Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Архипелагът на Аверинцев (към осмислянето на епохата на „постатеизма”)

Събота, 30 Декември 2017 Написана от Константин Сигов

Averintsev SophiaСветът на Аверинцев опровергава мизантропското обобщение, според което – във версията на Бродски – съвременният Одисей се обръща към сина си с думите: „Телемах, всички острови си приличат помежду си, когато пътуваш толкова дълго”. Днес пътешествието в статиите на Аверинцев удивява не само с рядкото им и за по-добри времена разнообразие, но – освен собствените им качества – и с впечатляващата липса и на най-малката следа от онази всепроникваща атмосфера на убийствено монотонната, безобразна „проза” на партийно-държавните речи, задаваща тона и духа на всички дисертации и речници, на всеки „научен апарат”. Не е за вярване, но дори и само печатната грешка, типографският лапсус (знаменателната подмяна на една единствена буква: вместо патристиченпатриотичен) ни припомня спецификата на цензурата от втората половина на 60-те години, времето на създаването на ключовата работа на Аверинцев за Софѝя Киевска. В тежка борба с „духа на времето” стотиците статии на Аверинцев разкриват нови хоризонти в този неизчерпаем свят.

Основите на християнската култура, предадени под формата на енциклопедичен речник, са сериозното опровержение на „лъжите в азбучен ред”, изпълващи съветските енциклопедии. Речникът на С. С. Аверинцев дарява читателя не само с универсален сбор знания от А до Я, но и с енергията на осмисления личен избор между тесния път на „бащата на вярата” Авраам и магистралите на постатеистическото „Езичество”. Високо ценените от специалистите статии, украсяващи Философската енциклопедия и Новата философска енциклопедия, Кратката литературна енциклопедия, Митовете на народите по света, Християнството и др., за първи път са събрани заедно в тази книга.

Речниковият синтез на Аверинцев изявява онези собствени качества на елементите му, които преди „затъваха” в разкъсването на общия им контекст, бяха разделяни един от друг от плътна идеологическа мъгла. Читателят беше наистина шокиран, когато сред заблатените води на Голямата съветска енциклопедия изведнъж се натъкваше на скалата на Аверинцевата статия „Логос или Любов”. Незабравими срещи – в мрака на полуистините, в океана от полузнания статиите на Майстора се явяваха отчетливо като високи и надеждни острови от друга планинска порода, от особена, чиста като кристал мисъл. Днес вече, когато обхващаме с един поглед всички тези острови, можем да прочетем на картата на епохата: Архипелагът на Аверинцев.

В статиите, които, заедно с Речника, съставят сборника Софѝя-Логос, аверинцевският етос продължава историческия си съд с робските навици на словото и мисълта, с безличното „неистовство” на архипелага ГУЛаг, които и до днес разкривяват речта ни – от парламента и пресата до семейството и училището. Енциклопедичните работи на Аверинцев не само влизат в златния фонд на академичното знание: те разширяват значително и историческия опит в преодоляването на тоталитарната идеократия.

Лично на мен ми изглежда невъзможно да произнасям името на град Киев без мисълта за неговия свещен Паладиум, наречен събор на Света Софѝя – казва С. С. Аверинцев в тържествената си реч, посветена на концепцията за Софѝя, прочетена на 1 септември 1998 г. по повод присъждането му на научното звание почтен професор на Киевско-Могилянската академия. Нова страница в световната традиция на мисълта за „началата на Премъдростта” са фундаменталните изследвания на Аверинцев за Софѝя в контекста на войните и катастрофите през 20 в., едни от най-„антисофийните” в световната история.

В стилистиката на майстора нека си припомним етимологията на думата „архипелаг”. Първичното ѝ значение не е „група острови”, а „море” – при това „главно море” (от гръцкото ἀρχή – начало, глава, и πέλαγος – море; казано по друг начин – море на моретата, а поначало просто Егейско море). За нашата тема е важно това двойно значение на думата – и „море”, и „острови”. Този символ е указание за дълбинния лайтмотив във философията на Аверинцев – преодоляването на различните форми на изолационизъм: етнически, класов, национален, конфесионален, езиков, културен, исторически („хронологически провинциализъм”) и т. н., и т. н. Изследвайки природата на съвременните прояви на изолационизма, ученият показва общия им метаисторически корен – оттук е дълбочината на идеите му за скритите огнища на болестта и прехода от клиничната симптоматика на „затворените общества” към реална диагноза.

На разглеждане е подложен широкият диапазон на протеично променливите форми на заболяването – и неговите сложни случаи, и по-простите; собствена, адекватна мяра е открита тук както за теоретико-идеологическия изолационизъм на „културните типове” в духа на Шпенглер и Лосев, така и за военно-политическия изолационизъм на „системите” на сталинския или брежневския режим.

В анализите си на „духа на времето”, на „тенденциите на века”, в които станаха възможни Желязната завеса и Берлинската стена, Аверинцев се докосва до проблеми, по правило незасягани от специалистите по темата за Студената война. С какво е свързана тази тенденция днес? – пита Аверинцев – Най-лесно би било да се каже: с хедонизма и консумеризма. В нейната основа стои един метафизичен изолационизъм, стремящ се да отдели Твореца от творението, творението от Твореца, а всички нас – от Него, от космоса и един от друг („Софиология и мариология…”). Изтъкването на проблема за „метафизическия изолационизъм” като ключов за преживяваната от нас епоха ни припомня и изходния, „физическия” корен на това понятие: isola – на италиански остров (island – англ., ȋle – фр.), идващо от латинското insula. И така, да се изолираш (буквално „да се превърнеш в остров”) – това е безизходна утопия за човека, колкото и „отделен” да мисли самия себе си. А и въобще за човечеството като цяло ни припомня пък друга работа на Аверинцев: „Човечеството не е остров” (“L`humanité n`est pas un ȋle”, “No man is an Island”).

Ексцесите на „островната психология” и придобитите в груповия изолационизъм рефлекси прекъсват възможностите на човека да общува, да чува и да бъде чуван. За нашето време са характерни три форми на разделение. Най-леката се заключава в претенциите собственият „остров” да има изключителен статут пред всички останали фрагменти от света. Тежката преминава към отхвърлянето на самия „архипелаг” – на онова исторически дадено пространство за общение между „островите”. Метафизическата форма на изолационизма от своя страна отрича богочовешката стихия на Премъдростта – софийната връзка между вещите и техните имена.

В трудовете на Аверинцев съпротивата срещу изолационизма има положителна посока: концентрирано усилие да бъде възстановено словото като средство за общуване и като свързващо начало на пределно атомизираното общество.

Философия на посткомунизма? По-правилно е да се каже – първият задълбочен анализ на постатеистичната ситуация. СССР бе заявката за победа, образно казано, на „атеизма отгоре”: беше диктуван не само от ЦК на КПСС и цялата стълба от партийни организации, а и от „учители по подозрение” като Ницше, Маркс, позитивизма и т. н.[1]

Другата опасност, пак казано условно, е „атеизмът отдолу” – не държавният, научният или интелектуалният, а пълзящото недоверие към смисъла като такъв, към словото с голяма и малка буква, към внятната и светла разкритост, като реална алтернатива на „кошмара на тоталната неразбираемост”.

В „Бъдещето на християнството в Европа” и „Слово Божие и слово човешко” е направен поразително точен анализ на „постатеистичната ни ситуация”. В нашата съвременност на вярата в Откровението се противопоставя и едно ново предизвикателство, сменило мъртвия атеизъм: неверие в словото като такова, вражда към Логоса („Слово Божие…”). На мястото на стария революционен стремеж да бъде изолирано небето от земята се появи недоверието към каквито и да било връзки между останалите на тази празна земя. Ако по непроверените, но упорити слухове браковете вече не се сключват на небето, въпросът е: къде тогава се извършват те, къде човекът открива възможността да приеме съвсем сериозно онази максима на брака: „извън другия спасение няма” („Брак и семейство”)? Подозрението към другия, страхът от обвързващия контакт с другия е страх от дадената дума, която ни свързва помежду ни.

В разрушаването на словото Аверинцев осъзнава, почти осезателно чувства разлагащата воля на небитието. Та нали първичното определение на битието е неговата „словесност”, неговата базисна сроденост с общението. Общението не е просто и само социално действие – то е онтологично. Творецът извежда творението Си в битие, наричайки, обръщайки се към нещата – ще се одързостим да кажем, разговаряйки, заговаряйки с тях; и те са започвали да съществуват, защото битието е пребиваване вътре в разговора, вътре в общението („Слово Божие…”). Стесняването на онтологията на общението се вижда още в замяната на Словото (очакващо отклик) с Текста (очакващ интерпретация).

В началото е словото като действие, а след това текстът – такъв е херменевтичният вектор на Аверинцев,[2] кръстосващ се с метода на Пол Рикьор, озаглавил една от книгите си От текст към действие.[3] И, независимо от разликите между отправните точки на Аверинцев и Рикьор, важно е да се посочи плодотворността от съпоставката им. И двамата учени ги обединява съпротивата срещу фундаментализма, срещу фетишизацията на буквата (или „езика”) за сметка на другите три смисъла на старинната екзегетика: етическия, символическия и „анагогическия”. Добре ще е да припомним и че в това общо русло на съпротива срещу изолирането на „буквалното” значение се е развивала мисълта на Дмитрий Иванович Чижевски, посочващ важната за Григорий Сковорода мисъл на Ориген: Буквалният смисъл често има невярно, безсмислено, противоречиво, невъзможно, безполезно значение, от което произтича тъмата на грешките, както и на св. Григорий Нисийски: Не бива да сме така елементарни, че да разбираме буквално Писанието.[4] (В скоби ще отбележим, че позоваването на херменевтиката на Чижевски в нашия случай ни оказва двойна услуга, показвайки по-близките и по-отдалечените връзки с работите на Аверинцев, като ги освобождава и от чуждата им по същество „екзотичност” на фона на съветските студии). „Буквата е светилник, а духът – светлината”; възстановяването на общите места на здравия смисъл служи при Чижевски, Аверинцев и Рикьор за начало на пътя към освобождаването на херменевтиката от фундаментализма. По този път, първо, се утвърждава приматът на словото в стихията на общението над изолирания концепт на текста и, второ, изяснява се методът и ролята на съвременната херменевтика като своеобразен κοινή – език на взаимодействието между отдалечаващите се един от друг дискурси в науките за човека.

Един от водещите представители на англосаксонската академична мисъл – Алистър Макинтайър, извежда три конкуриращи се тенденции в съвременните хуманитарни науки. В бъркотията на еклектичната всеядност те радват с определеността си: Енциклопедия, Генеалогия, Традиция.[5] В новите учебници и енциклопедии на всички езици първата възхожда към френските автори на енциклопедии и останалите интелектуални бащи на епохите на Просвещението и на Новото време. Втората тенденция в голяма степен е критична реакция спрямо първата от страна на следовниците на Генеалогия на морала на Ф. Ницше или на Археология на знанието на М. Фуко. Третата, отчитайки опита на първите две, но без да абсолютизира аксиомите им, се обръща към класическото наследство на Античността и на християнството (Аристотел и неотомизмът при А. Макинтайър, „неопатристическият синтез” на Х. Янарас и др.).

Речникът на Аверинцев е най-сериозният коректив на тази типология в съвременната хуманитаристика. Той неочаквано свързва последната тенденция с първата: Традицията с Енциклопедията. Силата на аверинцевския тезис се заключава в решителната промяна на обичайните, закрепени в школната рутина знаци: отхвърляйки предишната алтернатива „Енциклопедията срещу Традицията”, Аверинцев показва практическата осъществимост на формулата „Традицията чрез Енциклопедията”, плодотворността на изложението на съкровищата на преданието в енциклопедична форма. Богатството от изводите чрез това оригинално методологично откритие читателят може и сам да проследи в детайлите на Речника. Както впрочем и в изследователските статии, също „речникови”, в силата на тяхната лаконична наситеност, в безпристрастността на тона, в стремежа към надличен синтез. „Учен енциклопедист” – по отношение на Аверинцев това изтъркано понятие придобива особена пълнота и точност.

Важна характеристика на Речника на Аверинцев е също така и неговата принципна откритост, липсата на „жанрова” претенция за тотално обхващане на материала.

Специално трябва да бъдат отбелязани качеството и размахът на преводаческата работа на Аверинцев (повлияла несъмнено и върху философската му култура), на практика нямаща аналог в панорамата на мисълта през 20 в. (трябва само да се сравни разделът „Преводи” в неговата библиография с други, поне донякъде съпоставими библиографии).

Отдавнашните читатели вече неведнъж са се убеждавали, че – образно казано – „Аверинцев като метод” е верен. За новия читател попадналата в ръцете му книга може би ще послужи като компас в непрогледната следсъветска одисея.

Как става възможен свободният и просторен свят на Аверинцев в нашето потиснато и наплашено време?

Работата по съставянето на книгата, отразяваща „млечния път” на тази вселена, се извършваше по формулата от края на речниковата статия „Чудо”: „не само милост, оказана на някои, а и знак, даден за всички”. На изхода от „египетското робство” на тоя век към просторите на новото хилядолетие е изключително важно и съвсем естествено, че точно тази, отворена към „голямото време” книга, е знак, „даден за всички”.

Кое прави света на Аверинцев истински, неизмислен свят, в който можеш да живееш, възстановявайки дишането и вървенето си, да проясняваш собствения си път, вглеждайки се в незакритата от мъгла „сфера на неподвижните звезди”? Към каква „реалност” е ориентиран този негов свят? Отговорът на този въпрос е ясно формулиран в Киевско-Могилянската лекция: Реалността, която в най-точния смисъл на тази дума може да бъде наречена софийна, т. е. нито чисто Божествена, нито човешка, нито Трансцендентност, нито иманентност сами по себе си, а – ако използваме израза на великия английски поет Уилям Блейк – „божествен човешки образ.

Студентите са практични хора и отдавна са перифразирали: „прочиташ страница от Аверинцев и прочистваш гърлото си, прочиташ статия – очите ти се отварят за обемното виждане на предмета”. Бавното четене на размерната, „логосна” аверинцевска проза сякаш действително е способно да лекува от невежеството и неразбираемото говорене (включително ерудираното). По тези класически страници са се учили и още дълго ще продължават да се учат да пишат и аспиранти, и академици. И най-важното – да мислиш предмета си в ясни категории, без нито за миг да се отклоняваш чрез фалшив патос или илюзорно дълбокоумие от взискателния съд на читателя.

В крайна сметка новото издание на Аверинцев е логичният контрааргумент в отговор на собственото му тъжно наблюдение: Докато строим мостове над реките на невежеството, те променят своите корита, и новите поколения навлизат в света без никакви йерархически дадености. Също така по-често споменаваното, отколкото сериозно осмислено преодоляване на разрива между поколенията, между „бащите” и „синовете”, е видяно от Аверинцев отново в широкия контекст на епохата: Тоталитаризмът през 20 век сам по себе си имаше и има шансове единствено в контекста на дълбоката културна и по-общо антропологическа криза, проявяваща се и там, където той не успя да постигне политическа победа. Тази криза засяга най-вече връзките между родители и деца, приемствеността на поколенията, психологическата възможност родителите да осъществяват авторитета си, а наследниците да възприемат предлаганите чрез този авторитет ценности („Християнството през 20 век”).

Неотклонно концентрираното внимание към развяващите се нишки на историята (в периода, когато на „широките маси” бе внушавана самотната хамлетовска догадка за „разкъсаните връзки между времената”) разкрива общата перспектива и надличния смисъл на аверинцевското подчертано лично изповядване на вярата: Работата е там, че за мен – такъв, какъвто съм – въпросът за преживения и за преживявания опит в отношението към покойните ми родители, към жена ми, към децата ми е неотделим от един друг въпрос: Защо, собствено, вярвам в Бога? В крайна сметка за мен този опит е най-сигурното доказателство за Божието битие.

Свидетелството за уникалните и абсолютно от нищо и от никого незаместими отношения между хората тук за първи път през вековете с такава категоричност заменя старите „доказателства” (онтологически, космологически, схоластични, естетически и т. н.). Преди опита на последните три поколения през 20 в. едва ли би могло да бъде представена тази наистина контрастна яснота на споделяното от нас „най-важно доказателство” – от другата страна на развалините на атеологията.

Въпреки хаоса в главите и в учебниците, книгата на Аверинцев припомня за вечната скàла на ценностите, за „Нерушимата Стена” – Оранта. И на учителя, и на ученика тук са дарени едновременно трите значения на думата Софѝя: майсторство – знание – мъдрост.

Октомври 1999 г., Киев

p. s. Опасността тази статия да заприлича на laudatio (похвално слово) бе зададена от контекста на статията от 1999 г.: малко преди това Сергей Сергеевич Аверинцев оказа чест на университета ни и откри академичната година с лекция, приел мантията на професор honoris causa. В продължение на този празник се превърна съставянето на книгата Софѝя-Логос. Речник. С тези събития е свързана интонацията на пиршествената реч, която тогава бе продиктувана от самото положение, а днес може да се стори неуместна. Защо обаче не задрасках тези неподходящи вече думи от послеслова към книгата? Казани в друго време, те рушат онзи съвременен предразсъдък, за който говореше Х. Аренд в своята „Laudatio” за Карл Ясперс: Роби на днешните предразсъдъци, ние смятаме, че за публиката е предназначено само „обективното произведение”, отделено от лицето; че стоящият зад него човек и неговият живот са частен случай и отнасящите се към тези „субективни дела” чувства ще погубят истинността и ще се превърнат в сантиментализъм, ако бъдат показани пред всички. Казаното в друг контекст, все пак ще рискуваме да отнесем това и към Аверинцев: Никой по-добре от него няма да ни помогне да преодолеем недоверието си към публичността, да почувстваме каква чест и радост е това – да възхваляваме пред всички този, когото обичаме (Арендт, Х. Люди в тëмные времена, М. 2003).

Онова, което в буквалния смисъл на думата ни лиши от дар-слово, бе смъртта на Сергей Сергеевич на 21 февруари 2004 г. Тук не е мястото да говорим за болката от личната загуба. Става въпрос за хоризонтите на общата загуба, която поколението на Пушкин описваше с думите на Мирабо: „Son silence est une calamité publique” („Мълчанието му е обществено бедствие”). Може ли да бъде чут днес дълбокият смисъл на тези думи и на това мълчание? През нашата глухота и разобщеност този въпрос е отправен към онзи, на когото името на Аверинцев ще помага да преодолява недоверието към пространството „помежду ни”, където словото ще намери отклик. Простичко казано, ще ни помага да се познаваме и да се чуваме взаимно.

К. С.

2005 г.

Превод: Марио Коев

Сигов, К. „Архипелаг Аверинцева (к осмыслению эпохи „постатеизма”)” – В: Аверинцев, С. С. София-Логос. Словарь, Киiв: „Дух i лiтера” 2006, с. 859-868 (бел. прев.).

[1] Виж: MacIntyre, A., P. Ricoeur The Religious Significance of Atheism, N.Y.: “Columbia University Press” 1969.
[2] Херменевтичният метод на Аверинцев вече стана предмет на детайлни и точни анализи. Виж разработения от М. Л. Гаспаров „мозаечен” портрет-характеристика на стила на Аверинцев, съставен от негови афоризми; задълбоченото изследване на Олга Седакова „Рассуждение о методе” (Новое литературное обозрение, № 27, М. 1997) и новия „методологически” анализ на В. Л. Скуратовски „Мастер и его метод” (Дух и Литера, № 3-4, Киев 1998).
[3] Ricoeur, P. Du texte à l`action, Paris: “Seuil” 1986, p. 412.
[4] Чижевский, Д. Философия Г. Сковороды, Варшава 1934, с. 55.
[5] MacIntyre, А. Three Rival Versions of Moral Enquiry: Encyclopaedia, Genealogy and Tradition, Notre Dame, Indiana: “University of Notre Dame Press” 1990, p. X, 241.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/ua84a 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме