Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

„Зная един човек в Христа…” 5

Понеделник, 25 Януари 2016 Написана от Навпактски митр. Йеротей (Влахос)

elder sophrony_saharovВиждането на нетварната светлина

Св. Исаак Сириец учи, че съзерцаването на Бога като светлина е плод на чистата молитва. Молитвата е чиста тогава, когато се извършва с чист ум, т. е. когато умът е свободен от всеки помисъл. Ако по време на молитва в ума възниква някаква странична мисъл или мечтание, „тогава тази молитва не се нарича чиста”.[1] В момент, когато Бог благоволи, умната молитва преминава в съзерцание на божествената светлина. Това съзерцание вече не се нарича молитва, „но родена чиста молитва, изпратена от Светия Дух”.[2]

Чистата молитва е „пределът” на всяка молитва, защото „зад този предел е изумлението, а не молитвата, защото всичко молитвено се прекратява и настъпва съзерцание, и вече не с молитва се моли умът”. И св. Исаак продължава: „Едно нещо е молитвата, а друго съзерцанието в молитва, независимо че молитвата и съзерцанието заимстват своето начало едно от друго”, т. е. от молитвата умът на човека се издига към изумление-съзерцание и когато съзерцанието се прекрати, тогава се ражда напрегната умна молитва. Така, „молитвата е сеитба, а съзерцанието събиране на сноповете – на духовните плодове”.[3]

Старецът Софроний живя чистата молитва, свободна от въображения, мечтания и помисли, и въобще от всичко човешко, защото то се изгаря от пламъците на ада, които старецът е преживявал дори телесно. Неведнъж той преживява съзерцателното състояние и без сам да очаква това, се удостоява с виждането на божествената светлина. Според св. Григорий Паламà, Господ се явява на хората „различно и многообразно, според достойнството и характера на търсещите Го”, в което се проявява свободата на самия човек: „В деятелния не така, както в съзерцателния, в пророкуващия още по-различно, при това по един начин в тези, които пазят добродетелите, а по-друг на тези, които вече са се обòжили”.[4] Старецът Софроний принадлежи към категорията на съзерцателите и боговидците – особена категория хора, които неизменно и неутолимо жадуват за Бога.

В тропарите на Църквата и в цялото нейно Предание Бог бива възпяван като светлина – като трислънчева Светлина. И това е така, не просто защото Христос е казал: „Аз съм светлината на света; който Ме последва, той не ще ходи в мрака, а ще има светлината на живота” (Иоан 8:12), а преди всичко защото удостоилите се да видят Бога в Неговата слава са Го съзерцавали като светлина. Тази нетварна светлина се нарича и Слава Божия, а тези, които са се удостоили с такъв опит, се наричат прославени.

Всяка същност притежава енергия. Ако е тварна, то и енергията ѝ е тварна; ако е нетварна, и енергията ѝ е нетварна – в това се състои разликата. Нетварната енергия на Бога се вижда като светлина, която е и нетварната божествена светлина.

Светлината на божествения Христос е видяна от учениците на Тавор, когато „се преобрази пред тях: и лицето Му светна като слънце, а дрехите Му станаха бели като светлина” (Мат. 17:2). В православната традиция и преди всичко при св. Симеон Нови Богослов и Григорий Паламà това събитие получава дълбоко богословско осмисляне.

Нетварната светлина, която учениците виждат на Тавор, според св. Григорий Паламà не е била някаква трета, скрита природа на Христос, а славата на божествената природа в Неговата Ипостас. Освен това, божествената светлина не може да бъде неипостасна, т. е. да се появява и да изчезва като мълния или гръм, или подобно на нашето слово или мисъл, според своята природа. Тя е постоянна и затова светите отци са я нарекли „въипостасна, като показват с това нейното постоянство и устойчивост като продължителна и непрекъсваща се пред наблюдаващия я”.[5] Ипостасната светлина също така безусловно се отличава от естествените явления, както и от енергиите и от движенията на мисълта. За обòжения човек е лесно да отличи естествения опит от духовния.

Варлаам твърди, че философите, които се опират на логиката, превъзхождат пророците, понеже пророческото видение „в много отстъпва на логическата мисъл”. В отговор на това твърдение св. Григорий Паламà казва, че пророческото видение е над логичния ум на философа, затова и пророческата чистота подобно на ангелската „съслужва в богословстването”.[6] В действителност пророците „сами ваят и се изпълват с него (богословието), както те – висшите по ранг ангели – преустройват своя умен облик в богоподобен вид и чрез своето свято преустройство сякаш внедряват в себе си свещенознанието, което идва свише”.[7]

Светците, като достигат състоянието на обòжение, виждат Бога като светлина. Те сами се преобразяват и виждат славата на Бога. Според св. Григорий Паламà, обòжените виждат светлина, защото придобиват духовно зрение, което не са имали по-рано. Тази светлина е достъпна само за духовното зрение, което превъзхожда чувственото и което може да възприема духовната светлина и духовната сила. Така, „неизразимата светлина е и чувствена, и свръхчувствена; непристъпна, невеществена, нетварна, боготворяща, вечна, сияние на божествената природа, слава на божеството, благолепие на Царството Божие”.[8] Телесните чувства се преобразяват от Божията благодат и виждат нетварната светлина.

Светлината се вижда чрез светлина, по думите на псалома: „В Твоята светлина виждаме светлина” (Пс. 35:10). Говорейки за виждането на светлината от пророк Моисей, св. Григорий Паламà пише: „Следователно, тази светлина, самовиждаща се и от умовете, без да изоставя чувственото зрение, се скрива от преизобилие”. Когато умът превъзхожда всяко интелектуално действие и чувствено зрение, се изпълва със сияние, като достига Бога чрез благодат и неизречимо вижда себе си като светлина, чрез свръхразумното съединение с нея.[9] „Както светлият лъч на окото, който се съединява със слънчевите лъчи, става съвършена светлина и по такъв начин започва да вижда чувствените предмети, така и умът става „единен дух с Господа”,[10] като ясно вижда благодарение на това духовните неща”.[11] Чистотата на ума се освещава от енергията на светлината и човек съзерцава Бога. Следователно, това зрение не е природна способност на човека, който не извършва това сам, а се обòжва.

Във всяка епоха съществуват свидетели на съзерцаването на Бога като светлина, защото в противен случай не бихме пели на всяка литургия: „Като видяхме истинската Светлина”, и не бихме се молили с думите: „Христе, истинска светлина, която просвещава и освещава всяко човешко същество…”.

Старецът Софроний беше съвременен свидетел на тази голяма богословска истина и опит на богооткровението. Ето защо и сам озаглавява книгата си Да виждаш Бога, както Си е. Ще посочим няколко негови съчинения, в които той се спира на тази тема, която представлява връх на православното богословие.

От написаното от стареца можем с достоверност да се убедим, че той е получил дара на съзерцаването на нетварната светлина, да бъде свидетел на това велико явление. Много характерно е следното негово свидетелство:

Сега аз свидетелствам за Истината, която са познавали нашите отци и праотци. Свидетелствам, как тя благоволи да ми се яви в отговор на продължителен, изгарящ ме плач на покаянието. Аз живях тази Истина, като извечно достоверна, и според моята вяра говоря и пиша…

И признава:

Аз знам, че моето въведение не е абсолютно, но това не означава, че има някаква друга истина. Аз вярвам, че бях докоснат от безначалната Истина, но също така зная, че не реализирах в акта на моя живот познатото в опита на молитвата…[12]

Неговият съвременен опит, даден от Светия Дух, съвпада с описаното от отците-аскети, но заедно с това има и някои разлики поради „променените условия в живота в света”.[13]

Това откровение е дар Божи за човека и показва, че Бог жадува нашето спасение и побеждава във войната с врага, като приписва тази победа на нас, които издържаме в тази война.[14] Старецът Софроний описва в книгата си две свои видения на нетварната светлина. Първото е на Велика събота, вероятно в 1924 г., след причастяване със светите Тайни. Това става преди отиването му на Света Гора, когато той е все още мирянин.[15] Второто се случва в манастира „Св. Пантелеймон” на Атон в началото на 30-те години на 20 в., когато старецът е все още дякон.[16] Ще разгледаме описанията на този опит по-долу. Освен тези свидетелства, които са точно датирани, на страниците на книгата на стареца могат да се намерят и много други свидетелства за съзерцаването от него на нетварната светлина. Особено важно в случая е, че старецът описва пътя за достигането на това съзерцаване.

Според основния принцип на неговото учение, съзерцаването на нетварната светлина става след чиста молитва. Молещият се човек достига до съзерцаването на нетварната светлина с ум, който е очистен от всички чувствени реалности, просветен от Бога и освободен от всеки помисъл.[17]

Безумната молитва привлякла към него „състраданието на Бога” и Божията светлина засияла „в мрака на неговото битие”. Така на него му било дадено да съзерцава „Неговата благост, Неговата премъдрост, Неговата святост”. И, както сам той свидетелства, „вътре в мен се разкриваха нови сили, друго зрение, друг слух. Едно неописуемо благолепие ставаше достъпно за моето възприятие”. Така той достоверно узнава, че е получил опита на Царството Божие.[18] Старецът пише:

Молитвата на скръбното покаяние става всепоглъщаща. В ума и в сърцето няма нищо, освен нетърпима жажда да намеря Святая Святих. И неочаквано става чудо: идва това, за което нито сме и помисляли, нито сме слушали, нито е стигало до сърцето (срв. 1 Кор. 2:9): в бездната на нашата тъмнина прониква лъч от нетварното Слънце.[19]

След това той отново се обръща към чистата молитва, която предшества съзерцанието на нетварната светлина. Става въпрос за огнената молитва, която очиства сърцето, ражда порив, устремен към „исконния Господ”, и човек „бива въведен в друга сфера на битието”. Бог „извършва това с такова внимание, че човек съвсем не може да установи самия момент, подобно на това, което се случва при нормално заспиване”. Човек разбира че е спал, едва когато се събуди. Когато боговидецът се връща в своето нормално светоусещане, „всички вещи на земята се възприемат в тяхната преходна нетрайност. Душата осъзнава смисъла на своето битие в това да бъде с Бога – в Него, в Неговата вечност”.[20]

И отново старецът се обръща към предшестващото виждането на нетварната светлина. Молитвата, която се извършва с чист ум и дълбоко покаяние „извира огнена ден и нощ”. И неочаквано, непреднамерено тя достига до чистота. Тогава човекът истински живее в реалността на Светия Дух. И пред Бога, и пред самия себе си той предстои в пълната голота на своето същество. В такава молитва нашият дух се изцелява от очарованието на „призраците на истината”, от многото неясни влечения в мъглата на неведението”.[21] В тези съчинения старецът Софроний потвърждава учението на Отците на Църквата за причастността на човека към енергиите на Бога, които са очистващи, просвещаващи и обòжващи. Тази причастност се проявява като катарзис, като просвещение и обòжение. Както се вижда от друго негово поучение, Божията благодат отначало очиства сърцето от страстите и се преживява като ад, а след това просвещава ума и се преживява като рай – Царството Божие. В учението на стареца Софроний откриваме истината, че в момента, когато той е преживявал ада на най-дълбокото покаяние, тогава неочаквано адът се преобразявал в Царството Божие.

Този факт изглежда парадоксален и противоречив, но той може да бъде интерпретиран и богословски. А именно, енергията на Бога е единна, ала приема различни наименования, аналогично с произтичащите от нея действия. Ако очиства, се нарича очистителна, ако просвещава, се нарича просвещаваща, а ако обòжва, се нарича обòжваща.

Старецът пише:

Копнежът по Отца бе толкова всепоглъщащ, че когато изгарящият ме пламък се изменяше в светлина, не можех да внимавам върху този дар и самоосъждането на външната тъмнина не ме напускаше. Пламъкът на непоносимия срам ме изпепеляваше. Молех се, лежащ по лице: не смеех да погледна към Него. Ненавиждах себе си.[22]

Също така, той говори за огъня, горящ и на повърхността на тялото, и вътре в душата му, като нещо, което той възприема като чуждо на Бога. Пише и за светлината, която не намалява неговия порив към Бога. Удивителен е както самият му опит, така и неговото описание.[23]

Подобен опит от съчетаването на огъня и светлината често се споменава в съчиненията на Отците. Св. Йоан Лествичник, например, пише, как видял „безмълвници, изгаряни от копнеж по Бога, да се насищат ненаситно с безмълвие и да разгарят в себе си с огъня огън, с усърдието – усърдие и със стремежа – стремеж”.[24] И още: „Огънят, дошъл в сърцето, възкресява молитвата, с възкресението я възнася на небето и става съшествие на огъня в горницата на душата”.[25] Още по-изразително той пише за Светия Дух: „Един и същ е огънят, който се нарича и огън всепоглъщащ и просвещаваща светлина”. „Светият и пренебесен огън, … като влиза в душите, първият ги опалва поради недостиг на очистване, а вторият ги просвещава – по мярата на съвършенството”.[26]

Св. Симеон Нови Богослов, който има опита на това състояние, също говори за двойното действие на божествената благодат като за действие на огъня в света. Той пише, че божественият огън храни човека чрез изпълняването на заповедите, а сетне се появява като божествена светлина: „Чрез изпълнението на Христовите заповеди… в нас се разгаря божественият огън и обикновено чрез тях той се увеличава”.[27] Светецът е в изумление, че Сам Бог е едновременно и огън, който изгаря, и вода, която освежава. Той изгаря и се услажда:

Как Ти си и огън изгарящ,
И вода оросяваща?
Как Ти и изгаряш, и се услаждаш,
И тлението поглъщаш?[28]

Когато Бог се яви в нетварната светлина, с това болката не изчезва. Защото желанието за Божията милост е неутолимо и стремежите на човека не са удовлетворени в пълнота, защото човек не може да приеме в себе си безкрайния Бог, независимо че Го жадува. От тук идват и болките, и стоновете. Св. Симеон пише:

Аз боледувам, аз страдам със смирената си душа, когато вътре в нея се явява ясно сияещата Твоя светлина. Любовта у мен се нарича болест и е страдание от това, че не мога да Те обгърна целия до насита, колкото желая, и затова въздишам.

Независимо от болката поради неудовлетвореното желание за благодатта (тъй като човек е тварен, а Бог нетварен), св. Симеон чувства радост от присъствието на Бога в светлина и затова пише:

Същевременно, тъй както Те виждам, то на мен ми е достатъчно и това,
и ще ми бъде за слава и радост, и венец на Царството,
и повече от всичко сладостно и желано в света;
това ще покаже мен и подобен на ангелите,
а може дори и по-горен от тях да ме направи, Владико.[29]

Опитът на стареца Софроний е бил много разнообразен: душата му понякога слизала „до дълбините на ада”, а на моменти Господ я издигал „дори до небесата”. Стояла понякога на тази неопределена граница, откъдето съзерцавала и божествената светлина, и „крайната тъмнината”, привеждаща душата в ужас, който не прилича на страха пред физическата смърт. Пред неговия дух се откривали и „благата вечност”, а също и извънвремевата тъмнина, позволяваща да познаеш себе си чрез своето присъствие вътре в нея.[30]

Старецът Софроний привежда важни свидетелства за съзерцаване на нетварната светлина и показва по какъв начин може да бъде отличена тя от тварната и дяволската светлина. Той пише, че чувства как неговият дух „съзнава себе си в някаква безграничност, която по странен начин е прозрачна, въпреки че не се вижда светлина”, а същевременно молитвата не прекъсвала.[31] Старецът свидетелства, че и божествената светлина се намира вътре в човека, и човекът е вътре в светлината, като при това не възниква „разсъдъчна реакция на това състояние”. То му се струва „като естествено състояние”.[32] Опитът, описан от стареца: богосъзерцанието след причастяване с тялото и кръвта Христови, пребиваването в божествената светлина, останала с подвижника три дни, е важно свидетелство за нас:

И ето, на Велика събота [може би през 1924 г.] светлината ме посети след причастяването. И почувствах това като съприкосновение на божествената вечност с моя дух. Тихата, изпълнена с мир и любов светлина пребивава с мен три дни. Тя разпръсна стоящия пред мен мрак на не-битийността. Възкръснах и в мен, с мен, възкръсна целият свят. Думите на св. Йоан Златоуст от края на Пасхалната литургия се откриха в своята потресаваща сила: „Възкръсна Христос и мъртъв не е нито един в гроба”. Изтощен от това видение на всеобщата смърт, преживях този момент, да, и моята душа възкръсна и аз вече никого не виждам мъртъв... Ако Бог е такъв, то колкото може по-скоро трябва да оставим всичко и да търсим единствено да се съединим с Него.[33]

Св. Симеон Нови Богослов – съзерцател на нетварната светлина, е имал подобен на този опит. За Христос, Който е истинската Светлина на света, той пише: „Хлябът на Неговата непорочна плът е светлина, потирът с Неговата честна кръв е светлина”.[34]

Важно е и другото свидетелство на стареца Софроний за пребиваването с него на нетварната светлина:

В началото на 30-те години на 20 в., когато вече бях дякон, в продължение на две седмици благоволението Божие бе над мен. Вечерта, когато слънцето бе готово да се скрие зад Олимпийските планини, седях на балкона близо до килията си с лице към залязващото слънце. Тези дни видях вечерната светлина на слънцето и заедно с него друга светлина, която нежно ме обгърна и тихо проникна в моето сърце по странен начин, като ми даде да изпитвам състрадание и любов към хората, които се отнасяха с мен сурово; заедно с това имаше и едно неболезнено съчувствие към всички твари въобще. При залез влязох в моята килия, за да извърша правилото за готвещия се за отслужване на св. Литургия, и светлината не ме напускаше по време на цялата ми молитва.[35]

Според св. Симеон Нови Богослов, тези, които очистват душите си в този свят, се съединяват с Бога чрез покаяние и като се уподобяват на Христос, „стават монаси и живеят без всичко друго”. Той пише:

Тяхната килия е небето,
а те самите са слънце
и в тях пребивава незалязваща и божествена светлина,
която просвещава всеки човек,
идващ на този свят
и раждащ се от Духа Свети.

Тези са истинските монаси,
които пребивават с единния Бог и сами са в Бога,
освободили се от всевъзможни мисли и помисли
и съзерцаващи единствено и само Бога в ума си, без [друга] мисъл,
утвърдили се в света, подобно на стрела в стена или на звезда в небето,
или не зная как още да кажа.

В същото време те живеят в своите килии
като в някакъв светъл чертог
и мислят, че пребивават на небето,
или и действително там пребивават.
Виж и не бъди невярващ.[36]

Според свидетелството на стареца Софроний могат да бъдат различени два вида съзерцание на нетварната светлина: в първия случай изчезва усещането за материалния свят, който обгражда човека; губи се „усещането за тялото” и „духът се въздига” ефирно – така, че след видението човек не знае дали се намира „в тяло или извън него”. Във втория случай се съзерцават с отворени очи два вида светлина – физическата и божествената. Има разлика между тварната светлина и нетварната: „те се виждат различно”. Съвсем естествено, старецът Софроний цени първия тип повече от втория.[37] В това е заложено богословското основание на православното богосъзерцание: различието между тварна и нетварна светлина, между демоничната и божествената светлина. Обòженият човек, който има дар да различава природата на светлината е истински богослов. Богословието като харизма – дарование действа в този, който различава тварната от нетварната светлина. Старецът Софроний говори за светлина на тварния ум – интелектуалната енергия, за демоничната светлина и за божествената светлина. С голяма яснота и знание той описва тези различия. Ще приведа един характерен пасаж:

Скоро [след занимание с медитация], веднъж през нощта бях разбуден от неразбираем за мен образ. Видях цялата стая пълна с разпръснати парчета вибрираща светлина. Душата ми се смути; почувствах отблъскване от това видение; бих казал нещо като неприязън, смесен с някакъв страх, подобно на страх от змия, нахлула в твоя дом. Излязох от моята стая в кухнята и прекарах там няколко минути и след това дойдох на себе си. Светлината повече не се появи и аз отново заспах.

По-късно, по време на моите медитации, вече по-задълбочени, в смисъл на съсредоточени, видях моята мисловна енергия подобно на светлина – не особено силна. Тази светлина бе вътре в черепната кутия и около черепа, при това сърцето не участваше, живеейки отделно от мозъка.

Много години по-късно, вече след като бях посетен от милостта Божия, забелязах, че нетварната светлина е спокойна, цялостна, равномерна, тя въздейства на ума и сърцето, дори на цялото тяло. При нейното съзерцание цялото същество пребивава в състояние, което не знае земята. Тази светлина е светлина на любовта, на разума, на безсмъртието и на един дивен свят.[38]

В съчиненията си старецът Софроний пряко и недвусмислено учи за природата на божествената светлина, която е „дар свише”, „сияние на неземната слава”, блясъка на която изпълва всичко, „оставайки неизменна, непостижима и недостъпна за тварите”. Мнозина са виждали тази светлина, повечето са запазили до смъртта си в тайна това благословение, а „на други е било заповядано да оставят свидетелство за близките и далечни братя за тази висша реалност”.[39]

Св. Григорий Паламà в своите съчинения се обръща към опита и природата на светлината. Божествената светлина е „вечно съпътстваща светците”, „слава на божествената природа, красота на бъдещия и настоящ век, безначално и неизменно Царство Божие”.[40] Старецът Софроний дава истинно и откровено свидетелство, което съвпада с учението на светите отци:

Тайнствена е нейната природа и в какви образи да я опишеш? Неизяснима, невидима, тя понякога става видима за ето тези телесни очи. Тиха и нежна, влече към себе си и сърцето, и ума така, че забравяш за земята, бидейки похитен в друг свят. Това се случва и посред бял ден, и сред тъмна нощ. Кротка и същевременно по-могъща от всичко, което ни обкръжава. Тя обгръща човека по странен начин, отвътре – вижда я, но вниманието отива дълбоко във вътрешния човек, в сърцето, съгрято от любов, понякога състрадателно, понякога благодарно. Случва се, че не усещаш материалността: нито своята, нито на окръжаващата те действителност, и виждаш себе си като светлина.[41]

Архимандрит Софроний ясно и отчетливо учи, че тази светлина не е нещо нереално и въображаемо или някакъв трансцедентен Абсолют. Тя е светлината на Светата Троица – Отец, Син и Свети Дух. Енергия на Бога свързана с Неговата природа и изразявана чрез Лица – Личности и поради това се нарича „ипостасна енергия”. Той сам е живял това откровение на опита.[42]

В съчиненията на стареца срещаме удивителен апокалиптичен опит от съзерцаването на триединния Бог. Старецът говори, че безначалната светлина поражда вътре в нас слова, тъждествени с учението на Христос. След това, вече по време на богосъзерцанието, човек се приобщава с общата енергия на триединния Бог и придобива знание за всяка от Неговите Ипостаси. Този текст има огромно значение и поради това ще бъде цитиран цялостно. След това ще сравним неговото описание с описанието на подобен опит у св. Симеон Нови Богослов. Старецът пише:

В тази светлина ние съзерцаваме Отца; тази светлина ние възприемаме като Дух Свети; в нея виждаме Христос като Син на единородния Отец. Чрез този опит ние познаваме единосъщието на Тримата. Като се молим на единия Бог, живеем единното битие на Тримата. Но в това единство живеем и различаването: един характер носи моето обръщение към Отца, по друг начин се моля на Светия Дух; по друг се обръщам към Христос. С всеки се свързва някакво особено духовно чувство, което по никакъв начин не разбива единството на Битието. Към всяка една Ипостас на Пресветата Троица пазим в някакви оттенъци различно отношение. Най-близко от всички знаем Христос чрез Неговото въплъщение, въчовечаване и чрез него влизаме в Първо-Битието, което е истинният Бог: Троица единосъщна и неразделна.[43]

На друго място старецът пише, че в божествената светлина ние познаваме триединния Бог и тогава в нас започва да действа силата на ипостасното начало:

Светлината Христова е „енергия” на божеството, нетварен, безначален живот на Троичния Бог. Тя е енергия-действие, свойствена и на Отца, и на Светия Дух. В тази светлина познаваме и Отец, и Дух Свети, и Сина единороден.[44]

Църквата учи, че чистите по сърце съзерцават енергията на триединния Бог като светлина. Това учение присъства във всички съчинения на стареца Софроний:

И дръзвам да кажа, че виждането на нетварната светлина е свързано неразделно с вярата в божествеността на Христос. Едновременно е свързано, и по странен начин двете зависят едно от друго. В единна светлина се явяват и Христос, и Светият Дух. Тази светлина свидетелства за божествеността на Христос, защото не може да не се познае Бога в тази светлина, за която говорим. Неописуеми са Неговите действия. В нея е вечността; в нея има неизразима благост и любов.[45]

Подобен опит на познание за триединния Бог в нетварната светлина има и при богосъзерцателя Симеон Нови Богослов. Като описва сиянието на светлината и своя съкровен разговор с Него, той пише, че когато умът разговаря с Бога, „целият излиза извън света и извън тялото, и извън всички свои чувства”. И изведнъж – „светлина”. Същевременно, като желае да узнае каква е тази светлина, „не намира нито нейното начало, нито края, нито дори нейната среда”. И макар богосъзерцателят да се съмнява, че „и ето, Три са в нея и чрез нея и посредством нея и за нея”, той вижда Три Светлини, притежаващи една и съща енергия, същата светлина, но отделни Ипостаси.

Като се намира в съзерцание, извън света, в жаждата си за познание св. Симеон ясно чува следното: „Ето Аз съм Дух, чрез Който и в Който е Синът”. И слуша отново: „Ето Аз съм Синът, в Който е Отец”. И още повече недоумява, когато слуша: „Ето, ти виждаш Отца”. И отново „И Аз по природа съм Син в Отца”. Духът обаче говори: „Аз съм Вечносъществуващият: чрез Мен и Отца, и Сина виждащият гледа, и от всичко видяно се преобразява”. Разбира се, Лицата – Ипостаси имат една същност и природа, същата слава, и затова боговидецът, обòжен, получава вест: „От които въобще Аз съм неотделим, и съм неразделен, единство имам в ипостасите.[46]

Боговидецът на нетварната светлина придобива опитно знание за Бога и има възможно най-дълбокото осъзнаване за Трите Лица – Ипостаси на Пресветата Троица, но също така разбира Тяхната единна същност: така, догматът-определение става израз на опита. При това зрението е слух и слухът е зрение и всички чувства се сливат в едно в богосъзерцанието. След богосъзерцанието св. Симеон ясно съзнава единната същност – природата на Трите Ипостаси и признава:

Бог е Светлина безпределна и непостижима. Около тази Светлина всичко е единно, но и разделено на Лица, то е неразделно и затова, за да ти кажа с една дума, разделяйки неделимото, казвам: Отец е Светлина, Син е Светлина, Дух Свети е Светлина, цялата Светлина е проста, неделима, извън времето, всевечна, равнопочитаема и равнославна и към това (да добавим), от Него всичко е светлина, така както всичко от светлина ни се разкрива.[47]

В състоянието на богосъзерцание св. Симеон е придобил ясно съзнание за Трите Ипостаси и единната Тяхна същност и природа и поради това свидетелства:

Светлината е Отец, Светлината е Син, Светлината е и Дух Свети.
Внимавай, какво говориш ти, брат, внимавай, за да не съгрешиш.
Защото Три всъщност са една Светлина, една неразделена,
но съединена в Три Лица неслитно.
Защото Бог целият е неразделен по естество
и същество действително превишаващо всяка същност.
Не се разделя Той нито по сила, нито по образ, нито по слава,
нито по вид,
защото целият Той е несложен и се съзерцава като светлина.
В Тях Лицата са единни, Трите Ипостаси – единни,
защото Три в едно е по-добре от Три единно.
Тези Три са една сила, тези Три са една слава,
Три – едно естество, същество и божество.[48]

Чрез съзерцанието на нетварната обòжваща енергия на Бога, според учението на Отците на Църквата, става обòжението на човека – видение, съпътствано от обòжение. Обòжението е общение и единение на човека с Бога и това единение дава [богословското] знание – върхът на човешкото познание. Плодовете на съзерцаването на светлината са многочислени, защото съзерцаването ѝ е съпроводено с възраждане на човека.

За св. Григорий Паламà, съзерцанието-вѝдение на Бога е „не просто оставяне и отрицание, но и единение и обòжение, което се извършва тайнствено и неизразимо в Божията благодат, след изоставянето на всичко, което долу впечатлява ума”. С други думи, след освобождението на ума от всяко въображение и след „успокояване от всяко негово действие”, такова единение с Бога е „над [бого-] оставеността”. Това единение на човека с Бога чрез „горната светлина” е както „съвършено състояние” (буквално патос), така и „пълнота на богодействието”.[49] Най-съвършеното съзерцание не е просто отричане, но по-скоро съпричастност към божествените дарове и тяхно приемане.[50] Следователно, богосъзерцанието, което е истинското богословие, е единение на човека с Бога; това е и обòжението. Не умъртвяване на страстната част на душата, а „безстрастна страст” (πάθος απαθής).

Висшата цел на човека е обòжение по благодат, общение на човека с Бога лице в лице. То се достига не с философски размишления, благочестиви мисли или каквито и да било външни промени, а с действието на енергиите на божествената светлина. Св. Григорий Паламà, като говори за нетварната светлина, пише, че чрез нея човек се „боготвори и се удостоява да беседва лице в лице с Бога”. С други думи, „тази светлина обòжва обòжените”.[51] Св. Дионисий Ареопагит, на когото се позовава божественият Паламà, нарича светлината понякога „първосветещ и боготворящ лъч”, а друг път – „боготворящ дар и начало на божеството, т. е. на обòжението”.[52] И това става, защото Господ се явява на хората по различни начини – според тяхното достойнство и според начина, по който те Го търсят.[53]

В своите съчинения старецът Софроний говори за плодовете на богоявлението – така, както сам той го е преживял в личния си опит. За него първоначално явяването на светлината ни открива нашето състояние в дълбините на сърцето – преизподнята на нашия ад, като ни показва, колко „ужасно” е то.[54]

Благодарение на енергията на светлината човек вижда своя „вътрешен мрак като сгъстена маса отвратителна нечистота” и в нас се ражда болезнено покаяние – скръб, „поразяваща нашето същество във всички направления”, предизвиквайки страдание на нашия дух и потапяйки ни в „поток сълзи”.[55]

Отначало божествената светлина „като тънък пламък, целително и очистително” изгаря отвътре „тихо, с едва доловимо съприкосновение” всичко, което не е угодно на Него. След това се явява „в сила”, принася смирена любов, прогонва съмнението и страха и човек оставя зад себе си всички тварни състояния и дори самата смърт. Много важно е това, за което свидетелства старецът: светлина безтегловна, по-тънка от всичко, което знае земята, придава на душата неуязвимост, неприкосновеност от всичко, което ѝ е тежало преди”.[56] Същевременно светлината не само изгаря страстите: тя утешава и умиротворява душата, просвещава ума с нови съзерцания.[57]

С виждането на божествената светлина човекът придобива безстрастие, което способства за преобразяването на страстната част от неговата душа и осъзнава, че така Бог може да го направи „господар по образа на Своето господство”.[58] Заедно със съзерцаването на нетварната светлина в човека се разкриват нови сили, друго зрение и слух: той познава неописуемо с думи благолепие.[59] Когато с благоволението на Бога тази светлина ни осени, в нас се актуализира ипостасното начало от потенциалното му състояние в нашето раждане.[60]

Когато човек с Божията благодат преживява такова състояние, тогава това е доказателство, че е достигнал от състоянието по образ до състоянието по подобие, защото състоянието по подобие е тъждествено на обòжението, и това обòжение е най-високата и най-дълбоката цел на човека. Тогава човекът разбира, че Бог е „Бог жив”, Ипостас, но и той самият вече е ипостас и беседва с Бога – ипостасно. Старецът пише:

Аз мога да Му кажа: Ти. И в това аз, и в моето Ти е цялото Битие: и Бог, и целият свят… Когато аз съм в Него, то и „аз съм”. Ако съм извън Него, то аз умирам… [и по такъв начин] Неговият живот е моят живот.[61]

Старецът Софроний е придобил живо откровение от Бога, познал е, че Бог не е идея, „отвлечено понятие” или свръхличен Абсолют. Че Той е живо Лице: „Той е жив. Неговото могъщество е неизчислимо; Неговата любов е неизповедима. Да живееш с Него е неизречимо богатство”.[62] С идването на божествената светлина, срещайки се с Бога ипостасно, човекът осъзнава, че и сам той е ипостас. Така той живее съвършена богоподобна любов, а там, където тя липсва, всичко е безсмислено.[63]

Старецът е познал какво е това свобода, познал е и нейната мяра – с първото идване на божествената благодат той, предаващ самия себе си свободно на всякакво страдание, е почувствал за първи път „царствената свобода” на душата. Ала чрез съзерцаването на нетварната светлина той е познал и пълната свобода – свобода дори и от самата смърт. Така ние разбираме, какво е любовта и свободата и как те са свързани с Лицето, с това Лице, Което се открива във виждането на светлината и в личната среща с Бога-Лице.[64]

Превод: Венцислав Каравълчев



 

Ιερόθεος (Βλάχος), μητρ. Οίδα άνθρωπον εν Χριστω. Βίος καί πολιτεία του Γέροντος Σωφρονίου του ησυχαστου καί Θεολόγου, Ιερά Μονή Γενεθλίου της Θεοτόκου (Πελαγίας) 2007, σ. 111-131. Първите четири части от книгата виж тук, тук, тук и тук (бел. прев.).

[1] Ισαάκ Σύρου, Ασκητικά, Θεσσαλονίκη: „Ρηγοπούλου” 1977, σ. 136.
[2] Ενθ. ανωτ., σ. 140.
[3] Ενθ. ανωτ., σ. 135.
[4] Γρηγορίου Παλαμα εργα, τ. 2 – ΕΠΕ, σ. 618.
[5] Ενθ. ανωτ., σ. 600.
[6] Ενθ. ανωτ., σ. 528-530.
[7] Ενθ. ανωτ.
[8] Ενθ. ανωτ., σ. 608.
[9] Ενθ. ανωτ., σ. 606.
[10] Ενθ. ανωτ., σ. 520-522.
[11] Ενθ. ανωτ., σ. 186.
[12] Οψόμεθα τόν Θεόν καθώς έστι…, σ. 399.
[13] Ενθ. ανωτ., σ. 365.
[14] Ενθ. ανωτ., σ.132.
[15] Ενθ. ανωτ., σ. 274.
[16] Ενθ. ανωτ., σ. 284.
[17] Ενθ. ανωτ., σ. 237.
[18] Ενθ. ανωτ., σ. 93.
[19] Ενθ. ανωτ. σ. 103.
[20] Ενθ. ανωτ., σ. 104.
[21] Ενθ. ανωτ., σ. 49.
[22] Ενθ. ανωτ., σ. 197-198.
[23] Ενθ. ανωτ., σ. 274.
[24] Ιωάν. Σιναίτου, Κλίμαξ, κεφ. ΚΖ΄, ιδ΄.
[25] Ενθ. ανωτ., κεφ. ΚΗ΄, μζ΄.
[26] Ενθ. ανωτ., κεφ. ΚΗ΄, νβ΄.
[27] Συμεών Νέου Θεολόγου – SC 96, p. 264.
[28] SC 156, p. 204.
[29] Ibid., p. 210.
[30] Οψόμεθα τόν Θεόν καθώς έστι…, σ. 224-225.
[31] Ενθ. ανωτ., σ. 39.
[32] Ενθ. ανωτ., σ. 326.
[33] Ενθ. ανωτ., σ. 274-275.
[34] Συμεών Νέου Θεολόγου – SC 122, p. 164.
[35] Οψόμεθα τόν Θεόν καθώς έστι…, σ. 284-285.
[36] Συμεών Νέου Θεολόγου – SC 174, p. 282-284.
[37] Οψόμεθα τόν Θεόν καθώς έστι…, σ. 264-265.
[38] Ενθ. ανωτ., σ. 50.
[39] Ενθ. ανωτ., σ. 256-257.
[40] Γρηγορίου Παλαμα εργα, τ. 2 – ΕΠΕ, σ. 514.
[41] Οψόμεθα τόν Θεόν καθώς έστι…, σ. 257.
[42] Ενθ. ανωτ., σ. 321-322.
[43] Ενθ. ανωτ., σ. 263-264.
[44] Ενθ. ανωτ., σ. 288.
[45] Ενθ. ανωτ., σ. 247-248.
[46] Συμεών Νέου Θεολόγου – SC 129, p. 208-210.
[47] SC 122, p. 164.
[48] SC 174, p. 412-414.
[49] Γρηγορίου Παλαμα εργα, τ. 2 – ΕΠΕ, σ. 188.
[50] Ενθ. ανωτ., σ. 190.
[51] Ενθ. ανωτ., σ. 710.
[52] Ενθ. ανωτ., σ. 618.
[53] Ενθ. ανωτ., σ. 618.
[54] Οψόμεθα τόν Θεόν καθώς έστι…, σ. 140.
[55] Ενθ. ανωτ., σ. 254-255.
[56] Ενθ. ανωτ., σ. 257-258.
[57] Ενθ. ανωτ., σ. 103.
[58] Ενθ. ανωτ., σ. 78.
[59] Ενθ. ανωτ., σ. 93.
[60] Ενθ. ανωτ., σ. 288.
[61] Ενθ. ανωτ., σ. 325.
[62] Ενθ. ανωτ., σ. 306.
[63] Ενθ. ανωτ., σ. 185.
[64] Ενθ. ανωτ., σ. 188.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9yhw9 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме