Живо предание

Между Евхаристията и „литургията на сърцето“: за една недостатъчно обсъдена рецепция на богословието на митр. Йоан (Зизиулас)

Публикуването на рецензията на книгата на прот. Максим Лисак Аскетизмът и Евхаристията: православната духовност в диалог с митр. Йоан (Зизиулас) – тук – е добър и навременен повод да се обърнем към богословското наследство на един от най-влиятелните православни мислители на нашето време. Книгата на о. Максим поставя въпроса за връзката между аскетическия и евхаристийния живот на Църквата и предлага критичен, но и дълбоко уважителен прочит на идеите на Пергамски митрополит Йоан (Зизиулас). Тя показва, че противопоставянето между „литургията на сърцето“ и божествената Литургия е чуждо на Православното предание: аскезата и Евхаристията не са конкуриращи се духовни начинания, а неразделни измерения на живота в Христа.

Настоящият текст не е обзор на рецензията на книгата на о. Максим Лисак, нито преразказ на нейното съдържание, и аз силно препоръчвам прочита на рецензията защото тя предлага много детайли от задълбочения анализ, предоставен от автора на книгата. Рецензията е само повод да се постави един въпрос, който заслужава по-сериозно обсъждане в българското богословско пространство: как е приемано и как следва да бъде приемано богословието на митр. Йоан (Зизиулас)? В България рецепцията на неговото богословие често се възприема през привлекателността на дискурса за личността, общението, другостта и евхаристийната еклисиология. Но тази положителна рецепция понякога остава непълна, когато не се разгледат критично някои от неговите системни предпоставки: напрежението между личност и природа, ограниченото място на учението за нетварните Божии енергии и подчиненото положение, което аскетичният и терапевтичният аспект на Църквата понякога получава спрямо евхаристийния.

Цялата статия: Между Евхаристията и „литургията на сърцето“: за една недостатъчно обсъдена рецепция на...

За това как Лиза Пиленко стана светата майка Мария Парижка

В самия край на лятото на 2026 г. Русенска св. митрополия издаде нова книга: За това как Лиза Пиленко стана светата майка Мария Парижка от Ксения Кривошеина. След предишната книга на същия автор, отпечатана у нас – Спасяващата красота. Майка Мария (Скобцова): живопис, графика, везба, издание на Софийска св. митрополия от 2023 г. (тук) – това е още едно от изследванията на Ксения Кривошеина, посветени на св. преподобна Мария (Скобцова), позната и като майка Мария Парижка – едно от най-големите имена на Православната църква и на нейното богословие от отминалото столетие, което излиза на български език.

Новото издание представлява кратък, но увлекателен и илюстриран с множество фотографии разказ за живота и мъченическия подвиг на майка Мария, родена в Рига на 20 декември през 1891 г., като Елисавета Пиленко, приела монашество в Париж – с името на светата преподобна Мария Египетска, и намерила смъртта си на 31 март 1945 г., малко преди края на Втората световна война, в газова камера на нацисткия лагер „Равенсбрюк“, спасявайки по този начин живота на другиго.

Новото издание излиза с благословение от Русенския митрополит Наум, в превод на Борис Маринов и под редакцията на Димитър Спасов, и засега ще се разпространява от издателя. За контакти: Русенска света митрополия, Милен Бакалов, тел. +359 879 129 176.

Текстове от творчеството на преп. Мария (Скобцова), в превод на български език, са достъпни на страницата Живо Предание: образци на съвременното православно богословие – тук. Отново в Живо Предание може да бъде прочетена и книгата Спасяващата красота: Майка Мария (Скобцова) – Живопис, графика, везба (тук).

Буквар на вярата: Глава девета. Църквата

Продължение от Глава осма. Иисус Христос

Призив – събрание

Първата общност на учениците на Христос се появява в историята с името църква (ἐκκλησία). С тази дума се обозначава нейната идентичност и нейната истина.

Църква (от глагола ἐκ-καλῶ – „извиквам“, „призовавам“) означава събрание, което е резултат от призив-покана. Тя е събиране, събрание на призовани. Първите ученици на Христос имат съзнанието, че са призовани, поканени от Него в събрание на единството, в една църква. Те не са последователи на някаква нова религия, нито привърженици на нова идеология или социално учение. Това, което ги обединява, е приемането не на някакви теоретични „принципи“ или „ценности“, а на призива, който коренно променя живота им. Този призив преобразява отделните личности, разпокъсаните единици в единно тяло – в църква. Тяхната общност не се изчерпва с обикновено събиране на хора, не е временно или случайно събитие. Те живеят като църква, като единно жизнено тяло, споделят живота като братя – както братята, които черпят съществуването си от една и съща утроба. Те са членове на едно органично, живо тяло.

Подобно самосъзнание изразява в своята история и израилският народ. И той не представлява религия, пък била тя и правилната или най-добрата измежду всички други. Той преди всичко е народ на призованите: народ, който живият Бог, познат му от непосредствения исторически опит, е призовал да осъществи определена мисия. Не теоретични убеждения или религиозни доктрини, а призивът на Бога събира и обединява дванадесетте племена на Израил в един избран народ, обвързан в отношение с Бога чрез Завета. Това съзнание се изразява в гръцката дума синагога (συναγωγή), която означава събрание на израилската общност. И синагога, и църква превеждат една и съща еврейска дума: qahal. Двете думи обаче започват да се различават по смисъл, когато учениците на Христос избират втората за название на своята общност, а оставят първата само за евреите.

Цялата статия: Буквар на вярата: Глава девета. Църквата

Няколко щриха към портрета на отец Йоан Майендорф

„Златният век на нашата школа несъмнено бяха първите четиринадесет години от нейното съществуване – сиреч от основаването ѝ до началото на Втората световна война, а с края на войната настъпи период на втори разцвет в живота на института – сребърният му век. Още по-знаменателно е, че първи показател за настъпващия залез на сребърния век се оказа не смъртта на заслужил стар професор, а поредното преминаване в Америка на един от младите професори…“.[1] Срокът, отпуснат на сребърния век, се оказва същият – точно четиринадесет години след края на Втората световна война, неотдавна приелият свещенство тридесет и три годишен о. Йоан Майендорф, преподавал при нас вече осем години и току-що открил, с блестящата си сорбонска дисертация, ерата на неопаламизма, с жена си и четирите си деца напуска своята Alma mater.

Помня как никой тук, на място, не остана равнодушен към решението на о. Йоан, след Флоровски, Верховской и Шмеман, също да се премести в Духовната академия „Св. Владимир“ в Ню Йорк. Помня кой искрено съжаляваше, кой го критикуваше… Имаше, наистина, и такива, които се стараеха сами да се утешат, че не всичко е толкова страшно, тъй като поколението на основателите и славната плеяда на професорите преди войната изглеждаше все още съвсем в силите си. „Трите кита“ – владика Касиан, архим. Киприан и Антон В. Карташов – си бяха на мястото, а около тях бяха протопрезвитерите Василий Зенковски и Николай Афанасиев със своите помощници – Лев А. Зандер и Ф. Г. Спаски. Но нали всичките те бяха успели да се родят още в предишното – деветнадесето столетие и, към това време, мнозинството от тях отдавна вече бяха достигнали пенсионна възраст. Разбира се, обаче, сам не си и представях как в близките седем години целият този славен ареопаг в крайна сметка ще напусне този свят пред очите ми… И така, всички чувстваха съдбоносността на това отпътуване не толкова за младия учен, колкото, преди всичко, за нашия институт. И положително не само аз все по-често се стараех да си представя каква би била съдбата на нашата школа – и нашата църковна „участ“ – в случай че тогава о. Йоан и най-близкият му сподвижник, о. Александър Шмеман, бяха останали тук…

Цялата статия: Няколко щриха към портрета на отец Йоан Майендорф

Преобразяването на смислите. Бележки към Житието и Писмата на свети Антоний Велики

Написаното по-долу е преди всичко символичен акт на благодарност към проф. Петко Петков за приноса му към изучаването на ръкописното и въобще книжното наследство в Зографската библиотека. Целта на изложението е да бъде извършено едно общо очертаване на проблема за преобразяването на смислите чрез един конкретен текст. Наблюденията възникнаха при редакцията на Житието и Писмата на свети Антоний, които светата ни обител издаде наскоро. В процеса на издание на Житието проф. Петков отново имаше своя принос, предоставяйки безкористно славянските преводи на текстовете, набрани от него, за което и в изданието ни, а и сега сърдечно му благодарим.

Темата за преобразяването на смислите от понятийния инструментариум на античния елинистичен свят в ранната Християнска църква е изключително обширна. Тук няма възможност да се спирам върху историята на дискусията „елинизация на християнството или християнизиране на елинизма“, но ще се огранича само с конкретни наблюдения върху някои понятия от Житието,[1] които възникнаха в хода на редакцията на превода, извършен от Иван Петров, и в плодотворните дискусии върху тях с преводача.

Цялата статия: Преобразяването на смислите. Бележки към Житието и Писмата на свети Антоний Велики