Молитвени кринове

Продължение от „Взрете се в полските кринове (Предговор)“

Велик си, Господи,

и чудни са Твоите дела

и нямаме достатъчно думи,

за да възпеем Твоите чудеса.[1]

Бродейки едно лято по сръбските манастири, реших да се отбия, да се помоля и на св. Параскева. С торба през рамо, с тояга в ръка и чувство на особено благоговение и вълнение се приближих до хълмистия Цер по криволичеща и прашна пътека.

И ето че проблесна червен купол, още един завой и пред мен се появи бяла, ярка църквичка. Портичка, ограда и пътечка до църквата… Спрях, прекръстих се и с трепет влязох вътре. В трапезарията[2] невисок монах – в бял подрасник, с рижа брада и с много живи очи – ме погледна и ме упъти как да вляза в храма. Прекосих прага на църквата и пред мене се откри картина, която не бих описал другояче, освен като някакъв откъс от Пролога, дивен разказ от Чети-Минеите, защото цялото мое кратко пребиваване там се превърна в живеене в някаква чудесна, иконописно житийна обстановка.

Две мъждукащи кандила пред храмовите икони, в църквата – тъмнина, и само на клироса няколко свещички в ръцете на певците. Тук-там – ненатрапващи се фигури на жители от околните селца. На висок глас монах чете катизма, а завършващите думи на стиховете потъват из храма от звънливото ехо. До мен тихичко въздиша старица, която е повита в голяма кърпа. От блещукането на свещите огромната сянка от нейната глава играе по стената. От олтара, облечен в мантия, излиза водещият службата йеромонах – за да произнесе ектения пред царските двери. Провлечен глас на канонарха, отривисто, уставно пение на хора, поклони и мъждукане на лампади. В олтара клисар е престарял схимник, с дълга брада и смугли очи, които просветват изпод нахлупения на челото му кукул.

Всекидневни служби, стоене на клироса, заедно с братята, четене и обща вечерна молитва, поклони, тих скръбен шепот: „Господи, Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй мене грешния!“.

И ето че сред всички тези братя, сред тези руски иноци, стои дребната, облечена в черно, фигура на светителя. Да се говори за такъв човек е трудно. Трудно е даже да се доближиш към него. С особено благоговеен трепет правиш земен поклон, изпросвайки неговото благословение, и без да поглеждаш лицето му приемаш отривистото и рязко осеняване от дребната му, суховата ръка. Ако пък погледнеш лицето му, душата е като докосната от особено благоговение – леко подпухнала, досущ детска горна устна, черна рехава брада, дълги, вълнисти коси, достигащи почти до пояса, леко кривогледи очи и нахлупена калимавка. Велик постник, молитвеник, човек с особен духовен живот, който вече е видял висотите и лазурните, светли далечини, видими за онези полуземни хора – ангели в плът, които вече не живеят тук.

В мен се създаде особено настроение. В светлата лунна нощ, легнал на една пейка в колибка из лозята, отпочивайки от службата в храма и дневния зной, се замислих над този особен тих живот. Душата ми тъгуваше по нашите бели руски обители, скитове и пустини, старци и схимници, по всенощните бдения и изкусното ни пение, по аромата на манастирския живот. Тук, далеч от полята и горите на Светата Рус, сред един макар и братски, православен народ, който обаче не познава тази красота, не знае за нея и не е виждал никога тези бели огради и тъмните килии, особено остро се чувстваше тъгата по руската светост, по възможността за поне приблизително, поне далечно припомняне за нея. Сред сръбските манастири, сред тези празни килии и запустели прашни църкви с особена отчетливост се усещаше това настроение, този тих манастирски живот. Разбира се, виждаше се само светлото, а недостатъците не се забелязваха.

По ранина, преди изгрев, тръгнах от колибата и, пробивайки си път през росата, се отправих към храма за утринната. С прегърбена походка един йеромонах отива при камбанарията и с отмерени удари призовава братята в храма. Разтеглят се черни сенки, покланят се настрани и на вече застаналия светител и застават на клироса. Вниквайки в звучащото, прочетено от дебелите книги с канони, поучения и псалми, вслушвайки се в тази неизречена дълбочина на православната съкровищница, взирайки се с немощните, слаби очи в лика на православието, душата се озаряваше от тихата благодатна светлина на боговдъхновените молитви и песнопенията, преживявайки едно особено чувство за пълнота на църковността.

И често за времето на пребиваването ми в манастира се случваше, отбивайки се в храма преди служба или оставайки там след края ѝ, да виждам застаналия на клироса с клепнали мигли и нахлупена калимавка светител – дълго да преглежда и да размества тези дебели книги в кафяви подвързии. Дребничките му ръце прелистваха страниците от плътна груба хартия, а очите му пробягваха по редовете, изписани с черно и червено писмо. Задълго опивайки се от стила и образността на тези думи, той се взираше в тези толкова пъти препрочитаните и изпети стихове, прехвърляйки от ръка в ръка пълните си със скъпоценни камъни шепи.

Мислех си: „Ето, приповдигам тази златотъкана завеса от потъмнели от времето брокати от божествени слова, вглеждам се в тези дълбини, трепетно и тайно опознавам и приемам вътре в себе си тези лъчи неземна красота – независимо от моето неведение, немощ и пълна привързаност към тежкия, светски, земен живот. За мен това е далечно, познато, но почти забравено, тайнствено откровение на божествените слова – за мене е така, за моята нищожност. А той?… Този светител, постник, молитвеник, подвижник, този дребничък прегърбен монах. Какво той търси в книгите? Нима той, който в своите молитвени подвизи слуша ангелските песни, нима и той търси същото това, нима и за него тези книги са откровение?“.

И си спомням разказ за един разговор с отец Йоан Кронщадски. Попитан откъде у него такава вяра, той отговаря: „От честото служене на литургията и от всекидневното четене на минеите“. Не на Чети-Минеите, а на богослужебните книги – на службите на нашите светци, и от нашите празници. Ето откъде е тази вяра! Ето откъде е особеното настроение! И тези толкова близки, отдавна родни за мен дебели книги ми станаха още по-скъпи, още по-нужни. В тях вече се виждаше не само трудноразбираемият славянски текст на витиеватите и по-обикновените молитви, но и източникът на сила, източникът на вяра и радост от автентичния живот в Господа.

*   *   *

Светата Параскева… В нейния манастир, скътан в пущинака из хълмове и малки горички, руските иноци се бяха събрали да служат на православната Красота. С техния труд и техните молитви изградената света обител беше обляла със светлината си целия окръг. Във възгласите на канонарха, в сладкото пение на стихирите и на каноните беше засияло онова пламъче на православната църковност, за което някой беше казал, че ни дава правото да отсъдим кое е православно и кое – не; беше се открила съкровищница, пълна с драгоценни елмази и изумруди.

Започнах от тази руска обител. Затова защото в нея, за първи път след няколкото години на изгнаничество, отново намерих изгубената красота на православното руско богослужение. Стоенето на клироса в храма „Св. Петка“,[3] четенето на тези дивни книги, поученията от Патерика, от пролозите, отзвучаването на финалните стихове, вечерната молитва, мелодичният глас на четеца – всичко това ме върна към руската богослужебна красота на нашите обители. Напомни ми за толкова много от онова в Русия, което бях изгубил.

И главното: тези дебели книги. Те ме върнаха към някои забравени мисли. Колко странно е това – понякога, често съвсем неочаквано, някои неща заставят човека отново да се замисли върху нещо, върху което по-рано не му се е удавало или пък не е успявал да мисли. По същия начин и сега ме обхвана онова специално настроение, което идва с преживяването на църковното богослужение, и особено по отношение на църковните песнопения, обзеха ме сякаш забравени чувства, за които ми се иска да кажа с няколко думи.

*   *   *

На Сита тъй също се роди син, и той му даде име Енос; тогава наченаха да призовават името на Господа (Бит. 4:26). Колко странни и в същото време простички изглеждат тези думи: „… тогава започнаха да призовават името на Господа“.

Дотогава първите хора не били призовавали Господа по име – за първи път след грехопадението при Енос започва общностното прославяне на Бога. При него може би са се родили и първите молитви и за пръв път е възникнало богослужение. За нас това толкова обикновено повествование от Библията ни изглежда плашещо. Ако не успеем да се откъснем от сегашната обстановка, от нашето религиозно съзнание, притежаващо цялото богатство на молитвите и на обредите, то само с много труд бихме успели да си представим това първо призоваване на името на Господа. Съзнанието на въцърковения човек не може ясно да си представи мъртъв и нецърковен живот. В цялата старозаветна история ние сме под този гнет на мъртвата, нецърковна религиозност на една Църква, в която няма творчество, която няма в себе си сили, не притежава живителния Източник. И така до Христа Спасителя.

Пустинята – безплодното събрание на езически народи – разцъфтя като крин с Твоето идване, Господи, чрез което се укрепи сърцето ми.[4]

„Жезълът се възприема като предобраз на тайни, защото чрез разцъфването му се посочвал свещеникът, а за Църквата, безплодна преди, сега разцъфна дървото на Кръста за нейна сила и утвърждаване“.[5] Така възпява песнописецът. Подир мъртвата и неплодна Църква се явява Църквата Христова – Църквата, която е стълб и утвърждение на Истината,[6] която е Невестата Христова, утвърдена върху камъка на заповедите – върху камъка, Който беше глава на ъгъла[7] и Който е Христос, без Когото тя не е нито свята, нито праведна – едната, света, съборна и апостолска Църква: Негово тяло, залог за спасението на всички нас. В нея и само в нея, вярваме, е нашето спасение; то е само в преживяването на църковността. Църковността е живот и, като всеки живот, е недостъпна за разсъдъка; тя е живот в Духа, а критерий за правилност на този живот е Красотата. Да, има особена красота – казва о. Павел Флоренски – духовната, и тази красота, неуловима за логическите формули, е в същото време и единствено верният път… Познават тази красота духовните старци, тези майстори на най-голямото художество.

Тази красота са я създали нашите свети угодници, преподобни и светители, които са просияли с подвига на живота си в Господа. Те са напълнили ризницата на Църквата с това богатство, с тези безценни дарове, и са направили да израстат молитвените кринове на този духовен виноград.

Отци пустинници и жени непорочни…[8]

От тях имаме това дивно наследство, преминало пред дългите столетия и цялата история на нашата Църква – съхраненото от нас богатство, дръзновеното, най-голямото и най-святото, което човекът притежава: обръщането си към Бога; словата, чрез които насаме говори на Самия Господ; тези несъвършени и бледни словесни изображения на своята вяра и на любовта си към Бога, които той смирено, но и с дръзновение поднася пред Престола на Всевишния, като ги полага в подножието на Неговите нозе. И те, тези чисти слова, запазени от нас – грешните, внушени ни от Самия Бог, дошли до нас чрез тихите махове на гълъбовите криле на Духа – Подател на живота и Утешителя, събрани от най-съкровените дълбини на сърцето – тези свети слова са били съхранени в чудните тайнствени книги.

Към тях – към тези истински хранилища на Духа на Истината – ние не трябва да пристъпваме с нашата човешка логика, а с чувство на особена смирена вяра.

Не с мъдрост и богатство да се хвали смъртният, а с вяра в Господа от Христа Бога православно да проси…

Не като към обикновена книга трябва да се подхожда към нея – като към просто напечатано слово, не мимоходом, не като към коя да е книга. Не така, а смирено и със склонена глава… На недогорялата восъчна свещ с трепетна ръка разлиствам огромната дебела книга на износения, обвит в кожа аналой. В главата – мрачни мисли, в сърцето – тъга по нещо неизпитано, в душата – изпепелена от житейски грижи и смут пустота. С усилие различавам лежащия пред мене, избледнял от времето текст. Ръцете трепетно прехвърлят един подир друг листовете… Мисълта спира… За нищо не ми се мисли. Не възприемам смисъла на прочетеното. Неразбираем славянски текст. Редуват се черни и червени текстове, от време на време се мяркат извити начални заставки. Дебела кожена орнаментирана подвързия, поизтъркана медна закопчалка

Тук-таме надписи с червен киновар – „Канон, творение на кир Йоан“, „стихира“, „слава“, „подобен Доме Ефратов“, „и нине“ и тъй нататък… и всичко това разхвърляно по страниците като че ли без подредба и безкрай. Непонятен ми е този език, страшен е този Миней, с грапавите си, накапани от восък листове. Колко ли ръце са прелиствали тази светиня, колко ли чифта очи са пробягвали през тези редове, колко ли служби са били изпети по тях!

Повдигам глава нагоре и поглеждам през матовото стъкло към изгряващите на небето звезди. Пред прозореца се полюшва клонче със златистите си листа; на небето пламват огньове. Тихо, унесено състояние. Полузатворил очи, отправям погледа си към огромния лик на Спасителя – тъмен, с големи-големи очи, старо писмо, по него играят огънят от лампадите и слънчев лъч. Тихо е… От старинните икони, от поизметналите дъски гледат лица. Наклонени встрани фигури, големи изпъкнали чела, извити бради, ярки цветове, фелони с кръстове… В светителски омофори, в мантии и в схимнически аналави,[9] в просто иноческо одеяние тук са Божиите угодници, тук са постниците, тук са подвижниците и молитвениците, и бързите застъпници, и съгражданите на ангелите – светците, създали за нас богослужебната писменост, творците на тези песнопения и тези молитви, вписали дадените им от Светия Дух богати дарове в тези дебели книги и сами сподобили се да имат написани за тях молитви и служби. Ден след ден, дата след дата, на всяка страница от Минея са разположени тези служби на светците. Озарени от благодатта на Светия Дух, укрепили се в своите постнически и молитвени подвизи, те – движими от божествената сила – са извадили от сърцата си тези проникновени думи.

Молитвените думи са молитвените излияния от сърцата на осветени мъже и жени – думи, изтръгнати когато – движими от Божия Дух – те са изричали пред Бога желанията на своите сърца. В тях се съдържа молитвен дух, с който ще се изпълниш и ти, ако ги четеш както подобава – както духът на някой писател се съобщава на онзи, който го чете с пълно внимание. Така говори Вишинският епископ Теофан Затворник и поучава: Внезапните пориви означават, че молитвата е започнала да се въдворява в сърцето и да го изпълва…

Думите в тези книги не са прости думи. Те са навеяни от Светия Дух, вдъхновени са от Него. И ти става страшно при тази мисъл, страшно за собствената немощ и своята нищожност. Вниквайки в тези слова – разбира се, не с ума, не с мъдрост и не по пътя на търсенията на собствения ум, а с порива на сърцето, на душата, дръзваш да проникнеш в божествените слова.

*   *   *

Прелиствам. Ден подир ден пред очите ми преминават празници, дни на светци, на преподобни, на мъченици, на почитани икони на Божията майка, и на всеки от тези дни са посветени песнопения. Всички са пред очите ми, цялото им житие е отпечатано на тия страници. Целият творчески живот, резултат от съзидателната работа на цялата красота на църковния дух, се е запечатал в тия подобни, стихири, тропари – като в дълга поредица от прекрасни перли, нанизани чрез благоговейната ръка на студийския инок, подбрани според оттенък, цвят, красота, светещи една в друга с матов блясък.

Нататък – някакъв канон, творение на кир Козма, с причудливото си краестрочие. Появява се дивен гръцки текст, написан в стихове, така щото началните букви на всеки ред да дават акростих, изпълнен с дълбок смисъл – краестрочието или краегранесието[10] на канона. В този си вид, за съжаление, текстът не се е съхранил в славянския си превод. И по-нататък, като някакви изумруди, със своята загадъчна, бездънна светлина, следват догматиците, изпълнените с неизмерим догматически смисъл тропари, заострени като с елмаз…

Вглеждам се в службата на един светец (11 октомври). Светителско облачение, на старинно изписаната му икона жив поглед е устремен към Източника на вечния живот. Лицето е заклеймено от позорни стихове, жигосани от нечестивите иконоборци заради неговата издръжливост и привързаност към поклонението на светите икони, за което е бил и наречен Начертани. Теофан Изповедникът и творецът на канони, митрополит на Никея, който още като инок в Лаврата на св. Сава Освещени е започнал да се подвизава в редене на духовни стихове, обиквайки повече от всичко писането на канони, и който е създал техните дивни образци.

„Утвърди, Господи, Църквата Си, щото от век във век да пребъдва непоколебима от еретическите смутове“[11] – така призовава Начертаният светител след детронирането на иконоборческата ерес и въдворяването на мира в Църквата. Същият този творец Теофан пише и дивния канон на Благовещение. Кой не знае този най-прекрасен канон този умилителен диалог на Пречистата Дева с Гавриил! Отново той е написал и канон за погребение, за пръв път от неговата уста светът чува кондака „Със светците упокой“.

Още няколко страници и след тях идва службата на друг светец – велик поет на православието, видял Пречистата Дева и съставил ѝ божествена похвала.

„Украсен с добродетели, Козмо“ – пее Църквата и възкликва: „… радвай се, отче пребогати“. Отче пребогати! Та нима може да има по-точно и по-вярно определение за него? Той също е бил инок от Лаврата на св. Сава – съвъзпитаник на великия Дамаскин и негов сподвижник, йерусалимски инок и Маюмски епископ, и съсъд на божествената благодат.

Кир Козма: името му кара сърцето трепетно да се свие и с особено благоговение да прочете творенията на неговия дух. На духа на Козма – написалия канони на почти всичките дванадесет празници и на много от най-великите светци, и който е съчинил дивната песен, от която няма по-висша по простота и по дълбочината ѝ, а вероятно не може да бъде и създадена: „По почитана от херувимите и по-славна от серафимите, нетленно родила Бога Слово, Тебе, същинска Богородице, величаем“. И тази песен, съставена от нашите несъвършени слова, се възнася към пречистото име на Всесветата Дева и Майка. Пеем я на всяка утринна пред иконата на Богородица, защото в нейното величие е най-висшата похвала на онази, която е Богородицата и майка на Светлината. Самата Пречиста се е явила на Козма и му е посочила тази песен като песента, която ѝ е най-приятна и най-любима.

Именно божественият Козма, разбирайки цялата немощ на своите слаби слова и понятия, смирено пее на Божията майка в деня на Рождеството на нейния безплътен Син: „По-лесно е за нас в страх да възлюбим мълчанието, като безопасно – да изтъчем с любов пък хармонични песнопения е наистина трудно, Дево; но ти, майко, ни дай сили да изпълним своето желание“.[12]

Особено трогателно звучи при св. Козма Маюмски преклонението и почитането с благоговение на паметта на по-почитаната от херувимите. Смирено, със сладкогласно пение нашата църква ѝ пее в деня на светото Богоявление: „Недоумява всеки език – как да те възхвали достойно; недоумява и висшият ум как да те възпее, Богородице“.[13]

А колко дивни места има в канона за Успение Богородично, колко много синовно ридание чуваме при Козма, заедно с осиротелите апостоли. Едно лято в деня на Успение бях в олтара на Хоповата църква. Завършваше утринната. Монахините запяха светилния по подобния „Небо звездами“: „Апостоли, събрали се тук от краищата на земята, тялото ми в Гетсимания погребете и Ти, Сине и Боже мой, приеми духа ми!“.

Преливащи и тъжни, като в море от бездънна тъга и скръб за света, с който тя се разделя, звучат тези слова в стройния киевски разпев. Монашеските гласове потъват в родния Хопов храм. Замлъква сопраното. Потъват и последните слова: „… и Ти, Сине и Боже мой, приеми духа ми!“.

Пред очите преминават нови страници. Пъстреят редове и имена, редуващи се едно подир друго, увенчават ги божествени слова. Тяхната редица е дълга, сонмът им е неизброим: Йоан монах, Леонтий магистър, Павел Аморейски, Анатолий… Всички те просияли угодници, съслужили на Господа заедно с ангелските войнства – постническо съсловие, което със славословие възпява Него и Небесната царица.

*   *   *

Службата на Покрова на Пресвета Богородица и в същия ден паметта на един от най-дивните и пречудни светци. Наистина красота църковна, както го величае в кондака светата Църква, огромният Константинополски храм на Света Софѝя – Премъдростта Божия, гори, осветен от огньове. От стените сияят икони и мозайки, ликове на светци и на Божията майка. Тече вечерното богослужение. Присъстват василевсът, патриархът, дворът и целият сонм от управници, и всички следят сладкогласното пение от клироса. А някъде там, посред певците и четците, смирено стои млад четец, неугледен, без глас, преследван, гонен от всички възгордели се придворни на светейшия патриарх, търпящ насмешки и постоянни укори от злобните си другари. За да могат да го посрамят пред всички, избутват го в средата до амвона – него, който не познава пението – и го заставят да пее сам пред цялото събрало се множество и императора. Той стои по средата сам и смутен, и мълчаливо изживява позора си. Над храма на Божията Премъдрост надвисва смазваща тишина. Посрамен, поруган от всички, кроткият Роман, любимецът на патр. Евтимий Константинополски, под градушка от насмешки, укори и унижения, закрил с ръце лицето си, търси по-бързо да се скрие на клироса, сред своите недоброжелатели. А подир това през цялата нощ в килията си, в потискащата задушаваща го тишина на патриаршеския дворец, младият Роман стои пред иконата на Пречистата, в гореща молитва към Владичицата и с горещ плач залива цялата горест от незаслужената обида и болката от изтърпения през този ден позор.

И ето че на изнемощелия и задрямал в съня си Роман се явява Пречистата Дева, държаща в ръцете си дълъг свитък с божествени думи, които връчва на младия четец, влагайки го в устата му. Преглъща Роман дългия свитък (в гръцкото му житие наречен кондак) и се изпълва с дивна сила.

На следващия ден в грамадния храм „Света Софѝя“ тече утринната. Синклитът и свещенството стоят, следейки изкуството на патриаршеските певци. Под градушка от насмешки и злоради нападки, на клироса отново е принуден да излезе чредният певец, младият Роман. Тишина надвисва над огромния, подобен на небе, купол на храма. И, о чудо! Дивният дълбок глас запява божествена мелодия, чиито думи, преливащи се със звъна от сребърните камбани, чезнат в полумрака на грамадния храм:

„Дева днес ражда Свръхестествения и земята поднася на Непристъпния пещера; ангели с пастирите славословят, а мъдреците със звездата пътешестват, понеже заради нас се роди Младенец – Предвечният Бог“.

О, предивни и пречудни садкопевче, Романе! Дълго време в двореца на василевса в памет на това събитие на царската трапеза се запазва традиция да се пее тази песен.

*   *   *

След този скромен и смирен образ се появява друг – великият художник и стълб на истинната вяра св. Йоан Дамаскин. По своето значение неговата фигура затъмнява с величието си мнозина. Той е този, когото Църквата уподобява на Давид: наставник в православието, учител на благочестие и чистота, светилник на вселената – този, който в песни е изяснил Църквата.

Той е, както се изразява латинската църковна поезия, „Ecclesiae Sanctae lumen“.[14] И той, както и Козма, напуска света и неговите прелести и – както църковната песен за него разказва – дава на Бога заем, раздавайки богатството си, и в лаврата на св. Сава по бреговете на Кедронския поток, създава своите песни, украсявайки съкровищницата на Църквата с творенията си. Св. Йоан съставя пълния кръг на седмичното богослужение, създава и осмогласното пение. Велик художник на словото и духа, борец за св. икони и православната вяра, изобличител и на Несториевото разделение, и на Севировото сливане, на преголямото безумие на единоволието (т. е. на монотелитството), противник на ересите и на Христовите врагове, той навеки свързва името си с пречудното име на Богородица Троеручица. В неговите дивни догматици, които се пеят на вечерните богослужения, е разкрита цялата пълнота на църковното учение. По него, много по-добре отколкото по научните догматически трактати на кабинетните богослови, се постига съкровеният смисъл на божествената тайна на Боговъплъщението.

С тези Божии угодници и техните жития е свързана цялата история на Църквата Христова, цялото разгръщане на красотата на православието. Ликовете им преминават пред мисления взор: сонмове духоносни иноци, схимници и светители – от Тивейската и от Нитрийската пустиня, от Йерусалим, Синай, Палестина, от Студийския манастир. Те, които „… скитаха се в овчи и кози кожи, лишавани, оскърбявани и измъчвани (тия, за които светът не беше достоен), скитаха се по пустини и планини, по пещери и земни пропасти“ (Евр. 11:37-38). Избягали от радостите на този свят, за да познаят живота вън от света, за да не виждат този, земния свят, оттеглили се, за да се молят за този свят. От светския живот към живот за света – оттеглили се там, дето се изгубва границата между небето и земята, между ангелите и човеците – там, дето „… всичко се весели, небесното, заедно със земното, дето ангели и човеци се съединяват, защото където е пришествието на Царя, там е и целият чин“,[15] – в молитвите и песнопенията познали невеществената красота и завещали тази красота и на нас. Въздигнали със своите благоговейни трудове градината на истинното богопознание, на дивните молитвени кринове – отражение на невеществения свят на небесната слава.

„Радвай се, Египете верни! Радвай се, Ливийо преподобна! Радвай се, Тиваидо избрана! Радвай се, всяко място и граде, и страно, които сте възпитали граждани на Царството небесно и сте ги отгледали във въздържание и трудове, и сте ги показали на Бога като мъже съвършено желани. Те се явиха светила за нашите души, и сами отрано с чудеса и с дивни дела духовно просияха до краищата на земята. Към тях да въззовем: Отци всеблажени, молете се за нашето спасение“.[16]

От загадъчната Византия, обвеяна от силните и тежки аромати на своите дворци и манастири, вее дух на православност и църковност. От тази Византия, чиято история е един съвършен златоткан брокат от дивни цветове и коприна, обсипан от скъпоценни камъни, наситен от сгъстения въздух на богословските спорове, на най-ужасните ереси на богоотстъпничеството, но и на най-чистото и кристално православие. Византийската люлка на православието е отгледала духа на най-чистото Христово учение и е създала тази съкровищница от красота. Византия – вторият Рим, след който ще има само още един – трети, а четвърти няма да има! Третият Рим е нашата царствена Москва, Светата Рус! След Палестина, където всичко е обвеяно от атмосферата на светостта и на светите възпоминания на Христовите страдания, и която справедливо носи името Света земя, само една земя след нея – руската, е дръзнала да се нарече Света. Тя е изнесла в себе си, в сърцето си е изстрадала и е съхранила православното сияние на Христовото учение. Последният Рим!… Из цялата Света Рус се е създавало и се е възпитавало почитанието към тази красотата, създавал се е и се е възпитавал духът на истинска православна църковност. Киевските пещери,[17] Соловкѝ[18] и Валаам,[19] Макариев,[20] Саров[21] и Оптина,[22] Глинската пустиня[23] и Софрониевата пустиня.[24] Какви само имена! От тук са тръгнали и прочутите вековни знаменни, киевски и гръцки разпеви. Тук, по тези обители, нашите боголюбиви иноци продължават да събират и украсяват съкровищниците на Словото и на Духа. Към приетите от Византия стихири и молитви са били добавяни все по-нови и по-нови молитви. Руската музикална душа е преработила меланхоличния, провлечен напев на гърците, за да създаде своята църковна музика. Честнѝ отци – събеседници на ангелите, боголюбезни иноци, стяжатели на Бога в своите сърца, които са ни оставили творенията на своя дух, допълват тези дебели книги, като със своите трудолюбиви ръце са вписали в тях съкровените думи на своите молитви към Бога, внушени им от Самия Утешител. Всекидневно и целогодишно поменавайки тяхната светла памет, Църквата я възнася към Бога. Оживяват черно-червените редове и от накапаните с восък славянски букви, подобно на дим от кадилница, се възнасят хвалебните към Господа слова: „Ти си моя крепост, Господи, Ти си и моя сила!…“.

*   *   *

… Откъснах се от книгата. Повдигнах очи и отново срещнах изпитващия поглед от лика на Спасителя. Червена лампада хвърляше отблясък върху него. Искаше ми се да мълча, дълго да Го гледам и да забравя всичко, да замълча, да застина. Зад прозореца се поклащаше златисто клонче. Душа, преизпълнена с толкова разнообразни чувства…

Писането на тези слова не е било проста работа. С особено голяма подготовка и с духовно напрежение инокът е пристъпвал към подвига на стихосложението. С упорит пост и много молитви той е достигал до особеното състояние на духовното си озарение и едва тогава, с най-съвършено смирение и осъзнаване за своята греховност, е започвал послушанието си към Господа. С упорит пост са започвали иконописните си подвизи и Рубльов,[25] и Дионисий,[26] и Прокопий Чирин,[27] и едва след съкрушените молитви изпод китките им са се оформяли тези дръзновени изображения на Спасителя, на Божията майка и на безплътните сили: цели философски системи, догмати в бои. Иконата, това вече не е изкуство, това е друга действителност. Подобно на нея, песнопенията, излезли из глъбините на иноческото сърце, също не са вече просто думи. Тях Църквата ги смята за свои, повтаря съкровения им смисъл на всяко свое богослужение. Възнасяни към Бога с устата на Църквата, те стават вече думи не от този свят, а тяхното съдържание вече не е обикновена човешка истина, а боговдъхновена пълнота на църковното познание. Те са материал и средство за нашето изучаване на богословието. Особено добре това е видно в стихирите на „Господи, воззвах“, наричани Анатолиеви, които са се появили в период на най-ожесточени христологически спорове: в божествените догматици, писани от св. Йоан Дамаскин. „Всичко в Църквата е чудо – пише о. Павел Флоренски – и тайнството, и молебенът на водосвета, и всяка икона, и всяко песнопение – всичко това не е нищо друго, освен чудо. Да, всичко в Църквата е чудо, защото всичко, което е в нейния живот, е благодатно, а Божията благодат е това единствено, което е достойно да бъде наричано чудо“.[28]

Това е вярно! И са прави тези наши богослови, които говорят за необходимостта от разработване на нашето литургично богословие, с други думи – за систематизиране на богословските идеи на нашето богослужение, защото точно тук е живото самосъзнание на Църквата, защото „… богослужението е цветът на църковния живот и, заедно с това, негов корен и негово семе“.[29]

Каква бездънна дълбочина, какво широко поле за изследване и за изучаване на нашето православие. Създавана в противовес на протестантските и латинските научни трудове, нашата богословска наука в повечето случаи е била построена в съответствие с тъкмо тези системи. А автентичните дълбини на църковния живот, плодовете на нашето православно богопознание, незасегнати от западната отрова, свободни от схоластиката, които са изразени в нашите богослужебни книги, лежат в забрава и остават неизвестни за нас. Погребани са в непознатите и непривични за съвременния човек, неразбираеми за светските хора обемисти минеи и триоди, които лежат по клиросите из храмовете и манастирите. Открити са те единствено за боголюбивите иноци, и само в душата, която смирено търси светлината и красотата, те разцъфват в дивните кринове на неизречения в дълбочината си смисъл.

Ние не ги познаваме, не искаме да ги познаваме. Не разбираме славянския език и не разумяваме четеното в Църквата. Затова нека смирено и старателно се постараем да вникнем в чудната дълбочина на тези книги и да потърсим там тези прекрасни думи за вечен живот.[30]

Не с мъдрост и богатство да се хвали смъртният, а с вяра в Господа от Христа Бога православно да проси…

И ние вярваме и се надяваме да съумеем да опознаем и да разберем красотата на нашите богослужебни песнопения. Вярваме и се надяваме, щото нашите старинни и на пръв поглед непонятни книги ще ни станат близки, превръщайки се за нас в извори на познание за истинно живеене в Господа и за любов към православието и към нашето църковно изкуство.

Иска ни се да се прилепим в дълбок земен поклон пред лика на неръкотворния Спасител, с гореща, със смирена и дръзновена молитва за това, щото всички ние да се сподобим да влезем в тази духовна градина и с несъвършените си очи да съзерцаваме тези отгледани от боголюбивите старци молитвени кринове, да преживеем радостта, макар и на отдалечения отблясък и сияние на непомръкващата Светлина.

Ние сме немощни и нека Бог ни даде макар и в нашата немощ да се провикнем: „Велик си, Господи, и чудни са Твоите дела и нямаме достатъчно думи, за да възпеем Твоите чудеса“.

Следва

Превод: Борис Маринов

* „Крины молитвенные“ – В: Киприан (Керн), архим. Взгляните на лилии полевые… Курс лекции по литургическому богословию, М.: „Образ“, 2007 – на страницата Азбука.ру – тук (бел. прев.).