Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Преданието, паметта и скритото „аз”

Написана от Свещ. Владимир Зелински

Fr V ZelinskyПомните ли как в Минало и размисли[1] Херцен описва Иван Киреевски? Какво може – пита Херцен – да се възрази на човек, който е говорил такива неща: „Веднъж аз стоях в параклиса, гледах чудотворната икона на Божията майка и мислих за детската вяра на народа, който ѝ се моли… С горещо упование гледах след това светите черти и малко по малко тайната на чудесната сила започна да ми се изяснява. Да, това не е просто дъска с изображение, … векове наред тя е поглъщала тези потоци от страстни възношения, и от молитвите на скърбящите, на нещастните не е могла да не се изпълни с тази сила, която струи от нея и се отразява от нея към вярващите, превръщайки се в жив орган и в място на среща между Твореца и хората. Разсъждавайки за това, аз още веднъж погледнах към старците, жените с децата, повалени в праха, и към светата икона – и тогава сам аз видях чертите на Богородица одушевени, видях как с милосърдие и любов тя гледа тези прости хора, … и паднах на колене и смирено ѝ се молих”.

Нужни ли са на Православната църква „свещени крави” (към проблема за богослужебния език)

Написана от Архим. Теогност (Пушков)

Church LanguageУводни думи

В Индия кравата е свещено животно, неприкосновен фетиш на индуизма. В съзнанието на езичниците тя е придобила статут, отделил я от равните ѝ по природа животни.

В съзнанието на повечето православни християни от „славянския свят” езикът на древните славяни се е превърнал в аналогичен фетиш – в неприкосновено и неизменно културно наследство. Без да се отличава от другите езици по генезис, нито по изначалното си значение, в съвременната църковна среда езикът на нашите предци се е превърнал в някакъв свещен йероглиф. Статутът му се поддържа от квазинаучната митология за уж изначалната „изкуственост” на славянския език, създаден „изключително за сакрални цели”.

Руската църква вече не от едно десетилетие стои пред въпроса за богослужебния език. За съжаление той така и си остава нерешен, а хората през това време излизат от Църквата и отиват в секти или, поради непонятността и недостъпността на богослужението, запълват религиозния вакуум със сурогати.

Приснодевството

Написана от Джордж С. Габриел

Theotokos The Untrodden Portal of GodМайката на Иисус е била прославена и въздигната от Бога над познатите ни нужди и над богодадените закони на природата, включително и над заповедта към мъжа и към жената да станат „една плът” (Бит. 2:24). „В Тебе, о чиста Дево, са победени законите на естеството, защото при раждането се запазва девството”.[1]

Несравнимо по-велико от девството на всички останали девици, нейното девство е единственото абсолютно девство, защото тя е съвършено и всецяло Дева и Приснодева – по един троен начин: „единствената и по разум, и по душа, и по тяло девстваща”.[2] Така че нейното приснодевство е живо потвърждение за „живота в бъдещия век”. При нея не става дума за кървавата битка за девство, водена от онези, които водят борбата вътре във все още непреодолените предели на естеството. Нейното приснодевство представлява съвършен образ – още в този живот – на бъдещия век и изпълнение на казаното ни от Господа, че „при възкресението нито се женят, нито се мъжат, но пребъдват като Ангели Божии на небесата” (Мат. 22:30). Защото пределите на естеството – такива, каквито ние ги познаваме сега – ще бъдат преодолени завинаги при всеобщото възкресение.

Бидейки свободна от лични прегрешения, тя се освобождава още и от страстите – освен от смъртта и от онези страсти, които отците наричат „естествени е неукорими”.[3] „За това, дето Всесветата Дева почина, причината за нейното успение не бяха грехове, а само други природни причини, присъщи на подвластния на тлението човек още преди греха… Като човек тя беше подвластна на смъртта”.[4]

История на Кипърската църква през 20 век

Написана от Андреас Н. Мицидис

A MitsidesПериодът 1900-1960 г.

На 12 юли 1878 г. Кипър е освободен от господството на Османската империя и преминава под британско управление. Църквата и миряните с голямо одобрение приемат предаването на острова в ръцете на християнска власт. Всички са очаквали, че англичаните скоро ще предоставят на Кипър и пълна свобода, за да осъществят своята стара мечта – обединението на Кипър с родината-майка Гърция. Всички тези надежди обаче се оказват напразни, защото политиката по това време не благоприятства такива тежнения.

Новите господари на острова не само не отговарят на очакванията на кипърците, но постепенно започват да ги облагат с все повече и по-тежки налози, ограничавайки същевременно свободите на островитяните. От първите дни на окупацията британците започват да се месят дори във вътрешните работи на Кипърската православна църква. Църквата обаче успява да попречи на утвърждаването на тази намеса в делата ѝ, преди всичко или отчасти благодарение на позицията, заета от архиеп. Софроний III, който е управлявал мъдро Църквата на св. ап. Варнава в продължение на 35 години: 13 години по време на османската власт и 22 години – под управлението на британците, от 1865 до 1900 г. През 1889 г., начело на делегация, той се отправя за Лондон, с цел да измоли от британското правителство подобряване на политическото положение на острова.

Идеологическите кризи във Византия (1071-1261 г.)

Написана от Прот. Йоан Майендорф

Fr John MeyendorffБитката при Манцикерт в 1071 г. и падането на Бари бележат края на византийската имперска мощ, изградена от имп. Василий ІІ (976-1025) и неговите предшественици. Предстоят нови политически катастрофи: пристигането на кръстоносците и установяването на Латинската империя на Босфора през 1204 г. Въпреки това Византия не престава да играе дългогодишната си роля на интелектуален и идеологически водач. Тъкмо обратното – слабите държави на Комнини, Ангели и Ласкариди, а по-късно и на Палеолозите, упражняват както върху цяла Източна Европа, така и върху Латинския запад интелектуално влияние, което понякога е по-силно от това на силната империя от времето на Македонската династия. Разбира се, отслабнала и много по-малко самостоятелна отпреди, по това време Византия не само запазва своето собствено наследство, но приема и западно влияние. Този процес на взаимно въздействие е особено характерен за разглеждания период.

Особено важни за нашето разбиране на византийското общество по това време и на неговото влияние отвъд географските и хронологичните граници, които са схващани като чисто византийски в тесен смисъл на думата, се явяват идеологическите тенденции в две направления: теорията за Империята и отношенията с Латинския запад.

Връзката между историята и есхатона според св. Максим Изповедник

Написана от Свещ. Дарко Стоянович

Maximus ConfessorУвод

Онтологията е наука за битието, доколкото битието на света не се намира в него самия, а в бъдещата реалност на общението с Бога, където християнското сърце прави онтологията есхатология. Есхатонът (от гр. ἒσχατος – „последен”, „краен”) е причина и цел на историята, планиран от Бога като начин на съществуване на творението.[1] Отношението между историята и есхатона е много сложно и на пръв поглед се различава от всекидневната логика. Отдалечаване от логиката, преди всичко, намираме в отношението причина-следствие.[2] Нормално е във всекидневния опит причината времево да предхожда следствието. Хвърлянето на камък, например, е причина за неговото падане и времево се случва преди следствието. Предхождането на следствието от причината се управлява от времето и в тази връзка то е, което прави причината причина и следствието – следствие. Тази дистанция във времето между тях е до такава степен вкоренена в нашия разум, че е невъзможно да помислим този порядък да бъде обърнат. Същевременно, в случая с отношението между историята и есхатона, макар историята във времето да предхожда есхатона, тя е негово следствие. А основанието за това е, че помежду си тези две реалности са в отношение, каквото е и между иконата и прототипа. Историята е икона на Царството, докато Царството е неин прототип.

Най-гениалния синтез на всичко това намираме при св. Максим: „Законът е сянка на Евангелието, а Евангелието е икона на бъдещото благосъстояние” (Сто гностически глави, 1, 90)[3] и в тази връзка „Старият Завет е сянка, Новият Завет е икона, а истината е бъдещото състояние”.[4] Нещо подобно намираме и при св. Григорий Богослов. Според него светът „преминава през три периода, които завършват със сътресения. Първото сътресение е преминаването от идола към закона, второто е преминаването от закона към Евангелието, а третото – от този живот към другия, вечния живот. Новият живот ще настъпи след като се осъществи третото раждане, т. е. Раждането – повод за общото възкресение”.[5] Синтезът на св. Максимовата онтология е тясно свързан с есхатологията. Св. Максим въвежда есхатологията като понятие в науката за съществуващото и така дава смисъл на онтологията, тъй като за него есхатологията представлява сърцето на онтологията – без есхатона онтологията не може да съществува.[6]

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме