Бъдещето на християнството в Европа: опит за ориентация

Наистина, не съм пророк и син на пророк (Ам. 7:14) и тази задача е трудна за мен. Най-много от всичко ми се ще да се предпазя от двата симетрично противопоставени рода глупост: от Сцилата на оптимизма и от Харибдата на песимизма.

На нас, християните, не ни е позволено да бъдем песимисти, доколкото от опит знаем, че нашият Бог – въпреки всички идеолози и дори теолози на смъртта на Бога – е жив Бог и Бог на живи; че против общността на онези, които останат докрай верни на обещанието, вратите адови действително са безсилни; накрая, че Провидението и днес, както винаги, намира най-неочакваните и – нещо повече – непредставими и за хората, и за бесовете пътища. Тактиката на Бога е такава: и историята, и преживяното лично от всеки от нас учат, че тя е напълно неочаквана. Не тази ли особеност на Провидението, посрамващо сметките и човешките прогнози, описват загадъчните думи на псалома за Божия смях над замислите на земните царе? „Оня, Който живее на небесата, ще се насмее, Господ ще ги поругае“ (Пс. 2:4).

Тъй като казаното дотук е безспорно, песимизмът е безсмислица. Но и тъй като всичко останало е във висша степен проблематично, оптимизмът е лъжа. По думите на Шилер, човекът е обречен да губи пътя си, докато вярва в златното време, когато доброто и благородното ще победят окончателно – доброто и благородното водят вечна битка и противникът няма да отстъпи никога.

Същинската християнска надежда – надеждата като богословска добродетел, която е възпята от Шарл Пеги като la deuxiuéme vertue или, по думите на св. ап. Павел, надежда свръх всяка надежда (Рим. 4:18), невъзможната, единствената, която все още никого не е излъгала, по самата си същност е дълбоко чужда и на оптимизма, и на песимизма. Достойният за името християнин радостно върви срещу неизвестността, срещу краха на всяко очакване, без да иска каквито и да било гаранции от този свят. Бъдещето-в-надеждата е различно от онова на футуролозите. Божиите мисли – учи ни Писанието – не са наши мисли.

Навремето романтичен мислител като Новалис все още е могъл да озаглави своя знаменит фрагмент Християнски свят или Европа (Christenheit, oder Europa). Разбира се, и тогава, в 1799 г., в края на столетието на Волтер и Русо и след якобинския политически опит за дехристиянизация, незапомнен от времената на Диоклетиан, това заглавие вече е било поклон пред древността, както и подобава на романтиците. Независимо от това обаче е оставало и в границите на възможното. Оттогава не са минали и двеста години, а къде сме днес?

Архиевропейското, всеевропейското понятие християнски свят (лат. christianitas, англ. christendom, нем. Christenheit, фр. Chretienté), както е известно, засвидетелствано в „Песен за Роланд“ и др. – ключово понятие за средновековния начин на мислене и все още значимо за реалността на ранното Ново време, за нас вече е далечно и призрачно.

По целия свят днес, на всички континенти и на най-разнообразни и екзотични места можем да открием християни и понякога вярата на нашите новообърнати братя изглежда по-свежа и жива, отколкото при едноверците от стара Европа. Да, християни има навсякъде, но като цяло те са малцинство, а много често и заплашвано, поставено под натиск малцинство. В старите градове на Запада, над поколения наред почитаните базилики горделиво се възправят корпусите на делови здания, а понякога и на нови минарета. По улиците на родната ми Москва – православната столица на отминалите времена – по същите улици, по които вчера гръмко звучаха съветски маршове, днес се носи напевът Харе Кришна и той до такава степен е навлязъл в мислите на съвременния московчанин, че се превръща и в основа за сатирични стихове на политически теми. Наследниците на поколения християнски предци вече са само номинални християни, които принадлежат на едно или друго вероизповедание, или, напротив – наричайки се агностици или атеисти, в действителност с еднаква страст служат на култа на радикално секуларния Дух на Времето, чиито основни ценности са „efficiency“, „fitness“ и всепозволеността, а ерзацът за тайната – астрологията или нещо подобно. Или пък, уморени от секуларизма, те се обръщат към някоя „екзотична религия“ – от време на време и все по-често – към исляма, да не говорим за неведомите демони на „младежката“ субкултура, на т. нар. New Age, които са – както се казва – „не на нашия Бог демони“.

Там пък, където има истинско, живо и творческо християнство, то все по-рядко е наследено от родители, семейни традиции или поне от националната принадлежност. Да си спомним, например, имената на водещите дейци на католическата култура през 20 в.: процентът на „обърнатите“ в католицизма, на „дошлите“ при него е много висок. Предците на Г. К. Честертън са били пуритани – крайни противници на католическата вяра. Жак Маритен е роден като хугенот, съпругата му Раиса е украинска еврейка. Към стар хугенотски род, преселил се в Германия (и дал на Русия знаменития сподвижник на Петър Ι – Ф. Лефорт), е принадлежала Гертруда фон Ле Форт, създала своеобразен немски аналог на религиозната лирика на Клодел. Кардинал Люстиже по рождение е полски евреин. Що се отнася до водещите православни мислители, ще се ограничим само до Оливие Клеман, който едновременно е наследник както на хугеноти, така и на родители атеисти, за да се обърне към религията чак под въздействие на интелигенти от руската емиграция.

Онова, което е било истина и по времето на Тертулиан, че християнин се става, а не се ражда („Fiunt, non nascuntur Christiani“), отново е истина. Все по-често се сменят привичните роли: на християните от т. нар. Трети свят въобще не им е чужда мисълта да станат мисионери в Европа (както у нас еврейският потомък, отец Александър Мен мисионерстваше по земя, наричана някога Святая Русь). Да предположим, че нашата любима Европа все още може да бъде наречена в някакъв смисъл „първородна дъщеря на Църквата“ (както някога Франция). Впрочем, ако схващаме въпроса за „възрастта“ буквално, ще се наложи да си спомним, например, за коптското или за сирийското християнство, но проблемът съвсем не е в това. Сам идва отрезвяващият спомен колко често в Библията първородството бива отнемано от един и предавано, според Божията воля, на друг, както и за непохвалната роля, която играе големият брат в евангелската притча за Блудния син. Пределно актуални са днес думите на св. Йоан Кръстител: „И не помисляйте да думате в себе си: наш отец е Авраам; защото, казвам ви, Бог може от тия камъни да въздигне чеда Аврааму” (Мат. 3:9). Самият аз съм длъжен да призная, че – в съответствие с възпиталата ме руска интелигентска традиция – до края на дните си емоционално ще остана своеобразен европейски шовинист. Европа е определена като страна на светите чудеса не от кого да е, а от славянофила Хомяков. Всички помнят също, какво казва Версилов у Достоевски: „О, за руснаците са скъпи тези стари чужди камъни, тези тайни на стария Божи свят, остатъците от свети чудеса”. Ще се въздържа от по-нататъшно цитиране… Какво да се прави обаче? Когато говорим за най-важните неща, превес имат не емоциите, а гласът на съвестта. Християнското първородство на Европа днес е по-проблематично от когато и да било.

В определен смисъл може да се каже, че са се завърнали времената от Послание до Диогнет – незабравимия литературен паметник на раннохристиянската епоха (от 2 в.):

Нито земята, нито езикът, нито обичаите отличават християните от останалите хора. Те изпълняват задълженията си наравно с гражданите, само че биват гонени наравно с чуждите. Всяка чужбина за тях е родина и всяка родина е чужбина.

Писаното е преди установяването на средновековната институционална система, която – веднъж възникнала – от род в род и от век във век е била възприемана като саморазбираема даденост – до раждането на християнския свят. И отново, както тогава, имаме християнство без „християнски свят”, вяра без външна защита, живот, в който нищо не е саморазбираемо.

Един от най-радикалните варианти на тази ситуация бе изпитан от вярващите в Русия във времената на болшевизма. Всичко, абсолютно всичко от християнската ни традиция, от християнската ни култура, което би могло да бъде разрушено, биваше разрушавано съвсем безцеремонно, планомерно, с размах и само голата вяра, оставена сама на себе си, можеше да оживее. И така вярата става убедителна, когато живее въпреки всичко от своята собствена вътрешна сила, когато ѝ е отнета и последната педя земя и за огнените езици на Светия Дух място остава само във въздуха, над главите на верните! Както пише езическият поет: „Omnia possideat, non possidet aera Minos”.[1] Времето на гоненията отмина и днес ни заплашва по-скоро противоположната опасност – от онази неумела пародия на православен естаблишмънт с постимперски привкус. И все пак, неловкостта, несъобразността на тази пародия ни напомня за истината, която е твърде скъпо заплатена с мъките на верните, за да бъде забравена. Аз съм убеден, че опитът от граничната ситуация на вярата през ленинско-сталинските години ще бъде полезен и в бъдеще – при това не само за нас самите. Князът на този свят, чийто лик – лика на апокалиптичния Звяр – ни бе дадено да видим без каквато и да било маска и да го разгледаме с мъчителна отчетливост, и днес остава същият; същността му не зависи от географията, както не зависи и от времето. Той променя само своите методи, но не и целите си. Моля ви да не разбирате думите ми в духа на някаква псевдоесхатологична паника, каквато често наблюдаваме в „интегристките” и просто сектантски кръгове. Но все пак ще бъде наистина крайно жалко, ако етиката на съпротивата – едновременно мирна и непримирима, изработена в противостоенето на тоталитарните режими, бъде изгубена за утрешното християнство. Защото съпротивата при всички условия остава християнски императив, християнска житейска норма: съпротива срещу княза на този свят – и тогава, когато само косвено се отнася или пък въобще не се отнася до сферата на политиката. „И недейте се съобразява с тоя век” (Рим. 12:2) – ни учи св. ап. Павел: душата ни, духът ни не бива да бъдат подлагани угоднически на духа на времето, на наличното, и преходно, състояние в света. Съгласието, което наричаме конформизъм, е абсолютно забранено за християнина: на латински думите на апостола са преведени с nolite conformari! Ако други духовни истини вече не сме в състояние да виждаме така ясно и с такава непосредственост, както са ги виждали прадедите ни от класическите времена на християнския свят – тази истина се изправя пред нас такава, каквато във времената на първите християни, на „първата любов” (Откр. 2:4) е била давана само на избраните: християнският конформизъм не е повече от логическа грешка, contradictio in adjecto. Ненапразно нашият Господ е наречен предмет на противоречия (Лука 2:34). Но политическият конформизъм е само една от възможностите на злото – в определени условия и в определени времена много по-опасни са конформизмът на стила на живот, на модата, на духа на времето. Християнин, който не е готов да бъде гледан криво, а и да бъде осмиван в лицето за това, че не живее така, както живеят синовете на този свят и както изисква съвременният вкус, не заслужава да се нарича християнин.

Длъжен съм още веднъж да предупредя думите ми да не се разбират погрешно: въобще не съчувствам нито на неразумната вяра на съвременните зилоти, едновременно екзалтирани и безчовечни, нито на фарисейството, готово – както и във времената на нашия Господ – да възлага на вярващите непосилни товари, още по-малко на мечтите за реставрация на отминали исторически условия. Ненужните конфликти с реалността на света, в който Бог е определил да живеем, трябва да се избягват. Нямам принципни възражения срещу идеите на католическото аджорнаменто, макар че в някои детайли при осъществяването на тези идеи с огорчение забелязвам неща, които според мен са несъобразности. Що се отнася до православието, в частност руското, въпреки мнението на много мои приятели и въпреки собствения ми неизправим консервативен вкус, не мога да не виждам неизбежността на редица промени и мога само да си пожелая тези промени да бъдат разумно проведени в живота така, че да предизвикат минимални загуби и максимална печалба.

Обновленците от ранносъветската епоха задълго компрометираха всеки разговор за обновяване у нас. Но дори от това, че лидерите на обновлението, заедно с далеч не всички вярващи, вървели след тях (но именно лидерите опозориха себе си в комплота с безбожната власт и в предателството спрямо законната йерархия), дори и от това, че започнатите от тях реформи твърде често противоречаха на каноните, на вкуса и на здравия смисъл, все пак не следва, че проблемите, които те се опитваха да решават в неподходящо време и неправилно, не съществуват. Както всичко живо, и църковната практика в своите външни форми се е променяла в цялата история на християнството: от древност до днес. Но ако християнството, запазвайки вярност към трезвия реализъм, характерен още за ап. Павел, може и е длъжно да се съобразява с времето, то трябва да се съпротивява на духа на времето, на идеологическите фантоми, паразитиращи върху тази реалност. Съвсем не е лесно да се различи едното от другото, но това е абсолютно необходимо. Границата между реалността и начина, по който времето тълкува себе си, това как иска да вижда себе си – ето това е пределът, през който не може да премине никое здраво аджорнаменто, никое позволимо обновление. „Христос е същият вчера, и днес, и вовеки” (Евр. 13:8). Обстоятелствата се променят и това трябва да се забелязва, за да се говори на хората за вековечното благовестие – истинското, а не измисленото. В никакви обстоятелства духът на времето не бива да се превръща в последна инстанция за християнското вероучение и за християнската съвест.

Този дух на времето се проявява – по думите на кардинал Пол Пупар – като абсолютен релативизъм, „готов да признае всичко, което искате, освен абсолютната истина”.[2] Един от неговите изрази е т. нар. сексуална революция, която отдавна вече не е толкова пермисивна, но агресивна, разгръщаща морален терор, който вероятно ще надмине всички кошмари на лицемерието, на показното благочестие и на безчестието[3] от миналите времена според общия закон, според който революционният терор е по-ефективен, отколкото насилията на стария режим. Християнската етика, вярна на себе си, независимо от тактичността и миролюбието на своите носители, неизбежно се превръща в предизвикателство за нагласите, празнуващи своята победа и стремящи се да принудят всички останали да капитулират без уговорки.

Земната, отсамната институционална защита, която системата на християнския свят, на християнското общество и християнската държава дори привидно осигуряваше за ценностите на нашата вяра, е безвъзвратно изгубена. Относно предвидимото бъдеще всички сме поканени внимателно да размислим върху текста от Послание до евреите (13:14): „Защото тук нямаме постоянен град, но бъдещия търсим”.

Разбира се, обобщенията винаги са опасни. Тук-там Бог все още опазва в Европа оазиси, където житейските норми до голяма степен продължават да се определят от драгоценното наследство на традиционното благочестие. И нашето задължение е по възможност да пазим и да ценим тези оазиси – не се знае, може би внуците ни все още ще намират там утеха и завет за сърцата си. Това обаче са само частици от отминалия християнски свят. Нима съвремието и духът на времето с всички свои принадлежности не намират пътища и към тези ъгълчета? За героичния римокатолицизъм на поляците квазидемократичната всепозволеност се оказва едва ли не по-опасен враг, отколкото комунистическата идеология и съветската окупация. Оазисите все пак са само оазиси сред широко разпрострялата се пустиня. А пустинята расте – както навремето бе пророкувал Ницше. Ала не на друго място, а точно в пустинята заповядва прор. Исаия да бъде приготвян пътят за Господа. Блажен е, който в пустинята на нашите дни опази нещо от духа на пустиножителите, на Отците на Пустинята. Така разбира задачата си, доколкото знам, парижката Communauté de Jérusalem: лице в лице да противостои на пустинята в самото сърце на съвременния глобален град.

Ако е Божия воля, от подвига на новите Отци на Пустинята ще се роди и новият християнски свят. Но той ще е съвсем нов, още невиждан, защото на нашия Господ не Му е свойствено да се повтаря: Той всичко ново твори (Откр. 21:5). Ала в близко бъдеще – доколкото моето късогледство е в състояние да различава контурите на предметите – виждам единствено по-нататъшно развитие на логическите следствия от ситуацията на пустинята или, казано другояче, от ситуацията на християнство без християнски свят.

Необходимо ни е ясно да разберем кое е пълната противоположност на нашата вяра. Старият атеизъм, търсещ научни или псевдонаучни обосновки за себе си, отдавна вече не е страшен. Той е близко до смъртта: бъдещето е готово да му нанесе последния удар. Вътрешният опит на атеизма, нашироко обсъждан от теолозите и религиозните философи през 20 век – да си спомним оксиморонната митологема на Леополд Циглер „Theos Atheos”[4] – се отнася към като цяло разрешени проблеми. Ако той някога е имал самостоятелно съдържание, в което се осмелявам да се съмнявам, това съдържание е усвоено от християнската мисъл. Обаче упадъкът на атеистичната идея, уви, въобще не може да бъде повод за някакво благочестиво ликуване. По-наивни, по-чистосърдечни и простосърдечни от нашите са били времената, когато идеята за Бога и за отстъпника е била толкова важна, че да се откъснеш от нея, е можело чрез формалното, теоретично провъзгласено отрицание. Но тези времена са отминали. Радикалният релативизъм и прагматизмът, в съчетание с живота според модата, пораждат едно много специфично състояние, при което въпросът за Божието битие – без да получава на всяка цена отрицателен отговор – изгубва, заедно с всички останали последни въпроси, всякаква сериозност. В перспективата на феноменологията на човешките типове това е много по-страшно, отколкото атеизмът.

На такова зло бъдещото християнство трябва да противопостави своята твърда, безкомпромисна, отрезвяваща сериозност. За да осъществи тази задача, не му е нужно да се представя нито като консервативно, нито като либерално и напредничаво – от него се иска да бъде просто убедително. (Лесно е да се каже!) Друг въпрос е, че винаги ще има богослови, сравнително консервативни и сравнително либерални, но в статута си на идеи и теологическият консерватизъм, и необходимо предполагащият го и съотнасящ се с него теологически либерализъм са обречени в значителна степен да загубят смисъл. По същност и двете тенденции са силно свързани и обусловени от постепенния разпад на стария християнски свят: консерватизмът се е опитвал да запази разпадащите се връзки, либералната теология, обратно, е искала да освободи от тези връзки индивидуалното религиозно чувство. Пределно ясно е, че в светския град, в „Secular City” на Харви Кокс консерватизмът няма какво да пази, нито пък либералната теология – да освобождава. Първият рискува да изпадне до равнището на безнадеждната носталгия, а втората – до нивото на жеста и на фразата.

Бъдещето – това са идващите в света поколения. За тях християнството е длъжно да бъде убедително. И в тази връзка не е зле да си припомним една забележка на Т. С. Елиът: на младите, които струват поне малко, не само е по-честно, но е и прагматично благоразумно християнството да се представя като взискателна вяра. Всичко прекалено удобно и уютно предизвиква у тях законно отвращение.

За да остане себе си, християнството трябва колкото може по-строго да спазва дистанция по отношение на всичко онова, което е странично за целите му – в частност, национализма. Това е изискване на духа и, едновременно с това, на реализма, защото християнството все по-отчетливо ще се превръща във вяра на конкретни християни, не на някакви християнски народи. Наистина, именно днес в посткомунистическа Източна Европа преживяваме взрив на национализма, носещ със себе си – покрай останалите бедствия – най-нова имитация на религиозните войни от времето на конфесионализма: например, при сърбите и хърватите. Би следвало да се надяваме, че този взрив, който прекалено очевидно е роден от бързопреходната ситуация на т. нар. „идеологически вакуум” и който няма по дълбоки основания – ще бъде кратковременен. А след това ще последва неминуема реакция. Всичко, което днес се компрометира чрез връзките си с националистическата истерия, ще изпита тежестта на същото онова презрение, което в момента пада върху онова, което опозори себе си с угодничество пред довчерашния тоталитаризъм. Но ясно е, че подчиняването на странични цели изкривява същността на християнското благовестие. С Проповедта на планината сме призовани да търсим Царството Божие и Неговата правда. Всичко останало – било то благополучието на земната ни родина, на цяла Европа, на световната цивилизация – според обещанието на Христос трябва да ни се придаде, т. е. да бъде следствие, но не и цел на стремежа към тази висша цел.

И трябва да предполагаме, трябва да се надяваме, че бъдещите поколения ще питат не за национално (или, напротив, либерално), а за християнско християнство.

Именно затова е твърде вероятно, че те ще търсят по-скоро Църквата Христова, Свята и Една, нежели конфесионалната идентичност като такава. Вече говорих за това, че както християнската вяра, така и конкретните ѝ форми все по-рядко се наследяват по рождение, все по-рядко се приемат заедно с майчиното мляко. В много отношения това е твърде печално за християнската култура в най-широкия смисъл на тази дума. Неофитът трябва изкуствено, изпадайки в опасността от безвкусицата, да възпитава в себе си навици, които за предните християнски поколения са се проявявали с красива естественост на инстинкта. Но за вселенското сближаване, а дай Боже и възсъединяване на христоименните човеци тази ситуация създава нови шансове. Заедно с вярата са били наследени и вековни конфесионални обиди и предубеждения, заедно с традиционната култура – идеята за изключителността ѝ. Ала за онзи, който в ширналата се пустиня на бъдещите дни, в безвъздушното пространство и в състоянието на безтегловност, родени от релативизма, свободно избере Христос, едва ли ще бъдат особено интересни старите просрочени сметки, които една християнска конфесия предявява към друга.

При това трябва да се осъзнава, че поне донякъде действителният синтез между конфесионално обусловените типове християнска религиозна култура е крайно трудна задача за бъдещето, изискваща внимателна и бавна работа. За тиражираните копия на все същите две или три най-известни православни икони, които често могат да бъдат видени в достатъчно чуждата за тях обстановка на римокатолическите, а понякога и на англикански църкви, няма да кажа лоша дума – Боже опази! Но подобни явления не са дори и подстъп към решаването на задачата.

Читателят може да е неприятно изненадан, че говоря за взаимното отблъскване между религиозни култури, а не за вероучителни разногласия. Да ме прости и вразуми Бог, ако греша, но сериозно виждам проблема, духовно (т. е. покрай съвсем недуховните стари сметки и нови политиканства) разделящ съвременните православни и католици, не във Filioque, не в догмата за Непорочното зачатие и не във въпроса за точния момент на пресъществяването на св. Дарове, а много повече в сферата на онова, което о. Павел Флоренски нарече православен вкус. Сред всички особено непримирими православни изобличители на римокатолицизма, които съм виждал през живота си, най-искрен и дълбок бе художник по своя дар, призвание и душевен строй, прекрасен иконописец и богослов на иконата. Той разбираше какво говори: а какво казваше? Зад всяка негова дума се усещаше ревността на художника, ратуваща за чистотата на стила, за когото еклектизмът е скверен – защото творчеството само по себе си не може да е толерантно. Културната дивергенция се извършва, разбира се, и извън собствено художествените предели, но работата е пак във вкуса, в навиците на поведението, в духовния такт, жест, ритъм и темпо – преди всичко, разбира се, богослужебно, но и общо, житейско. Помня как една моя добра руска приятелка, по-възрастна от мен, която неотклонно пазеше вътрешна и външна преданост към православието през целия си живот и помнеше старите руски монаси и монахини, след първото ми завръщане от Рим непрестанно ме разпитваше за католическите монахини – пазят ли нужното спокойствие в движенията и тишина при говоренето. А аз бърборех нещо за разликите между ордените на съзерцателния и деятелния живот, мислейки си какво би се получило, ако монахиня, обкръжена от шумни деца, се опита да говори тихо, а друга, която се грижи за болни, реши да се движи бавно… Разбира се, и православието имаше своята майка Мария, но ненапразно в живота си тя така шокираше своите събратя по вяра дори и в средите на парижката диаспора, където православието беше най-малко битово. От друга страна, в католицизма има бенедиктинци, които, надявам се, биха се понравили на споменатата моя събеседница; но не те определят „имиджа” на римокатолицизма в цялост. Според православния вкус Ватиканът е почти държава, а от католическа перспектива нашето духовенство твърде лесно се съгласява да бъде декоративен придатък на държавата. Ето кое днес разделя и смущава, а не точките, каталогизирани от византийски полемисти.

Известно предчувствие за бъдещия синтез носят днес няколко особени общини – например бенедиктинското абатство „Шеветон” в Белгия, където с обич се култивира наследството на православната литургия и аскетика. Поклонници-католици от самата Белгия, от Франция, от земите около Рейн узнават за съкровищата на православието от тези бенедиктинци; пред очите ми най-жив интерес проявяваха юноши и младежи. И е забележително, че „Шеветон” – и преди канил за украса на своя храм православни иконописци от Гърция и от руската диаспора – неотдавна допусна и о. Зинон, добре известен в днешна Русия с висотата на монашеския си подвиг и със своето иконописно майсторство. Но „Шеветон” засега, изглежда, е единствен в света.

Задачата за осъществяването на синтеза е много, много трудна. Благоразумният християнин не може да не се страхува от общата еклектико-синкретична неразбория, заплашваща да доубие и без това разклатеното чувство за духовен стил и вкус. Затова пък решаването на тази задача много би облекчило борбата с останалите проблеми на вселенското християнство. Християнският запад има остра нужда от православното чувство за тайна, за страха Божий и онтологичната дистанция между Творец и твари, от православна помощ срещу ерозията на чувството за грях – в противен случай синовете и дъщерите на Запада, които няма да се уморят да търсят религия, достойна за това име, все по-често ще гледат нехристиянския Изток – например исляма. Но и Християнският изток няма да успее без западния опит на повече от два века живот на вярата в лицето на предизвикателството на Просвещението, без натрупаното от западната рефлексия над проблемите на нравственото богословие и на свързаното с него богословие на правото, без западния вкус към търпеливото различаване на нюансите, без западния императив на интелектуалната честност – в противен случай отново и отново ще разиграваме жизненото право на демократичната цивилизация като коз срещу християнството, с който на нивото на вярата на тези малките за пореден път няма да има какво да се наддава. Западното християнство често е в правото да ни припомня: „Братя, не бивайте деца по ум” (1 Кор. 14:20). Ние пък понякога имаме правото да напомним на западните си братя: „Начало на мъдростта е страхът Господен” (Прит. 1:7).

Превод: Марио Коев