Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Венчанието

Четвъртък, 17 Февруари 2022 Написана от Прот. Йоан Майендорф

Protopresbyter John and Matushka Marie MeyendorffПродължение от „Съвременният обред на обручението“

В тържествено шествие, водени от свещеника, женихът и невестата влизат в средата на храма, посрещнати с пеене на Псалом 127. Всеки стих на този псалoм е съпроводен от думите „Слава Тебе, Боже наш, слава Тебе“.

Блажен всеки, който се бои от Господа, който ходи по неговите пътища!
Ти ще ядеш от труда на ръцете си: блазе ти, ще добруваш!
Жена ти в твоя дом ще бъде като плодовита лоза; синовете ти – като маслинени клони около твоята трапеза:
тъй ще бъде благословен оня човек, който се бои от Господа!
Господ ще те благослови от Сион, и ти ще видиш добруването на Иерусалим през всички дни на живота си;
ще видиш синове от синовете си. Мир на Израиля!

Този псалом е част от богослужението още в старозаветния храм в Йерусалим. Той е една от „песните на възкачванията“, изпявани на стъпалата на храма, когато левитите са влизали в светилището в тържествените празнични дни. В него се възхвалява радостта от семейния живот, благоденствието и мира, които този живот носи на човека, като най-висши форми на Божието благословение.

Когато обаче псалмите се използват в новозаветната Църква, те придобиват и едно ново значение: Сион е храм на тялото Христово (Иоан 2:21); Йерусалим е вечният град, „… слизащ от Бога, от небето“ (Откр. 21:2); Израил е новият Божи народ, обединен в Неговата Църква. Така, предвенчалното шествие символизира влизането в Царството на Христос: брачният договор, който е било сключен в обреда на Обручението, сега ще се преобрази във връзка за вечността; човешката любов ще придобие изцяло ново измерение, бидейки отъждествена с любовта на Христос към Неговата Църква. Сега венчалната служба вече ще започне с тържествения възглас на свещеника: „Благословено е Царството на Отца, и Сина, и Светия Дух!“.

Непосредствено след шествието, в едно своеобразно отстъпление от кулминацията, славянските издания на Служебника изискват свещеника да попита жениха и невестата:

Имаш ли ти, (името), добра, свободна и безпрепятствена воля и твърдо намерение да вземеш за твоя съпруга [твой съпруг] тази жена [този мъж] (името), която [който] е сега пред тебе?
Обещал [Обещала] ли си се на друга невеста [друг мъж]?

Тези въпроси, които не са част от първоначалната православна венчална служба и които отсъстват в гръцкия Евхологион, са били въведени в известния Требник на Киевския митрополит Петър Могила (17 в.). По онова време Киев е бил част от Полското кралство и тези въпроси са били вдъхновени непосредствено от латинския брачен ритуал, където „съгласието“ на брачната двойка се е възприемало като основната „формула“ на брака, чиито извършители[1] са самите жених и невеста. Взаимното „съгласие“ се е изисквало и според полския закон, за да може брачната церемония да бъде валидна. В православието обаче, както вече казахме, смисълът на брачното венчание е да направи брачната двойка съпричастна на тайната на Христовата любов към Църквата: несъмнено, „съгласието“ на двамата е необходимо условие, но не предствлява същинското съдържание на тайнството. Въпросите, задавани от свещеника на жениха и невестата, заедно с техните утвърдителни отговори, трябва да се разглеждат като начин да се подчертае личната им отговорност и дейно участие в извършването на тайнството, но със сигурност те са по-уместно по време на Обручението, когато се дават взаимните обети и се разменят пръстените, отколкото в тържественото начало на самата венчална служба.

Първоначално вплетена в последованието на св. Евхаристия, венчалната служба се състои от следните основни пет елемента:

1) молитвите;
2) поставянето на короните;
3) четения от Писанието;
4) Господнята молитва и общата чаша и
5) кръгообразната процесия, понякога наричана „танцът на Исаия“.

Всички двойки, възнамеряващи да встъпят в брак, е добре внимателно да прочетат цялата служба предварително – не само с цел да се упражнят за церемонията, но и за да могат да вземат съзнателно и молитвено участие в нея. Без да са замислени като цялостно тълкувание на службата, следващите кратки бележки върху всяка от нейните пет части предлагат основни насоки за разбирането ѝ:

1. Нашето оскъдно познаване на Библията като цяло, и в частност на Стария Завет, обяснява толкова често задавания въпрос: защо във венчалните молитви се споменават толкова много персонажи от библейската история? Отговорът лежи във факта, че бракът предполага вярност, а библейските персонажи и епизодите, изброявани в тези молитви, утвърждават първата и най-важна истина: че Бог остава верен на Своя народ, независимо от всички превратности и всички човешки грехове, стига само човекът да има вяра в Бога. Родословието на Христос, проследено назад до Авраам – от св. ев. Матей (1:1-16), или до Адам – от св. ев. Лука (3:23-38), е свидетелство за факта, че веригата от поколения е водела към една цел: идването на Христос, на Месията; че в рамките на Божия план за човешката история, човешката плодовитост в била средството за завръщане на човека към Бога; че, следователно, в библейската история бракът е бил не само някаква функция, определяна от обществени стремежи или от физиологични желания, а е водел към момента, когато „Ти (Боже) си израстѝл от Иесеевия корен по плът Приснодева, от нея си се въплътил и родил за спасение на човешкия род“ (Първа молитва от последованието на Венчанието).[2]

Сам Бог да стане човек: ето ги и целта на историята на Израил, и причината Бог да благослови Авраам и Сарра, Исаак и Ребека, Яков и Рахил, Йосиф и Асенета, Захария и Елисавета, Йоаким и Анна.

В първата дълга молитва от последованието на Венчанието Църквата моли Бога да настани жениха и невестата в обществото на изброените свети двойки, които са предци на Христос, и да ги благослови със същото благословение. Несъмнено, в известен смисъл Царството Божие вече е било разкрито, то няма да настъпи в резултат от някакво бъдещо историческо събитие. Всички обаче чеда на християнските двойки са призвани да станат „членове на Христос“ – участници в Неговото Тяло. Всяко от тях, по свой личен начин, е призвано да изпита присъствието на Бога и да открие Бога на света. Така Бог продължава да действа чрез човешката плодовитост – „Храмът на Неговото тяло“ продължава да се строи и раждането на деца е участие в Тайнството на Христос.

Все пак обаче, както вече видяхме, раждането на деца – макар и благословена част от съпружеския живот – не е единствената цел на християнския брак. Ето защо втората молитва настоява главно върху измолването на Божието благословение за двойката като такава.[3] Молитвата има форма на ектения: „Благослови ги… Запази ги… Спомени ги…“, приканвайки цялата църковна общност да се присъедини към свещеника – в следващите едно подир друго прошения. Наред със старозаветните двойки, се призовават и имената на отделни хора, закриляни от Бога: Ной, Йона, светите трима отроци във Вавилон, Енох, Сим, Илия, тъй като фокусът на молитвата се измества от създаването на потомство към личната богоотдаденост, с която се заслужава Божията помощ. Накрая, в молитвата се споменават и някои християнски светци: св. Елена, която е „намерила честнѝя Кръст“, и св. Четиридесет мъченици от Севастия, на които съгласно Преданието Бог е изпратил от небето светли венци. Изборът на тези светци сочи Кръста като път към царуването, като средоточие на тайната на спасението, а следователно – и като център на тайнството на брака. Това въвежда църковната общност непосредствено към самото венчаване, което е и следващото действие в службата.

2. Понякога се говори, че използването на корони в последованието на Венчанието е главно остатък от езически ритуали – просто като израз на радост. Всъщност, контекстът и символиката на венчалните корони са чисто библейски. Тертулиан – един християнски писател и богослов от второто столетие – категорично отхвърля езическата употреба на короните. С развитието обаче на венчалната служба Църквата е използвала полагането на венци, за да изрази идеи, непосредствено съдържащи се в Писанието.

Венецът – традиционният символ на победата в атлетическите състезания – в Новия завет е символ на победа на живота над смъртта. Св. ап. Павел пише: „Така тичайте, за да постигнете целта.[4] Всеки, който се подвизава, от всичко се въздържа: те – за да получат тленен венец, а ние – нетленен“ (1 Кор. 9:24-25). Именно в този смисъл св. Йоан Златоуст вижда във венчалните корони „символ на победа“ над безразборната сексуалност, която носи поквара и смърт (Беседа 9 от Тълкувание върху Първо послание до Тимотей). В Новия Завет венецът е също така и божествена и вечна награда за праведност: „С добрия подвиг се подвизах, пътя свърших, вярата опазих; прочеее, очаква ме венецът на правдата, който ще ми даде в оня ден Господ…“ (2 Тим. 4:7-8). Или: „… и кога се яви Пастироначалникът, ще получите неувяхващия венец на славата“ (1 Петр. 5:4).

Ясно е, че венецът на победата и безсмъртието принадлежи преди всичко на Самия Господ Иисус Христос – разпнат и възкръснал. Затова и Църквата използва за прокимен на венчалната служба стихове от Псалом 20 (4-5):

„Ти… възложи на главата му венец от злато.
Той иска от Тебе живот; Ти му даде дълголетие във век-века“.

Този псалом представлява тържествена прослава на царя и царицата (в еврейския текст е употребено единствено число, а короната е от злато;[5] така е в повечето английски версии на псалома), а неговият текст винаги е бил четен от християните като препратка към славата на Иисус – месианския Цар, и Неговата невеста – Църквата. Той се използва и в литургийното последование на празника Възнесение Христово – с друг стих, пят като прокимен: „Издигни се, Господи, с Твоята сила; ние ще възпяваме и прославяме Твоята мощ“ (Пс. 20:14).

Същата идея се появява в тържественото благословение, което свещеникът дава на жениха и невестата: Господи Боже наш, със слава и чест ги венчай. Думите, използвани тук, са също цитат от Библията: „Понизил си го с малко нещо спроти Ангелите: със слава и чест си го увенчал“ (Пс. 8:6). Целият Псалом 8 представлява химн на достойнството на човека – цар на творението. Сам Иисус се позовава на него, когато официално възприема достойнството на месиански Цар и влиза в Йерусалим, бивайки приветстван от народа: „нима никога не сте чели: „из устата на младенци и кърмачета ти си стъкмил похвала“?“ (Мат. 21:16, с цитат от Пс. 8:3).

Победата на Христос над смъртта е най-добре засвидетелствана от онези, които ние наричаме „мъченици“ (μάρτυρος е гръцката дума за „свидетел“) – над тях смъртта няма власт и те вече са получили своите венци: „Бъди верен до смърт, – четем в кн. Откровение – и ще ти дам венеца на живота“ (2:10). В ранното християнско изкуство, като например в мозайките от Рим и Равена, мъчениците винаги са представени увенчани от Христос с корони, в знаци на победата над смъртта. Това е и причината в молитвите на венчалната служба често да се споменава за мъченици – св. Четиридесет мъченици от Севастия и св. вмчк Прокопий,[6] също както и на процесията хорът да пее: „Свети мъченици, вие добре понесохте страданията и се увенчахте. Молете се на Господа да помилва душите ни“.[7]

Разбира се, тези споменавания на светците и това отъждествяване на короните като символ на мъченичеството не предполагат болезнено призоваване към „страдание“ като съставна част на християнския брак. На жениха и на невестата се обещава не страдание, а щастие и благоденствие. Посредством поставените на главите им корони обаче на тях им се напомня условието, централната рамка, която превръща един брак в християнски. Това условие е приемането на Христовото Евангелие, носенето на Христовия кръст, за да може да се участва и в Неговата победа и да се влезе в Неговото Царство – за получаване на дял във вечния живот. По този начин, както по-горе вече видяхме, взаимната човешка любов между мъжа и жената бива проектирана в бъдещия век, бидейки увенчана заедно с мъчениците и светците от Самия Христос, и става вечна връзка в тайнството на Христос и на Църквата.

3. Четенията от Писанието включват двата най-показателни по отношение на брака откъса от Новия Завет: Еф. 5:20-33 – за брака във връзка с Тайната на Христос и Църквата, и Иоан 2:1-12 – за присъствието на Иисус на сватбата в Кана Галилейска.

Важният момент в текста на св. ап. Павел е, че на съюза на Христос с Църквата, която е Негово тяло, се гледа като на модел – и то като на абсолютен модел – за връзката между съпруг и съпруга, и дори за разказа за сътворяването на мъжа и жената. Не бракът служи като модел за разбиране на връзката между Христос и Църквата, а точно обратното: тази връзка е провъзгласена като съставна част от християнския опит, на който бракът трябва да е отражение. Както по-горе видяхме, бракът като тайнство представлява въвеждане и пренасяне на отношението мъж-жена във вече даденото ни Царство Божие – там, където Христос и Църквата са едно тяло.

На разказа за сватбата в Кана Галилейска в миналото често са се позовавали като на довод против пуританските, псевдо-монашески сектантски течения, разглеждащи брака като нещо нечисто и препоръчващи целибата – като единствено приемлив християнски идеал. Без съмнение такова използване на въпросния пасаж е напълно основателно: след като Сам Иисус и майка Му са приели поканата да присъстват на сватбеното тържество, то бракът определено не е нещо, което е укорително. Нашата венчална служба завършва със следния, даван от свещеника тържествен отпуст на събранието: „Христос, истинският Бог наш, Който със Своето идване в Кана Галилейска показа, че бракът е честно дело, … да ни помилва и спаси…“.[8]

Текстът обаче притежава и една още по-категорична значимост. Подобно на много от историческите епизоди, които са приведени в Евангелие според Йоан, той има двояко значение. Разказвайки за един реален факт от живота на Христос, той също така насочва към духовното, светотайнственото измерение, свързано с човешкото спасение. Подобен двояк смисъл откриваме и в такива епизоди, като разговора на Христос със самарянката относно „живата вода“ (Иоан 4 гл. – загатване за Кръщението), или беседата за „хляба на живота“ (Иоан 6 гл. – загатване за Евхаристията). Така също превръщането на водата във вино в Кана Галилейска насочва към преобразяването на старото в ново, към прехода от смъртта към живота. Заедно с останалата част от венчалното последование, то възвестява възможността за преобразяване на естествения порядък на нещата в радостно тържество на Божието присъствие сред хората.

4. Заедно с четенията от Писанието, подредбата на службата, която включва Сугуба ектения, Господнята молитва и отпиването от общата Чаша, недвусмислено ни подсеща за факта, че изначално венчалната служба е зачената като Евхаристийно богослужение. В съвременната гръцка практика този евхаристиен контекст се подсилва допълнително от пеенето на Причастния (κοινονικόν), докато женихиът и невестата отпиват от Чашата: „Чашата на спасението ще приема и името Господне ще призова“ (Пс. 115:4). Както вече видяхме, изначално венчалната служба по правило е предполагала и причастяването на брачната двойка – съвременната гръцка практика е още една следа от този първоначален евхаристиен контекст на брака.

При все това общата чаша, която днес, за нещастие, се възприема като заместител на причастяването, има своя собствена история както в литургичната традиция, така и в обичая – като символ на споделянето от двамата на живота, съдбините и отговорността.

5. След общата Чаша свещеникът съединява ръцете на жениха и невестата и заедно с тях обикаля три пъти около аналоя. Очевидно, както и в случая с пръстените, кръгът е символ на вечността и подчертава брака като неизменно обвързване.

Значението на тази процесия е отразено и в трите тропара, изпявани от хора:

„Исаие, ликувай, – Девицата зачена и роди Син Емануил, Който е Бог и човек. Изток[9] е името Му. Него ние величаем, а Девицата ублажаваме“.

„Свети мъченици, вие добре понесохте страданията и се увенчахте. Молете се на Господа да помилва душите ни“.

„Слава Тебе, Христе Боже, похвала на апостолите и радост на мъчениците, които проповядваха единосъщната Троица“.[10]

Тези три тропара обобщават цялото библейско съдържание на християнския брак, който е призван да бъде „свидетелство“ (μαρτυρία) за настъпването на Царството Божие, ознаменувано от раждането на Божия Син от Пресветата Дева. Ликуването, съдържащо се в тропарите, е слабо предадено в повечето преводи на тези химни. Например, „Исаие, ликувай“ (χόρευε) би било по-правилно интерпретирано като „Танцувай в кръг, Исаия“. Химнът всъщност започва с призив за изпълняване на ритуала хородия (χορωδία) – добре познат както на юдеите от Стария Завет (Давид танцува пред Ковчега на завета – 2 Цар. 6:14), така и на древните гърци, а трикратното обикаляне на брачната двойка, водена от свещеника, в кръг около аналоя може да се види и като подобаваща и почтителна форма на „литургиен танц“.

В по-стари времена женихът и невестата са носели короните в продължение на осем дни след венчавката. Днес обаче короните се свалят след края на службата – съпроводено от кратки поучения и молитви: „Боже, Боже наш… възприеми венците им в царството Си“ – казва свещеникът – „… запазвайки ги неосквернени, непорочни и недостъпни за злобни замисли во веки веков“.[11] Тук именно е дълбинното и истинско значение на брака като тайнство – независимо от всички трудности, трагедии и раздори в човешкия живот на земята, короните, поставени на главите на двете човешки същества биват съхранявани в Царството Божие. От тях двамата зависи дали това приемане от Христос на техния общ живот ще се превърне в действително решителен фактор за взаимоотношенията им и за техния цялостен личен и социален живот, или те ще предпочетат да живеят само за себе си, оставайки подвластни на неизкупените, повредени и преходни стихии, управляващи падналия свят.

Следва

Превод: София Ангелова

* „The Crowning“ – In: Meyendorff, J. Marriage: An Orthodox Perspective, Crestwood, NY: „St. Vladimir’s Seminary Press“ 32000, p. 33-42 (бел. прев.).

[1] В оригиналния текст „ministers“ – букв. „служители“ (бел. прев.)
[2] Цит. по: Требник, С.: „Издава Св. Синод на Българската църква“ 1994, с. 111 (бел. прев.).
[3] Пак там, с. 113-117 (бел. прев.).
[4] Курсивът е на автора, о. Йоан Майендорф (бел. прев.).
[5] В английския текст е употребено множествено число, а короната е „от скъпоценни камъни“: „Thou hast set upon their heads crowns of precious stones; they asked life of Thee and Thou gavest it them“ (бел. прев.).
[6] Става дума за св. вмчк Прокопий Кесарийски († 303 г.), загинал мъченически през време на гонението на имп. Диоклетиан (бел. ред.).
[7] Цит. по: Требник, с. 131-132 (бел. прев.).
[8] Пак там, с. 136-137 (бел. прев.).
[9] „Изток“ („Ориент“) е името на Месия в гръцката версия на Библията, превода на Седемдесетте (виж по-специално Иер. 23:5), което често се използва и в православната богослужебна химнография – особено на Рождество Христово, когато Христос е наречен „Изток свише“.
В оригиналния текст „Orient from on high“; срв. Лука 1:78: „… поради великото милосърдие на нашия Бог, с което ни посети Изток свише“ (бел. ред.).
[10] Цит. по: Требник, с. 131-132 (бел. прев.).
[11] Пак там, с. 134-135 (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/8q86p 

Наши партньори

Християнство и култура

HK 187Константинополски патриарх Вартоломей (Архондонис)
Религия и общество. Фундаментализъм и расизъм

Александър Смочевски
Инициативи на Александрийската патриаршия за свикване на Всеправославен събор (1924-1943)

Прот. Павел Събев
Четири схолии към литургийното евангелие за Неделя преди Рождество Христово

Калин Янакиев
Сакраменталната природа на брака

Марио Коев
Analogical isomorphism. Слоеве на реалността

Полезни връзки

 

Препоръчваме