Смисълът на живота. Въведителни текстове

Предисловие

Външният повод за настоящия труд са мъчителните преживявания на световната безсмислица, достигащи в наши дни до необичайно напрежение. Когато беше написана неговата първа глава, катастрофата, постигаща сега Русия, едва се надигаше и беше само мъчително предчувствие. Чуваха се далечни тътени от гърма на приближаващата буря, но оставаше надеждата, че тя ще отмине, и всичко все още изглеждаше цяло. След това настоящият труд бе прекъснат в самото му начало от революционната буря. Възобновен беше под гърма на оръдията на московския октомврийски разстрел от 1917 г. Сега, когато той е завършен, Русия лежи в развалини, превърна се в огнище на световен пожар, който заплашва с гибел всемирната култура.

В подобни епохи потребността да се отговори на въпроса за смисъла на живота се чувства по-силно от когато и да било. Пък и самият отговор при тези условия придобива тази отчетливост и релефност, която е възможна единствено в дни на несъмнена, рязка изява на световните противоположности. Където е най-дълбоката скръб, там е и висшата духовна радост. Колкото по-мъчително е чувството за царуващата наоколо безсмислица, толкова по-ярко, толкова по-прекрасно е и съзирането на този безусловен смисъл, който представлява разрешението на световната трагедия.

Едва ли е нужно към това да се добавя и че по отношение на основния замисъл на настоящия труд съвременните събития и преживявания, за които става дума тук, играят ролята само на външен повод. Като цяло, този труд, израз на цялото миросъзерцание на неговия автор, представлява от себе си плодът на целия му живот. От текущите събития се обуславя не неговото съдържание, а тази специфична, конкретна форма, в която бяха облечени някои от неговите глави. Общо погледнато пък настоящата книга продължава хода на онези мисли, които и по-рано бяха развити в редица трудове, в частност в моите книги Мирогледът на В. С. Соловьов (1913 г.) и Метафизически предположения на познанието (1917 г.). Пък и всички въобще трудове, издадени досега от мене, донякъде изразяват все същото миросъзерцание, донякъде представляват подготвителни етюди към тази книга, в която основните начала на това миросъзерцание са изразени по-пълно и определено в сравнение с по-предишните ми съчинения. Също така и моите последващи религиозно-философски трудове, ако Бог ми даде да доживея тяхното осъществяване, могат да бъдат единствено по-нататъшно разгръщане на изказаните тук основополагащи мисли върху смисъла на живота.

Москва, 15 (28) юни 1918 г.

Кн. Евгений Трубецкой

Въведение

1. Въпросът за смисъла въобще и въпросът за смисъла на живота

Опитът да се отговори на въпроса за смисъла на живота трябва да се предшества от неговото ясно и точно поставяне. Преди всичко сме длъжни да кажем какво разбираме под този „смисъл“, за който питаме.

Да се пита за смисъла означава да се зададе въпросът за безусловното значение на нещо, т. е. за такова мислено значение, което не зависи от субективната преценка на когото и да било, от произвола на чиято и да било индивидуална мисъл. Независимо дали ще питаме за смисъла на някоя непонятна дума, на някакво наше преживяване или на целия живот, въпросът винаги се отнася до всеобщото и безусловно значение на това, за което питаме: става дума не за това какво означава дадената дума или преживяване за мене или за някого другиго, а за това, какво то трябва да означава за всички.

Така разбираният „с-мисъл“ е логически необходимо предположение и търсеното от всяка мисъл. Основната задача на логическата мисъл се заключава в това да не бъде тя само субективно преживяване. Затова и всяка логическа мисъл се стреми да се утвърди в нещо безусловно и всеобщо, което и се нарича истина или смисъл. Мисълта, която остава само субективна, не достига целите на този стремеж, тя е неспособна да се превърне в нещо общозначимо и от всеки логически мислещ се отхвърля като безсмислена. Иначе казано, „смисълът“ представлява общозначимото мислено съдържание или, което е все същото, общозначима мисъл, която е задължителното за всяка мисъл търсено.

Не е трудно да се убедим, че така разбран „смисълът“ представлява сам по себе си логически необходимо предположение не само на всяка мисъл, но и на всяко съзнание. Тъкмо това означава и да съ-знаваш: означава да осмислиш, т. е. да отнесеш съзнаваното към някакъв обективен, общозначим смисъл. Докато само преживявам едни или други усещания, впечатления, емоции, все още не съ-знавам. Съ-знавам едва от онзи момент, когато моята мисъл, възвисявайки се над възприеманото, отнася това възприемано към някакво общозначимо мислено съдържание, утвърждавано като „смисъл“.

Да предположим, че аз седя на брега на голяма река. В далечината виждам нещо, подобно на мъгла. След това впечатлението ми се прояснява и аз отчетливо възприемам някакъв дим. Може би това е издигнал се над реката облак, може би е дим от фабрична тръба в далечината или от движещ се покрай брега парен локомотив. Ала ето че димът, който отначало ми е изглеждал като неподвижен, започва да се приближава, следвайки извивките на реката, а заедно с това ухото ми ясно започва да различава приближаващи се плясъци по водата, които все повече се усилват. И изведнъж на мене окончателно ми се изяснява несъмненият смисъл на всичко, което възприемам – смисълът, който веднага превръща хаоса на моите възприятия в единна, в цялостна картина. Това е параход, който се движи надолу по течението! Всичко, което по-рано ми се е представяло или се е струвало – облакът, димът от фабриката или парният локомотив, отхвърлям като нещо само мое, мнимо, психологическо. Намерил съм нещо свръхпсихологическо, което е свръх моите усещания, преживявания, мисли, това общо, търсено от моите мисли, което те предполагат и което поради това се назовава „с-мисъл“. За разлика от всичко онова мнимо, струващо се, което съм отхвърлил, това мислено съдържание, съзнавано от мен като смисъл, аз утвърждавам като общозадължително. След като на мене веднъж ми е станало ясно, че виждам и чувам параход, движещ се по течението, аз вече изисквам и всички останали да признаят това. Същото това мислено съдържание трябва да изрази „с-мисъла“ на преживяванията и възприятията и на другите хора, които, редом с мене, от същото място гледат в далечината в същото направление и слушат.

Същото това значение на въпроса за „смисъла“ може да бъде показано и чрез всеки друг конкретен пример. Винаги това е въпрос за общозначимото мислено определение на дадено нещо – за безусловното значение на мисълта за нещо, което е познаваемо или е просто съзнавано. В това значение на думата „смисъл“ трябва да има всичко, което ние съзнаваме, защото да „съзнаваме“, това означава именно да облечем даденото нещо във форма на общозначима мисъл. Всичко онова, което не се поддава на такова изразяване, се намира отвъд пределите на възможното съзнаване.

Под „смисъл“, по този начин, винаги се подразбира общозначима мисъл за нещо, и в това значение на думата смисъл притежава решително всичко онова, което може да бъде изразено в мисълта, било то ценно или не. Така разбираният „смисъл“ може да се изрази както в положителна, така също и в отрицателна оценка за произволен предмет на нашето познание, защото отрицателната оценка, също колкото и положителната, може да бъде облечена във формата на общозначима мисъл. Ние можем да говорим за добър, лош или безразличен по отношение на доброто и злото „смисъл“ на едно или на друго деяние или факт – всички тези изречения в еднаква степен могат да се намират в пълно съответствие с думата „смисъл“ в нейното широко значение.

Освен обаче това общо значение на общозначима мисъл, думата „смисъл“ има още и едно друго, специфично значение на положителна, на общозначима ценност, и именно в това значение се и разбира тази дума, когато се поставя въпросът за смисъла на живота. Тук, очевидно, става дума не за това може ли животът (каквато и да би била неговата ценност) да бъде изразен в термините на общозначимата мисъл, а за това струва ли си да се живее, притежава ли животът положителна ценност, при това такава ценност, която е всеобща и е безусловна, ценност, която е задължителна за всекиго. Такава ценност, в качеството на всеобща, допуска общозначим мислен израз и, значи, тясното, специфично значение на думата „смисъл“ в дадения случай не отменя, а допълва общото ѝ значение. Търсеното тук, както и във всички въпроси за „смисъла“, се явява общозначимата мисъл, ала при това – общозначимата мисъл за ценността. Предстои ни преди всичко да разгледаме с какви данни разполагаме за разрешаването на тази задача.

2. Общозначимият и свръхвремевият смисъл като търсеното от всяко съзнание

За да може търсеното от нас съзнание за смисъл на живота да бъде ясно и дълбоко, ние сме длъжни отначало да си дадем сметка за необходимите предпоставки на всяко съзнание.

От една страна, като материал за нашето съзнание служат разнообразните психологически преживявания – усещания, впечатления, чувствания. От друга страна, както вече беше изяснено, самият акт на съзнанието се изразява в отнасянето на целия този психологически материал към нещо общозначимо и затова свръхпсихологическо: към смисъла. Този свръхпсихологически смисъл представлява и основната необходима предпоставка на всяко съзнание като такова. Преди всяко конкретно съзнание, преди всяко усилие, което аз върша, за да осъзная каквото и да било, аз предполагам, че тези преживявания, които се стремя да осъзная, имат някакъв обективен с-мисъл и затова те могат да бъдат изразени във формата на общозначима мисъл.

Всеки акт на моето съзнание предполага като свое търсено съществуването на една мисъл, която е действително отвъд пределите на всяко субективно мислене. Предполага съществуването на съдържание на съзнанието, което е действително отвъд пределите на всяко индивидуално, на всяко психологическо съзнание.

Или тази общозначима мисъл съществува, или цялото наше мислене е непрестанна илюзия. Или всяко съзнание представлява бълнуване и измама, или съществува някакво свръхиндивидуално, свръхпсихологическо съдържание на съзнанието, което съставлява неговия автентичен смисъл. Самата дума „съзнание“ (con-scientia) означава един сложен акт на духа, в който психическото преживяване се допълва от нещо съ-знавано. Тъкмо това нещо представлява свръхпсихологическият елемент на съзнанието, обективният му смисъл, към който ще отнеса психическите си преживявания.

Трябва веднъж и завинаги да се отървем от тази лъжлива психологическа теория, която утвърждава, сякаш че в случая с нашето съзнание си имаме работа единствено със състоянието на нашата психика. Ако това беше вярно, у нас нямаше да има съзнание. Ако целият ми духовен живот би се изчерпвал с изменчивите психически състояния, аз не бих могъл да се извисявам над тях. Иначе казано, не бих могъл да ги съ-знавам. Нашето състояние е нещо повече от всички свои изменчиви състояния тъкмо поради това, че на практика се издига над тях и ги отнася към нещо свръхпсихическо, което носи названието „смисъл“.

Ние трябва само да се вгледаме внимателно в същността на този свръхпсихически елемент на съзнанието и ще видим в какво се състои неговото различие от „състоянията на съзнанието“. Едно от неговите свойства – всеобщността – по-горе вече беше посочено: гледащите от брега на реката в далечината несъмнено виждат и преживяват различно тази далечина – сред тях може да има далекогледи, късогледи, далтонисти, хора с остър слух или глухи. Следователно „състоянията на съзнанието“ при тях са различни. Независимо от това обаче, смисълът на преживяванията им – „параходът, който се движи надолу по течението“, е един и същ. Той притежава свойството на всеобщността и безусловността. Той е задължителен за всекиго.

Към това се присъединява друга съществена особеност на „смисъла“. За разлика от „състоянията на съзнанието“ – изменчиви и непостоянни – смисълът е по своето същество неизменен и неподвижен. В „състоянията на съзнанието“ на наблюдаващите от брега на реката в гореприведения пример всеки миг се отличава от всички предишни и от всички следващи. Димът постепенно нараства – ту по-бял, ту по-черен; звуците се засилват и се променят; плаващият и приближаващ се кораб ту се скрива зад редиците на дърветата по лъкатушещите брегове, ту отново се показва. Но както и да би се изменяла картината, нейният общ смисъл – „параходът се движи надолу по течението“ – остава един и същи; колкото и да биха били изменчиви картината или събитието, които наблюдаваме, смисълът на наблюдаваното винаги остава свръхвремеви, винаги е облечен във формата на вечността. Гореописаната картина може и да отмине в далечното минало. От това обаче нейният смисъл не се променя; така или иначе видяното от мене и от другите на брега на реката и след безброй години ще означава едно и също: „параходът се движи надолу по течението“. Неизменен, разбира се, е не самият факт – неизменна е истината, която изразява смисъла на този факт. И, колкото и непостоянен и преходен да би бил този или друг някой факт, в него винаги ще има свой неизменен смисъл или, което е същото, своя – неизменна – истина.

Вече казахме, че без отнасяне към смисъла няма съзнание, че да съ-знаваш означава да осмислиш. Сега виждаме, че да съзнаваш означава да се издигнеш над времето и не само това, но и да издигнеш съзнаваното на свръхвремева висота, колкото и то да би било непостоянно и преходно. Общият закон на всичко, което е във времето, се изразява в известната сентенция на Хераклит: „Всичко тече“! Едва сме назовали дадена вещ, и тя вече се е изменила и сякаш е изгубила своето тъждество. На това основание, както е известно, последователите и продължителите на Хераклит са смятали за невъзможно да се произнасят каквито и да било съждения за вещите, защото след като не съществува нищо неизменно, нито едно, тъждествено със себе си, подлежащо, то и всяко сказуемо, което се отнася до подобно подлежащо, веднага след произнасянето – или дори в самия момент на произнасянето – ще трябва да се окаже лъжливо, тъй като подлежащото вече се е изменило. Заблуждението в този построен върху учението на Хераклит софизъм, се заключава в смесването на факта с неговия смисъл: именно оттук се извежда погрешното заключение, че уж изменчивостта на факта изключва неизменността на неговия смисъл или неизменността на истината за този факт. В действителност, колкото и фактът да би бил изменчив, тази изменчивост не изключва възможността на съждението за него, тъй като съжденията имат отношение към свръхвремевия смисъл на изменчивото. Според Хераклит не е възможно да се изкъпем два пъти в една и съща река, защото тази река, в която съм се къпал по-рано, вече е изтекла, и секунда по-късно имаме вече не тази, предишната, а друга река. По-точно казано, в една и съща река не може да се изкъпеш дори веднъж, тъй като в продължение на нито една секунда реката не остава една и съща – това пребиваващо „също“, което ние наричаме река, всъщност изобщо не съществува. Грешката в това разсъждение на Хераклит се заключава в това, че думата „река“ изразява не някакви отнасяни от течението капки, струи или изменчиви състояния, а неизменен смисъл на цялата тази течаща серия от състояния. Реката си остава река, каквито и струи да текат в нея и в каквито и цветове, в зависимост от сезона и от периода от деня, да биха се те украсявали. Защото думата „река“ изразява нещо, което съзнанието е отвоювало от времето, някакъв непреходен и неизменен „смисъл“ на това течащо.

Това пък различаване на течащата действителност от нейния смисъл ни дава ключа към разрешаването и на друг знаменит софизъм от древността, който засяга проблемите на движението. Елеатът Зенон, както е известно, е отричал реалността на движението и като доказателство за това е посочвал невъзможността да бъде мислено движение без противоречия. Ако се опитаме, например, да изразим на езика на мисълта движението на летящата стрела, ще сме длъжни да я мислим едновременно и като движеща се, и в покой – тя трябва и да се движи, и заедно с това да пребивава във всяка точка, през която преминава. Ако обаче се движи, тя няма да може да пребивава в нито една точка; ако пък пребивава някъде, то значи тя не се движи.

Привидността на това противоречие се обяснява именно с горепосоченото смесване на реалния процес, който представлява непрестанно изменение, и неподвижния смисъл на този процес. В картината на летящата стрела несъмнено има съчетание на движение и покой, но го няма това вътрешно логическо противоречие, което смущава Зенон, защото тук предикатите „движение“ и „покой“ се отнасят към различни субекти. Движението на стрелата не се прекъсва от покой в нито една точка и се извършва без прекъсване. Но мисълта, съдеща за това движение и възпроизвеждаща линията на полета на стрелата, се покои както в цялата тази линия – в нейната цялост, така и във всяка нейна отделна точка, защото за тази мисъл всички тези точки се свързват от общия неизменен смисъл, който се изразява от думата „движение“. Колкото и изменчиво да би било това, за което ние мислим, истината за това изменящо се е неизменна и да я мислим, това означава и за нас да се приобщаваме с мисълта си към вечния покой. Движението, това е постоянно, непрекъснато изменение, но смисълът, в който ние го осъзнаваме, е вечен и неподвижен. Под дадено определено движение винаги се разбира едно и също, при което между тази неподвижност на смисъла и подвижността на онова, което се изразява чрез него, няма никакво противоречие.

Грешката на Зенон нерядко повтарят и в наши дни. Съвсем неотдавна Бергсон, като не е забелязал тази грешка, от току-що приведената аргументация на древния философ е извел заключението, че уж нашата мисъл, оперираща с неподвижни общи понятия, поради самото това не е в състояние да възсъздаде непрекъснатостта на реалния процес, на реалното движение. А в действителност въпросът стои точно обратно. Ние си даваме ясна сметка за непрекъснатостта на реалния процес. И тази мисъл за непрекъснатостта на движението е достъпна на нашия ум тъкмо вследствие от това, че за него всички точки на движението и всички моменти време, в течение на което то се извършва, са свързани в интуицията на смисъла на свръхвремевото и затова не можещо да бъде прекъснато във времето. Ако можехме да мислим всичките моменти от движението другояче, освен като следващи един след друг и не бяхме в състояние да ги мислим едновременно – в един миг – ние не бихме могли и да свържем тези моменти и тези точки в едно непрекъснато цяло. Тогава за нас движението би се прекъснало във всяка мислима от нас негова точка. Иначе казано, в този случай за нас не би го имало самият преход от точка към точка, т. е. самото движение. Ясно е, следователно, че понятието за непрекъснатостта става достъпно за нас тъкмо по силата на способността на нашата мисъл да се издига над времето и да мисли като едно цяло както това, което в него вече е протекло, така и онова, което протича, и онова, което все още не е настъпило – въобще, всеки един синтез на моментите, които са разделени помежду си във времето, е възможен единствено чрез интуицията ни за смисъла на свръхвремевото.

Всяко въобще движение, всяко събитие във времето има свой неподвижен смисъл: истина, която го изразява – в противен случай всяко изказване за това движение или това събитие би било невярно. Свръхвремевият смисъл на движението и на всичко, което се движи, се предполага от всички наши съждения за движещото се, от цялото ни съзнание за него. Това може да бъде пояснено чрез произволно наше съждение за един или друг исторически факт от миналото. Да се говори за историческото минало, това означава да се говори за нещо несъществуващо: за нещо, което вече го няма. А същевременно всяко наше съждение за събитията от Френската революция, например, предполага, че нашият предмет е по някакъв начин в истината, че в нея въобще се съхранява всеки един мимолетен момент от текущата и протичаща действителност. Ако всички моменти от движението по някакъв начин не са се съхранявали в истината, то движението би било немислимо, ние не бихме могли да построим самото понятие за движение, защото то би било лъжа. Да се мисли движението означава да се мисли всеки негов миг и всяка точка, през която то минава, като нещо изчезващо във времевата действителност и, заедно с това – пребиваващо в истината.

Тук ни предстои да поясним какво представлява тази пребиваваща над движещото се истина и какво представлява този свръхвремеви смисъл, чрез който съзнаваме всичко онова, което съзнаваме.

3. Истината като акт на безусловното съзнание

Вече видяхме, че да „съзнаваш“ означава да намираш общозначимото мислено съдържание, общозначимата мисъл, която изразява с-мисъла на съзнаваното или, което е същото, неговата истина. Така нареченото „лъжливо съзнание“ не е съзнание в собствен смисъл, а или неудачен опит да съзнаеш нещо, или празна привидност, че и симулация на съзнание. Докато правя единствено предположения за смисъла на нещо, преживявано от мене, аз съзнавам не търсения от мене смисъл, а единствено моите предположения. Да съзнаеш в собствен смисъл означава не да гадаеш относно истината или относно смисъла на възприемаемото, а да ги притежаваш. Съзнава своето преживяване не този, който си мисли: „може би гърми гръм, а може би по моста минава каруца“. Съ-знаващ в собствен смисъл на думата е знаещият. Смисълът или истината са именно онова, което възвежда мисълта на стъпалото на съзнанието.

Оттук става видно, че смисълът-истина е неотделим от съзнанието. Това е смисълът, който му е иманентен, който, в качеството си на такъв, не може да бъде утвърждаван отделно от съзнанието.

Тук всички наши утвърждавания относно истината и смисъла се превръщат в една непрестанна антиномия, защото една и съща истина трябва да бъде предполагана от нас и като трансцендентна, и като иманентна на съзнанието.

От една страна, както видяхме, истината е нещо свръхпсихологическо, към което ние отнасяме нашите психологически преживявания – защото тази истина, чрез която ние оценяваме всички наши преживявания, е нещо трансцендентно, нещо отвъд съзнанието ни като психологически акт. Истината-смисъл е безусловно действителна, а следователно тя е действителна независимо от моето, твоето или на когото и да било психологическо съзнание. От друга страна обаче във всяко търсене на нашето съзнание истината-смисъл, които ние търсим, се предполагат в качеството на съдържание на съзнанието, при това като общозначимо съдържание. Това не е трудно да бъде пояснено чрез редица нагледни примери и особено от истините на времевото битие.

„През пролетта на годината „хикс“ чучулигите долетяха на 9 март“. „Втората пуническа война е продължавала от 218 до 201 г. пр. Хр.“. В какво се заключава пребиваващата истина на тези две утвърждения? За този, който определя истината като „битие“, те на часа се превръщат в лъжа, тъй като долетелите чучулиги, в случай че същите все още са живи, отдавна са отлетели обратно. Точно както и Анибал, Сципион и всичките останали герои от Втората пуническа война, също както и самата война, отдавна вече са изчезнали в „небитието“. А междувременно истината за тези факти от миналото е нещо, пребиваващо и след унищожаването на самите факти. Пребивава не само това временно, непрестанно продължаващо се „битие“, а едно неизменно, свръхвремево съдържание на съзнанието, което се изразява чрез съжденията: „чучулигите долетяха на 9 март“ и „Втората пуническа война е продължавала от 218 до 201 г.“.

Да се утвърждава каквато и да било истина означава винаги да се утвърждава някакво съдържание на съзнанието, във всеобща и безусловна форма. Това може да бъде показано чрез произволен пример, за каквито и истини да става дума. От което е видно, че вярата в истината-смисъл, чието наличие се предполага във всяко наше съждение, във всеки акт на нашето съзнаване, представлява в действителност вяра в транссубективните, свръхпсихологически съдържания на съзнанието, т. е. такива съдържания на съзнанието, които запазват цялата своя действителност и значимост, съвършено независимо от това дали те се съзнават или не се съзнават от едни или от други психологически субекти на съзнанието. Това съдържание на съзнанието, което се изразява с думите „земята се върти около слънцето“, ще е истинно, дори ако нито един психологически субект на съзнание не знаеше за казаното. И когато изследваме, когато издирваме някаква, на никого досега не открита истина, ние търсим не някакво независимо от съзнанието „битие“, а точно това съдържание на съзнанието (за битието или за каквото и да било), което бихме могли да утвърждаваме като безусловно, като общозначимо и като действително, независимо от психологическите преживявания на когото и да било.

Самият израз „общозначим“ или „общозначимо“ не изразява съвсем адекватно и точно основното свойство на истината, защото неволно ни заставя да мислим за някакви психологически субекти на съзнанието, за които истината нещо „значи“. При положение, че при определянето на истината ние трябва да се абстрахираме именно от всичко психологическо. Положението „земята се върти около слънцето“ остава истина, макар психологически да не е означавало нищо абсолютно за никого. Истината представлява такова съдържание на съзнанието, което притежава безусловна действителност, независимо от каквото и да било психологическо.

Оттук става видно и в какъв смисъл истината е трансцендентна и в какъв смисъл, обратно, тя е иманентна. Тя е общозначима мисъл отвъд пределите на моето мислене като психологически акт и общозначимо съдържание на съзнанието – отвъд пределите на моето съзнание. За мен тя е отвъдпределна или трансцендентна, тъй като нея аз не я съзнавам психологически. Но бидейки трансцендентна по отношение на психологически ограничената моя мисъл и на моето психологически ограничено съзнание, истината в никакъв случай не е трансцендентна на съзнанието като такова – на съзнанието въобще, защото по самата си природа истината представлява общозначима мисъл, съдържание на съзнанието, притежаващо формата на всеобщност и безусловност.

И само в качеството на такава истината e търсеното от моето съзнание и познание. В състояние съм да се издигна в акта на съзнанието към свръхпсихологическия смисъл на преживяваното от мене, мога да схвана с мисълта си нещо, което се издига над моите изменчиви психологически състояния. С една дума, мога да отмествам до безкрайност психологическите граници на моето съзнание и моята мисъл, само че моето съзнание и моята мисъл не могат нито психологически, нито логически да излязат отвъд пределите на съзнанието и на мисълта въобще. Всичко, което аз съзнавам, със самото това е съдържание на съзнанието и моята мисъл не може да схване нищо, освен мисълта. Да се предполага истината (а истината се предполага от нашето съзнание и нашата мисъл с неизбежност, с необходимост) означава именно да се предполага, че над моите мнения и моите мисли съществува и една безусловна мисъл за познаваемото, че над моето съзнание съществува и някакво безусловно, обективно съдържание на съзнанието, което изразява чрез себе си истинската същност на съзнаваното.

Тази теория на познанието, която изобразява истината като независима от мисълта и отвъден на нея предмет на познанието, а самото познание – като мислено копие на този предмет, трябва да бъде веднъж и завинаги изоставена. Защото, в случай че тази истина-оригинал беше отвъдпределна за мисълта, мисълта не би могла да снема копия от нея. Мисълта може да снема копия единствено от мисълта. Истината би била безусловно несравнима с моите измамни мнения и лъжовни мисли, в случай че самата тя не бе определена мисъл, определено съдържание на съзнанието. Във всеки наш опит да съзнаем или да познаем каквото и да било ние сравняваме помежду им множество мисли, множество съдържания на съзнанието и питаме кое от тях е истина. Във всеки случай обаче ние предполагаме, че истината е определена мисъл, че тя е определено съдържание на съзнанието – в противен случай този процес на сравнение и избор между мисли би бил лишен от всякакъв смисъл. На хоризонта виждам някакви неопределени беловати контури. Може би е облак, но е възможно да е и далечен планински връх. Както и да реша този спор между противоположните представи, мисли и мнения, така или иначе от съзнанието и от мисълта аз не мога да изляза. Всяко решение ще утвърждава като истина не нещо, което е извън мисълта и съзнанието, а една или друга определена мисъл, едно или друго определено съдържание на съзнанието.

Съгласно разпространения възглед, истината е възможно съдържание на съзнанието за възможните психологически субекти. Дълбоко погрешно би било да се съзира в това определящ признак на истината, защото наличността или отсъствието на истина не могат да зависят от какъвто и да било психологически факт. Истината-смисъл на нашето съзнание по необходимост се предполага като нещо, което е действено независимо от нас, безусловно действително: тя не може да бъде реално обусловена от съществуването на можещия да я съзнава психологически субект. Независимо дали този субект го има или не, истината така или иначе съществува. Точно по същия начин и психологическият субект, „можещият да съзнава“, не се явява още и логическо условие за съществуването на истината, тъй като тъкмо по своята логическа природа истината е безусловното.

Тази безусловност и, в частност, психологическата необусловеност на истината, се предполагат от всяко наше съждение за каквато и да било истина. Да се вярва, че тази планина наистина съществува означава да се предполага, че тя съществува не само за възможния човешки или човекообразен наблюдател. За психологическия субект на съзнанието наблюдаването на фактите от миналото в настоящето е невъзможно. При все това обаче ние предполагаме тези факти като нещо безусловно действено в истината. А в случаите, когато наблюдаването на планината или на друго явление е психологически възможно, не то обуславя истинността на съществуването на планината, а точно обратно: наблюдението е възможно затова, защото планината действително съществува.

С една дума, истината се предполага с необходимост от нас като такова съдържание на съзнанието, което е действено не само отвъд пределите на нашето съзнание, но отвъд пределите на психологическото преживяване на когото и да било. И тази действеност не е само логическа, а и онтологична, защото истината ще обеме в себе си всичко, което е, защото в нея се съдържа всяко битие и пак в нея намира безусловното си определение; всяко битие съществува само дотолкова, доколкото е в истината. Иначе казано, истината е съществуващото: в противен случай тя не би могла да бъде истина на битието.

В какъв смисъл обаче тя е съществуващото? Ние видяхме, че цялата действеност на истината е действеност на съдържанието на съзнанието. Ясно е, следователно, че да се вярва в нея означава да се предполага безусловното съзнание като истински съществуващо и действено. И дори на света да нямаше психологически субекти, можещи да възприемат и да съзнават, истината съществува: следователно съществуват някакви съдържания на съзнанието, които носят върху себе си печата на необходимостта, на всеобщността и безусловността. Съществува едно свръхпсихологическо съзнание, безусловно и всеобщо както по своята форма, така и по съдържание. И аз, психологическият субект, мога да съзная истината само доколкото така или иначе се приобщавам към това съзнание.

Моите представи и мнения ще имат само условно съществуване: когато мене няма да ме има, няма да ги има и тях. Обратно на това, истината, това е такова съдържание на съзнанието, което съществува безусловно, дори и нас, хората, въобще да ни нямаше. Истината винаги изразява от себе си вечно активното съзнание, дори и когато тя е истина за някакъв преходен факт. Цезар и Анибал отдавна са изчезнали, но тези съдържания на съзнанието, които изразяват истината за Цезар и за Анибал, остават вечно действителни. Какво обаче представлява тази действителност на съдържанието на съзнанието, която не зависи от съществуването на психологическите субекти на съзнание? Не е ли очевидно, че допускането на истина, на която се покои цялото наше съзнание и мислене, е съвършено тъждествено с допускането на безусловно и абсолютно съзнание? Или има истина, като акт на безусловно съзнание, или изобщо няма истина.

4. Истината като всеединна мисъл и всеединно съзнание

Това допускане на безусловно съзнание представлява необходимата предпоставка за всеки акт на нашето съзнание. Вече видяхме, че да съ-знаваш, да осмислиш каквото и да било означава именно да намериш безусловното свръхпсихологическо съдържание на съзнанието, което именно представлява и истината или смисълът на съзнаваното. Или този свръхвремеви смисъл, който ние търсим, съществува, или търсенето ни е напразно. Или наистина всичко, което се стремим да съзнаем, е осъзнато отвека в Безусловното, или истината, която съставлява търсеното от нашето съзнание, изобщо я няма; няма го това, което бива съ-знавано от нас; в този случай обаче и самото наше съзнание е чиста илюзия.

Безусловно съзнание: ето я тази необходима опорна точка, която се предполага от всяко наше субективно, антропологично съзнание. Без тази опорна точка всичко в моето съзнание потъва в мрак, всичко изчезва – и материята, и формата; всичко се смесва в хаоса на субективните преживявания, над които аз нямам сили да се издигна, защото мога да съзнавам единствено в светлината на безусловното съзнание. Всеки акт на моето съзнание предполага, че съ-знаваното е отвека осъзнато в безусловното; всяко търсене на моите мисли предполага и някакъв свръхвремеви „смисъл“, който аз търся, т. е. някакъв свръхвремеви акт на безусловната мисъл.

Вниквайки вътре в същността на основното допускане на нашето съзнание, ние ще открием неговите по-нататъшни определения. Да съзнаеш каквото и да било означава да намериш единната истина, единния смисъл на съзнаваното; нашите човешки мнения и мисли могат да бъдат безкрайно множество, но истината е една за всички. Да съзнаеш означава да отнесеш съзнаваното към този единен, задължителен за всички смисъл, т. е. към истината.

Истината е такова съдържание на съзнанието, което е едно за всички, такава мисъл за съзнаваното, която за всички е задължителна. Заедно с това истината по необходимост се предполага от нас като всеобхващаща мисъл, обемаща всичко действително и възможно. Всеки акт на моето съзнание предполага, че за всеки възможен предмет на съзнанието съществува само една истина, че има само една възможна мисъл, която изразява смисъла на всичко съзнавано. Изказано с други думи, истината се предполага от нас като единна мисъл и в същото време всеобемаща, т. е. като всеединна мисъл. Съществува истина за всичко, и в същото време истината е една. Следователно истината е едновременно единно и всичко. И това единство на истината представлява единството на безусловната мисъл за всичко.

Ако истината не беше всеединна мисъл, то за едно и също нещо щеше да е възможно да съществуват по две противоречиви истини. Обективно истинно тогава би било, че Пуническата война е съществувала, както и че нея я е нямало; че бялото петно на хоризонта е планина, но също така и това, че то е облак. Суетен при това положение би бил и самият наш стремеж към съзнаването, т. е. към намирането на единен смисъл, на единна безусловна мисъл за съзнаваното. Да се каже, че съществува единна истина означава да се твърди, че съществува единна безусловна мисъл за всичко.

Как обаче тази всеединна мисъл-истина се отнася към моето човешко съзнание? A priori сме убедени, че и всичко наше, психологическо е обхванато от това всеединство, че всяка наша представа, всяко чувство и преживяване имат само един възможен смисъл, допускат едно единствено истинно тълкуване. Това априорно предположение е необходимата предпоставка на цялото мое съзнание. Да съ-знаваш означава именно да отнесеш нещо към истината; съответно на това, и всяко мое усилие a priori да съзная каквото и да било предполага съществуването на истина като общозначим смисъл на съзнаваното. А това би било невъзможно, в случай че всеединството на истината представляваше нещо изцяло отвъдно за съзнанието. Към истината отнасям всяко мое психическо преживяване, всяко състояние на моето съзнание. И предварително съм убеден, че тези преживявания така или иначе съществуват в истината – в противен случай всяко мое съзнаване би било само илюзия.

Моите чувства могат да ме мамят. Тази къща, която сега виждам, в действителност може би въобще не е къща, а мой субективен мираж, моя фантазия. И в този случай обаче моите представи ще се обемат от истината, защото истинно е това, което сега на мене ми изглежда като къща, истинно е това, че в дадената минута аз преживявам халюцинация. По същия начин и моите мисли могат да бъдат измамни и лъжливи, но цялата тази моя лъжа не само се обема от истината, но и се преодолява в нея, снема се в нея като лъжа и по този начин се претворява в истина. Собственото ми мнение, че Омир не е съществувал като историческо лице може и да е лъжливо, ала в такъв случай истинно е това, че аз се придържам към погрешно мнение, както е истинно и това, че това мнение е погрешно.

В известен смисъл следователно в истината има всичко, което аз мисля, всичко, което долавям и чувствам, всички състояния и преживявания на моето съзнание. Това би било съвършено невъзможно, в случай че истината представляваше някаква отвъдна за съзнанието, като такова, действителност или реалност. Ако в истината по някакъв начин е включено всичко съзнавано и всеки акт на действителното и възможно съзнание, това ще означава, че истината, това е пълнота на съвършеното и абсолютно съзнание за всичко. Тъкмо като пълнота на всеединното съзнание истината се предполага от всеки акт на моето съзнание: единствено върху това предположение е основано и цялото наше търсене на истината. Преди всеки отговор на нашия въпрос за истината ние безусловно сме убедени, че такъв отговор съществува, т. е. че в истината аз ще мога да намеря всички съдържания на моето съзнание – в тяхното безотносително значение. Търсенето на истината е опит да се намери безусловното съзнание в моето съзнание и моето съзнание – в безусловното. В случай че не съществува безусловно съзнание и всеки подобен опит е чиста илюзия, тогава и всяко познаване и всяко съ-знаване ще бъдат невъзможни. В случай че не съществува безусловно съзнание, съзнание, тъждествено с истината, то тогава и никакви изказвания, съждения или интуиции на съзнанието няма да са в състояние да изразят истината. Отричането на безусловното съзнание с логическа неизбежност ще доведе до оправдаване на известните софистични положения. Истина не съществува, а дори и да би съществувала, би била непознаваема, а дори да би била познаваема, тя би била непредаваема посредством речта.

Основното положение на софистиката – „човекът е мяра за всичко истинно – че то е истинно, и за всичко лъжливо – за това, че то е лъжливо“, не представлява в собствен смисъл нищо друго, освен категорично отрицание на всеединното, безусловно съзнание. Всяко съзнание, като такова, от тази гледна точка, е само човешко, антропологично, а затова и само индивидуално. Ако това е вярно, ако над съзнанието на човешкия индивид няма друго съзнание – единно, всеобщо и безусловно, и, в тази своя свръхпсихологическа безусловност – действително, тогава софистите са прави. Тогава човекът, с неговия хаос на противоположните съждения за всичко, действително ще бъде мяра за всичко и няма да съществуват никакви обективни основания едното от две противоречиви съждения да бъде предпочетено пред другото.

Както е известно, софистиката е била победена в онова сократическо изискване, което се изразява с думите на Делфийския оракул: „Познай себе си“. Сократ, а след него и Платон, са показали, че в самопознанието или в самосъзнанието човекът достига до обективната идея, т. е. до свръхиндивидуалното, вселенско и безусловно съзнание.

Идеята, както я е разбирал Платон, не се изчерпва с определения като „понятие“ или „същност“, защото идеите, според Платон, не само се „издигат“ или се „съзнават“ от хората: те притежават независимо, отстранено от хората съществуване и съзнание, но съзнание, което не е индивидуално, нито е психологическо, а е свръхиндивидуално, тъй като по самата си същност идеята е вселенска. Този свят на идеите, обективно свързани чрез връзката на единното, е именно вселенското, безусловното съзнание, за разлика от индивидуалното съзнание; това е обективната мисъл-истина. И да съзнаеш, по Платон, означава тъкмо да си спомниш, да намериш в дълбините на своето собствено индивидуално съзнание тази вселенска мисъл, която е всеобхващаща и единна за всички.

Как тази обективна мисъл-истина се отнася към моите собствени преживявания? В какъв смисъл тя ги обема и ги обхваща в себе си? За да отговорим на този въпрос трябва да вземем под внимание, че сами по себе си моите представи и чувства, и въобще моите психически преживявания не са нито истина, нито лъжа. Истинни или лъжливи те стават единствено от този момент, в който аз се опитвам да съ-зная тяхната обективна връзка и да утвърдя тази връзка в съждение. Кръгло, червено, зелено, вкусно, твърдо и други подобни на тях откъслечни представи сами по себе си не са нито истина, нито лъжа. От момента обаче, в който кажа това дърво е зелено или това дърво е червено, аз ще имам или истинни, или лъжливи представи. Истинен или лъжлив може да бъде само синтезът на тези или други съдържания на съзнанието, а не отделните съдържания на съзнанието сами по себе си, взети откъснато едно от друго. Лъжлив ще бъде такъв синтез, който ще е продукт само на моето индивидуално усмотрение или мнение, и, напротив, истинен ще бъде общозначимият или безусловният синтез.

Истината е абсолютен синтез, т. е. такъв синтез на представите, който притежава свръхпсихологическо, безусловно значение. Вярата в истината, която a priori съставлява цялото наше съзнание, е именно вярата в един такъв абсолютен синтез, в който всички представи – възможни и действителни – са дадени в тяхното безусловно значение.

Това може да се обясни с примера, приведен в началото на това въведение. Когато виждам тъмното петно на хоризонта и питам какво е това – дим от фабрика, стояща на едно място, или пък дим от наближаващ параход, аз поставям въпроса за абсолютния синтез на представите: тук истината (а именно, че „параходът се движи надолу по течението“) се различава от мамещото субективно мнение (че „на хоризонта дими фабрика“) тъкмо като безусловен синтез, а затова и необходим, общозначим в сравнение с произволния, само субективния, имащ само психологическа значимост синтез.

Същото може да бъде пояснено и с помощта на всеки друг пример: попитам ли за историческата дата на някое събитие, истината, която аз търся, представлява абсолютен синтез между датата и събитието; решавам ли някаква аритметическа задача, отново търсената истина ще се изрази във вид на синтез на това или онова понятие с това или онова число. Надали е нещо случайно, че разширяващите нашето познание истини са синтетични съждения. Като материал за такива съждения служи абсолютно всичко, което възприемам и което преживявам. Дали ще си имам работа с възприемането на някаква обективна реалност или със собствената си субективна халюцинация, така или иначе аз винаги предполагам, че съществува някакъв абсолютен синтез, който изразява преживяваната от мене истина. Съждението „това явление е мое субективно бълнуване“ е същото това утвърждаване на абсолютния синтез на две представи (на виждащия субект и на бълнуването), каквото е и съждението „виждам истински човек“ (където преживяването на виждащия се свързва с обективната реалност на видимия).

Следователно всеки въпрос на моето съзнание за истината-смисъл на съзнаваното предполага такъв абсолютен синтез, където всички действителни и възможни представи са по необходимост свързани помежду си, свързани още преди да съм успял да съзная или да осмисля тази връзка. Всяко търсене на истината-смисъл предполага нея като синтез, вече завършен преди всяко наше съждение. С една дума, абсолютният синтез на нашите представи се предполага по необходимост от нас не само като логическо, но и като действително предсъществуващо по отношение на всеки акт на нашето съзнание. Моят опит да намеря безусловната връзка на моите представи предполага, че преди всяко възможно съждение тази връзка е дадена в истината.

По-рано видяхме, че на истината, като такава, е присъща формата на вечността, че всяка истина се явява като вечна, дори и истината за преходното във времето събитие. Да предполагаш истината следователно означава да предполагаш не само абсолютния, всеединния, но и предвечния синтез на всички възможни съдържания на съзнанието.

За да схване единния смисъл на каквото и да било, моята човешка мисъл е длъжна да премине във времето от момент към момент, от един елемент на дадеността към друг. За да получа аритметична сума, аз съм длъжен да прибавя събираемо към събираемо; за да произнеса съждение – „параходът се движи надолу по течението“ – аз съм длъжен последователно да премина от едно зрително впечатление към друго и от зрителните впечатления, към звуковите впечатления. В истината обаче ги няма всички тези преходи – там преди всяко събиране е дадена сумата на всичките възможни събирателни и преди всяко наше размишление над впечатленията ни е даден мисленият резултат от всичките тези впечатления. Последствията там са дадени едновременно с причините. Казано по друг начин, в истината е дадена отвека цялата тази верига от причини и следствия, а следователно и цялата верига от събития, която се разгръща пред нас във времето. Дадено е цялото безкрайно минало на тази верига и цялото нейно безкрайно бъдеще.

В случай че този свръхвремеви синтез на всичко възприемано от нас в истината го нямаше, ние не бихме били в състояние да съберем и да свържем две мисли във времето – всяка наша мисъл би била отнесена от непрестанното течение на временното, а при тези условия не би имало и съзнание. Когато разглеждам някакво кълбовидно тяло, аз не мога да видя едновременно всички негови страни; за да огледам от всички страни това кълбо съм длъжен да го въртя в ръцете си, преминавайки последователно от една страна към друга. За да събера тази множественост от впечатления в единна представа за кълбовидното тяло, аз съм длъжен да се възвися със съзнанието си над течението на времето, длъжен съм да предположа, че преминаващото пред мене се съхранява някъде в неизменната истина – отвъд моите изменчиви преживявания. Само чрез този синтез в свръхвремевата истина аз ще мога да намеря и да съзная който и да било предмет във времето. За нищо не мога да съдя и нищо не мога да осъзная по друг начин, освен предполагайки, че преди всяко мое съждение моите впечатления са вече събрани и свързани в този абсолютен синтез. Всичко, което аз възприемам, е ново само за мене, за моето психологическо съзнание, но в абсолютния синтез на истината отвека съществува цялата тази верига от събития и от впечатления, която се е разгърнала пред мене, разгръща се или тепърва ще се разгръща във времето. Нещо повече: в истината всяко звено от тази верига, колкото и дребно или нищожно да би било то, има своето безусловно метафизично място и значение в цялото. Тук са и необходимото предположение, и единствено възможната опорна точка за всяко наше съждение относно нашите впечатления. Всички тези съждения не са нищо повече и нищо по-малко от опити за възпроизвеждане на абсолютния синтез, т. е. вечния съд на истината относно всеки даден предмет на нашето познание и съзнание. От самото това обаче се предполага, че този абсолютен синтез съществува, че съществува и предвечният съд на истината по отношение на всичко, за което са възможни някакви съждения. Иначе казано, всяко съзнание, всяко съждение предполагат истината като абсолютно съзнание, в което всичко е свързано чрез една безусловна и необходима връзка, така че задачата на всяко съждение само в това се и заключава, щото да намери, да разкрие този безусловен синтез на всеединното съзнание по отношение на всеки даден предмет на нашето съждение. Предполагаемият с-мисъл на всяко съзнание, това е абсолютното съзнание, а с-мисълът на всяко съждение е абсолютната мисъл. Следователно, ако не съществуват абстрактното съзнание и абсолютната мисъл, то няма да съществува и абсолютен смисъл. Тогава всяко наше съзнаване и всяко наше съждение ще бъдат безсмислени. Чрез това предполагане на абсолютната мисъл живее нашата мисъл и следователно да се откаже от него, това ще означава да се откаже от всякакво мислене и от всякакво съзнаване, което е логически невъзможно. Защото и самият отказ от абсолютната мисъл, както и от всяко въобще съждение, което ще претендира за истинност, логически предполага и една абсолютна истина, т. е., в края на краищата, все същата тази абсолютна мисъл.[1]

В заключение ни остава да формулираме с повече точност това предполагане на безусловното съзнание, което, както видяхме, съставлява необходимата предпоставка на нашето човешко съзнание. Налага се да се отбележи, че, приложено към Абсолютното, словото е безсилно и всички термини в човешкия език са неадекватни, несъвършени са и изразите „абсолютно съзнание“ и „всеединно съзнание“. За да избегнем опасностите на психологизма, от уподобяването на Безусловното на нашите човешки преживявания, е необходимо през цялото време да имаме предвид тази недостатъчност и неточност на човешките думи, а особено е необходимо ясно да съзнаваме в какво точно тази опасност се състои.

Това, по което всеединният ум се отличава от нашия, човешки ум, се заключава най-вече в пълнотата на този ум, обемащ всичко и тъждествен с истината за всичко. Ето защо, за да мислим правилно този ум ние сме длъжни да се абстрахираме от всички присъщи на нашия ум психологически граници.

Преди всичко, както по-горе вече многократно беше посочено, актът на всеединната мисъл и на всеединното съзнание не е психологически процес във времето. С това е свързана и друга негова отлика от нашия ум: всеединната мисъл е интуитивна, а не рефлектираща. Нашата смъртна мисъл винаги се намира в процес на търсене на смисъл, а затова и винаги или възхожда към търсения смисъл от някаква все още неосмислена от нея даденост, за която размишлява, рефлектира, или, обратното – като изхожда от съзнавания смисъл, се връща от него към дадеността, извеждайки по отношение на нея логически последствия.

На всеединния ум този психологически процес е безусловно чужд: защото този ум не преминава от дадеността към смисъла или обратно – от смисъла към дадеността. Той непосредствено притежава смисъла на всичко действително и мислено, и непосредствено вижда този смисъл във всичко, което е дадено. За да види смисъла на каквото и да било, на него не му се налага да го търси, нито да се абстрахира от даденото, нито да размишлява върху него, защото безусловната мисъл сама е безусловен смисъл на всичко мислимо от нея.

Дейността на всеединния ум представлява непосредствено всезнание и всевиждане, и в този смисъл е необходимо да се разбере и самият термин „абсолютно съзнание“. Да се разбере, че всеединният ум вижда и знае, а ние, човеците, чрез него виждаме и заедно с него съ-знаваме. В отношението си към нас частицата „съ“ от глагола съ-знавам изразява обусловеността на нашето съзнание, неговата зависимост от безусловното все-виждане и всезнание. Всеединният и абсолютен ум пък не е обусловен от нищо и от нищо не зависи. Затова и по отношение на него самият термин „всеединно съзнание“ не е напълно точен и може да се употребява единствено с уговорката, че той обозначава всевиждането или, което е същото – всезнанието, при което в дадения случай самата частица „съ“ от глагола „съзнавам“ не означава обусловеност на всеединния ум или някаква негова зависимост от който и да било друг ум. Свойството на нашия ум се изразява в това, че той може да мисли и да съзнава само по силата на приобщаването си към всеединния или безусловен ум. Напротив – основното свойство на този последния е абсолютната независимост и абсолютното самоопределение.

Следва

Превод: Борис Маринов

* „Предисловие“; „Введение“ – В: Трубецкой, Е. Н. Смысл жизни, Берлин: Книгоиздательство „Слово“ ²1922, с. 7-29; текстът е достъпен и онлайн – тук (бел. прев.).

[1] По-подробно разгръщане и обосноваване на изложените в настоящото въведение мисли читателят може да намери в моята книга Метафизические предположения познания, М.: „Путь“ 1917.