Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

„Зная един човек в Христа…” 9

Понеделник, 23 Май 2016 Написана от Навпактски митр. Йеротей (Влахос)

elder sophrony saharovБогооставеност

Продължителното богообщение е нещо трудно. Христос казва: „Духът е бодър, а плътта – немощна” (Мат. 26:41). Човекът преживява и посещения, и отдръпвания на божествената благодат, т. е. богооставеност, когато познае състоянието на Христос на кръста, Който вика: „Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил?” (Мат. 27:46). Разбира се, Бог Отец не е оставил Христос, когато е бил на кръста. С тези думи Христос описва и изразява нашата богооставеност. Св. Григорий Богослов тълкува този момент така:

Защото не Самият Той е оставен или от Отца, или от собственото божество, … ала (както вече казах) в Своето лице изобразява нас. Ние бяхме преди оставени и презрени, а сега сме възприети и спасени чрез страданията на Безстрастния.[1]

Старецът Софроний, като съзерцава нетварната светлина, едновременно с това живее и присъщата за нашето естество болка от отнемането на божествената благодат: болката на богооставеността. В творенията на стареца многократно се среща описание на това състояние. Когато човек е познал Бога в Духа, изпълващ цялото му същество, и престане да усеща Неговото присъствие, започва да страда, защото изпитва неутолима жажда да преживее този опит отново. Архим. Софроний пише:

Периодите на отчаяние се сменят с периоди на усещане на Божията любов. Редуването на вълни на мрак и светлина е участ, както знаеш, на монаха. Душата понякога болезнено търси Бога, понякога силно и сладко се влече към Христос, обича Христос, чувства Го в себе си, а след това тази светлина отново отстъпва и душата остава сама.[2]

Искрено и с простота отецът описва страшното състояние на богооставеност, достигащо до безумие, когато се уподобява на старозаветния Йов.

Сам Той не действа по принуда – ако пожелае, може да дойде при нас. Зова Го ту с плач, ту с ропот заради мрака и нищетата на моя живот, ту молитвено, ту с мълчание, ту с вопъл, … но Той не ме слуша. И се уморих.

С мен стана страшна промяна: светлината, божествената благодат отстъпи далеч от мен. Претърпях с нищо невъзстановима загуба и тук е непресъхващият източник на моите страдания, които отново достигнаха сила, надхвърляща мярата на моите сили; и душата, и тялото ми ме болят. От тази голяма скръб – като Йов – понякога ставам безумен.

Моля Ви молете се за мен.[3]

В неговия живот се случва това, което се случва и в живота на великите отци на Църквата, боговидци, след съзерцаване на нетварната светлина. От писмата на стареца се вижда, че неговата богооставеност е отражение на опита на св. Серафим Саровски и монасите в тъмницата, която е описана в Лествицата на св. Йоан Лествичник. Подобно състояние довежда човека до духовна парализа и аскетът преживява трагедията на човечеството, загубило рая, който преди това е познавало чрез Адам.[4] Тази трагедия е преживявал и Христос на кръста, разпнат на Голгота заради прародителя Адам. Отец Софроний пише:

Понякога любовта към Бога откъсва от този свят и в умното съзерцаване на Христовото божество искам да забравя света, а понякога любовта към човека, страданието с него, подтиква към безумен спор с Бога… Христос, разпнат заради любовта Си към света, за греховете на света, е моята последна любов, последно възхождане на моя ум, последното желание на моето сърце, моят единствен истински Бог.[5]

Във втора глава вече говорихме за спора на стареца с Бога до момента, в който Бог му явил Себе си. Същевременно обаче, колкото и да е парадоксално, спорът с Бога продължава в периодите на богооставеност, независимо че вече придобива малко по-различна форма…

Тази борба при мен понякога приема характер на борба със Самия Бог (при цялото ми съзнание за собственото ми нищожество). Понякога се моля с кротък плач, а често като безумен – споря, настоявам, искам, „ядосвам се”, почти „богохулствам”. Но при целия богоборчески характер на моя живот, обичам Бога до последната дълбина на съществото си и на Него оставям последния съд, защото Той разполага с безкрайни възможности отвъд пределите на този свят. Любовта към света, към човека ме подтикват към тази война с Бога.

Аз предоставям на този дух на борбата с Бога да действа свободно в душата и наблюдавам как той, като достига някоя непреодолима стена, пада разбит, и тогава се убеждавам, че още по-дълбоко обичам Бога. С Бога „споря”, „карам се”, „дръзко оскърбявам” в борбата за съдбата на хората, но, в крайна сметка, каквато и да бъде съдбата на цялото човечество, на целия свят, на всички твари, обичам единствено Бога с истинската, вечна любов. Хиляди пъти в душата ми е протичала силна борба, но винаги е побеждавала любовта Христова.[6]

Един израз от кореспонденцията на стареца отразява състоянието на смаляване на божествената благодат: „Аз, окаяният, сега загубих всичко и живея като безсловесно животно”.[7]

Духовната борба

Възхождането на човека към Бога е единствена и последна цел на нашето битие. Човекът се възкачва от потенциалния образ към реализираното подобие. Непременно условие на това възкачване е големият подвиг преди всичко в борбата за своето „аз” – срещу неговото разрушително отпадане от Бога. Защото на нас ни предстои голямата битка да преобразим своето вътрешно състояние и да достигнем до единение с Бога. От опит старецът Софроний знае, че „нашият път е труден, но заедно с това е и блажен, и радостен”.[8] Пътят към спасението е тесен и скръбен, човек не трябва да се „отпуска” и „шегува” по пътя на спасението. Отношението на о. Софроний към спасението е било толкова сериозно, че той е бил готов да жертва всичко заради него.[9] Ето защо пише, че „нашият живот е кръст” Христов,[10] „нищо друго освен кръста ние не проповядваме.[11]

И дава такъв пример: по време на Първата световна война войниците получили заповед само да настъпват, а в случай на отстъпление, ги разстрелвали. Старецът пише: „При нас, монасите, положението е подобно на тяхното – спасението е само напред”.[12]

В писмата на стареца Софроний личи не само предразположението му да върви по пътя на спасението, но и познаването на този път. На едно място той лаконично го описва така: Благодатта Божия въздига човека „към неизречимата светлина”, показва му вечността и след това го оставя „на подвига”. Човек „започва да съзерцава голямата трагедия на падението” и преди всичко „в своето сърце”. Тогава „всички негови сили се съсредоточават върху преобразуването на вътрешния живот чрез познаване на закона – точно от този момент започва кръстният път”.[13]

Разбира се, този процес не е произволен, но той си има свой ред – общ за всеки, независимо от изключенията, защото има и начинаещи, достигнали до съвършенство, има и такива, които до края на живота си се нуждаят от наставления.

На човека не винаги му е лесно. Много пъти старецът е говорил за възникващите трудности и за умората, която чувства. В едно от писмата си пише: „И аз се уморих”. В друго говори за умората си от различните подвизи: „Последния месец от постоянната преумора достигнах до болезнено изтощение и много страдах от това”.

Балфур, който е бил свидетел на подвига на стареца, го е съветвал да си даде почивка. О. Софроний обаче му отвръща: „Вие ми предлагате „малко да си отдъхна”, а все още се боя да се отдам на такава почивка”. Нещо повече, о. Софроний вдъхновява и Балфур за подвиг. И му пише, че е необходимо да ползва твърда постеля, което сочи, че сам старецът ползва такава.

Важното в монашеският живот, както смята той, е наличието на духовен отец за изповед. За да го научи да се изповядва, в писмото си той дава пример от своя живот:

Жертва Богу е съкрушеният дух. Помня какво се случи с мен, когато за първи път с истинско съкрушение за греховете си отидох на изповед. Целият ми живот застана пред мен като една огромна неправда. Отивайки при свещеника, от скръб, сълзи и от сърдечна болка не можех нищо да кажа, а само плачех и, повярвайте, преди да започна да говоря за своите грехове, Сам Господ излезе насреща ми и ме прегърна, и Му бях мил, и не дочака от мен кога ще кажа „прости”.

Сетне добавя простичко:

Вярвам Ви и поради любовта Ви към Нас не мога да скрия това, което скривам от другите.[14]

Другаде о. Софроний разказва за нападението на бесовете по време на изповед пред духовния си отец:

Така се е случвало и с мен. Отивам при духовника си да му кажа, че бесовете ме безпокоят по нощите, измъчват ме, … а духовникът ми отговаря: „Нищо, потърпи, това ще мине, това Господ го допуска или поради гордостта ти, или заради осъждането, заради твоята неприязън към някого. Аз му вярвам и си отивам. След време отново, когато почнат да ме измъчват, казвам, че това състояние не само не се е подобрило, но дори бесовете още по-силно ме нападат. „Нищо, потърпи, предай се на волята Божия; смири се и няма да се мъчиш. Нищо, това повече няма да се случи; иди си с мир”. Понякога ми прочиташе разрешителна молитва или ми даваше някакво друго наставление. После два-три дни минават спокойно, а след това отново същите мъки и така с години.[15]

Ето как с доверие към духовния отец и с търпението си придобиваме мъжество.

Много е важно да имаш духовен наставник. Старецът Софроний е имал такъв в лицето на св. Силуан, когото слушал „до крайно отречение от всичко свое”, налагало се да се зарива „в земята”, да се смирява „до невъзможност”. От една страна, той пише, че „мнозина, които са живели в манастир по четиридесет и повече години, не са успели да намерят дори духовен приятел. Днес старчеството е голяма рядкост”. Ако монахът обаче все пак успее да намери духовник, трябва да му се доверява, да му се подчинява, „да се отнася с него с преданост, с любов, без възторженост, с простота. Ръководеният трябва да бъде обикновен, доверчив, послушен и търпелив”.

Заповедите на Бога винаги са били израз на волята Божия, защото спасението е в пазенето на заповедите Христови: Волята Божия често води до Голгота. Който осъзнава това, който сам върви по този път, той едва ли ще реши да бъде настоятелен и заповядващ. Затова и старецът с всичките си сили се подвизава да спази заповедите на Христос и така да стане причастен на благодатта на Светия Дух, без да смята това за своя заслуга.

Друг важен елемент от духовната борба е молитвата и особено умната молитва. Това е така, защото за човека чистата молитва е преддверие към съзерцаването на Бога. На въпросите на Балфур за молитвата, старецът, като учител в молитвата, му отговаря: „Прочетох внимателно всичко, написано от Вас за молитвата. Ние (т. е. със св. Силуан) видяхме, че все още нямате никаква представа за умната молитва”.[16] И понеже знаел, че Балфур смесва молитвата с медитация, старецът тактично го наставлява:

Когато се разхождате в гората и размишлявате, пазете се от мечтателност. Хубаво е тогава да четете с устни Иисусовата молитва и да размисляте за Бога. Хубаво е и тогава, и в друго време да изучавате своята душа, да наблюдавате за нея.[17]

И тъй като, в своето писмо, Балфур отново говори за молитвата, извършвана от римокатолиците, о. Софроний в едно от недатираните си писма пише:

Католиците наричат умна молитвата на мислено обръщане към Бога без нейното изразяване с думи – προφορικώς, а също и размишленията за Бога и божественото. А ние под умна молитва разбираме стоенето на ума в сърцето пред Бога – могъщо, съпроводено от чувство на благодарност, на славословие или страх, който е молба, покаяние. Всички размисли и действия на ума обаче се оставят, а умът внимава в сърцето и следи за това състояние, за това, което става в него, като вижда при това пристъпящия враг и с остър меч или като пламък го отблъсква с името на Господа Иисуса Христа.[18]

От тук се вижда, че чистата умна молитва се явява неделимо единение на ума и сърцето в Светия Дух.[19] Истински молещите се съсредоточават своя ум в сърцето. Отец Софроний пише много откровено:

Да стоиш с ума в сърцето си означава вниманието на ума да се съсредоточи в това място (физическо пространство), където се намира сърцето ни (в плътски смисъл – там, където то бие в гърдите ни). При това не трябва да се рисува какъвто и да било образ, нито да бъде въобразявано самото сърце, а, като стоим разголени (от всяка странична мисъл на ума), да мислим чисто (без образи и без мечтания) за Бога и да призоваваме божественото име на нашия Господ Иисус Христос, Сина Божи. Това, което ще се случи, вие сами ще видите, и тогава можем и да поговорим за това. Другото, от което съвсем трябва да се пазите и да избягвате, е да се предавате на мечтателност. Излишни ми се струват и търсенията Ви на метафизично разбиране за сърцето.[20]

От този откъс се вижда колко дълбоко старецът познава метода на исихастите и умната молитва. В същото време, в своето учение той отива още по-далеч: единението в ума и сърцето става по благодатта на Бога, а не с помощта на психосоматични методи, които са спомагателни. Старецът пише, че дарът на паметта за смъртта учи на чистата молитва и води към нея. Искрено и просто той говори, как действието на благодатта на тази памет „действа в продължение на много години като постепенно се усилва”, така че той е стигал почти до пълен екстаз. Целият свят се облича в странно изменение – и времето, и вечността. Така той придобива безстрастие и любов към цялото творение:

Паметта за смъртта учи на истинска молитва. Помня – лягам да спя, наплакал се, молил се до изнемощяване, да, така, че думите излизаха от устата като пламък, а едва забравил в съня, душата сама отново става на молитва цялата нощ, вкаменено тялото лежи на одъра, но под действието на паметта за смъртта душата не може да се откъсне от молитвата.[21]

От писмото на стареца се вижда, че той продължава да се моли с надежда в Бога дори когато в сърцето, изпълнено с болка от плача, липсва Божията любов. Тази тайна на духовния живот е нещо много интересно.[22]

Затова с много труд, със скърби, понякога с горчиви сълзи аз, окаяният, дръзвах да измолвам благостта на Бога ден и нощ.[23]

Умната молитва – стига да се извършва според духовното предание – привежда в единство целия човек:

Когато, съзнавайки своето крайно недостойнство, продължавам да се моля на Бога, от напрежението на тази молитва цялото мое същество се събира в единство, т. е. и душата, и тялото, умът, сърцето и всички членове на тялото, дори и костите – от напрежението всичко сякаш се вцепенява, изменя се дишането. Така силно и неудържимо Христос влече душата към Себе си, влече целия човек.[24]

В своето учение за умната молитва старецът Софроний прокарва различаването между дейността на сърцето и действието на ума. В сърцето действа Божията благодат чрез непрестанната молитва, чрез действието на ума се познава чувствения свят, а чрез действието на сърцето – духовния.[25]

Следствията от умната молитва са многобройни, разнообразни. Старецът пише, че благодарение на молитвата се стига до единение на разчлененото от грехопадението наше естество.[26]

Чрез умната молитва старецът Софроний можел да чувства състоянието на онзи, за когото се моли. Например той говори за майката на Балфур: „Когато за пръв път се молих за нея, ме заболя сърцето”.[27] Същото пише и в друго писмо: „За Вашата майка. Често се моля за нея; въобще не знам, каква душевна борба и какви скърби преживява, но зная (чрез молитвата), че тя действително страда. Искам да се моля за нея”.[28] И пак: „Когато се моля за Вашата майка (повече, отколкото за Вашата сестра), то душата ми скърби в тази молитва, и не виждам изход. На мен все ми се струва, че у нея има любов към Бога, но тази любов ѝ влияе по-слабо, отколкото е влиянието върху нея на нашето време”.[29]

Чрез молитвата старецът чувства болка и за сестрата на Балфур: „Вашата сестра е по-далеч от нас по дух и се моля за нея само защото в ума ми си спомням за нея; вашият брат вече е в Китай и е далеч от нас не само телесно”.[30]

Трябва да отбележим, че старецът не винаги се доверява на това чувство, което говори за автентичността на неговия опит.[31]

Въобще, отец Софроний много обича да се моли за всеки човек, който изпитва някаква трудност: „Както обикновено, душата обича да се моли за всеки скърбящ”.[32]

Неговата молитва обгръща целия свят, особено по времето на Втората световна война, когато той се подвизава в Атонската пустиня: „В своето отчаяние за тези години, като безумен, безсрамен и дързък, понякога с болка, довеждаща ме почти до смърт, аз умолявах Бога да даде на света мир”.[33]

Несъмнено, молитвата се съпътства от дълбоко покаяние и плач. И обратното – чувството на духовна нищета и плач е израз на чистата молитва. О. Софроний смята пазенето на напрегнато покаяние за отличителна черта на всеки православен:

Християните се умиват не с нещо друго, но с плач. Повярвайте, скъпи отче Давиде, независимо, че съм невежа, пътят към съзерцанието и божествената любов е само един: покаяние (то се състои в страх Божи, разкаяние за греховете и стремеж да не оскърбяваме Бога чрез повторението на грехове, за които се каем); отново ще кажа: От Бога се бой и Неговите заповеди пази”. Покаянието трябва да бъде началото на нашия духовен живот; като червена нишка то е необходимо да преминава през нашия живот – чак до гроба. А ако на Бога е угодно човекът да бъде издигнат към съзерцаване, това е изцяло Негово решение и благоволение към каещия се… Сега много често говорят за богосиновство, но малко говорят за пътя към него. А този път е покаянието.[34]

И това не е теоретично учение, а личен опит на стареца:

Ходя между хората и съм весел на вид, но душата ми скърби тежко – бих искал да плача, паднал по лице на земята, и да не ставам до деня на освобождението, или Съдния ден, но скоро изнемогвам от плача. Колко пъти съм плакал така, че ми се е струвало, че като изгаря, утробата ми изтича в сълзи.

Получил от Бога велик дар, отецът успява да се запази от самопревъзнасяне. Той пише така: „Не е необходимо да обръщаме внимание на себе си, отвън, на тщеславното самолюбуване”.[35]

Думите на отец Силуан „дръж ума си в ада и не се отчайвай” той възприема като богооткровена истина и говори за своето преживяване на ада. В едно писмо той пише, че познава един човек, – като визира самия себе си – който е съзерцавал адската бездна, висял е над нея и дори е бил „потопен в нея”, ала Божията ръка го е извадила от там. Неговата душа преживяла „ужас” – някакво страшно състояние на плач, изцеляващ страсти и учещ на истинна молитва:

Времето за нея е като винтче, за което тя е привързана и междувременно (душата) виси над бездната, а около себе си тя вижда безкрайност, но (освен това) вижда още (и) гибелния ад, където няма край на страданията. Пребивавайки в такава беда, душата се научава на истинска молитва.[36]

Изкушения

Да познаеш състоянието на ада, на най-дълбокия плач, на съзерцаването на нетварната светлина и нееднократното посещение на божествената благодат е много рядък Божи дар. Естествено, там, където е богатството на богооткровението, там има и много изкушения.

Този духовен закон е познат още на св. апостол Павел: Бог му дарувал множество откровения, а заедно с това му било дадено и „жило в плътта”, поради което три пъти умолявал Христа за избавление, но получил отговор: „Стига ти Моята благодат; защото силата Ми се в немощ напълно проявява” (2 Кор. 12:9). И апостолът потвърждава: „Затова добре ми е в немощи, в обиди, в нужди, в гонения, в притеснения заради Христа, понеже, кога съм немощен, тогава съм силен” (2 Кор. 12:10).

В книгата Подвигът на богопознанието се описват някои от многото изкушения на стареца Софроний. Поучително е как старецът стои пред лицето на изкушението – с голямо вдъхновение, т. е. с духовно мъжество в подвига на следването на Божията воля, и с ненавист към себе си. В тази книга старецът пише за бурите – изкушенията, чрез които всеки път с доверие ходи където и да е, измъчван от жажда за истинното битие. По Божия милост идва духът на любовта, изпълнен с ревност за спасението на брата. В свойствения само за него маниер, той пише:

И до днес ми се струва, че горещите сълзи, течащи от мен по време на молитва, изтичаха не само от мен, но и от цялото ми същество. Цялото ми тяло се изпълваше със странните желания да бъда прикован, разпнат, само и само хората да познаят светлината на живота в Христос (Аз не всичко ви разкривам).

Не с абстрактни философски мъдрувания, а с живо и дълбоко разбиране на сърцето в жаравата на скърбите старецът постига великото достойнство на човешката душа. И признава: „Страданията принасят толкова голям плод, че ако ние бяхме по-разумни, нямаше дори да искаме да слезем от кръста”. След това той описва видението на един йеромонах, комуто Господ се явил в съня, прикован на Кръста, и му казал: От кръста не се слиза, оттам снемат. Тези думи Господ повторил три пъти. След това видението изчезнало. Друго негово изпитание били телесните болести. Непостижимо е как толкова могъща благодат и покаен плач, който той изпитва, са могли да живеят в толкова немощно и подвластно на болестите тяло. В едно от своите писма старецът пише:

Хиляди пъти се подготвях да умра – често ходих в болницата, често у дома лежах със сълзи от болестта, почти без надежда да се оправя някога.

За своите болести старецът пише и в други писма:

Крайно слаб съм със здравето въобще, а сега още повече изнемогвам и вече не намирам сили за нищо, освен за служенето на светата Литургия и за изпълнението на моето послушание. Останалото време провеждам в леглото от изнемощялост. Но се надявам на милостта Божия, че отново ще се оправя.

И още:

В самото начало на тази година (нощта на 7 януари) сериозно се разболях и до днес още не мога да се оправя.[37]

Също така:

Втори ден пиша, уморява се ръката ми и въобще чувствам се не напълно здрав.[38]

Едно от писмата си о. Софроний завършва така:

Ваш недостоен и най-малък в Христос брат, йеродякон Софроний, грешен, унил, разслабен, болен, ленив, малодушен (и така до безкрай).[39]

Веднъж отец Софроний почувствал наближаването на смъртта. В свое писмо от април 1935 г. той пише удивителни неща:

Смъртта в упор ме гледаше в очите много нощи. Струва ми се невъзможно да се опише как се смущава душата и как скърби тя в тези часове. Тягостни изкушения като ураган връхлитат душата по време на това зловещо състояние на границата между живота и смъртта, когато приближава решението за вечната участ, страх овладява душата. Само мисълта за разпнатия Христос я укрепя. За минути сърцето се променя, идва любовта и тогава душата е готова да остави този свят без никакво съжаление. Съжаление, между другото, няма и до идването на любовта, но тогава страхът от предстоящия Божи съд, страхът от очакването осъждане и отхвърляне ни принуждават някак си да се държим още за този живот с надежда, че ще направим още нещичко за своето спасение. За последните двадесет години от своя живот много пъти бях близо до смъртта, но толкова тежки изкушения, каквито ме нападнаха този път, се случваха рядко и не бяха така продължителни. Тази година отново и с голяма сила преживях това, че нашият земен живот е изпълнен с тежка борба и стоене на границата между битието и небитието, между рая на Божията любов и ада на богооставеността. В същото време, колкото и да са тежки нашите страдания тук, в дълбините на душата се крие съзнание за техния дълбок смисъл. Обичам да размишлявам за смисъла на страданието, за вечността. Струва ми се, че нашият земен, временен живот за нас неизбежно трябва да бъде страдание.[40]

Всеки може да види с какво духовно настроение о. Софроний понася смъртната болест. Той добавя:

Отдавна не съм Ви писал. Сега, по случай Пасха Христова, искам да споделя с Вас, като с близък и роден, надеждата, че ние в определения от Небесния Отец час ще възкръснем за вечен живот.[41]

Очевидно е, че болестите никога не изоставят стареца и затова той пише:

Казвам Ви това, защото ако смъртта ни настигне внезапно, което е възможно, то аз няма да мога да Ви предупредя. Всички ми пророкуват оздравяване и дълъг живот, но, победен от силата на болестта, не вярвам особено в тези пророчества. Ако умра, то моля Ви да не преставате да се молите за мен.[42]

Независимо от многото болести, старецът с желание и самопринуда носи своите монашески послушания:

От първите дни на август имам една голяма грижа, която ми отнема почти цялото свободно време; освен това, последните дни боледувам и това също ме разстройва телесно.[43]

Старецът е подложен на многобройни нападения от дявола. За съществуването на дявола от Св. Писание знаем, че той е личност – личностно същество, а не някакво абстрактно олицетворение на злото. Христос дойде в света, „… за да разруши делата на дявола” (1 Иоан. 3:8). В живота на Христос има множество случаи, където се проявява ненавистта на дявола към човека, както и властта на Христос над дявола. Светците на нашата Църква опитно са познали съществуването на дявола и неговата война.

Както казва о. Йоан Романидис, еклисиологията има два аспекта: положителен, който е изразен в христологията, и негативен – изразен в демонологията. Може и да е парадоксално, но колкото по-дълбоко е познанието за негативния аспект – за войната срещу врага, страстите и помислите, толкова по-силно се познават любовта и милостта Христови. В сърцето, свободно от присъствието и от действието на дявола, благодатта идва леко и човек става член на Църквата.

Старецът Софроний е способен да предвиди помислите и яростните действия на врага против човека. Като говори за плътските желания, той пише:

Когато врагът ни напада, като се възползва от самото наше естество, от желанието за човешка любов – душевна, а понякога и плътска, то да бъдем подобно на Мария Египетска и, паднали на земята, да умоляваме Бога, по Своето милосърдие да ни даде да познаем Неговата божествена любов в замяна на тази плътска, човешка, от която заради Него сме се отрекли. И, като се молим така, трябва да се молим – до момента, когато угасне всяко желание за плътската любов и в душата и в тялото се въдвори мир. Повече не трябва да искаме, за да не паднем в изкушение, в прелест.[44]

Старецът успява да устои в борбата срещу дявола, независимо от всички негови въздействия: било то в помислите или желанията, или дори в самото тяло. В тази глава вече се запознахме с дяволските нападения и защитата от тях – старецът винаги отива при своя духовник и търси наставление. По-долу привеждаме (само един) фрагмент – описание на нападението на врага над тялото, а нападенията срещу ума, чрез помислите, не могат да бъдат изброени.

Бесовете ни измъчват по нощите, измъчват и мен – бият, душат, чупят, събарят от леглото, викат неистово и вършат безброй поразии, така че през нощта не само не си почивам, но и страшно се изморявам; когато пък настъпи денят, то едва с болка успявам да ходя, а трябва през целия ден да бъда в послушание.[45]

Според св. отци страстите са движение на енергиите на душата против нейната природа. Св. Максим Изповедник пише, че „страстта е противоприродно движение на душата или поради безразсъдна любов, или поради безразсъдна ненавист към нещо чувствено или за нещо чувствено”. А „злото е погрешно разсъждение за познати неща, съпроводено с неправилната им употреба”.[46]

Старецът показва как със силата и действието на Бога страстите могат да бъдат победени. Особеното в неговия опит е откровението, с което той познава как душата слиза в ада и как действа благодатта на помненето на смъртта. По този начин опитно той разбира, че пътят към богопознанието минава през победа над страстите. В едно писмо той съветва Балфур:

Ако искате да царствате с Христос, то побеждавайте страстите. Друг път няма.[47]

От споделеното от стареца можем да съдим колко строг, до крайност строг е бил той по отношение чистотата на душата и тялото. Ето друг откъс от негово писмо:

С благословението на моя изповедник, понякога сам, при всяка възбуда на плътта, биех себе си – до посиняване, докато накрая болката не стигаше до самото сърце, като поглъщаше и укротяваше движението на плътта. Сега обаче изоставих този начин по две причини: първо, защото при болезненото състояние на тялото ми и при отсъствието у нас, на Атон, на съблазни, блудната страст не досажда чак така силно, а второ – защото при дълга и честа употреба този способ силно поразява цялата нервна система. Така че трябва да се предпочита само молитвата. Един път за малко да се убия… С ъгъла на едно парче дърво, което бе в ръцете ми, се ударих между ребрата – в самото сърце. Две седмици трудно се движех, а лявата ми ръка стана почти безчувствена. Да се лежи бе болезнено, да се диша трудно. Но, слава на Бога, оправих се. Понякога обаче при силна възбуда на тялото почти е необходимо да се прибягва до този способ. И колко е странно – блудната страст така действа в тялото, че при усилване на разтлението дори силните удари, оставящи по тялото болезнени синини и подкожни съсиреци за дълго време, така че е трудно след това дори се ходи, същевременно в момента на нанасянето им почти не се усещат, така че е необходимо много пъти безпощадно да се нанесе удар, докато болката не те удари в сърцето, за да се успокои тялото.

Звучи жестоко, но какво да се прави. По думите на преп. Исаак Сирин, по-добре да умрем в подвиг, отколкото поддали се на страстите, да загубим човешкия си образ, да изменим на Христос.[48] Усмиряването на плътта не означава пренебрегване на тялото или „самобичуване”, защото много отци-светогорци са измъчвали тялото си с удари, с тази само единствена цел, да победят страстта и да пребъдат в Христос.

Човекът е душа и тяло, и между тях съществува тясна връзка. Обикновено грехът започва с помисъл и преминава в действие, извършвано чрез тялото. По учението на св. отци, първоначално вреда търпи умът: когато той се затъмни, страстите (желанието и гневът) действат вече въпреки природата. В същото време, когато грехът стане страст, тогава енергията му действа по обратен начин. Нашата природа е подложена на смърт и страст; ето защо страстите, действащи в тялото и реализирани в греха, са способни да породят в съзнанието ни различни помисли, помрачавайки ума; така човек се потапя в дълбок мрак. Тялото, самò по себе си, не е виновник за страстите, но в същото време е подложено на въздействието им. Така грехът или се разпространява от ума към тялото, или от тялото страстите намират своя път към ума. За да победят насладата в тялото от действието на страстите, някои аскети причиняват болка на тялото, като знаят, че – по учението на св. Максим Изповедник – тя убива страстта. Подвижниците знаят, че злото не е в тялото, а в плътското мъдруване, тялото е храм на Светия Дух, оскверняван от страстите чрез съвместното действие и на душата, и на тялото. Така с различни телесни подвизи отците са убивали не плътта, а страстта.

Св. Григорий Паламà, в спора си с Варлаам, подробно анализира как пътят към обòжението заедно с душата обхваща и тялото, на което принадлежи подвигът, защото енергиите на душата и тялото са взаимно свързани. Това учение обяснява природата на сълзите, поста, телесните подвизи и покаяние.

Като отшелник в пустинята, по времето на Втората световна война о. Софроний се сблъсква и с други изкушения. В свое писмо от 23 април (6 май) 1945 г. той описва изпитанията, преживени по време на войната. „Лишен от почти всичко необходимо”, той изпитва „остра нищета, а понякога и непосилен физически труд”, губейки „много време, борейки се за късче черен хляб”. Покрай материалните лишения…

периодите на отчаяние се редуват с такива на усещане на Божията любов. Смяната на вълни на мрак и светлина, както знаеш, е участ на монаха. Понякога болезнено душата търси Бога, понякога силно и сладко се носи към Христос, обича Христос, чувства Го в себе си, а сетне тази светлина отново се оттегля и (тя) остава в мрак.[49]

Показателно за силната вяра на стареца Софроний е поведението му по време на земетресение. Веднъж, докато пишел писмо, станало силно земетресение. Той обаче си продължил да пише:

Пиша, а земята бучи и цялата сграда се тресе. Това ме лишава от необходимото спокойствие и твърдост.[50]

В друго писмо той пише, че като православен монах възприема земетресението като проява на праведния Божи гняв.[51] А другаде казва, че по време на земетресение трябва да се молим:

Земетресението у нас продължава и сега. От време на време се повтарят не много силни, а понякога съвсем слаби трусове; независимо от това обаче, ако се случи нощем, трябва да станеш и да се помолиш за всички. Слава на Бога за всичко.[52]

Превод: Венцислав Каравълчев


 

Ιερόθεος (Βλάχος), μητρ. Οίδα άνθρωπον εν Χριστω. Βίος καί πολιτεία του Γέροντος Σωφρονίου του ησυχαστου καί Θεολόγου, Ιερά Μονή Γενεθλίου της Θεοτόκου (Πελαγίας) 2007, σ. 195-215. Първите осем части от книгата виж тук, тук, тук, тук, тук, тук, тук и тук (бел. прев.).

[1] Αρχιμ. Σωφρονίου, Αγνας Θεογνωσας, Essex: „Ιερά Πατριαρχική και Σταυροπηγιακή Μονή Τιμίου Προδρόμου” 2004, σ. 54-55.
[2] Ενθ. ανωτ., σ. 111-112.
[3] Ενθ. ανωτ., σ. 314.
[4] Ενθ. ανωτ., σ. 310.
[5] Ενθ. ανωτ., σ. 257.
[6] Ενθ. ανωτ., σ. 168-169.
[7] Ενθ. ανωτ., σ. 178-179.
[8] Ενθ. ανωτ., σ. 314.
[9] Ενθ. ανωτ., σ. 297.
[10] Ενθ. ανωτ., σ. 68.
[11] Ενθ. ανωτ., σ. 179.
[12] Ενθ. ανωτ., σ. 174-175, προσθήκη 19.
[13] Ενθ. ανωτ., σ. 298-299.
[14] Ενθ. ανωτ., σ. 131.
[15] Ενθ. ανωτ., σ. 199.
[16] Ενθ. ανωτ., σ. 63-64.
[17] Ενθ. ανωτ., σ. 64.
[18] Γρηγορίου Θεολόγου έργα, τ. 3 – ΕΠΕ, σ. 160.
[19] Αρχιμ. Σωφρονίου, Αγνας Θεογνωσας, σ. 289.
[20] Ενθ. ανωτ., σ. 269.
[21] Ενθ. ανωτ., σ. 131-132.
[22] Ενθ. ανωτ., σ. 309-310.
[23] Ενθ. ανωτ., σ. 310.
[24] Ενθ. ανωτ., σ. 297-298.
[25] Ενθ. ανωτ., σ. 67.
[26] Ενθ. ανωτ., σ. 225.
[27] Ενθ. ανωτ., σ. 99.
[28] Ενθ. ανωτ., σ. 62.
[29] Ενθ. ανωτ., σ. 62-63.
[30] Ενθ. ανωτ., σ. 242.
[31] Ενθ. ανωτ., σ. 279.
[32] Ενθ. ανωτ., σ. 70.
[33] Ενθ. ανωτ., σ. 119-120.
[34] Ενθ. ανωτ., σ. 277-278.
[35] Ενθ. ανωτ., σ. 70.
[36] Ενθ. ανωτ., σ. 119-120.
[37] Ενθ. ανωτ., σ. 135.
[38] Ενθ. ανωτ., σ. 97-98.
[39] Ενθ. ανωτ., σ. 112, σημ. 29.
[40] Ενθ. ανωτ., σ. 97.
[41] Ενθ. ανωτ., σ. 201.
[42] Ενθ. ανωτ., σ. 67.
[43] Ενθ. ανωτ., σ. 232.
[44] Ενθ. ανωτ., σ. 77.
[45] Ενθ. ανωτ., σ. 299.
[46] Μαξίμου Ομολογητού, Φιλοκαλία, τ. Β’, Αθήνα: „Παπαδημητρίου” 1958, σ. 16.
[47] Αρχιμ. Σωφρονίου, Αγνας Θεογνωσας, σ. 204.
[48] Ενθ. ανωτ., σ. 145.
[49] Ενθ. ανωτ., σ. 162.
[50] Ενθ. ανωτ., σ. 145, σημ. 3.
[51] Ενθ. ανωτ., σ. 162.
[52] Ενθ. ανωτ., σ. 154-155.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/w9q6c 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме