Последващи бракове

Продължение от „Едно литургическо предложение“

Вече няколко пъти споменахме, че в цялата си канонична и литургична традиция Църквата последователно е отстоявала позицията, че вторият брак е несъвместим с християнската норма и се допуска само по снизхождение към човешката слабост (1 Кор. 7:9). Той може да бъде приеман и като втора възможност, предоставяна на мъж или жена да встъпят в истински брак в Христа, когато първият съюз е бил грешка (тъй като даже и църковното благословение не винаги може „магически“ да поправи човешка грешка!). Примерите на светци като например Тамара, царица на Грузия, които са встъпвали във втори брак, свидетелстват, че нормата, съгласно която само първият брак следва да бъде схващан като „истински“, не бива да се разбира по тясно юридически, легалистичен начин.

Остава обаче определеното от св. Василий Велики († 379 г.) в неговото Правило 4, щото встъпващите във втори брак, било то след овдовяване или след развод, да преминат през покаяние, т. е. да се въздържат от причастие в продължение на една или две години. Трети брак пък предполага покаяние от три, четири или дори пет години. „Такъв брак, пише св. Василий, ние не разглеждаме като брак, а като многобрачие, или по-скоро като прелюбодеяние, което изисква определена епитимия“ (пак там).

Несъмнено, тъй като по времето на св. Василий Велики бракът се е сключвал през Евхаристията, изключването от причастие е означавало, че подобни бракове (втори или трети) са могли да се сключват само като граждански договори. Едва след изтичането на годините на покаянието двойките са били приемани отново сред „верните“ и допускани до причастие. След което бракът им се е признавал за християнски.

Нормите, описани от св. Василий, са били прилагани най-малко поне до деветото столетие, за което свидетелстват св. Теодор Студит (759-826) и правилата, приписвани на св. Никифор Изповедник, патриарх Константинополски (806-815): „Тези, които встъпват във втори брак, не биват венчавани и не се допускат до пречистите Тайни в продължение на две години; тези, които встъпват в трети брак, се отлъчват от причастие за пет години. (Правило 2 на св. Никифор). Това, което заслужава внимание, не е толкова строгостта на тези правила – като правило, ранната Църква е практикувала лишаването от причастие много по-често отколкото го прави днес. Повече внимание заслужава загрижеността на Църквата да отстоява абсолютната уникалност на християнския брак.

Църквата e могла да проявява повече снизходителност, венчавайки при втори или трети брак eдва когато последованието на Венчанието е било отделено от св. Литургия, продължавайки да се придържа към правилото за причастяването. В Канонични отговори на митр. Никита Ираклийски (13 в.) четем: „Строго казано, встъпващите във втори брак не би трябвало да бъдат венчавани, ала обичаят на Великата църква (т. е. на Църквата на Константинопол) не се придържа към тази строгост и допуска полагане на брачни венци на главите на такива двойки… Те трябва обаче да се въздържат от причастяване със св. Тайни за една или две години“.[1]

В съвременния Служебник „последованието за второбрачни“ видимо се различава от обичайното такова. То не е нищо повече от леко разширен вариант на последованието на Обручението. Започва не с възгласа „Благословено е Царството…“ (свързващ брака с Евхаристията), а с обичайното „Благословен Бог наш…“, последвано от встъпителните молитви – „Царю Небесни…“ и пр. Голямата ектения е сведена само до няколко прости прошения, като се прочитат само последните две кратки молитви от последованието на Обручението. На мястото на дългата „молитва на пръстените“ има покайна молитва за прошка на прегрешенията, за очистване и опрощение. От библейските личности вместо славните старозаветни съпружески двойки, са споменати блудницата Раав (Иис. Нав. 2:1-24; Евр. 11:31; Иак. 2:25), каещият се митар (Лука 18:10-14) и благоразумният разбойник (Лука 23:40-43) – които и тримата са получили своето опрощение чрез вяра и разкаяние. Във втората молитва се казва за жениха и за невестата като за такива, които, „… като не можаха да понесат жегата и теготата на деня и плътското разпалване“, са решили да се обвържат „във веригите на второбрачно общуване“. Без каквото и да било тържествено шествие до средата на храма, без никакво ново встъпление, се пристъпва непосредствено към полагането на венците – при четене на третата и най-кратка молитва от обичайното последование.

Това последование за второбрачни е така драстично различно, толкова съзнателно покайно, че в някои случаи, макар вторият брак да е очевидно щастливо събитие, трудно може да се намери оправдание и задоволително обяснение, което да се даде на брачната двойка и паството за неговото използване. Литургическите упътвания на Православната църква препоръчват то да се използва само в случай че и женихът, и невестата встъпват във втори брак. Тази уговорка е трудно да бъде обяснена богословски, защото, както вече видяхме, библейската и канонична традиция на Църквата със сигурност не би възприела като „нормален“ един брак, в който дори само една от страните е второбрачна.

Ето защо, по наше мнение, при избора на използваните молитви за всяко отделно бракосъчетание на свещеника би следвало да се предостави определена свобода. Той би могъл например да сметне за уместно да следва реда на последованието за второбрачни, но да замени някои молитви, които сметне за неподходящи за конкретна брачна двойка, с молитви от обичайното последование на Венчанието. В никакъв случай обаче не бива да се стига до пренебрегване на нормите на християнския брак, който в идеалния случай може да е единствено уникален, и на необходимата разлика между първия брак и всички други форми на последващи бракове.

Като втора възможност (или снизхождение към земните страсти на човека), втори брак се допуска само при зачитане на идеалната норма на вечното единство в името на Христос и на законите на бъдещото Царство Божие. Фактът, че Църквата в крайна сметка все пак е включила венчаването в последованието за второбрачни, показва, че този идеал може да бъде осъществен и при тях, независимо от формалната нередност. Точно този е позитивният идеал, неотклонно отстояван от правилата и богослужението, а не някаква абстрактна и юридическа представа за „неразтрогваемост“. Практически тази пастирска икономѝя („домостроителство“ на Църквата) отива дотам, че разрешава и трети брак, но формално забранява четвърти. В правилата на св. Василий и св. Никифор, цитирани по-горе, четвърти брак не се споменава изобщо – дори и само като възможност. Прочутият случай с четвъртия брак на имп. Лъв Шести Мъдри (886-912), който предизвиква дълги дискусии и дори схизма, завършва с оповестяване на т. нар. Томос на единението (920 г.), забраняващ четвъртия брак и разрешаващ сключването на трети само до навършване на четиридесетгодишна възраст.[2]

Очевидно е, че няма никакво богословско основание за това броят на допустимите за християнина последователни бракове да бъде сведен до три: това ограничение е чисто дисциплинарно и се определя от принципа на икономѝята, която не е – както често бива схващана – някаква вратичка за безкрайни компромиси. Действително, съществува една недвусмислена християнска дисциплина. Земните потребности на „ветхия човек“ могат да бъдат посрещани и дори уважавани – като „по-малко зло“. Самото спасение на човека обаче изисква той да бъде научен да превъзмогва всичко онова, което не принадлежи на Царството Божие – царството, което за него вече е явено в Църквата.

Следва

Превод: София Ангелова

* „Successive Marriages“ – In: Meyendorff, J. Marriage: An Orthodox Perspective, Crestwood, NY: „St. Vladimir’s Seminary Press“ ³2000, p. 44-47 (бел. прев.).