Последната тайна

Продължение от „По закона на раждането“

Когато настъпва времето за изпълнението на благата Му воля, Господ повиква при Себе си Своята пречиста майка. „Ела, Пречиста, при своя Син и Бог, и бъди прославена с Мене“.[1]

Третото ангелско благовестие

Иисус изпраща Гавриил, архангела на Своята майка, който да ѝ предаде третото и последно благовестие, очаквано от нея с преголяма радост. Архангелът ѝ дава палмова клонка – като символ на победата и радостта. „Радостно Гавриил извика: Радвай се, о ти, която носиш цялото божество“[2] и ѝ съобщава радостната вест на третото благовестие: че в същия този ден тя ще се събере отново със своя Син. Той, Който е победителят над смъртта, ще слезе, за да приеме в ръце неопетнената ѝ душа и, споделяйки победата на своя Син, тя ще бъде преведена на небесата.

От далечни земи и от своите мисии апостолите са „от божествен вятър… понесени нависоко на облаци“[3] към Йерусалим, защото божествената воля е била те да присъстват на нейното отшествие и да председателстват при нейното погребение. Един древен химн, представен ни като да е бил изречен от Пресветата Дева, се обръща към апостолите: „О вие, апостоли, събрани тук от краищата на земята, погребете тялото ми на мястото, наречено Гетсимания, и Ти, о Сине и Боже мой, приеми духа ми!“.[4] След като извършват тридневно бдение при нейния гроб, в неделя, на третия ден след нейното погребение, те отварят гроба и го намират празен.

Приснодевството на тази, която е станала майка на Живота и небрачна невеста на Отца, нейното нетление в гроба и въздигането ѝ с тяло на небесата са част от същата тази неизменна и онтологична реалност на Въплъщението.[5] „Гробът и смъртта [νεκρώσεις – букв. „мортификацията“] нямаха власт над нея“[6] и нейната гробница става „стълба към небесата“.[7] „Защото както в раждането девството ѝ остана ненакърнено, така и в смъртта плътта ѝ остана нетленна. О, чудо на чудесата! Раждането не я повреди с нищо, а в гроба не беше допусната развалата“.[8] И „къде е било жена да чуе, че заради нас ще стане наистина майка на Бога?“.[9]

Апостолското предание преди всички следващи поколения носи свидетелството за откриването на нейната последна тайна: „Подобаваше на онези, които бяха очевидци и служители на Логоса, да бъдат свидетели и на успението по плът на Неговата майка: на последната ѝ тайна, за да може не само да са видели Спасовото възнесение от земята, но и да свидетелстват за възнасянето (μετάστασις) на тази, която Го бе родила“.[10] Този химн очертава за нас един точен паралел между двете възнасяния с тела от земята на небесата: едното, на Христос, и другото – на Неговата майка. Това, на което химнът ни учи, е, че на апостолите, като на служители на Словото, е било определено да бъдат и свидетели и на двете възнесения, та сетне да могат с увереност да поучават за онова, което са видели със собствените си очи. Затова „нито нейното възнасяне остана незасвидетелствано, нито успението ѝ бе лъжливо“.[11]

„Твоят гроб възвестява за възнасянето ти с тяло на небесата“

„В Тебе, о чиста Дево, са победени законите на естеството, защото при раждането се запазва девството, а смъртта се отнапред обручава с живота. Дева и подир раждането, жива и след смъртта, ти, о Богородице, винаги спасяваш [нас,] твоето наследие“.[12]

Някои православни християни вярват, че възнесението с тяло на Божията майка е догмат само на римокатолицизма, а за православието това вярване не е нищо повече от богословско мнение (θεολογούμενoν). От друга страна, мнозина са онези, които вярват, че този догмат е един и същ както в православието, така и в римокатолицизма. Ако обаче се присъединим към който и да било от тези два възгледа, ние бихме били в разногласие с Църквата и със съгласието (с консенсуса) на отците. Православното учение е изложено ясно в деянията на един поместен събор, според който, макар нейното пречисто тяло да е било погребано, „в третия ден тя е била възнесена на небесата, с тялото си: по същия начин, по който се е възнесъл и Христос“.[13]

Православното учение за възнасянето с тяло на св. Богородица от гроба на небесата и римокатолическият догмат за „Assumptio“ не са равнозначни. Между тях съществуват фундаментални различия: римокатолическият догмат, например, не признава, че тя е умряла и че е била погребана – нещо, което е съществена част от православното учение. (Тези различия са обект на пространно обсъждане в следващата глава.)

Православното християнско честване на Успението на св. Богородица и на нейното превеждане с тяло на небесата е едно неразделно празнуване, което богослужението на Църквата извършва по цялостен начин. Този празник принадлежи към най-дълбоката същност на Църквата и на нейния опит в Христос. „Църковното богослужение винаги е било тържествено оповестяване на нейната вяра“.[14] Това е и причината ние да не стоим неми пред празния гроб и глухи към вярата на Църквата, тържествено оповестявана още в ранните столетия: „Твоят гроб възвестява за твоето погребение и за твоето възнасяне с тяло на небесата… Макар тялото ти да е вдигнато от гроба, твоето благословение над нас остава, о, чиста Дево…“.[15] „След твоето успение и божественото слизане на твоя Син от небесата, на небесата ти бе въздигната с душа и тяло“.[16] „Днес небесата разтварят недрата си, като приемат родилата Този, Който не може да бъде вместен от целия свят, а земята, като им отстъпва източника на Живота, с благословение и с величие се украсява“.[17] „Ти възкръсна, за да живееш вечно със своя Син… Не можаха да [те] удържат ни гробът, нито смъртта. Като майка на Живота ти беше преведена към живот с Този, Който обитаваше всякога девствената ти утроба“.[18] „Твоят Син получи разумната ти душа от твоята скиния и чистото ти тяло от гроба, и ги пренесе на небесата“.[19] „Изпратени от Този, Който беше роден от теб, ангелите радостно отнесоха честнòто ти тяло в Рая“.[20] „Дарувайки ти онова, що превъзхожда природата и запазвайки те Девица в раждането, Царят и Бог на всичко запази и тялото ти нетленно в гроба и го прослави чрез божественото му пренасяне“.[21]

Нетлението на Пресветата Дева в гроба, както ни казват отците, има своя източник в зачеването и безболезненото раждане на Спасителя. Отците ни казват още, че тя е била изпълнена с Неговата божественост още от зачатието и е станала „съ-телесна (σύσσωμος) с Него в нетлението… Изпълненото ѝ със слава тяло, което беше станало вместилище на Живота, беше източникът на безсмъртието и на нетлението, [които извираха] от Светия Дух“.[22] На човечеството тя е дала живота в Христос: нещо, което не би могла да направи, ако самата тя е била във властта на смъртната развала и разпада. Нейното „даващо живот тяло“ (ζωτικόν σῶμα) първо е било „приемащото Бога тяло“ (θεοδόχον σῶμα). „Защото при раждането нейното девство остана неповредено, а сега, при преместването ѝ, остана нетленно“.[23] „Като един от нас тя имаше тяло: следователно, тя не можеше да избегне срещата със смъртта – общата съдба на всички човеци… Невъзможно беше за нея, която беше вместилище на Бога, да бъде погубена от смъртта и тлението и да бъде превърната в прах“.[24]

Нейното пренасяне с тяло на небесата я прави „първият плод от общението на Бога – Създателят на всички неща – с оформеното от Него творение, и от това, че Той сподели неговата природа. Тя беше жив залог за помиренията, извършени от Бога“.[25] Вземането ѝ с тяло от земята отразява същинската тайна и величествената сила на Въплъщението и на обещанието за същото това нетление и за всички останали.

Древната иконография[26] носи свидетелство за вярата на Църквата в заспиването на Божията майка и в нейното вземане с тяло на небесата, изобразявайки по сходен начин Възнесението Христово и нейното възнасяне. В своето Успение Пресвета Богородица е придружена от няколко ангели, докато апостолите я наблюдават с благоговение. На свой ред тези ангели призовават ангелите над тях: „Отворете широко портите си и приемете тази, която роди Твореца… Нека прославим нейното свещено и свято тяло…“.[27] Над тях останалите ангели отварят две широки порти. Тази сцена често се появява в горната част на иконата на Успение, като продължение на централното изображение на това събитие и като визуален паралел на химнографията: „Ангелите, заедно с апостолите, със страх погребват приелото Бога нейно досточтимо тяло, което [след това] се понася във въздуха, а Иисус, нейният Син и Спасител на душите ни, го въздига на небесата“.[28] „Апостолите те изпратиха, а ангелите те приеха. Погребали твоето пречисто тяло и изпели похвална песен, те го видяха да отлита към висините“.[29]

В основната композиция на традиционната икона на Успение св. Богородица лежи на смъртния одър. Застанал в самия център, Христос е точката на фокусиране на цялата композиция: приемайки в ръце пречистото тяло на Своята майка, която най-често е изобразявана като младенец, повит в пелени, много подобно на начина на изобразяване на Младенеца Христос в яслите. Ангелският лик се присъединява към апостолите, като пее похвални и погребални химни. Заедно с останалите апостоли и със св. Павел, там са още и св. ап. Яков, брат Господен, св. Тимотей, Дионисий Ареопагит и Йеротей.[30] Често апостолите биват рисувани и в две редици: „на облаци“, носени към Йерусалим преди Успението на св. Богородица.

В същото време встрани от множеството се приближават юдеи, които се опитват да унижат и десакрализират пречистото ѝ тяло. Преди да са успели да извършат делото си обаче някои от тях внезапно ослепяват, а друг от тях – Атония – веднага щом се докосва до одъра остава с отрязани от ангелски меч ръце: „Този, който извърши светотатство да нападне твоя одър, бе посечен от божественото правосъдие“.[31] „В справедливо възмездие [ангелът] възпря и отсече наглите ръце“.[32] „Той наказа със справедливо възмездие онзи, който с делото на ръцете си дръзна да се опита да повали твоя одър“.[33] „И на онези, които извършиха коварство срещу драгоценното ти тяло, Господ въздаде заслуженото“.[34]

Псалмопевецът пророчески провижда последната тайна на Пресвета Богородица и описва нейното възнесение с тяло и заставането ѝ отдясно на Божия трон, като небесна Царица, прославена от нетварната божествена светлина. Той я вижда „със злато везана… изпъстрена дреха“ (Пс. 44:14-15) – указание за многобройните ѝ добродетели, за силите и даровете на Пресветия Дух: „Застана царица Теб отдясно в офирско злато. Чуй, дъще, и виж, наклони ухо и забрави твоя народ и дома на баща си. И силно ще пожелае Царят твоята красота, защото Той е твой Господ, и ти Му се поклони“ (Пс. 44:10-12).[35]

Недълго след Успението на Пресвета Богородица на много места става обичайно тя да бъде възпоменавана на Литургията и въобще в църковното богослужение със своето име и своите прозвища и със своето служение. Още през първото столетие тя е почитана не само в богослужението, но и в съчиненията на апостолските мъже. Към началото на четвъртото столетие тя вече е обект на все повече нарастващ корпус от християнска литература, а след петото столетие на практика почти всеки от големите отци на Църквата пише омилии и коментари за нея. От началото на петото столетие главният празник в чест на Пресвета Богородица се отбелязва всяка година на 15 август, в един храм, близо до Йерусалим. От края на шестото столетие на Изток е нещо обичайно и това празникът на Успението да бъде отбелязван и с Акатистния химн на св. Роман Сладкопевец. От началото на шестото столетие празникът, посветен изключително на Успение (Κοίμησης) Богородично, се отбелязва ежегодно на 15 август в Гетсиманската базилика в Йерусалим, в която е бил и гробът на Всесветата. С времето празникът се разпространява във все повече близки и отдалечени места. В края на шестото столетие имп. Маврикий със специален декрет постановява празникът на Успението на нашата Владичица Богородица да бъде отбелязван в цялата Римска империя.[36]

Следва

Превод: Борис Маринов

* „The Final Mystery“ – In: Gabriel, G. S. Mary: The Untrodden Portal of God, Ridgewood: „Zephyr“ ⁴2014, p. 57-64 (бел. прев.).