Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Аналогичният изоморфизъм. Слоеве на реалността

Публикувана на Четвъртък, 28 Февруари 2019 Написана от Марио Коев

M KoevПродължение от „Смирение и разум” – тук

Така или иначе обаче, щом говорим за отношенията между разума и християнското смирение и за да сме в състояние малко по-задълбочено да се захванем впоследствие с централната тема на тази книга – потребителската култура като телеологичен проблем – ще се наложи преди това да се спрем на привидно несвързани с нея въпроси, които обаче ще помогнат да концептуализираме възможно по-широко свързаната с това проблематика.

Ако се съгласим, че през последния век науката се е сблъскала с качествено нов тип обекти и изследването им може да се нарече „некласическа наука”, се появява въпросът какви обекти има основание да се считат за обекти на такава некласическа наука, в кои области на познанието, как те могат да се разпознаят… Новите същности са качествено различни, изменящи се, те включват по-сложни субекти и структури… Те изискват не само нови теории, но и нови методи… За примери за некласическа наука се посочват теорията на относителността, квантовата механика, … синергетиката, науките за хаоса, системи, в които елементите са взаимосвързани и промяна или действие на един елемент се отразява върху останалите, фрактални обекти, пространства с дробен брой измерения…[1]

Сложността на битието и красотата на Вселената далеч надхвърлят в частност и онова по-тясно учебникарско естетическо понятие, с което повечето хора свързват красивото. Оттук тръгна и интуицията ми за далеч по-сложната природа на баналното, положено като един от централните предмети на разглеждане. Отношенията между „банално”, „красиво”, „сложно”, „просто” и т. н. надхвърлят сферата на диалектиката; те не са и просто противопоставени, тъй като ще видим, че самото банално притежава характеристики и изгражда смислови полета в различни „слоеве на реалност”. Ще рече, че баналното не е и не може да се мисли само отрицателно. Според мен то е особен начин на проявяване на „кръгово време”, прекосяващо „случайностите” (границите) „вътре” в битието – които именно определям като „слоеве на реалност” – и следователно осъществяващо поне една от връзките помежду им. Напълно съзнавам смелостта и дори безпредпоставъчността на това твърдение. То е хипотеза, която ще се опитам да уплътня в книгата, като е възможно тя да не може да бъде теоретично обособена докрай. Възможно е също и самата интуиция, стояща в началото ѝ, в крайна сметка да не получи онази предварително очаквана яснота на изказа, на която се разчита при писането.

Новомъченичеството в комунистическата история на страната ни

Публикувана на Понеделник, 25 Февруари 2019 Написана от Венцислав Каравълчев

VKaravulchev 0Историята на всеки народ е поредица от периоди на възход и упадък, но за разлика от светските историци, за които често тази история е плод на определени натрупвания и случайности, църковният историк вижда в нея премъдрия домостроителен план на Твореца за спасението на всички. И именно периодите на падение, на най-големите трагедии в историята на един народ са тези, които трябва да бъдат осмисляни най-дълбоко и в детайли, за да бъде разчетено посланието на Бога, което Той изпраща чрез тези събития. Както казва един от големите съвременни сръбски архиереи св. Николай (Велимирович), убийците на Христос и неверниците до ден днешен прокламират само Христовата смърт, християните – и смъртта, и Възкресението. За първите трагедията на Голгота представлява триумф на смъртта, за християните – триумф на живота. За убийците и враговете Христос е победен, за християните – Христос е победител. Два различни прочита на фундаменталното събитие в историята на човечеството.

Християнството има тази обърната и скандална за логичното мислене перспектива – да вижда величието в поражението, силата в слабостта, според думите на Бога: Силата Ми в немощ напълно се проявява (2 Кор. 12:9). Именно в моментите на човешко безсилие, когато човешкият дух е стигнал пределите на своите възможности, се открива място за намесата на Бога. Намеса огнена, изгаряща непотребното и отделяща златото от сламата.

In memoriam. Архим. Робърт Франсис Тафт

Публикувана на Сряда, 06 Февруари 2019 Написана от Венцислав Каравълчев

Fr Robert TaftРобърт Франсис Тафт се ражда на 9 януари 1932 г. в гр. Провидънс, щата Род Айлънд, в дълбоко религиозно и заможно семейство. Предците му идват в Америка още с втората преселническа протестантска вълна през 17 в. Родът Тафт дава на САЩ редица видни обществено-политически и религиозни дейци. От него произхождат множество известни юристи, сенаторът Робърт Алфонсо Тафт (1889-1953), както и 27-ият президент на страната Уилям Хауърд Тафт (1857-1930). Дядото на Робърт Тафт по бащина линия при женитбата си приема римокатолицизма, така че бъдещият виден изследовател се възпитава в римокатолическо семейство. Майката на Робърт Тафт, Катрин Макграт, е учителка, дъщеря на преселници от Ирландия. Баща му Джеймс Тафт е завършил римокатолически колеж и, независимо че не скрива своите антиклерикални възгледи, остава за цял живот практикуващ вярата си римокатолик. Джеймс Тафт е бил възхитен от дейността и поведението на йезуитите и често е повтарял, че ще се радва един ден някой от синовете му да постъпи в Обществото на Иисус (Йезуитския орден). В неделните и празнични дни цялото семейство Тафт задължително присъства на римокатолическата меса.

Отрицателните течения, които отдалечават младежта от религията и Църквата

Публикувана на Събота, 19 Януари 2019 Написана от Прот. Стефан Цанков

Fr Stefan TsankovНастоящият текст на големия български богослов прот. Стефан Цанков, изнесен в 1933 г. като доклад пред конференция на Младежката християнска асоциация (YMCA), предлага интересен поглед към социално-етичния и идеологическия контекст, в който Църквата живее тогава. По един подчертано научен и правдив, и едновременно с това християнски начин тук авторът разглежда мястото и ролята на Църквата в епохата на модерността. За него идеологическото мислене няма общо с истината на Църквата – положение, което точно кореспондира и с казаното от видния православен богослов и социолог на 20 век о. Радован Бигович, според когото един от основните проблеми на православното богословие в това столетие е „безплътното богословие” – вгледано в себе си и обърнало гръб на предизвикателствата на съвременния свят. Категорично може да се каже, че този текст, както и цялото творчество на о. Цанков е ярко изключение от тази тенденция. Той дефинира и задълбочено анализира главните предизвикателства, които модерната епоха отправя към Църквата: материалистичните философии, които преливат в идеологии и, които – макар и да не дават отговори на въпросите, на които отговаря Църквата, намират голямо разпространение – особено сред интелигенцията. За о. Цанков от половината до три четвърти от нея са „поразени” от тези „квази-научни” философии, а най-парадоксално е, че техните идеи проникват през училището, което за автора се е превърнало в институция, която информира и която, вместо да възпитава и да изгражда личности, просто съобщава факти. Поради вътрешната кохерентност на текста може да се предположи, че той е основа за началните страници на Българската православна църква от освобождението до настояще време (ГБФ, 16, 1938-1939) и въобще за цялата студия, чиято цел напълно съвпада с настоящия текст. Разликата е само в жанра, обема и детайлността. Този доклад на о. Цанков, както и цялото му творчество, са ярко свидетелство за състоянието на Църквата и за отправяните ѝ от обществото, държавата, идеологиите и политиката предизвикателства. Макар днес отдавна да сме в епохата на постмодерността, някои от тях все още са актуални.

Никола Владиков

*   *   *

Втората половина от нашето национално пробуждане и периодът от освобождението на България съвпадат с господството в Западна Европа на няколко философски течения, които сами по себе си или изедно отричат или игнорират религията и Църквата, и които бързо нахлуват най-широко в България. Най-главните от тия течения са: първо, материализмът и свързаният с него атеизъм, разпространени първично, като квази-научни постижения в научните, предимно естествено-изпитателските и интелигентните, по-късно и в широките градски и най-сетне особено в работническите среди, било във вид на теоретически положения, било изедно и като указателни правила в практическия живот на хората.

Държавна сигурност срещу забранената литература. Случаят на отец Петър Василковски

Публикувана на Сряда, 16 Януари 2019 Написана от Момчил Методиев

Fr P Vasilkovsky„В социалистическа България няма забранена литература. Има литература с клеветническо съдържание”, заявява следователят на стъписаната френска гражданка Катрин Лвов-Макаров, арестувана през 1973 г. по обвинение в разпространение на „инкриминирана литература” и осъдена за това на 4 години затвор. През 70-те години в политическия речник на епохата навлиза думата „дисидент”, а един от нейните символи става Александър Солженицин. През 1973 г. властите в Москва започват срещу него кампания, която бързо обхваща и другите страни от Източна Европа. На 7 януари 1974 г. „случаят Солженицин” е обсъден от самото Политбюро на съветската Комунистическа партия. На 12 февруари 1974 г. той е арестуван, гражданството му е отнето и на следващия ден е качен на самолета и депортиран в Западна Европа.

И в България по това време се разиграват драматични събития, но за тях не се говори нито в българските, нито в чуждите медии. По стечение на обстоятелствата пет дни след заседанието на съветското Политбюро, на 12 януари 1974 г., в Казанлък от „разрив на сърцето” умира един от почитателите на Солженицин, положил усилия съчиненията му „нелегално” да достигнат и до български читатели. Петър Василковски, свещеник в манастира „Въведение Богородично” в Казанлък, в продължение на година е разработван по подозрение за разпространение на антисъветска литература, заради което е преследван не само от държавните, но и от църковните власти. Той е задържан за кратко по делото, по което е осъдена Катрин Лвов-Макаров, а присъдите по това дело са прочетени на 13 февруари 1974 г., същия ден, в който Солженицин е изгонен от Съветския съюз.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wxau6 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме