„Зная един човек в Христа…” 7

Подвигът на Богопознанието

От 1976 г. всяка година посещавах манастира на св. Йоан Предтеча в Англия и общувах с приснопаметния архим. Софроний (Сахаров) и манастирските братя. Това общение е един от най-хубавите спомени в моя живот и велико благословение, което ми беше дадено като Божи дар. През 1979 г. се случи удивително събитие.

Веднъж в събота, в малката църква, която е в главното здание на манастира, се служеше божествена Литургия. Присъстваше и приснопаметният старец Софроний – в този ден не служеше, а седеше на обичайното си място, от дясната страна в храма. До стареца се намираше висок англичанин. Когато влязох в храма, не отдадох на този факт голямо значение, цареше молитвена атмосфера. Освен това в манастира винаги имаше много православни, дошли от всички краища на света – присъствието на хора от най-различни националности не предизвикваше никакво учудване.

И ето, дойде момента от св. Литургия, когато се чете Символът на вярата. Бях изумен, когато Веруюто започна да се чете от този висок англичанин, със силен глас и безукорно гръцко произношение, така че не можеше да се определи дали е чужденец или грък. Бях потресен и се постарах да го разгледам внимателно отблизо, като стоях до него. Забелязах, как по време на цялата божествена Литургия той плачеше. Сетне прочете Господнята молитва Отче наш – отново със силен, особен глас – и след възгласа Със страх Божи, вяра и любов пристъпете със сълзи в очите се причасти със св. Тайни.

Веднага след края на литургията попитах един от братята, кой е този човек. И в отговор чух: Това е Дейвид Балфур, познат на стареца още от времето на неговия живот на Света гора. Бях изумен. Стоях до самия Дейвид Балфур.

Среща и беседа с Балфур

За Балфур бях слушал много от родителите ми и други благочестиви християни: живял в Атина и бил енорийски свещеник в болницата Евангелизмос (Благовещение) до и в началото на Втората световна война. За Димитриос (Балфур), тогава архимандрит, се говореше много в атинското общество: общувал с учените-богослови от Богословския факултет, бил запознат с много неща и говорел няколко езика. Известно беше, че е свързан с кралското семейство: те бяха енориаши в храма при болницата и се изповядвали при него. Имал контакти с богословското братство „Зои” до 1940 г., а по време на немската окупация на Атина избягал в Египет, където бил низвергнат от духовен сан.

След смяната на правителството и режима в Гърция (1974), и преди да се срещна с него в Англия, бях чел в гръцки вестници и списания, че е бил английски шпионин в Атина, а не истински клирик и е успял да излъже дори отец Софроний. Връщайки се в Англия след края на войната и работейки за британското дипломатическо разузнаване, той изиграл важна роля в събитията от този период и по време на гражданската война в Гърция. Участието му помогнало на архиеп. Дамаскин да поеме управлението на страната и т. н. На Света Гора също бях чул от някои монаси, че според тях и старецът Софроний е бил замесен в това, като послужил за изпълнението на целите и задачите на Балфур. Тръгнали слухове и така се родил мит. Разбира се, всичко това предизвика моя интерес и, след като го бях срещнал в манастира, разговарях с него на различни теми. Веднъж го срещнах в манастирската библиотека и се завърза интересен разговор.

Запазих жив спомен в паметта си от неговия разказ. В началото на 30-те посетил Атон, за да изследва ръкописи. Освен другите езици, говорел и руски и, естествено, не пропуснал да посети „Св. Пантелеймон”. Първият, когото срещнал на крайбрежието, бил св. Силуан, който го завел в архондарика. По време на вечернята, – когато Балфур седял и се молил, – към него се приближил св. Силуан и му рекъл: Искам да Ви кажа: молете се и Бог ще Ви просвети. Тогава той действително мислил да стане православен и светецът прочел мислите му, изпълнени със съмнение. Запознал го и с о. Софроний, който бил йеродякон на обителта. Сподели ми и че о. Софроний му писал, укрепвал го и го ободрявал във вярата и взетото решение, тъй като в него – след като си тръгнал от манастира – имало много недоумения и колебания. Цитирам дословно споделеното:

Имам много писма от о. Софроний. Като желаеше да ме укрепи във взетото от мен решение, той ми разказа за своите многобройни изпитания. От писмата му ясно се вижда, че е съзерцавал нетварната светлина. Тяхното публикуване ще покаже на всички, че старецът Софроний е велик светец, по-голям от св. Силуан.

По нататък ми разказа за своите богословски изследвания върху учението на св. Григорий Паламà. Интересуваше го исихазмът в съчиненията на Солунския архиеп. св. Симеон. Балфур ми разказа, как е постигнал истински исихазъм на Атон през 30-те и как сетне, след многогодишен период на прекъсване отново възобновил изучаването на богословието и дори възнамерявал да издаде непубликувани текстове на св. Симеон. Така, в 1981 г. излезе книгата Богословските трудове на св. Симеон, архиепископ Солунски (1416/17 – 1429) – всъщност съчиненията на светеца, с коментари и въведение от Дейвид Балфур. Коментарите, както и съставеното предисловие, говорят за изследователския талант на Балфур, за широтата на неговите познания, за критичността на неговия ум и точността на наблюденията му, за прекрасното владеене на гръцкия език и за неговата оригиналност: книгата изобилства с важни критични бележки, което го характеризира като надарен с разнообразни способности учен – изследовател на текстове.

Въведението се състои от три части. В първата, Авторът и неговите непубликувани творения, се прави преглед на написаното от св. Симеон и историческа справка за това, как в 1940 г. Балфур открил в ръкописа на Загорийския кодекс 23 двадесет неиздадени негови съчинения с полемичен и духовен характер, на които учените не били обърнали никакво внимание. Изследванията си Балфур започнал през 1940-1941 г. и към 1971-1973 г. завършил анализа на всички гръцки кодекси в каталога. Направил и списък на тези непубликувани съчинения с описание на съдържанието им.

Във втората част той излага съдържанието на Загорийския кодекс – съдържащ ръкописи на св. Симеон – като се позовава на по-малко значими ръкописни източници от други библиотеки. Разделът представлява точно научно описание на достигналите до наши дни ръкописни съчинения на светеца. В третата част от въведението, Житие и образ на св. Симеон, Балфур подробно разказва за раждането и възпитанието на светеца, за неговите монашески трудове, за въвеждането му в епископски сан и първите години от служението му в Солун, за кризата през 1422 и 1423 г., за дейността му по време на властта на венецианците (1423-1429 г.), за славната му кончина, която според Балфур се е случила в средата на септември 1429 г., няколко месеца преди предаването на Солун на турците (29 март 1430 г.).

Във втората част на книгата Балфур публикува критично текста на 20 съчинения на св. Симеон Солунски, като ги снабдява с много точни препратки към агиографските и светоотечески съчинения и бележки относно ортографията и пунктуацията. На всяка страница текстът изобилства от критични коментари. Всяко едно от 20-те съчинения на св. Симеон има въведение.

Книгата включва и три приложения, както и указател на имената и събитията. В предисловието сам Балфур отбелязва:

В този том са представени полемичните и духовни съчинения на св. Симеон. Настоящата публикация допълва изданието от 1979 г., в което са представени политическите и историческите творби с увод и коментари на английски език.

Всичко това свидетелства за сериозна научна работа и за разнообразни научни и други способности на Балфур. В бележки на издателя професорът по патрология, председател на Патриаршеския институт, Панайотис Христу пише за него:

Г-н Дейвид Балфур е извършил огромна работа по изучаването на наследството на св. Симеон Солунски. Като изследва историческите условия на това време, неговата дейност и трудове като част от ръкописното предание, Балфур е станал истински специалист в изследването на тази велика и църковна, и политическа фигура на Византия, и особено на последните дни от живота на светеца.

След това П. Христу ни съобщава интересни сведения за самия Балфур:

Г-н Балфур започна своите изследвания през студентските си години в Атина (1936-1939): авторът на тези бележки седеше с него на един чин. Житейските обстоятелства от 1941 г. коренно промениха неговите интереси. След тридесет години той възобнови своите изследвания, чиито плод бяха издадените във Виена политически и исторически съчинения на св. Симеон (1979), легнали в основата на неговата докторска дисертация. Благодарение на тези издания, а и на издаването на текстове по литургика, осъществени от г-н И. Фундулис, в нашите ръце днес се намира голяма част от наследството на св. Симеон, който тази година бе причислен към лика на светците, за което в определена степен допринесе и трудът на г-н Балфур. Патриаршеският институт за изследване на светоотеческото наследство с особена радост публикува, заедно с другите, и настоящето издание.

Мнението на патролога свидетелства за оригиналността на Балфур като учен. По време на беседата ни в Есекс, Англия, в манастира „Св. Йоан Предтеча”, от вежливост избягвах това, което съм слушал и чел за неговата шпионска дейност и последвалото низвержение от духовен сан. Във всеки случай, от други хора, които са го познавали, се убедих, че това са били главно слухове, не винаги отговарящи на истината. Несъмнено лишаването от свещенство и последвалите житейски перипетии са плод на неговото непослушание на думите на св. Силуан. Онзи се е опитвал да го убеди да се откаже от живота в Гърция, предвиждайки, че това ще завърши с катастрофа. От уважение към всеки, който се кае за предишните си грехове и плаче за тях, не му задавах въпроси за неговото минало. Същевременно обаче си спомням и за голямата духовна любов, която имаше към него приснопаметният старец Софроний.

Веднъж на манастирската трапеза седях до Балфур и разговаряхме. Докато ние коментирахме различни богословски проблеми, бях удивен от неговата осведоменост по много богословски въпроси: познаваше отделните школи и течения в богословските и в църковните среди в Гърция. Обръщайки се към стареца Софроний, седнал малко по-далеч, видях спокойния му и проницателен поглед, обърнат към Балфур, изпълнен със съпричастност и сълзи в очите. Никога не се опитах да разбера какво означаваха те. За мен тези сълзи бяха свидетелство за голямата любов на стареца към хората и най-вече към страдащите и каещите се, сред които особено място заемаше Балфур.

До Балфур бяха достигнали слуховете от Гърция, че бил разузнавач и използвал мнимия си – както смятаха – духовен сан за шпионски цели. Голяма и очевидна лъжа, защото той постъпил на служба в Британската мисия, едва след като напуснал Гърция. Много пъти е искал да отговори на обвиненията и клеветите, но от стареца Софроний научил нещо различно: да лекува своите волни или неволни грешки чрез доброволно мълчание. Така работи духовният закон.

Все пак Балфур изпратил на Тиатирския архиеп. Методий писмо, в което, наред с останалото, пише:

На 85 години[1] съм и последните 42 години от живота си бях обект на най-груби клевети, които, говорейки по човешки, разрушиха целия ми живот; при това, вслушвайки се в моя духовен отец архим. Софроний, никога не отговарях на нападките, не произнесох и дума в своя защита. Научих се, в буквален смисъл, да приемам думите на Христос: „Блажени сте вие, кога ви похулят и изгонят, и кажат против вас лъжовно каква и да е лоша дума заради Мене”.

В писмото Балфур признава лично, че е бил и продължава да бъде оклеветяван с обвинения за шпионаж, но в същото време след духовното си падение и низвержение от сан, той, по наставленията на стареца Софроний, отговаря на клеветите с мълчание, живеейки в дълбоко покаяние.

Мисли от книгата „Подвигът на богопознанието”

През 2004 г. ставропигиалният манастир „Св. Йоан Предтеча” (Есекс, Англия), издава книгата Подвигът на богопознанието: Писма от Атон до Д. Балфур. Тя предизвика големия ми интерес, защото – както споменах и по-рано – самият Балфур споменава за кореспонденцията си със стареца Софроний и за ценността на писмата му, чиято цел е била да го утвърдят в православната вяра.

Книгата започва с въведение, написано от о. Николай – племенник на стареца. Там се привеждат факти от живота на стареца и Балфур, за техните отношения, взети от писма или от устното предание. Отец Николай пише за обвиненията срещу Балфур:

Мнозина вярват, че Балфур лицемерно е ползвал православието. Това мнение е възникнало поради апостасията на Балфур и последващите събития от живота му. В същото време публикуваните писма изключват всякакви основания за подобни изводи.

Описанието на напускането на Гърция от Балфур, на отиването му в Кайро и на постъпването му в Британското консулство опровергават всички обвинения в шпионаж по негов адрес и свързани с престоя му в Гърция. Действително, тази кореспонденция изключва всякакъв повод за подобни мисли. Колкото до неговото духовно падение, от писмата става ясно, че старецът Софроний толкова много и усърдно обгрижва духовно Балфур, че в никакъв случай не може да носи отговорност за неговото отстъпление.

В предисловието към книгата се привеждат основни положения от учението на стареца, съдържащи се в писмата. След предисловието има тридесет писма на стареца, които се отнасят до живота на Балфур и дават оценка на различни явления от духовния живот на този изключителен човек. Дори и по тематиката на писмата може да се види колко искрено Балфур се стреми към православната вяра. Писмата са разделени на пет глави: „Божието призвание”, „Приемане на православието”, „Изпитание”, „Разривът” и „Вън от Църквата”. Следват и две приложения: „Из писмата на стареца Софроний” и „Из писмата на Д. Балфур”.

С огромен интерес и напрегнато внимание аз прочетох тази книга. Като духовна кореспонденция между стареца Софроний и Д. Балфур тя представлява същевременно и духовна биография на двамата известни църковни мъже. Интересът ми бе породен не толкова от проникновения маниер на писмата на стареца – известен на мнозина и така близък и приятен за мен, колкото от личното познанство с тези хора. Като четях тези писма, изпитвах умиление, потъвайки често и в напрегната молитва. Моята любов към приснопаметния старец Софроний се усили. По-долу описвам някои впечатления.

Източници на книгата „Преп. Силуан Атонски”

Кореспонденцията между стареца Софроний и Балфур става духовна основа на книгата Преп. Силуан Атонски, написана по-късно от стареца. Книгата бе преведена на много езици, включително гръцки, а нейното влияние в православния църковен свят бе огромно. Повече от очевидно е, че, от първите дни на своя монашески живот на Атон, старецът е проникнат от духа на книгата за св. Силуан. Балфур става оръдие на Божия промисъл, съблаговолил тези сърдечни, духовни и богословски опити да се запишат на хартия.

Стилът на писмата на Балфур, доводите и богословските му търсения отразяват западния манталитет, докато написаното от стареца е основано върху православната исихастка традиция. Така книгата отразява, от една страна, духовния опит от живота в благодатта, а, от друга – спорът с представителя на западното схоластично богословие, което е неспособно – независимо от своето искрено желание – да възприеме в пълнота исихастката традиция на Православната църква.

Добре запознат с богословските течения на своето време и при това притежаващ личния опит от Божията благодат, в общуването си с Балфур отец Софроний вниква в мисленето на богослова-интелектуалец, изучил богословието по книгите и по мислите на опитните в духовния живот хора. Ето защо, старецът пише за отношението между свободата на човека и действието на божествената благодат, за подхода на богослова-мислител и богослова-емпирик, за разликата между душевния и духовния човек и т. н.

Пътят на православното богословие е друг – то произлиза от безмълвието, както го разбира православието. Затова старецът пише до Балфур: Помъчете се, потрудете се, поскърбете, помолете се, поплачете за своята душа, четейки тези неща.

Две нива на духовния живот

Времето на кореспонденцията между двамата съвпада с важен период от живота на стареца Софроний: той пребивава в огнено покаяние, неговият дух е бил неизменно устремен към Бога; в духовен план това е било изключително богато на опит време. В писмата се изписва духовният портрет на стареца: един истински светоотечески образ.

В първите глави описахме отпътуването на стареца Софроний от Париж за Атон в 1925 г., където го води жаждата да познае Бога. Кореспонденцията с Балфур се датира от 1932 г. – седем години подир пристигането на стареца на Атон: време на всепоглъщащ порив към Бога и огромна жажда за уподобяване на Христос във всичко – в Неговите проявления (въплъщения) според божественото домостроителство. Той гори от своето желание за богообщение и преживява величествени моменти на богооткровение и на съзерцаване на нетварната светлина. Затова, като подкрепя духовно Балфур, старецът му пише: Говоря ви това, в което съм уверен, което сам съм преживял. От православната традиция е известно, че животът на християнина е борба за единение с Христос: да се родим, съ-разпнем и съ-възкръснем с Него. Ап. Павел постоянно живее това. Ето защо и казва: „И вече не аз живея, а Христос живее в мене. А дето живея сега в плът, живея с вярата в Сина Божий, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене” (Гал. 2:20). В друго послание той пише, че със своя подвиг възпълва своя недостиг от страдания Христови: „Сега се радвам в страданията си за вас и попълвам недостига от скърби Христови в моята плът за тялото Христово, което е църквата” (Кол. 1:24). Също така пише и че е видял възкръсналия Христос и т. н. (1 Кор. 15:1-11). Подобен опит имат много светци. В своите съчинения и св. Григорий Богослов многократно говори за съ-разпятие, за съ-погребение и съ-възкресение с Христос – като за основа на истинския духовен живот на православния християнин.

Този опит отчетливо се проследява и в писмата на стареца Софроний. Той живее Гетсимания в молитвата си за целия свят, състрадава на цялото страдащо човечество, разпва се ежедневно. И има дара за помнене на смъртта. Живее ада и неговия пламък, но съзерцава и светлината на възкресението, живее благословението на Петдесетница. Той познава Бога като Любов: неизречима, неизказана, неизяснима, ненаситна, безгранична, най-чиста, най-свята, най-сладка, най-силна, вечна… В това състояние сърцето, уязвено от божествената любов, понякога боли така, сякаш е било пронизано от изгарящ меч, но тази болка е неимоверно сладка. От сладостта на Божията любов човек може да забрави и целия свят.

В огъня на духовния живот в Христос, бидейки на кръста и в ада, и съзерцавайки светлината на възкресението, старецът достига последните висоти на духовния живот и призовава Балфур да го последва. Въпреки желанието си обаче Балфур се е противил, противопоставял се е, отказвал. От висотата на горния свят, където се постига тайната на Кръста и Възкресението старецът многократно наставлява Балфур: с любов, а понякога и с власт, като го подбужда да тръгне по същия път. В същото време, за Балфур това усилие е било трудно, защото у него няма решителност – независимо че гори от голямо и неутолимо желание за живо общение с Бога. Старецът му пише:

Елате, драги, с нас, окаяните, на кръста на позорището, на унижението, на нищетата и скърбите, а по-късно може и на смърт.

В същото време той безусловно уважава свободата на Балфур като Божи дар към човека. Никой – дори Самият Бог – не може да наруши свободата на човека, но всеки получава Божията благодат според мярата на своята самоотдаденост Нему.

Тази кореспонденция свидетелства колко величествена е личната свобода в очите на стареца. Обогатен от опита и достигнал висотата на духовния живот, старецът е бил способен да възроди човека, но е оставил на Балфур и свободата да отхвърли неговото ръководство. В същото време Божията любов води Балфур: дори след непослушанието му към преп. Силуан и стареца Софроний, след дълги години на блуждаене в живота, в края на дните си той е почувствал благодатта на покаянието и любовта към Църквата… Минават немалко години преди да проумее и усвои великото слово на преп. Силуан и на стареца Софроний.

Църквата води хората по два пътя. Първият – тя показва на човека висотата на духовния живот, кръстния път към възкресението. Вторият – тя дарява любов, прошка, грижа и духовна нежност в моментите на сриване и възвръщане. По тези два начина тя удържа човека в своето лоно, като му показва пътя и като го обича.

Кенотичната любов

Писмата на стареца Софроний показват кенотичния характер на неговата любов: било към Балфур, било към всекиго. Старецът живее тази христоподобна любов, която извежда в Гетсимания, на Кръста, и слиза дори до ада заради спасението на хората. От няколко писма може да се заключи, че той с дни е плакал за Балфур и за другите хора, сякаш оплаква мъртви и плачът му стига до пълно изтощение. В свое писмо той пише: В петък през нощта, като се молих за Вас, плаках, както плачат за мъртъвци. Любовта му към хората не познава граници: той гори от желание да отдаде себе си за тях дори и на разпятие. Любовта му към Балфур се усеща в тази откритост, с която му споделя най-съкровеното от духовния си опит и всички, открити му чрез Божията благодат, тайни. По-късно, – когато Балфур пада духовно, – любовта му се проявява и в уважението към неговата свобода и неговия избор, и в сърдечната молитва, когато старецът се бори за неговото покаяние и завръщане в лоното на Църквата. И Балфур е удостоен от Бога с великия дар на християнската кончина: с покаяние и плач в лоното на Църквата.

Опитен духовен наставник

В своите писма старецът Софроний споделя и много полезни неща от духовния живот по пътя към богопознанието. Затова и названието Подвигът на богопознанието е много точно отражение на съдържанието на тази книга. В публикуваните в нея писма се съдържат дълбоки мисли, тясно свързани с духовния живот: че християнството не е култура, основана на чувствено възприятие, но подвиг и борба с помислите, страстите, лъжливите явления и състояния, въвеждащи в прелест, когато целият живот минава в пламенно покаяние до самия край, предаване на волята на Бога, тръгване по пътеката, която води до Гетсимания, към Голгота, в ада, от гроба към възкресението и накрая към благодатта на Петдесетница.

В кореспонденцията на стареца с Балфур може да се открие не само образец на духовен живот, а и как истинският духовен отец води дадените му от Господа. Той учи, че помислите са действия на бесовете и борбата с тях е със силата на Божията благодат; че началото на духовния живот е в борбата със страстите, а пътят е предаване на волята Божия. Пише и за битката си с бесовете, за послушанието към духовния наставник, за отсичането на всяко въображение, кенотичното покаяние и изпълненото с вдъхновение самоосъждане, за стремежа към крайна чистота на сърцето и тялото, и освобождаване от плътските и всички други грехове, за придобиването на умно безмълвие, като основа на църковния живот, за практикуването на умната молитва, за истинския смисъл на послушанието и т. н. В тези писма старецът се разкрива като опитен духовен отец и наставник по пътя към обòжението и към светостта. Опитно преминал всички духовни състояния, той може да наставлява духовните чеда, поверени му от Божия промисъл, и да носи духовна отговорност за тяхното спасение. Опитът му обхваща всички духовни състояния – включително до сражаване с бесовете и благодатно слизане в ада. Известни са му уловките и намеренията на дявола, както и методите за борба с тях с помощта на духовен отец. И наставлява как да се отнасяме към този отец, ако искаме да преуспеем и възраснем духовно. Живял е в такова духовно напрежение – на предела на духовните състояния, че веднъж даже не обърнал внимание на силно земетресение, разтърсило килията му, и без страх и смущение спокойно продължил да пише своето писмо.

Манастирски и литургичен живот

Старецът Софроний пише повечето писма до Балфур още докато е йеродякон, а няколко от тях и като йеромонах. През това време живее на различни места – повечето писма са написани в манастира „Св. Пантелеймон”, част от тях в Карулия, след това от килия в скита „Света Троица”, близо до манастира „Св. Павел”. По-късно пише на Балфур от Франция и, най-накрая, от манастира на св. Йоан Предтеча в графство Есекс. Старецът Софроний е бил ръкоположен първо за йеродякон, а след това за йеромонах. Балфур тогава също е бил йеромонах – до своето низвержение от духовния сан. Поради това и кореспонденцията засяга въпроси на служението и литургическия живот. Естествено, начинът на живот на стареца и атонската среда, където той се подвизава, са намерили отражение в начина по който е служел божествената Литургия.

За стареца служението на Литургия е било неразделно свързано и с подвига, и с безмълвието. Като православен духовен отец, той наставлява Балфур върху свещеното безмълвие, умната молитва, трезвението и истинското покаяние. Говори за плача и за трезвението на душата като монашеско дело; за покаянието – като подготовка към божествената Литургия и божественото причастие, за умната молитва като атмосфера за служене на божествената Литургия, за нуждата от дух на послушание към епископа и братята. Подробно тълкува как трябва да се държим в отношението си към епископа, в какво се състои смисълът и какъв е образът на послушание към духовния наставник.

В контекста на засегнатите теми старецът обяснява и как трябва да се извършва божествената Литургия. Той пише, че понеже има трудности и пречки за ежедневното ѝ извършване, трябва да се спазват две неща. Най-напред, да се съсредоточат душата и умът върху вътрешния живот, което е нещо изключително важно. След това временно е необходимо да се извършва божествената Литургия един-два пъти седмично. Старецът се стреми да съчетае тези правила, за да избегне опасността от придобиването на навик, когато божествената Евхаристия се извършва формално и механично.

В писмата може да се види, как отец Софроний е живеел божествената Литургия и как е участвал в богослуженията. Когато заставал пред св. Престол със съкрушено от скърбите и от вътрешно покаяние сърце – тогава идвала и го осенявала и божествената светлина. Той пише, че в този страшен момент, когато Светият Дух слиза и претворява хляба и виното в тяло и кръв Христови, тогава огнена божествена благодат слиза и докосва сърцето, а понякога и с огромна сила обновява целия човек. Дори и да няма благоприятни условия за служене на божествената Литургия, това не пречи на йеромонаха да се моли и да извършва в мир Литургията.

Като се подразбира, че има предвид себе си, старецът описва човек, който три дена – от Велика събота до третия ден на Пасха, живял в нетварната светлина. И нарича това събитие утро на вечния ден. Още като мирянин той вече е бил открил великото достойнство на божествената Литургия и на причастието – и особено в пасхалните дни, когато благодатта на богосъзерцанието е особено близка при съответното вътрешно разположение към великата тайна на възкресението. В неговото учение аскетичният живот е много тясно свързан с литургичния живот на човека. По време на Литургията отец Софроний е плачел за цялото човечество, слизал е в ада, съзерцавал е светлината на Христовото възкресение. И пише, че дори когато монасите са обременени с непосилни трудове и понякога пеят лошо и несъсредоточено, това не пречи на йеромонаха да се моли и да извършва в мир светата Литургия, освен в случаите на прекалена припряност, защото са придобили навика за умното безмълвие, да съсредоточават ума си в молитвата. Много пъти бях удостоен с възможността да служа със стареца Софроний и знам от опита си в какво духовно напрежение и умно безмълвие служеше той: умът и тялото му тясно се съединяваха в едно – подобно на топка стегнати възли, а това състояние се предаваше и на служещите с него. То бе израз на опита на неговия безмълвен живот.

„Тройният съюз”

В тази книга може да бъде проследена тясната връзка между св. Силуан, стареца Софроний и Балфур, която старецът нарича троен съюз. От писмата може да се узнае много за беседите и срещите със св. Силуан. Между тримата се оформя връзка, която се проявява в размяната на писма, в лично общение и молитви.

Балфур идва на Света гора с особена цел и първият срещнат монах е св. Силуан, който му казва какво да прави. Той насочва Балфур към отец Софроний за ръководство в духовното търсене. Разбрал колко голяма е отговорността, която са му възложили, старецът носи това послушание със страх и трепет. Постоянно търси духовни съвети от св. Силуан за трудностите, с които се е сблъсквал Балфур, след което веднага предава на Балфур казаното от светеца. С времето обаче Балфур – при цялата почит, която е имал към св. Силуан и към стареца Софроний – загубва сили да следва техните наставления, за което плаща висока духовна цена, защото грешките в духовния живот струват твърде скъпо според духовните закони.

От кореспонденцията на стареца Софроний с Балфур личи онова спокойствие, разсъдителност и святост, с които св. Силуан Атонски дава наставления; колко велико и безгранично е послушанието на стареца към св. Силуан и колко непослушен е Балфур към светите и богооткровени наставления на св. Силуан и към думите на о. Софроний. О. Софроний и Балфур се отнасят различно към преп. Силуан и въобще към духовния живот. Отец Софроний постъпва според преданието на исихазма, а Балфур подхожда рационално-схоластически. Послушанието на стареца Софроний към св. Силуан е било източник на живот и вярна пътека в преуспяването и в духовното израстване, и това му помага по-късно сам да наставлява другите не само в послушанието към духовния отец, но и в това, как духовникът трябва да ръководи своите чеда. Непослушанието, от своя страна, отвежда Балфур в жизнена безизходица. Едно от писмата съдържа уникален и изключително интересен откъс от диалог на стареца със св. Силуан относно Балфур.

Диалогът съдържа удивителни думи на преп. Силуан, които разкриват неговото разбиране за духовното ръководство и показват как на практика е осъществявал своето ръководство, белязано в духа на свободата в Христос. Много важни са следните думи на св. Силуан:

Защото той е като дете, а аз, като детегледачка, го удържах от беди, за да не си строши главата… Защо той сравнява нашите молитви с оракула? Много евтино ни е оценил… Ние не му отнемаме свободата… Той е загубил вярата, а без вяра полза няма да има. Защо трябва да спорим… Напишете му, че ние няма да го разубеждаваме… Видях, че ако с него постъпим строго, той ще се възмути.

Кореспонденцията показва, колко тактичен е бил старецът в общуването си със св. Силуан, независимо от собствения си забележителен опит, който е бил не по-малко богат от този на св. Силуан. Отец Софроний се отнася към св. Силуан като послушник към стареца си, като ученик към учителя си и затова Бог го е съхранил и е развил неговите духовни дарове. Със своите духовни чеда старецът постъпва както постъпва св. Силуан с Балфур – посочва им надеждния път, след което оставя послушниците си свободни. Както сам казва, отношенията между стареца и послушника трябва да дишат в свобода.

Обръщането на инославни в православието

Четящите писмата могат да разберат колко трудно е за инославните да приемат православието и да преминат в лоното на Църквата: на тях им предстои война против собствената им природа, пропита с всичко, което са ги учили от раждането им. Ереста е поразила тяхното богословие, всички душевни сили – разума, желанието, стремежа, начина им на мислене и на живот. Догматите са тясно свързани с духовния живот и всяко тяхно изопачаване се отразява и на духовния живот на човека.

Инославните, идващи в Православната църква, трябва да минат през горнилото на покаянието, промяната и възраждането на целия начин на мислене и живот, което отнема много време. За да стане предразположеността към православието основа на живота и сърцето на човека, той трябва да прекара много години в подвиг, да носи своя кръст под ръководството на опитен духовник. В противен случай старият човек в него няма да умре и той ще бъде покорен от неверието и от желанието да се завърне там, откъдето е дошъл.

В същото време, на духовния наставник също предстои разпятие в пастирското служение. Като следва същия кръстен път, той понася нападките на своя послушник, който обвинява наставника си за своите страдания. В кореспонденцията са се запазили такива думи на преп. Силуан: Когато отговориш на някои, искащи съвет, те не искат да слушат; толкова им е тежко, че започват дори да враждуват. И ако това се случва даже и с православни духовни чеда, – родени в православна среда, – то още повече се среща при хора от други светове, които са били родени и са били възпитавани в западна среда, в друга богословска традиция. Изискват се нечовешки усилия, за да бъдат освободени от света на заблудите и на ересите, станали тяхна природа и скеле на мислите и на целия им живот.

Обикновено старецът Софроний казвал, че който се обръща към православието, трябва да премине през поне 20-годишно духовно ръководство от опитен старец – за да се научи да живее православно и православната догматика да определя организацията на живота му.

Православната църква и другите религии и изповедания

Старецът Софроний не се интересуваше особено от историята на Църквата. Но в същото време, като наставлява Балфур и изхождайки от неговите интереси, той засяга много аспекти от историческия живот на християнството и на Православната църква.

Отец Софроний слага акцент върху изключителните качества на Православната църква, които я отделят от другите религии и християнски изповедания. Единствено в Църквата се познава тайната на Кръста, както и Възкресението Христово. Виждането на нетварната светлина, усещането на божествената благодат в божествената литургия и в аскетизма, вътрешният свят и твърдото упование, свещеното безмълвие и молитва и т. н. – всичко това свидетелства за истинността и богатството на православната традиция. Ето защо писмата на стареца свързват догматите, Църквата и аскетичния живот в едно цяло. Той пише:

Православната църква се отличава от всички други по три неща: 1) в богословското си учение тя единствена свидетелства в пълнота за истината; 2) единствена тя знае в пълнота тайната на благодатния, свят живот и съхранява в пълнота тази благодат и 3) тя е най-старата, основната Църква, от която са се откъсвали в различни времена по-големи или по-малки части.

Според него, в Православната църква – независимо от проблемите – може да се почувства великата Христова благодат. Старецът Софроний говори и за проблемите на историческия живот на Църквата, породени от етническите различия, от различния мироглед, от уродливото и извратеното, срещащо се в църковните среди, но независимо от това в Православната църква присъства божествената благодат. Той пише: И аз хиляди пъти съм преживял, преживявам и сега притеснения, ала ги търпя – заради добрите дарове, които получавам от Църквата.

Той насочва вниманието върху послушанието към съветите на епископа и особено на епископа, подчиняващ се непосредствено на Московската патриаршия. В този аспект се проявява неговото уважение към каноничните постановления на Църквата – независимо от съществуващите проблеми.

Заради духовната полза на Балфур старецът Софроний анализира грешките на Римокатолическата църква, различните явления от нейния духовен живот: стигматите, догматическите различия, отмиращото църковно устройство, изопачаването на догмите, духовния живот, покаянието и изповедта. Той пише, че в католичеството (в сравнение с православието) има много съществени грешки – както в догматическо отношение, така и в духа на църковния (духовен) живот. Той отбелязва, че при римокатолиците се пренебрегва, осмива и отхвърля умната молитва на православните аскети и особено, че някои св. отци, които са най-преуспели в това умно дело са признати за злостни еретици (като например, божествения Григорий Паламà. При все това той смята, че е по-добре да не занимаваш ума си с анализиране на ученията, а е по-нужно и полезно да се молиш с чист ум.

Като опитен православен богослов той не може да възприеме ограничаването на Православната църква и теорията на икуменизма, която смята за една от най-опасните ереси. Стремежът на някои хора да създадат „Вселенска и апостолска църква” е заблуда. Заблуждават се и тези, които мислят в сърцата си за някакъв особен високо-мистичен и свръх-църковен модел за разбирането на християнската религия. Той съветва Балфур:

Така ми се иска (и на Бога се моля за това), Вие да не се прелъстите от всичко това, но твърдо и в сърцето, и в ума си да бъдете убедени, че на земята съществува една, единна истинска Църква, която е основал Господ, че Църквата пази неповредено учението Христово, че тя в цялата своя съвкупност (а не в отделните свои членове) обладава пълнотата на управлението и благодатта, и е непогрешима.

След което привежда своето изповедание, плод на жизнения му опит.

Кенотичната любов след „разрива” и падението

Писмата на Балфур до стареца Софроний, изпратени по време на престоя му в Атина, не са запазени, нито публикувани. Въпреки това възгледите на Балфур, могат да бъдат отгатнати според отговорите на стареца. В същото време, публикуваните писма на Балфур, написани след заминаването му от Атина и лишаването му от духовен сан, показват посоката на неговите мисли. Тези писма и писмата на стареца са включени в четвъртата част на книгата, наречена „Разривът”[2] и водят до няколко важни извода.

Преди всичко през целия си живот, дори след разрива му с Църквата, Балфур не губи паметта за смъртта. Той търси умната молитва и вътрешния мир, обаче духовно-християнското ниво на живота му е недостатъчно, за да постигне желаното. Той се е приближил до преддверието на вътрешния духовен живот, подобно на евреите, които са се приближили до подножието на Синай. Старецът Софроний пък стои на върха на богосъзерцанието, съзерцава нетварната светлина като пророк Моисей. Независимо, че понякога божествената благодат намалява в периодите на богооставеност, вътрешната умна молитва не го оставя. Разбираемо е, че за Балфур е било непостижимо духовното състояние на богооставеност, характерно за стареца Софроний на един особен етап от духовния живот – и което е съвсем различно от отчаянието и безнадеждността.

Второ, Балфур духовно се отпуснал, когато се преместил в Гърция и започнал да се среща със знатни клирици и миряни – активни мисионери в „Зои”, приличащи по своята дисциплина и ред, както той сам казва, на западните ордени на йезуитите и на трапистите. Когато сравнява живота на членовете на братствата с този на монасите-светогорци, той стига до извода, че братствата са на по-високо духовно ниво. На това старецът му отговаря вежливо, деликатно, със смирение и самопорицание, удържа го, но той до края не успява съвсем да разбере пастирските наставления на стареца: твърде големи са били разликите в техните нива на духовен живот. Освен всичко това, в Атина Балфур преживява трагичните последствия от Втората световна война. Напуснал Гърция, той изоставя и духовния сан, и монашеството. Старецът Софроний е прекарал Втората световна война на страшната Каруля: как безумно, безсрамно и дръзко, изпитващ всички лишения на войната, когато му се налага да се бори за къшей черен хляб, умолява той Бога да даде мир на света. Неговата душа обаче е живяла в дълбоко изтощение, но и във вътрешен мир, в сладостта на светлината, на Царството Божие.

Трябва да отбележим, че след своето падение Балфур живее три години в пълно безбожие, но същевременно паметта за смъртта не го напуска, също както и чувството за неудовлетвореност от светския живот. Като осъзнава колко трудно бреме е поставил на плещите на стареца Софроний, той пише: Бях за теб почти непоносимо бреме, а сега си свободен от него. Не се мъчи с мен: снеми от себе си това бреме и не се старай да го носиш. В този трагичен момент от живота на Балфур старецът Софроний се опитва да му помогне да го преодолее с любов и с нежност. В този момент той не го изобличава, но го утешава и го призовава да се върне на Атон. Старецът пише на Балфур:

Може да стане, може би и на нас ще ни бъде дадена възможността, макар и временно, да поживеем заедно. Винаги съм искал това, а сега още повече. Казвам ти това, за да го имаш предвид, ако някога почувстваш порив към това.

И му пише, че няма да измени своето отношение към него, каквото и да се случи. Това е духовната, аскетичната, безмълвна любов на стареца Софроний, която удържа Балфур в Православната църква и която ще го приведе към покаянието.

Трябва да отбележим, че след падението Балфур е почувствал някаква свобода от оковите на духовния сан и монашеството. И отец Софроний, с безподобно пастирско и духовно майсторство, му казва как може да придобие истинска свобода: в уединението и самоограничението, в безмълвие и в подвига на духовния живот. И пише:

Връзвам самия себе си така здраво, за да не чувствам налаганите ми от Църквата и от обществото окови.

След което описва как в самите дълбини на Църквата той получава тясна връзка с апостолите и с отците на Църквата, как те стават негови близки и роднини. А вън от Църквата връзката с тях отслабва.

Самият Балфур след дългогодишна борба в търсене на православието признава, че е начинаещ и се съгласява със своя старец. Тогава о. Софроний, по силата на любовта, присъща на аскета-исихаст, говори със самоосъждане за своя вътрешна духовна парализа, за богооставеността, за умаляването на божествената благодат и своя безумен спор с Бога, заменил се с умното съзерцаване на Христос. Като говори за своите различни състояния, старецът утешава Балфур, като се опитва, – при това успешно, – да го удържи в лоното на Църквата. В тези трудни за Балфур моменти старецът пише в писмата си не просто с любов в Христа, но с голяма в Христа любов. И в своето последно писмо казва:

Отдавна съм се уверил, че Бог е Любов, че Той с ненаситна жажда търси всеки от нас, че Той тъгува по нас, че в Своята любов към нас Той е неизменен, колкото и да сме Му изменили, че Той винаги се стреми да ни засипе с блага.

И по-късно старецът Софроний – воден от пастирската грижа за спасението на Балфур – се моли на Бога да му дарува щастието на обикновения човешки живот, така че в края на живота да достигне и тази последната – вечната божествена любов. А на Балфур пише: Моля Бога да те пази, да ти даде пълнотата и на човешкия, и на божествения живот.

Превод: Венцислав Каравълчев