„За тебе, Благодатна, се радва цялото творение…“

Продължение от „Молитвени кринове“

Всякога, когато свещеникът извършва божественото свещенодействие (тайнството на Евхаристията), след тайнствените слова на призоваването на Светия Дух – чрез силата на божествената благодат – светите Дарове се претворяват в истинното Тяло и Кръв на Спасителя. Тогава се споменават и всички ликове на светците, принася се предлежащата всемирна Жертва – за всичко и за всички, за тържествуващата на Небесата Църква и „… особено за Пресветата, Пречиста, Преблагословена, славна наша Владичица Богородица и всякога Дева Мария“. Хорът я възпява с хвалебна песен. В дните на ранното пролетно пробуждане на земята, в неделните дни на Великата и света Четиридесетница, на светата Василиева литургия Църквата Христова – чрез устата на преп. Йоан Дамаскин – възнася към Божията майка и Небесна царица следната дивна песен:

„За тебе, Благодатна, се радва цялото творение,

ангелският събор и човешкият род,

[за тебе, която си] осветен храм и духовен рай,

похвала на девството, от която Бог се въплъти,

и Този, Който съществуваше предвечно, стана Младенец.

Защото твоите недра Той превърна в престол,

и утробата ти направи по-просторна от Небесата.

За Тебе, Благодатна, се радва цялото творение, слава на Тебе!“.[1]

Православната църква често се обръща към паметта за Приснодевата Богородица в своите молитвени възпоменания. Много често към нея се възнасят огромно множество песнопения, стихири, кондаци и тропари. На вечерното богослужение дивни догматици говорят за Въплъщаването чрез нея на нейния божествен Син. С Богородично песнопение завършва всеки ред стихири и тропари от канона. На утринното богослужение, с думите на св. Козма Маюмски, пред иконата ѝ в песни се възвеличава тази, която е „Богородица и майка на Светлината“. На нея, която е „Планина несечена“,[2] деветата песен от канона въздава слава и похвалà. В последованието на Първия час с думите на патриарх Сергий възпоменаваме „Поборницата воевода“.[3] На литургията свещеникът, след като извърши проскомидията, изважда отделна частица от особена просфора – в чест на тази, която е по-почитана от всички творения, и в най-важния момент от литургията ние отново ѝ се молим. А колко трогателни и непредаваеми по своите тъжни оттенъци са онези стихове, които Църквата пее в дните на Великия пост, припомняйки в своите кръстобогородични за Пречистата, стояща при Кръста на своя Син. На Велика събота пък – когато земята се задавя от ридания по заспалия по плът Спасител[4] – ние, грешните и недостойните, пеем похвали на Божията майка в ранния час преди изгрев, поменавайки чудното погребение заедно с Йосиф, Никодим и светите жени.

Паметуването и преживяването на личността на Пресвета Богородица са тясно и неразривно преплетени, вплетени в самия живот на православния човек. Православният изток е запазил в съзнанието си вярното учение за Божията майка и е оформил в сърцето си истинното ѝ и богоразумно преживяване. В течение на цялата християнската история именно на Изток се е запазила тази вярна любов към Божията майка – чувство, което не е било нито развратено от нейното рационалистично обожествяване в латинството, нито изопачено от еретическата гордост. Изтокът е анатемосал Несторий и не се е съблазнил от лъжовното празнодумство на така нареченото „непорочно зачатие“. А затова и самата Пресвета и Пречиста Дева не е изоставила своите хора и постоянно пребивава с тях, чрез своя Покров.

От Сионската горница, където Дух Свети, „когато раздаваше огнени езици, всички към единение призова“,[5] слизайки във видимия огън над главата и на Божията майка, от тази горница и от Гетсиманската пещера, където тя е погребана, през нейния град Ефес, където любимият ученик на нейния Син я възпя „при своите си“, към Света гора, нейния земен дял, към Константиновия град, където във Влахерните е поясът ѝ, към Иверската земя и към светата православна и богоносна Рус, където са ѝ въздигнати толкова храмове и където толкова често тя се е явявала в чудотворните свои икони и на светите угодници Сергий [Радонежки], Серафим [Саровски] и други молитвеници за руската земя и целия потънал в греха свят, тя помни за своите православни сироти. Ето защо са толкова много и посветените на нея песни, и запазилите се нейни икони, явявайки ни живата памет за нея. А какво представлява песента, ако не догмат, и какво представлява иконата – ако не един дивен, изпълнен в приказни цветове разказ за Всеблажената.

Във всяка служба на Богородичен празник, в цялата концепция на паметта за св. Богородица са отразени цялото разбиране и преживяване на нейната личност; отразени са целият Божи промисъл, цялото Божие домостроителство, което – като в една точка – се съединява в нея и в нея разцъфва с цвета на нашето спасение. В нашето богослужебно разбиране на личността на Божията майка са вплетени както начинът, по който тя бива преживявана в Новия Завет, където за нея е споменато, така и начинът, по който тя бива преживявана в Стария Завет, когато тя е все още очаквана, когато нейният образ все още само прозира през тъмнината на идните столетия. Необходимостта от вплитане на тези ветхозаветни пророчества в цялостното последование на службата е важна част от тази служба. Неразбирането им означава неразбиране на целия ветхозаветен подготвително-възпитателен (ще рече педагогически) път към християнството. Ветхият Завет е пестун[6] в Христа (срв. Гал. 3:24[7]). Отричането на Ветхия Завет означава и неразбиране на Новия. Новозаветната литургия има за свой предобраз ветхозаветните подготвителни служби. Във вечерния полумрак и в зарите на утрото е било заложено семето на бъдещото дърво на християнството.

Душата сама изисква това библейско подхождане към Бога. Нека да се вслушаме в Библията, нека се опитаме да я преживеем, да се преселим в нея, да поживеем за малко чрез нейните настроения. Нека си спомним съвършено различната обстановка на Ветхия Завет. В това спокойно, немного фаталистическо отношение към живота, в устремените в далечината, изпод гъстите борове, неподвижни, пълни с тъга и плач погледи, в дългите патриархални бради, в кантовете на дългите одежди, в разпънатите из пустинята шатри – във всичко това го има ароматът на древния библейски старозаветен дух. В нажежения пустинен въздух с блещукането на тихите южни звезди се чува гърленият, окаян, ридаещ вик на прокажения, виждат се конвулсиите на бесноватия. В обстановка на загадъчните начертания на източните букви – на тези почти магически символи – се чува старческият глас на пророка, гласът на може би единствения праведник, заради когото все още родът на земните бива помилван – единствен той в този нажежен въздух говори за правда и за бъдещото спасение.

Ветхият Завет!… Прекрасната фигура на Израил, на Рахил, която плаче за децата си, на избрания Божи народ. На Израил са били давани знаменията и са били посочвани пътищата, и той ги е съхранил в своите пророчески вещания.

Във вехтозаветните четения чрез устата на богобоязливите древни мъже на нас ни се напомня за предчувствията за появата на Божията майка. Така, в първата паримия ни се припомня за Яков, заспал по пътя за Харан и видял лествицата, „изправена на земята, а върхът ѝ стига до небето“ (Бит. 28:12). И за ангелите Господни, изкачващи се и слизащи по нея, и за гласа Господен към уплашилия се от това видение Яков, и за самата лествица, която сякаш в далечното бъдеще предобразява съединяването на двата свята – тварния и славата във висините, на човешката природа и на божествената, на земята и на небето – цялото това слабо предуказание, което е било дадено на немощния ум на ветхозаветния Израил за бъдещото му избавление и спасение, за образа на Пречистата Богородица, за която още в рая е било предуказано на прогонения от там Адам.

Премъдрият Соломон, като предвижда бъдещото избавление от игото на закона, предрича за Пречистата Владичица в следните думи от своите Притчи: „Премъдростта (Софѝя, ще рече ипостасното Слово на Отца)[8] си съгради дом, издяла седемте му стълба, закла жертва, размеси виното си и приготви трапезата си“ (Прит. 9:1-2). Тук се съдържа пророческо указание и за самата Божия майка, която църковната песен нарича „храм на Божията Премъдрост“[9] и „кивот на Словото“, и за бъдещото тайнствено избавление и спасение на целия свят в божественото тайнство на Евхаристията.

Това е същото, което на планината Хорив е видял и Моисей в тайнственото явяване на Горящата къпина (Изх. 3 гл.) и което е предобраз на бъдещото избавление от догмата за приснодевството на св. Богородица (паримия на Благовещение), и което и св. пророк Йезекиил явно е посочил в своето пророчество, което ние днес също възприемаме – като ветхозаветно четиво на Богородичния празник. Видял е вратата на скинията, „обърнати към изток, и те бяха затворени…“, и е чул Господа: „Тия врата ще стоят затворени, не ще се отворят, и никой човек не ще влезе през тях, защото Господ, Бог Израилев, влезе през тях, и те ще стоят затворени“ (Иез. 44:1-2).

В това предобразно видение се съдържа и целият догмат относно приснодевството на св. Богородица. „Девствена похвало, … съчетала девството и рождеството“[10] – същото, което и православният иконописец е изобразил в трите звезди – на челото и на пръстите на Богородица.[11] „До Рождеството Дева, в Рождеството Дева и след Рождеството Дева“. „Като Дева ти си родила и Дева си останала“, защото там, където поиска Бог, „… там се побеждава законът на природата“.[12] И това спасение, което е дошло чрез Девата – което не е могло да проумее затлъстялото сърце на ветхозаветното човечество, смътно и неясно са провидели пророците, провидели са го с помощта на Светия Дух и са го запечатали в своите символи. А в техните слова са зачатъците на бъдещото православно учение за Божията майка.

През дима от кадилницата – заедно с него – във въздуха се носи и се утаява и този великопостен задостойник: „За тебе, Благодатна, се радва цялото творение: ангелският събор и човешкият род“. В тези немного думи е разкрито почти цялото наше богословие за Божията майка. Достатъчно е само да се вслушаме в словесните нюанси и пред нас ще се открие целият тайнствен смисъл на догмата за Богородица. В тези думи се съдържа и целият неин образ, и цялата нейна същност.

Наречена е „Благодатна“ и ни е казано, че заради нея се радва цялото творение. За немощния човешки разум учението за Пресвета Богородица е една непостижима и велика тайна. „Благодатна“ означава зарадвана, сиреч – станала причастна на радостта, причастна на благодатта повече от всички други Божии творения.

Трогателно – до наивност трогателно – в Пролога и в Четиминеите ни се разказва за разговора на Господа Бога с архангел Гавриил, преди архангелът да слезе на земята и в шестия месец[13] да благовести на Пресветата Дева великата радост.

„Казва ѝ: радвай се, Благодатна, защото ще помилвам сърдитата Ева“, след което се повествува: „… а където възрадваната отиде, там всичко се изпълва с радост“.[14] Светът лежи в зло, в него царува грехът и затова в него няма радост. В този безрадостен свят не може да има радост; единствено по благодат, която е дадена свише, някой може да стане причастен на радостта и да се възрадва. А Девата Богородица намира благодат при Бога и е облагодатена. Предварително очистена от греха и от Светия Дух подготвена за това, тя става причастна на радостта. И тогава „Ангел предстател бе пратен от небето да каже на Богородица: радвай се! И виждайки, че Ти, Господи, едновременно при тоя безплътен глас, се въплъщаваш, стоеше ужасен и викаше към нея така: Радвай се ти, чрез която ще изгрее радостта; радвай се ти, чрез която клетвата ще изчезне!“.[15] С ангелите възклицава и човешкият род: „Радвай се, радосте наша, с честнѝя твой омофор закриляй ни от всяко зло“.[16] За нея се радва цялото творение, приветства я всичко сътворено, всичко създадено от ръцете на Твореца – Ангелският събор и човешкият род. И безплътните сили небесни – тези, които никога не са съгрешавали и пребивават в своето безгрешно състояние още от първия ден на творението и които ще останат такива и до последния ден, славословейки непрестанно светостта на триединото Божие величие, предстоящи със стотици и хиляди пред Престола Господен, се радват за нея: за тази, която е по-почитана от херувимите и несравнено по-славна от серафимите. Дивно и предивно!… Онези, които са непричастни на греха и на плътта, се радват за тази, която е по-високо от тях, без да е чужда на греха на прародителите, носейки същата тази тленна плът.

За нея се радва човешкият род, събранието на всички разумни твари – както тези, които живеят в плът и са грешни, страдащи в безрадостния свят, така и онези, които са препрославени в сиянието на светостта, в светлите одежди на праведността. Всички те се радват за нея – възрадваната, и я призовават към радост.

Светът е бил сътворен в Божествения съвет на триединото величие – чрез Неговата Премъдрост са сътворени тварите. Заради още по-голямата прослава на Божията любов, която иска всички да се спасят и с разума си да стигнат до истината, заради най-пълното възможно осъществяване на свободата, светът на човеците не е загинал. Човекът е паднал в греха, но не е бил изоставен от Бога. В продължение на цялата ветхозаветна история на човечеството Бог често е снизхождал към хората, говорил е с устата на пророците, явявал им се е в различни образи – за да не позволи вярата и надеждата в Неговото милосърдие да угаснат окончателно. И ето че когато се е изпълнило времето, посочено в Божествения съвет, времето на Данииловите седмици,[17] се е случило най-великото космическо събитие – въплъщаването на Бога Слово в девическата утроба, осъществяването на пророчествата от всички времена – на Моисей, на Гедеон, на Давид, на Соломон, на Исайя, на Йезекиил и на Даниил и на всички останали, и така се извършва „великата тайна на благочестието“ (1 Тим. 3:16); настъпва централният момент в християнството: „… и Словото стана плът“ (Иоан 1:14); Творецът се съединява с тварите; започва Новия Завет: начатъкът на нашето спасение.[18]

Това е първият значим момент от живота на Божията майка, ставаща вече не само Дева и Приснодева, но и майка на Този, Който е създал всичко – всяка твар, включително и самата нея. Тази тайна е неведома за нас вследствие от немощта на нашия разум! Какъв само бунт представлява тя за разума! Колко трудно е на гордия ум на „мислещия човек“ да изрече тази дума: Богородица.

Ако Роденото не е Бог, ако Роденото не е единосъщно във всичко – освен в Своите ипостасни свойства – на безначалния Бог Отец, ако при раждането е станало умаляване или изтощение на божествената природа, значи Девата е родила не Бога, а просто един човек, един помазаник, един месия. И тъкмо затова на еретичестващия ум му е лесно да изрече „Христородица“, само не и Богородица.[19] Ако обаче Той е роден – от собственото Си създание – и, раждайки се, се е изтощил, къде остават тогава Божието всемогъщество, величие и абсолютност? Църквата обаче не престава да възпява и да слави Богородицата, Майката и Девата, която е съединила творението с Твореца.

Самото това изтощение също е тайна. Божият Син умалява Себе Си, „… като прие образ на раб“ (Фил. 2:7); заради въчовечаването изтощава Себе Си по отношение на онази надсветовна слава, която е имал при Бога още до сътворяването на света (срв. Иоан 17:5). И Той снизхожда до човешката плът, но при все това остава в пълнота такъв, какъвто е и до Въплъщението. Това Църквата обяснява по следния начин: „С плътта, която е от тебе, Пренепорочната, Словото се облече, въплъти се и живя в света, като Милосърден, без да се измени. Този, Който преди това беше безплътен“.[20]

Това съединение се е извършило в шестия месец, когато е бил изпратен архангел Гавриил. За което също се говори в нашите дивни богослужебни книги – в нашите минеи и триоди, в четиминеите, пролозите и поученията, допълващи и разясняващи красотата на нашето богослужение и неговия тайнствен смисъл. Толкова много е, което е посочено и е допълнено в тези книги от боголюбивите св. отци към това, което накратко е записано в евангелското повествование.

Все в този смисъл не бива да изпускаме от внимание и нашите св. икони, с тяхната дълбочина. Разбира се, не онези, които се изписват по немски маниер – като портрети и като картини от Свещената история, изпълнени със земен, чувствен, човешки реализъм, които не съдържат и не изразяват почти нищо, а тези старинни новгородски, московски и строгановски икони, които извеждат дивния догматически смисъл на дадения празник или събитие, в които всяка линия има смисъл и всеки цветови оттенък съдържа дълбоко символическо значение.

Да се вслушаме в четенията на Благовещение – на утринната в манастирския храм или в трапезарията… За това велико събитие на Благовещението и Въплъщението ни се повествува чрез устата на св. Йоан Златоуст.

Събитието на Благовещението се случва в Назарет: в грешния езически Назарет, а не в юдейския свещен град Йерусалим. Лишеният от слава Назарет зачена нашия Христос Господ; славният пък Йерусалим Го разпна. Малкият Витлеем Го роди – Великият Йерусалим търсеше да Го погуби. Когато се изпълва този срок, архангелът Гавриил е изпратен от Бога. Разговорът между Бога и Гавриил е трогателен – един разговор, за който евангелист Лука не споменава, но който е така ясно доловен от св. Йоан Златоуст.

„Затова отиди в Назарет, града Галилейски, и, като стигнеш там, първом на Девата радостта на Благовещението занеси, която някога Ева погуби“. И Бог увещава Своя ангел, как следва да се държи и какво да говори на Девата – така, че да не смути чистата ѝ душа, за да не я изкуси така, както някога змията е смутила и изкусила нейната прамайка Ева. И ето, безплътният ангел е изпратен на земята: „Свободният от греха – при непозналата тление“; „… изпратен е Гавриил да уговори събирането между създанието и Създателя“. „И ангелът говори на Девата, но не това, което някога в рая змията е беседвала с жената“. И ѝ благовести най-великата радост, която трябва да донесе спасение на грешния свят.

Цялото богослужение в Деня на Благовещението е преизпълнено от два момента: радостта от бъдещото спасение и съединението на тварния свят с горния, на творението с Твореца, защото в това се заключава и целият смисъл на празнуваното събитие.

„Бог се съединява с човеците – да се радва Творението“.[21] „Да се веселят Небесата и да се радва Земята, защото… О, чудо! Бог е сред човеците… Невместимият е в утроба, Вечният е във времето“.[22] „Синът Божи става Син на Девата“.[23]

В нашето богослужение образът на Божията майка е отразен с цялата чистота и ясност на вселенското, апостолско учение. Този образ е чужд на болезнената мистика на Средновековието, на нездравото обожествяване на Богородица в западната схоластика и онова преклонение пред Мадоната, което неизбежно води до „догмата“ за непорочното зачатие и я въздига на висота, равна на Божията, и която, по достойнство, принадлежи единствено Нему. Една Мадона, чужда на първородния грях, която дързостно е наречена „първородна дъщеря на Бога“, която е достойна не просто за молитвено призоваване, а и за същото като на Бога поклонение, е могла да се появи единствено под влиянието на наситената атмосфера на средновековната мистика. Получава се така: или за нас Христос Спасителят е чужд, не-едноприроден на нас по човечество – в случай че Той е бил роден от една безгрешна Дева, или Божията майка сама е изпълнила задачата да ни изкупи и е възстановила човешкия род, и тогава Спасителят е дошъл напразно. Впрочем подобни разсъждения в наши дни предизвикват опитите за едно отчасти неудачно подкрепяне и редакционни поправки към този нов догмат от страна не само на латинските полемисти. Самото понятие и думата „мистика“ са противни и чужди на православното религиозно съзнание, на неговия здрав, уравновесен в стремежите си дух, и напълно се изключват от целомъдрената любов към Бога – без всякакви извъртания, хлистовство[24] и пресилвания. Православието по никакъв начин не се нуждае от препратки към и застъпничеството на каквито и да било латински и други западни авторитети, към които обичат да прибягват в наши дни.

В православното съзнание живее образът на Дева Мария – родена, както и всички други човеци, по естествен път от обикновени хора, изпитвала нападенията на различни изкушения и подложена на общия закон на първородния грях, само че спечелила в Бога благодатта на смирението, на чистотата и любовта, и предварително очистена от Светия Дух за да може да възприеме Благовестието и да вмести в себе си Невместимия. Божията майка ни е толкова близка по своето рождение, по своя образ, по живота си сред хората. Тя е излязла от същата тази светска, грешна, човешка среда. Тя е едновременно и Божия майка, и човек, което толкова много ни сродява с нея, приближава я до нас, прави я наша близка ходатайка, застъпница, наша родна, която ни разбира и е снизходителна към нас.

Толкова разбираеми са в православието честите явявания на Небесната царица на праведниците и в нейните чудотворни икони, носещи такива трогателни за нас названия като: „И Словото стана плът“, „Утоли моята печал“, „Скоропослушница“,[25] „Смекчение на злите сърца“, „Радост за всички скърбящи“, „Нечакана радост“ и много-много други. Така особено близък ни е и празникът на Покрова на Божията майка.

В православното богослужение моментът на Благовещението е изобразен по един удивителен начин и целият празник е изпълнен с дълбоко разбиране за Въплъщението. Целият утринен канон представлява поразителен разговор между Гавриил – архангела, който е долетял в Назарет, и Пречистата Дева, приемаща радостта на Благовещението. Обикновено е прието този канон да се чете на два гласа, за още по-голямо наподобяване на диалога от този божествен разговор между небожителя и Богородица.

Това, че празникът св. Благовещение най-често се пада през периода на Великия пост, още повече спомага за подчертаване на момента на смирението, на покаянието и на греховността. Често в този канон се вплита един великопостен трипеснец с покайно съдържание, изпълнен с плач заради греха. На този ден пред литургичното съзнание се разкрива една удивителна картина.

Архангелът донася на земята Благата вест за това, че Девата е спечелила благодат в Бога и че безсеменно ще зачене и ще роди Този, Който няма възраст. И Отроковицата смирено недоумява за това чудесно явление, за неизяснимия начин на раждането – след като сама не познава мъж. В колко нежни тонове и оттенъци се предава в този божествен разговор девическото смущение, чистото и, от друга страна, настоятелно увещание към нея от страна на архангела. Думите не са в състояние да предадат тази чудесна беседа, да преразкажат на езика на човеците тези боговдъхновени слова. В продължение на целия канон безплътният пратеник настоява, а Девата смирено недоумява…

И ето, когато в осмата песен се възпява хвалà на Бога вовеки и когато в обичайните, непразнични дни ние в песни възвеличаваме тази, която е Богородица, която е майка на Светлината – в този момент на настоятелно увещание от страна на архангел Гавриил, на обещанието, че Дух Свети ще я намери и осени, Девата отговаря с думи, преизпълнени със смирение, кротост и любов: „Явяваш се пред мене като вестител на истината, защото си благовестител на всеобщата радост! И понеже очистих душата и тялото, нека Ми бъде по думата ти: да се всели Бог в мене, към Него викам заедно с тебе: Благославяйте всички дела Господни и превъзнасяйте Го във всички векове!“.[26] В тези слова се съдържа и най-силният довод против нашите „православни“ богослови, които ги тегли към латинското „непорочно“ зачатие. Интересно би било да научим от какво се е смятала за очистена св. Богородица, ако още преди това е била освободена от общия закон на греха.

С тези думи от канона диалогът е завършен. Посланикът на висшите сили отлита и „… заедно с думата на архангела в чистата ѝ утроба се зачева Синът и Слово Божие, по благоволението и указанието на Отца и със съдействието на Светия Дух“.[27]

И веднага хорът възнася ликуваща песен:

„Благовести, Земьо, великата радост – хвалете, Небеса, Божията слава!“ – и всички камбани зазвънтяват с приятния, преливащ, напевен и давещ се от радост звън, и цялата Църква песнослови в деветата песен – ирмос и припев – и отново ликува хорът:

„Благовести, Земьо, великата радост – хвалете, Небеса, Божията слава!“.

Камбаните бият, мощното благовестие се носи по градските площади, по полята, горите и реките, и действително изглежда така, че сякаш цялата земя дотогава е дремела в сънна полузабрава и мъчително и уморено целият човешки род е очаквал този момент на това смирено признание на своето величие: „Ето рабинята Господня, нека ми бъде по думата ти“…

„Благовести, Земьо, великата радост…“. И цялото творение се радва – ангелският събор и човешкият род… Цялата земя, цялото творение, целият свят – всички! Всичко е преизпълнено от радост и припевът звучи до безкрай, ту от единия клирос, ту от другия, носи се в душите и сърцата, звучи в ушите, изпълва със себе си всичко.

„Благовести, Земьо, великата радост – хвалете, Небеса, Божията слава!“.

Колко дивно всичко това е замислено и колко дивно е скрепено то заедно в нашето православно богослужение. Още на вечерната, в полумрака на мъждукащите лампади, след обещанието за Идващия Месия, от мрака на вековете и на забравения далечен Ветхи Завет, в песнопението „Свете тихий“ се чува гласът на пророчеството за жената, от която ще се роди Спасителят на света. Като се страхува да не смути неутвърдеността и слабото религиозно съзнание на Израил, като се страхува от неговите склонности към езическото заблуждение, боязливо и в неуверени образи Битиеписателят рисува този бъдещ образ на Девата. Този образ се явява в алегории и символи. Ту е Лествица, ту Врата, ту Къпина, ту дом на Премъдростта. И при изпълнението на времената, във времето, предречено за Изкуплението, в течение на цялата всенощна служба се благовести радостта на дошлото чрез Девата спасение.

В проблясъка на свещите и светилниците, на лампадите и полиелеите, в кълбетата от благовонния кадилен дим, в звъненето на камбаните, носещи се над цялата земя, вече дишаща с началото на пролетния живот, се лее това пеене на цялото човечество – тази радост на целия човешки род:

„Благовести, Земьо, великата радост – хвалете, Небеса, Божията слава!“.

И домът Господен, цялата земя, целият свят се изпълват със слава.

„Благовести, Земьо, великата радост – хвалете, Небеса, Божията слава!“.

Това е един от особените моменти от живота на Пресветата Дева. Тази икона, пред която се е молил преп. Серафим – „Умиление“, Божията майка, която още не е заченала Предвечния, до Благовещение, нарисувана без звездите на приснодевството, съответства на това смирено очакване на утринното богослужение преди деветата песен, на това още мълчаливо съзерцание. Църквата мълчи. Ритмично струи боботещият глас на четеца на канона, един подир друг от време на време се редуват познатите с мелодиите си ирмоси на Богородичния канон: „Ще отворя устата си…“. Църквата е в полумрак, свещите рядко светят, лампадите пред иконостаса потрепват. Всичко е в напрегнато очакване, в някаква обтегнатост. И ето, след като Богородица е признала смирението си, т. е. след зачатието, веднага щом като Църквата е осъзнала това в своето богослужение, в същия този момент с мощни удари се разлива приятен звън и над земята на приливи се разнася Благата вест и гамата се насища от благодатното многоцветие на живота. Цялата църква се осветлява от огньове и възторгът на цялата Църква отеква, излива се и прелива, и звучи от клирос на клирос:

„Благовести, Земьо, великата радост – хвалете, Небеса, Божията слава!“.

Пролетта е дошла, земята диша и от полята, от чернозема излиза пара, разнася се лепкавият мирис на пъпките на дърветата. Цялата земя благовести, всяка бреза и цветче участват във всеобщата радост на цялото творение. Благовещение – това е празникът на благословеното творение. В едно от рождественските песнопения се говори за това какви дарове са принесени на Твореца, кой как Му е благодарил: „ангелите – песен, небесата – звезда, мъдреците – дарове, пастирите – удивление, земята – пещера, пустинята – ясли, а ние – майката Дева“.[28]

Тя е венецът на творението. Тя е по-близо от всичко до това творение и затова ние я чувстваме и я възприемаме така близко. Та да си спомним как нашият народ се отнася към нея, колко близко и родно преживява той всеки от Богородичните празници. Какво множество чудотворни икони на Божията майка са свързани с историята на нашата Рус. Колко много са Богородичните манастири и колко много от нашите църковни храмове носят името ѝ.

И човек неволно си припомня такава картина: ярък летен ден, душна и нетърпима жега тежи и задавя всичко. От месец не е валял дъжд, всичко е посивяло и съхне, и вехне. Овесените класове са нарядко, разредени… Земята е пресъхнала като камък. А „светът“ е решил да отслужи молебен към Владичицата. Народът се е приготвил в полето извън селото. Далечината се люлее от жегата и потрепва на вълни. Като разноцветни късчета, също като шахматна дъска в далечината пъстреят селските земи: черна, почти посивяла угар, блеснали жита, ярки листа на картофените посеви – всички стоят и чакат. И ето че някъде в далечината се чува пение. Задава се възрастен свещеник, а зад него мъже и жени в пъстра тълпа. Две от възрастните жени – в черни кърпи и тъмни дрехи – носят иконата. Полюшват се хоругви, кръстове, икони… „Владичицата идва! Идва Небесната царица!“. Колко близко в такива минути се усеща съединяването, по молитвите на Божията майка, на отхвърленото наше естество с Него. Колко близка е тя – на нас, на земята, на цялото творение, и как творението ѝ се радва. Молитвите и песнопенията като че ли извират от самата пресъхнала земя, от тези повехнали овеси и пшеници – от самата майка-земя към майката Божия.

Спомням си как веднъж, в утрото на пролетен ден, вървях нанякъде, заедно с един възрастен селянин. Снегът вече беше изчезнал и земята – събудена от сън – дишаше, а от нея се носеше пара на кълбета и всички поля бяха като покрити с дим. Двамата ходехме в мълчание и наблюдавахме това плодородно дихание на майката-земя. И ето, гледайки към носещата се от земята пара, я посочих на стареца. Той погледна умно – по мужишки умно, и каза в пространството:

„Да, земята, а значи майката, ще роди. Господи, Царицата небесна, Владичицата!“ – и отново повтори с особено ударение: „земята-майка ще роди!“.

*   *   *

А в края на лятото, през август, когато зърното е прибрано и угарите с посевите са разорани, цялото творение се радва по-особено и земята пее псаломски. Сега е Успение Богородично. Това е увенчаването, венецът на Божията майка, а заедно с нея и на цялото творение. Това е завършекът на нашето спасение: ликуването на преобразеното тяло. Да вникнем в смисъла на празника.

„Изворът на живота се полага в гроба“.[29] Умира майката на Безсмъртния. Но нима е възможно? Нима е вместимо? Разбираемо ли е? Разбира ли го гордият човешки разум? Днес Богородица заспива.

„Днес небето простира недрата си, за да приеме тази, която роди Невместимия от целия свят; и земята – като отдава нея, извора на живота – се украсява с благословение и благолепие. Ангелите, заедно с апостолите, трепетно съзерцават тази, която се преселва от живота към живота, която е родила Началника на живота. Нека всички ѝ се поклоним и се помолим: не забравяй, Владичице, своето близко родство с нас, които празнуваме с вяра всесветото твое успение!“.[30] А ето че в четиминеите се разказва как всичките дървета на Елеонската планина – където Божията майка се е молила преди своето успение, са се покланяли до земята заедно с нея, и слава Господня „от Небесата идваше“. Бездушните дървета дори – и те са благодарили с нея на Твореца. И заспалата Богородица „предава всесветата своя душа в пречистите длани на Този, Който от нея безсеменно се въплъти“.[31] Тази, която безсеменно е приела в тялото си Раждащия се, сега Му отдава и душата си.

На иконата на Успение Спасителят стои в небесните облаци, във вид на Младенец, приемайки чистата ѝ душа. Тази, която е венецът на творението, най-доброто от всички човеци, която е повече почитана и от небесните войнства, която е лествица от небето към земята, днес заспива в сън и отива при своя Творец. Създадени благодарение на Божията любов, поради гордостта си отхвърлени от Бога, с човешкото си тварно естество ние сме видели спасението и сме го приели. Дали сме на раждащия се Христос Неговата майка-Дева – най-добрия от всичките земни дарове – и в деня на нейното Успение получаваме отново залога за нашето вечно спасение. Ако в Благовещението имаме благословението към творението, тъй като Христос не се погнуси да се въплъти в човешки, в тварен облик, то сега – в нейното Успение, е окончателното утвърждаване, венецът на нашето спасение, обòжението на нашата човешка природа, предобразът на бъдещия ни живот – по образа на преобразеното на Тавор тяло… В тяло сме живели на земята – с тяло ще се и спасим, в преобразено тяло ще вкусим плодовете на вечния живот, в преобразеното тяло ние ще славословим Бога… В Успението е и залогът на нашето Всеобщо възкресение, защото и възкресението на Божията майка е било в нейното Успение – за да се оправдаят словата на царя и псалмопевец: „Застани, Господи, на мястото на Твоя покой, – Ти и ковчегът на Твоето могъщество“ (Пс. 131:8).

В този ден ангелите говорят един на друг: „вдигнете портите си и приемете“[32] тази, която е родила Твореца. Със славословия ангелите възпяват честнòто и свето нейно тяло. Безплътните ангели се радват за преобразената плът, която е родила плътта на Твореца.

На деветата песен от канона, в която се възпява Пресвета Богородица, на този ден, заедно с ликуващото благовестие, заглъхващо из полята в чистия августовски въздух, и с преливането на звъна на камбаните, ангелите възпяват Всечестнàта Дева, и, като приемат нейното тяло, го възнасят на Небесата – при вече възнесеното Тяло на нейния Син и Бог. В песента пък се разказва как ангелските войнства, „със свещени криле, с трепет и радост покриваха тялото ѝ“[33] – възнасяйки го от Земята към Небесните обиталища. Камбаните изливат своята медна песен, а хората в църквата славословят: „Вие, ангели, които видяхте Успението на Пречистата, се удивихте как Девата възхожда от Земята на Небето“. И пак камбанният звън кънти и кънти, и свещици мъждукат пред празничната икона. Народът изпълва храма и в него няма място за всички. „Вие, ангели, които видяхте Успението на Пречистата, се удивихте…“. Земята се радва. Отворени са дверите към Небето. Видим е Самият Господ, приемащ душата на Божията майка; видима е и тя, Чистата – тази, която ангелите възнасят към Небето. Успението е възкресение. Завършено е делото на нашето спасение. Увенчана е нашата плът, увенчано е творението.

Специално се спряхме на този момент от нашето литургическо съзнание, деветата песен от канона и момента на принасянето на предлежащата Жертва за Божията майка, момента на завършека на ветхозаветната история, който е съсредоточен в края на канона. В течение на цялата вечерна и на утринната преминава цялата история на човечеството – още от сътворението на света и грехопадението и чак до момента на славословенето на Този, Който ни е показал светлината и Който Сам е Светлина. В канона това постепенно нарастване на събитията се вижда особено ясно. Възпява се песента на девицата Мариам за освободения Израил след преминаването през морето; възпява се в предобрази Ана, майката на Самуил, „езическата неплодна църква“, възпяват се пророческите обещания на Авакум, на Исайя, на Йона, на тримата отроци в пещта и Даниил – „мъж желан“,[34] и, накрая, след тяхната възторжена песен, възвеличаваме в песни Богородицата и майка на Светлината и в деветата песен ѝ пеем слава. А на големите празници канонът завършва с величания и припеви в нейна чест.

Насред звъна на камбаните и блясъка на свещите, които отново се запалват в този момент,[35] насред кадилния дим чуваме възклицанията:

„Ангелите, като виждаха Успението на Пречистата, удивиха се как Девата възлиза от Земята на Небето…“.[36]

„Възвеличавай, душо моя, честнòто преставление на Божията майка от Земята на Небето…“.[37]

„Благовести, Земьо, великата радост; хвалете, Небеса, Божията слава…“.[38]

„Възвеличавай, душо моя, преславното Рождество на Божията майка…“.[39]

„Ангелите, като виждаха въвеждането на Всечистата [в Храма], удивиха се: как със слава влезе в Светая светих…“.

„Ангели, тържествувайте заедно със светците; девици, заедно ликувайте – защото Божията Отроковица влезе в Светая Светих…“.[40]

„Възвеличавай, душо моя, тази, която е повече почитана и по-славна от небесните войнства, Пречистата Дева Богородица…“.[41]

Дали в утринния въздух преди изгрева, или в ранната пролет на Благовещението, дали през лятото – на празника на Успението на Пресвета Богородица, или в мразовития хлад – ноемврийският празник на Въведението на Пресвета Богородица в храма, звънът на камбаните се преплита с пението на човеците, и пението на човеците – с ангелското пение.

*   *   *

На божествената Литургия след тайнственото пресъществяване, след като Светият Дух е слязъл над Даровете и е извършил тайнството, подобно на това, когато, слизайки върху Девата, е съдействал за Въплъщението, след момента, когато Въплъщението сякаш се повтаря,[42] особено, значително важно е призоваването на името на Божията майка и изпяването на нейната песен „Достойно есть“ или на Задостойника.

„Тези Твои дарове от всичко, което е Твое, принасяме на Тебе, за всички и заради всичко!…“.

От тварния свят на Твореца се принася жертва за целия тварен свят. Особено, при това, се споменава тази, която е по-почитаната в сравнение с ангелските войнства и която е венецът на творението, и отново пеем:

„За Тебе, Благодатна, се радва цялото творение, слава на Тебе!“.

Следва

Превод: Борис Маринов

* „О Тебе радуется, Благодатная, всякая тварь…“ – В: Киприан (Керн), Архим. Взгляните на лилии полевые… Курс лекции по литургическому богословию, М.: „Образ“, 2007 – на страницата Азбука.ру – тук (бел. прев.).