Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Византия като център на богословската мисъл в Християнския изток

Написана от Прот. Йоан Майендорф

john meyendorffОснован на Босфора през първата половина на 4 век като Нов Рим и замислен да бъде столица на християнската Римска империя, Константинопол (чието древно име е Византион) постепенно и сигурно се издига до нивото на главен интелектуален център на източното християнство. След като през 5 век загубва цялата си западна половина, империята успява да оцелее в продължение на столетия, обединена от три елемента, които обикновено смятат за конституиращи византийската цивилизация като такава: християнската вяра, римската политическа традиция и гръцкия език. Не трябва обаче да се забравя, че употребата на гръцкия език като официален държавен и като основен проводник за творческите сили на византийската мисъл не означава, че християнската общност във Византия е от гръцки национален характер. Нейният мултиетнически и мултикултурен характер се запазва чак до самия край на Средните векове. Арменци, сирийци, славяни, грузинци и представители на всички останали етнически групи или намират път към византийската йерархия, или – когато политическите обстоятелства позволяват това – образуват независими държави. Тези държави обаче продължават да се смятат за части от същия този християнски свят, който има своя център в лицето на Византия, а поместните им църкви – за членове на каноничните структури на същата тази Православна църква, която има своя център отново във Византия. От нея цялата византийска общност[1] получава нормите на своята традиция, образците на религиозната си мисъл и критериите за своето богослужение и духовност.

През 5 век Християнският изток все още има много центрове. Екзегетическите и богословските традиции са различни в Александрия, в Антиохия, както и в сирийски говорещата Месопотамия. Ожесточеният антагонизъм, резултат от христологическите спорове и последвалото ги разделение, към което се придържат повечето сирийци и египтяни, съществено отслабва древните интелектуални центрове на Близкия Изток. Тези центрове са изолирани изцяло от Константинопол вследствие от мюсюлманските завоевания през 7 век. Двата Рима – старият на Тибър и новият на Босфора, остават лице в лице вътре в центъра на имперското православие.

Древноруският духовник. Въведителни текстове

Написана от Сергей И. Смирнов

S I SmirnovЗадача, метод и план на работата. Началната история на покайната дисциплина и на духовничеството в Руската църква. Терминология на древноруския духовник

Предисловие

Преди петнадесет години в Богословски вестник (от февруари, октомври и ноември 1898 г.) отпечатах моя очерк „Древноруският духовник”, състоящ се от три глави и девет паметника на духовническата писменост в приложения (в отделен отпечатък – Сергиев Посад 1899 г., 115 с.). Настоящият труд е изцяло нова преработка на този неголям очерк – с до такава степен изменен план и текст, и разширен обем, че не мога да го обознача с думите „второ, допълнено и преработено издание”. По-точно би било да го нарека ново, от начало до край преработено издание. В действителност, след преработката, от Глава 1 на очерка в настоящето издание излязоха цели четири части (първите три и шестата), Глава 2, значително допълнена, сега представлява Глава 5, Глава 3, отново преосмислена, е четвърта глава от новото издание. Останалото не е в никаква зависимост от предишния очерк. В приложенията към очерка бяха издадени всичко на всичко девет паметника на духовническата писменост (с. 95-115). В новото пък издание, под специалното заглавие „Материали за историята на древноруската покайна дисциплина”, са отпечатани около 60 паметника (под 48 номера) с бележки към тях и указател, което направи книгата над 550 страници.

На Императорското общество за руска история и древности, което гостоприемно прие моя труд на страниците на своите Чтения,[1] изказвам моята дълбока благодарност.

6 декември 1913 г.

Христологията

Написана от Прот. Йоан Романидис

Fr John Romanides1. Въведение в христологията

Христос е центърът и средината на откровението както в Стария, така и на Новия Завет. Като следовници и участници в Преданието на пророците и апостолите, отците на Църквата учат за явяването на безплътния Христос-Слово (Логос) на пророците и патриарсите от Стария Завет. Името Сый е (Вечносъществуващият) например, изписано в нимба на иконата на Христос, е дадено на Моисей при горящата къпина от Ангел Господен в отговор на въпроса на Моисей Кой е Той. Това име принадлежи на Христос, Който Се явява на пророците като Ангел на славата.

В Новия Завет Христос, вечното Слово (Логос), Се въплъщава чрез Дева Мария с цел да живее и действа като Богочовек и да участва в целия опит на човека, освен в греха. Това че Христос е свободен от греха и че по природа Той е Божието Слово (Логос) и източник на живот, означава че Той е свободен от властта на смъртта. Това е така, защото смъртта съществува щото злото да не може да стане безсмъртно за онези, които са отстранени от Божията слава.

В Христос две природи – божествена и човешка – са съединени ипостасно. Така, докато за човеците обòжението означава участието им в нетварната Божия благодат, за човешката природа на Христос това е (самата) Божия същност; нетварната слава на Христос пък е Негова природна и вечна сила, а не някаква придобивка. Двете природи на въплътилото Се Слово Христос, чрез които Той действа, са съединени помежду си неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно. Словото (Логосът) е Христос, а не друга ипостас. Словото-Христос е едно и също лице и една и съща ипостас. Девицата дава живот на плътта на Словото, т. е. на човешката Му природа, а в случая с чудесата Този, Който ги извършва, е Словото-Христос чрез Своята несътворена и сътворена природа.

Църквата пред лицето на света: как да разплетем възела на „сложните” взаимоотношения?

Написана от Монах Диодор (Ларионов)

Monk Diodor LarionovПри откриването на Архиерейския събор в 2010 г. Светейшият патриарх Кирил постави въпроса защо новите поколения вярващи не отиват в манастир, но навярно вече е време да поставим въпроса защо съвременните хора не ходят на църква. В тази статия ще направим опит да потърсим проблема вътре в християнската община, а не извън нея: няма смисъл да упрекваме света за това, че Църквата нещо не му е дала.

Промяната на културната и духовната атмосфера в страната в последните години без съмнение се отрази на вярващите, включително естествено и на пастирите. Според заповедите в Евангелието чрез вътрешно преобразяване те трябва да изменят външната реалност, да я правят Църква, но това е само далечната, стратегическа задача: в своето настоящо състояние вярващите внасят в Църквата онези болести, от които е поразена и външната социална среда; и, разбира се, болестите на Църквата са като болестите на епохата. Но другата Църква, която е Тяло Христово, източник на благодат и тайнства, не е видима за външния наблюдател. И това, освен всичко друго, поражда въпроса за вътрешната идентичност на Църквата.[1] Външният поглед лесно забелязва болестта, но не разбира лесно къде е източникът на здраве. Никак няма да е излишен опитът да се определи същността на проблема, да се постави предварителна диагноза в ситуацията, в която светското общество изисква от Църквата висок морал, но заедно с това търси и болните ѝ места (в същността си огледално представени в него самото), за да може по-удобно да подмине главното. Тези наблюдения се оформиха в един комплекс от идеи, имащи отношение към това, което за мене притеснява всеки вярващ човек днес и пряко засяга неговия живот, независимо дали той го съзнава или не. В този комплекс от идеи бих откроил два основни въпроса: въпросът за смисъла на християнското свидетелство и тясно свързания с него въпрос за смисъла на наставничеството, на учителството. Ще разгледам сложния възел от проблеми, породени от споменатите връзки и отношения между Църквата и обществото, именно в контекста на тези два въпроса.

Слово за Апокалипсиса

Написана от Андрей Тарковски

Apocalypse Chora monasteryНе съм много свикнал с изказвания като това, което се готвя да произнеса, още повече на такова място, каквото е църквата. Изпитвам известни притеснения заради мирските си концепции. Но тъй като не се готвя да изнеса специален доклад, а просто ще се опитам да размишлявам какво означава Апокалипсисът за мен като художник, струва ми се, че това донякъде спасява положението и обяснява защо се решавам на подобна стъпка.

Самият факт на моето участие в този фестивал носи според мен напълно апокалиптичен характер. В този смисъл, ако само преди няколко месеца ми бяха казали, че това е възможно, аз не бих повярвал. В последно време обаче самият мой живот е някак апокалиптичен, а следователно и тази стъпка е съвсем естествена и логична.

Апокалипсисът е най-великото поетично произведение, създадено на земята. Той е феномен, който придава израз на всички закони, наложени на човека свише. Ние знаем, че от много, много време вървят спорове по повод разночетенията на едни или други откъси от Откровението на св. Йоан, т. е., казано най-общо, свикнали сме с това Откровението да се тълкува, да го тълкуват. А тъкмо това според мен не трябва да се прави, защото да се тълкува Апокалипсисът е невъзможно. В Апокалипсиса няма символи. Това е образ. А ако символите могат да се интерпретират, то образът не бива. Символът може да се разшифрова, по-точно от него да се изтръгне определен смисъл, определена формула, докато образът е нещо, което не сме в състояние да проумеем, а само да усетим и приемем. Тъй като съществуват безкрайно много възможности за неговото тълкуване. Той сякаш изразява безкрайно количество връзки със света, с абсолютното, с безкрайното. Апокалипсисът е последната брънка във веригата, в тази книга – последната брънка, завършваща човешката епопея, в духовния смисъл на думата.

Изцерение на сърцето чрез благодатта на покаянието

Написана от Архим. Захариас (Захару)

Archim Zacharias ZacharouЕвангелието на Христос започва с думите „покайте се, защото се приближи царството небесно” (Мат. 4:17). Тези думи обобщават диалога между Бога и човека, прекъснат в рая заради непослушанието на нашите праотци. Сега обаче думите на Христос оповестяват ново Божие творение, новия народ, глава на който е Той, Самият Творец. Затова покаянието е начало на отхвърлянето на греха, така че най-накрая да се изпълни божественият изначален замисъл за създаването на човека по Негов образ и подобие.

В живота на всекиго настъпва момент, когато усещаме, че всички наши трудове са белязани от несъвършенство и нямаме с какво да се явим пред вечния Съдия. В такъв момент чувстваме действително своето нищожество и се отчайваме, но отец Софроний нарича подобно отчаяние благословено. То ражда онази печал по Бога, която по думите на апостола ражда покаяние за спасение (2 Кор. 7:10).

Когато малко преди неговата смърт попитали стареца Амвросий Оптински какво е неговото молитвено правило, той отговорил, че няма по-добро правило от покайната молитва на митаря: „Боже, бъди милостив към мене грешника!” (Лука 18:13). Често велики светци, като преподобния Сисой, преди смъртта си са се молили Бог да удължи техния живот, за да могат да принесат покаяние. От което става ясно, че покаянието е необходимо не само в началото на духовния живот, но и в неговата среда и край.

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме