„Зная един човек в Христа…” 8

Чудесна намеса и покаяние

Като пребивава в умно безмълвие, в единство и общение с Бога, старецът Софроний е изпълнен с жертвена любов към всички хора, той духовно ги преобразява с молитвата, когато, разбира се, те имат вътрешно предразположение към това. За него е нещо обикновено да се моли за цялото човечество. Сам той пише поразителни думи, които свидетелстват, че е бил молитвеник за целия свят, свещеник на вселената. „Грижата за всички прави неудобно служението за отделни лица и някак те заставя да се отделиш от него”.[1]

Старецът разказва на Балфур как веднъж се молил за своя позната, която имала рак в последен стадий и лекарите очаквали тя да умре всеки момент. Тя помолила отец Софроний да се моли за нея и той направил това с „радост в душата, но и със скръб в сърцето”. Жената била прикована от болестта към леглото. „Повече от два часа” заедно се молили, разговаряли, беседвали и той я причастил със светите Тайни. От молитвата на стареца, по действието на Бога, жената напълно оздравяла. В същото време нито тя, нито нейният съпруг достигнали до състояние на покаяние и както преди продължили да живеят светския живот, какъвто водели и преди болестта. И, както пише старецът, „чудото стана, без да доведе до дълбока промяна в техния духовен живот”. Когато по-късно жената се разболяла отново, тогава, пише старецът, „за мен бе вече невероятно тежко отново да моля Бога, защото първата ми надежда бе излъгана: те не се преродиха, не се възродиха”. Това го уверява, че молитвата за болни, за чудодейно излекуване, е възможна само „при обещание за покаяние, т. е. човек коренно да промени живота си, за да намери славата Божия свое място в него, за да може целият останал негов живот да премине вече в плана именно на Божията слава”. Така живеел, постъпвал, проповядвал и се молил духовният наставник, отецът-исихаст.

Общото впечатление

Като четях тази книга, си мислех с молив да отбележа най-важното за себе си. В резултат подчертах почти цялата книга, защото всеки израз е много важен и ценен; нищо не трябва да се пропусне, оставено без внимание или без да бъде обмислено.

От писмата се създава общото впечатление, че са написани от исихаст, достигнал високи духовни състояния и богат опит, което му позволява да бъде велик богослов и духовен отец. Кой може да си помисли, че старецът Софроний е бил едва 40-годишен, когато е писал тези писма! Цялата книга е пропита с православно богословие и православен опит: така пише и наставлява велик духовен отец, старец. Преживяното от него е сравнимо с опита на ап. Павел, на св. Симеон Нови Богослов, на св. Григорий Паламà.

Едно от нещата, които подчертах и което особено ме впечатли, е изповедта на Балфур в предисловието на книгата. В нея се отразява и обобщава същността на отношенията между стареца Софроний и Балфур. Малко преди смъртта си Балфур ще признае: „Аз, като неразумно магаре, мислех да се надпреварвам с два могъщи коня – стареца Силуан и стареца Софроний”.[2] Удивителни са тези думи, както е удивително и достойно за уважение неговото самоосъждане и смирение, които разкриват духа на покаяние, който той живее в своите последни години.

Мисля, че тези негови думи е можело да звучат и различно, ако се има предвид духовното състояние на Балфур: „Аз, могъщият кон, мислех че следвам две магарета”. Пиша това, понеже смятам, че бурният живот на Балфур вероятно е бил обусловен от високата му самооценка на човек с много дарования, умствени способности и знания от рационалното западно богословие. По пътя на своята кариера той не е в състояние да следва двама смирени монаси-атонци в духа на исихастката традиция, въпреки че и той самият обича исихазма. Сравнявайки „благородните” и образовани хора, които среща в Атина, с подвижниците на Света гора, той, естествено отдава предпочитание на първите. Така усещането за умствено богатство се оказва пречка смирено да приеме мъдрите, опитни и богооткровени съвети на св. Силуан и стареца Софроний.

Балфур наистина е бил забележителен човек. Имал е изключителен ум, за което свидетелстват неговите трудове, а и самото отношение към него на архим. Софроний. Както му пише старецът: „Трудно е да си наставник и на простичък, нелюбознателен и доверчив човек, но колко несравнимо по-тежко е да си съветник на човек образован, с висок интелект”.[3] Затова старецът е бил принуден в общуването с него да излага своето виждане по редица теми като съвременните европейски философски и богословски течения. Те разговаряли за френския философ Огюст Конт, за Шлайермахер, за Лев Толстой, за мистиците, теософите, неоплатониците, будистите и т. н. Балфур се e стремял към достигането на високи духовни състояния; интересувал се e от отговора на въпроса, който задал на пустинника Теодосий в Карулия: „Какво трябва да се разбира под понятието сърце”; известно време неговото единствено желание наистина е било да достигне до истинската молитва. Но в същото време той погрешно и схоластично подхожда към въпросите за духовния живот, фантазирайки си и мъдрувайки за тях – и затова старецът му пише: „Боя се, че все повече това става по догадките на вашия ум, а не по благодатно просвещение”.[4] И тъй като такъв е бил начинът на живот на Балфур, отец Софроний се е опитвал да го сдържи: „Вече нямате необходимост от посещението на божествената благодат, тъй като и без това вие се научавате да разбирате духовния закон на Бога; остава само да действате съгласно това, което научавате”.[5]

Но след горчивия опит на духовното падение Балфур започва да гледа на нещата различно, с очите на покаянието: вече той е неблагоразумно магаре, а старците – могъщи коне. Накрая Балфур съблича разсъдъчното си „богатство”, за което отново му помага старецът Софроний: след падението на Балфур, през неговите безбожни години, той с молитва и любов прави всичко възможно, за да го привлече към покаяние, в лоното на православното предание.

В края на тази книга отчетливо се извежда разликата между православното безмълвие и схоластиката. Православното безмълвие е разпятие на стария човек и апофатичен път към катафатичната среща с Бога, докато схоластиката е живот без разпятие, понеже се опира на разсъдъчния анализ, на логиката и понякога на въображението и фантазиите. В този план кореспонденцията между отец Софроний и Балфур прилича на диалога между св. Григорий Паламà и Варлаам в 14 в. Приликата е действително голяма. Тя нагледно разкрива как, в една или друга форма, въпросите на православната вяра стават актуални в определени исторически моменти от живота на Църквата и се поставят с различна острота.

Старецът Софроний наистина е забележителен аскет, исихаст и богослов, голям отец на Църквата от нашето време, един от тези, които истински живеят православието и основават този си живот върху истинското богословие. Но и Балфур е забележителна личност, с изключителни интелектуални способности и високи цели: не го е напускала паметта за смъртта, било му е дадено да се срещне със светци. Въпреки че той не може да се сравнява с двата духовни орела и с тяхното съвършенство по пътя към Кръста и Възкресението, той все пак преживява края на своя живот в дълбоко покаяние.

Ако преп. Силуан и старецът Софроний са се били разпнали с Христа, то Балфур е бил разпнат с разбойника отдясно на Христа, който казал: „Помени ме, Господи!”. Той е търсил Божията любов и ние имаме надежда, че е достигнал своето спасение. Балфур живее дълго, изпитва много, стига дори до безбожието, но не отхвърля Православната църква и в края на живота си, чрез послушание към стареца принася покаяние. Искреността на това покаяние се проявява и в това, че той, в послушание към стареца, отвръща с мълчание на отправената срещу него тежка клевета, която безоснователно му приписва прекалено много прегрешения.

Както се вижда от кореспонденцията им, любовта на стареца Софроний не оставя Балфур нито до неговото падение, нито след това. В едно писмо старецът му пише:

Обещавам Ви да се моля за Вас до гроба, а ако на мен окаяния ми бъде дарувана такава благодат от Господа, то и след своята смърт ще се моля за Вас, като за най-скъпа, родна за мен душа.[6]

Всичко това свидетелства както за високото достойнство на човека, който живее в умно безмълвие – той е способен да наставлява, да се съразпне, да обича, искрено да помогне, – така и за ценността на истинското покаяние, което може да разпне и спаси човека.

Свидетелството

Професорът от Богословския факултет на Аристотелевия университет в Солун, член-кореспондент на Атинската академия г-н Антониос-Емилиос Тахиаос, след като прочете предходния текст, публикуван първо във вестника на митрополията Еклисиастики паремваси, ми изпрати интересно писмо, от дата 28.12.2004 г., в което разказва за Дейвид-Димитриос Балфур и за стареца Софроний. Ще го публикувам тук за пълнота на образа на Дейвид Балфур.

Преосвещений,

С голям, както винаги, интерес прочетох написаното от Вас в ноемврийския брой на вестника, който смятам за един от най-значимите и прилични църковни вестници… Съставителят на това писмо също познаваше двамата, за които Вие говорите: преподобния в живота о. Софроний и Д. Балфур. С о. Софроний имах щастието да се запозная през 1954 г. в предградие на Париж, където той живееше в стар замък и аз го посещавах за духовна подкрепа и „благочестива беседа”, която винаги оставаше незабравима. За Балфур, толкова опорочен от гръцката „лява” (и не само!) преса, много слушах през 1952 г., в белгийския манастир на бенедиктинците Chevetogne… Той беше монах в този манастир, който в края на 20-те години на миналия век се намираше в Amay sur Meuse в Белгия. Дейвид Балфур учеше в Рим и беше блестящ литургист. Прекрасно владеещ руски език, той посети манастира Chevetogne, където активно се занимаваше с изучаването на литургичното богатство на Православната църква, разбира се, без да мисли да минава в православието. В резултат от потапянето в православния литургичен живот, трима знаменити римокатолически монаси приеха православието – Лев (Жиле), Дейвид Балфур и Алексий (ван дер Менсбрюге). Това предизвика негодуванието на Ватикана, много рязка реакция и наказание за игумена на манастира отец Ламберт Бодуин. По-нататъшният живот на Балфур е известен: той дойде на Атон, където живя като отшелник-аскет, а след това се прехвърли в Атина. Въпреки че подвижничеството на Атон го привлече, такъв начин на живот не беше по силите на новообърналия се към православието и дълбоко образован в богословието западен клирик. Възможно е, ако той беше живял в общежителен манастир, неговият живот на Атон да бе се развил в друга посока. Трябва да се отчете и какво е било нивото на образованост на светогорските отци в този период: с изключение на о. Софроний и о. Герасим (Менагия) от Швейцария (който беше химик), не беше възможно да се намери събеседник, запознат с богословските въпроси. Балфур, идвайки на Атон, не е бил готов да се подвизава като монах там. Там го е довел безразсъдният ентусиазъм. Той не успява, както и вие виждате, да следва съветите на о. Силуан. Освен това е необходимо да се вземе под внимание колко далече се е намирал по това време западният свят от православието.

С Дейвид Балфур се запознах две години преди идването му в Солун. Благодарение на неговите контакти с приснопаметния Панайотис Христу, водещ патролог и професор, и на сътрудничеството с отдела на Патриаршията по изследването на светогорското наследство, той нееднократно идваше в нашия град. Много пъти сме обядвали заедно и когато се запознах с него лично и узнах за събитията от изминалия му живот, започнахме да водим много интересни беседи. За това спомогна и фактът, че негов предшественик на длъжността консул в Солун бе старият дипломат Charles Greig, съпруг на моята племенница. От продължителните ни беседи се убедих, че Балфур е истински богослов. Той имаше чиста богословска мисъл и дълбоко духовни критерии в своя подход към живота; бе вярно чедо на Православната църква, а не лицемер – просто, равнодушно и целенасочено изпълняващ шпионски задачи. А именно така се тълкуваха неговите действия от онези, които нямаха никакво понятие за терзанията на неговата безпокойна и объркана душа, за греха и покаянието. Заради изпълнението на своята мисия в Атина, на вербувания разузнавач едва ли ще му е необходимо с години да изучава богословие в Рим, да става първо римокатолически, а след това православен монах и свещеник, да живее на стръмните скали на Атон, когато в салоните на Колонаки и на дипломатическите приеми в Атина е имало предостатъчно сведения, интересуващи британските специални служби. За Балфур годините 1941-1945 са били период на вътрешно сътресение и объркване. Той е свалил от себе си монашеските обети и е постъпил на служба в Британската армия. Неговото последващо прехвърляне в дипломатическия корпус на Великобритания отново го е довело до период на изолация и преосмисляне на личния живот. По време на неговата служба в Смирна, в качеството на генерален консул, той много дълбоко преосмисля и постепенно се връща към православния духовен живот, като се придържа към основните правила. Дръзнал да се докосна до дълбоко личната страна на неговия живот, аз си позволих да го попитам за обвиненията, повдигнати срещу него от гръцката преса. Той ми отговори смело: „Защо ми е нужно да шпионирам за крал Георги ІІ и да му давам съвети, когато самият той живее с любовница англичанка?”.

Завършвайки, бих искал да отбележа: с това писмо не се опитвам да оправдая всичко, което е направил Балфур, а просто да кажа, че както всеки от нас може да съгреши, така и той, като слаб човек, веднъж е сгрешил. Но, заедно с това, той е принесъл и истинско покаяние и изповядване на своите грехове, което е много важно и служи за назидание на другите. Ние, хората, нямаме право да бъдем по-строги, отколкото приелия го Господ.

Антониос-Емилиос Тахиаос.[7]

Сведенията на проф. Тахиаос са безспорно интересни. Писменият диалог между отец Софроний и Балфур е пример за пастирско наставление, изхождащо от опита на безмълвието в православието. Това е жертвено и спасително служение. Наставникът не само споделя своята идеология и мислене, но принася в жертва своя живот, за да може със смирение и любов да приведе хората към спасение. За това ще напишем по-долу.

Автобиографични сведения

Във втората глава разгледахме духовните автобиографични сведения за стареца Софроний, които се съдържат в неговата книга Да виждаш Бога, както Си е. Разглеждайки различни въпроси от духовния живот, старецът избягва теоретичния анализ и се позовава на реални случаи от своя живот, които са наистина удивителни. Такива духовни автобиографични сведения се съдържат и в неговата книга Подвигът на богопознанието. След като се запознахме със сведенията за духовната връзка на Балфур с архим. Софроний в писмата им, сега ще се спрем на духовно-автобиографичните сведения за стареца, съдържащи се в тази забележителна кореспонденция.

Двамата поддържат писмена връзка от 1932 до 1948 г., а две писма се отнасят към по-късни години: едно от 1962 г. и едно от 1970 г. От 1925 г. старецът Софроний живее на Света гора. Първото писмо до Балфур е написано седем години след отиването му в манастира „Св. Пантелеймон”. За стареца тези години са период на интензивни духовни преживявания: той се удостоява с богосъзерцание, живее е ада, води битка с бесовете. Тогава отец Софроний се запознава и със св. Силуан, който се преставя в Господа в 1938 г. Още десет години след кончината на св. Силуан старецът Софроний се подвизава в Карулия, а след това в пещерата „Света Троица” – близо до манастира „Преп. Павел” на Света гора.

Трябва да помним, че описанието на собствения духовен опит след време се отличава от живото описание, когато човек споделя преживяното в момента. Наистина, всеки човек е по-откровен в своята лична, скрита от публичния поглед кореспонденция с онези, на които иска да окаже духовна подкрепа. В това време Балфур се подвизава да приеме православната вяра и изпитва различни колебания и съмнения, затова и старецът е искал да го подкрепи. Към това го подтиква и св. Силуан. Това е причината о. Софроний да опише в писмата си своя собствен опит. По-късно, когато Балфур сваля от себе си духовния сан, в писмата старецът го убеждава да не оставя вярата в Христос.

Това въведение е необходимо, за да може да се разбере излагането на личния опит в тази кореспонденция. Ще се убедим, че следващите мисли на стареца носят печата на преживяното през тези години; от друга страна ще видим колко живо е описан този опит. Отразени са моментите на духовната война и затова писмата му приличат на писма от фронта, когато войниците пишат на своите близки в моментите на затишие между боевете. Писмата са изключително важни заради истинността им, достоверността и верността на споделения опит. Ето най-важните моменти от тяхната кореспонденция, отразяващи подвига на стареца в богопознанието и голямата му любов към Балфур, желанието да го види следващ този път с непоколебима вяра.

Причината за писмата

Балфур се свързва със стареца Софроний по съвет на св. Силуан – така между тях възниква тясна връзка. През това време отец Софроний живее, потопен в потоци сълзи и океан от Божията милост: Бог му се открива като Светлина, давайки му да познае Неговата любов и човеколюбие. В същото време в манастира никой освен св. Силуан не знае за духовното състояние на отец Софроний. Старецът пише на Балфур писма, поддържа го в решението да приеме православието и укрепва новата му вяра. Затова о. Софроний е много искрен и открива на Балфур своето сърце като книга: писмата са не само сърдечни, но и изпълнени с огъня и със светлината на божествената благодат. Той обаче никога не е предполагал, че те някога ще бъдат публикувани. Старецът пише:

Вашето обещание да пазите всичко това в тайна (а аз напълно вярвам на Вашата дума) ми даде на мен, неразумния, решимостта да бъда с Вас по-откровен, отколкото с когото и да е било другиго, и това е поради надеждата, че може да Ви окажа макар и малко полза във Вашия път към спасението, към Христос.

Старецът Софроний признава, че всички въпроси на духовния живот вече са разгледани от светите отци и поради това се съмнява в полезността на своите писма. В същото време той се чувства „напълно неспособен” или, за да е по-точен, „незапознат с всичко това”. Смирението въздържа стареца да наставлява Балфур, затова за негова полза той разказва онова, което сам преживява в това време и съобщава това познание за Бога, което му е дадено по божествената благодат. В писмото си той пише за своята нерешителност в излагането на преживяния опит поради духовния риск:

Не трябва да се разказва на другите каквото и да било за себе си, докато душата не се утвърди съвършено в смирението, а сърцето не стане трудно подвижно, ако не и съвсем неподвижно за гордостта и тщеславието.

На друго място старецът описва как веднъж пребивавал „в духовна борба” след написването на едно писмо. Тогава го посетили два помисъла: единият му говорил да не го изпраща, а другият не му позволявал да го унищожи. И той оставил решението на Бога, като моли за извинение своя събеседник. Основната му цел е била да помогне на Балфур по пътя му към православието и да го утвърди в лоното на Православната църква. Като има предвид тази цел, той пише с голяма увереност:

Говоря Ви това, в което съм уверен, което сам съм преживял; но искам да свърша с препратките към своя нищожен опит. Аз зная, че Вие не ме съдите за това; все пак е много нелепо да говоря за себе си.

Балфур е бил единственият човек, с изключение на св. Силуан, разбира се, който е знаел за духовното състояние на о. Софроний, защото старецът с никого не е споделял онова, което се е случвало с него в онзи момент. В приложение към писмото той пише: „Никой на земята, освен Вас, не знае за мен. Затова и Вие не се отнасяйте с неблагодарност към моята любов”. Смирението и искреността на стареца ярко проличават от един откъс. Покрай всичко останало той съветва Балфур как да задържи Божия дар, с който е удостоен, и го съветва да го скрие от взора на другите. При това о. Софроний се позовава на духовно опитни хора, като не разкрива своето име. Готовността да поеме духовен риск свидетелства за истинността на неговия опит.

Православната църква

В миналото старецът е търсел Бога извън Църквата, увличал се е от мистицизма на Изтока. Щом обаче чрез Светия Дух познава Ипостасния Бог в Православната църква, той до края на живота си проповядва Църквата като място за среща на човека с истинския Бог, като място за богопознанието. Затова богопознанието, придобито от стареца, е дълбоко църковно по природа. Ето неговото учение за Църквата, както го излага в едно от писмата си:

Лично аз смятам за необходимо да бъда много внимателен. Аз вярвам в Христос, аз вярвам на Христос. Свързан съм чрез любовта с Христос. Доверявам се само на Христа, Когото познах в Църквата. Някога търсенето на истинското битие ме доведе на Атон. Сега, с всички сили на душата си желая да се уподобя, дори и в най-малка степен на Христос, защото за мен в Него се крие истинският, вечен, божествен живот; вече престанах да търся.[8]

В молитвата си старецът не търси вече някакво непонятно, безлично вечно битие, на някакъв „непознат бог”, но Бога, Който е в Църквата и Който е привлякъл неговата душа и цялото му същество. Той пише за

Христос, Който ми даде Църквата. Не пренебрегвам нито едно средство, съдействащо за съединението с Христос. Нима обаче е възможно някъде извън Църквата да се намери по-голямо богатство от такива средства? В Църквата имам въплътилия се Бог, така че ние ядем и пием Бога, с Неговото слово дишаме. С Неговото име, с Неговото слово, с Неговата власт извършваме тайнствата и тези тайнства не са символи, а истинска реалност. Това е така очевидно от целия опит.[9]

Старецът Софроний не може да си представи живота извън истинския Бог, познат в Църквата, която е Тяло Христово. Старецът живее Православната църква като духовно богатство – съкровищница и не може да загуби „това положително”, което му дава Църквата: тайнствата и богословието на светите отци. За него отците на Църквата са близки и родствени и той не може да откъсне своето същество от тях. Ето какви поразителни думи пише той по този повод:

Християнството не може да бъде безцърковно – независимо дали ще разглеждаме Църквата като мистично Тяло Христово или като историческо явление – общество на християните… Какво ми дава Църквата? Тайнства: кръщение, покаяние, причастие, свещенство и т. н. Чрез Църквата аз, в достъпната за мен степен, ставам наследник на най-величествената в историята на човечеството култура. Чрез Църквата и в Църквата чувствам постоянно най-жива връзка със св. Йоан Богослов, св. Павел и апостолите, със св. Атанасий, Василий и другите отци, с преп. Антоний и Сисой, с Макарий и Исак, с Максим и Симеон Нови Богослов, със св. Григорий Паламà и преп. Серафим. Тук те са ми мои, родни. Вън от Църквата връзката с тях отслабва. Макар и в по-малка степен, но аз живея с тях един живот. Чрез Църквата в моето съзнание аз нося образа Христов, разпнат заради безграничната Си любов за нашите грехове – образ, който постоянно, кротко, но силно влече към Себе си душата! И ето, всичко това ми дава сила да търпя многото уродливо и извратено, което постоянно срещаме в църковните среди.[10]

Църквата по свидетелството на о. Софроний, не е минало, защото и в наше време има аскети, сравними по своя опит с древните светци. Така и самият старец е бил причастник на опита на апостолите, сподобили се със слизането на Светия Дух, и на наследството на отците. Ето защо, той е сигурен, че и в наши дни има хора, които по благодатта на Светия Дух са равни на древните велики светци. Силата на Църквата той познава не от книгите и писанията, но от собствения си опит, от явената му божествена благодат в моментите на богосъзерцание, от молитвите и божествената Литургия… В момента на извършване на божествената Литургия той усеща живата връзка с Бога:

Смятам за велика радост и милост Божия да Ви послужа при извършването на Литургията, особено в онзи момент, когато дяконът казва: „Благослови, Владико, светия Хляб”, и йерей: „И направи този Хляб честно тяло на Твоя Христос…”. В този момент огнена благодат слиза и докосва сърцето, а понякога с голяма сила обновява целия човек.[11]

Еклисиологията на стареца Софроний, преминава през очистителното действие на богооткровеното съзерцание, се отличава с особена яснота. Изповеданието на вярата на стареца се свежда до отричането на „християнство” без догмати, Църква и аскеза. Той пише:

Три неща не мога да разбера:
1) адогматична вяра;
2) безцърковно християнство;
3) християнство без аскеза.
И тези три – Църква, догмат и аскетика (християнски подвиг) – за мен са единен живот.[12]

Чистотата на вярата на стареца Софроний произтича от богосъзерцателния му опит. И това има огромно значение. Става въпрос за опитна еклисиология. Особено впечатлява казаното от о. Софроний на Балфур за отношението към епископа: съветва го да проявява тактичност и преди всичко почит към достойнството на архиерейския сан. В това се проявява църковното съзнание на о. Софроний:

Ако владиката митрополит Ви постави за началник, то не му се противопоставяйте. Това, което се разрешава най-много да се каже в този случай, е приблизително следното: „Владико свети, Вашето благоволение и воля за мен са благословение и воля Божия, и аз съвършено не дръзвам да Ви се противопоставя, но като напълно съзнавам своята немощ и неопитност съм длъжен да Ви кажа предварително, че послушанието, което Вие искате да ми възложите, превишава моите сили.[13]

В други случаи – т. е. когато Ви е дадено дело, което е по Вашите сили, кажете, като направите поклон: „Благословете”; това е всичко. Не казвайте „недостоен съм” или нещо друго, не отказвайте, ако не Ви харесва, не се радвайте, ако Ви е по душата.

Богоявление – божествената благодат

Според боговдъхновеното учение на Църквата Бог е същност и енергия. И понеже същността на Бога е несъобщима за човека, Неговата енергия е съобщима. Енергията на Бога, според учението на св. Григорий Паламà е природо-творяща, живо-творяща, мъдро-творяща и боготворяща.[14] Така всяка твар се причастява с Божията енергия, но само светците и ангелите участват в Неговата боготворяща енергия.

Божията енергия се нарича благодат, защото тя ни се дава от Бога. Тя не е наше свойство. Бог твори обòжението, а човекът го приема. И понеже благодатта Божия е божествена, то и благодатта-енергия се нарича нетварна, защото не е сътворена, а съществува преди вековете заедно с Бога. Човекът в процеса на обòжение претърпява очистително, просвещаващо и обòжващо действие на Бога, което се нарича обòжение.

Старецът Софроний отделя толкова място в писмата си за Божията благодат, защото в онзи момент, както никога, той е обхванат цялостно от нейното действие.

Божествената благодат е дар от Бога, ние не можем да я притежаваме със свои сили. Тази спасителна Божия енергия идва при човека без неговото очакване. В такова състояние човек осъзнава, че се приобщава с дар, идващ отвън, а не човешки. Този дар има друг произход, божествен. Старецът пише: „Опитът показва, че благодатта идва при нас във време, когато не я очакваме, когато смятаме себе си недостойни за нея и дори за самото спасение”.[15]

Старецът Софроний много детайлно и откровено описва как благодатта на Бога идва в душата, която е изстрадала, утешава я и я укрепва. От личен опит той е познал колко много се противят на божествената благодат волята, свободата и страстта на човека, прекарал много години в тъмнина. И в същото време благодатта търпеливо, с уважение към свободата на човека не престава да действа в него. Божествената благодат води към покаяние и изправя последствията от отстъплението на неговата свободна воля, но и сам човек съ-действа на спасението.

… С крайно напрежение на волята идвам на себе си в стаята и тогава почти падам на земята от изтощение, от тъга и униние, готов да изровя земята с нокти. От сърдечна болка съм готов да плача и плача. И само молитвата ме спаси и въдвори мир в сърцето. Това е такъв мир, какъвто никога по-рано дори не съм подозирал, че е възможен.[16]

За такива случаи старецът казва, че молитвата става като огън. Отец Софроний многократно е посещаван от божествената благодат. Той я познава не от четенето на книги, а от личен опит различава нейното действие:

Различно е действието ѝ във всеки човек, в зависимост от душевното настроение, от умственото му ниво. При едни тя се проявява бурно, при други, напротив – много фино и деликатно, при трети постепенно възхожда от малкото към голямото, при някои веднага се проявява с голяма сила, а след това сякаш ги оставя.[17]

Вътре в човека стават много промени – намаляване и увеличаване на божествената благодат и човек опитно познава състоянието, когато Божията благодат действа вътре в него и когато промислително го напуска. Естествено човек в такова състояние може да различи действието на нетварната благодат на Бога от своите природни дарования, защото т. нар. природно-онтологични дарования са потенциално присъщи на човека, докато божествената благодат идва и си отива. Това е добре известно на онези, които са вкусили този дар. Старецът пише: „Ние трябва да знаем, кога сме с Бога и кога се отделяме от Него; трябва да знаем, какво е необходимо да правим всеки ден, за да пребиваваме в Бога, да се приближаваме към Него”.[18]

Старецът познава не само идването и отдръпването на божествената благодат в неговата душа, но вижда как тя действа и в други хора. Това познание се ражда не от неговата природна надареност или знания по психология, но от личния опит за божествената благодат и нейните действия. От писмата му до Балфур става очевидно ясна неговата способност да различи тварните енергии от нетварните, дяволските действия от действията на божествената благодат. Бидейки основата на истинското богословие, разсъдителният дар свидетелства за богатия опит на боговѝдението и живото познание: такъв човек може православно да наставлява другите. Като знае кога действа врагът и кога Бог, кога помисълът е от дявола и кога от Бога, такъв човек може да лекува духовно другите. Старецът може да различи тези действия и у Балфур и му пише за тях в своите писма.

Според отец Софроний, трябва да смятаме себе си за недостойни за благодатта. Същевременно старецът познава не само идването и отдръпването на благодатта, но и интензивността, с която тя може да посети човека. Наистина, божествената благодат отначало действа по-слабо, едва забележимо и човеколюбиво – независимо че за човек с помрачен ум тя може да се стори много силна. Впоследствие действието ѝ се усилва и изтръгва човека от пределите на света, издигайки го към съзерцаване на Бога. Ето защо старецът Софроний, като описва разнообразните състояния на своя вътрешен живот, казва: „Понякога любовта към Бога изтръгва от света, искам да забравя света в умно съзерцаване на божествения Христос”.

В свое писмо до Балфур, написано в дните на Пасха 1935 г., старецът говори за образа на вечната Пасха и за утрото на невечерния ден, т. е. вечността, които той живее в тези дни. И отбелязва с обезоръжаваща искреност:

Знам един човек в Париж, който от Велика събота до третия ден на Пасха, в течение на три дена, е бил в състояние на видение, което с образите на нашето земно битие може да бъде изразено само с думите, че е видял утрото на невечерния ден. Утро, защото светлината е била необичайно нежна, тънка, тиха, имаща синкав цвят. Невечерният ден – това е вечността.[19]

Старецът преживява това още в Париж, преди да отиде на Атон, и описва това състояние в книгата си Да видиш Бога… Изненадващо е, че той за първи път споделя своя парижки опит с Балфур много години след случилото се. Впоследствие пази тази тайна в сърцето си, за да я открие в книгата си едва петдесет години по-късно, малко преди смъртта си. Питаме се как о. Софроний е запазил тайната на такъв дар, като пази мълчание за него дори от най-близките си хора? В друго писмо до Балфур, написано три години по-рано, през декември 1932 г. о. Софроний е много конкретен и откровен. Като поддържа и укрепва Балфур в духовния живот в Православната църква, той споделя своя опит от боговѝдението. Тук старецът пише за дивната благодат, като има предвид съзерцаването на Бога и виждането на нетварната светлина.

В началото той разказва два случая на богоявление, когато е в Париж: „Спомням си два пъти (в Париж) ме посети дивната благодат, но отначало не разбирах, че това е благодатта”. Едва, след като прочел химните на св. Симеон Нови Богослов, той разбрал случилото се с него. Но веднага щом само осъзнал, че съзерцава нетварната светлина, благодатта Божия спряла да го посещава. След това старецът пише за своето атонско богосъзерцание, от което отново по-късно се е лишил поради опита си логически да го осмисли в разговор с отец Ювеналий:

Трябва да се каже, че това съзерцание е толкова приятно за ума (и душата), че когато след молитва душата отново си спомня за необходимостта да се върне в този свят и да види светлината на вещественото слънце, то със скръб приема тази необходимост. На нея ѝ се иска постоянно да пребивава в съзерцаването на умната невеществена светлина. Душата влиза в това съзерцание така постепенно, че отначало (така бе с мен) не разбирах, какво се случва, а когато лявата ми ръка видя какво твори с мен десницата Божия, видението се прекрати. И подобни случаи с мен имаше няколко.[20]

Чрез съзерцанието старецът придобива живо богопознание, различно от това, което се дава от книгите. Според учението на светите отци, боговѝдението е обòжение на човека, а обòжението е единение и общение с Бога, съобщаващо такова познание за Бога, което превъзхожда човешките знания. Това познание прави боговидеца истински богослов в Църквата. Старецът откровено пише:

Душата ми позна Бога: че Той е Любов, Любов неизречима, неизяснима, ненаситна, безгранична, пречиста, най-свята, немислима по съвършенство, най-сладка, здрава, вечна и да как още да кажа? Бог е Светлина, в Която няма ни една тъмнина (или петно).[21]

Отдавна се уверих, че Бог е Любов, че Той с ненаситна жажда търси всеки от нас, че тъгува по нас, че в Своята любов към нас Той е неизменим – независимо колко ние Му изменяме, че Той винаги се стреми да ни засипва с блага.[22]

С богопознанието пред стареца Софроний се откриват нови духовни хоризонти, той осъзнава истинските мащаби на трагедията – неведението, в което се намира човекът по отношение на Бога. Нищо от трагедията на хората не го е потискало толкова много, колкото това неведение. „За мен най-трагичното е, не че хората въобще страдат много, а че умират, без да познаят Бога”.

Богопознанието чрез виждането на божествената светлина на истинския Бог не е теоретично: то преобразява цялото същество на човека и възпламенява стремежа му към най-дълбоко непрестанно богообщение. Така човек живее вечността.[23]

Човекът, който познава Бога, се моли „с неутолим плач” за приятелите си, за враговете си, за всяко творение. Той желае да загуби дори своята душа за спасението на другите. Тогава „сърцето, уязвено от божествената любов, понякога боли така, все едно е прободено от нажежен до червено меч, но тази болка е неизречимо сладка. От сладостта на Божията любов човек може да забрави целия свят”.[24]

Сърцето на стареца гори, жадува да живее със светците. Той пише:

Ще ви кажа честно, че когато в мен загоря сърцето, то аз се топих от жажда да живея там, където са светците, защото благочестивото чувство на страх прави мъчително за човека да бъде свидетел на нечестивия живот (вижте, какво казва апостолът: „… Защото този праведник (Лот), като живя между тях (содомците), ежедневно се мъчеше в праведната си душа да вижда и слуша делата на беззаконието” (Срв. 2 Петр. 2:8).

След съзерцаването на Христос като истински Бог и придобиването на богопознанието старецът признава, че повече не е търсел Бога, но се е стремил да се уподоби на Христос, Когото е познал лично в Духа. Каква е тази велика богословска истина? Той не търси „някакво непонятно, размито, безлично вечно битие, на някакъв непознат Бог”, но търси Христос, за да Му се уподоби.[25] Старецът е голям богослов на опита, а свидетелството му е истинско, защото е свързано с ясното осъзнаване на риска, свързан със съзерцаването на нетварната светлина. На подвижника не е присъщ необузданият възторг или наивност във възприемането на тази велика и дивна благодат: той съзнава опасността да изпадне в прелест или тщеславие, защото се е удостоил с такъв голям дар.[26] За истинския характер на неговото богословие говори фактът, че, като се е удостоил от Бога с този рядък дар да вижда божествената светлина, Царството Божие, небесната храна, причастността към Бога, старецът ясно съзнава, че човекът не бива „да се стреми към видение, съзерцание, достигането на нещо по-висше”, но да слезе с ума си в ада, да живее в най-дълбоко покаяние и плач по Бога, да очиства сърцето си от страстите и да освобождава ума си от всякаква заблуда и мечтание, да осъзнава своята нищета и да чувства себе си достоен за осъждане.[27]

От историята на неговия живот ясно се вижда, че като се е удостоил с този велик дар, старецът мълчи за него. В това е истинският пример за отношение към това голямо дарование – виждането на Бога в нетварната светлина. Този дар е върхът на духовния живот и е невъзможно да бъде занесен до хората, живеещи като идолопоклонници в своите страсти. Такива хора се обръщат против всеки, който им проповядва истината, както са се отнесли към пророците и апостолите, приели мъченическа смърт. Отец Софроний също може да бъде причислен към чина на боговидците, на пророците и на апостолите.[28]

Превод: Венцислав Каравълчев