Приснодевството

Продължение от „Богомайчинството“

Майката на Иисус е била прославена и въздигната от Бога над познатите ни нужди и над богодадените закони на природата, включително и над заповедта към мъжа и към жената да станат „една плът“ (Бит. 2:24). „В Тебе, о чиста Дево, са победени законите на естеството, защото при раждането се запазва девството“.[1]

Несравнимо по-велико от девството на всички останали девици, нейното девство е единственото абсолютно девство, защото тя е съвършено и всецяло Дева и Приснодева, по един троен начин: „единствената и по разум, и по душа, и по тяло девстваща“.[2] Така че нейното приснодевство е живо потвърждение за „живота в бъдещия век“. При нея не става дума за кървавата битка за девство, водена от онези, които водят борбата вътре във все още непреодолените предели на естеството. Нейното приснодевство представлява съвършен образ, още в този живот, на бъдещия век и изпълнение на казаното ни от Господа, че „при възкресението нито се женят, нито се мъжат, но пребъдват като Ангели Божии на небесата“ (Мат. 22:30). Защото пределите на естеството такива, каквито ние ги познаваме сега, ще бъдат преодолени завинаги при Всеобщото възкресение.

Бидейки свободна от лични прегрешения, тя се освобождава още и от страстите: освен от смъртта и от онези страсти, които отците наричат „естествени е неукорими“.[3] „За това, дето Всесветата Дева почина, причината за успението ѝ не бяха грехове, а само други природни причини, присъщи на подвластния на тлението човек още преди греха… Като човек тя бе подвластна на смъртта“.[4]

Приснодевството и богомайчинството са едно и също нещо

Отците на Църквата казват, че майчинството и девството на св. Богородица са били състояние на нейната цялостна личност, а не само на нейното тяло. Тя е била „съединена изцяло с Бога… богоносна по душа и тяло“.[5] Нейната сексуалност е била преобразена в нескончаемо богомайчинство и, неразделно от това, в нескончаемо приснодевство. Тя е станала Божия майка не просто за девет месеца, нито само за тридесет и три години, а завинаги. Иисус е предвечният Бог Слово. И Бог Слово остава завинаги Иисус – нейният Син, така че, следователно, тя остава завинаги и Богоневеста. Със своята утроба и своето майчинство тя предава човешката природа към Бога, а Той ѝ предава Своето царство, ще рече нетварната Божия сила и господство. И наистина, ако „царството Божие вътре във вас е“ (Лука 17:21), тя става самия „Царев престол“.[6]

В старозаветния Израил скинията, съхранявала ковчега на Завета, Святая Святих, е била дотолкова изпълнена с Божията слава, че самият Моисей не е можел да я доближи. Това обаче е само предобразяване на св. Дева, което бледнее на фона на истинския и „жив“ Божи кивот, чието появяване е било очаквано. Защото в нея телесно е обитавала самата личност на божествения Логос, заедно с „всичката пълнота на Божеството“ (Кол. 2:9). Когато в продължение на четиридесет дни Моисей е бил обгърнат от Божията слава на планината Синай, той се е намирал в Царството и не се е нуждаел от никаква храна, питие или нещо друго. С други думи, той е бил в състояние на обòжение (θέωσις), като е съзерцавал образа на Бога в Неговата нетварна слава. В нетварното Царство жизнените телесни функции и нужди на Моисеевата човешка природа са били преустановени. По подобен начин, съзерцавайки преобразения и прославен Господ на планината Тавор, и апостолите са били в същото това Царство на нетварното Божие господство. В Царството Моисей е получил каменните плочи със Закона. Пресвета Богородица обаче не просто е била в Царството: самото Царство е било в нея. И тя е получила не просто силата или господството, но сама е приела Самия Господар и Цар, Който от утробата ѝ „си сътвори престол“.[7] В „приелото Бога тяло“ на Богородица настъпва размяна: нейната човешкост става Негова, а Неговата божественост изцяло я освещава и я въздига над ограниченията на природата.[8]

Нейното приснодевство, нейното нетление в смъртта и нейното посредничество са една и съща тайна, която е работела в нея още от майчината ѝ утроба: тайна, пълнотата на която е разкрита тогава, когато „… тя роди своя първороден Син“ (Мат. 1:25). Нейната слава идва отвътре: това е Плодът на нейната утроба.[9] „Тя роди своя първороден Син“ обаче е само половината от този пасаж на св. ев. Матей. Благодарение на често неправилно разбираното наречие „докле“ това е един от пасажите в Писанието, с които най-често се е злоупотребявало, особено в протестантството. Затова едно проучване на този пасаж може да помогне да се отстрани онова, което за някои християни е камък за препъване пред православната вяра и пред почитането на Пресвета Богородица.

Йосиф „не познаваше я, докле тя роди“

Пълният пасаж казва, че Йосиф „… не познаваше я, докле тя роди своя първороден Син; и той Му нарече името Иисус“. Наречието „докле“ води четящите английски език (и останалите съвременни езици) към погрешното заключение, че дори Йосиф да не е „познавал“ Мария преди тя да роди, той обаче без съмнение я е „познал“ по-късно, след отминаването на онова ограничение във времето, което „докле“ предполага. И след като Евангелието нарича Иисус Христос неин „първороден Син“, тя следва да е имала деца и с Йосиф, а вероятно и с други мъже. Евангелията дори споменават за „братя“ и „сестри“ на Господа. Нека се обърнем последователно към всяка от тези точки.

Класическото гръцко наречие ἕως οὗ от Евангелие според Матей, което е предадено от английските преводачи на Библията с „докле“,[10] не е точно същата дума като „докле“ и само приблизително кореспондира с нея. В действителност, ἕως οὗ притежава няколко значения, но библейските преводачи-протестанти винаги са предпочитали да предават това гръцко наречие така, сякаш неговият точен английски еквивалент е „докле“ или „докогато“. Разбира се, всичко това е в съгласие с водещото течение в протестантизма: с неговото генерално пренебрежение към св. Богородица и с изкривеното му възприятие дори на Самия Христос. След като преводачите са се чувствали задължени да използват такова наречие в английския, което да е една дума, „докле“ е единствената, с която те са разполагали в този език. В случая обаче значението на гръцкото наречие тук не може да бъде изразено подобаващо с една само дума.

Много по-подходящи в този случай биха били редица други фрази, като например: Йосиф „не познаваше я, дори към времето, когато тя роди“ или „дори до времето, когато тя роди“[11] – фрази, които не предполагат с необходимост съществуването на фиксирано изтичане или на ограничение за някакъв период от време, и по този начин биха превели по-коректно вложеното от евангелиста значение. Контекстът и значението на този пасаж с яснота изискват различно разбиране: такова, което би превело пасажа по начин, който не би изисквал с необходимост заключението, че в действителност Йосиф я е познал след като тя е родила своето Дете, все едно че времето на девството на Богородица е изтекло.[12] Още повече, че ясното и единствено намерение на св. Матей както тук, така и в близките пасажи (1:19-24) е да покаже, че нейното зачатие е било наистина девствено, без човешко семе, осъществено от Светия Дух, както и че това ѝ свръхестествено зачатие и раждане е изпълнило месианските пророчества от юдейските Писания. В действителност пасажът има намерението да покаже на юдеите изпълнението на едно специфично пророчество на Исаия: „… ето, Девицата ще зачене и ще роди Син, и ще Му нарекат името Емануил“ (7:14). И Матей го цитира дословно (1:23). Цялото усилие на евангелиста тук е да покаже, че Йосиф няма абсолютно нищо общо със зачеването на Детето.[13] И, в подкрепа на тази позиция, св. Матей предоставя и достатъчно съпровождаща я информация (ст. 18-24). Неизменното девство на Божията майка обаче, също както и нейното последно тайнство, не е тема на общоизвестното Евангелие. Светият Дух запазва тези тайни за вътрешния живот и емпиричните догмати на Църквата.[14]

Иисус – „първородният Син“ на Мария

В Библията обозначаването „първороден Син“ се използва различно. Понякога то означава първото мъжко чедо. Още по-често пък се отнася до някой, който не е пръв по рождение, а пръв по ранг или превъзходство, или първият, който е бил високо отличен. Може да се отнася и до такъв, към когото Бог е проявил най-голямо благоволение. Така например Иисус, макар и да се е появил късно в историята на света, защото Той е роден след като безброй много твари вече са преминали към и отвъд съществуване, е наречен „роден преди всяка твар“ (Кол. 1:15). И е казано, че Бог Отец, макар и да има само един единствен Син, изпраща в света Своя „Първороден“ Син (Евр. 1:6). В случая първороден означава единороден. Библията разказва, че синът на фараона е бил един от първородните синове на Египет, които са били убити, но тя казва също така и че той е бил единственият син на фараона.[15]

В народа на Израил всяко първо дете, родено от майчина утроба, продължава да се нарича „първородно“ за цял живот, дори и родителите му никога да не родят второ дете. Сам Бог нарича народа на Израил Свой „първороден син“, въпреки че този народ е само избраният от Него, в историята, народ, народът на Завета. Когато св. ап. Павел говори за „църквата на първородните, които са написани на небесата“ (Евр. 12:23), той отнася това към Църквата на светците, към които Бог е благоволил.

„Братята“ на Иисус

„Братя“ за народа на Израил е термин с широко значение, използван по отношение на много видове отношения, включително кръвни роднини (братя, сестри, братовчеди) и близки, приятели, последователи, сътрудници, почитани и обичани хора, земляци и духовни братя и сестри. Древните еврейски и арамейски езици не са имали специфични думи за братовчед и племенник, например, така че еврейската дума „брат“ е покривала всички тези нужди. Знаем също така и че Йосиф е бил вдовец с три дъщери и четирима сина.[16] Във всички тези случаи Библията използва думата „братя“. Още по-често „братя“ се отнася до учениците на Христос и до всички вярващи, в техните отношения един към друг. Също така, Христос ни казва, че Негови братя и сестри са онези, които изпълняват волята на Неговия Отец (срв.: Мат. 12:49-50).

„Тия врата ще стоят затворени… и никой човек не ще влезе през тях“

Св. прор. Йезекиил използва определени фигури или прототипи, за да ни предаде своите пророчески видения за Богородица като затворена, непроходима Господня двер, която е родила по плът своя Създател и Бог,[17] за нейното приснодевство и за Въплътения в нея зародиш – възрастващия и отхранван в нейната утроба Син Божи. Той пише: „И доведе ме назад при външните врата на светилището, обърнати към изток, и те бяха затворени. И каза ми Господ: тия врата ще стоят затворени, не ще се отворят, и никой човек не ще влезе през тях, защото Господ, Бог Израилев, влезе през тях, и те ще стоят затворени. Колкото за княза, той, като княз, ще седне в тях, за да яде хляб пред Господа; ще влезе през притвора на тия врата и през там ще излезе“ (Иез. 44:1-3).

С описанието си на този храм или това светилище, което никога не е съществувало, пророкът внася смут сред библеистите. Светилището на св. прор. Йезекиил обаче не е постройка, а пророческо видение за Пресветата Дева, която е жив храм, а не такъв, който е иззидан от камък и хоросан. В това видение „външните врата, … обърнати към изток“, са образ на нейното девствено майчинство и на цялостната ѝ ориентация към Бога. Затова, когато чества Въвеждането на Пресвета Богородица, на тригодишна възраст, в храма, Църквата я оповестява като „одушевен храм“ и „врата, обърната на изток, родена от неплодната утроба [на св. Анна]… и посветена на Бога, като Негово обиталище“.[18] Тя е „Божия двер, през която Творецът, ставайки плът, преминава, запазвайки я запечатана“.[19] „Князът“ е образ на човешката природа на Иисус Христос и Неговото царско Давидово потекло. Яденето пък на хляба е фигурален образ на Господа, Който приема отхранване и Който възраства по плът през време на пребиваването и възрастването Си вътре в тази врата, т. е. вътре в утробата на Своята майка. Оставайки завинаги затворена, тази врата не е била отваряна никога за човешко семе, нито за съпружество, оставайки отворена единствено за Господа и Бога Израилев: Въплътения Логос, Който ще влезе през нея „… и през там ще излезе“ (Иез. 44:3).[20] Пророчеството на Йезекиил е част от Великата вечерна на всеки голям Богородичен празник.

Процесите в нейната утроба и физиологията ѝ, чрез които Логосът е бил въплътен, макар и безсеменно, и чрез които Той е възраствал, бил е роден и откърмен от гръдта ѝ, са били нормални и действителни.[21] Ето защо, Пресветата Дева е доказателство срещу всяко едно докетично, несторианско или монофизитско изопачаване на Въплъщението.

По отношение на нейното девство и девственото раждане на Христос съществуват множество библейски предобразявания и пророчески видения. Едно от тях, което е най-често срещано в химнологията на Църквата, в различни богослужебни последования, е безопасното и сухо преминаване на израилтяните между разделените води на Червено море и последвалото затваряне на морето за всички останали: „В Червеното море някога бе изписан образът на безбрачната Невеста. Там бе Моисей – разделител на водата, тук – Гавриил, служител на чудото… И както след преминаването на Израил морето остана непроходимо, така и Непорочната, подир раждането на Емануил остана Дева…“.[22]

Както евангелските повествования показват, след раждането на своя Син тя никога не престава да бъде любяща Божия майка, нито Сам Бог някога оттегля Своята изобилна любов и благоразположението Си от нея. Безразсъдно е да се мисли, че нейното обòжение и нейната връзка с Бога след раждането са били прекратени, сякаш че са представлявали някакви предварителни договорености. Схващането, че тази, която е била удостоена да роди Бога и която е невеста на Отца, след това би могла да попадне под заповедта към падналия Адам за съпружеско осъществяване е немислима и извратена за св. отци: „Следователно и подир раждането Девата остава Приснодева, като по никакъв начин до смъртта си не встъпва в общение с мъж… Защото как тази, която е родила Бога и която, като е била свидетел на всичко, което е последвало, е узнала чудото, би благоволила да встъпи в общение с мъж? Да не бъде! Да се мисли по този начин не е свойствено на трезвия, здравомислещ ум“.[23]

В раждането на св. Богородица се „запазва девството“.[24] Това означава, че нейната физиологична девственост е била съхранена през време на, но още и след чудното раждане, благодарение на Този, Който е нейно Дете. При което отците на Църквата ни учат, че нейното пълно девство по тяло и душа е било запазено през целия останал неин живот. На изобразяващите я св. икони мантията на Пресветата Дева е украсена от по три звезди, представящи нейното девство преди, по време на раждането и завинаги след като тя е родила. Като тронна зала на Божието въплъщение тя е била обòжена, била е причастник на превисшата божествена слава и е станала „по-почитана от херувимите и несравнено по-славна от серафимите“. Св. Богородица превишава във всичко безплътните войнства – дори и в своята девственост, защото тя е запазила двойно девство: девство на душата, а оттам и на тялото.[25]

Съхраняването на нейното девство, следователно, е станало по два начина. От една страна, когато тя ражда Твореца, в тайнството на Своето раждане Той „запазва печатите“ на нейното физиологично девство, идвайки в света „чрез обичайния за раждане изход“,[26] докато, от друга, тя е била „съединена изцяло с Бога… богоносна по душа и тяло“.[27]

Ако не е била Приснодева, тя не е могла да бъде също така и Дева-майка. В Своето абсолютно предзнание и предвечна воля за тайната, скривана от векове от ангелите, Бог е познавал чистотата на целия неин живот, познавал е и нейното девство преди, по време на и след раждането. И поканата за божественото майчинство може да бъде възможна единствено по отношение на тази точно жена. Единствено в тази жена е било възможно безсеменното зачатие на Въплътения Логос.

След раждането на Иисус личното девство остава желание на св. Богородица и неин действителен начин на живот. За да не тривиализираме нека добавим, че нейното лично съществуване е надминавало аскетичната борба. Нейните думи „аз мъж не познавам“ (Лука 1:34) отекват далеч отвъд момента, в който са били изречени: през времето, преди времето и извън времето. Това са думи на човек, който е свободен от страстите – думи, които свидетелстват за нейната свободна и съвършена любов към Бога – едно цялостно предразположение, ориентация и любов, нямаща аналог нито сред ангелите, нито сред хората. Тя е „… [Статуя], имаща разум, движен от Бога и осланящ се само на Бога. Всяко твое желание си обърнала към единственото желано и достойно за обич; … животът ти – по-добър от природата. Защото ти живееше не заради себе си, защото [ти] се роди не заради себе си. Следователно ти живееше за Бога, заради Когото ти влезе в живота, за да служиш ревностно на спасението на целия свят… [С] очи [обърнати] винаги към Господа [срв. Пс. 24:15]“.[28]

Девството, приснодевството, свободата от страстите, както и нетлението в гроба, са неделими от цялостната ипостас на Пресветата Дева. Това не са просто преимущества ex officio, а още дарове на благодатта във възхождането от слава в слава, подпечатани от най-висшата прослава: обòжението (θέωσης): естественото за тази, която е била достойна да бъде майка на Бога. С раждането Си Господ е „осветил девическата утроба“.[29] При което св. отци употребяват думата „утроба“ и като метафора за личността на Богородица. Чрез Своето зачатие и раждане, следователно, Той е осветил не само нейната утроба, но и цялата нейна ипостас и същност, и всичко, което се е докоснало до Него, всичко, което тя Му е дала от себе си, за да може Той да израсте телесно и душевно.

Следва

Превод: Борис Маринов

* „Ever-Virginity“ – In: Gabriel, G. S. Mary: The Untrodden Portal of God, Ridgewood: „Zephyr“ ⁴2014, p. 40-50 (бел. прев.).