Философската подоснова в историческото развитие на догматите

Да се говори днес за догмати не е лесна задача – нали живеем в епохата на тъй нареченото „Второ Просвещение“, когато неограничената свобода и абсолютизираният разум са постигнали пълно господство? Богословието също е попаднало под тяхна власт до такава степен, че дори жертва своя специфичен предмет: тайнството, в което то познавателно трябва да вникне, бива сведено до проблем, който също като в естествознанието или техниката следва да бъде безостатъчно изтълкуван. Такъв род неограниченост заплашва да се изроди в неприложимост. Материали и лекарства се подлагат на строги лабораторни изпитания, тъй че само най-годните от тях да влязат после в практическа употреба. А какво става в богословието? Субективни, доведени до крайност предположения биват формулирани в някоя университетска аудитория, за да стигнат после без задълбочена и всестранна проверка до християнските общности, обременявайки по този начин духовния живот на вярващите. Това тревожно състояние на нещата дава повод за предупреждения. Манхаймският свещеник Вилхелм Вебер изисква създаването на междинна инстанция между професорската катедра и църковния амвон, която да предпази богословите от прекомерно разногласие в изводите им и да ограничи абсолютизирането на различен род хипотези.[1] Ернст Бенц смята, че независимостта на богословието се ограничава от самия предмет на нашата вяра: въплъщението на Бога в Иисус Христос.[2] Дано тази тенденция се засили.

Цялата статия: Философската подоснова в историческото развитие на догматите

„Никога човек не е говорил тъй, както тоя Човек“: нравствените наставления на Спасителя в контекста на ранния юдаизъм

Проповядвайки по еврейските градове и села, обръщайки се към тълпи от слушатели, Господ говори на разбираем за тези тълпи език, т. е. на езика на обкръжаващите Го хора. Едновременно с това в Евангелието (и преди всичко, разбира се, в Евангелие според Йоан), ние постоянно откриваме следните твърдения: словото, що слушате, не е Мое, а на Отца Ми, Който Ме е пратил (14:24), както Ме е научил Моят Отец, тъй говоря (8:28), учението Ми не е Мое, а на Оногова, Който Ме е пратил (7:16) или думите, що ви говоря, са дух и живот (6:63). И действително, Господ провъзгласява съвсем нови, удивителни неща, които далеч превъзхождат не само човешките обичаи и навици, но и човешката мъдрост. Думите Му нерядко предизвикват възмущение и не се побират в главите на хората. Той казва на юдеите: словото Ми се не побира във вас (8:37), от думите Му сред тях произлиза разпра (10:19) и мнозина казват: Той безумства. Но не само фарисеите, а и мнозина от учениците Му, като чуха това [капернаумската проповед], казаха: тежки са тия думи! кой може да ги слуша? (6:60) и, както съобщава Йоан, от това време мнозина от учениците Му се върнаха назад и вече не ходеха с Него (6:66). Думите Му предизвикват удивление сред тълпата: Той учи не като книжниците и фарисеите (Мат. 7:29); Никога човек не е говорил тъй, както Тоя Човек (Иоан 7:46). Дори и от устата на най-близките ученици, от устата на дванадесетте често се изтръгват думи на недоумение: да си припомним, че след притчата за камилата, която по-лесно ще мине през иглени уши, отколкото богат да влезе в Царството Божие, учениците Му твърде много се чудеха и възкликват: кой тогава може да се спаси? (Мат. 19:24-25).

Цялата статия: „Никога човек не е говорил тъй, както тоя Човек“: нравствените наставления на Спасителя в...

Мълчащият Христос

Съдържанието на „Легенда за Великия Инквизитор“ на Достоевски е достатъчно известно, за да има нужда да бъде преразказвано отново. Онова, което искам да отбележа обаче, е колко често вставената в романа Братя Карамазови новела е била свеждана само до речта на Инквизитора – до тази наистина разтърсваща, демонически-дръзка „пледоария“ срещу донесеното на света от Христа, която толкова пъти е произвеждала своя хипнотизиращ ефект върху интерпретаторите, та в края на краищата напълно се е откъснала от контекста не само на романа, но дори и от по-конкретния контекст на „Поемата“, разказана от Иван Карамазов.

И макар че напълно си давам сметка за невероятното предизвикателство, което представлява тази, може би по-каверзна от Ницшевата, „преоценка“ на провъзвестеното и извършеното от Христа, на мен все пак ми се струва погрешно това редуциране на „Легендата“ единствено и само до речта на Инквизитора. Дори и най-повърхностно погледнато, тя не се изчерпва с тази „реч“ и може да се каже дори, че цялостният, пълният „текст“ на „Поемата“ се състои колкото от неудържимото, не можещо да се завърши словоизвержение на Инквизитора, толкова и от ненарушимото мълчание на Христос пред него. Защото макар, както е известно, в „Легендата“ Христос да не произнася нито една дума, Неговото безмълвие съпровожда като парадоксално, успоредно, цялостно слово всички думи и възклицания на „събеседника“ Му.

Цялата статия: Мълчащият Христос

Дали сме преминали от смърт към живот (1 Иоан. 3:14) – страхът от смъртта в перспективата на Страстната седмица

В своя интригуващ роман Приумиците на смъртта[1] португалският писател и нобелист Жозе Сарамаго разсъждава какво би станало, в случай че Смъртта реши вече да няма смърт. Историята започва в полунощ на Нова година на неопределена дата, когато хората от неизвестна страна изведнъж престават да умират. Силите им наистина отслабват, но те никога не умират докрай и никой не знае защо е така. Естествено, това предизвиква учудване у политиците, лекарите, управителите на погребални агенции и религиозните лидери. Обществеността, от друга страна, празнува тази сензационна новина – на терасите се развяват знамена, хората танцуват по улиците.

Великата цел на човечеството – вечният живот – е постигната. Но въпреки това домовете се сблъскват с нова реалност: семействата трябва да се грижат за постоянно умиращите, застраховките живот стават безсмислени, а погребалните агенции са сведени до това да организират погребения на домашни любимци – котки, хамстери и папагали.

Цялата статия: Дали сме преминали от смърт към живот (1 Иоан. 3:14) – страхът от смъртта в перспективата на...

„Стани и ходи“

Щастливи са тези, които, като са чули Божия глас, като са познали Божията воля, се стремят да я изпълнят начаса. Това са тези, които, чули повелението „Стани, вземи си постелята и ходи“,[1] са станали взели са одъра си и са тръгнали. За тях разслабеността е свършила, те оздравяват духовно. Да, за да се оздравее духовно, първо трябва да се стане, да се смени мястото.

Ако Бог, както учи нашата църква, е неизменяем, това не означава още и че Той е неподвижен. Напротив – Бог е движение, подвижност. На езика на нашето съвремие ние бихме казали, че Бог е енергия, динамизъм. Във всеки случай на нас – за което Църквата също ни учи – Бог се открива в Своите енергии и, може да се каже, в движението. Толкова просто и леко е това да бъде забелязано в Св. Писание. На Петдесетница Духът низхожда във вид на „езици, като че огнени“, като „силен вятър“.[2] И дори когато се рее тихо, във вид на гълъб, над Господа Иисуса на Йордан, то и тук Той е в движение… Сам пък Господ Иисус Христос – въплътеният Син Божи – нима през цялото Си време на земята не е бил в движение? Та нали за Него не е имало място къде глава да подслони.[3] И е изцерявал болни най-често пътьом. Преминавайки през някое място, виждал е там разслабен и го е изцерявал. И веднага е продължавал нататък и се е скривал; след това отново е намирал разслабения, за миг, само колкото да му каже „внимавай и занапред недей вече греши, за да не те сполети нещо още по-горчиво и от предишното“[4] – и отново е изчезвал.

Цялата статия: „Стани и ходи“

Гетсимания или Голгота: „Догматът за изкуплението“ в богословието на митр. Антоний (Храповицки) и преп. Юстин (Попович)

А останалото да бъде почетено с мълчание…

св. Григорий Богослов

Годината е 1816-а, денят – Разпети петък, мястото – величествената Александро-Невска лавра в Петербург. Младият тогава архим. Филарет произнася въздействаща и същевременно дълбока в богословско отношение проповед. Съдържанието е чиста догматика, подредена, съгласувана и облечена в точни, премерени и изящни словесни форми. Словото на о. Филарет се превръща в един от най-добрите съвременни омилетични образци с догматическо съдържание, в сбито и до съвършенство точно обяснение на изкупителното дело на нашия Господ Иисус Христос. Ще минат години и тогавашният архим. Филарет ще се превърне в йерарха на Руската църква – Московския митрополит Филарет (Дроздов; 1783-1867 г.). Но и тогава, в зенита на неговия земен път, тази проповед ще остане едно от най-добрите слова, излизали из перото му, и несъмнено – като най-добрата догматическа проповед по тази тема в Русия.

„Тръгни по пътя, който ти открива раздраната завеса на тайнството; влез във вътрешното Светилище на Иисусовите страдания, остави зад себе си външния двор, предаден на народите за поругание. Какво има там? Нищо освен светата и блажена любов на Отца и Сина, и Светия Дух към грешния и окаян човешки род.

Цялата статия: Гетсимания или Голгота: „Догматът за изкуплението“ в богословието на митр. Антоний (Храповицки) и...