Брачното свещенство

Продължение от „Аборт“

Новият Завет съдържа недвусмислена информация, че поне някои от апостолите включително св. апостол Петър, са били женени мъже, както и че брачният статус се е смятал за нещо нормално по отношение на онези, които са били ръкополагани, за да продължат тяхното служение: „Но епископът трябва да е непорочен, мъж на една жена, трезвен, целомъдър, скромен, почтен, страннолюбив… да управлява добре къщата си и да има деца послушни със съвършена почтителност“ (1 Тим. 3:2-4).

Допускането обаче на женени мъже до свещенство и епископство е под условието, съгласно ранните канони, техният брак да се отличава с истински християнски характер: „Който след св. Кръщение е бил обвързан с два брака или е имал наложница, не може да бъде нито епископ, нито презвитер, нито дякон, нито изобщо да се брои в свещения клир“ (Апостолски правила 17). Вече видяхме, че вторият брак е бил допускан единствено за миряни. Цитираното правило изключва свещенослужителите от това допущение, тъй като, наистина, ръкоположението предполага проповядване на християнската истина в цялата ѝ пълнота и в частност по отношение на християнската идея за единствеността и неповторимостта на брака по образа на Христа и Църквата. Изискването се разпростира реално и върху съпругата на клирика: „Който е взел за съпруга вдовица, разведена или блудница, робиня или опорочена,[1] не може да бъде нито епископ, нито презвитер, нито дякон, нито изобщо да влезе в свещения чин“ (Апостолски правила 18). Това обаче отново е напълно в съгласие с християнския идеал за абсолютната моногамност, която може да бъде запечатана като тайнство единствено в Евхаристията, за да придобие действителен сакраментален смисъл. Нека си припомним, че вторите бракове не са били благославяни в църква.

Това изискване обаче не се разпростира и върху гражданските бракове, сключвани преди Кръщение, т. е. извън Църквата. Както по-горе видяхме, такива бракове не се смятат за „брак“ и не могат да бъдат пречка пред ръкополагането на някого, който впоследствие повторно е сключил брак в Църквата.

Много рано каноните на Църквата определят, щото, ако и женени мъже да е могло се приемат за клирици, членовете на висшето духовенство обаче да не могат да встъпват в брак след ръкополагането им (Апостолски правила 26). През четвъртото столетие обаче Анкирският събор разрешава дякони да се женят, в случай че при ръкополагането им са заявили подобно намерение (Правило 10). Тази практика е била формално забранена от имп. Юстиниан с неговата Новела 123, а Петошестият събор, както в много други случаи, потвърждава императорското законодателство: „Тъй като в правилата на св. апостоли е казано, че от произвеждани в клира безбрачни само четци и певци могат да встъпват в брак, затова ние също, поддържайки това, определяме, щото отсега занапред за никой иподякон, дякон или презвитер по никакъв начин да не се позволява да встъпва в брачно съжителство след като е ръкоположен, а ако дръзне да стори това, да бъде низвергнат…“ (Правило 6).

Това каноническо законодателство, забраняващо брака след ръкополагане, е било мотивирано от същите съображения, откривани и в правилата, изтъкващи зрелостта и стабилността като съществени изисквания по отношение на принадлежащите в клира. В ранната и в средновековната Църква строго се е спазвала забраната за ръкоположение до навършване на тридесетгодишна възраст (Правило 14 на Петошестия събор). И макар в наши дни Църквата да е много по-малко стриктна по проблема с каноничната възраст – ръкополагането на по-млади мъже е стандартна практика – тя все пак продължава да държи на изискването за зрялост. И действително, човек, който иска да встъпи в брак и да си намери съпруга, неизбежно е нестабилен, независимо от своята възраст. Срещите, пристрастното отношение, ангажираността със странични неща са напълно основателна и неизменна част от неговото поведение. Те обаче не могат бъдат смятани за такива при човек, комуто са поверени човешки души и който би следвало да е посветен единствено на грижата да ги води към Царството Божие. И затова само мъже, които са взели твърдо и окончателно решение за своя живот – в брак или в безбрачие, се допускат до дяконство и до свещенство.

Разбира се, забраната за встъпване в брак след ръкоположение е от друго естество в сравнение от тази, която изисква свещениците да бъдат женени само веднъж – при това за жена, която не е нито вдовица, нито разведена. Докато в първия случай се има предвид само пастирската благопристойност и дисциплина, то във втория случай – с изискването за абсолютна моногамност за клириците, Църквата защитава библейското, доктринално и сакраментално учение за брака. Така, основната причина овдовял свещеник да не може да се ожени повторно – независимо от личната трагедия, която може да последва от тази забрана, – е, че Църквата признава като норма един единствен, вечен съюз между съпруг и съпруга, и няма как формално да не изисква от своите свещеници да спазват в личния си живот същата норма, която проповядват на останалите по силата на своето служение. Непоколебимостта на Православната църква по този въпрос е най-яркото свидетелство за нейната вярност към учението за брака, откривано в Новия Завет, независимо от това, че по отношение на миряните нейната икономѝя и разбиране наистина допускат и втори и трети брак.

Едно по-късно и чисто дисциплинарно разгръщане на каноничното право запазва епископския чин само за неженените мъже. Първоначално установено с държавен закон от имп. Юстиниан, това правило е потвърдено от Петошестия събор. Всъщност, съборът не ограничава епископата до безбрачни, а допуска до това висше църковно служение да бъдат допускани и женени мъже, в случай че преди това се разделят с жените си: „Жена на произвеждан в епископско достойнство, след като се раздели с мъжа си – по взаимно съгласие, щом той бъде ръкоположен за епископ, – нека постъпи в манастир, отдалечен от местопребиваването му, и нека се ползва с издръжка от него“ (Правило 48). За щастие, в наши дни разводите по взаимно съгласие поради въздигане на съпруга в епископски сан са изключително редки, а обичайната практика е епископи да се избират или между безбрачните, или между овдовелите свещеници. По-ранното църковно предание знае за множество женени епископи, каквито все още се споменават от Апостолско правило 40. Св. Григорий – епископ на Ниса и брат на св. Василий Велики – и много други епископи от този период (края на четвъртото столетие) са били женени мъже.

Имперското законодателство против ръкополагането на женени епископи е било изковавано във време, когато е имало изобилие от безбрачни кандидати и когато елитът на християнското общество е бил съставен от множеството на монасите. Възможно е това законодателство да е било повлияно и от вярването, че епископът встъпва в своеобразен мистичен брак със своя диоцез и служението му изисква пълно отдаване на Църквата.

Възприетото днес каноническо законодателство относно неженения епископат до голяма степен ограничава избора на новите кандидати. Не е сигурно обаче дали някаква реформа на това правило – като злополучния опит на разколническото „обновленческо“ движение в Русия (1922 г.) – би гарантирала сама по себе си издигане до епископство на най-достойните за това служение. Настоящата практика поне не допуска епископският сан да се превръща просто в най-висша форма на църковно отличие, достъпна за всички клирици, и по някакъв начин съхранява харизматическия принцип на избора. Във всеки случай възможността за завръщането към древната християнска практика и избирането на женени мъже за епископи зависи само от решението на един нов вселенски събор на Православната църква, ако такъв изобщо някога се състои.

Каквито и да са пастирските и дисциплинарни ограничения, които са установени от Църквата в забрана на брака след ръкоположение и в полза на неженения епископат, принципното становище в Преданието на Православната църква е ясно. Бракът не е по-нисше състояние, а благословен от Бога. „Затова – постановява Петошестият събор – ако някой, противно на апостолските правила, дръзне да лиши някой презвитер, дякон или иподякон от съюз и общение със законната му съпруга, да бъде низвергнат. Също и ако презвитер, дякон или иподякон под вид на благочестие изпъди жена си, да бъде отлъчен от свещенослужение, а ако упорства, да бъде низвергнат“ (Правило 13; срв. Правило 4 на Гангърския събор). Проблемите, пред които е изправена в наши дни Римокатолическата църква, където в продължение на столетия, въз основа на повсеместно отхвърлената днес августинианска представа за брака на всички свещенослужители е налагано безбрачие, са немислими при православието. В Русия, например, съвсем до неотдавна енорийските задължения бяха формално запазени за женените свещеници, докато безбрачните – ако не живеят в монашеска общност – можеха да се назначават единствено на образователни или на административни постове в църквата. Съвременната практиката е като цяло по-гъвкава и множество целибатни свещеници успешно служат като енорийски пастири.

При всички положения, независимо от промените в практиката и дисциплината, Православната църква твърдо отстоява брачното свещенство като положителна норма в църковния живот – при положение че са спазени абсолютните принципи за уникалност и светотайнствен характер на брака.

Превод: София Ангелова

Следва

* „Married Clergy“ – In: Meyendorff, J. Marriage: An Orthodox Perspective, Crestwood, NY: „St. Vladimir’s Seminary Press“ ³2000, p. 65-69 (бел. прев.).

[1] Робството и „шоу бизнесът“ са предполагали най-малкото подозрение за лек морал.
В оригиналния текст на мястото на „опорочена“ стои „actress“ – „актриса“ (бел. прев.).