За литургическото възприемане на пространството и времето

Публикувана на Петък, 18 Септември 2020 Написана от Прот. Йоан Майендорф
1 1 1 1 1 Rating 0.00 (0 Votes)

Fr MeyendorffРеалността може да бъде възприемана различно. На физиците, на математиците, на поетите или на музикантите са присъщи различни форми на възприятие, които често изглеждат взаимно противоречащи си, а дори и изцяло несъвместими. Представителите на различните методи обикновено не се разбират един-другиго, и нерядко настояват, че единствено правилният е техният метод, отнасяйки се скептично към останалите форми на възприятие. Особено често това става в съвременното общество, където – обикновено в името на псевдонаучни идеологии – неизбежността на специализацията води до такава фрагментация на възприятието, че тя се превръща в слепота и безпомощност.

Истинното възприемане на реалността се основава върху цялостността на знанието. Това не означава, че математикът е длъжен на всяка цена да бъде още и поет, а физикът – музикант. Всяка форма на възприятие трябва да е вярна на себе си и последователна в своята собствена методология. Крайният резултат обаче, ако той представлява резултат от действително възприятие, може и дори трябва да съвпада с достиженията на другите методи и подходи. Алберт Айнщайн формулира теорията за относителността чрез своя собствена методология, ала обоснованата от него представа за времето и пространството е била изразявана и преди него – от художници, поети и богослови.

Познанието за истинната реалност се осъществява там, където различните форми на възприятие се събират заедно. Именно на това равнище се формира и автентичната човешка култура, изключваща формите на възприятие, които са лишени от истинност и които се основават на илюзии или на чисто въображение.

Между утопията и бягството от действителността

Публикувана на Вторник, 15 Септември 2020 Написана от Прот. Александър Шмеман
1 1 1 1 1 Rating 0.00 (0 Votes)

Fr A SchmemannТова, за което ще говоря тази вечер, със сигурност е спорно. Знам, че е така, и дори не съм съвсем сигурен, че ходът на мислите ми е правилен във всички подробности. Все пак, човек не бива да остава на повърхността и трябва да се опитва да разбира в дълбочина своята епоха, а – Боже мой! – колко много пророци постоянно правят това! Преживяваме един от най-вълнуващите моменти от историята на Съединените щати. Ние не знаем, дали философията, която идва да замени предишната, притежава някаква стойност, или пък напротив, и всички живеем с едно и също усещане за тревога. В усилието обаче да надникнем по-надълбоко и да се опитаме да разберем случващото се, на ум неизбежно ми идва идеята за противостоенето – не само в умовете или в личния опит, но и в цялата наша култура, в цялата ни ситуация, – разиграващо се между два полюса. Единия полюс наричам утопия, а другия – бягство от действителността. И съм сигурен, че тук има поне нещичко, което си струва да бъде анализирано. Позволете ми накратко да обясня какво точно разбирам под тази поляризация, какво имам предвид, когато употребявам думата „утопия“, и какво – когато казвам „бягство от действителността“. Тъй като всички езици по определение са символични, то се налага в началото да обясним символиката, в рамките на която ще използваме тези термини.

Нравствената ерес на нашето време

Публикувана на Четвъртък, 10 Септември 2020 Написана от Ренета Трифонова
1 1 1 1 1 Rating 0.00 (0 Votes)

Reneta TrifonovaКогато интелектуалните и конвенционалните категории заменят онтологичната реалност и откровението на християнското богословие, тогава в историческия живот на Църквата проблемът за спасението бива затъмнен от една сянка, която терзае човечеството. Това е сянката на „закона“, който не отвежда никъде.[1]

проф. Христос Янарас

Една характерна черта на съвременния християнски живот е подмяната на живата вяра с нравствени категории. Как се случва това точно днес, когато е налице възраждане на литургичния и църковен живот, когато няма гонение и има свобода на вероизповеданията, когато за много хора Литургията стана център на енорийския живот?

Въпросът е важен и резонен. Той обаче не обхваща само свободата, но и разбирането за вярата, добродетелта и етоса на Църквата. Християнската вяра винаги е била и е христоцентрична. Тя не може да бъде друга, тъй като Христос е Архетип на човека, нов Адам,[2] роден преди всички векове, Прообраз, Който заема централно място в християнския живот, и всеки човек, сътворен по образ Божи, е призван да стане образ на Христа.[3] Изместването на Христос от центъра на човешкото съществуване води до изгубване на смисъла на човешкия живот. Без Христос посоката се променя, придобива друг облик – животът вече не е в Христа, а индивидуален живот, лутащ се между различните нравствени категории на доброто и злото. Не тази е обаче целта на човешкото съществуване.

Рождеството на Божията майка

Публикувана на Понеделник, 07 Септември 2020 Написана от Сурожки митр. Антоний (Блум)
1 1 1 1 1 Rating 0.00 (0 Votes)

Nativity of TheotokosВ Своето Евангелието нашият Господ и Бог казва: Когато настъпи време да се роди младенец, бива скръб; когато пък се роди – пребъдва само радостта, защото нов живот е влязъл в света…[1] Когато детето се ражда, околните се чудят: каква ли ще бъде съдбата на това дете? Раждането на младенец е само неговият първи ден: каква ще бъде поредицата от дни, съставляващи живота на този човек? И какъв ще бъде последният ден, който ще направи равносметката на всичко онова, което е било животът на този човек?

Днес ние празнуваме Рождеството на Божията майка и нашата мисъл е насочена към нея. Тя се е родила – отново, както ни говори Евангелието – не от щението на плътта, нито от щение мъжко: родила се е от Бога.[2] Родила се е като последното, заключително звено от дългата верига човеци, мъже и жени, които в продължение на цялата човешка история са се борили: борили са се за чистота; борили са се за вяра и за пълнота; борили са се за цялостност; борили са се, щото на първо място в техния живот да бъде Бог – и те да Му се поклонят в истината и да Му служат с цялата си вярност. В тази дълга върволица от човеци е имало както грешници, в живота на които е възможно да е имало само една единствена черта, изкупваща тяхното съществуване, така и светци, в чиито живот трудно би се намерил и един недостатък. На всички тях обаче им се е налагало да се борят, и във всички тях е имало една обща черта: борили са се в Божието име, против самите себе си, не против другите, за да може Бог да възтържествува. И постепенно, от едно столетие в друго, те са подготвили Наследницата на своя род, която е трябвало да се роди – както и всеки младенец – в редуването на доброто и злото, на греха и светостта, но да бъде такова дете, което от самото начало ще избере доброто и ще живее в чистота и във всецялостна вярност към своето човешко величие…

Православието и западното християнство: своеобразна европейска културна война?

Публикувана на Петък, 04 Септември 2020 Написана от Свещ. Джон Макгъкин
1 1 1 1 1 Rating 0.00 (0 Votes)

Fr John McGuckinГоляма е радостта от възможността да почетем Ярослав Пеликан, един от водещите интерпретатори на християнската история и ненадминат автор, ако у един писател ценим умението да съчетава историческата коректност с богословската чувствителност – това трудно постижимо, но особено необходимо равновесие, рядко срещано сред основните книги в нашата област.

Равновесието или неговата липса ще бъде в центъра на голяма част от размислите в настоящото есе.[1] Подобно на френския композитор Ерик Сати,[2] давал указания за изпълнението на своите произведения чрез надписи върху партитурите като „във форма на круша“ или указания за динамиката като „леко като суфле“, и аз ще се постарая моето изказване да е добре подредено и балансирано. То ще бъде във форма на пространно изложение и, подобно на Галската война на Цезар, ще бъде в три части: 1) плачевното състояние на нещата днес; 2) как стигнахме дотук; 3) какво вие трябва да направите по въпроса. Ще сторя това не толкова au forme du poire,[3] а по-скоро по подобие на човечето от рекламата за автомобилни гуми на „Мишлен“ – едро в горната си част, но все по-тънко в долната. Имам ясна представа как се стигна дотам да бъдем пародирани като екзотична, мрачна и реакционна църква, ала имам само неясни надежди как да излезем от този капан и да заемем полагащото ни се място, като сами изграждаме и описваме нашата идентичност, а не възприемаме описанието на другите.