„Зная един човек в Христа…” 11

Богослов и пастир

Общуването със стареца Софроний и неговите думи

В 1976 г. за първи път посетих манастира „Св. Йоан Предтеча” в Есекс. От този момент постоянно, почти всяка година пътувах до там, за да срещна стареца Софроний и да беседваме по различни въпроси и теми, които ме вълнуваха. Понякога му задавах въпрос и той отговаряше, но в повечето случаи това бе излишно, защото щом почнеше да говори, въпросителните изчезваха от само себе си. Слушах го с уважение и огромно внимание.

След всяка наша беседа, веднага отивах в стаята си и записвах чутото, разбира се доколкото можех да го усвоя. Събирах изреченията на стареца от всичките години на нашето общуване в папка, която поради честите ми пътувания впоследствие се загуби. След време отново се намери. Започвайки да чета записаното, осъзнах какво богатство са изреченията на приснопаметния велик старец. Записвах ги с идеята по-късно човек да може да размисли върху тях – как и доколко могат да бъдат употребени в живота. Сега вече разбрах, че просто нямам правото да ги държа скрити от хората. Защото ще бъде наказан онзи раб, който е получил един талант и го е закопал в земята, като така е скрил среброто на господаря си. Като се боя от подобно наказание, бързам да споделя с читателите духовните богатства, с които аз, недостойният, бях удостоен.

Тук е необходимо да направя две уточнения.

Първо, всичко, което ми казваше старецът, беше адресирано лично до мен, то бе лично наставление – отговор на моите въпроси и решение на вълнуващи ме пастирски и богословски проблеми. Както казваше самият старец, Бог открива на светците какво да кажат на всеки човек. Старецът Софроний говореше, изхождайки от личния си опит и от божественото просвещение. Затова не мога да преценя, доколко казаното от него е актуално и общовалидно за всички хора. В същото време представените по-долу думи дават обща перспектива, като с това принасят обща полза на онези, които се нуждаят от духовна помощ.

Второ, думите на стареца бяха записвани след беседите с него. Някога така е бил съставян Патерикът. Тъй като записвах основното, а второстепенното оставях настрана възможно е на места да има пропуски: това лежи на моята съвест. По този начин, всяка неяснота в думите или неправилно разбиране трябва да се вмени като моя вина, а не на стареца. Проблемът е в моята памет, в степента на съсредоточеност на вниманието ми, както и в духовното състояние, в което съм се намирал.

Независимо от всичко, записаното е свидетелство за дълбочината на мисълта на стареца, за неговата любов и сила на личността. Усвоеното от него стана отправна точка за богословието ми като познание, придобито в богословско училище, превъзхождащо всяка академия. В това богословско училище на стареца обучението беше от самия живот, където най-мъдрият и изкусен учител преподаваше богопознанието и словото на Бога, а не като в обикновена богословска школа, където преподават слово за Бога. Богословието на архимандрит Софроний бе разказ – той разказваше за богооткровения опит, за това, което виждаше и чуваше в момента. И прославям Бога за този дар – за срещата ми със стареца. Когато се четат думите на о. Софроний, както съм ги запазил и написал тук, в съзнанието се разкрива образ на човек, чийто ум непрекъснато пребивава в Бога: както когато говори за духовен живот, така и по църковни и обществени въпроси.

На мен лично ми правеше голямо впечатление дълбокият вътрешен свят, който излизаше от неговите думи и от цялото му богословие и дихание и което се предаваше на събеседника, а старецът беше преминал през много неща в своя живот: беше живял и ада, и рая, и смъртната памет, и възкресението, и усещането за бездната, и опитното богопознание. Когато читателят се запознае с втората част на книгата, ще може да се убеди, че казаното от него е плод на дългогодишен и съвършен опит на познанието на Бога, изразен с любов, мир и кротост.

За да не изглеждат думите на стареца някак „сухи”, всички те са предшествани от кратък коментар за това как и къде е станала нашата среща, в каква атмосфера, за да бъде ясен контекстът, в който се е раждало едно или друго негово слово.

1976 година

В периода 1964-1968 г. следвах богословие в Солунския богословски факултет. За мен това беше особено благословение, защото Богословският факултет се занимаваше с патрология, със съчиненията на Отците. Всичките преподаватели изследваха Отците и особено наследството на св. Григорий Паламà. Младите академични богослови, под ръководството на проф. Панайотис Христу, с интерес изучаваха критичното издание на трудовете на светеца. Голяма подкрепа в работата им бе обстоятелството, че Света гора се намираше недалеч от ромео-византийския Солун и неговия Богословски факултет.

Съвсем естествено и аз се бях пропил от тази атмосфера – наслаждавах се на божествените литургии и служби във византийските храмове на града, черпех с пълни шепи от съчиненията на Отците на Църквата. В тази атмосфера прочетох почти всички съчинения на св. Григорий Богослов и на св. Григорий Паламà, които ме посветиха в църковната традиция на безмълвието и на трезвението.

Редовно докато учех във факултета и особено през лятото посещавах Света гора. Ръководени от проф. Христу, група студенти цяло лято работехме в библиотеките на светогорските манастири. След края на работния ден, ако успяваха, студентите бързаха да посетят и други манастири, скитове и Светогорската пустиня. Наслаждавахме се на многочасовите всенощни служби, на срещите с обикновени монаси и дългите разходки по благословените пътеки. В същото време обаче в мен се образува и някакъв духовен вакум, за който сам бях виновен. От една страна се запознах с удивителното богословие в съчиненията на Отците на Църквата, а от друга срещах атонски подвижници – хора с голямо смирение, простота и свобода, при отсъствието на какъвто и да било израз на богословието, което виждах в съчиненията на Отците – във всеки случай, поне на мен така ми изглеждаше. Тогава в църковната йерархия се наблюдаваха различни настроения. В 1967 г. архиепископ на Атина стана професорът от Солунския богословски факултет Йероним (Коцонис). Изборът му от Св. Синод срещна недоволството и съпротива сред другите архиереи. Така видях, че университетското богословие е далеч от реалностите на простия живот на монасите-подвижници и от многоотрудената и многострадална йерархия на Църквата.

Това несъответствие се задълбочи в началото на 70-те, когато бях ръкоположен. Четях съчиненията на Отците за трезвението, сред които например трудовете на св. Никодим Светогорец и особено: Поучително ръководство, За пазенето на петте чувства и Еортодромион.

През 1974 г. под натиска на укрепналата опозиция, Атинският архиеп. Йероним бе принуден да напусне своята длъжност, заета от неговия приемник – архиепископ Серафим от Янина. Смяната на властта съпътстваше църковната борба: дванадесет от архиереите бяха низвергнати и на тяхно място избрани нови.

Намирах се в много странно състояние. От една страна, съчиненията на Отците представяха Църквата като Тяло Христово, причастна в божественото. От друга виждах една различна Църква, в която царяха страсти (човешки), разделение и конфликти – предизвикани от властолюбиви амбиции. От тези разпри моето църковно служение започна в скърби. Безусловно, положението на нещата се успокояваше от общуването с моя епископ – приснопаметния Калиник, митрополит на Едеса, Пела и Алмопии. В негово лице срещнах смирен епископ, който притежаваше отеческа грижа и църковно съзнание, водеше подвижнически живот и не участваше в църковните разпри. Вътре в мен обаче живееше дълбокото недоумение от господстващата в Църквата обстановка: „Къде е проявата на Църквата като Тяло Христово и причастност на божествеността? Как могат да бъдат оправдани страстите в Църквата, която учи чрез своето Предание на трезвение и безмълвие? Защо богословието не съответства на пастирската практика и може ли да съществува богословие без пастирство или пастирство без богословие? Как е свързано преданието за безмълвието и трезвението с богословието? Защо сега няма отци на Църквата като преди: Василий Велики, Григорий Богослов, Григорий Паламà и т.н.? Пресъхнала ли е светоотеческата традиция?” и още много подобни въпроси.

По това време, в 1973 г. беше издадена на гръцки и беше широко разпространена книгата на архим. Софроний Старецът Силуан, която получих като подарък. Като прочетох, заглавието си казах: „Ето още една книга из множеството подобни. Днес всички пишат за монаси и старци. Ето още един архимандрит, който пише за никому неизвестен монах”, но все пак започнах да я чета. Тя ми направи огромно впечатление. Убедих се: тази книга бе отговор на мъчещите ме въпроси, защото в нея богословието бе показано като свързано с монашеския живот, исихазма с мистичния живот, подвига – с етоса на православието. Предполагах, че авторът ще да е бил сред най-изтъкнатите богослови и свещенослужители. Истината е, че неговото име ми беше известно и от по-рано, когато в 1963 г. мой познат, като студент в Лондон, беше посетил манастира „Св. Йоан Предтеча” в Есекс, чийто игумен беше о. Софроний.

Под впечатлението от книгата за стареца Силуан реших да посетя манастира в Есекс, в търсене отговорите на моите въпроси и да се запозная с ученика на св. Силуан – автора на книгата. И като срещнах стареца Софроний, разбрах, че най-накрая съм намерил човека, когото съм търсил. Той съчетаваше в себе си три качества: на опитен богослов, на велик исихаст и разсъдителен духовен отец, изпълнен с нежност и любов.

След различни перипетии, които не е необходимо да описвам, през юни 1976 г. посетих манастира „Св. Йоан Предтеча” в Есекс, Англия. Помолих игумена архим. Кирил (о. Софроний по това време вече бе снел от себе си игуменското служение) да ме благослови да остана няколко дни в обителта. Той разреши и аз останах там около половин месец. Пристигнал, още същия ден попитах за стареца Софроний. Казаха ми, че не е там в момента и ще се върне след седмица. Така, за седмица преди срещата ми със стареца, имах възможността да се потопя в духовната атмосфера, която цареше в обителта около него. С особена пълнота изживях три момента.

Първо – ежедневните богослужения. До тогава в своето служение бях свикнал с празничните вечерни и утрени и бях силно впечатлен от богослужението в манастира. Тъй като монасите, които старецът искаше да приведе към умната молитва, бяха от различни националности, богослужението се извършваше с молитвата Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй нас в малката църквичка, в главното здание на манастира. Цялата сграда първоначално била построена като жилищна, не като манастир. Веднъж купен, домът бил преустроен в манастир. Бе двуетажно здание, при влизането в което пред погледа се откриваше кухня с две трапезарии от лявата страна, отдясно хол, а зад него голяма стая, превърната в църква; до нея беше кабинетът на стареца, където той изповядваше и приемаше посетители. На втория етаж бяха килиите на монасите и две стаи за посетители. Малкият дом на стареца бе от другата страна в близост с градината, където се отглеждаха различни плодове и зеленчуци.

Утринна и вечерня продължаваха обикновено два часа. Монасите по ред казваха молитвата Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй нас: всеки на своя език, в дълбока тишина и мрак. Молитвата преобразяваше целия Типик. Помня първото впечатление от тази служба – бях силно поразен. Излизайки от църквата, не знаех къде да отида. И така всеки ден духовно се наслаждавах на молитвата. До мен достигаха слухове от Света гора, че монасите там така извършват своето правило – всички трябва да произнесат молитвата, но сам реално преживявах това за първи път. Почувствах се като студент по медицина – в университета се преподават теоретичните основи, които сетне трябва да приложиш на практика. Приемах тези служби като духовна практика по богословие.

Второто нещо, което живях тогава с особена пълнота, бе божествената Литургия, нейната молитвена атмосфера. Всеки вторник, четвъртък и събота се извършваше света божествена Литургия в малката църквичка „Св. Йоан Предтеча”, а неделя, в храма „Вси Светии”, на два километра от манастира. Църквата им била отдадена във владение, тъй като поради големия брой вярващи малкият манастирски храм не можел да ги побере. Живеех божествената Литургия в атмосфера на монашеско безмълвие. Службата там радикално се отличаваше от помпозните отслужвания на светата Литургия в шумната обстановка на енорийските храмове, която така добре познавах.

И трето, живеех всекидневния живот на манастира. Помолих да ми позволят да се включа в живота на манастира като член на братството – така през цялата седмица работех заедно и наравно с другите монаси. Строеше се ново здание за трапезария и кухня, на втория етаж на което бе планирано да се направи библиотека и библиотечни помещения. Носех цимент, тухли и помагах на строителите. Също така помагах при покупката на продукти, приготвях тамян и др. Помагах на о. Захария почти във всичко, което той трябваше да върши.

Така прекарах седмицата в манастира, докато старецът се завърна от пътуването си. Нетърпеливо чаках, с голям трепет, да се срещна с него. Не присъствах в момента на връщането му, но видях отдалеч как той разговаряше с монасите между централното и новото здание на манастира. Приближих се с голям страх и благоговение и взех от о. Софроний благословение. Той беше много радостен, погледна ме проницателно и каза нещо на отец Кирил. По-късно разбрах какво точно беше казал: „Прилича на Антоний Блум”. От този момент всеки ден го виждах на манастирската трапеза, на литургия и в ежедневните разходки. Винаги общувах със стареца с огромно благоговение. Той не обичаше, когато хората общуваха с него и го почитаха като светец и затова намираше начин да направи общуването по-близко и по-непосредствено, като разказваше някой анекдот и говореше с чувство за хумор. Всички светци се държат по този начин.

Първоначално внимателно разглеждах външността му и се стараех да разпозная вътрешния му свят. Тогава старецът беше на 80 години, но все още относително здрав. Служеше всяка неделя и участваше в литургиите в останалите дни, а и в съботите, и на светителските празници. Беше среден на ръст и с изправена осанка, независимо от проблемите, които имаше с гръбнака. При ходене се подпираше на тояжка. Походката му беше величествена и в същото време по своя характер „монашеска”. Тя излъчваше естествено благородство и смирение на аскет. Когато отецът вървеше по пътечката, в него се забелязваше едновременно и аристократът, и отшелникът-подвижник. Имаше сини очи, сива брада, снежнобели коси. В лицето му можеха да се видят едновременно и жизнерадост, и замисленост. Говореше с нисък глас, бавно и ясно, думите трогваха до дълбините на душата. Смееше се от цялото си сърце. В същото време винаги внезапно спираше, казваше на руски „да” и продължаваше сериозно своята беседа. Беше много угрижен и същото време радостен. В тези две черти се проявяваше неговата личност на подвижник и дълбочината на сърцето му, бяха му чужди егоистичната затвореност и наглата разпуснатост. Целият му облик говореше за дълбочина на вътрешния свят.

Винаги носеше малко кръстче на обикновена връзка. На Запад православните клирици обикновено носят кръстове, за да ги различават от евреите и мюсюлманите.

Няколко дни след завръщането му в манастира го помолих да определи време, в което можем да се срещнем и да обсъдим вълнуващите ме въпроси. Основното негово правило се състоеше в това, да даде на посетителя възможност да се потопи и да бъде проникнат от атмосферата на манастира – за душевна полза, за да може да усети вътрешната промяна, и чак след това старецът беседваше с него. Често срещата се насрочваше точно за деня преди посетителят да напусне манастира и протичаше различно, според нуждите на събеседника и външните обстоятелства.

Действително цялата царяща в манастира атмосфера беше дълбоко молитвена и благословена. Почувствал я, за човека бе невъзможно да не се промени. Всекидневните служби и молитва, подбуждащите към благочестие божествени литургии, общуването с монасите, които никога не осъждаха никого, и преди всичко присъствието на отец Софроний откриваха дълбините на духовността. Един посетител, клирик (о. Симеон Крагиополус), който също почувствал всичко това още в първия ден на своя престой в манастира, ми обясни причината: дълбочината на личността на самия старец.

Веднъж отец Софроний излезе от своя дом за обичайната си разходка и като ме срещна на пътеката, каза: Хайде да се поразходим и побеседваме – и шеговито добави:

- Ще бъдем с Вас като разхождащите се философи.

Вървяхме по пътеката от манастира към храма „Вси светии”; малка асфалтирана пътека, по която можеше да мине само един автомобил, с който трудно някой можеше да се размине, а от двете ѝ страни буйно растеше коприва и друга растителност.

Първо аз зададох въпрос на отец Софроний и той ми отговори, а след това сам започна да преминава от въпрос на въпрос, сякаш ме беше прочел изцяло и знаеше предварително всички мои проблеми и въпроси. По такъв начин първият урок, даден ми от стареца, стана на пътя – нещо много символично, защото за мен това бе пътят на истината. И както ще се види по-нататък, в стареца видях синтез на монах и отшелник, богослов, отец на Църквата и църковен мъж: в него се съчетаваха заедно преданието на трезвото безмълвие, православното богословие и църковният живот.

Ние разговаряхме на гръцки език, който о. Софроний бе научил, докато се беше подвизавал на Атон. От него разбрах, че е усвоил гръцкия от Мелитополския митр. Йеротей – преподавател на Света гора. Когато започнал своите занимания с гръцкия, и като се стремял да запомни думите, граматиката и синтаксиса, почувствал как неговият ум, който преди това се намирал в сърцето в покайна молитва, излязъл от сърцето и се преместил в мозъка. Тогава той осъзнал, че неговият ум от много години се е намирал в сърцето му. Веднъж станал свидетел на караница между двама монаси, но поради това пребиваване на ума в сърцето му, дори не чул за какво се карали.

Веднъж митрополитът помолил стареца Софроний да напише някакъв текст на гръцки. Той имал разположение и дарба да изучава езици, бил изучил древногръцкия и го познавал в подробности, а поради духовния си опит и светоотеческата си мисъл това, което написал за митрополита, много напомняло творенията на един от древните отци на Църквата. Митрополитът си помислил, че отец Софроний е преписал някой светоотечески текст и казал: Напишете сами собствен текст и не преписвайте творенията на отците.

Старецът Софроний до съвършенство владеел древногръцкия, но поради дългия си живот на Запад, където му се налагало да говори руски, френски и английски, постепенно забравил някои гръцки думи. По време на своите беседи той се стараеше винаги да се изразява точно. В същото време, като се опитваше да намери подходящ израз, казваше: За нещастие, говорейки на други езици, забравям най-хубавия език на света – гръцкия. Гърците са аристократи. Ето какво ми каза о. Софроний по време на нашата първа среща:

- Началото на духовния живот е осъзнаване на собствената ни греховност. Човек усеща себе си по-лош дори от животните, недостоен за Божията любов. Това е нормално състояние, което се дава по благодат от Бога. Това е и „живот в ада” – като полюс, противоположен на съзерцаването на нетварната светлина. В светлината на божественото ние виждаме нашето състояние, все едно пред нас да бъде поставена ясна картина, осветена отзад. Да не виждаме страстите вътре в нас е сигнал за тревога.

- На стареца Силуан беше открита истината: „Дръж своя ум в ада и не се отчайвай”. Когато действа Божията благодат, мъченията и пламъка на ада се чувстват не само в душата, но и в тялото. Това е рядък дар Божи. Това е закон на духовния живот: отначало ние живеем Бога „отрицателно”, като „всепоглъщащ огън” и след това „положително” – като Светлина. През този огън са минали всички велики светци на Църквата. Ние пребиваваме до възможните ни предели в обятията на ада. Когато идва отчаянието, за малко отстъпваме от ада, като живеем надеждата си в Бога. Пламъкът на ада изгаря страстите и този огън се превръща в божествена светлина.

- Умната молитва помага да се потопим в дълбините на нашето битие, да намерим дълбокото сърце, откъдето започва дълбокото покаяние. Тогава сърцето става възприемчиво и към най-слабите акорди. Чрез божествената Литургия ние осъзнаваме цялата трагедия на човечеството и се молим за страдащото човечество. Ние живеем молитвата на Христос в Гетсиманската градина и Неговото разпятие на Голгота. Божествената Литургия ни помага да живеем цялото човечество в молитвата за починалите и за грешниците. „Духът” на божествената Литургия е духът на жертвената любов, дълбочината на Христовия кеносис, Христовата молитва в Гетсимания, с която ние трябва да се молим.

- Учението за личността е много важно в наше време. Мнозина говорят за личността от гледна точка на философията и психологията, на индивидуализма. В същото време обаче личността е Божието откровение за човека. От божественото откровение и Богоявлението, човек осъзнава, че Бог е Личност и самият човек е личност и достига до общение с Бога „лице в Лице”. Ипостасното начало, заложено в нас при нашето зачатие, се реализира в нас чрез Божието откровение за човека, чрез съзерцаването на нетварната светлина: това е основата на аскетичния и духовния живот.

- Отците предпочитат да говорят за ипостас, вместо за личност, защото думата „личност” може да доведе до външно разбиране на нейния смисъл, до индивидуализъм.

- Ипостасен път, това е стремеж към причастност към славата Божия в личността на Иисус Христос. Ние вървим по този път чрез тайнствата и личния подвиг.

Останах в манастира около половин месец, като взех участие във всички манастирски дейности и служби. Често виждах стареца по време на службите и на божествената Литургия и често съслужех с него. И разбрах как служат великите светци. Малко преди моето отпътуване от манастира, го помолих съвсем спонтанно за частица от мощите на преподобния Силуан: той бе получил частица от тях преди време, когато е ставало пренасянето на мощите на светеца, и пазеше тази частица в олтара на храма. Трябва да отбележа, че св. Силуан тогава още не бе канонизиран. Старецът Софроний много се зарадва, когато му казах, че в Едеса всеки месец отслужваме всенощно бдение и по време на службата четем от съчиненията на св. Силуан. Даряването на частичка от мощите на св. Силуан той смяташе за особено Божие благословение.

Ден преди своето отпътуване от манастира поисках още веднъж да се срещна със стареца. Този път разговорът ни се проведе в „канцеларията”, която бе до храма „Св. Йоан Предтеча”. Като стоеше до креслото си в кабинета, той издигна своя взор нагоре, към небето, и със затворени очи прочете Царю Небесни, а след това се прекръсти, седна в креслото и започна разговор в тържествено-свещен тон, което за мен не беше лесно да издържа. Това не беше обикновена светска беседа. В повечето случаи задавах най-прост въпрос. Започнеше ли старецът отговора си, вече не смеех да го прекъсна. Друг път сам започваше да говори, вземайки повод от най-различни неща; например, радваше се на общуването и поясняваше, че общението в Светия Дух се превръща дори в пророческо събитие. По време на нашия последен разговор о. Софроний ми каза следното:

- Много богослови говорят за обòжението прекалено отвлечено. Важното е да се пазят заповедите Христови – по такъв начин ние достигаме до обòжението и до Светлината. Безстрастието е Христовото пришествие в нашите душа и тяло.

- След първото посещение на божествената благодат започват битката и сраженията. Изисква се много време, за да бъде усвоена първата получена благодат. Усвоява се с търпение и издръжливост в периодите, когато тя се скрива от нас.

- Осъзнаваме посещението на божествената благодат по съкрушението, по чувството за покаяние и плач. После веднага настъпва радост. Съзерцаването на нетварната светлина отначало идва в „негативна” форма, която се изразява в сълзи и плач, в усещане на ада поради „виждането” на собствените ни страсти. Това е началото на духовния живот. Този, който притежава дългогодишния опит на молитвата и посещението на божествената благодат, после усеща и противоположното, положителното – на смяна идва радостта от вкусването на посещението на божествената благодат, после пак идват сълзите и плачът. Това се случва след двадесет и пет години плодоносен християнски подвиг.

- Необходимо е да се внимава как живеем в света; най-вече ние, монасите и клириците, имаме нужда от това.

- Трябва непрекъснато да се молим, дори когато сме на път. Да казваме: „Господи Иисусе Христе, спаси Твоя свят и мен”. Също така сутрин и вечер е необходимо да се помолим кратичко така: „Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй ме грешния”. Не е необходимо обаче предварително да се определя дължина и продължителност на молитвата, за да избегнем навика. Трябва да се молим съразмерно със своето настроение, желание и вдъхновение. Тогава и продължителността на молитвата ще расте с всеки изминал ден.

- Когато повтаряме молитвата, се откриват всички наши страсти: за да се откъсне нашият ум от молитвата, дяволът води война с нас чрез нашите слабости. Молитвата предизвиква буря от изкушения и помисли от дявола, който се стреми да отвърне нашия ум от нея. Помислите, които идват по време на молитвата, изваждат наяве най-силните от нашите страсти. След това ни предстои подвиг и решителна борба за изцеляването от тези страсти. Най-важното, за да се случи това, е да се изповядаме пред своя духовник и да искаме наставления. Така молитвата открива страстите, а покаянието по благодат ги изцелява.

- Трябва да се молим сутрин, за да ни наставлява Бог в отговорите на предстоящите пред нас въпроси и в решаването на възникващите в този ден проблеми, защото без Божията благодат нищо няма да се получи.

- След това трябва да се изучава Св. Писание и книгите на светите отци. Добре е да се четат книги, които умножават в нас благочестието, а не такива, които ни дават умствено знание. Необходимо е също така понякога да се разхождаме и да си почиваме. Някои не са в състояние да четат съчиненията на преп. Симеон Нови Богослов, защото от това изпадат в отчаяние. Новоначалните съветвам да четат беседите на авва Доротей, които са много полезни като практическите съвети.

- Трябва да се научим с ума си да се прилепяме о Бога, до мислите за нашите братя, да не позволяваме на ума да блуждае свободно под натиска и действието на страстите. Тогава умът ще се научи да пребивава в Бога, където го водим, а плътските желания ще утихнат. По такъв начин тялото се подчинява на духа. Същото, макар и под друга форма, се случва с хората на умствения труд – при учените, философите, художниците. Ние обаче прилепяме нашия ум о Бога. И съвсем естествено, и обратно на умствения труд, хората на физическия труд имат повече плътски изкушения.

- У човека, който се подвизава и бори, плътската борба се прекратява примерно към 32-та – 35-та година. Не знам как се случва, но е факт. Независимо, че ще идват „мечтания” както и преди, те ще бъдат вече без наслаждение. У човек обаче, който е преживял различни плътски падения, изцелението може да дойде след дълъг период на продължителен подвиг.

- Не е позволено на монах да пролива сълзи за такива неща от човешкия живот като смъртта или лишенията. Добре е, когато монахът плаче за своите собствени грехове. Но и тогава да не изследва причината на сълзите, защото това може да доведе до гордост и тщеславие. Само смирението е достатъчно, за да се спасим, и само гордостта, за да погинем.

- Знаем, че сълзите, водещи до съкрушение и покаяние, не са чувствени. Но ако поради сълзите се появят гордост и тщеславни помисли, благодатните сълзи веднага спират.

- Между разсъждението и осъждането има разлика, но те често се отъждествяват. Когато съдим със състрадание, с болка, а не отричащо, тогава това е само разсъждение, а не осъждане. Разсъждават, а не осъждат родителите, когато казват: „Защо нашето дете прави тази грешка?”. Това е разсъждение: когато думите са казани с голяма болка, а не с осъждане.

- Психологията и духовният живот имат различни корени: тяхната същност е различна. Но в същото време не бива да отричаме психологията: тя помага, помага преди всичко на атеистите, които не искат да се опират на традицията на исихазма в Църквата. Това е наука – терапия за сериозно страдащи хора, които стоят далеч от Бога. Трябва да бъде използвана внимателно и благоразумно. Лекарствата могат да помогнат на телата, които са повредени от различни недъзи, но излекуването ще дойде чрез възраждането на човека от Божията благодат. Душевните рани се изцеляват с молитва.

Сутринта в деня на моето отпътуване монасите уточниха времето, когато трябва да тръгна към летището. И ето, в определения за отпътуването ми час старецът извика цялото братство в храма и извърши специална служба за пътуващи. След това, заедно с отците, се прости с мен. И когато колата се отдалечаваше, с братята излезе на пътя и махаше с ръка дотогава, докато колата не се скри от погледа. Това беше много вълнуващ момент, краят на моето първо посещение в манастира „Св. Йоан Предтеча”, което ми донесе огромно духовно утешение.

Тези свои първи впечатления от манастира описах в статията „Православното присъствие”, публикувана в сп. Ефимерий. От нея може да се види дълбочината на преживяното от мен в манастира на „Св. Йоан Предтеча” в Есекс. Впечатленията ми се съдържат и в писмото, което изпратих до игумена на манастира архимандрит Кирил. Прилагам го тук, в същия стил и език, който съм използвал тогава.

„Едеса, 22 юли 1976 г.

Горещо възлюблени в Христа брате отец Кириле, благословете.

Със светия Бог и по Вашите молитви благополучно се върнах в Едеса миналата неделя.

Още съм изпълнен със свежестта на моите впечатления от неотдавнашното ми посещение във Вашия благословен манастир. Няма да скрия от Вас, че бях дълбоко трогнат. Това не е преувеличение, не е риторика, нито изкривена и лъжлива оценка на събитието, а самата истина. Близо до Вас преживях най-хубавите моменти от живота си. Не съм способен да разкажа за всичко това подробно, но във всеки случай бих искал да ми повярвате: пребиваването във Вашия манастир е свързано с дълбоки и свети преживявания, радикални решения и дивен опит. Вярвам, Вие знаете всичко, което ми се даде и каква духовна храна получавах под действието на Светия Дух всеки ден. По-късно, след отпътуването ми, като се стремях да задържа в съзнанието си и да попия в себе си Вашата любов и топлота, бях потресен!!!

Не искам, когато Ваше смиреномъдрие прочетете гореказаното, да го сметнете за пеене на дитирамби – привично за съществуващия в Гърция начин на мислене. Необходимо е да знаете: тези мои думи са напълно искрени, нелицемерни, породени от благодарност („защото това е естествено”, по Петър Дамаскин). Те се опират на многото изказвания на Павел, апостола на езичниците, който действително е бил „сеяч на истината” и „ревностен христолюбец” (напр. 2 Сол. 1).

Поради това сърдечно Ви благодаря за оказаната любов, за която не бях достоен. Помолете се, моля Ви, да ме удържи Господ Бог неизменно в покаяние, в дълбоко смирение, за да се въплъти с полза това, което живях у Вас. Много бих искал, отче, да придобия и задържа блаженото радостопечалие на светото умиление (Йоан Лествичник), тъй като с увереност знам, че огънят всъщност е божествен, защото той разрушава, гори, камъни и прави всичко гладко, преобразява в рай и променя душите, които го приемат. Този, който е бил сред такъв източник, става жива вода, която непрестанно се вълнува и напоява и богато оросява душите и сякаш се излива върху душите на онези, които се намират наблизо, а и по-далеч и ги преизпълня, ако те възприемат словото с вяра (Симеон Нови Богослов). Поради това, горещо Ви моля, да се помолите на Господа да изпълни Той моето сърце със свято умиление, което е най-устойчивата болка на душата (Йоан Лествичник) и да изпитам по такъв начин сърдечното небе.

Благодаря на всички братя, че ме търпяха и се грижеха за мен в името Христово. Трябва да призная, че повече от всички притеснявах о. Зосима с моите многобройни въпроси. Благодаря на всички сърдечно и ги моля да ми простят, ако съм пропуснал или объркал нещо.

Не преставаме да се молим за вас и да просим, да се изпълни Неговата воля във всяка премъдрост и духовно разбиране, за да постъпваме достойно за Бога, да Му угаждаме във всичко, като принасяме плод във всяко благо дело и да възрастваме в познанието за Бога, като се укрепваме с всяка сила по могъществото на Неговата слава, във всяко търпение и великодушие с радост…

Предайте моята почит на стареца и любовта в Христа към братята.

Онзи ден, в неделя, през целия ден бях с Вас.

С любов в Христа

Архим. Йеротей (Влахос)”.

Превод: Венцислав Каравълчев

* Ιερόθεος (Βλάχος), μητρ. Οίδα άνθρωπον εν Χριστω. Βίος καί πολιτεία του Γέροντος Σωφρονίου του ησυχαστου καί Θεολόγου, Ιερά Μονή Γενεθλίου της Θεοτόκου (Πελαγίας) 2007, σ. 245-264. Първите десет части от книгата виж тук, тук, тук, тук, тук, тук, тук, тук, тук и тук (бел. прев.).