„Зная един човек в Христа…” 6

Посещение и оттегляне на нетварната светлина

Съзерцаването на нетварната светлина става по различни начини. Отначало то протича неявно, като ни открива само нашия вътрешен мрак, а после се явява в най-ярък блясък и ни предава божествения живот. И след това обаче се наблюдава ту увеличаване, ту намаляване, дори прекратяване на божествената благодат, отдръпване на Бога, последвано от ново посещение на благодатта. А за всичко това свидетелстват опитните богослови, преживели и посещенията на Бога, и Неговото отдалечаване.

В трудовете си старецът пише за неочакваните посещения на божествената светлина, която „обгръща с любов” човека. Той говори за „постоянното съзерцаване на светлината”, която останала с него „три дни”,[1] а друг път пребивавала с него „две седмици”.[2] Тук трябва да припомним учението на св. Григорий Паламà, за което вече говорихме – за сиянието и продължителното съзерцание на светлината. Тази благодат, както и благодатта на Гетсиманската молитва, е велик дар, който, според признанието на светеца, „и до днес не се прекратява, но нараства”.

По времето, когато живее в светлината и светлината е вътре в него, подвижникът живее физиологически с нея. Сетне старецът говори за „загуба” на Божията благодат,[3] оттегляне на Духа Господен[4] и дълго отсъствие на видението на „небесната светлина”,[5] за периоди, когато светлината го напуска[6] и той отпада от „надсветовното сияние”.[7]

Виждаме, че опитът на стареца Софроний е трудно да бъде обхванат и тълкуван. Не можем да го интерпретираме, но можем да приведем свидетелства на самия старец за случващото се с него. По принцип, преживявайки този опит, старецът не се опитва да го обясни логично, не се опитва да го постигне на рационално ниво и да го провери, сравнявайки го с учението на Отците на Църквата. Той не богословства за него, не се привързва към описаните състояния, „като пребивава в безформената умна сфера”. Не се обръща навътре – към самия себе си – за анализ на този опит от богословска гледна точка. Подвижникът се потапя в дълбоко покаяние и съкрушение, което го владее през целия му живот. Той прекарва голяма част от живота си без разсъждения над нещата, които му се налага да преживее при общуването си с хората.[8] „Неудържимият порив” към скръбното покаяние влече неговата душа към „ненаситна молитва – когато душата всичко забравя и нищо не помни, но неудържимо се стреми към Бога, Който е невидим, но любим, невиждан, но познат, недостижим, но близък”.[9] Ако го навестявал тщеславен помисъл, светлината веднага се отдръпвала – неведнъж се случвало „… да се моля, заливайки в сълзи съкрушението си, и ако някъде там, във въздуха се появи тщеславен помисъл, се надигам окраден: няма сълзи, душата е опустошена, тялото е здраво, но духовният живот си е отишъл”.[10]

Същевременно това го научава мъжествено да се противопоставя на тщеславните помисли – дори, когато едва е усещал тяхното приближаване. Той пише: „След много подобни повторения изпадах в страх при най-малкия знак за приближаването на този враг и удвоявах своя плач и покаяние: „Господи, дойдоха моите убийци, спаси ме”. Тогава разбрах, защо светите отци не са обичали похвалите – от подобни похвали дори съвършените не са излизали без някаква щета за любовта си към Бога”.[11] „Умът, който си въобразява, е негоден към богословие”. Този, който желае „да предстои пред Бога с чист ум”, трябва да се отстрани от „сферата на въображението”.[12]

Приобщаването към Бога се съпровожда от скръбно напрежение, което не е леко да се преживее от чувствените и тези, които се отвращават от болката. Те се намират в постоянно колебание „между две положения”: или да се примирят с действителността с някакво „лъжливо смирение”, или да приемат „страшния призив на Христос”. И старецът пише: „Когато избрах второто решение, тогава се възродих в живота в живия Бог”.[13] Така описва отец Софроний възхождането на душата си към Бога: „В своето издигане във влечението си към Него, с всички сили на съществото си, ние усещаме радост, но едновременно с това Той ни се струва все по-непостижим. И се случва да изнемогваме, обхваща ни някакво отчаяние, готови сме да паднем – и тогава изведнъж Той, вече неочакван, ни обгръща с любов. Бог е удивително странен”.[14]

В своите трудове старецът определя и главните причини за загуба на светлината на Божията благодат: той нарича това явление богооставеност. Поради своите тленност и смъртност човекът не може дълго да съзерцава божествената светлина. Самият Бог подготвя вярващия за тази загуба на благодатта поради човешката незрялост, а също и за да свърже свободата с пълния кеносис, за да изпие и човекът чашата, която е изпил и Той. Така душата се смирява, а с познанието на Божия път се умножава познанието.[15] В други случаи виновен е самият човек, защото не отвръща както следва на този велик дар на Бога.

Като описва опита от съзерцанието на нетварната светлина, пребиваваща с него две седмици, отец Софроний посочва и причината да загуби този велик дар. А именно, опитал се е да постигне този дар с помощта на логиката. Ето как той описва това:

И ето, една вечер при мен дойде един монах – отец Ювеналий (Егоров), моят единствен съсед на етажа – и попита: „Току-що четох химните на св. Симеон Нови Богослов… Кажете, как разбирате неговото описание на виждането на нетварната светлина?”. До този момент живеех с благодарно сърце Господнето благословение над мен, но нямах никакви въпроси относно това явление и мисълта ми, устремена към Бога, не се връщаше върху мен самия. За да отговоря на о. Ювеналий, мислено се спрях върху случващото се с мен в този час. В опит да се прикрия, отговорих уклончиво: „Не ми е дадено да съдя за опита на св. Симеон, … но е възможно, като е пребивавал в благодатно състояние, да е усещал (благодатта) като светлина… Не знам”. Стори ми се, че отец Ювеналий си тръгна, без да подозира нищо повече от това, което му казах. Скоро след тази кратка беседа започнах да се моля както обикновено. С мен обаче вече нямаше светлина и любов.[16]

Щом започнал рационалният анализ на съзерцаването на нетварната светлина и дарът изчезнал. Самият старецът откровено признава: „Неведнъж в живота ми по Бога се е случвало, веднага щом започна да съзнавам с разума си случващото се с мен по Божие снизхождение, светлината да ме напусне”.[17] Някои могат да сметнат за безумие отказа от всеки логически анализ в моментите на съзерцаване на нетварната светлина. Та нали Бог ни е надарил с логика – казвал Варлаам, който поставял пророческите видения „много по-ниско от нашия разум”. Според отец Софроний обаче, когато това „безумие” изчезне и започне логическото осмисляне на случилото се, тогава осъзнавал той невъзвратимата загуба в своя духовен живот.[18]

Понякога старецът бил принуден да прибягва до логичен анализ на своя опит, за да разкаже на монасите, които се били удостоили с подобен опит, за преживяното. За него обаче това е било истинско бедствие. Старецът пише: „Особено силно усетих това бедствие, когато бях определен за духовник на Света Гора”.[19] Друг път благодатта се отдръпвала от стареца заради един нищожен тщеславен помисъл. В такива моменти той получавал помощ от съчиненията на Отците, като намирал у тях подобен на своя опит. Четенето на духовни книги обаче и почерпеното от тях знание криели в себе си и опасност: тогава, по думите му, той влизал „в сложна борба със своето тщеславие”, и се губило „видението на небесната светлина – понякога за дълъг период от време”. И той „изпадал в голяма печал”.[20]

След загубата на безсмъртния живот, който старецът познал при съзерцаването на нетварната светлина, той се върнал в предишното си състояние и, разбира се, отново настъпват покаяние и плач. И обратно, от просвещението на ума и непрестанната умна молитва обòженият човек се връща към състоянието на съзерцаване на Бога, а когато то по различни причини се прекрати, тогава той отново пристъпва към упражняване на умната молитва. След загубата на съзерцаването на светлината, която е светлината на Царството Божие и вечния живот, душата на стареца се потапя в „голяма скръб”[21] и „тогава някаква меланхолия и даже страх” преминават в сърцето му.[22] Отдръпването на благодатта заради малки, тщеславни помисли, заради опита за рационално осмисляне на небесния опит старецът определя като „бедствие”[23] и „невъзвратима загуба в моето духовно битие”.[24]

Проповед за нетварната светлина

В словото си „За Таворската светлина”, посветено на Господнето Преображение, о. Софроний описва накратко опита си от нетварната светлина. Словото е произнесено в Париж, след завръщане от Атон, и в него се тълкува свидетелството на евангелистите за явяването на славата Христова: „Докле още той [Петър] говореше, ето, светъл облак ги засени; и чу се из облака глас, който казваше: Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение; Него слушайте” (Мат. 17:5). Това слово е поразително: всеки път, когато го препрочитам, съм дълбоко впечатлен. От една страна е в съзвучие с казаното от светите отци, тъй като описва съзерцаването на Христовото преображение вече като личен опит. От друга страна, то е и автобиографично за стареца Софроний.[25] Словото се състои от две части. В първата старецът излага богословските основи на това явление, а във втората разказва за преобразяването на личността на аскета. Ясно е, че тук аскетът е самият старец. Той задава въпросите и сам той им отговаря – в светлината на великото събитие на Преображението. Старецът не пожелал да скрие великия опит, който Бог на светлините му дарувал.

В първата част на словото старецът призовава своите слушатели да „забравят” за неговото „нищожество”, да затворят очите си за неговото „невежество и грубост”, да го възприемат просто като един от „свидетелите”. След това той посочва, че с тайнствата Кръщение, Миропомазание и Евхаристия, със словото Божие и с живота на Църквата християните са получили голям дар. И пише: „За човека са присъщи ненаситният глад и неутолимата жажда за богопознание”. След виждането на Бога човешкият стремеж към Него нараства, „… тъй като човекът не се насища с ненасищащата Храна, тъй като Светлината… не се съединява с душата”, преобразувайки човека в божествената слава – чрез обòжението.

Преображението Господне е основа на нашата надежда за преобразяване на целия ни живот, изпълнен сега с труд, болести и страх, в живот нетленен и богоподобен.

Същевременно всичко това е свързано с подвиг. Отците, които са изминали този път, казват: „В нашия живот трябва да се повтори всичко онова, което се случило в живота на Сина Човешки” и това е „общият за всички ни път”. Трябва да минем през изкушения, подобни на изкушенията на Христос, на гоненията, на преображението, на страданието, на разпятието на нашите невидими кръстове, на смъртта, възкресението и възнесението. Тук няма място за малодушие, тъй като всичко се извършва със силата Христова.

Това е същността на обещания вечен живот, … на проповядваните от апостолите и от отците догмати; това е православната ни вяра и неизменната ни надежда. Това е единственото основание за живота на нашия дух. Винаги има свидетели на този живот, които следват Христос на Тавор, на Голгота, на Елеонската планина. Които Го следват не с премъдростта на този свят, не с горделива дързост, … но със страх и трепет, като недостойни за това възхождане и видение, … с надеждата, че и за нас – грешните – по безкрайната благост на Небесния Отец ще възсияе присносъщната божествена светлина.

Във втората част на своето слово старецът говори на непреходното значение на Преображението за световната история и разсъждава, доколко учениците са били готови за съзерцаването на Бога; какво е станало по време на и след „таворското Богоявление” с Христос и в съзнанието на апостолите – свидетелите на Преображението. Проповедта на стареца Софроний е и образец за православно тълкувание на Светото Писание, тъй като опитът на самия тълкувател е подобен на опита на апостолите и му позволява да говори за случилото се на Тавор. По този въпрос старецът говори с думите на опитен подвижник, който – по думите му – „сам много пъти бил удостоен с видението на тази светлина”. Тук става дума за опита на самия старец, който опит той влага в устата на „тайнствен” подвижник – подобно на св. ап. Павел, който някога беше писал за себе си: „Зная един човек в Христа, който преди четиринадесет години…”. В следващите глави на настоящата книга става очевидно, че описваният опит е личен опит на стареца.

Отец Софроний разказва как е беседвал с този неизвестен съзерцател на славата Божия при Преображението Христово и какви отговори е получил на три от своите недоумения.

Първият въпрос бил: „Какво означава този светъл облак, който сияе в тази нощ на светия Тавор?”. Отговорът разкрива тайната на Таворската светлина; как тя може да бъде видяна и как може да се получи този дар? Тайнственият подвижник му отговаря, че „когато бил още млад, светлината му се явила неясно, на кратки моменти, понякога като неуловим огнен пламък, който разгаря в сърцето любовта, понякога като сияние, което пронизва ума със светлината си. Тази светлина му се явява по време на молитва, преди всичко молитва в храма. Но веднъж, след дълга и продължаваща много месеци гореща молитва с дълбока скръб за своето осквернение, тази светлина тихо слязла над него и останала с него три дни. С виждането на нетварната светлина станало и преодоляване на смъртта, и той се изпълнил с радостта на възкресението от мъртвите – затова и нарекъл тази светлина „утрото на възкресението”. Тогава той още е живеел в света, сред хората. По-късно става монах и свещенослужител, и „много пъти” с него се случвало така, че молитвата му преминавала „във видение на светлината – при това по такъв начин”, че той „не чувствал нито своето тяло, нито обкръжаващия го веществен свят”.

Боговидецът-подвижник обяснил, „че тази светлина се явява като благоволение свише”. Че тя „… идва съвсем неочаквано и… води душата в сладостно недоумение…”, и човек излиза от мрачната тъма „в залетите от слънце безбрежни простори”. Въпреки че по природата си нетварната светлина е неизменна, … действията ѝ са многобройни, т. е. преживяват се различно: понякога светлината се преживява като Христова любов, като съ-присъстваща божествена сила и като неизяснимо движение на вечния живот; друг път „като светлина на разбирането или свръхмисловно умно виждане на Бога”. А понякога светлината просто се излива толкова изобилно, че изпълва целия човек. След това аскетът продължава с Таворския опит на апостолите – как и какво се е случило на планината на Преображението.

Съществува още един, постепенен път на възхождане и приобщаване със славата на Бога. Учениците стъпвали върху вярата-изповед, че Христос е „Синът на живия Бог” – както изповядва ап. Петър. Евангелието не казва какво се е случило след тази изповед. Евангелистите не споменават за никакво събитие между изповедта на Петър в Кесария Филипова и продължилото цяла седмица изкачване на Тавор. Христос е Светлина – пребивавал е в светлина, но за учениците Му това оставало скрито. Неговото откриване станало по време на молитва, подобна на Гетсиманската.

Учениците изнемогвали в тази молитва. Но поради силата на непрекъсващата се в тях вътрешна молитва те узрели за славата на Христос, както и двамата пророци от Стария Завет – Моисей и Илия. Това видение потопило апостолите в „… неизразимо удивление и блажено недоумение”. До този момент съзерцаването на духовния свят и божествената светлина в тях се съединявало с представите на обгръщащия ги чувствен свят. След това обаче „увеличаващата се светлина” ги извела „… над всичко видимо и временно – в невидимото и вечното. Светъл облак ги засени, … този облак е светлината и диханието на Светия Дух, Който въздигнал апостолите в света на нетварната светлина, която е неизменна, безпределна, по-горе от небесата и пресича в тях възприятието на преходните образи на този свят”. Ако в началото апостолите съзерцавали светлината, изливаща се от тялото на Христос, нетварната светлина и окръжаващия ги свят, то по-късно те били въведени в много по-високо съзерцаване, където околният свят изчезнал. Апостолите, „възведени от Светия Дух в съзерцание на неописуемата божественост на Иисус Христос, чули… в този час невеществения и непостижим глас на Отца: „Този е Моят възлюбен Син”. Това бил върховният момент на случилото се на Тавор”.

Като говори за това явление, подвижникът добавя: „Велико и възвишено е било видението на апостолите на планината на Преображението, но все още несъвършено, защото по това време те все още не са били способни да възприемат цялата пълнота и съвършенство на явилата им се светлина”. Заради това несъвършенство във възприятие на светлината „останали възможни тези колебания, на които в дните на Голгота били подхвърлени апостолите”. Независимо от това, видението на Тавор е било много по-величествено от виденията на Моисей и Илия в Стария Завет.

Тълкуванието на случилото се на Тавор разкрива и последователните степени на съзерцанието. В началото е вярата в божествеността на Христос. Сетне е безмълвието. Следва молитва, подобна на молитвата на Христос в Гетсиманската градина за целия свят и накрая – явяването на светлината, когато човекът оставя зад себе си света и се въздига в най-величественото съзерцание – когато той влиза в облака.

След това старецът пише за второто недоумение, което, дори още неизказано, е изпреварено от отговора на славния мъж. Изпълнен в онзи момент с печал, старецът помислил в себе си: „Не е мой този дял”; и веднага същият подвижник, за да го утеши, продължил разсъждението си. Човекът трябва да изпитва самия себе си. Защото, ако заради своите неправди е лишен от този дар, не трябва да се предава на отчаяние и да допуска мисълта, че съзерцаването на светлината е присъщо само на избрани. Такава мисъл „може да пресече в нас светата надежда”. Всички ние сме призвани към онова съвършенство, към което е призовал Господ и тримата апостоли на Тавор. Всички сме получили същите заповеди. Това се вижда от литургията на празника Преображение, в която Църквата „с власт призовава и убеждава всички към възхождане на неосезаемата планина на умното боговѝдение”. Този дар във всички времена, дори и в наши дни се излива над следващите Христос с цялото си сърце. А мислите от типа, това съзерцание „не е за мен”, са „лъжливо смирение” и „неоправдано с нищо отчаяние”, раждащо се от неправдата и сластолюбието.

Преграда към съзерцаването на нетварната светлина е и стремежът на хората да постигнат с ума си Бога и Неговата тайна. В такива случаи вече ни пресреща не „светъл облак”, но мрак и тъмнина, които скриват Бога. Бог е светлина и удостояващите се да Го съзерцават, Го виждат като светлина. Отците ползват думата мрак от старозаветния език, за да отсекат от корен безумната идея на философи и еретици, учещи за пълната познаваемост на Бога. Така „истинският път към виждането на божествената светлина минава през вътрешния човек”. Когато се подвизаваме да пазим заповедите Христови с цялата сила на желанието ни, „божествената светлина… многократно и многообразно посещава човека…”. И няма предел пред Божието благоволение, защото то наистина превъзхожда всеки предел.

В края на беседата подвижникът-боговидец – както пише старецът, разсейва още едно, трето недоумение в неговата „боязлива душа”. Старецът признава, че не вижда пред себе си път; не знае, как да пристъпи към такъв живот, с какво да започне; чувства себе си в мрак и пита: „Какво да направя, за да наследя вечен живот?”.

Тогава тайнственият подвижник отговаря: „Моли се, както св. Григорий Паламà, който години изливал душата си: „Господи, просвети моята тъма!” – и бил чут… Моли се с думите на църковната песен: „Да възсияе, о Светодавче, и в мене, грешния, Твоята непристъпна светлина!” и с молитвата на преп. Симеон Нови Богослов: „Ела, светлина истинска! Ела, живот вечен…”.

Четейки това слово и сравнявайки го с други по-късни текстове на стареца, може да се убедим, че съдържанието на тази проповед е своеобразна автобиография на отец Софроний. Тъкмо той е тайнственият подвижник – в словото се разкрива учението му за нетварната светлина, за неговите действия, за това, което предшества съзерцанието и как се достига богопознанието. Чрез думите на „подвижника” той ни учи, че видението на нетварната светлина е целта на нашия живот, че тя е нашето предназначение и път. Действително от тази проповед, както и от всичките му други трудове става очевидно, че старецът е богослов на нетварната светлина и „таворски свидетел”. Неговото учение е достоверно, защото е построено върху богооткровения опит. Едновременно с това той остава чувствителен и отзивчив, истински Божи човек.

С присъщото му себепринизяване старецът се стреми да скрие себе си и затова пише: „Днес ще ви съобщя това, което чух от една нелъжовна уста, но само най-същественото и възможно най-кратко”. Той е скован от страх и притеснение, защото и Соломон призовава в притчите си: „Пий от водата на твоя водоем и от оная, що извира от твоя кладенец” (5:15). Същевременно е очевидно, че разказът изцяло съответства на учението на самия старец Софроний. Действително, казаното от него е вода от неговия съсъд и от неговия източник. Благодатта Божия поражда в неговото сърце божествените откровения и той завещава на нашата епоха свидетелството на своя живот.

Старецът Софроний преминава всички стадии на духовния живот, като започва от „образа” и завършва с „подобието”, от очистването (катарзиса) до преображението и обòжението. Той е удостоен от Бога с рядък дар – с опита от нетварната светлина – в моментите на чиста молитва той внезапно е посещаван от нетварната светлина.

Този дар, разбира се, крие в себе си и духовна опасност: по време на дълбоката, чиста молитва по естествен начин той може да бъде посетен от помисъл: „Ето, скоро ще видиш светлина”. В такъв момент дарът за помненето на смъртта, дълбокият плач и не напускащото го усещане за пламъците на ада, духовното мъжество му позволяват да се огради с молитва от тщеславните помисли („Ето, дойдоха моите убийци”) – целият придобит от него опит му позволява да пази великия дар на Божията благодат. И ако понякога благодатта намалява или по Божи промисъл му се отнема, скоро тя отново се връща. Така, през целия му живот Божият промисъл подготвя стареца към неотклонно възхождане към обòжението и към съзерцаването на светлината, предпазвайки го от неизбежните в подобно духовно състояние лукави хитрости. Така и богословието му – като изразяване на опита от нетварната светлина – не е нито въображение на прелъстен ум, нито плод от някакви страсти: въобразяващият ум е неспособен да богословства. Истинското православно богословие се ражда в процеса на очистването на човека (от страстите), по пътя към светостта и обòжението.

„Живото потвърждение” – св. Силуан Атонски

Пътят към обòжението, от образа към подобието е труден и величествен, и никой не може да премине по него сам. По всички житейски въпроси, а още повече по тези от духовния живот, ни е необходимо достоверно свидетелство.

Старецът Софроний е преживял редкия за обикновен човек опит от паметта за смъртта, за онтологичното падение като отхвърляне от Бога, за плача и преживяването на ада и рая, за съзерцанието на нетварната светлина. В началото, все още незапознат с творенията на светите отци, той не може да намери обяснение на случващото се с него. По-късно познанството му с отците с подобен опит крие опасността от пораждането на тщеславни помисли. Спасяват го плачът и дълбокото покаяние, дарът на паметта за смъртта и преживяването на пламъците на ада. Същевременно покрай светите отци, старецът се нуждае и от жив свидетел и ръководител – от духовен отец, който е опитен в богопознанието. В този превратен момент от живота си той среща св. Силуан – човек, преминал по същия път в духовния живот; брат и свидетел, способен да го утвърди в истинността на преживените от тях състояния.

Старецът Софроний е разбирал каква огромна роля в живота на човека играе духовният наставник, който е способен трезво да ръководи и да бъде живо свидетелство на преживяния духовен опит, да различава истина от заблуждение, тварно от нетварно, дяволско от божествено. Така, според Светото Писание, след Благовещението Пресвета Богородица бързо отишла при Елисавета, за да получи потвърждение за истинността на даденото ѝ откровение. И св. ап. Павел, след като бил призован от Христос, отишъл да се срещне с апостолите, които вече знаели за прераждането свише. Тези примери показват колко ценно е човек да има изпитан духовен наставник в своя живот.

В творенията си старецът признава, че смята за най-голям дар и за най-велико благословение в своя живот срещата със св. Силуан, който го привел към Бога. Разбира се, св. Силуан е бил не само живо потвърждение на достоверността на духовния опит на стареца Софроний – сам той, по силата на тяхното духовно родство, успява да постигне цялата дълбочина на духовния опит на св. Силуан и да разкаже за него на целия свят. Нека погледнем, какво пише старецът за благословения живот на св. Силуан.

Той свидетелства, че когато нетварната светлина се явява на човека в Светия Дух, тогава душата се нуждае от мъжеството да повярва в даденото ѝ видение и да понесе присъствието на този дар в целия си живот.[26] В този период от живота на човека са нужни живи свидетели на Христовото възкресение, за да се получи от тях свидетелство, потвърждение и подкрепа. Такава роля в живота на о. Софроний изиграва св. Силуан. Както пише старецът, старозаветните пророци, въпреки че са получили откровение от Бога, не са достигнали до „цялата пълнота, присъща на личностното начало”. На света я открива „с цялата ѝ величествена сила” Христос. Старецът пише, че „в историческата Църква тази пълнота е постигана само от единици” и „далеч не всички разбрали това по подобаващия начин”. Рядкост са тези герои на вярата, последвали „избраниците на Всевишния Бог”, но влиянието им се е разпространило над всички членове на Църквата. Ето какво казва старецът за помощта, която му оказал св. Силуан:

В житейския ми път старецът Силуан беше най-важното събитие: благодарение на него в течение на много години бях зрител и дори ученик на истинския християнски живот. На неговите молитви дължа много повече, отколкото на всички останали мои наставници. А сред тях бяха някой от най-изтъкнатите представители на нашата Църква: благодатни аскети в манастирите и пустинята, епископи и свещеници, професори от богословските училища…[27]

Старецът уверява, че през живота си е познавал много аскети на Атон и много епископи и свещеници, и дори професори по богословие, но никой от тях не е имал духовния опит на св. Силуан. Потвърждение за това е фактът, че само св. Силуан, който сам е бил изпълнен с дивната божествена благодат, е успял действително да помогне на стареца Софроний. Христос се явил на св. Силуан „във велика светлина”. Тогава той Го познал в Светия Дух. Дадено му било да се наслади на неописуемото Христово смирение и започнал да се моли за целия свят. Сподобил се и да съзерцава нетварната светлина, „да диша въздуха на горния свят”.[28] Старецът Софроний признава: „Процесът на моя растеж беше по-бавен в сравнение с неговия. Но и това, което получих, е незаслужено велико за мен”.[29] Затова съвсем естествено той вижда в срещата си със св. Силуан „едно от най-важните събития” в своя живот, приготвено от Божия промисъл. И пише:

На този смирен мъж беше дадено свише да се моли за целия свят, както за самия себе си. В него обаче преобладаваше печал за вече отминалите от света. Душата му бе прикована към виждането на ада, който е зад пределите на земята. По силата на дадения му опит той съзерцаваше целия ад, виждаше реалното духовно състояние на човешкия дух. Въобще, за него бе присъщо да не ограничава молитвата си нито от времето, нито от пространството, тъй като духът му винаги беше обърнат към вечността.[30]

С пълна увереност старецът Софроний свидетелства за величието на „гения на блажения Силуан Атонски”, до чиито нозе е бил допуснат от Божия промисъл. Говори и пише за дадените му духовни състояния с прости думи, които обаче са разбираеми само за онези, които са живели в същата атмосфера, в която и Силуан, и са непонятни на представителите на академичното богословие.[31] Същевременно със същата простота и искреност старецът признава:

Дръзновение за написването на този труд черпя от това, че по молитвите на моя старец и аз бях поставен в същата духовна перспектива. Да, аз не познах в пълна степен благословението, което Господ изля върху него, но на мен – последния от човеците – все пак бе дадено да се приближа до този опит.[32]

Заключение

Изложеното дотук представлява само малка част от духовната автобиография на приснопаметния старец Софроний, когото познавах, с когото общувах и от когото имах честта и благословението да бъда обикнат. Това е само част от биографията му. Как могат да бъдат описани тези духовно напрегнати състояния, изпитаните от стареца Софроний ад и рай, разпалващия огън и пленителната светлина, бездната и „светата земя”? В книгата Да виждаш Бога както Си е той пише, че „… само покайната молитва съответства на истината за нас”. Само осъзнавайки себе си като грешници, ние ставаме част от плана на истината Божия. И продължава в този контекст: „Колкото по-дълбоко преживяваме своя грях като поразила ни смърт, толкова по-пълно се предаваме на Бога в молитва и с Неговата животворяща сила се изтръгваме от натиска на времето и пространството. Да ме прости Господ и да не съдят строго моите братя – така беше с мен. И поради това, като чета посланията на ап. Павел, предполагам и няма да скрия, предполагам уверено, че и на него са били дадени „видения и откровения Господни” (1 Кор. 12:1-6) в покаянието му пред Христос „със силни вопли и сълзи” – тогава той е бил „чут за своето благоговение” (Евр. 5:7).[33]

Старецът Софроний също е преминал целия си жизнен път със силни вопли и със сълзи и затова са му били дадени видения и откровения Господни. Този откъс от автобиографията му е пример, как да живеем в Църквата, която е Тяло на възкръсналия Христос. Разбира се, велик е пътят, изминат от стареца и голяма е висотата, която той е достигнал, и в същото време всеки, който иска да се спаси, трябва да измине – макар и частично – подобен път на покаяние, освещаване и обòжение. Написаното от мен нека бъде като въведение към книгата на стареца Да виждаш Бога, както Си е, която горещо препоръчвам, както и всичките негови книги, и особено – Преподобни Силуан Атонски, превърнала се в класика сред духовната литература. Защото, освен всичко друго, тази книга е свидетелство за дълбокото взаимно разбиране между двама светци.

Превод: Венцислав Каравълчев