Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Тайнството на Божията майка

Петък, 02 Февруари 2018 Написана от Джордж С. Габриел

Theotokos The Untrodden Portal of GodПроповядвайки спасението пред външния свят и в Евангелията, Църквата не излага всички свои вярвания, макар мистично те винаги да са били представени в Св. Писание[1] – подобно на „имане, скрито в нива” (Мат. 13:44). Новият Завет е завършен дълги години след смъртта на Иисусовата майка, и все пак остава безмълвен по отношение на нейното приснодевство, на последните години от нейния живот и на самото нейно Успение и на погребването ѝ. „Много от нещата, които не са написани в тези слова, но имат равна сила с написаните, са съобщени от светите отци. Не в боговдъхновените Писания, но в отците по-късно бива изяснено, че Синът е единосъщен (ὁμοούσιος) с Отца, както и това, че Светият Дух е Бог, че майката на Господа е Богородица и други неща, които е много дълго да се изброяват. Когато няма съгласие по тези въпроси, истината на нашето служение е отречена”.[2]

Вярата в Христос и Неговото възкресение с тяло е била необходима, на първо място, като крайъгълен камък, върху който почива и цялото здание на християнската вяра. Без нея би било невъзможно да подходим към „още многото други неща, станали след това – свещени и неразбираеми, извършени и възпети от апостолите, за възхвала на нейната [на св. Богородица] слава – неизказани тайнства [ἀπόῤῥητα μυστήρια], които на тях били открити”.[3] Опитът на апостолите и техният разказ на очевидци на последното тайнство на Пресветата Дева, например, идва към нас в апостолското и светоотеческото Предание на Църквата. Тя е починала едва около десетина години след възкресението на своя Син, Който е слязъл в земята и е приел душата на Своята майка, възкресявайки на третия ден нетленното ѝ тяло и превеждайки я на небесата – с тяло и душа. Повече от подобаващо е било именно тя да пожъне от първите плодове от Възкресението на възприелото плът Слово, защото Неговата обòжената плът, която е била разпната, погребана, възкръснала от мъртвите и прославена, Му е била дадена от нейната именно плът.

Ако обаче говорим за нейното последно тайнство, ние също така трябва да говорим и за тайнството на Приснодевата Мария, на Божията майка Мария и – в същото време – на Посредницата Мария.[4] Да се говори за едно от нейните названия означава да се говори за тях всичките. Да се изолира пък едно от тях от останалите е обща грешка, правена от онези, които се интересуват от нея, но за които православният църковен опит е чужд. А ето и парадоксите на Божията майка: нейното майчинство е съхранило нейното девство и нейното девство е съхранило нейното майчинство; тя е била създадена от земна пръст и въпреки това – от преди вековете, тя е била и съ-причината за сътворяването на всички неща. Нейните парадокси (παράδοξα) представляват и нейните славни тайнства (ἔνδοξα μυστήρια), неделими от едното и най-велико тайнство на Въплъщението – единственото „ново под слънцето” (Екл. 1:9).[5]

Православната вяра в св. Богородица – както ни учат отците – може да съществува единствено в контекста на христологията и Въплъщението. А това е контекстът, който се отнася до това Кой и какво е Иисус Христос, както и до значението на Въплъщението Му в историята и в предвечната Божия воля. Детето, родено от нея, не е обикновено човешко същество, просто „възприето” от Бога Отца. Нито пък Той е нахлул след раждането на това дете – чрез предвечния Божи Син – принуждавайки го да сподели с Него човешкото си тяло и своето лично съществуване. Христос не е двама сина, а един.[6] „Той не е [както е говорил Несторий] един и друг, но един и същ – едновременно Бог и човек, съвършен Бог и съвършен човек, изцяло Бог и изцяло човек”[7] – един Христос, една личност, един въплътен Божи Логос, Който е износен в девическата утроба.

Единият Всесвят, Който и Го е родил, е истинският Θεοτόκος, което ще рече Далият на Бога живот.[8] По силата пък на тъждествеността, ипостаста и природата на Логоса това наименование е преминало и към Неговата майка по плът. Същото може да бъде казано и по отношение на много други, дадени ѝ наименования, като Посредница, Приснодева, Майка на Живота, Царица-майка. Нейните наименования са неотделими едно от друго и тясно свързани едно с друго в богословието на въплътилия Се Христос, като Творец и Изкупител на света и в „тайната, скрита от векове” (Кол. 1:26) и „скривана… в Бога” (Еф. 3:9).

Затова и латинската мариология е чужда на православието и отхвърлена от него,[9] тъй като това е различно богословие, в центъра на което, на мястото на Христос, е светата Дева. От друга страна, християнинът не може да твърди, че изповядва истинския Иисус, без, заедно с това, да изповядва и Неговата майка като действителна Богородица. И това е мястото на сближение на протестантството с несторианството. Отците казват: „Който не приема светата Мария за Богородица, без божеството е”.[10] „Блажени да са тези, които я изповядват като Богородица, и проклети са онези, които я отричат”.[11] Почитта и благоговението, които не са оказани на нея, са отказани и на нейния Син.

Да я почитаме и да я тачим като Богородица, следователно, означава да почитаме и да благоговеем пред въплътилия Се Логос, защото почитта, която отдаваме на майката на Господа преминава към Самия Него. И това не е Мариолатрия – тези неща следват от нашата почит и преклонение пред Христос – също, както е и при почитането на светите икони – „почитта към образа се отнася към неговия първообраз”,[12] защото преди всичко ние сме почели първообраза. „Почитта, отдавана на нея, отвежда към Онзи, Който бе въплътен чрез нея”[13] и Който е както неин, така и на светците Първообраз. Образът, по който човеците са сътворени и осветени, не е абстрактна идея, а живо същество и ипостас – нашият Господ Иисус Христос, „Който е образ на невидимия Бог” (Кол. 1:15).[14] Затова и изразът „православна” Мариолатрия е оксиморон. Теотокологията, или богословието на Богородица, е неотделимо от православното богословие за Христос и Изкуплението, а не изключение от него. „Така, признавайки Девата за Божия майка, ние празнуваме нейното Успение. Ние не казваме, че тя е богиня – нека не бъде! Такива митове са елински шарлатании. Ние известяваме нейната смърт, но я познаваме като майка на въплътилия Се Бог”.[15] Следователно, когато провъзгласява нейната тленност и смърт, православието не я превръща в богиня, но изповядва, че „тя не е родена от друга някаква природа, освен от човешката”,[16] защото „наша сестра е Мария, както и всички ние, сме от Адам”[17] и се нуждаем от Избавител.

Тайната, скривана от векове

Преди още светът да е започнал да съществува, тя вече е била избрана за „тайната, скрита от векове и родове” (Кол. 1:26)[18] – тайната на Боговъплъщението. Макар обаче и скрита, тази тайна не е била бездействена. Защото е работела още преди сътворението, и още в първите творчески заповеди на Бога, както ни казва св. ап. Павел, тъй като всичко е сътворено в Христос, чрез Христос и заради Христос: Въплъщението е било причината за сътворението.[19]

Тази тайна е действала също така и през цялата дълга история на древния Израил – в пророчеството и в духовното развитие на юдеите. По свой специфичен начин – който ще бъде обсъждан тук – Старият Завет навсякъде говори за Въплъщението и за Божията майка: в теофании, в пророчески думи и видения, както и в исторически събития, които също са били пророчески предзнаменувания и образи. Това са онези „тайнствени слова” относно майката на Всевишния, които са изречени в боговдъхновените писания.[20] „Тебе предизобразяват… пророците”.[21] Предстоящото идване на Пресветата Дева е известено още в началото на Библията – в разказа от кн. Битие за Едемската градина. Веднага след грехопадението на Адам Бог говори на змията и предобразователно споменава светата Дева и за нейния Отрок, Който ще донесе унищожаването на злото: „И ще всея вражда между тебе и жената, и между твоето семе и нейното семе; то ще те поразява в главата…” (Бит. 3:15).[22]

Приемствеността между избраните и осветените поколения

Чрез Светия Дух скритата тайна на Въплъщението е подготвяла светите израилеви поколения, като плодоносна почва за светата Дева, която е „Жезъл от Йесеевия корен”,[23] драгоценното съкровище, пазено „в Църквата на праотците”.[24] Писанието описва серия от теофании на Господа на славата, посещаващ светците на Израиля и предизобразяващ бъдещото Си въчовечаване. Тази постоянна приемственост на благодат, просветление и обòжение, в която много мъже и жени са познавали Господа, потвърждава постоянното действие на скритата тайна в хода на историята на старозаветния Израил.

Светостта на старозаветния Израил, следователно, е това, което е довело до Йоаким и Анна. За тях отците казват, че „тогава те са били кулминацията на приемствеността на избраните и осветени поколения”.[25] По майка Анна произхожда от царското потекло на Давид – синът на Йесей, а баща ѝ – свещеникът Матан, е от Левиевото коляно – потомък на Аарон. Йоаким и Йосиф също са от рода на Давид.[26]7

Отците говорят за особена святост, съобщена на светата Дева в майчината ѝ утроба, идваща от светостта на нейните родители и трезвостта и „безукорното семе”[27] на нейния баща. Сред древните юдеи не е било нещо толкова необикновено за осветени родители да имат деца, които по рождение също да са вече осветени. Великите пророци Йеремия и Йоан Кръстител, например, са изпълнени „с Духа Светаго още от утробата на майка си” (Лука 1:5; срв. Иер. 1:5). Още повече това е важало за св. Богородица.

Родена от безплодна майка,[28] без бащино семе тя зачева Дете като оставя настрана всички съображения относно собствения си живот, относно това да живее за себе си. „Ти живееше не заради себе си, защото [ти] се роди не заради себе си. Следователно ти живееше за Бога, заради Когото ти влезе в живота, за да служиш ревностно на спасението на целия свят, за да се изпълни древната воля на Бога за въплъщение на Словото и за нашето обòжване. Стремеж към божествени слова се отхранва и с такива се угоява, както отрупана с плод маслина в Божия дом, както дърво, посадено край водните потоци на Духа, като дърво на живота, което дава плода си в определеното от Бога време, Бог въплътен – вечен живот за всички”.[29]

Светостта и „последователното възкачване на избраните и очистени поколения на прародителите [на Богородица] е било подготовка”[30] и развитие, довело непосредствено до нейното зачатие. Чрез нея Моисеевият закон достига прага на своето осъществяване и Божието обещание към света и Неговият завет с Авраам са изпълнени: „О, чиста Дево, Бог обеща на праотеца Авраам, че в неговото семе ще бъдат благословени всички народи – чрез Теб днес обещанието започва да се изпълнява”.[31] Идването на светата Дева е било предизобразявано чрез всеобхващащото присъствие на славата в кивота или ковчега на завета – както по времето на Моисей, така и в храма. За повече от хилядолетие скинията, храмът, храмовата завеса, ковчегът на завета, златната кадилница,[32] свещената трапеза и хлябовете на предложението,[33] златният съд с манна,[34] светилниците и всичките съдове – всичко това са били все нейни предобрази.

А когато Мария – живият храм на Бога – влиза в Святая Святих, тогава е предречено и отминаването на старозаветния храм: „Приемайки днес непроходимата двер, Божият дом прекрати всяко служение и сянка на закона, защото – възвестява той – на живеещите на земята се яви самата истина”.[35] Тогава храмът приема източните врата, пророкувани от Йезекиил, и вече е завършен – не по своята архитектура, а по своя божествен замисъл. Приснодевата Мария е тези източни врата, които „ще стоят затворени… никой човек не ще влезе през тях, защото Господ, Бог Израилев, влезе през тях… и през там ще излезе” (Иез. 44:1-3). „Днес пречистият храм на Спасителя, многоценен чертог и Дева, свещеното съкровище на Божията слава, въвежда се в дома Господен, от благодатта на Божествения Дух съпровождана…”,[36] а храмът я приема „като царска диадема”.[37]

Чрез божествената си подготовка в храма тя се превръща в „килия” на Въплътилия се Господ на славата, осъществявайки целта и предназначението на храма и на всичко онова, което е било предизобразявано чрез нея. Богородица е живото обещание и връзка на причастността на храма в тайнството на Въплъщението: „Изпълни се пророчеството на викащия, който говори: „Ще възстановя падналата Давидова скиния”, защото в Тебе, Пречиста, чрез Която цялата човешка пръст се възсъздаде в тяло Божие, се изпълни този образ”.[38] Следователно, тя е живото доказателство за осъществяването на храма и на свой ред тя предобразява преминаването на храма и неговото ново раждане в тялото на Иисус Христос. „Като казва „нов” завет [Бог] признава първия за вехт; а онова, що овехтява и остарява, е близо до изчезване” (Евр. 8:13). Сега вече Ветхозаветната църква „безплодната преди църква”[39] отминава.

Св. Богородица: свободен избор или предопределение?

След като обаче тази скрита тайна е била предопределена от преди вековете, какъв свободен избор е имала Дева Мария тогава? Нарушил ли е или е отменил Бог свободната ѝ воля, в интерес на Своята воля и на спасението и вечния живот на човечеството?

Като божествен план тази тайна на спасението не е могла да действа без нейното свободно предразположение и съгласие. Но Бог – в Своето божествено предзнание – още преди вековете е знаел за нейното съгласие: „Като имал предзнание за достойнството ти, Богът на всичко те възлюби, и, като те е обикнал, те предопредели, и в последните времена те приведе в битие, и обяви за майката, която да роди Бога, да отгледа Сина и Логоса”.[40] Още преди вековете, следователно, Бог е чул нейните думи: „… ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти” (Лука 1:38). Още тогава тя се е съгласила със „скритата тайна” и с това чрез нея да бъде извършено разкриването на тази тайна, и е имала разбиране за нейното онтологично и историческо значение: „душата ми величае Господа, и духът ми се зарадва в Бога, Спасителя мой, … защото, ето, отсега ще ме облажават всички родове; задето Силният ми стори велико нещо” (Лука 1:46-49).

По отношение на човешките дела и човешките действия съществува разлика между това Бог да предзнае нещо и Бог да го предопределя. Бог предзнае всички неща, само че не ги предопределя. „[Бог] предзнае нещата, що са в наша власт, но не ги предопределя. Защото Той нито желае да има зло, нито [обаче] налага със сила доброто”.[41]

Светата Дева е била „благодатна”, изпълнена с благодат (Лука 1:28) – благодатта на Светия Дух – състояние, започнало още от майчината ѝ утроба. Това обаче не означава, че тя е била родена без свободна воля, или че е била залята от огромен поток от благодат, която я е направила безсилна да се противопостави на този единствен по рода си Божи призив. Тук няма никаква благодат, на която тя да не е могла да се противопостави, или каквото и да било предзнание. „Никой да не говори, че Божието предзнание е причина за това [т. е. някои от човеците да приемат призива към спасение]. Божието предзнание не ги прави такива [не ги прави това, което те ще бъдат], но, като Бог, Той отдалеч [извън времето] е предвидял нещата, които предстои да се сбъднат”.[42] С други думи, по Своята природа Бог е извън времето и преди времето, и след времето. Във времето Той действа чрез Своята енергия. Самото време – като такова – е нещо сътворено. В устройването на вселената, макар и времето да няма субстанция, то е точно толкова необходимо, колкото и първичната частица материя, а Бог е Този, Който го е сътворил. Той го знае отнапред, както предзнае и всичко онова, което се е случвало и което тепърва предстои да се случи в него. Що се отнася обаче до човечеството и неговите дела, на всеки човек е предоставена възможността за самоопределение, тъй като Бог е сътворил човеците независими и със свободна воля – съгласно с Неговия собствен образ: „След като е дошла в битие по начин, който е бил угоден на Твореца, с производителната си сила душата сама самовластно избира, каквото ѝ харесва, и каквото пожелае, това става”.[43] „… Защото Този, Който има всяка власт [над вселената], според извънредната чест, оказана на човека, е предоставил нещо – да бъде в наша власт – и над това нещо всеки сам е господар. А това е свободната воля – не нещо робско, а самовластно, състоящо се в свобода на мисълта”.[44]

Следователно Бог не решава каква да е волята на човеците. Неговото предзнание не е резултат от това, че Той предопределя, но Той предзнае и това е, което предопределя – при това не по силата на Неговата воля, а затова, че Той знае какво човеците свободно ще пожелаят или ще изберат. По отношение на свободния избор на човека, когато ние казваме, че Бог предопределя – то е само за да обозначи това, че Неговото предзнание е непогрешимо. За нашите ограничени умове е неразбираемо как Бог има предзнание за нашите собствени избори и за собствените ни действия – без в същото време да ги желае или да ги причинява. Ние правим нашите избори в свободата ни, която Бог не насилва. Те са в Неговото предзнание, но „божественото предзнание се отличава следователно от божествената воля, и със сигурност божествената същност се отличава от всяко от тези двете”.[45]

Ето защо, когато отците казват, че светата Дева е била избрана изсред всички жени дори още преди въобще да са съществували жени, както и че нейното свободно съгласие да стане съсъд на Въплътената „тайна, скривана от векове”, е било в Божието предзнание – това не може да бъде наричано предопределение. Понятието за предопределение по отношение на човешките действия е рационалистично понятие. То е само свидетелство за неуспеха на човека да постигне очистване на сърцето, просветление и опитно знание или виждане на Бога, в Неговата нетварна светлина. Казано с други думи, това е провалът на хората да реализират възможността си „да станат чеда Божии” (Иоан 1:12) – чеда по „осиновение” (Гал. 4:5). Осиновението пък, за което говорят апостолите, не е юридическо действие, а действие на нетварната Божия любов. Да бъдат Божии синове, това означава за хората да познават Бога в онази истина, която не е абстрактна или интелектуална идея, а жив опит и общение.

Богословието на предопределението, което се закрепва на Запад, не е светоотеческо – то е августинианско. За западното християнство това богословие винаги е било скрит проблем, който в различни времена е предизвиквал появата на различни секти, вярващи в предопределението, като тези на янсенистите в римокаторицизма и на протестантите-калвинисти, както и на преките наследници на последните – на презвитерианските или реформистки църкви.[46]

Следва

Превод: Борис Маринов

“The Mystery of Mary” – In: Gabriel, G. S. Mary: The Untrodden Portal of God, Ridgewood: “Zephyr” 42014, p. 17-28 (бел. прев.).
Въведителните текстове към книгата виж – тук (бел. ред.).

[1] Св. Василий Велики разграничава между писаните учения на ранната Църква, предназначени за открито или публично проповядване (κήρυγμα) и неписаните или устни учения, „предадени ни чрез апостолската традиция… в тайнството”. Този корпус от учения, казва той, притежава „еднаква сила” с писаното учение „по отношение на благочестието” и еднакъв с неговия авторитет. „Необнародваното”, „неписано учение” (δόγματα) са свещени тайнства, съхранявани „в мълчание”, и които идват от „необнародвано и съкровено учение, което нашите отци са съхранили в мълчание, предпазвайки го от любопитство и чужда намеса” (За Светия Дух 27, 66 – PG 32, 188BC). Следователно, в православието понятията тайнствено и мистично не са свързани с т. нар. „мистицизъм”, а обозначават опитния, „скрития” живот на Църквата в обитаващия в нея Дух Свети.
Цитатите от св. Василий Велики са според българското издание: Василий Велики, За Светия Дух, превод Владимир Атанасов, С.: „ЛИК” 2002, с. 88-89 (бел. прев.).
[2] Св. Теодор Студит, Второ опровержение срещу иконоборците 7 – PG 99, 356C.
Цит. по българския превод на Кристин Латиф в Архив за средновековна философия и култура, 13, 2007, с. 90-91 (бел. прев.).
[3] Св. Модест Йерусалимски, Възхвала на Успение Богородично 14 – PG 86-2, 3312C.
[4] Срв. тук – Глава 11. Названието кореспондира с употребяваното от отците Μεσίτρια.
[5] Старозаветните пасажи в тази книга следват гръцкия текст на Септуагинта. Датиращ от второто столетие преди Христа, това е официалният Стар Завет на Православната църква.
[6] Ученията за двойствена или двойна персоналност на Иисус Христос са общи в модерното протестантство и имат своите корени в ученията на Несторий, който е бил осъден от Третия вселенски събор (в Ефес през 431 г.). Той е учил, че един е този, който е бил роден от Дева, и Друг – Който е влязъл в нейното дете след раждането му, допълвайки по този начин двойствеността на природата на Божия Син с двойственост и на личността. За Несторий, следователно, Девата може да бъде наричана Христородица (тази, която е родила Помазаника), но в никакъв случай не и Богородица.
[7] Св. Йоан Дамаскин, Точно изложение на православната вяра 3, 7 – PG 94, 1012A [οὐκ ἅλλον καὶ ἄλλον, ἀλλ᾽ ἕνα καὶ τὸν ἀυτὸν, ὁμοῦ Θεόν τε καὶ ἄνθρωπον, Θεὸν τέλειον καὶ ἄνθρωπον τέλειον· ὅλον Θεὸν, καὶ ὅλον ἄνθρωπον].
[8] Наименованието Θεοτόκος се състои от гръцките думи Θεός (Бог) и τόκος (раждане на потомства, деца – дума, която може да означава и просто потомство). Св. Богородица, следователно, е тази, която е родила или износила Бога. Ефеският събор, както и всички последващи го вселенски събори, потвърждават това наименование. За пръв път то е използвано от св. Методий Патарски (края на 3 век), а след него и от всички велики отци на Църквата. Наименованието е естествено следствие и синоним на споменавания на светата Дева като истинска Божия майка, идващи още от първото столетие. Така например, в Послание до ефесяни 7 и 18 св. Игнатий Богоносец казва: „Има един… роден и нероден… и от Мария, и от Бога… Иисус Христос, нашият Господ”, както и че „нашият Бог – Помазаникът – бе заченат от Мария”.
Цит. по превода на Светослав Риболов – в: Светоотеческо наследство. Изборник, С.: „Омофор” 2001, с. 17, 21 (бел. прев.).
[9] Иронията на латинското християнство се състои в това, че, – за да може почитанието на Божията майка да се съхрани в латинската богословска традиция, – за папите е било необходимо да я отделят и освободят от определени следствия от августинианското богословие на Латинската църква, ревниво съхранявайки в същото време същите тези следствия. Виж тук, Глава 6.
[10] Св. Григорий Богослов, Първо послание до Клидоний – PG 37, 177C [Εἴ τις οὖ Θεοτόκον τὴν ἀγίαν Μαρίαν ὑπολαμβάνει, χωρὶς ἐστὶ τῆς θεότητος].
[11] Св. Йоан Дамаскин, Омилия за Рождество Богородично 11 – PG 96, 680A [Οἱ ὁμολογοῦντές σε Θεοτόκον εὐλόγηνται, οἱ ἀρνούμενοι κεκατήρανται].
В оригинала е цитирана антология Четири омилии на св. Йоан Дамаскин за Божията майка (Атина, 1990 г.).
[12] Св. Василий Велики, За Светия Дух 18, 45 [в българското издание на с. 64; срв. 18, 47 – на с. 66 (бел. прев.)].
[13] Св. Йоан Дамаскин, Точно изложение на православната вяра 4, 16 – PG 94, 1172B [Ἡ γὰρ εἰς αὐτὴν τιμή, εἰς τὸν ἐξ αὐτῆς σαρκωθέντα ἀνάγεται].
[14] Св. ап. Павел казва, че Бог – в предзнанието си за онези, които ще Го обичат и свободно ще отговорят на Неговия призив – „тях е и предопределил да бъдат сходни с образа на Сина Му”, и те ще бъдат оправдани и прославени (Рим. 8:28-30).
[15] Св. Йоан Дамаскин, Втора възхвала на Успение Богородично 15 – PG 96, 744B [Οὕτω Θεοῦ Μητέρα τὴν Παρθένον ταύτην γινώσκοντες, τὴν ταύτης πανηγυρίζομεν κοίμησιν, οὐ Θεὸν ταύτην φημίζοντες· ἄπαγε, τῆς Ἑλληνικῆς τερθρείας τὰ τοιαῦτα μυθεύματα· ἐπεὶ καὶ θάνατον αὐτῆς καταγγέλλομεν· ἀλλὰ σαρκωθέντος Θεοῦ Μητέρα γινώσκοντες].
[16] Св. Епифаний Кипърски, Против ересите 3, 2, 5 – PG 42, 748B [οὐ μὲν ἑτέρως γεγεννημένην παρὰ τὴν τῶν ἀνθρώπων φύσιν].
[17] Св. Атанасий Велики, Послание до Епиктет 7 – PG 26, 1061B [ἀδελφὴ γὰρ ἡμῶν ἡ Μαρία, ἐπεὶ καὶ πάντες ἐκ τοῦ Ἀδάμ ἐσμεν].
[18] „Тя е била избрана преди вековете изсред поколенията на древните по воля и благоволение на Бога и Отца, Който е родил безистечно и безстрастно” (св. Йоан Дамаскин, Първа възхвала на Успение Богородично 3 – PG 96, 701D [Αὕτη γὰρ ἐκ γενεῶν ἀρχαίων ἐκλελεγμένη, τῇ προωρισμένῃ βουλῇ καὶ εὐδοκίᾳ τοῦ σε ἀχρόνως, ἀῤῥεύστως τε καὶ ἀπαθῶς γεννήσαντος Θεοῦ καὶ Πατρὸς]).
[19] Срв. Кол. 1:15-20. Виж и Глава 8, която разглежда светоотеческото учение, че Въплъщението е причината за сътворението и че Божията майка е част от онтологичното тайнство на този извечен план.
[20] Виж Песен 9 от последованието на Утринната на Благовещение Богородично.
[21] Песен 5 на Утринна на Благовещение Богородично.
[22] Виж коментара на св. Ириней Лионски към този пасаж в: Против ересите, 3, 23 и 5, 21.
[23] Песен 4 на Утринната на Рождество Христово. Тук Пресветата Дева е разпозната като тояга или „жезъл, израсъл от корена Йесеев [т. е. от юдейския род на Йесей]” – съгласно пророчеството на Исаия (11:1). Тази песен се обръща към Христос още и като към „Цвят от него [т. е. от корена, т. е. от светата Дева]”. Срв.: св. Ириней Лионски, Против ересите 58; св. Амвросий Медиолански, За Светия Дух 2, 5, 38-39; св. Григорий Паламà, Омилии 42 – „За Рождеството на Пресвета Богородица”.
[24] Св. Модест Йерусалимски, Възхвала на Успение Богородично 14 – PG 86-2, 3304B, 3308C.
Буквално: „на първородните” [τῶν πρωτοτόκων] (бел. прев.).
[25] Св. Григорий Паламà, Омилии 37 – „За Успение Богородично” [τέλος… τοὺς τηνικαῦτα τὴν ἀρετὴν ἄκρους τελεσφόρος ἐπαγγελία]. Всички омилии на св. Григорий Паламà, цитирани в това изследване, са според изданието: Γρηγορίου τοῦ Παλαμᾶ ἅπαντα τὰ ἔργα (от поредицата Ἕλληνες Πατέρες τῆς Ἐκκλησίας [Ε.Π.Ε.]), Θεσσαλονίκη: „Πατερικαὶ Ἐκδόσεις Γρηγόριος ὁ Παλαμᾶς” 1985.
[26] Този съкровен смисъл на родословията на света Богородица и Иисус е бил изразяван от много от отците. Той допълва смисъла на тези генеалогии що се отнася до историческото осъществяване на старозаветните пророчества.
[27] Св. Йоан Дамаскин, Омилия за Рождество Богородично 2 – PG 96, 664B. Употребата на термина „безукорно семе” [σπέρμα πανάμωμον] е без връзка с папския догмат за „непорочно зачатие” на св. Богородица. Св. Йоан го използва, за да опише непорочния и праведен живот на нейните родители.
[28] След мъчителни десетилетия на бездетност Йоаким и Анна зачеват Мария – съответно бидейки на около седемдесет и шестдесетгодишна възраст.
[29] Св. Йоан Дамаскин, Омилия за Рождество Богородично 9 – PG 96, 676B [Ζωὴν τῆς φύσεως κρείττονα ἕξεις. Ἕξεις γὰρ οὐ σαυτῇ· οὐ γὰρ σαυτῆς ἔνεκα γεγέννησο. Ὅθεν ἔξεις Θεῷ, δι᾽ ὃν εἰς τὸν βίον ἑλήλυθας· δι᾽ ὃν τῇ παγκοσμίῳ ἐξυπηρετήσεις σωτηρίᾳ, ὄπως ἡ ἀρχαία βουλὴ τοῦ Θεοῦ, τῆς τοῦ Λόγου σαρκώσεως, καὶ τῆς ἡμῶν θεώσεως, διὰ σοῦ πληρωθῇ. Ὄρεξις τοῖς θείοις λόγοις ἐντρέφεσθαι, καὶ τούτοις πιαίνεσθαι, ὡς ἠ ἑλαία κατάκαρπος ἐν τῷ οἵκῳ τοῦ Θεοῦ, ὡς ξύλον πεφυτευμένον παρὰ τὰς διεξόδους τῶν ὑδάτων τοῦ Πνεύματος, ὡς ξύλον ζωῆς, ὃ τὸν καρπὸν αὐτοῦ ἔδωκεν ἐν τῷ προωρισμένῳ καιρῷ αὐτοῦ Θεοῦ σεσαρκωμένον, τὴν αἰώνιον ἀπάντων ζωήν].
Цит. по превода на Светослав Риболов – в: Светоотеческо наследство. Изборник, с. 213 (бел. прев.).
[30] Св. Григорий Паламà, Омилии 55 – „За неделята на св. праотци”.
[31] Песен 6 на Утринната на Благовещение Богородично.
[32] Виж: Изх. 30:1-10 (бел. прев.).
[33] Виж: Изх. 25:30 (бел. прев.).
[34] Виж: Изх. 16:33-34 (бел. прев.).
[35] Песен 4 на Утринната на Въведение Богородично.
[36] Кондак на Въведение Богородично.
[37] Песен 6 на Утринната на Въведение Богородично.
[38] Песен 9 на Утринната на Рождество Богородично.
[39] Ирмос на Песен 3 на Утринната на Въздвижение на Честния Кръст. Срв. коментара на св. апостол Павел, глави 9 и 10 от Послание до евреите. Ритуалите на Закона и на Храма вече са били безплодни. Светият Дух „показва, че не се е още отворил пътят за светилището” (9:8). Жертвите, които са били принасяни в Храма от свещениците – за техните собствени грехове и за греховете на народа, вече не са имали никаква сила да лекуват и да обновяват. Те вече „не могат да направят приносителя съвършен в съвестта” му (9:9), защото наредбите за богослужение (9:1) са били единствено „образ на сегашното време” (9:9). Те са били временни образи, очакващи идването на Христос, което апостол Павел нарича „бъдещите блага” (10:1). Кръвта на юнци и козли (9:13) е давала външно, законническо оправдание за „сегашното време”, но изцерението и обновлението за вечния живот идват само чрез тялото и кръвта на Христос, чрез които ние „сме осветени” (10:10).
[40] Св. Йоан Дамаскин, Първа възхвала на Рождество Богородично 7 – PG 96, 672D [σὲ προγνοὺς ὁ τῶν ὅλων Θεὸς ἀξίαν, ἠγάπησε, καὶ ἀγαπήσας προώρισε, καὶ ἐπ᾽ ἐσχάτων τῶν χρόνων εἰς τὸ εἶναι παρήγαγε, καὶ Θεοτόκον μητέρα καὶ τιθηνὸν τοῦ οἰκείου Υιοῦ καὶ Λόγου ἀνέδειξε].
[41] Св. Йоан Дамаскин, Точно изложение на православната вяра 2, 30 – PG 94, 972A [Προγινώσκει γὰρ τὰ ἐφ᾽ ἡμῖν, οὐ προορίζει δὲ αὐτά. Οὐ γὰρ θέλει τὴν κακίαν γίνεσθαι, οὐδὲ βιάζεται τὴν ἀρετήν].
[42] Бл. Теодорит Кирски, Коментар върху Послание до римляни [върху 8:30] – PG 82, 141D-144A [Ἀλλὰ μηδεὶς τὴν προγνωσίαν αἰτίαν εἶναι τούτων λεγέτω. Οὐ γὰρ ἡ πρόγνωσις αὐτοὺς τοιούτους εἰργάσατο, ἀλλὰ πόῤῥωθεν ὁ Θεὸς τὰ ἐσόμενα προεθεώρησεν ὡς Θεός].
[43] Св. Григорий Нисийски, За душата и възкресението – PG 46, 120C.
Цит. по: Григорий Нисийски, За душата и възкресението, прев. И. Христов, С.: „ЛИК” 2001, с. 66 (бел. прев.).
[44] Св. Григорий Нисийски, Голямо катихизическо слово 30 – PG 45, 77A [Ὁ γὰρ τοῦ παντὸς τὴν ἐξουσίαν ἔχων, δι᾽ ὑπερβολὴν τῆς εἰς τὸν ἄνθρωπον τιμῆς, ἀφῆκέ τι καὶ ὑπὸ τὴν ἡμετέραν ἐξουσίαν εἷναι, οὖ μόνος ἔκαστός ἐστι κύριος. Τοῦτο δέ ἐστιν ἡ προαίρεσις, ἀδούλωτόν τι χρῆμα καὶ αὐτεξούσιον ἐν τῇ ἐλευθερίᾳ τῆς διανοίας κείμενον].
[45] Св. Григорий Паламà, Естествени, богословски, етически и практически глави 100 – PG 150, 1192A [Διαφέρει τοιγαροῦν τῆς θείας θελήσεως ἡ πρόγνωσις, οὐκοῦν καὶ τῆς θείας οὐσίας ἑκατέρα τούτων].
[46] Виж тук, Приложение 1, Част 1 – „Предопределението в западното богословие”.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/uaqw4 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме