Брак, безбрачие и монашески живот

Продължение от „Брачното свещенство“

Един от парадоксите на християнската етика е, че бракът и безбрачието, макар да предполагат различно практическо поведение, са основани на едното и също богословие за Царството на Бога, а, следователно, и на една и съща духовност.

Още в началото на този очерк видяхме, че своеобразието на християнския брак се състои в трансформирането и преобразяването на естествената човешка привързаност между мъжа и жената във вечен съюз на любовта, който дори и смъртта не е в състояние да разруши. Бракът е тайнство, тъй като в брака се предвкусва и се изобразява бъдещото Царство Божие – сватбата на Агнеца (Откр. 19:7, 9); пълното съединяване между Христос и Неговата Църква (Еф. 5:32). Християнският брак намира своето главно предназначение не в плътското удовлетворение, нито в социалната стабилност или в подсигуряването на потомство, а в есхатона, в „последните неща“, които Господ приготвя за Своите избрани.

С все същата препратка към бъдещото Царство в Писанието и в Преданието бива оправдавано и безбрачието, и особено монашеският живот. Сам Господ е говорил, че „… кога възкръснат от мъртвите, нито се женят, нито се мъжат, а са като Ангели на небесата“ (Марк 12:25). По-горе вече видяхме, че този пасаж не следва да се разбира така, сякаш че предполага, че в бъдещото Царство християнският брак ще загуби своята реалност: това, което обаче със сигурност е изтъкнато тук, е, че човешките отношения повече няма да са „плътски“. Затова Новият Завет многократно възхвалява безбрачието като предвкусване на ангелски живот: „… има скопци, които сами са се скопили заради царството небесно“ – казва Христос (Мат. 19:12). Великата фигура на св. Йоан Кръстител, тази на св. апостол Павел, както и „сто четиридесет и четирите хиляди“, споменати в Апокалипсиса (Откр. 14:3-4) – всички те служат като модели на безброй многото християнски светци, които са практикували девство за слава Божия.

Вероятно като реакция срещу сексуалната разпуснатост, която е преобладавала в езическото общество, а и като израз на раннохристиянското усещане, че християнството не е от този свят, в съчиненията на отците на Църквата са налице многобройни призиви към безбрачен живот. Изглежда дори, че от мнозина монашеството е било възприемано като сигурното и най-добро решение на нравствените проблеми. Независимо обаче от това преобладаване на монашеския дух, – което е намерило израз и в установяването на неженения епископат, – Църквата безкомпромисно отстоява положителната ценност и на брака. Също така, Църквата всеобщо признава брака за тайнство, докато единствено отделни църковни автори приписват светотайнствен характер и на монашеския постриг. Тази положителна ценност на брака е прекрасно изразена в приведените по-долу откъси от Климент Александрийски – един от основателите на християнското богословие (3 в.), както и от великия св. Йоан Златоуст († 407 г.).[1]

Така, и бракът, и безбрачието са начини да бъде живяно Евангелието – в очакване на Царството, което вече се е разкрило в Христа и трябва да се яви в сила в последния ден. Следователно, само бракът в Христа, който носи печата на Евхаристията, и единствено безбрачието в името на Христа са които носят есхатологичен християнски смисъл, а не и бракът, който е сключен случайно – като договор или за удовлетворяване на плътта, нито безбрачието, възприето по инерция или, още по-лошо – от егоизъм или самозащитна безотговорност.

Точно както християнският брак предполага саможертва, отговорно изграждане на семейство, отдаденост и зрялост, по същия начин и християнското безбрачие е нещо немислимо без молитва, пост, послушание, смирение, благотворителност и постоянно аскетическо усилие. Не съвременната психология е „открила“ факта, че отсъствието на полова активност създава проблеми – отците на Църквата са го знаели много добре и са изработили забележителна система от аскетични предписания, която е основа на всички монашески правила, и която прави чистотата възможна и радостна. Знаели са, понякога по-добре и от съвременните психолози, че човешкият инстинкт за любов и потомство не е изолиран от останалата част на човешкото битие, а е самото негово средоточие. Както и че този инстинкт не може да бъде потиснат, а единствено трансформиран, преобразен и канализиран в любов към Бога и ближния, посредством молитва, пост и послушание в име Христово. Тези добродетели са кодифицирани и систематизирани в монашеските правила, но в различни форми те определят също и християнския живот на онези, които са избрали безбрачен живот на служение в света.

Днес един от основните източници на неприятности що се отнася до безбрачието на клириците на Римокатолическата църква е, че изискването за целибата продължава да се налага, но без духовността, служила някога като негова естествена среда и без която то изглежда като непоносимо и ненужно. Молитвеникът, всекидневната меса, особеният „свещенически“ начин на живот в усамотение от света, бедността, постът – всичко това е вече изоставено. Свещеникът не е специално ограничен в естественото задоволяване на желанието си за храна, питие, комфорт и пари, и вече не следва каквато и да било реална молитвена дисциплина. По този начин и неговият целибат се оказва лишен от духовната си значимост, която може да бъде единствено есхатологична – насочена към Царството. Колко е различен от Царството комфортният обикновено свещенически дом и колко са противоречиви призивите на съвременното богословие за „участие в света“ и „социална отговорност“, като единствените форми, чрез които Царството трябва да бъде показано! За какво ни е тогава този целибат?

В православието обаче безбрачието, което някои практикуват като стъпка в посока получаване на епископски сан, представлява, разбира се, още по-лоша духовна опасност. Цялото Предание на Църквата е абсолютно единодушно, когато настоява, че истинската чистота и монашеският живот могат да бъдат практикувани само в монашеска общност. Само някои и особено силни личности могат да практикуват смислено безбрачие докато живеят в света. Смирението е вероятно единствената добродетел, която е в състояние да ги преведе по този път, но, както всички ние добре знаем, тя е и най-трудната, а оттам и най-рядката от всички добродетели.

В православието монашеската традиция винаги е била припознавана и като най-автентичното свидетелство за Евангелието на Христос. Също като пророците от Стария Завет, също като мъчениците („свидетелите“) на ранното християнство, монасите правят християнството правдоподобно. Като показват, че човек може да води светъл, радостен, смислен живот на молитва и служение без да бъде зависим от „нормалните условия“ на този свят, те са предоставяли живо доказателство, че Царството на Бога е наистина посред нас. Възвръщането към тази традиция би било от огромно значение в нашия войнствено секуларизиран свят. Съвременното човечество, което претендира да е едно „пораснало“ човечество, не иска помощта на християнството в търсенето на един „по-добър свят“. То обаче би могло отново да се заинтересува от Църквата, в случай че тя съумее да покаже един свят, който е не само „по-добър“, но и наистина нов и различен. Това е, което толкова много млади хора търсят, но за жалост в най-добрия случай откриват само дзен будизма, а още по-често – психеделици и други средства за бягство към… смъртта.

Монасите са били свидетелите за този нов свят. Ако сред нас съществуваха повече автентични монашески общности, нашето свидетелство щеше да бъде по-убедително. И все пак, Христовото ново творение е достъпно за всички нас, в цялата си красота, също и чрез любовта в брака – стига само, заедно със св. апостол Павел, и ние да го приемем и да го разберем в неговото отношение към Христа и към Църквата.[2]

Превод: София Ангелова

Следва

* „Marriage, Celibacy and Monastic Life“ – In: Meyendorff, J. Marriage: An Orthodox Perspective, Crestwood, NY: „St. Vladimir’s Seminary Press“ ³2000, p. 69-72 (бел. прев.).