Съвременният обред на Обручението

Продължение от „Бракосъчетанието като отделèн ритуал“

Новата отговорност, вменена на Църквата чрез законите на императорите Лъв VI и Алексий I – формално да узаконява всички бракове – е изисквала въвеждането на нови богослужебни форми. От една страна, тези нови форми е трябвало да бъдат отделни от Евхаристията, а, от друга, да отразяват вечните и неизменни учения на Църквата относно смисъла на брака. Със забележителната си способност да тълкува Писанието във връзка с великото тайнство на Христос и да използва знаци и символи в изразяване смисъла на християнската вяра, през десетото и единадесетото столетие византийското православие създава двете съвременни православни служби на Обручението и Венчанието.

Обичайно в наши дни последованието на Обручението непосредствено предшества това на Венчанието. Отслужва се в преддверието на храма (в т. нар. нартекс или притвор) и е последвано от тържествена процесия на брачната двойка към амвона, където следва последованието на Венчанието. Показателно е обаче, че Църквата запазва двете служби отделни – поне принципно, и те могат да бъдат отслужвани самостоятелно. Всяка от тях съответства на отделен аспект на брака. Последованието на Обручението е новата форма на брачния договор, при която женихът и невестата дават обещание за взаимна вярност. Отначало тази церемония е била гражданска. Поемайки отговорността за нея, Църквата не отменя правните и моралните задължения, налагани от старозаветното и от римското право, и продължаващи да бъдат валидни и в нашето съвременно общество. Тя по-скоро ги изпълва с ново библейско и духовно значение.

След първоначалната Велика ектения, включваща специални молитви за брачната двойка, последованието е съставено от две кратки молитви, размяна на пръстени и една по-дълга заключителна молитва. За съвременника не винаги е лесно да схване истинския смисъл и значимостта на библейските събития, на които се позовават текстовете на тези молитви. При все това дори едно бегло познаване на Библията, тълкувана в светлината на Христос, води непосредствено към еден забележително последователен поглед.

В Глава трета ние вече видяхме, че образите, използвани в Новия Завет за описване на Божието царство, виждат Христос като жених на спасеното човечество, а идването Му – като брачен пир. Освободено от духовно безплодие и единено с Христос, човечеството придобива плодовитостта на Духа. То става „Църква на Бога“, чиито деца се раждат вече не за смърт, а за живот и безсмъртие. Тайнството на Брака дава възможност за подобен животворен съюз на човешко равнище, в любовта между мъж и жена.

Двете кратки молитви от последованието на Обручението – вероятно най-древните – асоциират брака със спасителното дело на Христос, възстановяващ единството между Бога и грехопадналото човечество във „възприемането“ на човешката природа. Текстът използва старозаветния пример на брака между Исаак, наследника на Авраам, и Ревека – невестата от далечна Месопотамия:

Боже вечни, Който си събрал в едно разделените и си наредил да бъде неразривна връзката на любовта, Който си благословил Исаак и Ревека и си ги направил наследници на Твоето обещание: Сам Ти благослови и тия Твои раби (имената), упътвайки ги във всяко добро дело!…

Господи Боже наш, Който измежду народите си предобручил чистата девица – Църквата, благослови това обручение и съедини и запази тия Твои раби в мир и единомислие.

Разказът за годежа на Исаак и Ревека (Бит. 24 гл.) – една от най-красивите истории, които са съхранени в кн. Битие, – се появява отново в началото на заключителната и по-дълга молитва, следваща размяната на пръстените:

Господи Боже наш, Който си придружавал в Месопотамия слугата на патриарх Авраам, когато той бе пратен да вземе невеста на господаря си Исаака, и чрез водоносене си му открил, че трябва да се сгоди с Ревека, Сам Ти благослови обручването на тези Твои раби (имената)…

Независимо от това, че Ревека, дъщеря на брата на Авраам Нахор (Бит. 22:22), е била близка родственица на Исаак и че мисията на слугата Елиезер – да я доведе като негова невеста, е била мотивирана от желанието на Авраам да не вижда Исаак, намерил си жена-езичница от „хананейци“ (Бит. 24:3), идването ѝ налага пътешествие до далечна страна, където Авраам живее като номад сред арамейците.

Това е и причината отците на Църквата да са съзирали в годежа на Исаак и Ревека предобраз на призоваването на езичниците към Христос. Също така, във факта, че Ревека е била разпозната от слугата Елиезер, когато черпи вода от кладенеца (Бит. 24:14), отците са забелязали предизобразяване на Кръщението: също чрез вода Кръщението помирява човешкия род с Бога. Всяка християнска душа е обручена с Христос – чрез излизането си от кръщелния купел.

Това тълкувание на историята е възприето и в обручителните молитви, които също споменават за „единството“ на „разединените“ части на творението, за „призоваването“ на Църквата изсред езичниците и припомнят, че Ревека е била поканена да стане невеста на Исаак, когато е изваждала вода от кладенеца. Тази покана към Ревека е била едва само началото на живота ѝ с Исаак, също както и Кръщението е само начало на християнския живот. По същия начин и обручителната молитва възвестява за предстоящия съвместен живот, също както и апостолският призив към езичниците бележи началото на дългата история на Християнската църква. Крайната цел обаче е винаги една: възстановяване на изгубеното единство с Бога, повторно събиране на човешкия живот в автентичната му цялостност.

Възсъединяването на човешкия род чрез любовта обаче не може да устои на силите на разделението и греха без верността на Бога към Неговото обещание. Ето защо, темата за верността е главната тема в последованието на Обручението, намирайки своя израз в символиката на пръстените.

Размяната на пръстени обичайно се тълкува просто като обет за взаимна вярност. Този обичай е широко възприет и в светкото общество. Заслужава да се отбележи обаче, че нито една от четирите библейски препратки, ползвани в „молитвата на пръстените“, не тълкува обреда в този тесен и чисто човешки смисъл. Във всички тях пръстенът е знак за Божието обещание към човека (не непременно във връзка с брака): Йосиф получава от фараона на Египет пръстен в знак на своята новопридобита власт (Бит. 41:42); царят на Вавилон запечатва с пръстена си ямата с лъвoвете, в която е хвърлен Даниил – като обет за вярност към страдащия пророк – вярност, която Бог потвърждава, спасявайки Даниил от лъвовете (Дан. 6:17); Тамар, преди да се отдаде на Юда, иска пръстена му като залог за безопасност, така щото в деня, когато тя ще бъде изправена на съд пред същия този Юда, пръстенът да я спаси от наказание за блудство (Бит. 38:18); накрая, в притчата за блудния син, пръстенът е знак за възстановената благосклонност на бащата към изгубения му син (Лука 15:22).

Към тези четири примера, които имат отношение към пръстените, в молитвата се добавя още и символиката на дясната ръка: дясната ръка на Моисей е всъщност Божията десница, която е захлупила водите на Червено море над египтяните (Изх. 14:26), и която всъщност не представлява нищо друго освен Божията сила, положила земята „на твърди основи“.

Може ли при това положение да се смята, че Обручението е само едно юридическо споразумение между две страни? Може ли една от тях да го разторгне по свое желание? Не и ако за свидетел на договора е призвана Божията Църква. Защото в този случай Сам Бог тържествено обещава Своя благослов и подкрепа, и отсъствието на взаимна вярност означава, за християните, предателство към Бога и отхвърляне на Неговото обещание да им дари нов пълноценен живот в единение.

И така, Обручението е брачният договор – такъв, какъвто го разбира Църквата. Той включва не само брачната двойка, а и Самия Бог. Затова Правило 98 на Шестия вселенски събор постановява:

Такъв, който взема за брачно съжителство сгодена за друг, който е още жив, подлежи на наказание като прелюбодеец.

Византийските канонисти, писали тълкувания върху това правило, подчертават, че в правно отношение сгодяването и бракът са идентични. Един от тях, Теодор Валсамон, дори се позовава на примера на св. Йосиф и Дева Мария, които са били само сгодени: и все пак ангелът нарича Мария „жена“ на Йосиф (Мат. 1:20). Това обяснява и защо, когато Църквата е била натоварена с процедурите по развод, същите биват прилагани и спрямо двойки, които все още не са били венчани, а са само обручени. Новелата на имп. Алексий I Комнин (1081-1118), която, както вече видяхме, е универсализирала компетенцията на Църквата по въпросите на брака, повелява годеж да може да бъде разтрогнат единствено с формален развод.

Така, обручение, тържествено извършено в църква, е повече от просто „сгодяване“. То представлява реален брачен съюз, на който не му достига единствено окончателният завършек на тайнството. Това е и причината обичайно Обручението непосредствено да предшества последованието на самото Венчание.

Следва

Превод: София Ангелова

* „The Contemporary Rite of Betrothal“ – In: Meyendorff, J. Marriage: An Orthodox Perspective, Crestwood, NY: „St. Vladimir’s Seminary Press“ ³2000, p. 29-33 (бел. прев.).