Взрете се в полските кринове (Предговор)

Тази книга представлява сборник статии по литургическо богословие и е резултат от няколкогодишната ми работа в Белградския литургичен кръг, в тамошното Братство на преп. Серафим Саровски, и от преподаването в Битолската духовна семинария „Св. Йоан Богослов“. Скромен опит за тълкуване на православното богослужение, макар и само на някои негови моменти.

Нуждата от семантично тълкуване на нашето богослужение се усеща отдавна. Под влияние на сложни и объркани исторически причини ние сме отделили своя живот от вярата, предоставили сме на Господа Бога само една нищожна и много малка част от нашия живот – няколко кратки минути. И дори тези, които в нашето безбожно време все още не са изгубили вярата си окончателно, тези, които в нашите апокалиптични дни отново са дошли при Бога и при Църквата, все още не познават и не могат да познават православието – неговите несметни богатства и неизмерими дълбини.

Някога, във времената на Вселенските събори и на светите отци на Църквата, богословските спорове са били изнесени дори по улиците и пазарните площади; с жажда за богословие е бил пропит целият всекидневен живот на християнина. Богословието и знанията за вярата са били достояние не само на избрани хора, както и задължението да се живее в съгласие с Христовия завет не се е ограничавало до тесния кръг на подвижниците, както е в наши дни. Всички не само са се интересували от богословието, но и са живеели богословието. То се е въплъщавало в живота, в реалността. И дори когато започва да отслабва поривът на активния религиозен живот, когато богословската наука се концентрира в духовните училища и монашеските килии, във Византийското средновековие и във века на разцвет на Светата Рус народът остава истинският пазител на благочестието. Неразделен на чужди една на друга класи и съсловия, в единство с Бога и Църквата, нашият православен народ и в най-тежките години на историческото си битие и при всички трудности на своето културно развитие винаги е клонил към Светлината и Истината на православието, като е градил своя живот в Църквата.

В очите на образованото и високоцивилизовано човечество, на всички съвременни мъдреци, почитащи сами себе си – по думите на апостола – „за нещо, бидейки нищо“ (Гал. 6:3), образоваността на онова време и високата, истинска духовна култура изглежда като мрак и грубо невежество, отсъствие на порив към прогрес и към цивилизованост. В училищата и в литературата нашите историци, либерално настроените професори и учените нихилисти винаги са ни представяли именно по този начин живота и духовно-културния облик на стария византиец и на стария руснак. Най-богатите съкровища на нашата духовна култура, литературата и изкуството на онова време у нас се смятаха за резултат от културен упадък, от умствено обедняване и изостаналост – в сравнение със западната, романско-германска култура.

А предците ни са черпили думи за вечен живот и за единствено ценното от Самия Източник на познанието, приобщавали са се към плодовете на истинското просвещение. Всичко това обаче – духовната култура и богословската начетеност и на византиеца, и на гражданина на Светата Рус, което на синовете на гордата европейска култура изглежда като нещо диво и мрачно – те са придобивали в Църквата, в храма, в богослужението, в литургическото богословие като жив опит за Църквата. Тогава не е имало нито семинарии, нито академии, нито богословски факултети. Боголюбиви иноци и благочестиви християни са пили живата вода на богопознанието от стихирите, каноните, седалните, пролозите и Чети-Минеите. На мястото на професорските катедри са били клиросът и амвонът на храма. Всенощни бдения, утринни богослужения и повечерия, под умилителното пение на сладкогласните „подобни“[1] (а не на концертни рулади и солово пеене), под звуците на древното знаменно пение и гръцкия разпев са възпитавали едно силно и непоклатимо благочестие, градили са въплъщаван в живота православен светоглед, а не само мъглява философска теория. Нашите предци са събирали тези молитвени кринове в храмовете и, като са ги преживявали благоговейно, са строили по тях своя бит и начин на живот.

А по-късно настъпва времето, когато започват да тровят народната душа, започват да я приобщават към чуждата на нея европейска духовна култура, да пленяват Църквата, като отделят невярващата интелигенция от все още вярващия народ, да водят народа по други, чужди нему пътища и пътечки. Следствието пък от всичко това е едно блуждаене в тъмното – без Бога и без вяра. А сега, след десетилетия на горчиви разочарования, след кървавия кошмар на революцията и толкова мъчителното ни отрезвяване от пиянското опиянение на неверието и европейския материализъм, с повредени, болни и осакатени души, ние се връщаме към Бога и Църквата. Отново звучи обърнатият към изстрадалия руски човек нежен, майчински глас на Църквата, отново за него са отворени „Обятията на Отца“ и Милосърдният Бог – като Баща, Който обича децата Си – го приема при Себе Си. Отново звучат забравените мотиви на песнопенията, отново от клироса започва да ромоли жив поток на благодатни слова, в душите заструява топлина, вярата възкръсва, а очите се отварят за изгубеното, забравено небесно и вечно. Ние обаче сме отвикнали от тези непонятни слова и от образните наречия на византийския и печерския инок. Стоим и не разбираме, внимаваме и не разбираме. Отучили сме се да разбираме божествения език на църковните песнопения; отучили сме се – под вековния слой на саждите и праха върху иконите – да различаваме техните дивни орнаменти, да разбираме смисъла на иконописта. Всичко това е скрито, непонятно и чуждо за нашия слух и за зрението ни. Привикнали с реализма на передвижничеството[2] и с академизма, ние вече не разбираме големите и истински красоти на неземните образи от нашите икони и на божествените откровения от другия свят. Възпитани в съвременната поезия на декадентството, вече не разбираме и църковната поезия, нейния толкова дълбинен и неизречим смисъл. Не сме в състояние да проумеем дори, че в храма въобще може да съществува нещо жизнено и реално, че в нашето богослужение въобще има смисъл. Ние не разбираме най-богатото вътрешно съдържание на литургичното ни богословие. За нас богослужението отдавна е престанало да бъде източник на богопознание. Ние се върнахме в Църквата, но вече не разбираме това, което там се пее. Така че трябва да се тълкува, да се обяснява.

С нуждата от тълкуване на богослужението, от разкриване на литургическото ни богословие се сблъсках и аз в течение на работата си в студентските братства и кръжоци в Белград, а също и в моята педагогическа дейност в семинарията. Пред служителите на Църквата и пастирите на Църквата, пред преподавателите по литургическо богословие и пред проповедниците стои много работа и огромен материал за изследване. Тук всяка молитва, всеки празник, обред и служба изискват разяснение и разкриване. Завърналата се вече към вярата и към Църквата интелигенция любознателно търси, жадува и изисква разяснение на онова, което се случва в храма. Тя изпитва необходимост от тълкуване на благодатния църковен живот и от разкриване на нашето богослужение като източник на богопознание.

В богослужението е скрито цялото наше богатство, цялата ризница[3] на духовните ни съкровища. В стихирите, тропарите и каноните се съдържат не само дълбочините на догматическите истини и великите Божии откровения, а и всички нравствени заповеди. Както казва Ключевски,[4] „хората, слушали проповедта на Христос на планината, отдавна са отминали от този свят и са отнесли със себе си преживените от тях впечатления, само че и ние преживяваме своя дял от тези впечатления, защото текстът на тази проповед е вплетен в рамките на нашето богослужение“.[5]

Нашата литература не е особено богата в тази област. Годишният кръг на нашето богослужение и дванадесетте празници са изключително пълно и подробно обяснени – във всички техни аспекти (исторически, догматически и тайнствено) – от преподавателя в Киевската духовна академия М. Н. Скабаланович в неговата поредица Християнските празници.[6] Изглежда цялата литература по литургическо богословие, с която разполагах и която обяснява денонощния, годишния и отчасти седмичния кръг на богослужението, се ограничава до тълкуванията на Гогол,[7] на Дмитриевски,[8] Писма за богослужението на А. Н. Муравьов[9] и още няколко други най-нови съчинения в тази област.

Предлаганият от мене сборник представлява скромен опит за тълкуване на нашия седмичен богослужебен кръг (раздела „Шестоднев“). Останалите три статии от неговото съдържание са разработка на литургичното разбиране на отделни богословски въпроси – личността на Божията майка (в очерка „Не ридай за Мене, майко“[10]) и общия подход към нашия богослужебен материал.

Този сборник съвсем не е нещо завършено. Както в цикъла „Шестоднев“, така и в останалите статии не успях, нито пък и исках да давам нещо цялостно и систематично. Разглеждайки литургичната концепция на отделни догматически въпроси („Ангелите“, „Честнѝя Кръст“, „Божията майка“ и „Творението“), не съм имал и намерение да давам на тези въпроси съвършена и систематична разработка. Главната ми задача се състоеше в това да дам обща литургическа характеристика на отделни въпроси и да открия пред читателя християнин най-ярките, най-красивите и най-дълбоки по своето съдържание места от православното богослужение.

Може и да изглежда странно, че в опита си да обясни седмичния кръг на нашето богослужение авторът се е ограничил само до Шестоднева, без да тълкува главния и първи ден – неделния: неговия смисъл и вътрешното съдържание на неделното богослужение. Този въпрос обаче е бил честа тема на обсъждане. Възкресната служба от Октоиха е била нееднократно тълкувана в богословската литература и в съвременния печат. Тук смятам за необходимо да посоча най-новите и най-добри тълкувания на богослужението тъкмо на този ден в книгата на проф. Николай С. Арсениев Душата на православието: Радостта от Възкресението и преобразяването на тварите (Нови Сад, 1927 г.).[11] Моят очерк „Радва се новата твар“ може да бъде приет като своеобразно доразвиване на основните мисли на г-н Арсениев, а по този начин – в известен смисъл – и като запълване на празното седмо място в Шестоднева, тъй като въпросът за преобразената твар стои в тясна зависимост от смисъла на Христовото Възкресение.

В обяснението на седмичния кръг на богослужението и други засегнати в сборника ми въпроси съм ползвал литургически материал от Октоиха, Минея, Триода, Часослова и други книги, допълнен и обяснен със съответните извадки от светоотечески творения, древни литургии, житийна литература, пролози и, разбира се, от нашето изумително и неоценимо богатство: нашата древна православна иконография – този жив и неумиращ паметник на нашето богопознание. Не се реших да посегна на толкова сладко звучащия църковнославянски език на нашите молитви и песнопения, но там, където е необходимо от гледна точка на по-голямата достъпност на объркващия понякога църковнославянски текст, прибягнах и до обяснение на руски език, сверявайки при това превода с гръцкия оригинал.

Моята задача се състоеше в това да успея да предоставя на вярващия православен и благочестив християнин възможността, макар и накратко, да се запознае с красотата и дълбокия смисъл на нашето богослужение, та с негова помощ той да би се приближил още повече към богопознанието и към познаването на великата тайна на благочестието[12] – Въплъщението на Божия Логос заради нашето спасение, възкресение и преображение. Ако съм успял в това, пък било то дори и отчасти, ще смятам своята задача за изпълнена. Призовавам православния християнин – със страх Божи, с вяра и любов към Източника на живота в Господа – да пристъпи към благодатното битие в Църквата.

Смятам за свой дълг и особено удоволствие сърдечно да благодаря на членовете на „Братството на преподобния Серафим“ П. С. Лопухин[13] и Н. А. Плотников за техния труд и грижа по коригирането и отпечатването на тази книга, както и на всички, оказали ми помощ със съвет и указание.

Следва

Превод: Борис Маринов

* „Предисловие“ – В: Киприан (Керн), Архим. Взгляните на лилии полевые… Курс лекции по литургическому богословию, М.: „Образ“, 2007 – на страницата Азбука.ру – тук (бел. прев.).
За първи път този текст е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 9 (196), 2024, с. 103-108 (бел. ред.).