Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Богомайчинството

Неделя, 25 Март 2018 Написана от Джордж С. Габриел

Theotokos The Untrodden Portal of GodПродължение от „Тайнството на Божията майка“

От най-ранните си години Пресвета Богородица отдава себе си на Бога по начин, на който никой друг мъж или жена не е бил способен. Избрана от Божието всезнание така, както никой друг не е бил, тригодишна тя оставя дома на родителите си, за да заживее в храмовата Святая Святих. Там тя е отглеждана от ангелите[1] и се формира като жив Божи храм. Затова и в деня на Благовещението архангел Гавриил благоговейно я известява, че тя вече е отделена и по особен начин е „благословена… между жените” (Лука 1:28). Като живее само за Бога, тя става „благодатна” (Лука 1:28), тя намира „благодат у Бога” (Лука 1:30) и Господ е с нея (Лука 1:28) – Дева „благодостойна, красота на човешката природа”.[2]

По духовната си красота тя превъзхожда всички мъже и жени, живели преди нея и след нея, и които ще живеят до края на вековете. В Своето предзнание Бог я вижда и я избира още преди вековете да са сътворени. Той обитава в нея по благодат и по благодат връз благодат – така, както никое друго творение никога не би понесло. Със словата пък на Благовещението Божият Син идва и живее в нея в продължение на девет месеца: вече не само по благодат, но и лично, със самата Своя ипостас. Години преди събитието на Благовещението Мария е достигнала до святост и съвършенство, ненадминати дори и от най-великите светци на Стария и на Новия Израил.[3]

Още от майчина утроба нейният живот е приемственост и възхождане в благодатта и напредване в духовното усъвършенстване още в ранното ѝ детство.[4] Живеейки в Святая Святих на храма, изграден с човешки ръце, тя е била приготвена от Светия Дух да стане „осветен храм”,[5] единственият храм, който не е бил изграден от човешки ръце. Песните и химните на празника Въведение на св. Богородица в храма ни казват, че тя е „отделена за Бога”, „възпитана в Господа”, „подготвена, за да стане обиталище на Господа”. Тя „се наслади на божествената благодат, „позна тайните” и „процъфтя с добродетели”.

По време на Благовещението, изцяло възприемаща Божията воля и отдавайки себе си безусловно в Божиите ръце и провидение, тя става нова Ева и наша нова майка, която, като побеждава природата,[6] се явява помощник на Бога Отца. „Светият Дух слязъл над нея, очистил я и ѝ дарувал сила да приеме в себе си божественото Слово, както и да Го роди”.[7] И тя е била въздигната до още по-висока слава, защото „нейната слава е вътре [в нея]… плодът на утробата [ѝ]”[8] – Господ на славата. В послушание и любов към Бога, тя приема зачатие и майчинство, непознати никога преди, като свободно Му предава всички сили на своята душа и своето тяло, в служение на Неговата воля: „Ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти” (Лука 1:38). И предвечният Божи Син идва, за да обитава в нея, и Той е, Който е единствената Личност, единствената ипостас, единствената самоличност на този Зародиш. Това зачатие е Неговото. Неговата плът, тяло и душа са заченати като Негови собствени, а не заграбени от някоя друга личност. По същия начин, и в плът, Той не се нуждае да си присвоява вида на Бога, тъй като този вид е бил винаги Негов собствен – още от Неговото предвечно раждане от Отца, с Когото Той е единосъщен.

Случилото се е човешко зачатие извършено по божествен начин – свръх природата, извън законите на естеството, свободно от естествените инстинкти, от каквато и да било необходимост или план, свободно от естествените връзки на привличането, от каквото и да било желание или удоволствие: „аз мъж не познавам” (Лука 1:34) – казва тя. Тя знае, че всичко това ще означава въздържане от природните и дори от богодадените човешки императиви, но от най-ранните си години тя е избрала да живее единствено за Бога. Сега чрез нея – като през непроходима порта – „тайната, скрита от векове и родове” (Кол. 1:26), е само на една крачка от това да нахлуе във времето и в пространството. Обновяването и завършекът на творението са наблизо и тя е повикана за това, щото по един неразбираем за човешкия ум начин да бъде онзи инструмент и проводник на това дело, който ще бъде съгласен с неговото осъществяване и достоен, подобаващ за същото това. Тя е трябвало да послужи за „най-решителната и крайна цел на цялото творение, заради която светът е бил сътворен”.[9] Защото чрез нея е трябвало да се осъществи предвечната воля на Бога за Неговото нескончаемо общение със света.

И тя казва: „Душата ми величае Господа… Отсега ще ме облажават всички родове; задето Силният ми стори велико нещо, и свето е името Му” (Лука 1: 46, 48-49). С нейното свободно съгласие Творецът съединява творческото битие на човечеството със Себе си – лично, отваряйки едновременно и за хората, и за божествеността, нов модус на битие: на плът отвъд природата, на плът, преобразена и поставена да седне на Божия трон, където сега Въплътеното Слово и Премъдрост на Бога „в плът съуправлява заедно с Отца”.[10] „А Мариам спазваше всички тия думи, като ги слагаше в сърцето си” (Лука 2:19).

Тя живее единствено за възлюбения Въплътен Син на Бога, Когото носи вътре в себе си. „Майка на Живота”,[11] в нея се храни и расте Този, Който е Самият Живот. И когато Го ражда, тя Го кърми и милва, и предоставя подслон на Този, Който е плът от плътта ѝ и кост от костите ѝ. Тя е „… Утроба, в която обитаваше Невидимият, и млечна гръд, от която се отхрани Бог – детето Иисус. Порта Божия, приснодевстваща. Ръце, носещи Бога, и колене – трон по-висок от херувимите”.[12] Нейните ръце крепят първите Му неуверени стъпки и нейните устни Му помагат да изговори първите Си думи. С майчина любов тя отвръща на Този, Който е слязъл от Отца – бидейки роден от Отца без майчина помощ. За нея Той е „моя Светлина и възлюбен плод на моята утроба”.[13] Тя е Негова майка – по начина, който всяка друга майка познава. Тя Го защитава, полага началото на развитието Му в света на хората, възпитава Го и се радва в Него. И „Младенецът растеше и крепнеше духом, като се изпълняше с мъдрост; и благодат Божия беше върху Него” (Лука 2:40).

Безсеменното и девствено зачатие

„Божествените дарове, съобщени ѝ от Бога, са били съответни на мярата на нейната любов към Бога”.[14] Пресветата Дева е била „единствена достойна за Сътворилия”.[15] Само съгласието, без достойнство, не би било достатъчно за такова зачатие. Нито една девица – преди и след нея, не е притежавала и няма да притежава достойнство, равностойно на достойнството на цялата ѝ природа и личност. Тя е „едната чиста и непорочна Дева”.[16] А затова единствено в нея е било възможно и безсеменното зачатие. Единствено нейната пресвета плът е можела да стане плът на Бога – плът, която да би отворила пътя, така че всички, които са седели „в мрак” (Мат. 4:16) – в мрака на дявола и на греха, – да могат да получат „осиновението” (Гал. 4:5), или, с други думи – да получат обòжението, ставайки богове по благодат.

Свободна от властта на дявола, греха и смъртта човешката природа на Втория Адам е можела да се роди единствено посредством безсеменното зачатие на втората Ева: „Ако тя беше заченала от [човешко] семе, Той нямаше да бъде нито нов човек, нито безгрешен Спасител на грешниците, … нито начало на нов живот, който да би бил без каквато и да било покарва, защото ако Той беше от стария отпечатък [τοῦ γὰρ παλαιοῦ κόμματος ὣν], и наследник на грехопадението [τοῦ πταίσματος – букв. „на престъплението”], нямаше да може да носи в Себе си пълнотата на чистата божественост, нито да направи от Своята плът извор на освещаване”.[17] Чрез естественото размножаване на човечеството, нашето паднало състояние също се размножава, предавайки болестта на разрушението или – на тлението и смъртта. И всички човеци са под властта на дявола, греха и смъртта, бидейки различни само по степента на греховността си. „Та как иначе [човечеството] би избегнало раждането под властта на смъртта, освен чрез ново раждане, дадено от Бога по чудесен и неочакван начин?”.[18] Какъв е източникът на подобно раждане и как човечеството може да участва в него? Новото раждане произлиза „от Девицата, чрез вяра”.[19]

Потъпкването на властта на сатаната над творението е започнало, следователно, от безсеменното зачатие на Иисус. „Зачеването на Христос от Светия Дух и Дева Мария е от съществена значимост за спасението на човечеството – не от наследена вина, а от смъртта и греха. В природното зачеване Господ би бил под властта на смъртта, греха и дявола, т. е. под унаследеното условие на греха, подобно на всички останали. Това не означава, че човешката природа на Христос е била нетленна и безстрастна още от Неговото раждане, … а само че Господ не е бил заченат под властта на смъртта. Също както и природата на Адам и Ева преди грехопадението, и човешката природа на Христос нито е била нетленна, нито е била под властта на смъртта. Поради това и Христос е вторият Адам. Той наистина премина доброволно през страданията и през смъртта – без нито веднъж да бъде надвит от дявола и от греха. Точно обратното – Неговата божественост потъпка смъртта и подкопа царството на сатаната, и направи това с оживотворяването на мъртвите”.[20]

С безсеменното си зачатие и с раждането на Въплътения Логос на Бога Пресветата Дева става „несравнено по-славна от серафимите”,[21] с други думи – носеща повече слава, изпълнена с повече слава в сравнение със серафимите. Нейното освещаване безкрайно надвишава светостта дори и на най-висшите чинове на ангелите и на светците. Казано с други думи, нейното общение с Бога и нейното съзерцаване на Бога в Неговата нетварна слава са безкрайно по-високо, по-широко и по-дълбоко от общението и съзерцаването, които която и да било сътворена личност – била тя човешка или ангелска, може въобще да познава. И плодовете от това освещаване и тази святост са нейното съ-посредничество, нейното приснодевство, нейното нетление и вземането ѝ с тяло на небесата.

Логосът става плът от нейната достойна за това плът, от нейната чиста кръв. С това Той донася лекарството на божествения живот и го дава на човечеството, което е паднало болно в греха и, което – като се намира под властта на дявола – е затворник на смъртта и на разрушението. Този „лек за безсмъртие [и] противоотрова, за да не умрем”,[22] е плътта на Възкръсналия Христос и Богочовек. За да спаси човечеството, Бог не действа по един външен и откъснат от света начин, а става човек – член на човешкия род. Взел човешката природа като Своя собствена, Той внася новия квас – силата, която променя и възражда изотвътре. Посредством ипостасното единение[23] в Пресветата Дева – този най-достоен от всички човешки съсъд – Нетварният става твар. И в този съсъд, който е тя, Той формира лекарството за безсмъртие – от Своята божественост и нейната чиста същност.

Второто ангелско благовестие: „Той възкръсна

Когато света Богородица и Йосиф довеждат четиридесетдневния Христос в Храма – според Моисеевия закон, старецът Симеон казва: „… сега отпускаш Твоя раб, Владико, според думата Си, смиром; защото очите ми видяха Твоето спасение, що си приготвил пред лицето на всички народи” (Лука 2:29-31). Изрекъл обаче тези прочути думи, той се обръща към майката на Христос и произнася ужасното пророчество: „и на сама тебе меч ще прониже душата” (Лука 2:35).

И действително, когато тя става свидетел на страданията, смъртта и погребването на невинния си Син, болката и родилните мъки, които не е изпитала при раждането Му, пробождат сърцето ѝ като меч. „О, Слово и Боже вечни, моя Радост и Наслада! Как аз, Господи, ще претърпя Твоето тридневно погребение? Майчината ми утроба се разкъсва от скръб по Тебе… Родих Те аз без мъки, а ето че сега, при Твоите страдания, трябва да понеса нетърпими мъки… Ридаеше Девата, проливайки горещи сълзи, защото сърцето ѝ беше прободено”.[24]

В пещера тя ражда в света Въплътения предвечен Логос и отново в пещера радостно тя Го посреща възкръснал от мъртвите, като Победител на ада. Много рано в утрото на третия ден след погребението на своя Син, Пресвета Богородица се втурва към гроба Му и Гавриил, нейният архангел, който я е отглеждал в храмовата Святая Святих и който ѝ е възвестил първото благовестие, слиза, за да я приветства при празния гроб. И тук той ѝ казва, че тя трябва да бъде радостна и че сам той е дошъл отново, за да ѝ каже „радвай се!” и да ѝ възвести, че ето – „времето на скръбта отмина и твоят Син възкръсна от гроба тридневен”. Това е второто от общо трите благовестия на архангел Гавриил към светата Дева.

Това второ благовестие е неотделимо от най-големия и най-радостния празник – на Светата и велика Неделя на Пасха. То е съхранено в един химн, който е любим за всички православни християни по целия свят и който в продължение на повече от дванадесет столетия се пее в пасхалните богослужения и на светата божествена Литургия: „Ангелът възгласяше към Благодатната: „Чиста Дево, радвай се! И отново ще кажа: Радвай се! Син Ти възкръсна тридневен от гроба… Радвай се, Чиста Богородице, заради възкресението на Родения от тебе”.[25]

Другото, което винаги е било част от съзнанието на Църквата, е, че Възкръсналият Господ е бил благовестен първо на Своята майка, че на нея първо се е явил и че тя е била тази, която първа е говорила с Него и първа е общувала с Него. Не за всички обаче е било винаги ясно как това вярване може да бъде примирено с Евангелието, което ни казва, че „Иисус се яви първом на Мария Магдалина” (Марк 16:9). Трудност се появява например от това, че евангелистите изглежда като че ли се разминават в сведенията относно броя на жените-мироносици, посетили гроба, както и относно времето и часа на посещението им. Загадъчно, евангелията никога не назовават „майката на Иисус” сред посетителките на гроба. Още по-голямо объркване възниква от факта, че сред тясното обкръжение на Иисус фигурират поне четири различни жени с името Мария. При това, св. евангелист Матей прави едно странно споменаване по отношение на една от мироносиците, която нарича „другата Мария” (Мат. 28:1).

„Другата Мария”, която първа посещава гроба на Иисус заедно с Мария Магдалина и с останалите мироносици, е всъщност Пресвета Богородица, както изяснява великият поборник на православието и Солунски архиепископ св. Григорий Паламà. На Неделята на жените-мироносици през 1351 г. той се обръща към своето солунско паство с думите: „… тъй като обаче днес, по благодатта на Възкръсналия, ние се обръщаме със слово към верните, а предметът на този празник са мироносиците, … то належащо е да бъде явено и това”. Нататък той продължава, като посочва, че в редица случаи евангелистите Матей, Марк и Лука се обръщат към майката на Спасителя като към „другата Мария”, „майката на Иисус” и „майката на Яков и Йосия”.[26] Ние знаем, че тези споменавания се отнасят за Пресвета Богородица, тъй като е известно, че Яков Малки и Йосия са синове на св. Йосиф – вдовецът, станал Обручник на светата Дева. Св. евангелист Марк ни казва, че св. Мария Магдалина е посетила гроба заедно с още две жени: Мария, майката на Яков и Йосия,[27] и Саломия – съпруга на Зеведей и дъщеря на св. Йосиф.[28] Нататък св. Григорий Паламà казва, че от всички мироносици радостният поглед на архангела и неговото известие са били насочени само към „майката на Яков”, т. е. към Пресвета Богородица, както и че тя единствена е разбрала ясно казаното от него. Останалите жени – обяснява той – са били под въздействието на страха си и са възприели много малко от случващото се: „Божията майка, от друга страна, която била изцяло очистена и изпълнена с благодат, е възприела великата радост, защото напълно разбрала ангелските думи и цяла станала светлина”.[29] След като пък жените си отиват от там Мария Магдалина – потресена и изплашена, тича при учениците, като е в състояние само да им каже, че тялото на Господа е било взето от гроба. „Тя сякаш въобще не чула ангела” – казва св. Григорий, „защото засвидетелствала само празния гроб и нищо не споменала за [останалата там] плащаница”.

Пресвета Богородица се завръща отново и отново при гроба – всеки път с други от жените. При едно от тези посещения, обяснява св. Григорий Паламà, „присъединила се към други жени, тя срещнала своя Син и Бог. Тя била първата, която видяла и познала Възкръсналия, и тя паднала ничком, и прегърнала светите Му нозе, и станала апостол за апостолите и за останалите мироносици”, които продължавали да бъдат в състояние на объркване и страх.

Защо обаче евангелистите избягват да говорят открито за това участие на Пресвета Богородица в събитията около Възкресението на нейния Син? Как е възможно да бъдат помирени четиримата евангелисти и очевидните конфликти в техните описания на тези събития? Цитираната омилия на св. Григорий Паламà за Неделя на жените мироносици помирява четиримата евангелисти и обяснява, че Пресвета Богородица е била първата, която е видяла, чула е и е докоснала Възкръсналия Господ.[30]

Следва

Превод: Борис Маринов

“Motherhood to God” – In: Gabriel, G. S. Mary: The Untrodden Portal of God, Ridgewood: “Zephyr” 42014, p. 29-39 (бел. прев.).
Въведителните текстове и Глава 1 на книгата виж – тук и тук (бел. ред.). 

[1] Виж последованието на Въведение Богородично. Тя е „… тригодишната по тяло, но многолетна по дух” (Песен 3, Канон 2 от утринната на празника). „Гавриил бе пратен при Теб, … за да Ти носи храна” (Стихири на вечернята на празника). Понякога архангел Гавриил е наричан ангелът на Богородица.
[2] Св. Йоан Дамаскин, Омилия за Рождество Богородично 7 – PG 96, 672B.
Цит. по превода на Светослав Риболов – в: Светоотеческо наследство. Изборник, с. 211 (бел. прев.).
[3] Св. Григорий Паламà казва, че „на възраст, в която повечето деца едвам започват да бъдат обучавани”, светата Дева вече е достигнала до исихасткия живот на постоянната молитва и съзерцанието (θεωρία), на виждането на нетварната Божия слава, която „тя съзерцавала повече дори от Моисей” (Омилии 53 – „За Въвеждането на Богородица в храма”).
[4] Човешкото усъвършенстване, състоянието на „изпълване с благодатта” е относително. То не е абсолютно. Нито пък е нещо статично, а е динамично – в постоянно възхождане „от слава в слава” (2 Кор. 3:18) – даже и след смъртта. Св. Григорий Нисийски пише: „Истинското съвършенство никога не стои неподвижно, но винаги възраства към още по-добро; съвършенството не е ограничено от никакви граници” – PG 46, 285CD [Αὐτίκα γάρ ἐστιν ὡς ἀληθῶς τελειότης τὸ μηδέποτε στῆναι πρὸς τὸ κρεῖττον αὐξανόμενον, μηδέ τινι πέρατι περιορίσαι τὴν τελειότητα].
[5] Богородичен на св. Василиева литургия.
[6] Виж Канон 1 на песни 1 и 3 от утринната на Успение Богородично.
[7] Св. Йоан Дамаскин, Точно изложение на православната вяра 3, 2 – PG 94, 985B [Πνεῦμα ἅγιον ἐπῆλθεν ἐπ᾽ αὐτὴν… καθαῖρον αὐτὴν, καὶ δύναμιν δεκτικὴν τῆς τοῦ Λόγου θεότητος παρέχον, ἅμα δὲ καὶ γεννητικήν].
[8] Св. Йоан Дамаскин, Омилия за Рождество Богородично 9 – PG 96, 676A. Цит. по превода на Светослав Риболов – в: Светоотеческо наследство. Изборник, с. 213 (бел. прев.).
[9] Св. Андрей Критски, Богородичен.
Авторът не посочва произхода на този цитат (бел. прев.).
[10] Св. Максим Изповедник, Схолии върху Небесната йерархия на свети Дионисий Ареопагит – PG 4, 69A [μετὰ σαρκὸς γὰρ συνεδρεύει τῷ Πατρί].
[11] Тропар, гл. 1 – Аполитикий (Химн или тропар преди отпуста) на Великата вечерня на празника Успение Богородично.
[12] Св. Йоан Дамаскин, Омилия за Рождество Богородично 9 – PG 96, 676C [Γαστὴρ, ἐν ᾗ ὁ ἀχώρητος ᾤκησεν, καὶ μαστοὶ γάλακτος, ἐξ ὧν ἐτράφη Θεὸς τὸ παιδίον Ἰησοῦς. Πύλη Θεοῦ, ἀειπαρθενεύουσα. Χεῖρες Θεὸν φέρουσαι καὶ γόνατα, θρόνος τῶν Χερουβὶμ ὐψηλότερος].
Цит. по превода на Светослав Риболов – в: Светоотеческо наследство. Изборник, с. 214 (бел. прев.).
[13] Стихира, гл. 5, на утринната на Велика събота – при целуването на светата Плащаница.
[14] Св. Григорий Паламà, Омилии 37 – За Успение Богородично.
[15] Св. Йоан Дамаскин, Омилия за Рождество Богородично 2 – PG 96, 664B [μόνην ἀξίαν τοῦ Κτίσαντος].
Цит. по превода на Светослав Риболов – в: Светоотеческо наследство. Изборник, с. 205 (бел. прев.).
[16] Тропари, гл. 4, „И нине” от чина на Опелото.
[17] Св. Григорий Паламà, Омилии 14 – За Благовещение.
[18] Св. Ириней Лионски, Против ересите 4, 33, 4 – PG 7, 1074C.
[19] Ibid. – 1075A.
[20] Romanides, J. S. Ancestral Sin, Ridgewood: “Zephyr Publishing” 2002, p. 91. Възможността Христос да страда и да умре не изключва съвършенството на Неговата човешка природа. Той е бил съвършен, без да е бил и нетленен. Преди Своята смърт Той все още не е бил нетленен, но в същото време не е бил и под властта на смъртта. Тленност, нетленност, тление и нетление са термини, които често се срещат в Св. Писание и при отците на Църквата. Химните и молитвите на Църквата изобилстват от тези думи. Отначало тленност се отнася до естествените и неукорими страсти, влезли в човешкия живот като последици от грехопадението. Тези основни функции „не са в наша власт” и са необходими за запазването на живота: „такива като глада, жаждата, изнурителния труд, болката, сълзите, тлението, отбягването от смъртта, страхът, … разделянето между тялото и душата… Според това значение ние казваме, че тялото на Господа е било тленно. Защото всичко това Господ е приел по собствена воля. На второ място, тленност означава и пълното разлагане и унищожаване на тялото, и завръщането му при елементите, от които е било съставено. Тялото на Господа обаче не е изпитало този вид тление…” (Св. Йоан Дамаскин, Точно изложение на православната вяра 3, 20 и 28 – PG 94, 1081B; 1100A [Φυσικὰ δὲ καὶ ἀδιάβλητα πάθη εἰσὶ, τὰ οὐκ ἑφ᾽ ἡμῖν… πεῖνα, δίψα, κόπος, πόνος, τὸ δάκρυον, τὸ δἡ φθορὰ, ἡ τοῦ θανάτου παραίτησις, ἡ δειλία, ἡ ἀγωνία, … ἤτοι χωρισμὸν ψυχῆς ἐκ τοῦ σώματος… Κατὰ τοῦτο τὸ σημαινόμενον φθαρτὸν τὸ τοῦ Κυρίου σῶμά φαμεν. Πάντα γὰρ ταῦτα ἑκουσίως ἀνέλαβε. Σημαίνει δὲ ἡ φθορὰ καὶ τὴν τελείαν τοῦ σώματος εἰς τὰ ἐξ ὧν συνετέθη στοιχεῖα, διάλυσιν καὶ ἀφανισμόν… Ταύτης πεῖραν τὸ τοῦ Κυρίου σῶμα οὐκ ἔσχεν].
Цитатът от труда на прот. Йоан Романидис е според българския превод: Романидис, Й. Прародителският грях, Варна: „Зограф” 2017, с. 117. Този превод е достъпен и онлайн, в проекта Живо Преданиетук. Цялата книга в превод на български – тук (бел. прев.).
[21] Богородичен на св. божествена Литургия на св. Йоан Златоуст.
[22] Св. Игнатий Богоносец, Послание до ефесяни 20.
Цит. по превода на Светослав Риболов – в: Светоотеческо наследство. Изборник, с. 22 (бел. прев.).
[23] Божествената и човешката природа на Иисус Христос са съединени по ипостас (καθ᾽ ὑπόστασιν), чрез и в Неговата Личност, което означава: в Неговото личностно битие и особен начин на съществуване като Син и Слово на Бога. Отците на Църквата и вселенските събори говорят, че Личността на Въплътения Логос е „съставна ипостас” (σύνθετος ὑπόστασις). В това истинско единение личностната идентичност в човешката природа на Иисус Христос е тази на Въплътения Логос на Бога. Именно възприелият плътта Логос е Този, Който говори, Който действа, Който страда и умира по плът, и Който възкръсва според Евангелието. Този, Който се просълзява за Лазар, не е различен от Този, Който го възкресява на четвъртия ден. Нито е един Този, Който извиква „Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил?” [Мат. 27:46], а друг – Който превръща водата във вино. Ние не казваме, че веднъж действа Неговата човешка природа, а в друг случай – Неговата божествена природа. Това не е една или друга воля, действащи независимо от Личността на Иисус Христос – отците на Църквата казват, че не природите са тези, които действат. Въплътеният Логос е „Един и същ е Този, Който иска и Който действа – не разделно, но съединено, защото желае и действа във всяко от Своите естества, с участието на другото от тях” (Св. Йоан Дамаскин Точно изложение на православната вяра 3, 14 – PG 94, 1033B, цитирайки Третия вселенски събор – виж: Mansi, G. D. Sacrorum Conciliorum Nova et Amplissima Collectio, 5, 1277 [ἕνα καὶ τὸν αὐτόν φαμεν θέλοντά τε καὶ ἐνεργοῦντα φυσικῶς κατ᾽ ἄμφω τὰς φύσεις, ἐξ ὧν].
[24] Из утринната на Велика събота.
[25] Песен 9 на Пасхалната утринна и Богородичен на Пасхалната божествена Литургия. Написан от св. Йоан Дамаскин († 750 г.), този Богородичен изразява онова, което винаги е било и вярване на Църквата, и нейно Предание.
Повече известно със своя църковнославянски текст, песнопението „Ангел вопияше” се нарича също така и „задостойник на Пасха”, тъй като се изпълнява вместо „Достойно ест”, прославяйки св. Богородица вече в светлината на конкретния празник – деня на Христовото възкресение (бел. прев.).
[26] Виж: Мат. 13:55; 27:56 и др. (бел. прев.).
[27] Виж: Марк 16:1; срв. 15:40 (бел. прев.).
[28] Мироносицата св. Саломия е майка на двама от апостолите – св. Йоан Богослов и св. апостол Яков. Тя е наричана още и „акушерка”, тъй като е била сред жените, присъствали при първите грижи и изкъпването на новородения Младенец.
[29] Казаното не се отнася до някаква тварна светлина в гроба – била тя обкръжаваща или изкуствена, а до нетварната божествена светлина, тъй като светецът казва, че само Богородица е била в състояние напълно да я разбере и цяла да влезе в нея, защото само тя е била „изцяло очистена и изпълнена с благодат”.
[30] За целите на настоящото обсъждане тази омилия беше представена в съкратен вид. Изцяло тя ще бъде представена по-късно тук, в Приложение 2.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/uxpux 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме