Мълчащият Христос

Съдържанието на „Легенда за Великия Инквизитор“ на Достоевски е достатъчно известно, за да има нужда да бъде преразказвано отново. Онова, което искам да отбележа обаче, е колко често вставената в романа Братя Карамазови новела е била свеждана само до речта на Инквизитора – до тази наистина разтърсваща, демонически-дръзка „пледоария“ срещу донесеното на света от Христа, която толкова пъти е произвеждала своя хипнотизиращ ефект върху интерпретаторите, та в края на краищата напълно се е откъснала от контекста не само на романа, но дори и от по-конкретния контекст на „Поемата“, разказана от Иван Карамазов.

И макар че напълно си давам сметка за невероятното предизвикателство, което представлява тази, може би по-каверзна от Ницшевата, „преоценка“ на провъзвестеното и извършеното от Христа, на мен все пак ми се струва погрешно това редуциране на „Легендата“ единствено и само до речта на Инквизитора. Дори и най-повърхностно погледнато, тя не се изчерпва с тази „реч“ и може да се каже дори, че цялостният, пълният „текст“ на „Поемата“ се състои колкото от неудържимото, не можещо да се завърши словоизвержение на Инквизитора, толкова и от ненарушимото мълчание на Христос пред него. Защото макар, както е известно, в „Легендата“ Христос да не произнася нито една дума, Неговото безмълвие съпровожда като парадоксално, успоредно, цялостно слово всички думи и възклицания на „събеседника“ Му.

Но ако ние си дадем сметка, че това е така, тогава „проблемът“ на „Поемата“ не би могъл да не се постави пред нас като точно толкова свързан с потресаващата обвинителна реч на севилския кардинал, колкото и с необяснимата – наистина необяснимата, безответност на Христа.

Какво можем да възразим на мизантропската (но затова пък така убедително изглеждаща) визия за човека, какво можем да изтъкнем срещу „предсказанията“ за неговата по-нататъшна съдба, които изрича Инквизиторът? – това, разбира се, е въпрос, който измъчва съвестта на читателя на „Легендата“. Но според мен не по-малко, а дори повече, би трябвало да измъчва съвестта му и въпросът: „А защо мълчи Христос пред тия „доктрини“ и „обвинения“ на Инквизитора? Защо не проронва нито дума – нито за да възрази, нито за да разобличи, нито за да опровергае? Какво означава това Негово мълчание, което през цялото време на четенето очакваме да се смени от слово, но така и не дочакваме това до самия край? Нима то би могло да е израз на безсилие? Или е някакъв абсолютно непроницаем за ума ни отговор?

Преди да се опитаме да отговорим на тия въпроси, трябва действително, още веднъж особено да подчертаем че в „Легендата“ Инквизиторът не просто изрича под формата на някакъв „трактат“ едно демоническо „опровержение“ на Христа и на Неговото учение, но с думите си всъщност през цялото време спори с Господа, опитва се да се пребори с Него и, като че ли, да се пребори именно с Неговото мълчание.

Би могло да се утвърди, че Инквизиторът затова и така остро, така неутолимо „иска да се изкаже докрай“ (според характеристиката, която му дава Иван Карамазов) – защото желае – с картината на нарисувания от него анти-Христов свят – да накара най-сетне Христос да проговори, да Се защити, да Се опита да опровергае така дълбоко промисленото „обвинение“ срещу Него, или (понеже Инквизиторът е убеден, че то е невъзможно) да признае Своето поражение, Своята тотална несъстоятелност.

Христос обаче мълчи и това мълчание вбесява Инквизитора. Вбесява го, защото старецът е уверен, че то произтича именно от божествения, свръхразумен и несъобразяващ се с каквото и да било абсолютизъм на Вседържителя. „Ти мълчиш!“ – крещи той в лицето на божествения си пленник и този вик, който се изтръгва в самата кулминация на речта му не е просто стон на гърчещ се от безсилието си бяс на богохулника, който вижда как аргументите му се разбиват о скалата на Правдата Божия, а е по-скоро неволно разкрилата се, пределна основа на бунта на Великия инквизитор; същностното ядро, от което извират всичките му обвинения.

Всъщност тя е твърде близко до онова, от което се пораждат и воплите на Йов в старата история на Библията. Бог е винаги „над“, Бог никога не позволява да бъде „обяснен“. Той чисто и просто „не дава отговор“. Не дава нито на „изобличаващите“ Го в непредвидливост реторични въпроси на Инквизитора (макар те действително да изискват отговор), нито на неговите „доказателства“ по отношение на същото, нито на „доводите“ в полза на „мъдрия дух от пустинята“ – макар последните да са стрували на стареца целия му живот, срутили са за него небесата и са изгризали мозъка му. Христос, както се демонстрира сега по най-непосредствен начин на Инквизитора – сякаш дори не чува въпросните „доводи“, не ги чува изглежда тъкмо защото – като несъизмерим с човека и с неговия разум – е отвъд всякакви доводи изобщо.

Та ето: в пика на своята аргументация, със своя вик Великият инквизитор сякаш мобилизира и това нетрепващо, неизменящо на себе си божествено мълчание на Христос, с което се сблъсква, в полза на обвинението си. Мобилизира го дори като неговия най-последен предел и основание… „Ти мълчиш!“.

Ти вечно мълчиш, Ти оставаш вечно невъзмутим и недосегаем въпреки век подир век продължаващото се „опровержение“ на Твоето благовестие, което човешката история демонстрира; въпреки също тъй постоянно продължаващото се свидетелство, че изглежда по отношение на човека е бил прав „мъдрият дух от пустинята“, чиито предупреждения се заклеймяват от Евангелието като „трите демонски изкушения“. Ти оставаш недосегаем дори въпреки очевидното отстъпление на Твоите собствени избраници, на Твоята църква. Дори скандалът на това последното – скандалът на това, че един от избраниците Ти говори сега срещу Теб, не може да Те накара да промениш печално-великодушното Си „не ви осъждам“ или „Отче, прости им, защото не знаят какво вършат“…

Но ето – това вечно оставащо си безтрепетно съвършенство, това, неизменно до непоносимост мълчание, въпреки грамадното и превишаващо главата „опровержение“ на историята, е посочено от Инквизитора като основанието за всички други обвинения; като онова, което е най-оскърбяващо, най-заслужаващо човешкото осъждане. Защото то демонстрира така бездънно-високомерната различност на Бога; така абсолютната Му „вън“-шност, спрямо света, така непреодолимата Му фундаментална несолидарност с него, та вече е базисно оправдано всяко въстание срещу такъв Бог.

„Ти мълчиш защото Си тиранин!“ – крещи всъщност през цялото време, зад маската на изречените с хладен тон „доводи“, Великият инквизитор и този негов вътрешен крясък се стреми да се изтръгне и да прозвучи навън. „Ти мълчиш защото смяташ мълчанието, с което посрещаш опроверженията, които Ти привеждам; мълчанието, с което не осъждаш богохулниците в мое лице, за нещо божествено, благородно? Не! То може и да е наистина „божествено“, но то е именно най-непоносимото у Теб – то е атрибутът и изразът на Твоята радикална високомерност!“.

Нека да кажа направо: колкото и дръзко да звучи, струва ми се, че разкритият ни в „Легенда за Великия Инквизитор“ бунт на престарелия кардинал срещу безответния абсолютизъм на Бога не е просто и само софистичен опит за оправдание на Иван Карамазовото нечестие, нито пък е просто откровение за една „сатанѝна бездна“ на противлението. Той е също и нещо, в което има правда. Правдата, впрочем, която обикновено е присъща на всяка ерес, на всяка съблазън, в които винаги нещо се разбира, но понеже в същото време и нещо особено важно не се разбира, накрая се прави погрешен извод и с упоритостта на гордостта умът се укрепява в него. Да, героят на Иван Карамазов действително е създаден от него, за да низвергне (и преди всичко в съвестта на светлото alter ego на Иван – в съвестта на Альоша да низвергне) „Единия безгрешен“ на християнската вероизповед. Но в онова, което героят на Иван говори против Него има и някаква – извратена – основателност. Защото как иначе „Поемата“ би могла да се надява да постигне целта си (а не просто да бъде отхвърлена с възмущение от вярващото сърце), ако в нея няма и следа от такава основателност?

Ето, аз например съм готов да заявя, че Великият инквизитор не греши, когато рисува картината на отстъпващата от божествената воля история на човека и когато утвърждава, че един, въпреки това отстъпление недосегаем от нея, не можещ да бъде уязвен от „опровержението“ на историята, Бог, би бил непоносимо тираничен, дори със самото Си съвършенство и невъзмутимост.

Инквизиторът на Иван греши обаче, бидейки самоуверено и сляпо убеден, че Христос е такъв именно Бог. И тъкмо, че греши е главното, най-страшното и най-неочакваното, което му предстои да познае в хода на разгръщането на „диалектиката“ на „Легендата“.

Защото, въпреки че нейното съдържание би могло да се разчете и по начина, към който иска да ни тласне Иван Карамазов – т. е. като своеобразен разказ за пределната схватка на земната мъдрост с божествената (в която ако Бог побеждава, то не е защото съществува отговор на аргументите против Него, а защото Той просто стои над всякакви аргументи) все пак тя, тази „Поема“ очевидно (и даже помимо волята на създателя ѝ) се разчита преди всичко като поема за смирението на Бога, за, изглежда, винаги неизбежното Му разпъване в човешката история, където и когато и да Се появи Той в нея, което пък по някакъв труднопонятен начин Той приема, защото е Бог именно.

Защото, нека се замислим: ако в „Поемата“ Инквизиторът се чувства оправдан в дързостта си да обвинява (оправдан именно от мълчанието на своя Пленник, в което вижда последното потвърждение на възмущаващата го „високомерност“ на Бога), то нима в същото това време, докато той изрича своето озлобено разочарование, и Христос не е принуден да понесе страшната мъка на най-подробно, аргументирано и убедено поднесеното Му признание в изневяра?

Мълчащият Христос обаче изслушва – не спира, не прекъсва този поток от словесни удари; не оставя отвъд слуха Си това разкриващо му се, безкрайно далеч стигнало отдалечаване на човечеството от Него – отдалечаване и отхвърляне, при това не вече (както тогава, при първото Му идване) на само предложеното, но и на поднесеното със саможертвата Му изкупление. Христос Се оставя, казвам, да изслуша „пледоарията“ в защита на самия „велик и мъдър дух от пустинята“ – при това, произнесена в лицето Му не от кой да е човек, а от Неговия свещеник – от един от приемниците на Неговия ученик – „камъка“ на вярата, върху който основа Църквата Си. Нима всичко това – и то тъкмо поради, уви, така правдоподобно нарисуваната от Инквизитора картина на имащото да настъпи крушение – не е равно на едно повторно „Гетсиманско“ изоставяне?

Нещо повече: ние би трябвало да си дадем сметка, че Христос – макар в „Поемата“ това да не е изказано експлицитно (но пък с редица детайли, описващи дълбоката, неотмирна тъга в очите Му е определено подсказано) – доколкото е Бог, съвсем не би могъл да „научи“ едва от Инквизитора за така описания му Негов „провал“ в историята. Именно от това, че мълчанието Му е изпълнено с такава безкрайна печал, ние усещаме, че Той вече знае всичко онова, което деветдесетгодишният старик крещи в лицето Му. Той дори (и читателят, който познава християнството, не може да не се досети за това) винаги го е знаел. Знаел е за това крушение на всичко Свое още когато е дошъл за първи път да благовести Евангелието на освобождението и да умре за него. Знаел е, че светът няма да го понесе.

Следователно в „Поемата“, въпреки намеренията на автора ѝ, като трагичен се изрязва върху фона на тъмната килия именно мълчащият Христос. Не Инквизиторът, който, след като е прозрял неизправимосгта на човешкия род и неспособността му да усвои спасението си, извиква на Христос това с някаква отмъстителна наслада от отчаянието, а Христос – Който знае и още отначало е знаел всичко, и въпреки това е дошъл тогава, за да благовести и за да бъде разпнат, а сега – за да понесе гледката на отстъплението, изречено от собствения Му свещеник.

Но следователно този Христос от „Поемата“ на Иван Карамазов, най-неочаквано дори за него, за Иван, се превръща (колкото повече Инквизиторът говори, а Той мълчи) от „Абсолютния“ – о Чиято безответност се блъскат полуделите мисли на стареца, в „Хуления“ – в Онзи, Чиято съдба очевидно е да приема неприемането на хората, да Си „купува“ загубите на историята, загубите на надеждите и на обещанията, и да се товари с тях.

И ето че от един момент нататък ние всички – и Инквизиторът, и читателите на „Легендата“ – започваме да разбираме това – започваме да разбираме, че в „Поемата“ на Иван Карамазов Христос изобщо не Се е явил, за да демонстрира още веднъж „божествената“ Си несъизмеримост с човешката история (за което Го обвинява кардиналът), а за да блесне фактът, че Той въобще не е извън историята, въобще не е извън-света-пребиваващия-Абсолют, а напротив – е Онзи, Който още отначало (или поне от деня, в който е млъкнал пред Пилат и е бил поведен „като овца на заколение“) е приел да бъде цената за неуспешността и неспособността на творението Си; приел е да не Се защитава – та тоя свят да има право въпреки че е негоден, въпреки че е слаб, въпреки че е виновен.

Налице е, следователно, изобличаването на Инквизитора в „Поемата“ на Иван Карамазов, но то не е – както би искал да ни внуши Иван – едно външно, пряко изобличаване, извършено от Бога, Който е всесилен (и което иде за сетен път да покаже колко несъизмерим е човекът със Създателя си и да преподаде неспособната да преобръща сърца „мъдрост“ на утешителите на Йова). Всъщност именно от ненарушеното до самия край на речта мълчание на Христос, от отсъствието на всякакъв опит за самозащита, Инквизиторът изглежда, в края на тази драматична сцена, неочаквано бива просвердлен от разбирането, че неговият Пленник, собствено съвсем не е недосегаемо-трансцендентен Абсолют, а Само-об-нищил Се до безгласие (за да даде да се изкаже гласът на „този свят“) жертвен Агнец.

В същия момент, казвам, в който – достигнал до пика на обвинителната си реч – Инквизиторът я завършва с логичното, както му се струва, заключение, че „провалилият“ се Христос трябва да бъде премахнат и вижда, че Той не показва каквато и да било реакция дори към това, той изглежда бива споходен от прозрението, че Христос явно тъкмо затова и се е явил в края на неговите ужасни мисли, защото е не Онзи, Който иска да го разобличи или накаже за съдържанието им, а Онзи, Който единствен може да поеме техния непоносим за носене товар.

И като разбира в този един миг това, Инквизиторът проумява най-накрая в какво собствено е неговата вина. Не в това, както си е мислел, че е посмял да обвинява трансцендентния и всемогъщ Бог, а в това, че така без стеснение и потресение се ползва от великата, жертвена милост на Христа, да бъде всемирният „козел отпущения“, върху Когото да се възложи цялото, бездънно разочарование от историята.

„Ти Ме обвиняваш, че Съм непричастно-външен на човека, че Съм вечно-трансцендентната утопия за историята; че Съм непреодолимо и глухо в съвършенството Си несолидарният с човешкото същество? Но… Защо тогава Аз съм тук сега? И защо, като Съм тук, приемам – при това така необяснимо безропотно – да изслушвам, без да реагирам, всичките „опровергаващи“ Ме разсъждения за случилото се междувременно? Не мислиш ли, че понеже Аз не мога да не знам и отвека да не знам онова, до което ти си достигнал подир едва деветдесетгодишния си живот с тази трагедия, то Аз мълча и слушам всичко това от теб, от вас, защото Аз въобще съм тук не за да налагам и да насилвам, а за да понасям – да понасям тази непоправима – точно такава, каквато ти си я схванал – история? Защото Аз не желая да Се защитавам от нея, а да ѝ бъда Изкупителят! Защото Аз „милост искам, а не жертва“ (Ос. 6:6)“.

Всички тези думи божественият пленник, разбира се, не произнася в „Легендата“ на Иван, но затова пък, както казах – в мига, в който, след откънтяването на последното dixi на Инквизитора, Христос целува „безкръвните, деветдесетгодишни устни“ на стареца – тъкмо тия думи изглежда се изричат в самата му съвест така, че той изведнъж разбира Кого всъщност току-що е осъдил. Разбира, че е осъдил Онзи, Който още от самото начало знае, че накрая човечеството ще Го предаде, Онзи, на Когото дори Църквата в голямата си част не ще издържи да остане вярна; Онзи, следователно, за Когото той сам е чел, но е забравил, че идва, за да бъде оставен от Отца Си тук, в света – без всякакви „теодицеи“, без всякаква божествена и човешка защита, за да бъде измъчван, хулен и накрая разпънат от света, с което, собствено, да стане неговия Бог – неговия пределен и пределно-открит за сърцето му „Ти“.

И разбира, че Бог – това е този слушащ, този мълчащ, този даващ да се говори в Негово присъствие. И понеже е това – Инквизиторът разбира в края на краищата, че не може да вдигне ръка срещу Него.

* За първи път този текст е публикуван в Портал Култура – тук (бел. ред.).