„Никога човек не е говорил тъй, както тоя Човек“: нравствените наставления на Спасителя в контекста на ранния юдаизъм

Проповядвайки по еврейските градове и села, обръщайки се към тълпи от слушатели, Господ говори на разбираем за тези тълпи език, т. е. на езика на обкръжаващите Го хора. Едновременно с това в Евангелието (и преди всичко, разбира се, в Евангелие според Йоан), ние постоянно откриваме следните твърдения: словото, що слушате, не е Мое, а на Отца Ми, Който Ме е пратил (14:24), както Ме е научил Моят Отец, тъй говоря (8:28), учението Ми не е Мое, а на Оногова, Който Ме е пратил (7:16) или думите, що ви говоря, са дух и живот (6:63). И действително, Господ провъзгласява съвсем нови, удивителни неща, които далеч превъзхождат не само човешките обичаи и навици, но и човешката мъдрост. Думите Му нерядко предизвикват възмущение и не се побират в главите на хората. Той казва на юдеите: словото Ми се не побира във вас (8:37), от думите Му сред тях произлиза разпра (10:19) и мнозина казват: Той безумства. Но не само фарисеите, а и мнозина от учениците Му, като чуха това [капернаумската проповед], казаха: тежки са тия думи! кой може да ги слуша? (6:60) и, както съобщава Йоан, от това време мнозина от учениците Му се върнаха назад и вече не ходеха с Него (6:66). Думите Му предизвикват удивление сред тълпата: Той учи не като книжниците и фарисеите (Мат. 7:29); Никога човек не е говорил тъй, както Тоя Човек (Иоан 7:46). Дори и от устата на най-близките ученици, от устата на дванадесетте често се изтръгват думи на недоумение: да си припомним, че след притчата за камилата, която по-лесно ще мине през иглени уши, отколкото богат да влезе в Царството Божие, учениците Му твърде много се чудеха и възкликват: кой тогава може да се спаси? (Мат. 19:24-25).

И така, Господ проповядва на езика на обкръжаващите Го хора, но често остава неразбран. Разкривайки причината за това неразбиране, Той се обръща към юдеите с думите: вие сте от долните, Аз съм от горните (Иоан 8:23).

За вдъхновеното свише евангелско слово определящ става призивът към пределно съвършенство. Към съвършенството, което превъзхожда всяка мяра и постановление и което води отвъд рамките на закона. Ако прощаваме, то да го правим не три пъти, както са учили фарисеите (Йома 86 Bar) и не седем пъти, както смята св. апостол Петър (чиято мяра, както виждаме, вече превъзхожда фарисейската), а до седемдесет пъти по седем, т. е. безкраен брой пъти (Мат. 18:21-22). Да жертваме не една пета от имуществото си (срв. Лев. 5:15-16) и дори не половината от имота си, както възкликва придобилият Христа Закхей (Лука 19:8), а всичко да продадем и да раздадем на бедните. Да обичаме не само своите близки роднини и приятели. Любовта трябва да се разпростре върху всички хора, включително и враговете ни (Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят, за да бъдете синове на вашия Отец Небесен; защото Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни – Мат. 5:44-45). Любовта в проповедта на Спасителя придобива характера на волева нагласа: ближен може да бъде всеки, към когото се приближиш със загриженост и любов (виж притчата за добрия самарянин). В Евангелието чуваме призив към пределно съвършенство: бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец (Мат. 5:48), но подобно съвършенство е недостъпно за човека в неговото паднало състояние, то изисква духовно обновление чрез приобщаване към Бога и укрепване чрез силата на божествения Дух – за човеците това е невъзможно, ала за Бога всичко е възможно (Мат. 19:26) – така отговаря Господ на недоумението на Своите ученици.

Ето още един много важен аспект от евангелското слово – евангелското учение не е абстрактен сбор от знания, а път за придобиване на нов живот в Царството небесно. Това царство вече е явено в сила чрез богопознанието в общение със Сина (Да бяхте познавали Мене, щяхте да познавате и Отца Ми – Иоан. 14:7; Който е видял Мене, видял е Отца – Иоан 14:9 и др.). Всяка една притча или поучение на Спасителя съдържат не само елементи на богословско откровение, но също така и ръководство за действие. С други думи, те са неотделими от нравствените, аскетичните и волевите решения и поставят човека пред проблема за избора. Много често Господ завършва Своите поучения с думите „който има уши да слуша, нека слуша!“. Този призив показва, че Спасителят не излага учението Си в готов, завършен вид, Той подтиква Своите слушатели към размисъл, търсене, самоопределение. Но пътят към разбирането на божественото слово, на словото, което е дошло свише, от Отца, минава през разбирането на общоприетите човешки думи, образи, идиоми, в които то се е въплътило, т. е. минава през разбирането на езика на евангелската проповед.

Но какво представлява този език?

Евангелската проповед е изложена не на езика на фиксираните термини, тя няма строга система и точни определения, каквито откриваме в по-късното богословие. Като цяло езикът на евангелското богословие се отличава с това, че има образен характер, поученията се предлагат под формата на ярки сравнения, метафори, притчи, които нерядко поразяват със своята парадоксалност (например, Който поиска да спаси душата си, ще я погуби; а който я погуби, ще я оживи – Лука 17:33 и др.). Много от образите са заимствани от бита на палестинските селяни, рибари, занаятчии и т. н., което прави проповедта на Спасителя по-открита и разбираема за слушателите, към които е отправена. Изходна база за езика на евангелското богословие са текстовете от Св. Писание на Стария Завет. Доброто познаване на тези текстове от хората, към които е обърната проповедта, позволява на Спасителя не само да цитира тези текстове, но и да заимства определени образи и изрази, да изгражда по-сложни алюзии и конотации, при това нерядко тези образи в поученията Му придобиват допълнително развитие (например в притчата за злите лозари – Мат. 21:22-44 и Ис. 5 гл.). Ето защо адекватното разбиране на евангелското богословие е невъзможно без да имаме предвид Стария Завет и без доброто му познаване.

Освен това познаването и изучаването на междузаветната литература, която е била широко разпространена и популярна за времето си (което се доказва и от множеството ѝ преводи на различни езици), а също така и на близкоизточния фолклор, извънбиблейската идиоматика, изреченията на различните авторитетни учители и т. н. показват, че при изграждането на образния строй на Своите поучения и притчи Господ нерядко се е обръщал и към този жив и многообразен езиков материал.

Именно на това искам да се спра по-подробно.

В редица примери откриваме поразителни съвпадения между думите в Евангелието и това, което намираме в равинистичните източници.

Доста е на всеки ден злобата му (Мат. 6:34).

Доста е на всеки час собствената му грижа (Брахот 9б).

Лицемерецо, извади първом гредата от окото си, и тогава ще видиш, как да извадиш сламката от окото на брата си (Мат. 7:5).

Казва му: извади запречилата се между зъбите ти клечка. А той му отвръща: извъди първо гредата, която стърчи от окото ти (Бава Батра 15б).

Съботата е направена за човека, а не човек за съботата (Марк 2:27).

Съботата е дадена на вас, а не вие на съботата (Йома 85б).

Нито пък наливат ново вино във вехти мехове (Мат. 9:17).

Случва се новият съд да е пълен със старо вино, но се случва в стария да няма и ново (Авот 4, 20).

За поддръжниците на историческото развитие на християнството подобни примери са повод да се отрича уникалността на евангелското учение. Отъждествявайки образната и смислова страна на изразите, те не забелязват, че много често Господ, използвайки арсенала от разпространени сравнения, идиоми, словесни щампи и т. н. влага в тях ново, отговарящо на духа на Неговата проповед значение.

В трактата Бикурим се съдържа разказ за спора на раби Йошуа бен Ханания с атинските мъдреци. Целият разказ има ярко изразен фолклорен характер. Атинските мъдреци например чупят пред Йошуа делва и му казват – заший я, при което Йошуа разпилява пред тях шепа пясък и казва – изпредете ми преждата; атинските мъдреци го молят – изгради ни въздушен замък, раби Йошуа им отвръща – донесете ми тухлите. Сред всичко останало атинските мъдреци питат Йошуа: солта, която е загубила силата си, с какво ще се осоли? Отговорът, който дава раби Йошуа, е: с пъпната връв на муле. Смисълът е, че мулето, което е кръстоска между кобила и магаре, няма собствено потомство. А нима мулето има пъпна връв, питат мъдреците? А нима солта – отвръща раби Йошуа – губи силата си?

Разбира се, този разказ ни кара да си спомним думите на Спасителя:

Вие сте солта на земята. Но, ако солта изгуби сила, с какво ще се направи солена? Тя вече за нищо не струва, освен да се хвърли вън и да се тъпче от човеците (Мат. 5:13).

Солта, която е загубила сила, с какво ще се осоли? Казва им – с пъпна връв от муле. Нима мулето има пъпна връв? А нима солта губи силата си? (Бикурим 8).

Очевидно е, че една и съща фраза – ако солта загуби силата си, с какво ще се осоли – служи за съвършено различни цели и в устата на Спасителя се превръща от остроумна народна гатанка в утвърждаване на най-високата мисия и отговорност, която Господ възлага на Своите ученици.

Друг пример, в който Спасителят в Своето поучение безусловно се оттласква от вече известен израз, намираме в Евангелие според Матей (7:12). Това място ни кара да си припомним повествованието за един от най-видните законоучители между двете епохи – раби Хилел. Запазили са се няколко разказа за това как езичник, желаещ да премине в юдаизма, първоначално идва при раби Шамай, но след като не е удовлетворен, се обръща към по-гъвкавия и не толкова ригористично настроен раби Хилел. Един от тези разкази звучи по следния начин:

Един чужденец дошъл при Шамай. Казва му: обърни ме в юдаизма, при условие че ме обучиш на целия Закон, докато стоя на един крак. (Шамай) го изгонил с аршина, който бил в ръката му. Отишъл онзи при Хилел, който го обърнал, казвайки му: Не прави на ближния си това, което не искаш и на тебе да правят. В това е целият Закон (Шабат 30а).

Не е трудно да се забележи, че евангелските думи – което искате да правят вам човеците, същото правете и вие тям; защото това е законът и пророците[1] – от една страна, предполагат познаване на твърдението на Хилел и непосредствено се съотнасят с него (така заключението – това е законът и пророците – изглежда като пряка препратка към думите на Хилел), но от друга страна го развиват и му задават съвършено друга, евангелска мяра. Ако отрицателната формулировка на Хилел – не прави на ближния си това, което не желаеш и на тебе да правят – е призвана само да удържа човека от злото, да постави преграда пред неуважителното отношение към другия, то в думите на Спасителя – постъпвайте така, както искате с вас да постъпват – се съдържа нещо много повече, те изразяват подтик към любов, към грижовно и най-внимателно отношение към ближния.

Само че най-интересни са примерите, в които Господ, имайки предвид добре известни на слушателите Му изрази, не просто ги променя или изпълва с ново съдържание, но по най-неочакван и най-парадоксален начин ги преобръща, разкривайки при това нови, излизащи извън рамките на привичната мъдрост отношения.

Ще се опитам да демонстрирам това твърдение със следните три примера.

Сред кумранските ръкописи са били открити фрагменти от оригиналния ивритски (Завещанието на Нефталим) и арамейски (Завещанието на Левий) текст на „Завещанието на дванадесетте патриарси“, който обикновено се датира във 2 в. пр. Хр. Пълният текст на този апокриф е достигнал до нас на гръцки, но е известен също така в преводи на сирийски, латински, етиопски, арменски и славянски езици. Няма съмнение, че това великолепно в литературно отношение произведение е било известно на съвременниците на Спасителя, което обяснява редица лексикални съвпадения между него и новозаветната литература. Ето един много ярък пример за това:

Глад ме мъчеше, но Сам Господ ме нахрани. Самотен бях, и Бог ме утеши; болен бях, и Господ ме посети; в тъмница бях, и моят Бог се смили над мен (Завещанието на Йосиф 11, 1, 5-6).

Защото гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Ме напоихте; странник бях, и Ме прибрахте; гол бях, и Ме облякохте; болен бях, и Ме посетихте; в тъмница бях, и Ме споходихте (Мат. 25:35-37).

Този пример вече неведнъж е изтъкван като свидетелство за литературната зависимост и „тясната връзка, която съществува между юдейската дохристиянска апокрифна литература и новозаветната литература“.[2] Нека обаче отидем отвъд простата констатация на очевидните словесни съвпадения. Думите на Йосиф от апокрифа, толкова трогателни и изпълнени с благодарност към неговия Господ, се разполагат в напълно разбираемата и „естествена“ плоскост: праведникът изпитва скръб и Господ не го оставя, но го подкрепя и му помага. От другата страна е реакцията на евангелските думи – изумление. При външна прилика на изразите откриваме поразителен контраст: в евангелската притча не Бог, а напротив, човек храни, пои, облича, посещава… своя Бог. Но нима човек е способен да се грижи за Бога: Господи, кога Те видяхме гладен, и нахранихме, или жаден, и напоихме? – така недоумяват не само евангелските грешници, но и праведниците. Истина ви казвам: доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили.

Така от непретенциозната „ветха“ тема възниква неочаквано и парадоксално по форма „ново“ евангелско наставление. При това толкова важно, че от отговора, който ще дадем, в крайна сметка зависи по кой път ще поемем – към вечна мъка или живот вечен (Мат. 25:46).

Втория пример ще вземем от трактата Пиркей Авот – Глави (с поучения) на отците. Този трактат представлява за нас особен интерес, тъй като в него се съдържат кратки изречения, характеризиращи мирогледа на най-древните равинистични авторитети, започвайки от Симеон Праведни (3 в. пр. Хр.). В първите четири глави се съдържат авторските наставления на шестдесет учители. Преди да бъдат писмено фиксирани, те са били обсъждани и предавани устно (т. е. били са част от устното предание) и в този смисъл предоставят много богат материал, разкриващ идейната атмосфера на юдаизма на границата на епохите. Повечето изречения, включени в Глава 5, са анонимни. Някои от тях могат да се разглеждат като своеобразен школски фолклор или подбор на известни афоризми, родени в стените на бейт мидраш. В същото време обаче това са и определени житейски истини и аксиоми, в които се изговарят изходните интуиции на равинистичната етико-дидактическа мъдрост.

Сред останалите поучения тук срещаме и следното (5:10):

Всички хора се делят на четири типа. Първите казват: моето е мое, твоето е твое – според определението на трактата Пиркей Авот това са средният тип хора; вторите казват: моето е твое, твоето е твое – това са праведниците; другите казват: моето е мое и твоето е мое – това са грешниците, злодеите; накрая четвъртият тип казват: моето е твое, твоето е мое – тези се наричат народ на земята.

Изразът народ на земята (ам ха-арец) първоначално се е използвал от фарисеите за обозначаване на тези, които не принадлежат към тяхната партия, но с времето е приел нарицателно значение – неук, невежа, глупак, който не е обучен на Тората и не е вещ в закона.

Във връзка с това можем да си спомним Иоан 17:10, където Господ, обръщайки се към Своя Отец, казва буквално следното: И всичко Мое е Твое, и Твоето Мое.

Очевидно пределната взаимна откритост и безкрайната преданост един към друг – всичко Мое е Твое, и Твоето Мое – в които се описва отношението на съвършената любов между Отца и Сина, не се побира в рамките на етико-юридическата мъдрост на фарисеите: за фарисеите моето е твое и твоето е мое е глупост на простолюдието; за Божия Син това е израз на висша премъдрост и любов.

Още един пример. В трактата Сота (8б) откриваме следните думи:

С каквато мяра мери човек, с такава и на него ще му бъде отмерено.

Това твърдение се разкрива в следния коментар: Самсон последвал влечението на очите си и затова бил ослепен… Авесалом се възгордял заради косата си и затова го обесили с косата му и т. н. С други думи, утвърждава се неизбежността на съда и разплатата според принципа на талиона око за око, зъб за зъб. В устата на Спасителя обаче същата тази фраза придобива диаметрално противоположно значение и изразява призив към милосърдно снизхождение, към отказ от съд:

Не съдете, за да не бъдете съдени; защото, с какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени; и с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери (Мат. 7:1-2).

Накрая, последният пример е свързан с промяната на една-единствена дума. В равинистичната литература обикновено за обозначаване на тълпа се използва думата רבים, която се превежда като мнозина, но има смисъла и на големи, велики. Вероятно съвместявайки тези две значения на думата – мнозина (като определена група хора) и велики (като носители на особена праведност и ученост), кумранитите са използвали думата רבים като едно от самонаименованията на общината си. Във връзка с това особено показателно е, че в Евангелието, когато Господ говори за заобикалящата Го тълпа, използва не гръцката дума πολλοὶ, която съответства на еврейската רבים (мнозина, големите), а точно противоположната по смисъл дума (т. е. антоним) μικροὶ (τοῦτοι) – тия малките, зад което може да стои еврейското האלה הקטנים. Доколкото ми е известно, подобна употреба на думата не се среща в литературната традиция на Мишна и вероятно е изключителна особеност на езика на Спасителя.

А който съблазни едного от тия малките, които вярват в Мене, за него е по-добре да му надянат воденичен камък на шията и да го хвърлят в морската дълбочина (Мат. 18:6).

Всеки, който е съгрешил и е вкарал мнозина в грях… – ще се захлопнат зад него вратите на Геената, и ще ѝ бъде предаден той за вечни векове (Тос., Сангедрин 13, 5).

Всеки, който вкара в грях мнозина, няма да бъде удостоен с разкаяние (Пиркей Авот 5:18).

При общата тема (всеки, който съблазнява към грях другите, е достоен за погибел) не може да не бъде доловено следното: в единия случай – отвлечено разсъждение за мнозина, отправено към много хора, а в другия – лична грижа за всеки от тия малките, които вярват в Мене, т. е. доверилите се на Господа.

Ако пред нас са тия малките, то това означава, че всеки от тях е подобен на дете, което се нуждае от грижа и закрила. Заради един от мнозината няма да оставиш деветдесет и девет. Но само един от тия малките, чиито Ангели на небесата винаги гледат лицето на Моя Отец Небесен (Мат. 18:10), може да бъде уподобен на заблудила се овца, заради която пастирът оставя цялото стадо и ако се случи да я намери, истина ви казвам, той се радва за нея повече, отколкото за деветдесетте и девет незаблудени (Мат. 18:13).

Трябва да кажем, че сред притчите в Мишна можем да открием и такава, в която на пастира му е по-мила не една заблудила се овца, а напротив – едно присъединило се към стадото козле.

Козлето расло в пустинята и само дошло при стадото. Овчарят започнал да го храни и пои, и го обикнал повече от своето стадо. Питат го: наистина ли обичаш това козле повече от цялото стадо? Отговаря им: колко се трудих над моето стадо, извеждах го сутрин и го прибирах вечер, докато не пораснаха, а този, който е расъл в пустинята и гората, сам дойде в моето стадо – нима да не го обичам толкова много? (Ялкут Шимони).

Разбира се, аз леко опростявам тази притча. Ясно е, че тук става дума за пришълеца-прозелит. И все пак невъзможно е да избегнеш сравнението, контрастът отново е твърде очевиден: притчата за заблудилата се овца – това е образ на жертвената, търсеща и спасяваща любов; а в притчата за козлето, което без каквото и да е положено усилие само идва в стадото – любовта не се издига по-високо от обичайните, мотивирани от собствената изгода отношения.

Превод: Димитър Спасов

* Грилихес, Л. „Никогда человек не говорил так, как этот Человек: нравственные наставления Спасителя в контексте раннего иудаизма“ – В: Богослов.ру (бел. прев.).
За първи път този превод е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 2 (179), 2023, с. 46-54 (бел. ред.).