Аборт

Продължение от „Семейство и семейно планиране“

Като следва Писанието, православното каноническо право отъждествява аборта с убийство и изисква отлъчване от църковно общение за всички участвали в извършването му. Правило 91 на Шестия вселенски събор налага епитимия като на убийци на такива, които дават „отрови,[1] причиняващи недоизнасяне на плода в утробата“, както и на тези, „които приемат отрови, умъртвяващи плода“.

В своето Правило 2, разглеждайки аборта, св. Василий Велики изрично отхвърля всякакви съображения, които биха позволили аборт на ранен етап на бременността. Той пише: „Която умишлено погуби заченат в утробата си плод, подлежи на наказание за убийство. Ние не правим тънка разлика, дали плодът вече е добил образ, или не…“.[2]

Покайната дисциплина на ранната Църква е изисквала такива „убийци“ да бъдат допускани до примиряване с Църквата и до свето Причастие едва на смъртния си одър, в случай че към момента са принесли покаяние. Допускани са били обаче и изключения. Анкирският поместен събор недвусмислено позволява някои изключения за въвлечени в аборт. Правило 21 на този събор казва: „На жени, които са заченали в прелюбодеяние и са унищожили плода, и на ония, които се занимават с приготовяне на плодогонни отрови, предишното правило забранява да се причастяват до края на живота им. А ние, като търсим нещо по-снизходително, определяме такива да прекарат десет години в покаяние по установените степени“.[3]

За да разберем докрай позицията на Православната църква по въпроса за аборта, може да се позовем също и на тържественото отбелязване от Църквата на празници като Зачатието на св. пророк Йоан Предтеча и Кръстител Господен (23 септември), Зачатието на св. Анна, когато тя зачена Пресвета Богородица (9 декември) и най-вече празненството на Благовещение Богородично (25 март), когато Самият Христос е заченат в утробата на Девата. Празнуването на тези събития недвусмислено предполага, че човешкият живот – в конкретните случаи животът на св. Йоан, на Пресвета Богородица и на Христос, като Човек – започва още от момента на зачатието, а не на някакъв по-късен етап, когато, по общото мнение, плодът се смята за вече „жизнеспособен“.

Ако оставаме в рамките на библейската и християнска перспектива, няма никакъв начин да избегнем от факта, че абортът представлява прекъсване на човешки живот. Той по никакъв начин не може да бъде оправдан с аргументите, които обичайно се приемат в нашето снизходително и секуларизирано общество – физическия или психологически дискомфорт за майката, пренаселеност, финансови затруднения, социална несигурност и т. н. Действително налице са определени злини, които трябва да бъдат лекувани, само че това лечение не може да бъде постигано посредством убиване на невинни жертви, които притежават пълен потенциал за един нормален човешки живот. В случай че абортът се възприеме като нормална процедура за справяне със злините на обществото, то, строго погледнато, няма никаква причина убийството да не бъде възприето като „решение“ (от типа на намереното от Хитлер „окончателно решение“ на проблема с евреите!) и в други ситуации – особено в случай на болест и преклонна възраст. Ако „терминално“ болните (а възрастните хора обикновено всичките са „терминални“) бъдат подлагани на тихо и кротко прекратяване на живота им, какво облекчение би било това за онези, които носят психологическата и материалната отговорност за тяхното продължаващо съществуване! Каква обаче ужасна и абсолютно нехуманна перспектива за обществото е това! И е доста плашещо да забележим колко близо сме вече до нейното реализиране.

За християните убийството винаги е зло, независимо от това в какви обстоятелства се извършва, включително по време на война. Св. Василий Велики е изисквал войниците, непосредствено въвличани в извършване на убийства по време на война, в продължение на три години да се въздържат от свето Причастие (Правило 13).[4] При все това, като не поощрява крайния пацифизъм (макар и понякога да го допуска), Църквата признава, че отнемането на живот на война не е съвсем същото като умишленото убийство, тъй като – поне принципно – се върши в името на спасяването на живота на другите. Друг подобен пример е убийство, извършено с цел защита на невинен живот, което, строго погледнато, също не може да се смята за умишлено убийство. И все пак, отношението на св. Василий Велики към войниците показва, че дори в тези случаи убийството е зло, макар вероятно и по-малко зло в сравнение с пасивното приемане на чуждо насилие. По аналогия може да се сметне и че в крайния (и изключително рядък) случай, когато прекъсването живота на зародиш е единственото средство да бъде спасен животът на майката, това също може да се приеме за „по-малко зло“. В тези случаи обаче ужасната отговорност за вземането на това решение трябва да се взема при пълно осъзнаване за факта, че убийството остава убийство.

И така, по този съдбоносен въпрос православните християни имат недвусмислено указание от своята Църква що се отнася до техните лични и семейни отговорности. Също така те със сигурност ще се противопоставят и на приемането на законодателство, което легализира аборта, защото това законодателство би било явен знак за дехуманизирането и цинизма в нашето общество. Те обаче трябва да помнят и това, че истински моралната позиция против аборта предполага и особено отговорна грижа за милионите нещастни, гладни, необразовани и нежелани деца, идващи на света без каквито и да било гаранции за сносен живот.

Следва

Превод: София Ангелова

* „Abortion“ – In: Meyendorff, J. Marriage: An Orthodox Perspective, Crestwood, NY: „St. Vladimir’s Seminary Press“ ³2000, p. 63-65 (бел. прев.).