Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

„Стани и ходи“

Четвъртък, 27 Април 2023 Написана от Зилонски еп. Александър (Семьонов-Тян-Шански)

Ep Alexandr SemenovЩастливи са тези, които, като са чули Божия глас, като са познали Божията воля, се стремят да я изпълнят начаса. Това са тези, които, чули повелението „Стани, вземи си постелята и ходи“,[1] са станали взели са одъра си и са тръгнали. За тях разслабеността е свършила, те оздравяват духовно. Да, за да се оздравее духовно, първо трябва да се стане, да се смени мястото.

Ако Бог, както учи нашата църква, е неизменяем, това не означава още и че Той е неподвижен. Напротив – Бог е движение, подвижност. На езика на нашето съвремие ние бихме казали, че Бог е енергия, динамизъм. Във всеки случай на нас – за което Църквата също ни учи – Бог се открива в Своите енергии и, може да се каже, в движението. Толкова просто и леко е това да бъде забелязано в Св. Писание. На Петдесетница Духът низхожда във вид на „езици, като че огнени“, като „силен вятър“.[2] И дори когато се рее тихо, във вид на гълъб, над Господа Иисуса на Йордан, то и тук Той е в движение… Сам пък Господ Иисус Христос – въплътеният Син Божи – нима през цялото Си време на земята не е бил в движение? Та нали за Него не е имало място къде глава да подслони.[3] И е изцерявал болни най-често пътьом. Преминавайки през някое място, виждал е там разслабен и го е изцерявал. И веднага е продължавал нататък и се е скривал; след това отново е намирал разслабения, за миг, само колкото да му каже „внимавай и занапред недей вече греши, за да не те сполети нещо още по-горчиво и от предишното“[4] – и отново е изчезвал.

И всичко това е така затова, защото Бог е живот, а Неговият живот, това е любовта. Този, който обича, търси тогова, когото обича, преследва го и го настига. Такива биваме и ние когато не губим в себе си Божието подобие. Когато пък го губим, когато грешим, тогава ние затъваме, вцепеняваме се, парализираме се, ставаме разслабени, умъртвели, мъртви.

Грехът е разслабване. Това може и да ни се стори невярно, тъй като ние постоянно виждаме каква енергия проявяват злите хора и престъпниците, но тяхната енергия не е жива – това е зла, механична, суха, мъртва енергия. Злият човек, който извършва своето зло дело – това е човек, който е шаблонен, който обичайно действа така. Той е маниак, неговата динамичност възниква от крайното разслабване на неговата душа, оставила се във властта на тъмната страст. Това е мнима енергия, а нейното лоно е ленивото сърце.

„Върви си и занапред недей вече греши, за да не те сполети нещо още по-горчиво и от предишното…“. И това по-лошо неизбежно се случва, в случай че човекът закоравее в своята греховност.

А всичко започва с малкото, със самосъжалението, отстъпките, леността, малките лоши навици и, най-главното – с пренебрежението към Словото Божие, с боязънта да се откликне на Словото Божие. Нужно ни е постоянно да се разтърсваме, да скачаме от тази наша духовна постеля, с която така лесно се срастваме, и да вървим – през цялото време напред и напред. В духовния живот спирката – това е винаги връщане назад. Това е като лодка, която се движи против течението – при най-малкото забавяне течението я отнася назад. Така ни учат нашите духовни наставници. Какви обаче биват тези духовни ложета, на които ние сме толкова склонни да си лежим неподвижно и да се саморазслабваме? Те са безбройно много. Това са всичките наши греховни, полу-греховни и четвърт-греховни навици.

Навикът, който ни разслабва, може да бъде и благообразен. Фарисеят от притчата, например, бил свикнал да дава на бедните десятък от своите доходи и два пъти седмично да пости, но може би бил свикнал с това твърде много и ето че се отпуснал и не забелязал прокрадващото се тщеславие. Този фарисей, разбира се, почитал съботата. Ето че обаче Господ е обичал да нарушава съботата – съботата на прекомерното успокоение. Своите чудеса Господ вършел най-често в съботен ден – така щото да би разтърсил тези лъжливо успокояващи се хора. Да би разрушил онова, което им се е струвало свещено.

Със съвременен светски език може да се каже, че по този начин Христос е шокирал почтените хора, за да успее някак да ги пробуди, да каже на всички: „Стани и ходи“! Ако се вгледаме по-надълбоко вътре в самите себе си, ще видим, че всеки от нас си има своето собствено съботопоклонство. Че често, може би твърде често, за да измамим съвестта си, ние заменяме вътрешното дèлание с външното, с празното. И че се налага постоянно да претръскваме своите не само лоши, но и добрите, на пръв поглед, привички. Възможно е вчера или завчера те да са били добри, но днес ние трябва да търсим вече нови навици. Някои привички, и по-точно навици, сами по себе си са за нас, разбира се, необходими. За живота са ни необходими рамки, традиция, предание. Трябва обаче винаги са се боим да не би, опазвайки своя минал опит, своите навици, самите ние да се вкостеним. Това е една от най-трудните задачи в нашия духовен живот. Как да бъде съчетана верността към вече достигнатото, към придобитото с онова, което трябва още да бъде придобито, още да бъде достигнато? Трябва да пуснем в оборот своите таланти. Съвсем нагледен пример за това как някому казаното се удава, а другиму – не, ние имаме в областта на художественото творчество. Срещат се, например, художници, музиканти, живописци, поети, които ще изразят поновому нещо ново, след което ще продължат да го повтарят по същия начин до безкрай. Други пък, оставайки самите себе си, претопяват вече достигнатото във все по-нови и още по-красиви форми.

За да не изгубим чувствителност в духовния живот, трябва постоянно да оставяме своите добри стари рибарски мрежи или изведнъж, подобно на Авраам, да тръгваме на път, напускайки мястото си, към неизвестна страна, към тази страна, за която и Моисей е повел своя народ по дългия път през безводната пустиня. И не трябва да се страхуваме от това. Образ на подобно странстване в пустинята за нас е св. Четиридесетница, когато Църквата ни учи да изоставяме някои наши обичайни привички, учи ни да се надигаме от удобния одър, на който сме се разпрострели в удобно разслабване. За някои Великият пост бива нещо повече от образ и символ, за други пък – съвсем нищо. В деня на Своето Възкресение Господ е приел всички – и постили, и непостили. При все това обаче Господ ни предупреждава – да не се разслабваме отново, и към всички отправя Своя зов: „Стани, вземи постелята си и ходи!“. Нека се отнесем с внимание към този зов, да го възприемем в сърцето си и съсредоточено да помислим: към какво именно задължава той всекиго от нас!

Превод: Борис Маринов

* Семенов Тян-Шанский, А. „Встань и ходи“ – В: Вестник РСХД, 78 (3) 1965, с. 5-7 (бел. прев.).

[1] Срв. Мат. 9:1-7; Марк 2:1-12; Лука 5:17-25; Иоан 5:1-21 (бел. прев.).
[2] Деян 2:3; 2:2 (бел. прев.).
[3] Срв. Мат. 8:20; Лука 9:58 (бел. прев.).
[4] Срв. Иоан 5:14 (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/dxxc3 

Редакционни

Наши партньори

Християнство и култура

HK 191Андрей Зубов
Енигмата Русия

Гилбърт Кийт Честъртън
Въведение към Книга на Йов

Ардялски митрополит Антоний (Пламадеала)
Жива вода. Слово в Неделя на самарянката

Свещ. Ивайло Борисов
Стих, преливащ във вечност

Полезни връзки

 

Препоръчваме