Тайнството на Божията майка

Продължение от „Пресвета Богородица – непроходимата Божия двер: Въведителни текстове“

Проповядвайки спасението пред външния свят и в Евангелията, Църквата не излага всички свои вярвания, макар мистично те винаги да са били представени в Св. Писание[1] – подобно на „имане, скрито в нива“ (Мат. 13:44). Новият Завет е завършен дълги години след смъртта на Иисусовата майка, и все пак остава безмълвен по отношение на нейното приснодевство, на последните години от нейния живот и на самото нейно Успение и на погребването ѝ. „Много от нещата, които не са написани в тези слова, но имат равна сила с написаните, са съобщени от св. отци. Не в боговдъхновените Писания, а в отците по-късно бива изяснено, че Синът е единосъщен (ὁμοούσιος) с Отца, както и това, че Светият Дух е Бог, че майката на Господа е Богородица и други неща, които е много дълго да се изброяват. Когато няма съгласие по тези въпроси, истината на нашето служение е отречена“.[2]

Вярата в Христос и Неговото възкресение с тяло е била необходима, на първо място, като крайъгълен камък, върху който почива и цялото здание на християнската вяра. Без нея би било невъзможно да подходим към „още многото други неща, станали след това – свещени и неразбираеми, извършени и възпети от апостолите за възхвала на нейната [на св. Богородица] слава – неизказани тайнства [ἀπόῤῥητα μυστήρια], които на тях били открити“.[3] Опитът на апостолите и техният разказ на очевидци на последното тайнство на Пресветата Дева например идва към нас в апостолското и светоотеческото Предание на Църквата. Тя е починала едва около десетина години след възкресението на своя Син, Който е слязъл в земята и е приел душата на Своята майка, възкресявайки на третия ден нетленното ѝ тяло и превеждайки я на небесата – с тяло и душа. Повече от подобаващо е било именно тя да пожъне от първите плодове от Възкресението на възприелото плът Слово, защото Неговата обòжената плът, която е била разпната, погребана, възкръснала от мъртвите и прославена, Му е била дадена от нейната именно плът.

Ако обаче говорим за нейното последно тайнство, ние също така трябва да говорим и за тайнството на Приснодевата Мария, на Божията майка Мария и – в същото време – на Посредницата Мария.[4] Да се говори за едно от нейните названия означава да се говори за тях всичките. Да се изолира пък едно от тях от останалите е обща грешка, правена от онези, които се интересуват от нея, но за които православният църковен опит е чужд. А ето и парадоксите на Божията майка: нейното майчинство е съхранило нейното девство и нейното девство е съхранило нейното майчинство; тя е била създадена от земна пръст и въпреки това отпреди вековете тя е била и съ-причината за сътворяването на всички неща. Нейните парадокси (παράδοξα) представляват и нейните славни тайнства (ἔνδοξα μυστήρια), неделими от едното и най-велико тайнство на Въплъщението: единственото „ново под слънцето“ (Екл. 1:9).[5]

Православната вяра в св. Богородица, както ни учат отците, може да съществува единствено в контекста на христологията и Въплъщението. А това е контекстът, който се отнася до това Кой и какво е Иисус Христос, както и до значението на Въплъщението Му в историята и в предвечната Божия воля. Детето, родено от нея, не е обикновено човешко същество, просто „възприето“ от Бога Отца. Нито пък Той е нахлул след раждането на това дете, чрез предвечния Божи Син, принуждавайки го да сподели с Него човешкото си тяло и своето лично съществуване. Христос не е двама сина, а един.[6] „Той не е [както е говорил Несторий] един и друг, но един и същ – едновременно Бог и човек, съвършен Бог и съвършен човек, изцяло Бог и изцяло човек“[7] – един Христос, една личност, един въплътен Божи Логос, Който е износен в девическата утроба.

Единият Всесвят, Който и Го е родил, е истинският Θεοτόκος, което ще рече Далият на Бога живот.[8] По силата пък на тъждествеността, ипостаста и природата на Логоса това наименование е преминало и към Неговата майка по плът. Същото може да бъде казано и по отношение на много други, дадени ѝ наименования, като Посредница, Приснодева, Майка на Живота, Царица-майка. Нейните наименования са неотделими едно от друго и тясно свързани едно с друго в богословието на въплътилия Се Христос, като Творец и Изкупител на света и в „тайната, скрита от векове“ (Кол. 1:26) и „скривана… в Бога“ (Еф. 3:9).

Затова и латинската мариология е чужда на православието и отхвърлена от него,[9] тъй като това е различно богословие, в центъра на което на мястото на Христос е св. Дева. От друга страна, християнинът не може да твърди, че изповядва истинския Иисус, без заедно с това да изповядва и Неговата майка като действителна Богородица. И това е мястото на сближение на протестантството с несторианството. Отците казват: „Който не приема светата Мария за Богородица, без божеството е“.[10] „Блажени да са тези, които я изповядват като Богородица, и проклети са онези, които я отричат“.[11] Почитта и благоговението, които не са оказани на нея, са отказани и на нейния Син.

Да я почитаме и да я тачим като Богородица следователно означава да почитаме и да благоговеем пред въплътения Логос, защото почитта, която отдаваме на майката на Господа преминава към Самия Него. И това не е Мариолатрия – тези неща следват от нашата почит и преклонение пред Христос, също както е и при почитането на св. икони: „почитта към образа се отнася към неговия първообраз“,[12] защото преди всичко ние сме почели първообраза. „Почитта, отдавана на нея, отвежда към Онзи, Който бе въплътен чрез нея“[13] и Който е както неин, така и на светците Първообраз. Образът, по който човеците са сътворени и осветени, не е абстрактна идея, а живо същество и ипостас: нашият Господ Иисус Христос, „Който е образ на невидимия Бог“ (Кол. 1:15).[14] Затова и изразът „православна“ Мариолатрия е оксиморон. Теотокологията, или богословието на Богородица, е неотделимо от православното богословие за Христос и Изкуплението, а не изключение от него. „Така, признавайки Девата за Божия майка, ние празнуваме нейното Успение. Ние не казваме, че тя е богиня – нека не бъде! Такива митове са елински шарлатании. Ние известяваме нейната смърт, но я познаваме като майка на въплътилия Се Бог“.[15] Следователно, когато провъзгласява нейната тленност и смърт, православието не я превръща в богиня, а изповядва, че „тя не е родена от друга някаква природа, освен от човешката“,[16] защото „наша сестра е Мария, както и всички ние сме от Адам“[17] и се нуждаем от Избавител.

Тайната, скривана от векове

Преди още светът да е започнал да съществува, тя вече е била избрана за „тайната, скрита от векове и родове“ (Кол. 1:26)[18] – тайната на Боговъплъщението. Макар обаче и скрита, тази тайна не е била бездействена. Защото е работела още преди сътворението, и още в първите творчески заповеди на Бога, както ни казва св. ап. Павел, тъй като всичко е сътворено в Христос, чрез Христос и заради Христос: Въплъщението е било причината за сътворението.[19]

Тази тайна е действала също така и през цялата дълга история на древния Израил: в пророчеството и в духовното развитие на юдеите. По свой специфичен начин, който ще бъде обсъждан тук, Старият Завет навсякъде говори за Въплъщението и за Божията майка: в теофании, в пророчески думи и видения, както и в исторически събития, които също са били пророчески предзнаменувания и образи. Това са онези „тайнствени слова“ относно майката на Всевишния, които са изречени в боговдъхновените писания.[20] „Тебе предизобразяват… пророците“.[21] Предстоящото идване на Пресветата Дева е известено още в началото на Библията, в разказа от кн. Битие за Едемската градина. Веднага след грехопадението на Адам Бог говори на змията и предобразователно споменава св. Дева и нейния Отрок, Който ще донесе унищожаването на злото: „И ще всея вражда между тебе и жената, и между твоето семе и нейното семе; то ще те поразява в главата…“ (Бит. 3:15).[22]

Приемствеността между избраните и осветените поколения

Чрез Светия Дух скритата тайна на Въплъщението е подготвяла св. израилеви поколения като плодоносна почва за св. Дева, която е „Жезъл от Йесеевия корен“,[23] драгоценното съкровище, пазено „в Църквата на праотците“.[24] Писанието описва серия от теофании на Господа на славата, посещаващ светците на Израиля и предизобразяващ бъдещото Си въчовечаване. Тази постоянна приемственост на благодат, просветление и обòжение, в която много мъже и жени са познавали Господа, потвърждава постоянното действие на скритата тайна в хода на историята на старозаветния Израил.

Светостта на старозаветния Израил, следователно, е това, което е довело до Йоаким и Анна. За тях отците казват, че „тогава те са били кулминацията на приемствеността на избраните и осветени поколения“.[25] По майка Анна произхожда от царското потекло на Давид – синът на Йесей, а баща ѝ – свещеникът Матан, е от Левиевото коляно – потомък на Аарон. Йоаким и Йосиф също са от рода на Давид.[26]

Отците говорят за особена святост, съобщена на св. Дева в майчината ѝ утроба, идваща от светостта на нейните родители, от трезвостта и „безукорното семе“[27] на нейния баща. Сред древните юдеи не е било нещо толкова необикновено за осветени родители да имат деца, които по рождение също да са вече осветени. Великите пророци Йеремия и Йоан Кръстител, например, са изпълнени „с Духа Светаго още от утробата на майка си“ (Лука 1:5; срв. Иер. 1:5). Още повече това е важало за св. Богородица.

Родена от безплодна майка,[28] без бащино семе тя зачева Дете като оставя настрана всички съображения относно собствения си живот, относно това да живее за себе си. „Ти живееше не заради себе си, защото [ти] се роди не заради себе си. Следователно ти живееше за Бога, заради Когото ти влезе в живота, за да служиш ревностно на спасението на целия свят, за да се изпълни древната воля на Бога за въплъщение на Словото и за нашето обòжване. Стремеж към божествени слова се отхранва и с такива се угоява, както отрупана с плод маслина в Божия дом, както дърво, посадено край водните потоци на Духа, като дърво на живота, което дава плода си в определеното от Бога време, Бог въплътен – вечен живот за всички“.[29]

Светостта и „последователното възкачване на избраните и очистени поколения на прародителите [на Богородица] е било подготовка“[30] и развитие, довело непосредствено до нейното зачатие. Чрез нея Моисеевият закон достига прага на своето осъществяване и Божието обещание към света и Неговият завет с Авраам са изпълнени: „О, чиста Дево, Бог обеща на праотеца Авраам, че в неговото семе ще бъдат благословени всички народи – чрез Теб днес обещанието започва да се изпълнява“.[31] Идването на св. Дева е било предизобразявано чрез всеобхващащото присъствие на славата в кивота или ковчега на завета – както по времето на Моисей, така и в храма. За повече от хилядолетие скинията, храмът, храмовата завеса, ковчегът на завета, златната кадилница,[32] свещената трапеза и хлябовете на предложението,[33] златният съд с манна,[34] светилниците и всичките съдове – всичко това са били все нейни предобрази.

А когато Мария – живият храм на Бога – влиза в Святая Святих, тогава е предречено и отминаването на старозаветния храм: „Приемайки днес непроходимата двер, Божият дом прекрати всяко служение и сянка на закона, защото – възвестява той – на живеещите на земята се яви самата истина“.[35] Тогава храмът приема източните врата, пророкувани от Йезекиил, и вече е завършен – не по своята архитектура, а по своя божествен замисъл. Приснодевата Мария е тези източни врата, които „ще стоят затворени… никой човек не ще влезе през тях, защото Господ, Бог Израилев, влезе през тях… и през там ще излезе“ (Иез. 44:1-3). „Днес пречистият храм на Спасителя, многоценен чертог и Дева, свещеното съкровище на Божията слава, въвежда се в дома Господен, от благодатта на Божествения Дух съпровождана…“,[36] а храмът я приема „като царска диадема“.[37]

Чрез божествената си подготовка в храма тя се превръща в „килия“ на въплътения Господ на славата, осъществявайки целта и предназначението на храма и на всичко онова, което е било предизобразявано чрез нея. Богородица е живото обещание и връзка на причастността на храма в тайнството на Въплъщението: „Изпълни се пророчеството на викащия, който говори: „Ще възстановя падналата Давидова скиния“, защото в Тебе, Пречиста, чрез Която цялата човешка пръст се възсъздаде в тяло Божие, се изпълни този образ“.[38] Следователно тя е живото доказателство за осъществяването на храма и на свой ред тя предобразява преминаването на храма и неговото ново раждане в тялото на Иисус Христос. „Като казва „нов“ завет [Бог] признава първия за вехт; а онова, що овехтява и остарява, е близо до изчезване“ (Евр. 8:13). Сега вече Ветхозаветната църква „безплодната преди църква“[39] отминава.

Св. Богородица: свободен избор или предопределение?

След като обаче тази скрита тайна е била предопределена от преди вековете, какъв свободен избор е имала Дева Мария тогава? Нарушил ли е или е отменил Бог свободната ѝ воля, в интерес на Своята воля и на спасението и вечния живот на човечеството?

Като божествен план тази тайна на спасението не е могла да действа без нейното свободно предразположение и съгласие. Бог обаче, в Своето божествено предзнание, още преди вековете е знаел за нейното съгласие: „Като имал предзнание за достойнството ти, Богът на всичко те възлюби, и, като те е обикнал, те предопредели, и в последните времена те приведе в битие, и обяви за майката, която да роди Бога, да отгледа Сина и Логоса“.[40] Още преди вековете, следователно, Бог е чул нейните думи: „… ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти“ (Лука 1:38). Още тогава тя се е съгласила със „скритата тайна“ и с това чрез нея да бъде извършено разкриването на тази тайна, и е имала разбиране за нейното онтологично и историческо значение: „душата ми величае Господа, и духът ми се зарадва в Бога, Спасителя мой, … защото, ето, отсега ще ме облажават всички родове; задето Силният ми стори велико нещо“ (Лука 1:46-49).

По отношение на човешките дела и човешките действия съществува разлика между това Бог да предзнае нещо и Бог да го предопределя. Бог предзнае всички неща, само че не ги предопределя. „[Бог] предзнае нещата, що са в наша власт, но не ги предопределя. Защото Той нито желае да има зло, нито [обаче] налага със сила доброто“.[41]

Св. Дева е била „благодатна“, изпълнена с благодат (Лука 1:28), благодатта на Светия Дух: състояние, започнало още от майчината ѝ утроба. Това обаче не означава, че тя е била родена без свободна воля или че е била залята от огромен поток от благодат, която я е направила безсилна да се противопостави на този единствен по рода си Божи призив. Тук няма никаква благодат, на която тя да не е могла да се противопостави, нито каквото и да било предзнание. „Никой да не говори, че Божието предзнание е причина за това [т. е. някои от човеците да приемат призива към спасение]. Божието предзнание не ги прави такива [не ги прави това, което те ще бъдат], но, като Бог, Той отдалеч [извън времето] е предвидял нещата, които предстои да се сбъднат“.[42] С други думи, по Своята природа Бог е извън времето и преди времето, и след времето. Във времето Той действа чрез Своята енергия. Самото време като такова е нещо сътворено. В устройването на вселената, макар и времето да няма субстанция, то е точно толкова необходимо, колкото и първичната частица материя, а Бог е Този, Който го е сътворил. Той го знае отнапред, както предзнае и всичко онова, което се е случвало и което тепърва предстои да се случи в него. Що се отнася обаче до човечеството и неговите дела, на всеки човек е предоставена възможността за самоопределение, тъй като Бог е сътворил човеците независими и със свободна воля, съгласно с Неговия собствен образ: „След като е дошла в битие по начин, който е бил угоден на Твореца, с производителната си сила душата сама самовластно избира, каквото ѝ харесва, и каквото пожелае, това става“.[43] „… Защото Този, Който има всяка власт [над вселената], според извънредната чест, оказана на човека, е предоставил нещо да бъде в наша власт и над това нещо всеки сам е господар. А това е свободната воля: не нещо робско, а самовластно, състоящо се в свобода на мисълта“.[44]

Следователно Бог не решава каква да е волята на човеците. Неговото предзнание не е резултат от това, че Той предопределя, но Той предзнае и това е, което предопределя – при това не по силата на Неговата воля, а затова, че Той знае какво човеците свободно ще пожелаят или ще изберат. По отношение на свободния избор на човека, когато ние казваме, че Бог предопределя – то е само за да обозначи това, че Неговото предзнание е непогрешимо. За нашите ограничени умове е неразбираемо как Бог има предзнание за нашите собствени избори и за собствените ни действия, без в същото време да ги желае или да ги причинява. Ние правим нашите избори в свободата ни, която Бог не насилва. Те са в Неговото предзнание, но „божественото предзнание се отличава следователно от божествената воля, и със сигурност божествената същност се отличава от всяко от тези двете“.[45]

Ето защо, когато отците казват, че св. Дева е била избрана изсред всички жени дори още преди въобще да са съществували жени, както и че нейното свободно съгласие да стане съсъд на Въплътената „тайна, скривана от векове“, е било в Божието предзнание, това не може да бъде наричано предопределение. Понятието за предопределение по отношение на човешките действия е рационалистическо понятие. То е само свидетелство за неуспеха на човека да постигне очистване на сърцето, просветление и опитно знание или виждане на Бога, в Неговата нетварна светлина. Казано с други думи, това е провалът на хората да реализират възможността си „да станат чеда Божии“ (Иоан 1:12), чеда по „осиновение“ (Гал. 4:5). Осиновението пък, за което говорят апостолите, не е юридически акт, а действие на нетварната Божия любов. Да бъдат Божии синове, това означава за хората да познават Бога в истина, която представлява не абстрактна или интелектуална идея, а жив опит и общение.

Богословието на предопределението, което се закрепва на Запад, не е светоотеческо, то е августинианско. За западното християнство това богословие винаги е било скрит проблем, който в различни времена е предизвиквал появата на различни секти, вярващи в предопределението, като тези на янсенистите в римокаторицизма и на протестантите-калвинисти, както и на преките наследници на последните: на презвитерианските или реформистки църкви.[46]

Следва

Превод: Борис Маринов

* „The Mystery of Mary“ – In: Gabriel, G. S. Mary: The Untrodden Portal of God, Ridgewood: „Zephyr“ ⁴2014, p. 17-28 (бел. прев.).