Семейство и семейно планиране

Продължение от „Развод“

Сам Иисус в навечерието на Своята смърт, в тържествения момент, когато споделя с учениците Си последната обща вечеря, припомня радостта от детерождението: „Жена, кога ражда, има болки, защото е дошъл часът ѝ; но след като роди младенеца, от радост не помни вече мъките, защото се е родил човек на света“ (Иоан 16:21). И всички родители знаят, че „терзанието“, което изцяло се забравя след идването на детето, е не просто във физическите болки на майката, но също и във всички останали безпокойства, финансови притеснения и пр., които всички мъже и жени толкова често изпитват преди да проимат дете. Когато в семейството се появи ново малко същество, безпомощно и напълно „свое собствено“, отчаяно нуждаещо се от любов и грижа, от тях не остава и следа.

След това ние знаем и за отношението на Иисус към децата: „И като повика Иисус едно дете, изправи го посред тях и рече: истина ви казвам, ако се не обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно“ (Мат. 18:2-3). Може ли някой да разбере пълното значение на това предупреждение на Господа, – което вероятно е едно от най-откровените в цялото Евангелие, – ако умишлено се лишава от това да има деца?

В действителност, раждането и отглеждането на деца са наистина огромна радост и Божие благословение. Не може да има християнски брак без незабавно и нетърпеливо желание на двамата родители да получат и да споделят тази радост. Брак, в който децата са нежелани, е основан върху погрешна, егоистична и плътска форма на любов. Давайки живот на други човеци, човекът имитира Божия творчески акт, а ако откаже това, той не просто отхвърля своя Творец, но и изопачава собствената си човешка природа – защото няма човешка природа без образ и подобие Божие, т. е. без съзнателно, или несъзнателно, желание за вярно подражаване на живототворящия Отец на всичко съществуващо.

При все това обаче, както по-горе в Глава първа вече видяхме, едно от същностните различия между старозаветната юдейска концепция за брака и християнската такава се състои в това, че за древните евреи бракът е бил само средство за създаване на потомство, докато за християните той представлява цел сам по себе си – съюз на двамата в любовта, който отобразява съюза между Христос и Църквата. И действително нито в Евангелията, нито в посланията на св. апостол Павел ние няма да открием представата, че раждането на деца е нещо, което „оправдава“ брака. Такава идея няма да открием и в светоотческата литература. В своята прекрасна Беседа 20 върху Послание до ефесяни, св. Йоан Златоуст определя брака като „съюз“ и „тайнство“, и само при случай споменава за раждането на деца.[1]

По този въпрос съвременната християнска мисъл и практика са изцяло объркани, а медиите, със своите коментари, които често изопачават и погрешно тълкуват папските енциклики, изключващи за римокатолиците възможността за изкуствено контролиране на раждаемостта, допринасят с твърде малко за възможното му изясняване.

Работата е там, че съвсем донеотдавна западното мислене върху пола и брака беше изцяло и почти изключително доминирано от учението на св. Августин († 430 г.). А това, което е специфичното за неговата гледна точка по този въпрос е, че той разглежда пола и сексуалния инстинкт като канали, през които „първородният грях“ на Адам се предава към неговото потомство. Оттам и бракът – доколкото предполага сексуалното общуване – е греховен сам по себе си и може да бъде оправдан единствено „чрез детерождение“. Следователно, в случай че раждането на деца бъде възпрепятствано по изкуствен път, то сексуалните отношения – дори и в законния брак – са изначално греховни.

Православната църква – също както и Римокатолическата – признава светостта на св. Августин, но в православието неговият учителен авторитет далеч не е така абсолютен както е бил на Запад. И макар понякога в източната християнска монашеска литература сексът на практика да е приравняван до греха, Преданието на Църквата обаче като цяло се придържа много твърдо към постановленията на Гангърския събор (за тях по-долу, в Приложение 3), който напълно отхвърля осъдителното мнение за брака. И със сигурност, макар сексуалният инстинкт, в своята извратена и „грехопаднала“ форма, често да бива свързван с греха, той в никакъв случай не е единственият канал, по който греховността се разпространява през поколенията. Бракът обаче, сам по себе си, представлява тайнство, което означава, че в отношенията между мъжа и жената той е бил изкупен чрез Кръста на Христос, преобразен чрез благодатта на Светия Дух и преобразуван – чрез любовта – във вечна връзка.

Ако сексът е равнозначен на грях и ако тази вина се изкупва единствено с раждане на деца, то както бракът, така и създаването на потомство, не биха били нищо повече от жалки заместители на единствения истински християнски идеал: безбрачието. Сами по себе си те практически не биха притежавали каквато и да било положителна значимост от християнска гледна точка; и, разбира се, брачното сексуално общуване, което избягва раждането на деца, е явно греховно, само в случай че възприемаме възгледа на Августин върху секса и брака. Дори скорошната папска енциклика Humanae vitae, която забранява изкуствения контрол върху раждаемостта, да не е основана на августинианството, а по-скоро да изтъква една позитивна загриженост за човешкия живот, представите обаче за греховността на секса, които в миналото са господствали в римокатолическата мисъл, си остават и са косвена пречка пред съвременното ѝ ръководство да промени отношението си към контрола върху раждаемостта. Защото как то би могло да противоречи на нещо, което е било негово утвърдено учение в продължение на толкова много години?

Православната църква, от своя страна, никога не се е ангажирала формално, нито официално с позиция по този въпрос. Това обаче не означава, че въпросите на контрола на раждаемостта и семейното планиране са нещо, към което православните християни са безразлични, нито че по отношение на тях християнското им призвание няма своите практически измерения. Както вече показахме, това християнско призвание предполага вярването, че:

- раждането на деца е естествения, свещен и необходим елемент на християнския брак, и

- да се дава живот е богоподобна привилегия на човека, от която той няма правото да се отказва, ако иска да съхрани дадените му по рождение Божи образ и подобие.

Папската енциклика Humanae vitae включва забележителни изявления и по двата въпроса, и следователно не следва да бъде оставяна без внимание просто затова, защото е папска.

Въпросът за семейното планиране обаче има и други аспекти, които днес широко се признават и дискутират. Например, ако „животът“, даряван от родителите на техните деца, трябва да бъде един в пълния смисъл на думата човешки живот, то той не може да включва само физическото съществуване, но също и родителската грижа, образование и прилични условия на живот. Зачевайки деца, родителите трябва да имат готовността да поемат всички тези отговорности. Очевидно е, че съществуват икономически, социални и психологически ситуации, в които в това отношение не могат да бъдат дадени никакви гаранции. А понякога дори е почти сигурно, че новородените деца ще живеят в глад и в психологическо страдание.

В такива ситуации има различни форми на семейно планиране, древни като света и добре познати от векове на мъжете и на жените. Един радикален начин за контрол на раждаемостта е пълното въздържане. Дали обаче той съответства на истинския брачен живот? И не е ли самото въздържане също форма на ограничаване на богодаруваната на човека власт да дава живот и да продължава живота? И все пак, както Новият Завет, така и Преданието на Църквата разглеждат въздържането като приемлива форма на семейно планиране. Неотдавнашното римокатолическо учение също препоръчва въздържането за определени периоди, забранявайки изкуствените методи като „хапчето“. Дали обаче има действителна разлика между средствата, наричани „изкуствени“, и тези, смятани за „естествени“? Действително „естествено“ ли е въздържането? И нима не е „изкуствена“ всяка форма на медицински контрол върху човешките функции? Трябва ли тогава тя да бъде заклеймявана като греховна? И, накрая, един сериозен богословски въпрос – нима всичко „естествено“ е непременно „добро“? Защото дори св. апостол Павел е виждал, че въздържането може да води до „разпалване“. Нима науката не е в състояние да направи раждането на деца по-хуманно, като го контролира – така, както контролира и храната, естествената среда и здравето?

На всичките тези въпроси категоричното осъждане на контрола на раждаемостта не успява да предостави някакъв задоволителен отговор. То никога не е било одобрявано от Православната църква като цяло, независимо от това, че понякога църковните власти по места са излизали със становища, сходни с това на папата. Във всеки случай, Църквата никога не е имала практиката да дава морални наставления чрез издаване на стандартни формули, претендиращи за общовалидност, по въпроси, които изискват персонален акт на съвестта. Имаме форми на семейно планиране, които биха били приемливи или дори неизбежни за едни двойки, докато други биха предпочели да ги избягват. С особена сила това важи за „хапчето“.

Въпросът за контрола върху раждаемостта и неговите приемливи форми може да бъде решаван единствено от самите християнски двойки. Те могат да вземат правилното решение, само ако възприемат своето християнско призвание абсолютно сериозно, ако вярват в Божия промисъл, ако избягват да се грижат прекалено много за материалната сигурност („Не си събирайте съкровища на земята“ – Мат. 6:19), ако осъзнават, че децата са велика радост и дар от Бога, ако любовта им не е себична и егоистична и не забравят, че сведената до сексуално удоволствие любов не е истинска любов. В благоденстващото американско общество, например, практически никога няма действителни основания да се избягва раждането на деца през първите две години от брака. При всички положения, съветът на добрия свещеник-изповедник може да помогне много за предприемането на правилната „първа стъпка“ в брачния живот.

Следва

Превод: София Ангелова

* „Family and Family Planning“ – In: Meyendorff, J. Marriage: An Orthodox Perspective, Crestwood, NY: „St. Vladimir’s Seminary Press“ ³2000, p. 58-63 (бел. прев.).

[1] A Select Library of the Nicene and Post Nicene Fathers, vol. XIII, Grand Rapids, MI, 1956, p. 143-152 (Appendix II).