Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Пресвета Богородица – непроходимата Божия двер

Сряда, 27 Декември 2017 Написана от Джордж С. Габриел

Theotokos The Untrodden Portal of GodЩе отворя уста и ще се изпълнят те с Дух, и слово ще изрека на Царицата-майка, и светло тържествуващ ще се явя, и радостно чудесата ѝ ще възпея.[1]

Благодарности

С най-дълбока признателност – на моята възлюбена съпруга Ксантипи, за нейната неуморима и изключителна помощ в редактирането на ръкописа и за непоколебимата ѝ вяра в това изследване и неговия автор.

С благодарности към моите синове Джон и Майкъл – за тяхната подкрепа за този проект. Особено съм задължен на Джон – талантлив учител по английски език, задето осъвремени моята употреба на този език.

С признателност и чувство за дълг към клира и приятелите – за тяхната откровена критика и ценни подсказки и коментари.

В любяща памет за моята майка Мария, чийто живот за мен беше образ на благост, образец за благочестие и правило на вярата.

Пророчеството на Йезекиил за източните врата

„И доведе ме назад при външните врата на светилището, обърнати към изток, и те бяха затворени. И каза ми Господ: тия врата ще стоят затворени, не ще се отворят, и никой човек не ще влезе през тях, защото Господ, Бог Израилев, влезе през тях, и те ще стоят затворени. Колкото за княза, той, като княз, ще седне в тях, за да яде хляб пред Господа; ще влезе през притвора на тия врата и през там ще излезе” (Иез. 44:1-3).

„Радвай се, двере Господня непроходима; радвай се, стено и покрове за онези, които прибягват към тебе; радвай се, тихо пристанище – ти, която не си познала съпружество; ти, която си родила по плът твоя Творец и Бог; и не спирай да ходатайстваш за онези, които славят и почитат Родения от тебе” (Богородичен, гл. 5).[2]

Предговор на автора към второто издание

Читатели на първото издание казаха, че биха желали книгата да има индекс, че това би било ценна помощ при нейното изучаване и в научните изследвания. Така, книгата вече предлага общ индекс за всички обучаващи се в православието – както обучаващите се в семинариите, където тази книга се изучава, така и за православните вярващи, които сами се обучават във вярата си. Също така, това второ издание представя няколко изцяло нови и няколко преработени страници – главно за по-нататъшно обсъждане на следните два въпроса:

1. Православието говори, че ако ние не изповядвахме Успението на св. Дева, бихме били виновни за превръщането ѝ в богиня. Римокатолическият догмат и определението за нейното вземане [Assumptio] на небесата с тяло не изповядват обаче нейното Успение (виж с. 21, 68-73 и в първото, и в настоящото издание[3]). Това подтикна някои читатели да възразят, че „Папа Йоан Павел II вярва, че тя е умряла”. „Римокатолиците вярват, че светата Дева е умряла!”. Е, някой го вярват, други – не. Това не е задължително. Да, Йоан Павел II често е проповядвал и е писал, че света Богородица е умряла и след това е била възкресена и възнесена на небесата. Само че неговата лична вяра не променя факта, че нейното успение не е включено в определението за Assumptio. Нито изглежда вероятно да бъде добавено към него. Папа Пий XII, който обявява този догмат през 1950 г. и пише неговото определение, изключва завинаги от него смъртта на св. Богородица, като налага анатема срещу всяка бъдеща промяна или изменение на определението на догмата, под страх от „гнева на Всевишния Бог” (Munificentissimus Deus). Този догмат се явява първият, произнесен от папата ex cathedra, т. е. чрез неговата непогрешимост, след като тази власт е постановена от Първия Ватикански събор през 1874 г. И учението на папа Йоан Павел II за Успението на св. Богородица също не е съгласно с православието, тъй като, както и при Пий XII, то преди всичко е задължено да съхрани в догмата за Assumptio основните учения на Августин за унаследената вина и за първородния грях, както и за Бога – като виновник за смъртта. Като следва примера на своите предшественици, той прибягва до една Мариология на освобожденията[4] (виж с. 81-82 в настоящото издание[5]).

2. В опит да оправдаят съществуването на иконите на Бог Отец и на Светата Троица някои от православните християни твърдят, че Бог Отец се е явил лично на св. пророк Даниил, възприемайки формата на беловласия мъж, Когото Даниил нарича Стария по дни. Защитниците на подобни икони назовават някои от най-важните отци на Църквата, които – както на тях им се струва – подкрепят такъв възглед. Следователно, казват те, Бог Отец може да бъде изобразяван в човешка форма.

Този въпрос е свързан и с нашето изследване, поради объркването, възникващо във връзка с това как многото божествени Личности могат да бъдат лично изобразявани в човешка форма, докато само Една от тези Личности става плът в утробата на пресветата Дева. За пророците е било възможно да виждат Господа на славата – Бога на Авраам, на Исаак и на Яков, защото Той им се е явявал, предварително загатвайки за човешката Си природа, която по-късно ще възприеме в девическата утроба. За да го кажем другояче – зачеването и даването на живот на Въплътилия се Господ на славата прави възможно за пророците да видят Бога. Иконата на Единия от Тримата е била определена, защитена и постановена от Църквата в условията на атаката на иконоборците. Само Един е можел да бъде описан в образи, защото само Един е бил описан в утробата на светата Дева. На тази основа Седмият вселенски събор поддържа иконите и определя кой може да бъде почитан, изобразен на тях. Макар да не е вярно, че Бог Отец се е явявал на св. пр. Даниил, дори и това да беше вярно, богословието на иконите не позволява подобно явяване да се изобразява на икона (виж с. 142-144, 152-154 и в първото, и в настоящото издание, както и с. 155-156 – в настоящото издание[6]). Господ, Който е бил виждан и познаван от светите мъже и жени на Израил, не е бил Бог Отец или Първото Лице на Светата Троица. Винаги това е бил Бог Син или Второто Лице, Който казва в Евангелието: „Това не значи, че Отца е видял друг някой, освен Онзи, Който е от Бога” (Иоан 6:46). И от това положение няма никакви изключения – такова изключение не е било дори и видението на св. пр. Даниил на Стария по дни.

Първото издание на тази книга (на с. 134) признава, че определени отци са писали за Стария по дни като за откровение на Бога Отца. Същевременно обаче там през цялото време се твърди, че мнозинството от светите отци казват, че Старият по дни не е никой друг, освен Богът Син.

Настоящото издание обаче (с. 134[7]) измества парадигмата от критерия на бройката. Дори и да се докаже съществуването на пълно светоотеческо единодушие, а не само на мнозинство на онези, които отъждествяват Стария по дни с Бога Син, проблемът остава отново в метода. Защото истината по този въпрос е изказана от Самия Христос, при това не само веднъж, а няколко пъти в Евангелието, и тя не е зависима от превъзходството на броя на светоотеческите цитати. Тази истина е въпрос на природата на триличностната божественост и на отношенията на Бога със света.

Ето каква е, според мен, вярната парадигма: Синът е Образ на Отца, Когото може да открива – т. е. да открива Образа на Отца в Себе си, на онези, на които Сам Той поиска (Мат. 11:27). Св. Ириней обяснява: „Защото иска да открие е казано не само във връзка с бъдещето, все едно че Логосът е започнал да показва Отца [само], когато е бил роден от Мария, но се отнася без разлика за всички времена” (Против ересите 6, 6). Всички Божии действия, енергии и воля в света – включително любовта, милостта, творението, властта, промисълът, предзнанието, очистването, опрощението на греховете, съда, обòжението и откровяването – се актуализират от Неговия Син и Логос. Св. Григорий Богослов пита: „… Не е ли ясно, че за едни и същи неща образците оформя Отец, а ги осъществява Словото, но не робски и сляпо, а със знание и господарски, или по-добре казано – по бащино Му” (Богословски слова 4, 11).[8] Също и св. Кирил Александрийски пише: „Когато Псалмопевецът казва Яви ни светлината на лицето Си, Господи!,[9] какво е лицето на Бога Отца? Единородният Син е лицето на Отца и затова Той казва: Който е видял Мене, видял е Отца[10] Христос е казал на юдеите, че те не познават Отца, защото не познават Онзи, в Когото Отец единствено бива познаван… Отец привежда в действие всички неща чрез Сина, Който е Негова сила и Негова ръка… Просветляването, т. е. откровението, от Отца идва от Сина в Светия Дух” (Тълкувание на Евангелието според Йоан – В: PG 73, 120A, 717C, 36D, 120B). А св. Атанасий Велики казва: „Защото Отец бива съзерцаван в Своя Образ, и Неговата светлина е в Неговото сияние… Онова, което се дава, се дава чрез Сина, и няма нищо дадено освен онова, което чрез Сина Отец привежда в действие” (Омилии 3, 11-12).

Отците, набедени, че са отъждествявали Стария по дни с Личността на Бога Отца – такива като св. Кирил Александрийски, св. Кирил Йерусалимски и св. Иполит Римски – изглежда, че правят това само защото защитата на иконите на Светата Троица страда от друга сериозна грешка в метода, а именно цитирането извън контекст, подреждането на „цитати”, изтръгнати от контекста, който имат в трудовете и в мисълта на своите автори. Посочените по-горе трима автори, например, пишат, че само Образът на Бог Отец, т. е. Синът, е Този, Който е бивал виждан от пророците. И когато отците се обръщат към Бог Отец във видението на св. пр. Даниил за Стария по дни, те са искали да бъдат разбрани в смисъла на Образа на Отца. Заедно със св. ап. Павел, горните трима автори и всички св. отци изповядват, че Синът е „образ на Неговата [на Отца] ипостас” (Евр. 1:3; срв. 2 Кор. 4:4; Кол. 1:15). Това е апостолското тълкувание на казаното от Господа, че „Който е видял Мене, видял е Отца” (Иоан 14:9). Извън тази основа за нас е невъзможно да започнем да разбираме свещената литература на Православната църква, заедно с нейните препратки към пророческите видения за Бога (виж с. 134-136, 155-156 в настоящото издание[11]).

И едно кратко изяснение – много пъти в тази книга се среща терминът онтологичен. Този термин има толкова значения, колкото са и употребяващите го. В моята употреба той има отношение единствено към тайнството на св. Богородица и на Въплъщението, както и до реалността на неговата сила, действаща във всички времена. Това тайнство е онтологично, защото – както ни казват Св. Писание и отците на Църквата, то съществува преди всички векове и поддържа вековете, обхваща вековете и действа във всички векове – минали и бъдещи. Въплъщението става чрез св. Богородица, в точно определено време от историята, но по вечната воля и предзнание на Бога има неизмерими последствия: не само последващи това събитие, но и предшестващи го – дори още от първата творческа Божия заповед. Това е онтологичната сила на тайнството. Винаги Въплъщението остава причина и цел на всички случващи се неща, без да е причинено от нито едно от тях (виж с. 97-106 в настоящото издание[12]).

Джордж С. Габриел
1 февруари 2005 г.

Въведение

Последващият дискурс представлява скромно изложение, предлагано на читателя с идеята за достигане до едно единно виждане за тайнството на Божията майка. Нейното тайнство принадлежи към непрекъсваемото единство на богословието на едната, света, католична и апостолска Православна църква – една непокътнатост в богословието, която отсъства в инославните църкви, и на Изток, и на Запад, заявяващи почит към майката на Иисус Христос.

Има деноминации, например, които макар да вярват, че Синът на Девицата е – по един или друг начин – Спасителят и вечният Божи Син, отхвърлят обаче назоваванията ѝ Божия майка и Богородица. Други от тях допускат, че нейното майчинство предава на Божия Логос или Слово нещо по-малко от пълнотата на човешката природа. Иронично, някои от папските догмати я освобождават от следствията от самото папско богословие. Повечето деноминации, ако не и всички, отхвърлят онтологичната ѝ роля в тайнството на всяко Богоявление (теофания), т. е. явяване на Бога пред хората, още от самото начало и при всичките Божии действия във вселената. Единствената тема, лежаща в основата на това изследване, е неделимото единство на учението и почитанието на Божията майка с единното богословие и библейската методология на древната Църква и на светите отци. Ето защо, в началото ще започнем с преглед на тази методология.

Църквата – казва св. ап. Павел – е „стълб и крепило на истината” (1 Тим. 3:15). В нея истината едновременно живее и бива живяна. Истината бива живяна в Църквата затова, защото тя е вътрешният живот на Църквата – нейното емпирично познание или опит в Христос и в неизповедимите тайни на Въплъщението. Тя бива наричана още и мистичен живот на Църквата, защото тя е тайна, която се извършва, в тишина, в духа и сърцето на всеки член на Църквата. Богословието на богопознанието и съкровеният духовен живот, следователно, са два аспекта на една и съща неделима реалност, точно както и дишането се състои едновременно от вдишване и издишване.

Всесветата Божия майка, апостолите, големите богослови и църковни отци, аскети и пустинни отци и майки, изповедници и мъченици, както и патриарсите и пророците на Израил са имали едно и също разбиране за пътя на спасението и освещаването, както и за богопознанието – очистване на сърцето, просветляване и обòжение (θέωσης). Сърце, очистено от благодатта, се моли непрекъснато чрез Духа, Който обитава в него. Без този процес, светата Дева нямаше да може да възрасне, изпълнена от благодатта, за да стане майка на Бога – въпреки папския догмат за непорочното зачатие.[13] Без този процес, няма никакво откровение и никакво богословие. Само вървейки по този път,[14] душите биват спасявани и просветлявани, а светците получават опита от виждането (θεωρία) на Бога[15] – от Божието посещаване на чистите по сърце – и Го съзират в Неговата нетварна слава. Без това, всичко останало е рационализъм, интелектуална спекулация и емоционалност. „Блажени чистите по сърце, защото” – подобно на Моисей, „те ще видят Бога” (Мат. 5:8). Това е значението на емпиричното или опитното богословие и познание. То определя и всяко автентично[16] богословие, както и всеки автентичен богослов, в които се и заключава истинският авторитет в Църквата.

Когато Тялото на Църквата се събира, Църквата се моли по два начина. Тя се моли в тайна, – както ни казва св. ап. Павел, – което означава безмълвно и постоянно, в лицето на своите членове, които се молят „с дух” (1 Кор. 14:15),[17] и чрез ноетичната способност на очистеното сърце. Не всички в Църквата обаче имат едни и същи дарове или еднакви степени на просветление и ноетична молитва. Като едно Тяло, следователно, с една вяра и „с една уста и едно сърце” тя се моли и устно и гласно, с молитви и химни. И нейното богослужение е „за поука, увещание и утеха” (1 Кор. 14:3) на всички – така щото „всички да се поучават и всички да се утешават” (1 Кор. 14:31), дори и „невежи, или неповярвали” (1 Кор. 14:23). С тези думи светият апостол установява за всички времена принципите на общото богослужение.

„Ще се моля с дух, – казва той – ще се моля и с ум: ще пея с дух, ще пея и с ум…” (1 Кор. 14:15). И когато казва „ум”, той има предвид способността за разбиране на ума като мозък, или човешкия интелект, подчертавайки неговата важност като способност, която трябва да бъде използвана в общественото богослужение. Така че Църквата е длъжна да говори „с езика си разбрани” за ума на хората „думи”, така че този ум да „разбере това”, което се говори[18] (1 Кор. 14:9), „та църквата [цялата Църква] да получи поука” (1 Кор. 14:5). За да може да наставлява всички човеци, богослужението на Църквата трябва да е израз на „поучение, … език, … откровение, … тълкуване” (1 Кор. 14:26),[19] опитно познати от отците, които, заедно с Духа, постоянно се молят в сърцата си.[20] В трактати и омилии, в апологии на вярата, опровержения на ересите и често в химни и молитви отците дават израз на това общо емпирично или опитно богословие на Църквата. Тези химни и тези молитви, литургичните химни на Църквата и молитвите, са нектар от духовните трудове и усилия на светите отци, който е бил дестилиран така, щото „всички човеци да узнаят, и всички да бъдат облекчени” и поучени, упътени и утешени. Светоотеческите писания и богослужебните текстове, подобно на Писанието, сами по себе си още не са тайнствата и опитността от Бога. С други думи, сами по себе си те не са опит от откровение, а думи за него. Също както и Писанието, те имат същия авторитет и са обилно цитирани в тази книга.[21]

В своето общо богослужение, следователно, Църквата изразява своята католична[22] вяра и своя вътрешен живот: постоянно, тържествено, педагогично и всеобхватно. Някои от най-значителните автори на богослужебни текстове на Църквата са били също така и сред най-великите от светите отци на Църквата, и тяхната памет се чества по празничен начин,[23] докато други сред тях са по-слабо познати. Посредством техните богослужебни трудове,[24] в Църквата, където „овците… познават гласа” (Иоан 10:4) на своя Пастир, може да се чуе диханието и духът на Истината.

Съществува дълбока бездна между тварно и нетварно – Бог не може да бъде познат, освен ако Сам не се разкрие в Своята нетварна слава. Подобна бездна отделя и опитното познание на светите отци за Бога – в Неговата нетварна слава – от западните богословски спекулации на разсъдъка, посредством които там се опитват да познаят Бога – без Него Самия. Лишен от истинската православна католична вяра и живот в Христос, западният ум нарича своите спекулации „богословие” и започва да съзерцава сам себе си и своята собствена диалектика, обърквайки тези неща с Бога.

В апостолската и светоотеческата традиция опитът от обòжението не представлява виждане на тварна благодат или тварна светлина, нито специални ефекти, привеждани в съществуване или преставащи да съществуват, а е виждане на нетварната божествена светлина: „Това е да видиш Бога, Който не е подобен на каквото и да било, което е тварно, нито дори на интелекта или на ангелите”.[25] Основното правило на православната вяра и живот ще помогне на читателя при разбирането на препратките тук към хетеродоксията на августинианското богословие – неговия хаотичен ефект върху латинските учения за Божията майка и опасностите, които то крие също и за православните вярващи.[26]

Възможно е читателят да отвори тази книга и да открие, че в нея някои от нещата, отнасящи се до Божията майка, не са споменати. Несъмнено, тук не е казано абсолютно всичко, което може да бъде казано за нея, или което въобще някога е бивало казвано.[27] С трепет и благоговение, ние почетохме, изучихме и преподадохме, давайки най-доброто от себе си, онова, което Църквата богословски учи относно нейната личност и служение. В този дух тук привеждаме думи на един отец на Църквата, присъствал на два вселенски събора – Третия (431 г.) и Четвъртия (451 г.):

„Големи са основанията ни да пеем похвали на светата Дева и Богородица. Колкото пък до самия мен, познавам своята нищожност пред величието на тези неща, така че до голяма степен се въздържам – като такъв, който е натоварен с тежко бреме, и отстъпва пред това да трябва да прекоси необятна бездна, от страх да не потъне в нея. И тъй като съм обременен с грехове, отбягвам да влизам в разисквания по въпроса, които – вярвам, са оставени за онези, които са очистили добре телата и душите си, и са били украсени с просветляването от божествената благодат, така че те могат да предложат похвала, която да подобава на Богородица. Защото нито съм с очистена с божествен въглен уста, както е направил с Исаия виденият от него Серафим,[28] нито съм събул от нозете си обущата на моята душа, както е направил божественият Моисей[29]”.[30]

Древните огньове на свещената традиция обаче, представени тук, са безброй много и ние не винаги можем да се натъкнем на тях и да ги разпознаем. Нека те да просветлят и да обогатят по нов начин сърцето и вярата на всеки читател.

Следва

Превод: Борис Маринов

Gabriel, G. S. Mary: The Untrodden Portal of God, Ridgewood: “Zephyr” 42014, p. 5-16 (бел. прев.).

Книгата се превежда на части и ще се публикува в Живо Предание с личното разрешение на нейния автор (бел. ред.). 

[1] Химн, написан през 9 в. от св. Йосиф Студит. В Православната църква това е встъпителният химн (ирмос) на утринното богослужение на много от празниците на св. Дева и на канона, предшестващ изпяването на Акатиста.
[2] Заедно с вече цитирания откъс от книгата на св. пророк Йезекиил (44:1-3) за затворените и непроходими от никого врата на светилището, запазени за преминаването през тях единствено на Господа, първият стих на Възкресния Богородичен тропар на гл. 5 лежи и в основата на заглавието на превода на настоящата книга (срв. гръцкия оригинал на тропара: „Χαῖρε πύλη Κυρίου ἡ ἀδιόδευτος”). Предвид строго църковния и специфично богословски характер на текста, в превода на български архаизмът „двер” съзнателно беше предпочетен пред съвременното „врата” (бел. прев.).
[3] Съответно Глава 1 и Глава 6 (бел. прев.).
[4] В оригиналния текст „Mariology of exemptions” (exemption – освобождаване или състояние на свобода от задължение или отговорност, наложени върху останалите) – в смисъл на освобождаване на св. Богородица от всеобщия за всички останали хора закон на смъртта и тлението (бел. прев.).
[5] Краят на Глава 6 (бел. прев.).
[6] Всичките от Глава 10 (бел. прев.).
[7] Глава 10 (бел. прев.).
[8] Цит. по българското издание: Григорий Назиански. Пет богословски слова, превод и студия Иван Христов. С.: „ГАЛ-ИКО” 1994, с. 98 (бел. прев.).
[9] Пс. 4:6 (бел. прев.).
[10] Иоан 14:9 (бел. прев.).
[11] Глава 10 (бел. прев.).
[12] Цялата Глава 8 и началото на Глава 9 (бел. прев.).
[13] Освещаването на пресветата Дева – както и на св. Йоан Предтеча и на много от пророците и светците – започва още от майчина утроба (Лука 1:15). Тя не е изпитвала необходимост от пречистване на съвестта си. Нейното „очистване” от майчина утроба не е било легалистично разбирано освобождаване от наследена вина поради първороден грях, а част от нейното напредване към най-висшата святост, което я е направило единствения достоен храм и обиталище на Нетварния. Макар и по природа тя да е творение, по благодат тя е станала – както и е било в действителност – нетварно творение.
[14] Това е път, на който се стъпва, преминавайки през портите на покаянието – портите, които е преминал разбойникът от Кръста, и встъпване на този път от „езичниците, които нямат закон”, само че „по природа вършат законното”, показвайки, „че делото на закона е написано в техните сърца, … когато тяхната съвест свидетелствува”. Защото „ония, които без закон са съгрешили, без закон и ще загинат” (Рим. 2:14-15; 12).
[15] Тази тема е широко разгърната в слова 1, 2, 6 и 7 от За живота в Христос на св. Николай Кавàсила († ок. 1375 г.) и в Добротолюбие, т. 22 – според Солунското издание, в поредицата ΕΠΕ, 1979 г. Срв.: Romanides, J. S. Franks, Romans, Feudalism, and Doctrine, Brookline, MA: “Holy Cross Orthodox Press” 1981, lect. 2 и Vlachos, H. The Illness and Cure of the Soul in Orthodox Tradition, Levadia: “Birth of the Theotokos Monastery” 1994.
[16] Виж по-долу, бел. 20.
[17] Тук св. ап. Павел има предвид постоянната молитва на сърцето и просветлението: дарове от Светия Дух, притежавани от много от ранните християни.
[18] Цялата проповед на св. ап. Павел тук е върху императива, отнасящ се до езика или речта на църковното богослужение – да бъде лесно разбираем от всички.
[19] Да има някой „език” (в гръцкия оригинал „γλῶσσαν ἔχει”) не означава само способност за предвиждане на едно или повече неща в бъдещето. Пророкът е такъв, който е бил взет вътре в божествената воля и знае Божиите действия във времето и бъдещото му преобразяване от Него, което ние наричаме „бъдещия век”.
[20] Св. ап. Павел казва, че непрекъснатата молитва на сърцето извира от действието на Светия Дух в сърцето: „Бог изпрати в сърцата ви Духа на Своя Син, Който Дух вика: Авва, сиреч, Отче!” (Гал. 4:6); „защото вие… приехте Духа на осиновение, чрез Когото викаме: Авва, Отче!” (Рим. 8:15).
[21] Не е възможно да приемем за даденост православието на всеки съществуващ богослужебен текст. Общо, авторитетност може да бъде приписана на богослужебните текстове от мистичния и празничен църковен живот; става дума за Господните и за Богородичните празници, за божествените литургии, за осмогласния седмичен кръг на Октоиха, за каноните от периодите на Великия пост и на Светлата седмица. Дори и в някои от тях обаче, в гръцките и славянските богослужебни книги, отпечатани във Венеция и Русия, от 16 и 17 в. насам, са налице латинизиращи изменения и нововъведения. За това: Uspensky, N. Evening Worship in the Orthodox Church, Crestwood, NY: “St. Vladimir’s Seminary Press” 1985 – виж Глава 3. Много акатисти и празнични канони, съставени в Русия през последните три или четири столетия, са значително повлияни от латинското богословие и латинското благочестие.
[22] Думата католичен (καθολική) се употребява тук в значението „отнасящ се до цялата” (καθ᾽ ὅλην) истина и благодат на Иисус Христос.
[23] Като пример, за да споменем само някои от тях – заедно със св. Василий Велики и св. Йоан Златоуст – са добавени и св. Андрей Критски, св. Йоан Дамаскин, св. Герман Константинополски, преп. Теодор Студит, св. Роман Сладкопевец… Поради своя авторитет, вследствие от единодушието си с отците на Църквата и с църковното опитно богословие, богослужебните текстове са представени тук като живо свидетелство за Духа на истината в Църквата.
[24] Съществуват множество форми и категории на химнология и богослужебни текстове. Всеки от тях има специфично наименование на гръцки език, обозначаващо, например, службата на съответния химн или декламация, или пък неговото съдържание, категория, стил, функция, употреба, порядък, музикален глас, метрика или мелодика. В тази книга читателят ще се срещне с подобна терминология, например: апостих, аполитикий, доксастик, ирмос, ексапостиларий, идиомелон, катавасия, катизма, кондак, стихира, синаксар, теотокарион, теотокион, тропар, изобразителен. Те се появяват в цитатите, за да помогнат на читателите, които желаят да проследят оригиналните гръцки текстове или да консултират преводи на по-стари езици на Църквата, където гръцките термини са били запазвани в употреба.
[25] Romanides, J. S. Op. cit., p. 44.
[26] Днес за православните е жизнено важно да могат да разпознават разрушителното влияние, оказвано от западното богословие, и предпоставките му в богословието на Августин, върху православното богословие – не само в Северна Америка, но и навсякъде в последните пет столетия. Обстоятелство, което до голяма степен допринася за икуменизма на 20 в., чийто защитници вярно съзират много сходства във вярата на всички, споделящи предпоставките на Августин – протестанти, римокатолици или дори православни.
[27] Срв.: The Life of the Virgin Mary, Buena Vista: “Holy Apostles Convent” 1989 – внушителен ресурс на древни свидетелства и разкази за живота на св. Богородица от светоотеческата традиция и от псевдепиграфските евангелия и съчинения.
[28] Виж: Ис. 6:5-7 (бел. прев.).
[29] Виж: Изх. 3:5 (бел. прев.).
[30] Василий Селевкийски, Слово 39 – за Благовещението на Пресвета Богородица 1 – PG 85, 425D [Μεγάλας τῶν ἐγκωμίων εὑρήσει τὰς ἀφορμὰς, ὁ τὴν ἁγίαν Παρθένον καὶ Θεοτόκον ἀνυμνῶν. Ἐγὼ δὲ τὴν ἐμαυτοῦ γινώσκων ἀσθένειαν, τῷ μεγέθει τῶν πραγμάτων ἀρκεῖν οὐκ ἰσχύουσαν, ἐπὶ πολὺ κατεῖχον ἐμαυτὸν ἐκπληττόμενος. Ὡς γὰρ εἴ τις βαρὺ περικείμενος φορτίον, εἰς ἀχανές τε πέλαγος καταδῦναι παρὰ δύναμιν κελευόμενος, ἀγωνιῶν ἀναδύεται· οὔτος ἀμαρτίαις πεφορτωμένος, ἀοικνῶ πρὸς τὴν τοιαύτην τῶν λόγων ὐπόθεσιν, θεωρικωτάτων τὸ πρᾶγμα κρίνας, καὶ ψυχὴν καὶ σῶμα καλῶς κεκαθαρμένων, οἲ τῆς θείας χάριτος πλουτοῦντες τὴν ἔλλαμψιν, τὸν ὀφειλόμενον τῇ Θεοτόκῳ πληρώσουσιν ἔπαινον· ἐγὼ δὲ, τηλικαύτης ἀπορῶ παῤῥησίας. Οὔτε γὰρ ἄνθρακι θείῳ τὰ χείλη κεκάθαρμαι, ὡς ὁ θεατὴς τῶν Σεραφὶμ Ἡσαΐας, οὔτε τῶν ποδῶν τῆς ψυχῆς ἔλυσα τὸ ὑπόδημα, ὡς Μωυσῆς ὁ θεσπέσιος].



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/ua883 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме