Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Световната безсмислица и световният смисъл

Вторник, 04 Февруари 2020 Написана от Евгений Н. Трубецкой

Prince E Trubetskoy 1910Продължение от „Смисълът на живота. Въведителни текстове“

1. Безсмислицата на съществуването

Всичко, казано дотук, беше само подготовка към основния въпрос на настоящото изследване: въпросът за смисъла на съществуването въобще и за смисъла на човешкия живот – в частност.

Както видяхме, в широкото схващане на думата всичко действително и възможно има своя смисъл, т. е. свое значение и място в безусловната мисъл. Въпросът за смисъла обаче се поставя не толкова като въпрос за истината, а също и в специфичното значение на въпроса за ценността. Така поставен, този въпрос все още не е получил разрешение в предишния, тъй като смисълът-истина не съвпада със смисъла-цел или ценност.

Всичко възможно и реално има своето безусловно какво в истината или – което е същото – в безусловната мисъл. Само че това „какво“ все още не е безусловното за какво. Необходимото логическо предположение на всяка мисъл и на всяко съзнание – това е всеобемащата мисъл и всеобемащото абсолютно съзнание. Значи, логически ние сме принудени да предполагаме съда на абсолютната мисъл за света, в който живеем – съд не само относно неговото битие, но и относно неговите ценности. Засега обаче ние не знаем каква е присъдата на този съд относно ценностите на света – представлява ли той оправдание на себе си или осъждане. Защото отрицателната оценка на съществуването е логически точно толкова възможна, колкото и положителната.

Въпросът за смисъла-цел не само не се разрешава, но и не се поставя с теорията на познанието като такава, и напуска нейните предели. Както на друго място вече беше казано, гносеологическото изследване „… ни води до извода, че абсолютното съзнание е тъкмо тази истина за всичко, която се предполага като търсено в процеса на познаването. Това изследване обаче ни оставя в пълна неизвестност относно жизнения смисъл на тази истина и, значи, относно религиозната ценност на абсолютното съзнание. Какво е това световно око, което еднакво вижда всичко, прониквайки и през злото, и през доброто, и през правдата, и през неправдата? Разкрива ли се в него положителният, добрият смисъл на вселената или пък, напротив, това умопостигаемо слънце само разкрива и осветлява с ярка светлина бездната на всеобщата безсмислица?“.[1]

Всеединната мисъл от века заключава в себе си безусловното „какво“ на всеки един възможен предмет на познанието и съзнанието – ето го това единствено, което може да бъде изяснено в пределите на гносеологията. Въпросът за това, заключава ли тя в себе си и безусловното за какво на всичко съществуващо и можещо да бъде, влиза в задачата на друго онтологично изследване: за отношението на всеединното съзнание или всеединната мисъл към това реално съдържание, което тя обема в себе си. Какво е това отношение? В това ли само се изразява то, че безусловната мисъл държи в себе си всичко, че всичко в себе си обема, че всичко вижда, или пък, свръх това, тя съобщава на всичко това, което се съдържа, определя, вижда от нея, също така и неговата положителна, безусловна цел? Казано с други думи, заключава ли тя в себе си, свръх логическия смисъл, още и реалния, жизнен смисъл, или, което е същото, жизненото оправдание на съдържаната в нея вселена?

В приведения по-горе пример пътниците на брега на реката си задават въпроса какво представлява вижданият от тях, движещ се в далечината дим на хоризонта – облак, който няма никакво отношение към техните цели и стремежи, или – тази движеща сила, която ще ги заведе към целта на тяхното странстване? Същият този въпрос се поставя и от нас – участниците и зрителите на световния процес – по отношение на този процес в неговата цялост. Изчезващо и отлитащо като дим мимолетно явление без каквото и да било отношение към нашия път и нашата цел, и към каквато и да било въобще цел ли е този процес, или пък съществува всеединна, безусловна цел, към която той е насочен и която той достига?

Този въпрос ни се натрапва с неизбежност, тъй като целият наш живот е стремеж към цел, а значи – търсене на смисъл. Именно затова обаче този въпрос е и мъчителен: първото, в което се проявява присъщото на човека търсене на смисъла-цел на живота, е жестокото страдание поради обкръжаващата ни безсмислица. Този смисъл, който ние търсим, не ни е даден и не ни е явен във всекидневния ни опит – целият този прозаичен опит свидетелства за противоположното – за безсмислица. И с тези свидетелства на опита трябва да се съобразява всяко добросъвестно решение на въпроса за смисъла на живота. Ние сме длъжни да започнем с изследванията на онези отрицателни инстанции, които опровергават нашата вяра в смисъла. Задава се въпросът: от какви елементи е съставена тази гнетяща ни мисъл за всеобщата безсмислица на съществуването и какво намираме ние в нея?

Оттогава, откакто човекът е започнал да размишлява върху живота, безсмисленият живот винаги му е изглеждал във вида на затворен в себе си порочен кръг. Това е един стремеж, който не достига своята цел, а затова по фатален начин се завръща в своята изходна точка и се повтаря до безкрай. Красноречиво за подобно разбиране за безсмислицата говорят многобройните образи на ада както при древните, така и при християните. Цар Иксион, който вечно се върти в огненото колело, бъчвата на Данаидите, мъките на Тантал, труда на Сизиф – ето ги класическите изображения на безсмисления живот при гърците. При християните също могат да бъдат намерени аналогични образи на адските мъки. Така например, Сведенборг е виждал в ада Калвин – осъден вечно да пише книгата си за предопределението. Всеки написан лист пропада в бездната, вследствие от което Калвин е обречен до безкрай да започва работата си отначало. Всичко в ада е вечно повторение, работа, която никога не достига края и целите си, а затова и самото разрушение там е призрачно и възприема формата на глупава безкрайност, на безизходен магически кръг. Това са те – червеят, който не умира, и огънят, който не угасва[2] – две сили, които вечно разрушават и заедно с това са безсилни да разрушат докрай. Змия, която сама се хапе за опашката – ето го яркото символично изображение на този символичен кръговрат.

Този кръговрат не е нещо, което ние само си въобразяваме. Адът се таи в същата тази действителност, която ние виждаме и наблюдаваме – чувствителните души в самия наш всекидневен живот го разпознават в неговите несъмнени явления. Не е случайно, че интуицията за порочния кръг, лежащ в основата на световния процес, е патосът на всеки песимизъм – религиозен и философски. Дали ще вземем песимистичното светоусещане в древна Индия, учението на Хераклит и Платон за вечния кръговрат на вселената или на Ницше – за вечното завръщане (der ewige Wiederkehr), навсякъде ще открием варианти на една и съща тема: световният процес е безкраен кръговрат, вечно повторение на едно и също – стремеж, безсилен да създаде каквото и да било ново в света. Гениалният израз на тази мисъл ни е дадена в устата на „дявола“ в Братя Карамазови на Достоевски:

„… ти мислиш все за нашата сегашна земя! Та сегашната земя може самата тя да се е повтаряла билион пъти; отмирала е, вледявала се е, напуквала се е, разпадала се е, разлагала се е на съставните си части, пак водата, що беше над твърдта, после пак комета, слънце, пак от слънцето земя — та това развитие може би се повтаря вече безброй пъти и все в един и същи вид до най-малките подробности. Свръхнеприлична скука…“.[3]

В това изображение на Достоевски вече не адът, а самата вселена се представя като безкраен „Сизифовски труд“. Този кръговрат обаче произвежда впечатление за „скука“ само докато става дума за мъртвото вещество. Скучно може да изглежда безкрайното редуване на прилива и отлива на морето, безсмислената и вечна смяна на образуването и разрушаването на слънчевите системи и, накрая, безсмисленото въртене на Земята, подобно на пумпал около своята ос. Когато обаче преминем от мъртвото към живото, усещането за тази всеобща суета става несравнимо по-болезнено, тъй като то се свързва с мъчителното впечатление за несполука. Тук ние вече имаме не просто отсъствие на цел, а непостигната цел, разрушена илюзия за смисъл. В живота на живите същества всичко е целесъобразно, всичко е насочено към някаква цел. И ето че когато ние виждаме, че и този стремеж е суетен, че житейският кръг като цяло възпроизвежда в усложнен вид все това безсмислено въртене на пумпала около собствената му ос, тогава на нас ни дотежава от живота. Изпитваме остра душевна болка при вида на това повторение на нисшите форми на съществуване във висшите…

На всекиго от нас без съмнение се е налагало да наблюдава оголени гори с поядени листа в самия разгар на горещо лято. Това е работа на гъсеницата-копринарка. Пролетно време тя се излюпва от яйцата, заложени при корените на дърветата, и тръгва нагоре – да яде листа. След това, когато дърветата са оголени, се превръща в какавида, а след това се излюпва в бяла пеперуда. И тази пеперуда, пърхайки над земята, преживява един-единствен радостен миг на любов, за да умре в жестоки страдания над ражданите от нея яйца, които се скриват за през зимата буквално като под шуба под тялото на пеперудата. След това отново през пролетта от яйцата се раждат червеи, отново пълзят, отново ядат, отново получават криле, отново обичат и отново умират. Какавиди, пеперуди, червеи, и пак какавиди, и пак пеперуди, и пак червеи и така до безкрай… Ето го в най-разголен и груб вид изображението на „житейския кръг“ – все същият този кръг, в който в една или друга форма се върти на земята всеки един живот. Той целият е изразен в думите на църковната молитва: „… пръст си и в пръстта ще се върнеш“. Всеки, наблюдаван от нас на земята кръг на живота със съдбоносна необходимост се затваря от смъртта и се облича във формата на глупава безкрайност на непрестанно завръщащи се раждания и смърти. Всеки живот се стреми да се издигне над земята и неизбежно отново пада върху нея, като се смесва с праха, а крилете, на които е полетял, се оказват само призрачна и изчезваща поетична измислица.

Нима това безсмислено редуване на раждания и смърти, тази еднообразна смяна на умиращи поколения заслужава названието живот? Нали самата целесъобразност на устройството на живите организми, съобщаваща на това устройство видима разумност, в действителност само подчертава суетността на тяхното съществуване като цяло, тъй като цялата тази целесъобразност е разчетена към една и единствена цел, която никога не се постига – целта на запазването на живота.

Всеки жив индивид умира, а животът на рода се съставя от една безкрайна серия от смърти. Това не е живот, а празна видимост за живот. Че и тази видимост се поддържа в една постоянна „борба за съществуване“. За съхраняването на всеки отделен живот е необходима гибелта на друг живот. За да живее, гъсеницата трябва да изтребва горите. Порочният кръг на всеки един живот се поддържа за сметка на съседните, също толкова затворени кръгове, а глупавата безкрайност на живота като цяло се заключава в това, че всички се изяждат един-другиго и никога не се насищат докрай. Едното слънце свети за всички живи същества, всички се греят от него, всички така или иначе възпроизвеждат в живота си соларния кръг с неговите периодични смени на всеобщо пролетно оживление и всеобщо зимно умиране. Сгрявайки се от пролетните лъчи обаче, всички оживяват за взаимното си изтребване, всички спорят за по-добро място под слънцето, всички искат да живеят, а след това всички поддържат глупавата безкрайност на смъртта и убиването.

Колкото по-високо ние се изкачваме по стълбицата на съществата, толкова по-мъчително и по-съблазнително е това съзерцание на всеобщата суета. Когато достигнем до висшата степен на творението – човека, нашата скръб за безкрайната мъка на живите твари, покорили се на суетата, се усложнява от чувство за остро оскърбление и граничи с безпросветно отчаяние, защото ние присъстваме при развенчаването на най-доброто, което съществува в света. Уморени от зрелището на безсмисления и безсъдържателен живот на растителния свят и от суетния стремеж в света на животните, очите ни търсят отдих в съзерцаването на висшата степен, душата иска да се радва за човека. Но ето че и този подем се оказва мним. Висшето в света пропада в бездната, човекът повтаря в своя живот най-ниското от нисшето – безсмисленото въртене на мъртвото вещество, животът без съдържание на растенията и всичко онова отблъскващо, което съществува в света на животните. Той раболепничи, пълзи, плюска, с разрушителната си злоба превъзхожда и най-кръвожадния хищник, разкрива въплътено в себе си отрицанието на всичко свято и в заключение на всичко това – умира.

Тук вече ние виждаме нещо повече от просто отсъствие на житейски смисъл или на несполука в достигането на този смисъл – ужасява ни отвратителното издевателство над смисъла, възмутителната пародия над него в живота на човека и човечеството.

Преди всичко в живота на човечеството ние ще намерим колкото бихме пожелали възпроизвеждания на безсмислицата на всеобщия кръговрат. В Записки от мъртвия дом на Достоевски еднообразието, безсмислено повтарящата се работа се изобразяват като жестоко издевателство над човешкото достойнство. Едно от най-жестоките наказания за човека, за Достоевски, това е да повтаря до безкрай една и съща безсмислена поредица от действия – например, да пренася напред и назад купчина пясък. Ужасът на живота е в това, че той изобщо поразително напомня това ненужно и оскърбително за човешкото достойнство занятие. Вземете един работник във фабрика – целият му живот преминава в безбройни повторения на едно и също движение при тъкачния или друг някакъв стан, или живота на пощенския чиновник, посветен на безброй възпроизвеждания на едно и също драсване на перото под квитанцията на препоръчаните писма, или пък, накрая – живота на „момчето при асансьора“ в голям хотел, който от сутрин до вечер и от вечер до сутрин превозва гостите на хотела отгоре-надолу и отдолу-нагоре – и вие ще видите, че съществуването на тези хора, че съществуването въобще на всички хора оскърбително прилича на безкрайното въртене на хамстера в неговото колело. Защото всеки живот по един или друг начин възпроизвежда в себе си движението на един безкрайно повтарящ се курс, на който е подчинен. Животът на земеделеца, който сее и жъне, жъне и отново сее, и така до безкрай, е подчинен на кръга на слънцето; животът на работника – на кръга на фабричното колело; животът на чиновника – на кръговрата на огромния административен механизъм. И в този кръговрат самият човек се превръща в колело от неизвестно защо въртяща се машина. Отликата спрямо хамстера се състои в това, че той притежава ум, способен да съзнава своето унижение, и сърце, което страда и се мъчи поради това.

Вгледайте се внимателно в бързо прелитащия покрай вас живот. Вижте как се радва този пишещ квитанция чиновник, когато го назовете по име и фамилия, или това момче при асансьора, когато заговорите с него за неговото село или неговото семейство. Обърнете внимание на тази жадност, с която той – в антрактите между изкачванията и слизанията на асансьора – чете своята малка печатна книжка, всеки напечатан ред, до който успее да стигне. Тогава ще разберете дълбочината на човешката тъга за суетата на човешкото съществуване. Това момче, този чиновник – те и двамата искат да бъдат човек с индивидуално име, единствено по рода си същество, а животът е превърнал и единия, и другия в безлични бройки. Единия в пишеща машина, другия – в момче при машината. И цялото му същество въстава против това робство, от което търси спасение в друго – в книжния и вероятно също фалшив, призрачен свят.

Ще ми кажат, че всички тези скучни и обезличаващи човека занятия, от които се съставя житейската суета, не представляват автентичния, истински живот на човека. Че всичко това не е самият живот, а придобиване на средства за живот. Това е прекрасно, но, на първо място, мнозинството от хората са до такава степен погълнати от тази грижа за средствата, че дори не им и идва да помислят за целите. И на второ – в какво пък толкова се заключава тази цел, заради която човекът се оказва принуден да се покори на суетата? На едного е нужно да яде и пие, а на другиго, плюс това – и да храни потомство. Трябва да се поддържа този призрачен живот, който непрестанно умира. Трябва да се борим против смъртта, без никаква надежда с това да достигнем окончателна победа в борбата, защото рано или късно смъртта ще вземе своето. Биологическият кръг, биологическият закон на загубата и обновлението – ето какво привежда в движение целия механизъм на човешкия живот, ето заради какво се въртят всичките тези безкрайни колелета, а в тях – най-развенчаният цар: човекът, със своите помисли, желания, надежди.

Това робство на духа, подчинението на волята, мисълта и чувството за съдбовната необходимост на биологичния закон нас ни възмущават. И когато това прави живота ни непоносим, на нас ни се иска да се отклоним от него и да се разсеем; необходимо ни е да забравим за собственото си посрамване. За тази цел на нашите услуги е целият чар на изкуството – поезията, живописта, музиката, заедно с цялата мъдрост на философията. Намира ли обаче в тях човешкият дух освобождаващо слово, което може да го спаси от угнетяващия го тежък плен?

Уви, във великото дело на духовното освобождение тази красота и тази мъдрост в повечето случаи се оказват оръдие точно толкова немощно, колкото е и „книжлето“ в ръцете на „момчето при асансьора“. Изкуството, възпяващо суетния живот, или което не притежава достатъчно сила, за да пресъздаде, да издигне човека над него, много често служи като същата лъжа както и крилете, за миг превръщащи отвратителния червей в красива пеперуда. Също и в тази най-разпространена във всички векове философия, която придава апотеоз на суетата и ѝ изрича своето „амин“, ние ще намерим не духовен подем, а само нови и нови паметници на робството на човешкия дух. И ние можем всеки ден да наблюдаваме това духовно падение в едно ярко, макар и донякъде карикатурно изображение.

Защо ние толкова често изпитваме чувството на дълбоко възмущение и на остра душевна болка при вида на свирещия в ресторанта оркестър? Защо музикалните мотиви, пропити открай-докрай с мириса на печеното, ни изглеждат като пределен израз на човешката пошлост, а музикантите, в техните фракове, изпълнителите на тези ресторантски мелодии, предизвикват едва ли не повече състрадание в сравнение с клоуните в цирка? Затова, защото при това превръщане на музиката в акомпанимент към храносмилането робството на човешкия дух се изправя пред нас в най-разголен вид! Защото тук храната и питието са единственото съществено в света, а „небесните звуци“ не са нищо повече от подправка, един пикантен сос към гозбата – ето какво ни казва това зрелище. Ако биологическият закон е всичко в живота, ако в него няма нищо, което да е свръх-биологично, то каква е тогава ролята на всяка музика, както и на всяко въобще изкуство? Тогава истинското предназначение и място на този живот е наистина само в ресторанта. Тогава обаче и ролята на философията се свежда до задачата да бъде само скромен акомпанимент към човешкия апетит и тази роля започва изключително много да прилича на ролята на румънския оркестър по време на закуската.

При това този жизнен пир на човека представлява тържеството на победителя в борбата за съществуване. И заради това тържество се леят потоци от кръв – тъй като в затворения биологичен кръг на съществуването всеки живот се поддържа за сметка на други животи, всяко тържество на едного възвестява смъртта на другиго и се свързва с лозунга „горко на победените“. Не само животът на нисшите твари – безброй човешки животи погиват в жертва на безпощадния закон на „войната на всички против всички“, която цари в нашия свят. Както и в живота на хищните зверове, в живота на народите всичко е приспособено към спора за вкусното парче – тук цари същата тази телеология на борбата за съществуване, както и в нисшата природа! И в това именно подчиняване на колективния човешки живот на нисшия закон на животинския живот, в това издигане на биологизма до принцип и норма на отношенията между народите се заключава едно от най-ярките проявления на робството на човешкия дух.

Тук ние сме изправени пред една от най-мъчителните колизии между присъщата на човека жажда за смисъл на живота и превъзмогващата я сила на царящата в света ни безсмислица. Вярата в смисъла на живота е неразривно свързана с вярата в човека – като носител на този смисъл, в безусловното, царствено достойнство на човека. И ето че ние виждаме, че колективният, държавният живот на човека се стича така, че за това безусловно достойнство в него място не остава. От едната страна е властният призив на любовта към всеки човек, като такъв, а от другата страна всички народи са въоръжени от глава до пети за своето взаимно изтребване. От едната страна е опитът на човека да разкъса порочния кръг на всеобщата борба за съществуване, да полети над земята, в светлото издигане на любовта, а от другата – новата илюстрация на безсилието на този опит – държавата, с нейните периодично повтарящи се и периодично тържествуващи лозунги: всичко заради войната.

Целият живот на човека преминава в държавата и от нея той няма къде да избяга. Като следствие от необходимостта да защитава своето съществуване с оръжие в ръце, тя изисква от човека пълното напрягане на всички негови сили – стреми се да подчини на себе си без остатък целия човек, с всички негови стремежи и помисли, поробвайки го, и още повече закрепва подчиняването на неговия дух на биологичното начало. Борбата на народите е заради материалните блага, за нови територии, пазари и други материални изгоди. Оттук и неизбежно присъщата на държавата тенденция да утвърждава тези блага като най-висшето в света, да подчинява духовното на икономическото. Когато подвигът на свръхчовешкия героизъм, когато духовният подем на любовта към родината и, накрая, най-висшата жертва на любовта – жертвата на собствения живот, на милиони човешки животи, се изискват за това, щото една държава да се разбогатява за сметка на друга, тогава несъответствието между това, което държавата дава на човека, и това, което изисква от него, се набива на очи, тъй като тук заради материални ценности в жертва се принася това, което е безкрайно по-скъпо от всички товари, пазари и територии. Само че дори и в това несъответствие не се заключава най-висшата от всички възможни злини на държавния живот: това, в което тя се заключава, е присъщата на държавата тенденция да извращава самия духовен облик на човека.

За целите на държавата може да бъде полезен човек, който е палач или шпионин, човекът, който за пари е готов на всевъзможни мерзости. Понякога държавата се нуждае от услугите на кокотки и на проститутки, умеещи да разбират чуждите дипломатически тайни. Въобще, в много случаи на държавата е необходима подкупната човешка съвест. За нея може да бъде полезно, щото всички нейни поданици да станат съвършени оръдия на войната, жестоки и безжалостни към хора от друга раса, възпитани в буйство и злоба и готови да се отрекат от всяка нравствена заповед в случаите, когато това се изисква от нуждите на държавата. Държавата иска да бъде безусловна ценност за човека и изобщо не е склонна да признава никакви висши ценности над себе си, включително ценностите на човешката душа или безусловното достойнство на човека.

Нека да си представим, че този несъмнено съществуващ уклон на държавата към абсолютизъм някога възтържествува; че държавата – изразявайки се на езика на Хобс – действително стане „смъртен бог“ за човека. Тогава светът ще покаже чрез самия себе си какво представлява ужасяващата картина на тържествуващата безсмислица! Порочният кръг, в който човешкият живот безсилно се мята, тогава ще бъде съвсем близо до своето завършване. Защото неговото завършване – това е окончателното погубване на човека.

Да си представим, че човекът – заедно със своята „култура“ – изцяло и без остатък се е превърнал в колелце в огромния механизъм, предназначен за война като за висша и окончателна цел – това ще означава, че в света човекът повече го няма, че самата памет за него е изчезнала, тъй като се е изгубило единственото негово ценно отличие от нисшите твари. Това именно отличие и тази ценност представляват онова откровение за смисъла на живота, което светът е в правото си да очаква от одухотвореното човешко съзнание и от просветената човешка воля. И ето че, оказва се, това откровение го няма, няма и да го има! Дошъл е човекът, а светът си е останал същият, какъвто е бил и в дочовешката епоха – хаос от сили, борещи се за живот, и – в тази борба – сеещи смърт! Вместо да преодолее лошата безкрайност на всеобщата кървава борба за съществуване, той ѝ е изрекъл своето „амин“ и е усъвършенствал нейния механизъм. И за това са прахосани всичките духовни сили на човека. Войната се е оказала окончателна цел на целия човешки прогрес, висше съдържание на човешката култура.

Тук ние имаме работа не с някаква далечна опасност, заплашваща света в бъдеще. В нашите дни на разкриване на световната безсмислица не е ясно измамливо украшение ли се оказва „културата“, или оръдие на злия, на хищния живот. В края на краищата ние не сме наясно за очовечаване ли служи тя или за озверяване – а затова и ребром пред нас застава въпросът да бъде човекът или да не бъде? Та нали самата мисъл за човека е свързана с представата за новото, свръхбиологичното начало, което той носи в света – с мечтата за преодоляване на закона на кървавата борба за съществуване, поне в отношенията между хората.

Оказва се, че тази мечта за мира, дори само в пределите на човечеството, не е нищо повече от една изживяна илюзия. Мир на земята въобще не съществува. Това, което ние наричаме мир, в действителност е просто примирие и дори още по-лошо – скрита война – такова състояние, в което всичко е подчинено на войната като последна и окончателна цел. Свършили са времената, когато са смятали промишлеността за „оръдие на мирното преуспяване“. Сега ние виждаме тази промишленост в двояка роля – на оръдие и стимул за война. Оказва се, че индустриализмът е войнствен – именно за него се изискват новите пристанища, територии и съобщителни пътища, а значи и новите завоевания. От друга страна, всеки успех на промишлеността създава нови оръдия за тези завоевания, а значи – ражда и нови съблазни. Та как да не използваш своето „техническо превъзходство“ над една държава с по-слабо развита промишленост!

От една страна, война за промишленост, а от другата – промишленост за войната. Такъв е порочният кръг, в който се върти животът на народите и на държавите. Нито повече, нито по-малко от възпроизвеждане – в усложнен вид – на биологичния порочен кръг. Всички живи същества живеят в това състояние на непрестанна война: борят се, за да живеят, и живеят – за да се борят. Във всичко, което живее, го има това непрестанно превръщане на целта в средство и на средството – в цел. В целия свят тази картина на вечно изплъзващата се цел навежда на мисълта за призрачност на всички цели, а значи и за безцелност на живота като цяло. Когато обаче ние се обръщаме към човека, когато виждаме, че и в неговия живот е само тази лоша безкрайност на средствата, заменящи целите, картината става не просто нерадостна, но и зловеща. Защото какво представлява светът, ако човекът е такъв, ако и неговият стремеж да се издигне над порочния кръг на биологичното съществуване е безсилен! Ако това е така, то и целият процес на развитие, цялата линия на еволюцията от звяра към човека е само един мним подем. В света няма никакво възходящо движение, а само вечно повтарящ се кръг, и човешкото – това е само измамна маска на онова, което е присъщо на звяра!

Веднъж, след като войната се превърне в общо съдържание на целия живот, нищо в живота не остава неутрално. Животът на духа се подчинява на войната точно толкова, колкото на нея се подчинява и животът на тялото. Творчеството на мисълта, усилията и напрежението на волята, всички подвизи и цялата доблест в света, всичко това са просто оръдия на войната, всичко това е нужно само за да може народите взаимно да се измъчват, а, значи – всичко това са просто нови усъвършенствания на същия този изначален, водещ към смъртта биологичен процес.

Тук вече обликът на звяра преминава в различна плоскост на битието, утвърждава себе си като същност на всичко духовно. Случва се не одухотворяването на животинския живот, а точно обратното – озверяването на духа. И в това свое ново духовно превращение животинският образ става страшен. От него лъха на бездни, които не са от този свят. Не е случайно, че във всички религии адът е населен с двойнствени образи – получовешки, полуживотински. Тези човекообразни и заедно с това зверообразни фигури, с рога и бивни, с муцуни на козли, с нокти и клюнове на птици, през всички векове ни говорят за едно и също – за това, че човекът не се е издигнал над животното! Самата област на духа носи животинско изображение. А значи истинската същност на човека е животинската, от която той няма накъде да избяга. Значи целият свят е тъмно царство, където във вихър кръжат двойнствени фигури, пародии и карикатури, които издевателстват над човека и го изобличават в лъжа. Ако хората са бесове, измъчващи един-другиго в ада, то и името „човек“ е само празна претенция и празно на съдържание име.

Биологизмът, – когато бива доведен до своята последна, до своята пределна черта, – незабележимо и по естествен път преминава в сатанизъм. Когато царящото в света зло придобива духовен облик, когато законът на борбата за съществуване се утвърждава не само като факт, но и като норма, на която всичко човешко трябва да се подчинява, тогава и нашата, човешката действителност започва изключително много да наподобява на ада. Погледнете тези въоръжени от глава до пети държави, настръхнали една против друга и периодично заливащи света с кръв! Нима те не са зловещо напомняне за допотопните, отдавна изчезнали чудовища! И нима тези демонични фигури на борещите се помежду си левиатани не ни говорят всъщност за това, за което и фигурите на дяволите в ада? Но не – в света на човека са усъвършенстваните ихтиозаври и орангутани, заедно с тяхната вечно повтаряща се отвратителна анархия!

Простото завръщане в животинския свят за човека е невъзможно. Колкото и да се уподобява на скот, човекът все пак запазва едно съществено различие в сравнение с него – своята свобода. И макар той да се е облякъл в животинския образ, този образ за него не е нещо естествено, необходимо! Тук е налице едно възпроизвеждане на звяра в човешката свобода, зверопоклонство, утвърждаване на животинското начало като нещо нормално и длъжно. За човека това пропадане в нисшата област на живота е противоестествено и точно затова то е и толкова страшно.

Не само ужасите на войните, но и всяка проява на робство на човешкия дух, всяко негово подчинение на нисшите, под-човешки стихии, довежда до разголването на звяра в човека. Понякога тук ние имаме просто угасване на духа – тогава човекът се превръща в затлъстял скот. За това превращение свидетелстват угасналите свинообразни лица. Но случва се и друго. Когато през човешките черти явно прозира вълча муцуна, когато човек ни гледа с острите, зли очи на хищната птица, когато виждаме очи в очи изкривения от нечовешко сладострастие лик на сатѝра, с мазните си бузи и сладки смеещи се очички, заставящи ни да заподозираме наличието и на опашка – тогава душата изпада в трепет, защото по някакъв начин осезателно възприема този преход на лошата безкрайност на биологичния кръг към огнения кръг на черната магия. Такова впечатление произвеждат всички противоестествени пороци – тази, например, нечовешка жестокост, изразяваща се в безцелно причиняване на мъчения, в умишлено потъпкване на човешкото като такова. Има и други пороци, навеждащи на мистичен ужас – тези, които се възвеждат до религиозно служение или пък пародират, в една или друга форма, висш духовен подем. Когато слушаме за хлистовска ревност[4] или разбираме за противоестествени мерзости сред носители на духовен сан, тогава виденията на дяволите в ада се превръщат в истинска реалност, защото тук световната безсмислица се изправя пред нас вече не като просто отсъствие и дори не като отрицание на смисъла, а като явна и оскърбителна хула против него. Когато човешкият дух затъва в тази бездна, с това се завършва и порочният кръг на самоутвърждаващата се безсмислица – тогава безкрайното въртене на огненото колело на Иксион престава да бъде видение и се превръща вече в реалност.

2. Житейската суета и потребността от смисъл

Когато разкриваме докрай тази интуиция за световната безсмислица, в нея нас ни поразява една странна, парадоксална черта – тази интуиция свидетелства за нещо, което пребивава вън от нея, отвъд безсмислицата. За нещо, което не я просмуква и което тя не отнася със себе си. Светът е безсмислен, но аз съзнавам това – и дотолкова моето съзнание е свободно от тази безсмислица. Цялата суета на безкрайния кръговрат преминава пред мене, но тъй като аз съзнавам тази суета, аз не участвам в нея, моето съзнание се противополага на нея като нещо друго, което е различно от нея. Съзнаващият суетата – като съзнаващ – стои вън от порочния кръг. Ако моята мисъл цялата докрай се отнасяше от този хераклитов поток, тя цялата без остатък би изгоряла в движението на колелото на Иксион. Тя не би могла да се отдели от него, да го отличи от себе си, а, значи – и да го съзнае. За да осъзнае суетата, мисълта ни трябва да има някаква опорна точка вън от нея.

В хода на настоящото изследване ние не се срещаме с тази мислена опорна точка над хаоса за първи път. Вече видяхме, че интуицията за вечен смисъл над безсмислицата – за всеединното, истинно, безусловно съзнание, което е над собственото ми ограничено, изменчиво, движещо се и заблуждаващо се съзнание, – обуславя самата възможност за познание.

Пред мене преминават безкрайни редици от представи, чувства, усещания, които очевидно не са свързани помежду си с някаква нишка и нерядко са противоречиви. Тези представи се сблъскват помежду си и се изтласкват една-друга от моето ограничено полезрение. По силата на тази ограниченост на моето съзнание аз мога да съзнавам само преминавайки във времето от една редица представи към други. Аз обаче знам, че някъде, над тези движещи се и сблъскващи се редици, има и една недвижеща се истина за всичко, в която от века е даден и от века е осъществен абсолютният синтез на всичките възможни съдържания на съзнанието; че там всички тези преминаващи редици, които на мене ми се струват хаотични и раздробени, са свързани във всеединно, световно цяло от всеобща, безусловна, необходима връзка. Над хераклитовия поток на изменчивите представи има всеединно и безусловно съзнание. В това се заключават и необходимото предположение и необходимата опорна точка на целия познавателен процес. Само чрез издигането към това безусловно и всеединно съзнание, в което се съдържа и смисълът-истина за всичко, което съществува, аз се спасявам от моята лъжа, от моите заблуждения, от хаотичната безсмислица на моите представи.

Ние чувстваме същия подем и усещаме същата опорна точка над безсмислицата, когато последната се явява пред нас не в теоретическата форма на заблуждението, а в практическата форма на житейската суета. Тук опорната точка не е само мислена. Аз се оттласквам от суетата не само с едната своя мисъл, но и със своята воля, с чувството си, с цялото си същество. Нагледното доказателство за това е самият факт на моето страдание, на моята скука, на моето отвращение и, накрая – на моя ужас. Същество, което изцяло е потопено в този порочен кръг, не би могло нито да страда, нито да се съкрушава поради него.

Суетата е мъчителна за нас именно сравнена със смисъла, за който ние жадуваме – в противен случай ние не бихме я разпознавали. Безцелността и вечните повторения на живота извикват в нас копнеж тъкмо затова, защото целият наш живот представлява стремеж към цел, към смисъл. Тази наша жажда за смисъл е винаги стремеж напред и нагоре, и именно затова нас ни оскърбява това вечно въртене в кръг, което ни показва, че в света не съществува движение напред, не съществува възхождане от по-ниска към по-висока степен, а само безплодно тъпчене на едно място. Душата жадува за подем, стреми се към полет към висините, и точно затова на нея ѝ е толкова отвратително това всеобщо движение в една плоскост.

Ние не бихме могли да страдаме поради тази суета, ние не бихме се изпълвали от живо състрадание към всяка страдаща твар, ако в нас не съществуваше опорна точка над суетата, вън от кръга на болния живот. Не бихме могли да се издигнем над разделението и раздора на съществата, борещи се за живот, ако на нас не ни беше присъщо чувството за дълбока солидарност на всичко живо, ако в нас не бе налице тази дълбока интуиция за единството на всички същества в техния общ стремеж към някаква цел на всеки живот.

Съзнателно или несъзнателно, аз с цялото си същество изисквам тази цел, живея с надеждата за някакъв край на всеки житейски стремеж – за край, по смисъла на пълнота на живота. И суетата, която съзерцавам, е мъчителна за мене – в сравнение с този край, който аз напразно търся. Мъчителна е тази измама, мъчително е разочарованието. Само че разочарованието би било невъзможно, ако в скривалищата на моята душа, в нейната подсъзнателна дълбина не живееше някакво за мене самия непознато очарование, едно очакване на цел, на край, на смисъл. И единствено съпоставяйки действителността с този смисъл аз мога да изпитвам страдание и копнеж. Както човешкото ухо не слуша фалша ако не чувства хармонията, така и мисълта ни не би могла да съзнава безсмислицата, ако не беше озарена от някакъв смисъл.

Да се вгледаме по-внимателно в образа на порочния кръг, и ясно ще почувстваме тази хармония, която ни дава силата да разпознаваме фалша. Във всички религии кръгът е символ на безкрайността – но именно в качеството на такъв символ той служи както за изобразяване на смисъла, така и за изобразяването на безсмислицата. Има го кръгът на безкрайната пълнота – и именно това е, по което ние въздишаме, към което целият наш живот се стреми. Има го обаче и безкрайният кръг на всеобщата суета – на живота, който никога не достига до своята пълнота; на живота, който винаги сам се унищожава, вечно започвайки отначало. И това е порочният кръг, който ни възмущава и лежи в основата на всички нагледни изображения на безсмислицата в религиите и във философиите. Този кръг на безкрайната смърт ни възмущава именно като пародия на кръга на безкрайния живот – на живота, който представлява цел на всеки житейски стремеж. Този образ на вечната пустота на съществуването ни възмущава поради контрастирането си с нашата интуицията за онази пълнота на живота, към която ние се стремим. И в тази пълнота на живота, тържествуващ над всички пречки и препятствия над самата смърт, се заключава този „смисъл“ на живота, чието отсъствие ни възмущава.

Казано накратко, този световен смисъл, който се носи пред нас като цел на нашия стремеж, е всеединството – този световен строй и този лад, в който всеки жизнен стремеж достига своето окончателно удовлетворение, в който всеки живот достига своята пълнота. Пълнотата на живота, която окончателно е възтържествувала над смъртта, и единството на всичко живо в тази пълнота, в интуицията за световния смисъл – това е едно и също. Едно е ясно: пълнотата на живота е осъществима само при условие на окончателното прекратяване на борбата за живот, която разделя живите твари.

Тази връзка между интуицията за смисъла и възприятието на безсмислицата ни обяснява още една забележителна черта на това възприятие. Защо нашето страдание за човека е най-дълбоко от всички страдания? Именно затова, защото вярата в смисъла на всичко живо ние свързваме преимуществено с мисълта за първородния от всички твари – за висшата степен на световната еволюция.

Какво представлява тази пародия на смисъл, която нас ни възмущава в човешкия живот? Вгледайте се внимателно в нея, и вие ще видите, че тя е нищо – ако го няма този смисъл, който бива пародиран, осмиван, подиграван от живота. Всички живи същества преживяват безсмислицата, всички от нея страдат, всички тя измъчва. Едно единствено същество от всички твари обаче – човекът, се издига над нея с мисълта си, съ-знава я и я осъжда като нещо, което не трябва да съществува. Единствен човекът, значи, сред целия окръжаващ го суетен живот, се явява вестител на нещо различно, на това което трябва да съществува. Издигането на човешкото съзнание над суетата окрилява надеждата. Затова, когато този подем се оказва безсилен – не жизнен, а само мислен – скръбта от суетата на света възраства до безкрай. Къде е пълнотата на живота, неговото единство, хармония и лад – ето въпросите, които възникват сами от себе си при вида на неудачите и паденията на човека, ето в какво се състои основната тема на бесовското издевателство над нас. Значи и това издевателство предполага определена интуиция за световния смисъл – ако този смисъл го няма нито в живота, нито над живота, то и тези кискащи се дяволи в човешки образи се превръщат в нищо. Тогава няма нищо безòбразно, диво, срамотно. И самото надсмиване над човешкото достойнство се превръща в нещо безпредметно, защото това достойнство изобщо го няма.

Цялото това страдание за развенчания цар-човек би било съвършено невъзможно, ако за нашето чувство той не беше именно цар по призвание – по преимущество носител и изразител на световния смисъл. От човека, завършващ достъпната за наблюдението ни лествица на съществата, ние очакваме по-нататъшното откровение за този смисъл, един по-нататъшен подем в друг план на битието. Ние чувстваме тази негова принадлежност към другия план – как в противен случай неговото съзнание би могло да се възвисява над тукашния план на съществуването! В човека обаче всичко се бори, всичко се раздвоява. И духовната мъка, която ние изпитваме, е именно израз на това съдбоносно раздвоение, на този спор за смисъла и безсмислицата в човека и за човека. От една страна е духовното робство, провалът на всемирната култура, бездната на падението на човека и на човечеството, а, от друга – властният призив към друг, по-добър живот, срамът за себе си и за другите и този безпощаден съд на съвестта, който свидетелства, че в човека има нещо, което се възвисява над неговото падение – има го неизтребимото влечение към смисъл, въпреки надделяващата сила на безсмислицата.

Съ-знанието за длъжното, което въстава против суетата и което се възмущава от унизяването на човешкото достойнство – ето го онова ново и ярко проявление на това присъщо ни съ-знание за жизнен смисъл, което потокът на безсмисления живот не може да отнесе. Това е съзнанието за някаква безусловна правда, която трябва да се осъществи в живота въпреки царуващата в него неправда. Нека видим какво ние имаме в това свидетелство на съвестта.

Засега ще оставим настрана въпроса за неговото съдържание и ще съсредоточим вниманието си върху тези формални признаци на съда на съвестта, които са били посочени от Кант. По съдържание нравственото съзнание на човека се променя, а значи в различните епохи нравствените въпроси могат да се разрешават различно. Каквито и да биха били обаче тези решения по съдържание, съвестта винаги е свидетелство за нещо безусловно длъжно. Разбирането на нравствената правда може да се изменя, но при все това остава един неизменен елемент от нравственото съзнание – това е нашата увереност, че има нещо безусловно длъжно над нашите променящи се мисли за длъжното, че има някаква норма, изразяваща безотносителната и неизменна правда за длъжното. И тази норма са длъжни да следват всички, винаги, във всички предвиждани от нея случаи. Това е и основното предположение на всяко нравствено съзнание – това, за което свидетелства съвестта. Можем да заподозрем това свидетелство, може и да го отхвърлим, може да го признаем за илюзия, но не можем да се усъмним в едно: съвестта като такава е утвърждение на безусловната и всеобща правда над нас, при това правда жизнена, защото целият наш живот е длъжен да я следва.

Каква е тази нравствена правда, за която свидетелства съвестта? Очевидно е, че това не е някакво независимо от нас „битие“, защото битието може във всичко да противоречи на правдата – правдата остава правда, дори и когато всячески се нарушава в действителността. От друга страна, това не е и наше човешко убеждение, тъй като нашите убеждения също могат да се разминават с правдата – правдата остава правда, дори и когато не е съзнавана от никого. Значи тази правда не е мисъл на някакъв психологически субект, а безусловна мисъл за длъжното, на която се приписва действеност и значимост, независимо от психологическото съзнание на когото и да било. Тук имаме не субективно, а безусловно съзнание – безусловната мисъл за правдата се предполага от всяко наше нравствено съждение като нещо, което е, макар и тя да не се съзнава от нас – хората. По този начин разглеждането на формалните признаци на съвестта ни води към същия резултат, към който ни води и анализът на всяко съзнание. Над нашата мисъл има безусловна мисъл, която изразява търсения от първата с-мисъл: и както има безусловна истина за съществуващото, така има и безусловна правда за длъжното, безусловна правда за целта, към която трябва да се насочва нашият живот – всеки живот. тази цел-правда е именно този с-мисъл на живота, т. е. тази безусловна мисъл за него, която трябва в него и да се осъществява.

Гласът на съвестта не е нито повече, нито по-малко от един отклик на съзнанието на питането, произтичащо от самата дълбочина на жизнения стремеж.

Целият ни живот е стремеж към цел. От своето начало и до края той се представя във вид на йерархия на целите, едни от които са подчинени на други – в качеството на средства. Има цели, желателни не сами по себе си, а заради нещо друго: например, нужно е да се работи, за има какво да ядем и какво да пием. Има обаче и такава цел, която е желателна сама по себе си. У всекиго от нас има нещо безкрайно скъпо, заради което той живее. Всеки, съзнателно или несъзнателно, предполага такава цел и ценност, заради която безусловно си струва да се живее. Тази цел или, което е същото, този жизнен смисъл е неотстранимо предположение, необходимо свързано с живота като такъв; и ето защо никакви неудачи не могат да спрат човечеството в търсенето на този смисъл. Пълното разочарование би се изразило даже не в самоубийството, а в смъртта, в пълното спиране на живота – защото самоубийството все пак е акт на волева енергия, насочена към някаква цел, и, значи, предполагаща цел. Този акт свидетелства не за прекратяване на стремежа към смисъл, а точно обратното – за силата на този стремеж и за отчаянието, произтичащо от неуспеха в неговото достигане.

Чрез надеждата за смисъл, съзнателно или несъзнателно, се привежда в движение всичко човешко – и волята, и чувството, и мисълта. А затова и всеки неуспех по този път е само нов тласък към самопознание и заедно с това – към съзнаване на смисъла, който ние търсим, и който, без да знаем това, живеем. Волю-неволю, целият живот се строи с разчет на някаква безусловна цел, а свидетелството на съвестта ни говори, че тази цел, заради която си струва да се живее, е някаква обективна правда, безусловна и всеобща, която безкрайно се възвисява над всяко субективно желание и мнение.

В какво обаче се заключава тази цел, заради която си струва да се живее, и тази обективна правда за живота, която трябва да се осъществява в него? В какво се заключава търсеното от нас съдържание на смисъла на живота? В този въпрос се изразява основният мотив на религиозното търсене през всички векове. Различни религиозни и философски учения дават различни отговори, но има и нещо общо, което сближава търсачите на правда от всички векове, и това е самият предмет на тяхното търсене. За да се ориентираме в особеностите на отделните решения, необходимо е преди всичко внимателно да се вгледаме в онова общо, което сближава всички тях.

Отдавна е забелязано, че търсенето на истината би било невъзможно без някакво предварително знание за нея, защото да изнамерим каквото и да било е възможно само по едни или други признаци на търсеното, които би трябвало отнапред да са известни на търсещия. Казаното е вярно и по отношение на търсения от нас смисъл на живота. В предходното изложение вече изяснихме тези отнапред известни негови признаци, които се предполагат от всяко негово търсене. Това са признаците на пълнотата и на всеединството.

Пълнотата на живота, като единна цел за всичко, което живее, е такъв предмет на търсенето на всеки жизнен стремеж; единната истина за всички е такова предположение на всяко съзнание въобще и, накрая, единната правда за всички е такова предположение на нравственото съзнание. Тъгата по всеединството – ето какво лежи в основата на цялото наше страдание поради суетата и безсмислицата на живота, и тъй като ние се издигаме със съзнанието си над тази суета, този мислен подем вече представлява някакъв предварителен изход от този порочен кръг, в който се измъчваме.

3. Спорът за жизнения път

Има едно ярко олицетворение на вътрешната борба, която се извършва в човека – борбата между смисъла и безсмислицата. Това е сън, един от най-радостните човешки сънища и заедно с това един от най-разпространените, сън, който се повтаря необичайно често. Този сън, струва ми се всички, или почти всички, са виждали, при това – по много пъти. В този сън ви се струва, че летите. Около вас бягат хора, ходят, борят се със земната тежест. За виждащия този сън обаче всяка тежест е отпаднала и всяка висота е достъпна; цялото му същество е преизпълнено от радостното чувство за една необичайна лекота на издигането. Най-значителната черта на тези сънища, това е чувството на неотразима реалност, което ги съпровожда. Вие спите и в същото време се съмнявате – това не е ли сън. Видението обаче не отминава, а продължава. Вие изпитвате вашата сила в най-невероятни издигания и излитания, усещате я в неподвижното реене на главозамайваща висота и в тези изпитания намирате неопровержими доказателства за реалността на вашия полет.

Изведнъж обаче събуждането разрушава тази радост. То ви поставя лице в лице с друга, също неотразима реалност – с реалността на непреодолимата тежест във вашите членове и на плоскостите, към които сте приковани. Нямате сили не само да излетите, но дори да се вдигнете от постелята, а и не ви се иска да се надигате! Когато станете, ви очаква все същият отвратителен, всекидневен кошмар, от който жадувате за избавление.

Този сън крие в себе си най-дълбок жизнен проблем. Представете си, че пред нас са две действителности: действителността на съня и действителността на пробуждането. И двете изискват от нас да признаем тяхната реалност, натрапват ни се със силата на непосредствената очевидност. Тежестта на моите членове след пробуждането ми говори, че истинската реалност е именно тази кошмарна действителност – с нейната суета и с безсмисленото ѝ въртене. Сънят пък ми говори друго, точно обратното. Реален е само този крилат гений, който усещаш в себе си, реални са това мощно издигане и този полет, наистина само това реене над безсмислицата. Не това видение е сънят, а този кошмар на всеобщата безсмислица и тежест, който ще се изправи пред тебе половин час по-късно, в твоето мнимо пробуждане.

Как обаче да решим този спор? Колкото повече вникваме в поставения въпрос, толкова повече се убеждаваме, че няма решително никакви философски основания да бъде предпочетено свидетелството на така наречената действителност на свидетелството на прозорливия сън. Ние нямаме никакво право да се позоваваме на непосредствената очевидност и чрез нея да доказваме измамността на „съня“, защото въпросът е именно що е то действителност и що е то сън. А непосредствената очевидност, свидетелстваща за достоверността и за реалността, и в двата случая е съвършено еднаква.

Съпоставянето на така наречената „действителност“ и на съня по тяхното вътрешно съдържание отново не ни дава никакво решение, защото в така наречената „действителност“ – с нейния хаос, с вътрешните ѝ раздори и вечно изчезващи илюзии – има много повече бълнуване и кошмари, отколкото в прозрачния, кристално ясен и радостен сън.

Плюс това, свидетелството на нашия сън намира многобройни потвърждения за себе си и наяве. Та нали този сън само облича във фантастична форма същото онова усещане за нашата духовна свобода, което ни радва и в минутите на нашето пълно духовно пробуждане. Самото страдание на човека поради безсмислицата вече доказва невъзможността той да се потопи в нея изцяло. В него има сила, която не ѝ се покорява, която се отблъсква и отлита от нея. Когато се извършва този полет ние чувстваме в себе си криле – познаваме ги преди всичко в могъщия подем на нашето ясно съзнание, в главозамайващата висота на реенето на нашата мисъл. Някъде под нас тече бурният поток на безсмисления живот, някъде долу се въртят безброй колелета на житейския кръг, а през това време мисълта се понася към царството на истината и смисъла, което е над времето, та оттук, от високото, във формата на вечността да съзерцава временното. Достигнала пределната висота на издигането над суетата, нашата мисъл не само чувства своята свобода от нея, но сякаш и някаква власт над тази непостоянна, изменчива действителност. В произволен момент аз мога да спра с мисълта си този временен процес, да възкреся отдалеченото отминало, с всички живи, ярки негови подробности. Къде са Цезар, Наполеон, Платон или Кант? За суетата те са потънали в небитието, отнесени в безкрайната, отминала далечина. Изкачвайки се обаче на надвремевата висота на мисълта, ние ги виждаме, за мисълта те съществуват. Въпреки всекидневния опит, където всичко свършва ежесекундно, мисълта дерзае да каже – има безкрайно минало: в това е нейното право, в това е и нейната сила. Така също и бъдещето: в този живот, който е под нас, него го няма, то още не е настъпило. За мисълта обаче то е винаги, неизменно – във всяка минута аз мога да го предвкуся и да си го представя. Сега е лято, но аз знам, че през януари ще бъде зима; сега е ден, но в ума си аз вече виждам тази ясна звездна нощ, която ще го смени. Сега е тишина, но нека да затворим очи и да се вслушаме във вътрешния ни звуков свят! Нима не чувстваме, че във всеки момент ние можем да прослушаме с този вътрешен слух всяка симфония – и тази, която е прозвучала вчера, и тази, която ще прозвучи утре. Какво ли не може да направи мисълта, която във всяка точка спира летящата стрела и, въпреки очевидностите на всекидневния опит, има пълното право да каже: „стрелата е неподвижна“! Да мислиш движението означава именно да намериш покой в движението – светът на мисълта, това е винаги покой.

И не само мисълта, възхождайки към смисъла, изпитва тази радост от покоя – заедно с нея нагоре към висините излита и волята. Там, долу, в света, затънал в неправда, царува всеобщ раздор, леят се потоци от кръв. Моята воля обаче с цялата си сила утвърждава открилата се в мисълта надвремева правда, единството на всеобщата цел и на смисъла над всеобщата борба. Тук полетът на мисълта се проявява като съ-знаване за безусловното. И, съзерцавайки всички тези откровения на нашата духовна свобода, изпитвайки нашата духовна сила във всевъзможните въздигания и полети, ние и на дело се убеждаваме в правдивостта на прозорливия сън. В човека го има този крилат гений, за който свидетелства сънят. Има и някаква извънсветовна висота над човека, където тези крила отнасят.

Насън и наяве, ние възприемаме две не само различни, но и две противоположни, несъвместими, спорещи помежду си реалности. Коя от тях е истинна; къде е истинското битие? На какво да вярваме: на всекидневните, очевидни доказателства за силите на духа или на онова, също очевидно, доказателство за неговото безсилие? И, накрая, ако в човека спорят два плана на битието, то към кой от двата той трябва да принадлежи? В кой от двата са целта и смисълът на неговия живот?

Около тези въпроси върви вековечен спор на две противоположни разбирания за живота: натуралистическото разбиране, което търси истинския живот и неговия смисъл в плоскостта на тукашното, и наднатуралистическото, което настоява, че истинският живот и неговият смисъл се съсредоточават в другия, горния, отвъдния план на битието. Разглеждането на тези две решения на проблема за живота ни води до заключението за еднаква едностранност, а затова и еднаква несъстоятелност и на двете.

За натурализма – религиозния и философския – истинският живот, средоточието на всичко ценно, съществуващо в света, е именно този живот, който протича в отсамния план на битието, а истинският свят е именно този, който тук, пред нас, се върти в една плоскост, периодично размножавайки се и умирайки. Ярък образец за това разбиране е древногръцката религиозност с нейния култ към творящата сила на природата и прекрасните слънчеви богове-олимпийци. Всички тези богове на гърма и мълнията, на морските вълни, лунното сияние и ослепително яркото небе по пладне са човекообразни олицетворения на радостта от тукашното. Патос на отсамното – ето за какво в един глас говорят тези образи. Гръцката религия знае и отвъдното, но то не е надземен, а подземен свят, където е тъмно и безрадостно – за него Одисей казва на Ахила, че по-добре е да си на земята роб и надничар, отколкото да царуваш над мъртъвци в царството на сенките.

С течение на времето, след Омир, представите на гърците за задгробния живот се обогатяват с нови черти: появяват се сказанията за Елисейските полета, където по изключение попадат отделни „блажени“, „привличани от боговете“ и участващи в тяхното безсмъртие.[5] Това обаче не е отвъден свят, а само различна, твърде отдалечена област от тукашния, където слънцето, нашето слънце не залязва. Тази привилегия на земното блаженство за някои избраници на боговете не само не внася каквито и да било съществени изменения в основата на гръцкото разбиране за живота, но дори точно обратното – подчертава характерното за него предпочитание на отсамното. Родилите се значително след Омир Елевсински мистерии се свързват с обещанията за задгробно „блаженство“ за посветените, но и тук нямаме някакво преобръщане в разбирането за живота. Казано с думите на един от най-великите познавачи на древногръцката религия, Елевсинските мистерии не са издигнали никакво ново учение за промяната в образа на живота, не са дали каквото и да било ново и своеобразно определение на религиозното настроение, нито са изказали нова и различна от традиционната оценка за ценностите в живота.[6] Цялото „блаженство“, което обещават мистериите, се свежда до облекчаване на посмъртния жребий на участниците в тях и се украсява с багри, които по същество са отсамни. Особено характерно е, че тук всички обещания и надежди се съсредоточават около образа на Персефона, периодично похищавана от подземния бог и периодично завръщаща се на земята – някакво неясно представяно възвръщане на изгубеното земно щастие – ето това е, както по всичко личи, най-висшето, на което могат да се надяват участниците в мистериите.

Разпространеният в древна Гърция култ към Диòнис, с неговата вяра в бога, който периодично умира и периодично оживява, също не издига своите поклонници в друг план на съществуването, над тукашния. Точно обратно – диòнисовият екстаз е потапяне на човека в този вечно възвръщащ се кръг на живота на природата, в който няма окончателно издигане и победа, а затова и всичко е приковано към тази плоскост, където смъртта периодично се възвръща. Обредите в Диòнисовия култ, с тяхната възбуждаща чувствеността музика и необуздани танци, напомнящи нашите хлистовски радения,[7] изразяват безумната радост от тукашното. Ако си спомним, че след танците участниците в тези вакханалии са разкъсвали живи жертвени животни, късали са ги със зъби и са гълтали суровото им окървавено месо,[8] ще разберем, че това богопочитание не се издига над порочния биологически кръг на живота, сеещ смърт. Диòнисовият „екстаз“ не е просветление, а озверение; това не е издигане на човека във висшата, надчовешка област, а обратно – падение в подчовешката сфера на съществуване.

Сега този религиозен натурализъм може да се смята за превъзмогнат веднъж и завинаги. Натуралистичното плоскостно миросъзерцание – това, което смята тукашния план на съществуването за единствен, – е украсено от явно антирелигиозен характер. В религията в наши дни в собствен смисъл на думата се налага да се съобразяваме само с тези направления, които така или иначе признават и утвърждават отвъдното. От тях ние на първо място ще се спрем на тези, които представляват пряка противоположност на жизнерадостния светоглед на древните гърци. Говоря за тези религии на Индия, които не само не признават правда на тукашното, но отчасти дори отричат неговата реалност.

Преминавайки към тези религии, ние се усещаме в духовната атмосфера на прозорливия сън. Дълбочината на религиозните търсения на Индия се изразява именно в това, че тя превръща всички съждения на плоскостния здрав смисъл в тяхното противоположно. Това, което ние наричаме действителност, всъщност е сън, а това, което наричаме сън, е истинската действителност и истинската ценност – ето на какво ни учи аскетическата мъдрост на браманизма и будизма. Думата „Буда“ буквално означава дори „пробудилият се“. И всички учения на тези две световни религии не са нищо друго, освен опит да се осъществи това пробуждане, да се издигнеш над признаците на суетата и тежкото бълнуване, наричано действителност. За будизма, както и за браманизма, истинското изражение на истинния живот и неговия смисъл не е тази действителност, а тези криле, които ни водят далеч от нея.

Патосът на браманизма се заключава тъкмо в усещането за тази могъща вътрешна сила на духа, която ще издигне човека над цялата земна твар и земното, над слънцето, над бурята и над самите богове.[9] Тази сила на събрания в себе си дух, която се явява на човека в молитвата и в пълнотата на истинното ведèние, е именно неговата истинска вътрешност, неговата самост (атман). Тази „самост“ обаче, която човекът намира в себе си чрез самопотапянето, е единственото истински съществуващо и който я вижда, чува и изследва, такъв със самото това е познал целия свят, намира всички останали същества в своето собствено същество. В измамната чувствена представа светът ни се представя като множествен. Чрез самопотапянето обаче намираме неговото единство, започваме да разбираме в него „единното без другото“.

Възприемане на всеединството чрез самовглъбяване – ето това представлява основната интуиция на религията на Ведите. Като противополага тази интуиция за същността и за смисъла на света на царящата в окръжаващата ни действителност безсмислица, учението на Ведите стига до убеждението в призрачността на тази действителност. Това е мая, т. е. лъжа, мираж на нашето чувствено зрение и нашето несъвършено ведèние, над които трябва да се извиси истинското ведèние. Истинско е само абсолютното, единното божествено – Брахман, тъждествено с вътрешната същност (атман) на човека и на всяко същество. Душата на човека не е изтечение от, нито част от тази божествена същност, а самата тази същност, в която няма нито промени, нито различия, нито множества.[10] А затова и ведèнието на човека е приобщаване към всеведението на този световен зрител, който живее във всяко същество.[11] Това единство се познава в Брахман не чрез някакви доказателства, защото то е недоказуемо, а чрез непосредствено усмотрение. Тук имаме висша очевидност.[12] С това практическо утвърждаване на всеединството се свързва и практическото изискване човек да се откаже от всичко индивидуално, да се отрече от всяко егоистично желание, от всяко търсене на награди тук или отвъд гроба.[13] Целият този свят е лъжа, а затова и смисълът на живота се достига само с пълно отстраняване от света. Жизненият идеал на браманизма е пълното разтваряне на всичко индивидуално и конкретно в едно безлично единство на световния дух, в Брама.

Това аскетическо отстраняване от всичко е докарано до своя край в будизма, чийто идеал се заключава в това да се възвисиш не само над крайния, индивидуален живот, но и над всеки живот като такъв, над самия стремеж към живот, над самото желание за безсмъртие. Будизмът оставя без отговор самия въпрос за вечния живот на индивида, за да не буди в човека това суетно желание да се живее, което съставлява корена на цялото световно зло и световно страдание. В пълното отстраняване от живота се заключава това успокоение в „нирвана“, което и проповядва будизмът. В това будисткото религиозно съзнание вижда единствения изход от порочния кръг на безкрайно възобновяващите се смърти и раждания: жаждата за „нирвана“ тук се обуславя чрез отъждествяването на самия живот като такъв със суетата.

Задачата на религиозното търсене остава, в края на краищата, и тук неразрешена. Аскетическото самоотричане и сънно мечтание на Индия се оказва същата полуистина, както и религиозното светоусещане на древните гърци – от порочния кръг то ни спасява точно толкова малко, колкото и тази радост от живота, която се олицетворява от светлите слънчеви олимпийски богове. Тук ние виждаме два противоположни жизнени стремежа, две кръстосващи се линии на живота. Единият се утвърждава тук, на земята и се опира в земята и с двата си края. Другият, напротив, стреми се далеч от земята, нагоре. И двете линии обаче по съдбоносен начин водят до едно и също. Със смърт завършва и преходното опиянение от жизнения пир на Диòнис, и възвишеният полет на индийския аскет. Защото това, което се нарича блаженство в браманизма, както и в будизма, реално не е победа на живота, а точно обратно – победа над живота, а, значи, победа на смъртта. Патосът и на двете казани религии се заключава тъкмо в отвращението им от суетата и в тяхното изкачване към трансцендентното. В това изкачване обаче и едната, и другата намират не живот, а смърт.

Всъщност тази индийска религиозност вярва не в смисъла, а в безсмислицата на живота. При индусите се чувства духовното въздигане, но то завършва със съдбоносен неуспех, свидетелстващ за безсилието на духа и безсилието на живота. Защото тук духът, в края на краищата, не одухотворява земята, не я преобразява изотвътре, не побеждава в нея изначалните сили на злото, а просто сам се избавя от тези сили. Отношението му към земята е само отрицателно: той отлита от нея навеки и с това отдава земята, заедно с всички живеещи на нея, във властта на страданията, злото и безсмислицата. Напразни са мъченията, напразна е и надеждата на живата твар, защото в това спасение, което ни възвестяват аскетите на Индия, за нея няма място – това не е спасение на живота, а спасение от живота: „спасението“ на брамините се заключава именно в унищожаването на всички конкретни форми, на цялото многообразие на сътвореното – този живот на Брама, който се съхранява във вечността, не може да бъде наречен техен живот в точния смисъл. Колкото до „спасението“ на будистите, то се заключава тъкмо в отстраняването от живота като такъв, в пълното му отричане. За да се извърши това „спасение“ трябва да се прекрати всеки стремеж, да изчезнат всички ярки багри на мирозданието. И заедно с радостта от живота, цялата красота на вселената да се изпари като измама.

Заедно с това в нищо ще превръща и този полет и издигане към отвъдпределното, който съставлява същността на религиозните търсения на Индия, защото този стремеж не води към целта. Заедно с духа, от земята отлита и нейният смисъл, самото усилие на земята да се издигне към небето в крайна сметка се оказва излъгано. Това небе остава за нея навеки затворено, отвъдпределно и към него на телесния свят никога не е съдено да се присъедини.

Индийските и гръцките решения на въпроса за смисъла на живота се оказват в еднаква степен несъстоятелни. Гръцката религиозност, утвърждаваща света, вместо космос намира хаос – безпорядъчно множество борещи се помежду си сили, които не са свързани от единство на общия смисъл. А индийската религиозност съвършено отмита света, като нещо несъществено и безсмислено, а значи не намира смисъл в света, а вижда смисъл само в неговото унищожение. В религията на гърците – хаотично множество от живи същества, не достигащи до пълнотата на всеединния вечен живот; в религията на брамините – единен вечен живот на Брама, който изключва множество индивидуални форми; в будизма – мъртва пустота, покой на смъртта в нирвана. И всичко това са само различни изяви на един и същи неуспех в живота и неговото търсене на смисъл. Дали човек ще търси този смисъл в хоризонталната плоскост на земното или ще го търси във вертикалното издигане в друг, горен план на битието, резултатът от тези две движения е един и същ: страдание поради недостигнатия смисъл и това възвръщане на жизнения кръг назад, на земята, в безсмислицата, за което говори поетът:[14]

О, водомет на мисълта смъртна!
О, водомет неизтощим!
Какъв закон непостижим
устремил те е и те вълнува?
Как жадно към небето се стремиш;
но длан незримо съдбоносна,
стремежът ти прекършва.
От висините събаря те на капки.

Тези две линии изразяват двете основни направления на жизнения стремеж: плоскостната или хоризонтална линия и възхождащата или вертикалната се кръстосват. И тъй като тези две линии представляват изчерпващо изображение на всички възможни жизнени направления, то тяхното кръстосване – кръстът – е най-универсалното и точно схематично изображение на жизнения път. Във всеки живот има неизбежно кръстосване на тези два пътя и направления, на този стремеж нагоре и на стремежа право пред себе си, в хоризонталната плоскост. Дървото, което с цялата си жизнена сила се издига от земята към слънцето и в същото време се стеле по земята с хоризонталните си клони, представлява някакво нагледно символично изражение в пространството на същото това кръстосване, което се извършва и в живота на духа.

В този смисъл кръстът е в основата на всеки живот. Съвършено независимо от това как се отнасяме към Христос и християнството, ние сме длъжни да признаем, че самото начертание на живота е кръстообразно и че има един космически кръст, който изразява чрез себе си сякаш архитектурен скелет на целия световен път.

Независимо дали стоим на християнската гледна точка или не – все едно – целият въпрос за смисъла на живота така или иначе се свежда до въпроса за кръста: защото вън от тези две кръстосващи се линии на живота други линии и пътища не може да има – всякакви други пътища представляват само видоизменения на тези двете. В зависимост обаче от това, водят ли тези жизнени пътища към целта си, завършват ли те с успех или с неуспех, целият смисъл на кръста ще бъде различен. Ако последният и окончателен резултат от всеки живот е смъртта, то кръстосването на жизнените линии ще бъде само пределно изражение на скърби, страдания, унижения и нищо повече – тогава кръстът е само символ на всеобща мъка: като такъв го е познавало и до-християнското човечество. Друга работа е, ако в кръстосването на своите линии животът достига своята пълнота, своя вечен, прекрасен и неумиращ смисъл. Тогава кръстът се превръща в символ на тази висша победа. В достъпната на нашето наблюдение действителност кръстът води към смърт. Пита се, може ли той да стане още и кръст животворящ? Да поставим този въпрос означава да стигнем и до единствено правилната постановка на въпроса за смисъла на живота.

4. Световният смисъл

Отбелязаните от нас неудачи в търсенето на смисъла на живота имат значение не само отрицателно – определяйки търсения от нас световен смисъл с нови отрицателни черти, с това те косвено насочват и към неговите положителни определения. С горчивия жизнен опит ние познаваме къде него го няма и вече с това, по метода на изключването, се приближаваме до този единствен път, където той може да ни се открие.

С успех не се увенчава нито самоутвърждението на земното, олицетворявано от гръцкия Олимп, нито праволинейният аскетизъм и бягство от света на древна Индия.

Този двоен неуспех на живота доказва, че и двата казани жизнени пътя, които се кръстосват в света, в своята отдалеченост не са състоятелни. Заедно с това той насочва човека към ново откровение за световната тайна. Ако нито небето, нито земята, нито най-високото, нито най-ниското в своята отдалеченост не вместват в себе си откровението за смисъла на живота, това означава, че този смисъл лежи някъде още по-дълбоко, отвъд самата противоположност на горе и долу. Той не е просто повече от земята, но е повече и от самото небе, този смисъл, който ние търсим, и затова еднакво претърпява крушение опитът той да бъде намерен само на земята или пък само на небето. Той не се вмества в нито един затворен план на битието, защото той обема в себе си всички планове, целия свят, в неговата цялост, а сам е над света. Тази невъобразима тъга, която ние изпитваме при вида на до безкрай повтарящата се житейска блъсканица, свидетелства пред човека за някакъв надземен, горен план. От друга страна обаче и всеки опит смисълът на живота да бъде разбран като нещо безусловно чуждо на земята и навеки отвъдно за нея се изобличава като лъжовен.

Или този смисъл, заради който живеем, изобщо го няма, или това е – на практика – всемирният смисъл. Или тази наша неотслабваща надежда е лишена от всяка опорна точка, или в действителност работата е в тази архимедова опорна точка, опрени на която можем да свалим земята и да я издигнем на високо, заедно с всички нейни обитатели. Небеса, откъснати от земята, безжизнени и хладни – те са толкова далече от пълнотата, а значи и от смисъла, както и самоутвърждаващата се земя е откъсната от небето. Затова пълнотата на всемирния смисъл може да се яви само в обединението на небето и земята.

Едно от двете – или всичко в света в края на краищата е осмислено, или всичко е безсмислено. Или има всеединен смисъл, проникващ в някаква неведома глъбина всичко, което съществува – и земно, и небесно, и мъртво, и живо, – или самото наше търсене на смисъл е напразно. Ако има смисъл на живота, то той трябва да е сила, която побеждава всичко. Да притежава способността всичко да претворява в себе си, даже суетата – даже самата безсмислица. В живота на света не трябва да остава нито едно ъгълче, което да не е озарено от него и да не е изпълнено с него. Той, този смисъл, трябва да сияе не само надолу, нито само нагоре, а с кръстообразни лъчи – нагоре и надолу, и във всички страни. Той трябва да се открие в самото страдание, в най-немощната твар, в неуспехите на нейните търсения, в нейната висша пределна мъка, а най-много – в самата нейна смърт.

Иначе казано, ние сме длъжни да търсим смисъла на живота не в хоризонталното и вертикалното направление, взети поотделно, а в обединението на тези две жизнени линии – там, където те се кръстосват. Ако има смисъл на живота, то трябва да бъде победена и превърната във висша радост и тази, и другата кръстна мъка – и физическото мъчение на земната твар, и тежкото духовно страдание, страданието на неуспелия полет към небесата. Този смисъл се изпитва чрез кръста. Защото, в края на краищата, въпросът за смисъла е въпрос за това може ли пълнотата на неумиращия, съвършения, вечния живот да се роди от крайното, от пределното страдание? Може ли кръстът – символът на смъртта – да стане източник и символ на живота?

За всекиго е понятно, че този въпрос – за всесилния и всепобеждаващ смисъл – е въпрос за Бога. Бог – като пълнота на живота – е и основното предположение на всеки живот. Ето това е, заради което си струва да се живее и без което животът не би имал цена. И макар това предположение да би се опровергавало от всекидневния опит, макар и ние на всяка крачка да срещаме ярки доказателства за безсмислието и безбожието на вселената, все пак, на последна инстанция това предположение за смисъл, на което се утвърждава целият ни живот, не може да бъде опровергано от никакви доказателства. Макар да живеем в царството на смъртта, макар да чувстваме цялата немощ на духа, безсилен да одухотвори плътта, макар с цялото си същество да усещаме този ужас на света, който е оставен от Бога, все пак човекът никога няма да се умори да пита: къде е смисълът, къде е Бог? И той ще търси висшето Богоявление, което единствено ще може окончателно да опровергае безсмислицата на живота. Докато човекът е жив, това търсене няма да умре – защото в самата основа на неговия живот е неотразимата очевидност на смисъла въпреки свидетелството на опита от безсмислицата.

Да вярваш в тази очевидност означава тъкмо да вярваш в победата на живота над най-голямата мъка, да вярваш в отмяната на смъртта, иначе казано – в преображението на самия кръст от път към смъртта до път към живота. Единствено от всички религии християнството дава и утвърждава положително решение на тази задача. Единствено то дава, значи, положително решение на въпроса за смисъла на живота. Нещо повече, това е единственото възможно положително решение. И ние трябва или да приемем именно това решение, или да се отчаем по отношение на смисъла на живота. Не можем да избягаме от тази неотвратима дилема: или в света няма смисъл и няма Бог, или пък Бог трябва да яви Своята победа в средоточието на световните страдания, в кръстосването на пътищата на света. Или няма победа на смисъла над безсмислицата, или има пълна, на целия свят явена победа на кръста. Целта на всеки жизнен стремеж е пълнотата на вечния, неумиращ живот: именно тази пълнота, към която се стреми всеки живот, е предмет на всяко религиозно търсене, неговия terminus ad quem.[15] Изходната му точка – terminus a quo – е, напротив, светът, лишен от тази пълнота, а затова стремящ се към нея, търсещ, страдащ и умиращ. Задачата на религиозното съзнание, значи, в това се и заключава: да намери точката на обединение на тези две начала – тази вечна пълнота на живота, която съставлява търсеното от всичко живо, и тази страдаща твар, която търси. Във всички религии тази задача се поставя по един или по друг начин: търсенето на вечния живот е общият им мотив. Само религията на религиите обаче – християнството – намира търсеното, само то достига до тази цел. Единствено то утвърждава бъдещото пълно обединение на двете начала – божествената пълнота и света на стремящите се, страдащи твари.

Християнството с цялото си същество се отличава както от елинската, така и от индуската религиозност. Сред тези две противоположни светоусещания то се явява като особено, трето разбиране за живота, в което се обединяват световните противоположности на отвъдното и на отсамното. Според учението на Христос, Бог се осъществява и въплъщава в света, а светът се приобщава към пълнотата на божествения живот. Както беше казано, в това се и заключава това единствено положително решение на въпроса за смисъла на живота, което остава само да бъде прието или отхвърлено. Не може да има друго. Едно от двете: или неразделното и неслитно съчетание на Бога и света се извършва и ще се извърши, или световният процес като цяло е безсмислен. Или християнското религиозно разрешение на въпроса за ценностите на живота, или просто отказ от вяра в тази ценност и, заедно с това – отричане от всяка религия. Въпросът може да бъде не за избора между религии, а само за избора между християнството и пълната безрелигиозност. Единствената и безусловна ценност на християнското решение се изяснява от разглеждането на основното начало на християнската вяра.

Християнската вяра е преди всичко вяра в Христос – съвършения Бог и в същото време – съвършен човек. Не самият факт на Боговъплъщението представлява тук особеността на християнството, отличието му от останалите религии, нито явяването на Бога в човешки образ, а неразделното и неслитно единство на божественото и човешкото. Божество, което е въплътено, и божество, което се явява в човешки образ, са известни и на много други религии. Християнството обаче е единствената от тези религии, в която нито божественото поглъща човешкото, нито човешкото – божественото, а едното и другото естество, без да се превръщат в другото, пребивават в цялата своя пълнота и цялост в съединението. Човекът, съединявайки се с Бога, не се разтваря с това в Него, а обратно – възстановява нарушената от страданието и смъртта цялост на своето същество, достигайки до пълнотата и съвършенствата на своя човешки живот. И така, венецът на творението – съвършеният човек – вмества в себе си пълнотата на божественото и става Богочовек. В това се и заключава разрешението на основния въпрос на живота – единствено възможният изход от порочния кръг, в който светът се върти.

Ние видяхме, че порочният кръг е изражение на живота, което не достига своята цел, а затова вечно се възвръща към една и съща изходна точка. Ако обаче пълнотата на божествения живот действително и при това навеки се е съединила с човека, то с това е прекъснат и този магически кръг на безцелния и безсмислен живот. В света има цел, която се преследва, цел безусловна, защото възможно ли е да се мечтае за каквото и да е висше благо и висша правда, освен за съчетаване на тварите с пълнотата на божествения живот! В лицето на първородния от всички твари – човека, цялата земна твар встъпва в съединение с Бога: чрез богочовечеството благодатта се съобщава и на нисшите степени на творението; чрез него целият свят трябва да бъде обòжен. Ако е така, то световният процес вече не е лоша безкрайност – в него има край, който се достига, пълнота на прекрасния и вечен живот; наблюдаваният от нас световен живот вече не е безсмислено въртене, а движение към безусловния смисъл, съчетание и кръстосване на двете направления: нагоре и напред. След като в света веднъж са се съчетали двете начала – Бог е станал човек и е понесъл кръстната мъка на човека, а човекът е станал син Божи – с това целият свят е осенен от животворящия кръст, и двата жизнени пътя са се изпълнили със смисъл: и хоризонталният, в пределите на земния план, и вертикалният – въздигането във висшия план. Докато между Бога и света е съществувала пропаст, и двата пътя са били забранени за човека, и двата са били обречени на неуспех – затова, защото докато е нямало съединение с Началото на безусловния живот, всеки жизнен път и в двете направления ще води към смърт. Веднъж обаче след като Бог е дошъл на земята, понесъл е върху Себе си страданието и немощта, със самото това Той се превръща във вездесъщ световен център. Той е и над мене и пред мен – ще Го намеря и в духовното въздигане – над земята, и в Неговото земно явяване и средоточие. Нали Бог е всичко във всички – и двата световни пътя водят към целта, и със самото това и двата те са оправдани.

В Христос жизненият кръг престава да бъде порочен кръг. С победата на кръста се отменя лошата безкрайност и лошата периодичност на смъртта. В противоположност на Диòнис и на други богове от натуралистическите религии, които периодично умират и периодично се завръщат, Христос умира и възкръсва веднъж. В Него е отменен самият закон на всеобщото периодично умиране. В Него целия свят – от човека и до ниските степени на творението, трябва веднъж и завинаги да възкръсне. Заедно с това порочният кръг на всеобщата суета се претворява в небесен кръг на вечния покой. Светът достига до своя безусловен край, но не по смисъла на прекратяване, а като достигане пълнотата на битието. И изстрадал блаженството, развенчаният цар-човек отново е възстановен в своето царствено достойнство.

Оттук става видно и защо именно явяването на Христос на земята представлява изчерпващия, пълен отговор на въпроса за смисъла и на изкушението на безсмислицата. Страдание и смърт – ето в какво се състоят най-очевидните доказателства за царуващата в света безсмислица, въобще взаимното причиняване на смърт като необходим закон на самия живот на земята – ето го очевидното доказателство за неправдата в този живот. Порочният кръг на този живот е именно кръг на страдания, смърт и неправди. В какво тогава трябва да се заключава това явяване на смисъла и правдата, чрез които се опровергава и свежда до нищо тази очевидност на противоположното? В какво трябва да се заключава тази висша победа, която ни открива търсената от нас достоверност на смисъла?

Доброволните страдания на Богочовека и възкресението като тяхно следствие: ето го това единствено в света откровение за световния смисъл, чрез което този смисъл може да бъде удостоверен. Съдбоносно отделяне на света от Бога – ето в какво е пък основната неправда на неговото съществуване: тази неправда се изразява в присъщия на всяка твар егоизъм, в стремежа да поставиш своя живот и своята воля като нещо висше и безусловно. Казано с други думи, основното проявление на неправдата в света – това е неговото практическо безбожие. В това обаче се заключава и първоизточникът на смъртта: тварта, откъсната от първоизточника на живота, с това е обречена и на лошата безкрайност на взаимното изтребване и смъртта. Всички тези отрицателни черти на безсмислицата и неправдата се свеждат така или иначе до отричането на положителното съдържание на смисъла и правдата, и заедно с това косвено откриват това съдържание.

Първото, в което следва да се открие възсъединяването на тварите с Бога и, в съответствие с това – осъществяването на безусловния смисъл и на правдата в света – това е пълното вътрешно преодоляване на тварния егоизъм, отказа на тварите от собствената им воля и пълното, беззаветно нейно отдаване на Бога. Това е решимостта да нямаш свой собствен живот, а да живееш изключително чрез божествения живот – да станеш съсъд на Божеството. С други думи, първото разкриване на съвършеното съединение на Бога с тварите трябва да бъде съвършената жертва. Съвършената жертва обаче е именно висше и пределно изражение на земния подвиг на Христос. Именно чрез този подвиг Неговото човешко естество е разкрило пълнотата и съвършенството на своето съединение с Бога. Именно в това послушание докрай Христос е заявил Себе си не просто като човек, а като Богочовек, и именно чрез това самоотричане Той е станал проводник в света на вечния божествен живот.

Съвършената жертва е не само нравствен подвиг: това е пълен обрат в целия строй на живота, основан на самоутвърждаването на тварния егоизъм, а заради това и начало на цялото космическо преобръщане. Два свята, два противоположни строя на живота са се сблъскали на Голгота: от една страна, проповедта на самоотричането и на отдаването себе си на Бога, а от друга – предизвиканият от тази проповед подем на всички сили на злото, на цялата насъбрала се в света ненавист. Крясъкът „убийте го“ изразява тук гласа не на разярената тълпа, а всички жизнени стремежи на откъснатия от Бога свят, който иска да живее сам по себе си, за себе си, в самия себе си да полага висшата си цел. Значи страданието и смъртта на Богочовека тук представляват логично последствие от явеното от Него начало на съвършената любов към Бога – именно това, към което по съдбоносен начин трябва да доведе послушанието докрай.

Ясно е, че именно тази смърт е откриването на висшата, безусловна правда, която Христос доброволно е принесъл в жертва на Себе си. Ясно е също и това, защо именно такава смърт трябва да стане начало на пълната победа над смъртта.

Та нали ако Бог е животът, то смъртта, царяща в този свят, е възможна само като последствие от отчуждаването на света от Бога. Умира всичко това, което е откъснато от Бога, всичко това, което търси отделèн от Него живот. Но „съвършената жертва“ възстановява пълното единство между Бога и тварта и така тварта, завърнала се към източника на живота, с това и оживява. Доброволната смърт на Богочовека означава именно възстановяване на връзката на човека с вечния живот, възвръщане на човешкото естество към този живот, който никога не умира. Този божествен живот обаче е пълнота, а пълнотата не се примирява със смъртта. Не някаква част от човешкото същество трябва да оживее в тази пълнота, а целият човек – и дух, и тяло. Ето защо необходимо следствие от тази смърт е възкресението на Христос, Който със смърт потъпква смъртта. Животът на Богочовека, Неговото страдание, смърт и възкресение – всичко тук е свързано от неразкъсваема логическа верига. Това е и логиката на световния смисъл. Ако Бог е живот, то Той трябва да се открие в света като любов, като живот, който изпълва всичко. В света тази любов не може да се яви по друг начин. Така, в явяването на Христос ние разбираме световния смисъл по тези негови признаци, които по някакъв начин още и до Неговото явяване са се откривали пред добросъвестното търсене на човешкото сърце и пред съда на човешката съвест. В Него намираме явяването на търсената от нас жизнена пълнота и правдата на всеединството.

5. Хоризонталната линия на живота и нейното оправдание

В тази правда се обединяват и свързват и двата жизнени пътя – и хоризонталната, и вертикалната линия на живота. И в това обединение на двете линии е самата същност на християнството.

Да се мисли, че неговото съдържание се изчерпва до проповедта за смисъла, за отвъдпределния свят, означава да не се разбира неговата най-важна особеност – пълното преодоляване в него на самата противоположност на отвъдпределното и отсамното. Благата вест за „въплътеното Слово“ означава, че най-далечното е станало близко, че всемирният смисъл до дъно е озарил целия земен живот. И, съобразно с това, центърът на тежестта в християнството не е скръбта на изоставения от Бога свят, а тази именно радост, в която се превръща кръстната мъка – радостта от възкресението. Радостта се възвръща чрез най-разнообразни жизнени кръгове, чрез всички сфери на световното битие – от най-нисшата до най-висшата. И в тази радост двете линии – хоризонталната и вертикалната – се съчетават в едно живо и неразделно цяло, в един животворящ кръст, така че в постъпателното движение на живота, в утвърждаването от него на тукашния, земния план се чувства въздигането към другия, висшия план, а въздигането в другия, по-горния план се чувства като реално, действително събитие тъкмо поради това, че там се въздига тукашното, земното – чрез това въздигане се преодолява непроходимата граница между различните планове: горния и земния.

На първо място, само чрез въздигане в царството на вечния смисъл ние можем да удостоверим реалността на този нисш свят, който се върти под нас, само чрез този вечен смисъл и в отношение към него ние можем да утвърждаваме нещо като съществуващо. Във времето се случва непрестанно течение, т. е. непрестанен преход от небитие към битие и обратно. Лошата безкрайност на всеобщото умиране се изразява в самата форма на това преходно съществуване – във времето, което представлява и форма на всеобщото раждане, и форма на всеобщото умиране: тук раждането непосредствено преминава в унищожаване, вследствие от което Платон е и казал за времевата действителност, че тя вечно се наплодява и погива, но истински никога не съществува. Отдавна е забелязано, че тази действителност няма настояще – защото, едва успели да наречем това настояще, и то вече е станало минало, потънало е в небитието. Да бъде утвърждавана тази действителност като съществуваща може само чрез въздигане над времето, т. е. само доколкото ние свързваме в едно съждение миналото, настоящето и бъдещето. Когато казваме „гората шуми“, „реката играе“, „огънят гори“, ние утвърждаваме някакво продължаващо във времето съществуване и продължаващ процес. Да говорим за „продължаващото“ обаче ние можем само дотолкова, доколкото нашата мисъл свързва в едно цяла серия моменти – минали и бъдещи, вече изчезнали или още ненастъпили, т. е. доколкото утвърждаваме реалността както на миналото, така и на бъдещето. Ако утвърждаваме само реалността на настоящето, то на нас няма да ни се получи никакъв „шум на гората“, защото този шум се съставя не от един миг, а от безброй моменти от миналото, съхранени в паметта, и от точно толкова безброй много моменти в бъдещето, предусетени от мисълта: да утвърждавам горския шум като незавършен в настоящето, а като продължаващ, аз мога не по друг начин, освен продължавайки го във въображението и в мисълта.

Но какво пребивава в този временен процес, където всеки момент е унищожение? Вече казах: там пребивава неизменният смисъл на временното – там пребивава някакво съдържание на съзнанието, което времето не може да отнесе, нито да измени, пребивава вечната истина за изменчивото. И само чрез въздигане към тази вечна истина, към този вечен смисъл аз мога да кажа, че гората шуми, че реката играе, че в това вечно горене и течение въобще нещо пребивава и нещо има.

И само чрез същото това въздигане към вечния смисъл мога да намеря истинския край на тази текуща действителност, да се удостоверя в това, за какво тя съществува, да победя скръбта от това вечно умиране на света и да придобия радостта от неговата вечна реалност.

В християнското разрешение на въпроса за смисъла на живота тази радост се съобщава по най-разнообразни жизнени кръгове, защото тук се удостоверява не само тяхната реалност, но и безусловната им цел и ценност. Целият материален процес се одухотворява в мисълта за края, към който той е насочен. Движението на земята около слънцето тук губи характера на безсмислено въртене, защото то подготвя този общ подем на живота, който завършва с просветлението в духа, с истинската соларизация на тварите. И не напразно са тези безчислени огньове в небето, които освещават вселената. Те говорят за истинското пламване на живота, който се носи около тях и който от тях бива съгряван. Животът пък на всяко стръкче трева на полето, на всяка птица в гората, както и на всеки човек се устремява все към този край, който представлява вечното Слово на целия световен процес, към това съвършено съединение на тварите с Бога, началото на което вече се е извършило в Богочовека.

Тържеството на живота и победата над смъртта, извършили се в Христос, са само началото на това всеобщо възкресение, в което е призван да участва не само човекът, а и нисшата твар. Тук имаме при това необходимото завършване на логиката на всемирния смисъл. Ако Бог е истинският край на всичко съществуващо, Той трябва да стане всичко във всички. Ако Бог е любов, то нищо не трябва да бъде изключено от любовта, не трябва да има нелюбими твари. В света не трябва да има нищо, което да е извън божественото – божественият живот трябва да изпълни всичко. И всичко в него трябва да оживее – и човекът, и цялата земна природа. Тук човекът се явява само посредник, проводник, чрез който в света прониква тази сила, която възкресява всичко. Така и учи християнството, и по тази пълнота на удовлетворението, което получава в него целият свят, всяко дихание, ние познаваме в това учение откровението на всемирния смисъл.

Казано с думите на св. ап. Павел, „и тварите с нетърпение ожидат прославянето на синовете Божии, защото тварите се покориха на суетата не доброволно, а по волята на Оногова, Който ги покори, с надежда, че и самите твари ще бъдат освободени от робството на тлението при славното освобождение на синовете Божии. Защото знаем, че всички твари заедно стенат и се мъчат досега“ (Рим. 8:19-22).

И това е единствено възможният изход от порочния кръг, и заедно с това – оправдание за целия дълъг и труден път на световната еволюция. Цялата тази еволюция, целият този подем от мъртвото вещество към растението, от растението към животното, от животното към човека е мъчителен процес. Той ни изглежда като безкрайна серия от страдания и смърт, която завършва с „робството на тлението“ – възвръщането в земята. И ето че в това Евангелие, което Христос е искал да се проповядва „на всички твари“, всяко дихание намира за себе си освобождаващо слово. Еволюцията ни изглежда като „пуста“ само дотогава, докато не видим нейния най-висок, пределен връх. Когато обаче този връх се открие, кошмарът на всеобщата суета на часа ще се изпари, явяването на прославения Христос ще прореже небесата от край до край, като мълния, и целият свят ще се изпълни от радостта на светлото Христово възкресение, а в него – и възкресението на всички твари: „… мисля – казва апостолът, – че страданията на сегашното време не са нищо в сравнение с оная слава, която ще се яви в нас“ (Рим. 8:18).

Тук имаме единственото в света откровение за всемирния смисъл. Жалостивото отношение към живата твар го има и в религиите на Изтока, в браманизма и в будизма, само че там това състрадание и жалост са обусловени от признаците на суетата на всеки жизнен стремеж като такъв. Тази „жалост“ е чужда на надеждата. Тя не носи със себе си никакво обещание и радост за нисшата твар. Християнството пък обича тази твар с друга любов – то вярва в нейната безусловна ценност и открива тази ценност в човека, и чрез човека я прави сънаследник на вечния живот.

Щом го няма този план на битието, който би бил в самото си същество отвъден за всемирния смисъл, откровението на този смисъл трябва да се явява в духовния свят и в телесния свят. Израз на това откровение е не отстраняването на духа от тялото, а обратно – възстановяването на неразторжимата, вечна връзка между духовния и телесния свят. Ето защо бъдещият век изглежда на християнството като всеобщо възстановяване на телесния живот, като настъпващо възкресение не само на човека, а и на цялата природа.

Ако има всемирен смисъл, то целият свят трябва да се обедини в един храм Божи и всяка твар да се събере около благовестителя на този смисъл – човека. Именно такова разбиране за космическото значение на тварите откриваме в безбройните християнски паметници, особено източните, в житията на светците и в иконописните изображения. Кой не знае поетичния разказ за мечката, която посещавала св. Сергий – този разказ се повтаря почти буквално в житието на преп. Серафим. Повествованието за общуване с горски и пустинни зверове съставлява обща, типична черта на множество православни жития – руски и източни. И самият смисъл на това общуване е навсякъде еднакъв. В житието на св. Исаак Сириец се казва, че зверовете, като идвали при светеца, усещали тази „миризма“, която се била излъчвала от Адам до грехопадението, а биографът на св. Сергий, неговият ученик Епифаний, говорейки за послушното отношение на зверовете към светеца, отбелязва: „И нека никой не се удивява на това, знаейки навярно, че когато в някой човек живее Бог и почива Светият Сух, то на този човек всичко му се покорява, както и отначало на първосъздадения Адам, до престъпването на Божията заповед, когато той също живял сам в пустинята, всичко му се покорявало“.

Същата тази мисъл за старото райско отношение на човека към тварите, което се възстановява частично в живота на светците и което трябва в цялата си пълнота да бъде възстановено в очакваната нова земя, намира ярко изражение в руската иконопис. Там нерядко е изобразен храм, обединяващ около себе си цялата поднебесна твар. В иконите „О тебе радуется, благодатная, всякая тварь“ ние намираме св. Богородица на фона на храма, а около храма – „ангелски събор“, „човешкия род“, райска растителност. В други икони пък срещаме животни и птици, с една дума, сякаш събор на цялата твар около Божията майка, като любящо сърце на вселената. В иконите „Всякое дыхание да хвалит Господа“ виждаме освен това вселената – човешкия род, ангелите, животните, птиците, райската растителност и небесните светила, а в центъра – Христос, обкръжен от небесни сфери.[16] Това е този очакван космос, събран в Христос, свят, съгрят от майчинската любов на св. Дева и възкръсналия Бог, който в християнството се противополага на сега царстващия на земята хаос.

В този имащ да дойде космос самото вещество се превръща в прозрачна обвивка на духовния смисъл. Едностранният спиритуализъм, презиращ материята, отблъскващ я като нещо безсмислено и презряно, по същество е чужд на това разбиране за света, за което няма твар, която по своето същество да е презряна и безсмислена. Мисълта за всеобщото телесно възкресение заключава в себе си пълната реабилитация на материята – тук веществото не се премахва, а се одухотворява, просветлява се, превръща се в онова „тяло духовно“, за което говори апостолът, и, преобразено от благодатта, се въвежда в обкръжението на божествената слава.

Откровението за тази имаща да настъпи, преобразена телесност се възприема от християнството в яркия образ на Христовото Преображение: „… и се преобрази пред тях: и лицето Му светна като слънце, а дрехите Му станаха бели като светлина“ (Мат. 17:2). В този образ имаме изображение на идващото Боговъплъщение, значи, не само на духа, но и на тялото, станало сякаш като фелон на Божеството. Никакво друго тяло освен одухотворено, живо, не трябва да има в бъдещия космос – в него няма място за мъртвото вещество, защото в Бога всичко живее. Това откровение на „Таворската светлина“, което озарява всяка „нова твар“, се явява съществен елемент особено в източното християнство – съществен елемент от цялото негово чувство за живота. В православните „жития“ ние често четем за това явление на мълниевидния слънчев лик на светците в минутите на техния най-голям духовен подем и прослава. В Апокалипсиса се говори за видението на „жената, облечена в слънце“ (Откр. 12:1).

Всичко това е поредица от намеци за онова, имащо да настъпи, преобразяване на веществото, което ще направи от целия телесен свят въплъщение на вечния духовен смисъл. Тук, на земята не е такова отношението на духа към тялото въобще и в частност към слънчевата светлина. Това отношение е само външно. Земята се върти около слънцето, растенията се простират към него, животните и птиците се радват, но отвътре целият този живот не се прониква от слънцето и остава чужд на него. От своя страна, и слънцето не се прониква от духовния живот. То е само физически, а не метафизичен, не духовен център на земната твар. От това то е само мним „източник на живота“ за тварта, която му се радва, и краят на тази радост скоро и неумолимо настъпва.

В бъдещото царство на смисъла няма да бъде така: не е случайно, че пророческото предвиждане вижда там хора, облечени в слънце и звезди. Животът на нашата планета и населяващите я същества няма да бъде докрай само въртене около слънцето. В слънце някога ще се облече истинският източник на живота. Тогава отношението към слънцето от външно ще стане вътрешно – самият живот ще стане открай-докрай слънчев, подобно на дрехата на Христос на Тавор, и с това ще се оправдае всяка радост по слънцето, която изпълва поля и гори. Оправдано ще бъде въодушевлението на чучулигата, оправдана ще бъде и многообразната симфония от птичи гласове, и световната гама на човешката поезия. Оправдани ще бъдат и безкрайно ярките багри на живота – както радостните, защото те предусещат багрите на новия живот, така и скръбните, защото те ни подготвят за тази радост! Оправдана ще бъде и всеобщата радост от светлината, защото светлината е действителният предвестник на имащото да настъпи всеобщо възкресение и преображение.

6. Вертикалната линия на живота и нейното оправдание

Оправданието на хоризонталната линия на живота се заключава в мисълта за идващата нова земя, пълна с абсолютно, духовно съдържание и смисъл. Този плоскостен, тукашен живот се оправдава само доколкото се издига в друг план и в него се преобразява. Значи тук хоризонталната линия се оправдава не сама по себе си, взета в отделността си, а в съчетание с вертикалната. Само в обединението и кръстосването на двете линии може да бъде намерено оправданието както на едната, така и на другата. Това се потвърждава и от всички данни на нашия опит по отношение на вертикалния жизнен път.

С какво се обяснява съдбоносният неуспех на духовното издигане на Индия? Защо тази отвъдпределна висина, в която тук се издига духът, се оказва, в края на краищата, пустинна и мъртва? Затова, защото тук не се случва действително издигане на земята към небето. Човешкият дух, както казахме, тук не издига земята нависоко, просто защото я отрича – отделяйки се от земята, той нищо не взема оттук: нито образи, нито багри, нито някакви форми, можещи да вместят отвъдното. Образите, багрите, формите – всичко това е презряно, суетно, различни проявления на „мая“ – това „привидение“, от което трябва да се отстраним. Към „привидението“ принадлежи и целият ни индивидуален живот – всичко това, което наричаме живот. Не е удивително, че, излитайки над това привидение човек се издига не в царството на живия смисъл, а в пустиня, в мъртвата област на чисто отвлеченото.

Друго виждаме при християните. Там чрез живота, страданията и възкресението на Христос е снето проклятието от земята. Цялата тя – от нисшите до висшите степени, участва в това възхождане на живота, което се устремява към небесата. В своя стремеж тя предвкусва този горен свят, който търси, а затова тя е пълна с отражения и образи на отвъдното. Казано с думите на Платон, в нея, както във води ту мътни, ту огледални, се отразява идеята, предвечният Божи замисъл за творението. И тези образи не дотягат на душата, не задържат полета ѝ към другите светове, защото и в тях се чувства лекотата на духа. В тях земните багри и земните форми често се превръщат в символи, често в преки изображения на онова отвъдно, което и наистина слиза на земята. Индийското небе е празно, а това небе, което се открива на християнина, е пълно с ярки, цветисти видения. И това не трябва да учудва. Щом като висшето, божественото се е въплътило на земята, с това са осветени и земните образи и багри, оправдана е и материята, от човешките ни опити да си въобразим отвъдното е снето подозрението в кощунство.

Колкото по-ярки са тези образи, толкова по-достоверен, по-действителен е този духовен подем, който се чувства в тях. Който действително с цялата си душа излита към небето, той го вижда. В това е оправданието на иконописта. Ако най-великото и святото се въплъщава, значи то може да бъде изобразено. И тези изображения служат наистина като свидетелства за въздигане на достигнатото, на осъщественото.

Едно от най-ярките изражения и изображения на християнското разбиране върху отвъдното е православната и особено руската иконопис. Какво обаче виждаме в нея? И слънце, и звезди, и небесна синева, и нощен мрак, и слънце по пладне, и пурпурна зора, и заревото на нощен пожар – всичко това иконописта пренася за съзерцание в този свят, във всичко това тя вижда образи на отвъдното. Както на друго място показах, багрите, с които се изобразява отвъдното – „са винаги небесни багри в двоякото, т. е. в простото и заедно с това в символическото значение на тази дума. Това са багри на тукашното, видимо небе, получило условно, символическо значение на небе отвъдно. Великите художници на нашата древна иконопис, също както и родоначалниците на тази символика – гръцките иконописци, са били без съмнение тънки и дълбоки наблюдатели на небето и в двете значения на тази дума. Едното от тях, тукашното небе, се е откривало пред телесните им очи, другото – отвъдното – са съзерцавали с очите на ума. То е живяло и във вътрешното им религиозно преживяване. И тяхното художествено творчество е свързвало едното и другото. Отвъдното небе за тях се е украсявало от многоцветната дъга на тукашните, на дъгата тонове. И в това украсяване не е имало нищо случайно, произволно“.[17]

Кой е прав в дадения случай – иконописците, с тяхната вяра във възможността да видиш, усетиш и въобразяваш духовното и божественото в неговото въплъщение, или иконоборстващата протестантска религиозност, за която този иконописен подход към божествените тайни е груб и кощунствен материализъм? Ясно е, че от гледна точка на вярата във въплътеното Слово оправдан трябва да бъде иконописецът, а не иконоборецът, защото иконописта е тъкмо утвърждаване на Боговъплъщението. Ясно е и друго. Тъкмо благодарение на тази вяра във въплътимостта на божествените тайни, във възможността те да бъдат виждани и въобразявани, духовното издигане към отвъдното става съвсем реално, действително. За да е този подем жизнен, нужно е човекът да се въздига не само с мисълта си, а и с цялата си душа – сърцето, чувството, въображението. Каква обаче опора за въображението и за чувството може да даде безцветният свят на чисто отвлеченото? С каква любов може да разгаря сърцата нирваната или онова „единно без друго“ на браманизма, където самото човешко сърце, както и всичко конкретно, индивидуално трябва да бъде унищожено, да се изпари в нищото! Такова издигане води към смърт. И напротив, християнското издигане в небесата води към живота, защото небето, където то е насочено, е пълно с образи, към които сърцето пламенее. Не е нещо случайно, дето християнството учи, че Христос е извел човешките души от ада и им е отворил небето – това небе щеше да бъде недостъпно за човека, ако там той не намираше възнеслия се на небето Богочовек, а в Неговото обкръжение и възкръсналите души и възкръсналата земна природа.

Така, самата реалност, самата жизненост на духовното въздигане в християнството се обуславя от тези конкретни, живи образи на отвъдното, към които човекът се прилепя със сърцето си. Тези образи са взети от земята на небето, но, въпреки иконоборчеството от всички векове, това не е кощунство, а автентично изобразяване на светини, при което вертикалната линия на живота намира своето оправдание и утвърждение. Именно този факт, че тези образи са взети от земята, доказва, че присъщия на човека стремеж нагоре достига своята цел. Възнесението на Христос – първенецът и родоначалникът на цялото човечество – ето го яркото олицетворение на надеждите на всички човешки души и оправданието на целия техен духовен полет.

Тук още веднъж се убеждаваме, че нито една от двете линии на живота не може да бъде оправдана в своята отделност и че само в кръстосването на едната и другата може да бъде намерено оправдание за живота като цяло. Тържеството на всеединния смисъл над безсмислицата не може да се открие по друг начин, освен чрез пълно премахване на границата между отвъдното и отсамното.

Това е и което се е случило на кръста. Съвършената жертва е била и окончателно премахване на тази граница. Границата се е заключавала в това, че човешкото сърце е било затворено за слизащата на земята благодат, а сърцето на човека е най-висшият израз на цялата земя. Низходящото движение на небесните сили на земята би намерило само слаб, далеч недостатъчен отклик в насрещното, възходящо движение на земята. Земята, пленена от суетата, тънеща в тварен егоизъм, сама се е затваряла за благодатта. За да се премахне съдбоносната граница, за това е трябвало да се извърши преди всичко пълно преобръщане в човешката душа. Душата е трябвало да се отдаде на Бога безгранично, беззаветно, с цялата пълнота на своя живот и воля. Когато Синът човешки е принесъл на Бога тази съвършена жертва, за човека са се отворили небесата и висшата тайна на световния смисъл е станала явна на земята. Двете линии на човешкия живот изведнъж са се преизпълнили от божествената сила.

Кръстът е станал животворящ.

Тук е разрешението на цялата мирова скръб – в тази ярка светлина на смисъла, с която веднъж и завинаги са били озарени безбройните кръгове на живота на природата и на човечеството. Ако в земното се открива божественото, ако човекът може да бъде обòжен, а заедно с него и висшите степени на творението, но не напразно се въртят безброй многото колелета на световния механизъм, не напразно се извършват скучните, всекидневни дела, чрез които се поддържа съществуването на човешкия род! Някога човекът ще излезе от този тежък плен! Животът не тъпче на едно място, светът се движи напред, към своя предел. Кръгообразните, криви линии на световното движение се изправят в мисълта за това велико творческо дело на Бога и човека, което завършва във всеобщото възкресение. И заради това си струва да се живее, струва си да се създават поколения, струва си даже да умреш, защото оживява това, което умира.

Ако безусловният край на световния процес е такъв, тогава и самата периодичност на световните кръгове губи свойството на лошата безкрайност. Този живот, който упорито утвърждава себе си в борбата със смъртта и периодически се възражда сред световната разруха, със самата настойчивост на своето повторение утвърждава своята непоколебима вяра в окончателната победа. И в тази своя настойчивост и увереност той е прав. Периодически възвръщащите се пролетни победи на живота над смъртта са действителни предвестници на окончателната победа на вечната пролет. Ето защо християнството, което толкова ярко изобличава лъжата на дионисизма, не отхвърля и относителната правда, която се съдържа в него. И ние имаме своя християнски празник на пролетното обновяване: празника на празниците и тържеството на тържествата.

Християнството признава също и онова зърно вечна истина, което съществува в древногръцкия религиозен живот, както и тази относителна правда, която се съдържа в аскетическите подвизи и в сънните мечтания на Индия. Защото в образа на кръста за християнството се осъществява синтезът на жизнените направления, които едностранно са се изразили в тези религии. Християнството води човека към пълнотата на вечната радост, но то не смята за възможно да се отиде там заобикаляйки скърбите на кръста. За да овладееш земята, трябва да намериш динамична опорна точка над нея, а за това е необходима безпощадна борба със земните страсти, необходимо е духовно издигане, което се подготвя и се възвръща с трудовете, лишенията и цялата скръб на аскетическите подвизи.

7. Оправдание на страданието

Този положителен край на живота, който съставлява и неговия смисъл, е пълнота на радостта. Пътят обаче, който води към тази радост, е път на най-голяма скръб – това е кръстен път.

Тъкмо това е и най-парадоксалното в единственото възможно решение на въпроса за смисъла на живота, за което ние говорим. Не е случайно, че „юродството на кръста“ е служило винаги като камък за препъване и съблазън. Защо са тези нескончаеми редици от невероятни мъчения? Защо са тези изтезания, които с цялата си тежест се стоварват именно върху най-хубавото в света? Достоевски, който е изживял цялата дълбочина на съмненията, посочва като най-силно възражение против всяка вяра в смисъла на живота страданията на невинните младенци. Какво обаче означава отрицателната сила на този довод в сравнение със страданията на Богочовека? В света, сътворен от Бога, най-висшето, най-доброто страда именно от това, че е висше, че е божествено! Та нима тази мисъл, за страдащия и умиращ Бог, не е сама по себе си най-ярък и неопровержим довод против смисъла на света?!

Пълният отговор на този въпрос може да бъде даден само в контекста на цялата теодицея и на цялото разбиране за света. Въпросът за страданията може да бъде решен окончателно само във връзка с въпроса за злото. А на въпроса как е възможно злото в света, изчерпателен отговор може да даде само учението за света като цяло. Затова засега нашият отговор може да бъде само предварителен и непълен.

Указание за единствено възможния отговор се заключава в думите на Евангелието: „… ще се разплачете и разридаете, а светът ще се възрадва; вие ще бъдете наскърбени, но скръбта ви ще се обърне на радост. Жена, кога ражда, има болки, защото е дошъл часът ѝ; но, след като роди младенеца, от радост не помни вече мъките, защото се е родил човек на света“ (Иоан 16:20-21). На пръв поглед този отговор на Евангелието на въпроса за смисъла на страданията може да изглежда и неудовлетворителен. Та нима простият психологически факт на забравянето на страданията под влияние на другото – на силното впечатление от радостта – може да ни служи като достатъчно оправдание за страданието? Какво като човекът е забравил за него! Нима от това субективно забравяне то престава да е обективно нарушение на логиката на всемирния смисъл? Страданието може да бъде оправдано само доколкото между него и благия смисъл на живота има не само външна, но и вътрешна връзка, т. е. доколкото най-голямото страдание в живота се просветлява и озарява до дъно от цялата пълнота на световния смисъл.

Такава връзка съществува и в действителност: ние я познаваме в минутите на най-голямо духовно просветление и възторг. Тогава за нея свидетелстват изобилните сълзи на радостта: който не е страдал, само за него са недостъпни тези сълзи, които изразяват едновременно и пълнотата на преживяваното блаженство, и пълнотата на преживяната мъка. Неоспоримото свидетелство на всеки що-годе дълбок духовен опит ни говори, че и двете тези преживявания са неотделими едно от друго, така че блаженството е именно чудесно превръщане на страданията.

Обяснението на този факт може да бъде предоставено преди всичко от анализа на страданието като жизнено явление. Какво е това страданието? Усещане за пречка пред жизнения стремеж, за непълнота на живота и, накрая, за надигащото се унищожение на този живот: смъртта. Това и показва пряката, непосредствена връзка между страдание и смисъл, между страданието и блаженството. Световният смисъл е именно пълнота на живота, изпълваща със себе си всичко. Блаженството се заключава в притежаването на тази пълнота, а страданието се обуславя от нейното отсъствие. Светът страда именно от това, че не вмества в себе си божествения живот, от това, че той е откъснат от самия източник на живота и затова Христос, понасяйки на кръста цялата тежест на световното страдание, казва: „Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил?“ (Мат. 27:46).

Тези думи дават и най-точната формула на духовния смисъл на страданието: за да се издигнеш духом над житейската суета – към пълнотата на вечния смисъл и на вечния живот – трябва да усетиш с цялото си същество целия ужас на света, който е изоставен от Бога, цялата дълбочина на скръбта на разпятието. И да се приобщиш към подвига на съвършената жертва. В това горене на любящото сърце, което изцяло отдава себе си на Бога, трябва да се чувства непременно и дълбока скръб за злата безсмислица на света и болката на разрива с това призрачно изпълване на живота, което го води не към смисъл, а към нескончаема суета. Оттук скръбта и радостта са толкова тясно свързани помежду си в християнството. Няма го светлото Христово Възкресение без Страстната седмица. И от всички заблуждения на религиозното търсене едно от най-опасните и заедно с това – едно от най-разпространените, е това, което вярва във възможността да се достигне до блаженство покрай кръста. Непосредствено против това е насочено предупреждението на Христос на Тавор, когато Той казва, че преди възкресението „Син Човечески трябва да пострада много и да бъде унижен“ (Марк 9:12). Тези думи трябва да бъдат разбирани в непосредствена връзка с току-що случилото се на Тавор събитие – те посочват, че пътят към всеобщото преображение минава през най-голямото страдание на този свят. И това е разбираемо – този прелом в човешката воля от света към Бога, без който не може да бъде извършено всеобщото, космическото преобръщане на преобразяването на тварите, не може да бъде безболезнен.

Едно от най-великите препятствия, задържащи духовния подем, се заключава в това призрачно изпълване на живота, което дава житейското благополучие. Комфортът, удобството, ситостта и цялата измама на изчезващата, смъртна красота: ето елементите, от които е съставен пленителният мираж, приспиващ и парализиращ духовните сили. Колкото повече човекът е удовлетворен от тукашното, толкова по-малко той ще чувства влечение към отвъдпределното. Ето защо, за пробуждането са нужни тези страдания и бедствия, които разрушават илюзията за достигнат смисъл. Благополучието най-често води към груб житейски материализъм и обратно – духовният и особено религиозният подем обикновено се заражда сред тежки изпитания. Най-дълбоките откровения на световния смисъл се свързват с тези най-големи страдания, чрез които се пробужда и се закалява силата на духа.

Съзнанието за тази връзка на най-дълбоката радост и най-дълбоката скръб е намерило един изумителен по красота и сила израз в известните древноруски духовни стихове от „Дълбинната книга“:

Откъм тези страни, откъм източните
въставаше облак тъмен, облак страшен.
А изпод този облак страшен, тъмен
изпадна книга дълбинна.
И падна на планината Таворска, на славната,
при кръста чуден, при животворящия,
при онзи камък, при белия алатир
при честнàта глава, при Адамовата.

От безпросветния мрак, който е обгърнал разпятието, от гръмотевиците и бурите се е родило висшето откровение на Духа. Не може и да съществува по-добро изражение за космическия смисъл на разпятието. Целият свят е изпълнен с жажда за Безусловния, одухотворен е от стремежа към един, безусловен център. За това свидетелства и законът за всемирното притегляне на телата и стремежът на всяка твар към пълнота на живота, и нашето човешко търсене на смисъл. Но ето че световният път е изминат докрай: нагоре, надолу, във всички страни. И в резултат – пълно, окончателно крушение на всяка надежда. Светът е изоставен от Бога; в него няма център, няма цел, няма смисъл. Бог е умрял на кръста, а това означава, че живата връзка на вселената се е разпаднала, защото го няма това, което е съобщавало единството на целия неин стремеж, няма го това, което е правело от нея единен космос. Оттук и тези надигнали се над света гръмотевици и тази буря, този вихър на всеобщото космическо разрушение. Земята се е потресла, камъните са се разпукали, слънцето е помръкнало, изведнъж са угаснали всички огньове, които освещават вселената. И вече няма нищо на светло, освен тази безпросветна тъма – нито Бог, нито човек, нито светът.

В евангелското повествование за Голгота, от което се вдъхновява руският духовен песнопевец, ние имаме и нещо повече от указание за преходящо историческо събитие. Видяхме, че самото построяване на жизнения път е кръстообразно. Голгота – това е един постоянен, продължаващ факт от нашата действителност, защото няма минута, когато да не се извършва тази борба на смисъла с безсмислицата, когато светът да не е разпъвал Бога и когато Бог да не се е разпънал за света. А затова и имащият очи да вижда винаги съглежда в света тази безбожна същност, която отрича смисъла и която разпъва Бога, а заедно с нея – и цялата световна разруха: разпукващите се камъни, угасващите огньове и адския вихър, в който всичко кръжи и всичко се смесва в хаос.

Да промислим докрай тази картина на световната безсмислица, да си представим, че тя изразява истинската същност на вселената. Тогава целият празник на светлината на слънчевия ни кръг изведнъж помръква, а с него изчезват и всички живи багри, всички цветове на дъгата. Ако в живота няма смисъл, ако Бог е умрял и няма да възкръсне, то всичко в света е фалшификат и измама. Фалшиво е и нашето слънце, защото светлината му и неговата топлина са източник на призрачен, мним живот; фалшива е и всяка наша радост и песен; фалшива е и любовта, защото под убежището на мнимата радост тя увековечава лошия и недостоен живот; фалшива е и самата мисъл, която ни увлича с измамното подобие на смисъл. И от това, че всичко е фалшиво, се колебае и самата почва под нозете ни. Ето го непреходният смисъл на евангелския разказ за тъмата, обгърнала разпятието, за сътресението на земята и за разпукалите се камъни.

Едно от двете – или всемирен разпад, или всемирен смисъл: ето за какво говори явилата се в гръмотевиците и в бурята, изпаднала от тъмния облак Дълбинна книга. Ние имаме опорна точка над небесата. Има една непреодолима, чудесна животворяща сила, която укротява бурята, отново събира разпадналите се части в едно живо тяло. Има я тази сила на духа, за която вещае Дълбинната книга – тя връща смисъла на света, а заедно с него и изгубения строй и лад. И в радостта поради всеобщото възкресение на небето отново се разгарят угасналите светила.

Попитали царете цар Давид Евсеевич, какво е написаното в тази Дълбинна книга:

От какво е започнал белият свят,
от какво са започнали ясните зори,
от какво е започнал младият светъл месец.
От какво са започнали многобройните звезди.
От какво е започнал дребният дъждец?
Отговаряше на това премъдрият цар Давид Евсеевич:
Ще ви кажа, братя, – не от прочетеното,
не от прочетеното, всичко ще ви кажа по памет.
Започна при нас белият свят от Христа Царя Небесния,
слънцето червено – от лицето Божие,
ясните зори – от Божиите облачения,
младият светъл месец – от гърдите Божии,
нощите тъмни – от думите Божии,
дребният дъждец – от сълзите Му, буйният вятър – от въздуха.

Ако се замислим над тази народна песен, ние ще разберем, че наивното граничи с гениалното. Защото същия този смисъл на живота, който е скрит от премъдрите и от разумните, тук на практика е открит за децата. Ние се съмняваме, търсим, мъчим се чрез нашето незнание и вечно се мятаме между страха и надеждата. А кристално ясният и детски чист възглед от Дълбинната книга точно знае защо светят слънцето и луната, от какво горят безбройните звезди на небето, защо въздиша вятърът и за какво промислят дълбоките нощни Божии думи.

Песента вижда вечното във временното и затова в съзерцаването на временното привнася настроение от „покоя на вечността“. В това предвкусване на разрешителния акорд – вече прозвучал във вечността и имащ да прозвучи още в края на времената – се заключава решението на нашата мъчителна тревога. Нашето чувство за живота отново става радостно. И тази радост никой и нищо няма да отнеме от нас – нито болест, нито страдание, нито крушение на земните ни надежди, нито надигащите се бури, нито дори тоталното разрушение на цялото световно благополучие и порядък. Защото тази наша земна хижа, която тук страда, разпада се, а може би и приближава към своята гибел, там – в нашата вечна родина – ние я виждаме събрана и възкръснала. И щом ние вярваме в онази родина, ние никога, при никакви условия не се отчайваме и в тази. Ние вярваме в просветляващия смисъл на страданията. Вярваме в тази красота, която ще се роди от тях и ще ни застави да забравим скръбта на тези предродилни мъки.

Колкото и ужасна и мъчителна да би могла да бъде наблюдаваната от нас картина на безсмислицата, ще помним, че – пред съда на вечната Истина – безсмислицата е само изчезваща сянка на смисъла. Но да вярваме не в сянката, а в светлината, за която е казано:

„И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе“ (Иоан 1:5).

Следва

Превод: Борис Маринов

* Трубецкой, Е. Н. „Мировая бессмыслица и мировой смысл“ – В: Смысл жизни, М.: „Типография товарищества И. Д. Сытина“ 1918; превод според публикуването на текста в електронната Библиотека „Вехи“тук (бел. прев.).

[1] Метафизические предположения познания, с. 35.
[2] Виж: Марк 9:43-48 (бел. прев.).
[3] Цит. по превода на Д. Подвързачов и С. Андреев от 1928 г., достъпен на сайта Моята библиотекатук (бел. прев.).
[4] Става дума за сектата на „хлистовците“ („Хлысты“ или „Христововеры“), появила се в Русия в средата на 17 в. (бел. прев.).
[5] За това виж: Rohde, E. Psyche. Seelencult und Unsterblichkeitsglaube der Griechen, Bd. 1, 3 Aufl., S. 68-110.
[6] Ibid., S. 300.
[7] Имат се предвид богослуженията на хлистовците, характеризиращи се с изпълнение на емоционални песни и ритуални танци, в кръгово движение, целящи да приведат участниците в тях до екстатично състояние (бел. прев.).
[8] Ibid., Bd. 2, S. 10.
[9] Deussen, P. Das System der Vedanta. Nach den Brahma-Sûtra's des Bâdarâyana und dem Commentare des Çankara über dieselben als ein Compendium der Dogmatik des Brahmanismus vom Standpunkte des Çankara aus, 1883, S. 18.
[10] Ibid., S. 107.
[11] Ibid., 91.
[12] Ibid., 137.
[13] Ibid., 84.
[14] Из стихотворението „Фонтан“ (1836 г.) на Ф. И. Тютчев (бел. прев.).
[15] Лат. – „точка, в която нещо свършва или приключва“, „цел“, „намерение“ (бел. прев.).
[16] Виж моята брошура Умозрение в красках, М.: Изд. „И. Д. Сытина“ 1915, с. 29.
[17] Два мира в древнерусской иконописи, М.: „Путь“ 1916, с. 9-10.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/6pk4q 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме