Основи на пастирската социология

Бедност и богатство

Бедните могат да обогатяват богатите… Богатите – да обедняват бедните… Колко различно светът произнася тези думи! Зад тях невярващите разбират експлоатация на бедните от богатите. Вярващите в Христос обаче, живеещите в Христос виждат в това твърдение съвсем друг, много по-широк и богат план: с висотата и чистотата на духа си материално бедният може да възвисява, духовно да обогатява материално по-богатия и обратно – неблагополучният нравствено богаташ, разбира се, ще направи „по-беден”, духовно ще опустоши влизащия в досег с него бедняк. Защото не само всеки е „виновен за всички”, но и всеки влияе върху всички, независимо от социалното си положение. А в света постоянно, невидимо за очите на повърхностното съзнание, се движат и една след друга се преплитат вълните на нравствената и на духовната енергия на отделните хора, които са не само за себе си, но и за целия свят фабрики за добро и зло, проводници на Христовата светлина или на тъмнината.

Само по себе си материалното богатство не е вредно (то е нравствено неутрално), нито бедността сама по себе е полезна за душевното израстване (тя също е нравствено неутрална). Но ламтежът, обожествяването на богатството е лична и социална отрова – когато на богатството се принасят човешки жертви (а неразумният богаташ принася и самия себе си, и всичко околни); когато се забравя безсмъртното и велико достойнство на човека и целта на неговия живот на земята. Похотта пък на богатството се проявява не само при богатите или при забогатяващите, а също толкова често и при бедняците, завиждащи на по-доброто материално положение. Същността на християнския дух е в свободата от всяко пристрастие към тленното богатство и всеки човек, независимо от социалното си положение може да бъде свободен в Христос, духовно свободен както от егоистичното скъперничество, така и от егоистичната завист.

Бедността, която живее чрез завистта и диша чрез убийството, не е благословената евангелска бедност, а бедност, която е ужасна. Също и смиреният притежател, смятащ себе си само за „управител” (виж Лука 16 гл.) на богатство, което иначе принадлежи на Твореца, и който справедливо го владее и чрез него придобива милостиво отношение към света – такъв не може да бъде причислен към богаташите, за които Спасителят е казал: „Горко вам!”. Не, за такива богати е отредена не мъка, а радост и то – радост вечна.

Нищо материално и никоя липса на материални блага сама по себе си не е добра или лоша. Само марксизмът, следвайки будизма (колкото и странно да изглежда това) издига материалната страна на битието до категорията на нравственото добро или зло (откривайки така религиозния по същността си, макар и негативен, характер на своите твърдения). За християнина доброто и злото не са във външното, а всичко в света става добро или зло според вътрешните човешки подбуди и намерения, защото и доброто, и злото са чисто вътрешни, духовни движения, които създават в човека или ад, или рай. Външният свят е само периферия на човешките изяви и, разбира се, ако човекът свети, то и периферията на неговия живот също ще свети.

Спасителят нарича зло не материалното богатство само по себе си, а „надеждата в богатството”, т. е. устройването на живота около идеята за материално благополучие. В Евангелието всячески се подчертава нездравината, ненадеждността на такова богатство и такава надежда. Това е и „домът, построен на пясък” и „богатият, светло празнуващ” своите дни без да разбира, че го дебне внезапната смърт. Апокалипсисът говори съвсем конкретно за такова богатство: „Казваш: богат съм, разбогатях и от нищо не се нуждая, а не знаеш, че ти си злочест и клет, сиромах, сляп и гол” (Откр. 3:17)… В своето противоположно значение този израз би могъл да се адресира към някой материално беден човек, богат на добри и светли чувства и самоотвержени постъпки, но виждащ единствено своята бедност и земно нищожество: „Казваш, че си беден, слаб и нищ, и от всичко имаш нужда, а не знаеш, че си богат в Христос, във вечността, и това богатство, което ти дава вечно блаженство, никой не може да ти отнеме”… Да, колко различен би бил животът, ако всички можеха да се проникнат изцяло от това истинно съзерцание на реалността – как биха рухнали и изчезнали всички човеконенавистни теории, една след друга сменящи се в света, и би се възцарило правилното, истинско отношение към земните ценности. Преставайки да са висши, тези ценности щяха станат настоящи.

Богатството може да бъде благословен дар от Бога. И бедността също. Богатството може да бъде проклятие за човека. Бедността също. Бедността става проклятие, когато се пролетаризира. Богатството става проклятие, когато само пролетаризира бедния човек. Пролетаризацията на бедността е отнемане благословението от пребиваващата в бедност душа, отнемането от нея на духовните пътища, водещи до придобиване и удържане на това благословение. Пролетаризацията на бедността е също и разединение, изключване на бедния поради бедността му. Култът към тази пролетаризация е програма за духовното умъртвяване на бедния човек – това е задачата на без-религиозния социализъм, който има своя завършек в марксизма. Тази пролетаризация е въвеждане на анти-Христовия дух сред бедните хора и тя, разбира се, не е започнала с Карл Маркс и с вождовете на ранния социализъм. Нейната поява е въобще проявата на греха в света: в света както на богатите, така и на бедните. Не само бедният – със своето неправилно отношение към бедността „пролетаризира” бедността, но и богатият със своето неправилно отношение към собственото си богатство и към чуждата бедност, също пролетаризира бедността и трупа камъни по собствената си глава. За вярващия християнин е съвършено очевидно, че безбожният мироглед, от който силно е проникнат съвременният капиталистически свят, е също такова зло, както и атеистичната революция на пролетариата.

Пътят на съвременното християнско, православно-християнско съзнание (който и да го осъществява) следва да бъде определян от едно идеологическо, – а още повече пневматологично, духоносно – действие против пролетаризацията на бедността, от страна както на самите бедни, така и на богатите. Това действие трябва да бъде свещена борба за най-великата ценност на света – човешката душа – и да бъде водено единствено чрез живата човешка личност, чрез единението на такива живи в Христос човешки личности, и чрез утвърждаването на собствения пример в изповядваните основи на живота.

В света няма два лагера – на капиталистите и на пролетариата – както иска да го представи днешният начин на мислене. В света има три лагера: 1) безбожни бедняци 2) безбожни богаташи и 3) бедни и богати (материално) християни. Такава е етическата карта на света. Християните не се делят на бедни и богати, защото бедните осъзнават преимуществата на своята бедност, а богатите – ограничеността на своето богатство и неговата нестабилност, а оттук и незначителност. И всички вървят по своя път, носят своето служение… Само за тези, третите, може да съществува и „социален проблем” в собствен смисъл. За първите такъв не съществува и не може да съществува, защото при тях действа принципът на борбата и решителната непримиримост, т. е. или войната, или чисто дипломатичният, без реална сила, мир. Третата група е, разбира се, най-малобройната в света, защото почетната небесна принадлежност към нея не е словесно заявление, и даже – смятаме за необходимо да подчертаем това – не и идеологическо, а духовно-реална, конкретна християнска вяра. Само от тази истинска реалност на духа може да израсте идеологията на обществения християнски живот.

Християнинът е трудещ се, независимо от своето богатство или бедност. Във всяко социално и имуществено положение християнинът е труженик в делото на живота. С пот на челото си той добива своя физически хляб и своя духовен хляб – вечния живот в Христос. „Който не иска да се труди, той не трябва и да яде”, казва св. ап. Павел (2 Сол. 3:10) и неговата заповед е Божия заповед за всички християни. Който има физическия хляб, без да е положил усилия (например от рента), без борба с тръните на тази земя, такъв, ако е християнин, не бездейства, но добива хляба на други хора и по този начин придобива духовен хляб за себе си и за другите. Християнинът, владеещ имущество, никога не стои бездействен, той винаги е „трудещ се”… Ако не е, той не е християнин.

Затова всички християни са в един лагер: богати и бедни, знатни и незначителни в социално отношение, и по друг начин не може да бъде. Християните са лишени както от завист, така и от пренебрежение. Висшият и нисшият са равни в плана на вечността, и затова е невъзможна завист към висшия и пренебрежение към нисшия. По мярата на своя труд и по Божията воля (без която нищо не става нито на небето, нито на земята) християнинът постига едно или друго имуществено състояние, което е най-полезното и най-спасително за него.

Нека наоколо да бушуват страстите на изгубилите Божия облик хора, нека да се опитват да завлекат християнина в своя един или друг лагер, където – вместо любовта – спойка се явява солидарността, основана на преследването на нисши и често престъпни интереси… Възвисявайки се над света християнинът няма да продаде своята духовна свобода заради паницата леща на бързопреходния свят. И няма да строи собственото си щастие върху страданието на другите.

За Христовата църква „няма нито бедни, ни богати”… Или, по-точно казано, има, но само в друг план. В Църквата качествата богатство и бедност са различни. „Богати” – това са нищите духом, а „бедни” са богатеещите в земните си ценности. По отношение на богатите в Църквата има такъв обичай: те служат на нея. Спрямо бедните: Тя служи на тях. По този начин бедните са почитани като достойни за помощ, а богатите – като достойни за служение. Църковната психология е пряко противоположна на другата, която обикновено се наблюдава в света, където бедни прислужват на богати, а богатите приемат услугите им като нещо дължимо. Забележително е, че този църковен закон се реализира и отвъд земните предели: светците, напуснали земята, се молят за грешните хора, живеещи на земята, и така служат на тяхното спасение. А живеещите на земята вярващи, като по-богати от починалите грешници, които са загубили земно време за вършене на добро, могат да помагат с молитва на тези последните, и така да служат за тяхното спасение.

Както в този духовен смисъл служението е предимно дело на „богатите”, така и в чисто земен смисъл богатство, власт, положение – в християнското съзнание винаги са свързани с принципа на служението, а не с насладите на земния живот (което не само е езическо качество, но и признак на нисше езичество, защото по-възвишеното езичество е надхвърляло принципа на епикурейството).

Църквата на земята и на небето е преимуществено служителка на всеки „малък”, безпомощен, угнетен, който изпитва недостиг (без значение дали в земен или в духовен смисъл) човек. „Силните трябва да носят немощта на безсилните”, а не „да угаждат на себе си” (апостолска заповед)… Следователно Църквата в еднаква степен се стреми към изцеляването и на бедния, и на богатия: богатия, който се „надява на богатството си”, и бедния – униващ от своята бедност и болен от завист към богатия.

Затова истинският служител на Църквата никога не се подмазва на богатите, даже и те да даряват Църквата и да строят храмове. Служителите на Църквата остават свято-безпристрастни към богатството и бедността, без да изпадат и в другата крайност – да изобличават богатството само по себе си. Църквата знае, че човекът няма да бъде съден по външното си положение, а по степента на своята сърдечна чистота и на любовта си към Бога и към човека: любов, която се е проявила в дела.

Съвременните безбожни комунисти, като пролетаризират, развращават бедните, обособявайки ги в отделна класа и ги принуждават да водят смъртоносна борба против другата класа – на „богатите”, разбуждайки в тях низши инстинкти, завист и ненавист, т. е. подбуждат ги към убийства. Безбожните богаташи не се съобразяват и никога не са се съобразявали с бедния човек. Те отстъпват само пред материалния натиск на бедните. Със своето жестокосърдечие и със своето седене върху „изгнилото” (Иак. 5:2) богатство, те развихрят в бедния – точно като вождовете на безбожния комунизъм – най-низшите инстинкти в него, защото в своя егоизъм той става проповедник на атеизма… Също и неверни на духа на Църквата нейни представители нерядко са развращавали богатия със своето човекоугодие пред него, с подхранване на лицемерието му, с мълчанието пред неговото беззаконие… За което бяхме виновни, разбира се, и ние – представителите на великата Руска църква. Не успяхме да спечелим духовното доверие на руските народни маси, които в по-голямата си част ни оставиха. Не показахме духовно безпристрастие и достатъчна грижа за душите и на бедните, и на богатите руснаци. Няма да е възможно никакво възстановяване, възкресение на православната ни руска култура, ако не минем през огъня на покайното очистване и на осъзнаването на нашите грехове и грешки. Свещенослужителите трябва да са пример не само за служение, но и за покаяние.

Вървейки по собствения си исторически път, трябва да се убедим в праведността на Божия Съд над нас, и горко на тези от нас, които сметнат този съд за „незаслужен”.

„Господи, Боже Вседържителю, истински и праведни са Твоите присъди” (Откр. 16:7).

Философия на собствеността

1. На човека може да принадлежи само това, което принадлежи на Бога. Светът е Божие творение, каквото е и човекът. Човекът не може да избяга от Божието владение. В каквито и бездни да пада, на каквито и височини да се издига – навсякъде е Божието владение – безкрайно, необозримо, непостижимо… Пилат се е спуснал в бездната на предателството: готов е бил да предаде на разпятие Невинния Страдалец. И какво чува от Божията Премъдрост? – „ти не щеше да имаш… никаква власт, ако ти не бе дадено свише” (Иоан 19:11). Съединявайки в Себе си и във всички Свои слова пълнотата на земното и небесното, Спасителят е посочил на Пилат, първо, тези кесари, от които той е получил властта, а също и Източника на всяка власт и всяко владение.

2. Може да се скриеш от Бога, от лицезрението на Владиката. Адам, например, се е скрил от Бога, влизайки в храстите. Наивната психология на всеки грешник. „Адам, къде си?” – „скрих се”… Колко време е минало оттогава, а синовете на Адам, както и преди, си мислят, че могат да се скрият от Бога. И се „скриват” – който, където и както може: в дълбочината на своите идеологически, обрасли храсти, в обърканите култури на този век „частна собственост”, „обществена собственост”, „държавна собственост”, „комунизъм”, „капитализъм”, „социализъм”, „свобода”, „робство”, „богатство”, „бедност”, „имущество”, „икономически закони” и т. н., и т. н.

3. В основата на всяка сложност трябва да е простотата. Ако я няма тази първична простота, сложността ще е хаос. Ако я има простота в основното, ти и сложността ще е хармония. Представете си хармонията на оркестър без излишни инструменти, или пък машина без излишни винтове Сложната култура на този век е възможна единствено в познаването на първичните закони на живота, вложени в този свят от неговия Творец.

Само ползвайки се от това познание на абсолютните закони, е възможно да бъдат преценени и всички човешки понятия, да се определи действителният им смисъл.

4. Светът е принадлежал, принадлежи и ще принадлежи само на Бога – каквито и сили да го управляват временно.

Нима обаче това означава, че човекът няма и не може да има никаква собственост? Точно обратно. Човешката собственост има своето непреходно основание тъкмо в това, че има собственост въобще и Го има Стопанинът на всичко. Следователно собствеността може да бъде дадена, ако Го има и нейният истински Собственик. Какъв простор, какво дълбоко основание на всяко истинско владеене! И в светлината на това основание става разбираемо защо нищо не бива да се краде и да се присвоява – и защо с нищо не бива да се „забогатява”, защо няма нищо, чрез което човекът може да се самовъздига.

Цялата собственост принадлежи на Бога, както на Него принадлежи и животът. И собствеността също се раздава от Бога, както и животът.

5. На човека се дарува „талант” – кръгът на физическия живот, на душевните на способности, на духовните му възможности. Дава му се, не за да бъде закопан в земята, а за да бъде разработен. Целият земен живот може да се уподоби на „участък земя”. И човекът не бива да лежи на него, а да го обработва, да обработва Божията земя, живота, даден му за управление като залог за по-добър живот, за по-добра земя. „Верният в малкото ще бъде верен и в голямото”. И ето че на човека се дава само „малко”. Колкото и голямо да е в очите му това „малко”, колкото и да го величаят като голямо хората, то си остава съвсем малко в сравнение с това, на което е образ. И това малко обаче трябва да бъде пуснато в оборот, в полза на целия свят. Затова онези богати, които творчески употребяват богатството си, а сами живеят скромно, са истински християни, въпреки своето „голямо имущество”.

„Мое е само това, което съм дал”, казва св. Максим Изповедник. Дал… на кого? На Бога, на хората… Има хора, които не се ползват от богатството си. Сред тях има такива, които „го крият за себе си”, зариват го в земята, и такива, които го отдават на Бога като се смятат за призвани да го разпределят колкото може по-справедливо в света. А това благодатно управляване на богатството се проявява различно. Едни го раздават веднага или постепенно. Други скриват цялата видимост на имуществото си, но отдават своята душа искрено на Бога и тяхната задача остава вече само в правилното разпределяне на богатството. Това може да бъде обикновено икономическо управление, изграждане на добра фабрика или на селскостопанско предприятие. По вид то ще е като „всички дела на този свят”, но по своето вътрешно съдържание то ще бъде малко осъществяване на Царството Божие… Така например А. С. Хомяков е притежавал земя и дори крепостни селяни, но по същество не е бил господар на земите и хората, а грижовен баща и даже техен слуга. Такъв светоглед имат всички заможни християни: стопани, индустриалци, фабриканти… Такова е било и владението на истинските православни царе.

Казвайки на света „най-големият сред вас нека бъде слуга на всички”, под „голям” Господ Иисус Христос е имал предвид богатия, независимо с какво: пари, положение, таланти… „Големият” трябва да служи, а не да властва чрез тези дарове (материални или духовни), които са му дадени само временно.

6. Всяка собственост на тази земя е кратковременна и „преситена с печал” (Йов 14:1), защото веднъж щом привърже към себе си човека, тя веднага си отива и го оставя в недоумение, болка, скръб и смърт. Оставяйки на своето място пустота и на мястото на човека – прах. Докато обаче вместо собствеността не е останала пустотата, имуществото може да принася „много плод” – даже и малкото имущество на бедния или лептата на вдовицата се оказват по-голяма ценност, имат по-голяма енергия на доброто, отколкото съкровищата на фарисеите.

7. Собствеността на човека е по-малка, отколкото той си мисли. Само „в мислите си” милионерът притежава своите милиони. Всъщност те го притежават, а в повечето случаи той е и свързан от тях, принуждаван към определен начин на живот, прикрепен към определен кръг хора, длъжен да търпи около себе си предателство и лъжа, лъст и завист, подобострастие, неискреност и покушения срещу живота си – и физическия, и душевния… Нима всичко това не е робство, нима не е затвор, който с увеличаването на имуществото става все по-тесен? Голямо ли е това, което може да се купи с пари? Сред тези покупки има ли го най-голямото щастие – душевният мир?

8. Ако го погледнем от другата страна, собствеността на човека е значително повече, отколкото той си мисли… Всяка глътка въздух, влязла в белите му дробове, е негова собственост и при това много по-голяма отколкото монетата в джоба му, защото служи непосредствено за поддържането на неговия живот. Всеки слънчев лъч, стоплил човека, е негова топлина, която го съединява изцяло със слънцето… И така, във всичко, и в най-малките прояви на живота, човекът е обкръжен от собственост, от Божии дарове, които се изливат над него, превръщайки се в самия негов живот. Велик и славен е този закон, който прави от всеки човек богаташ.

9. За да влезе в хармонията на разстроения, но сега настройващ се свят, човекът трябва по съвест (не само по разум) да признае Божията власт над себе си, сам да стане Божия собственост: така, както целият свят вече е Божия собственост. Безброй многото светове, звезди, слънца, неизчислимите милиарди животи, се движат в положените от Твореца предели. Камъните, водата, въздухът, земята, огънят – всички те се подчиняват на неизменяемите закони, в които човекът може да надникне, които са му дадени за „откриване”… С каква цел? Да научи и себе си на правилен живот, наблюдавайки тези закони. Подчиняването на физическите закони е само образ на подчинението на Божиите духовни закони. Както физическата природа се открива в естествознанието, физиката, химията, механиката, космографията и в останалите науки, така и духовната природа се открива в Евангелието. Виждайки как физическата природа се подчинява на Бога, и ние трябва да се научим да Му подчиняваме своя дух.

10. За трезвия и непредубеден човек е естествено да мисли и да вижда, че неговата земна „собственост” е повече от „относително” явление… Както изчезват вековете, така изчезва и всяка човешка собственост на земята. Като пара, във въздуха се разтварят всички „права” върху земя, имущество, върху самия живот – права на отделни хора, на градове и цели народи.

Неразрушима в цялата вселена е само Божията сила, която твори света. А всичко останало е крехко и разрушимо. И е разрушимо именно за това, за да не смятат хората разрушимото за неразрушимо. В бъдещия век, когато „бъде събрана пшеницата”, т. е. от всички векове хората, които са вършили правда и са обичали Бога, вече няма да има опасност някой да възлюби творението повече от Твореца, когато отново, както в Рая, разрушимото стане неразрушимо. Но това вечно неразрушимо естество никой вече няма да обожествява. Всички ще виждат само Божията слава, в неизречимата ѝ светлина ще виждат целия живот и ще намират вечното обновление на своя неумиращ живот…

11. Това състояние на земята е невъзможно за нас, защото постоянно възлюбваме нещо друго, някого другиго, повече от Бога. И нашето сърце е „прелюбодейно”, в най-дълбокия (религиозен) смисъл. Затова човешкият „род” е наречен от Спасителя (Който никога не е казвал празна дума) „род прелюбодеен и грешен”. Падналото човечество е привързано към преходните ценности, прилепено е към сластите на този свят, към неговото призрачно богатство и толкова призрачната му слава… Ако не бяха червеите, ръждата, молците, скакалците, тлението, страданието, смъртта, този свят би бил жив ад. На някои им се струва обратното: ако на тази земя няма болести и печал, тя би била „рай”. Тя обаче би била ад. Греховността на земната плът е покривана земните печали. Благословената сол на страданията предпазва човешкия дух от разложението и вечната смърт. Предпазва онези, които разбират и приемат „тесния път” на Христос.

За праведника всички пътища Господни са благословени, „оправдани и възжелани вкупом”, както казва псалмопевецът. Затова е блажен кръстът на живота на всеки човек, живеещ на тази преходна земя.

12. Най-висшият израз на човешкия живот е пълната преданост на Бога. Човекът, който е освободен от житейската гордост, от „похотта на очите и от похотта на плътта” (от всеки материализъм), става все по-прозрачен за Бога и достъпен за вселяването на пречистия Дух Божи. И когато човекът стане съвършено прозрачен, свободен от всяка гордост, от всяко тъмно пристрастие към себе си и към света – Божията собственост, т. е. целият свят ще стане негова собственост и той „без да има нищо” и даже сам на себе ни непринадлежащ, по думите на апостола, ще притежава всичко (2 Кор. 6:10). Бог ще почива в човека и ще изпълни неговия живот с покой и богатство. Тази прозрачна хармония на живота е Царството Божие.

13. Редът на временния живот е даден на човека подобно на стълба или трамплин за преминаване към вечния живот. Само верният „в малкото” (временното) ще е верен и „в многото” (вечното). Още тук на земята трябва да се обучим на вечен живот.

Нищо, което е отделено от Бога, няма в себе си вечния живот. Който не се присади към Божията Лоза (Иоан 15:5), той няма да живее. По лествицата на земния живот, по трамплина на земните ценности (оттласквайки се от тях), преминаваме към Царството Божие. Ако обаче човекът се оттласне в невярна посока от земните ценности (например, отчаялият се, самоубиецът), той пада в пропаст.

14. Материалният свят е „палица” на болната душа, нейна опорна точка, точка на съприкосновение на първичните сили на духа – той е палицата, която позволява да се отиде при Бога, стига да се употребява правилно. Всичко в света е сътворено и всичко се допуска заради ползата на човека; от всичко това, дори от най-тежките и болезнени прояви на земния живот (а понякога най-вече чрез тях) човек може да си открие пътя за стигане до райската земя.

15. Материалният свят е безкрайно удобна възможност за спасение в Бога, за постигане на Бога. Тази възможност обаче е открита само за безкористния. За користта целият свят е една гъста мрежа, примамка, погибел.

16. Благословена е собствеността, основана на любовта към Бога и на свободата на сърцето. Даруваната собственост носи благословение. Присвояваната – проклятие.

Има користна и безкористна собственост. Користна е егоистичната, а безкористна – евхаристийната собственост. Истинското притежание на човека и скрито единствено в евхаристийната собственост, идваща от и към Бога чрез човека. Само тази духовно-лека собственост, не обременяваща духа, не приковаваща към временния живот, която не въвлича в грях своя собственик, може да се нарече „благословена”. И тя е наистина благословена, в каквото и да се проявява. Притежаването на талант, на способност, на предмет, на земя, на човек. Всичко това е благословено, когато е в Бога. И е проклето – когато засенчва Бога и превръща света в бог.

17. Евхаристийна собственост е всичко, за което хората могат да благодарят на Бога и на човека, чрез когото Бог дава нещо. В тази благодарност има не само вяра в Бога, но и признаването Му за Стопанин на живота. Чрез това благодарение за живота и всичко – благодарение, достигащо своето изпълване и предел в Евхаристията – човек израства за новия живот и Царството Божие. Безкрайно малките ценности на тази земя, осолени с благодарението към Бога, стават евхаристийна собственост на човека и остават навеки „зад него” – като нещо ново, голямо, пренесено отвъд вратата на вечността.

18. Собствеността е проводник на Божията и човешката любов. Често обаче хората я превръщат в проводник на ненавист към Бога и към човека. Не собствеността е виновна тук, не фактът на притежанието, а злото притежание или пожелание за притежаване.

19. Човекът е призван да владее (Бит. 1:28) земята, да наследи (Мат. 5:5) земята.

Културата на социалното помирение

1. Социалните различия не са религиозни разделения… Те могат да станат такива само в условията на разцърковяване на обществото, когато в лабиринта на временното се губи усетът за вечното.

Във всеки житейски път Истината на Бога-Любов може да бъде защитавана, стига само да се пребивава в любов и в мир. Други пътища за защита на Истината на Бога-Любов няма. Не бива да привнасяме страстта, присъща на „политиката” (и обществено допускана в политическия морален кодекс) в обсъждането на делата, били те временни или земни. В духа на социологическите разсъждения трябва да съществува разлика по същество между обичайната политика и движената от църковния, православния дух. И тази разлика трябва да е видима за всички. А ако никой не я вижда, това означава или че обществото е изцяло въ-църковено (и всички въпроси там се решават в дух на едно безпристрастно, недемагогско обсъждане) или че обществото е изцяло раз-църковено, християнството е загубило своята сол, напуснало е обществения живот. В такъв случай Църквата – Тялото Христово – става едно обикновено „общество”, подчинено на „духа на времето”, който във всички времена е бил един и същият дух на материалистичната суета и взаимната човешка неприязън.

Както Царството Божие се ражда „вътре” в човека, така и то бива изгубено вътре в него.

2. Голяма е в съвременното общество необходимостта от културата на волевото умиротворяване. Не всички обаче ще са съгласни с нея, защото не всички са християни. Като имаме предвид това, не бива (или само предпазливо) да се доверяваме на гласа на учител, в който звучи злоба към човека. Такъв трябва сам да се учи. „Никога не дразни – казва Църквата чрез словата на преп. Исаак Сирин – и никого не ненавиждай. Нито за вярата, нито за лошите му дела. Ако искаш да обърнеш някого към истината, скърби за него, … а не запалвай в него гняв. Да не вижда той в тебе признака на враждата. Защото любовта не умее нито да се гневи, нито да се дразни, ни да укорява някого със страст”. Това е в съответствие с Глава 10 от Евангелието по Йоан. Трябва да бягаме от учителите, които нямат Духа Христов. Или, най-малко поне, да не се учим от тях.

3. Едни от вярващите казват: „… Църквата трябва да бъде отделена от държавата”. „Свободна от нея” – възразяват други от тях. „Не намесвайте Църквата в политиката”, „оставете ни спокойно да се молим!” – възкликват трети… Какъв е обаче смисълът на термина „отделена”? Ако е този, който влагат френските енциклопедисти и френските революционери, то трябва да го оставим, защото е твърде слабо и материалистическо понятие. Християнинът не може да не знае, че Църквата не може да бъде „отделяна” от никого и нищо. Църквата сама отделя от себе си неразкаяната душа. Тя е Пълнота (Еф. 1:23), вмества в себе си цялата вселена с всички милиарди звезди… и затова е странно да говорим за нейното „отделяне” чрез нечии ръце. Вън от Църквата е само духовното състояние на душите, подчинени на греха.

4. Едно е, когато свободни човешки души, преминаващи своето земно изпитание на попрището на държавното управление, прогонват или отделят земната, видимата с очите юридическа форма на Църквата от държавната… Това е възможно и в наши дни е почти повсеместно, но подобно „отделение” на Църквата от държавата съвсем не е отделяне, а при наличието на благодатни, енергични, разумни църковни деятели може да стане и по-действено (защото не се крепи на външна сила) внедряване на Църквата в организма на народа и в по-добро въ-църковяване на държавата.

Така е било до Константин Велики – цели три века.

5. Съобразно настоящия духовен момент в дадена страна Промисълът видоизменя външните отношения между видимата Църква и държавата, избирайки и предлагайки най-доброто за спасението на всички. Държавното лекарство на Промисъла, както и на всяко лекарство изобщо, не винаги бива сладко… Грешки в Промисъла обаче не може да има.

Въпреки яснотата на тази православна философия обаче, тя не винаги е разбрана. Разбира се, такива, които не вярват в Промисъла, а те са мнозинство не само в обществото и държавата, – срамно е да се каже, – има и във външната църковна ограда.

От тази философия става ясно, че за по-добрите или по-лоши отношения между Църквата и държавата и изобщо за техните взаимоотношения може да се говори само пред лицето на конкретния исторически момент – виждайки съвкупността на всички факти в живота, отчитайки истинския характер на държавата, от която трябва да се „отдели” или „присъедини” Църквата, т. е. видимата, временна, държавно-юридическа страна на Църквата.

6. Трябва да изхождаме от неотменния за всеки вярващ статут на подчиненост към държавата, с неговата сфера от земни задачи – на Църквата, чийто задачи се извисяват над държавните задачи толкова, колкото небето – над нашите покриви. Сложността и постоянната неизясненост на въпроса „Църква и политика” се състои тъкмо в това, тъй като за хората, за които висшият, вечният (истински) живот не съществува или поне не е реален, които, собствено, от държавата (и от себе си) искат да отделят не Църквата, а този именно вечен живот – за тези хора въпросът за Църквата се свежда до въпрос за политиката, докато за църковните вярващи е обратно – въпросите дори на отвлечената политика имат църковно-нравствено значение.

7. Тази трудност не би била така остра, ако църковното общество бе общество от църковно-мислещи и църковно-вярващи хора. Но сега на Църквата се налага да крие в своята ограда мнозина, криещи се в нея от тежестта на живота, или пазещи детските си спомени, или национални, битови преживявания, … но непроникнати от съзнанието за важността на своя съюз с Бога-Вседържител, с Иисус Христос. Както и да се влезе в Църквата, тя като майка приема с любов, но ако обкръжен от любовта на църковните песнопения и евангелски поучения продължи да ѝ остава чужд по дух, да се подчинява само на нейната външност, такъв не принадлежи в Църквата. Той не е еретик, той обича Църквата със своя любов, ще я защитава като своя светиня, но… няма да е в Църквата, защото не живее в Христос, няма Христос като висша ценност на сърцето си.

И този добър, кръстен, венчан в Църквата човек може понякога да взема перото и да пише по църковни въпроси (по-често, може би, по въпроси национални, отнасящи се до Църквата). В него обаче го няма духът на Църквата, светоотеческият, евангелски дух, няма я истинската „вяра на делата”. И пак той, бидейки преди всичко политик, обърква делото на църковната култура в света. Смятат го представител на църковното общество, а и сам той често се смята за такъв, … и така обществените принципи в Църквата се снижават, Църквата се разпръсква, отслабва като обществена сила, защото оградата на Църквата изчезва – оградата от чуждия на Христос свят, който толкова е пазела Църквата през всички векове, каквото означава и самото название Църква!

8. Тази ограда трябва да я строим. Трябва да търсим истинската, свето-войнстваща църковна култура, която единствена може да се противопостави на надвисналата над Русия и над целия свят култура на всеобщата злоба и самообожествяване. Пред лицето на целия свят Бог вече два пъти изтръгва от православното изповедание християнската топлохладност: Византия рухва пред исляма, Русия – пред интернационала на пентаграмите… След всичко това ние трябва да бъдем по-строги към себе си, да се каем. Трябва да бъдем спасени от Спасителя. Да влезем в плътта и кръвта на изтерзаното Му и обругано Тяло на Църквата.

9. В отговор на призива „не намесвайте Църквата в политиката” понякога звучи раздразнен глас, започващ да обвинява казалия това в „левичарство”, в „революционни настроения”, в „лукава аполитичност”… без да вникне в духа на терминологията на говорещия, т. е. игнорирайки неговата душа или просто нямайки в себе си достатъчна чувствителност, за да я разбере. „Не намесвайте Църквата в политиката” може да бъде казано от квиетист, който не разбира универсалността на Църквата. Може да го каже и безразличен към Църквата политик, искащ необезпокояван да прилага принципите на макиавелизма. Може да го каже и човек, просто протестиращ срещу политиканството, или не виждащ начин свещенослужителите да влияят на държавния живот при своето спокойно безпристрастие към политическата партийна треска – при тях има не извън-партийност или „безпартийност”, а надпартийност.

Дори говорещият да говори по своето „левичарство”, истинската „правдивост” на възразяващия (ако е християнин) не трябва да се ползва от метода на презрението или на враждата към човека. „И да не вижда той в тебе знак на вражда” – казва Църквата.

10. И изобщо трябва открито да признаваме възможността инакомислещите да се водени от идеалистични подбуди. Това повишава общата култура на речта и води до доброжелателство, което винаги е било врата към взаимното разбирателство. Трябва също така да се освободим от съблазнителния и греховен навик да догматизираме не само своето мнение, но и всяко въобще временно мнение на Църквата, в един или друг период от историята. Църквата не догматизира всяко от своите мнения или действия (Не може, например, да догматизираме като прецедент нито поклоните пред хана на св. Александър Невски и на св. Алексий Московски, нито благословението за бой с хана на преп. Сергий Радонежки, макар и едното, и другото да са били непосредствена воля Божия)…

11. Във всички векове в Църквата е имало хора, чужди на заниманията с политика. Те са били мълчаливи, но са били повече. В някакъв смисъл, те са били носителите на раннохристиянските малоазийски църковни настроения, формирани в трите столетия на гонения. Такова настроение не е антидържавно, а остро осъзнаване на временността на държавата и желание за съсредоточаване единствено над „едното потребно” лично усъвършенстване. Когато нечия житейска философия се свежда до концентрирането на цялото внимание върху изтънчената и вкусна храна, или някой се е посветил изцяло на личното, финансово обогатяване, или дори на служението на чистото изкуство, против такива от страна на обществото няма почти никакви възражения. Тях не ги обвиняват, че „не се интересуват от държавния живот”, че са против държавността. Когато обаче някой се откаже от „сърдечния” интерес към държавните, политическите проблеми, в името на съсредоточаването върху духовния си живот, тогава мнозина са склонни да го упрекнат и даже да го обвиняват в… аполитичност.

Не само масата невярващи, а и вярващи могат да укоряват и не разбират Мария.[1]

12. За да изясним за себе си психологията на съвременните мними разделения в Църквата трябва да се спрем върху историческия пример на формиралите се църковни настроения. В продължение на цели три столетия „малоазийският” светоглед е бивал противопоставян на „римския”. Живеейки около властовия апарат на могъща държава и възпитани в духа на легализма и порядъка на римската държавна култура, римските християни са разбирали своята свобода не само в откъсването от външния свят, но и в овладяването му. Веднага в Църквата възникват две главни направления (не говорим за оттенъците, нито за крайностите): „малоазийското”, което макар и външно подчинено на държавата на гонителите, вътрешно обаче се било освободило от нея (съществувало е, разбира се, и външното бягство, тясно свързано с разцвета на пустиножителството на Изток, но като цяло Изтокът се освободил вътрешно от заниманията с държавността), и „римското” направление, асимилирало държавата в църковния организъм и овладяло нейните стихии.

Съзерцателното християнство на Изтока и досега се противопоставя срещу преминалото в живота на западните народи „практично” християнство на Рим.

13. Тези две течения в Църквата са били братски и близки в любовта, водеща към една и съща цел, само че по различни пътища. И двата пътя са били благословени от Църквата – навеки. Нито един от тях не бил анатемосан. Победата се е оказала победа и за едните, и за другите.

Вътрешното преодоляване на езическия свят е било завършено и закрепено чрез догматите на вселенските и поместните събори, със светоотеческото учение на вярата и задълбочените трудове и постиженията на духовната култура на светите писатели на Добротолюбието, със създаването на мощна, ненадмината дотогава, освободена от света философия, но отричаща се не от природата на света или на социалните учреждения, а отвръщаща своя взор и душа от тяхното лицезрение, с цел да се потопи по-свободно и по-пълно в живота на сърцето – този младенец на безсмъртието.

Но и външната победа също се е оказала на страната на християните. „Римското” християнство е заменило езическия Рим. За много векове държавата е станала веранда и дори притвор на Църквата. Това завоюване е станало, противно на всички логически, психологически и механични закони: по мирен начин, органично, чрез Светия Дух. Не завоюване, а преобразяване – чрез вътрешната сила на външно-слабата Църква.

14. Хората, принадлежащи на „малоазийския” църковен тип (не ще го наричаме „апокалиптичен”, тъй като този термин повече подхожда на хора, които по-радикално са се изолирали от историческата временност на света), никога не са били увличани от идеите на църковната държава, макар и да са оставали близки и добри труженици на държавната култура. Ние не знаем имената на най-добрите сред тях, тъй като те не са полемизирали, не са въставали срещу държавата по толстоистко-сектантски начин. Те са се подчинявали на необходимостта от съществуването на държавата, на кесаря, само обаче подир своето подчинение на Бога, и са намирали възможно за себе си, без каквото и да било философстване, дори да умират за своята земна страна. Това са били хора на истинския Христов Дух, от които християнската държава не само не е отслабвала, но и най-много е намирала своето оправдание.

Втората, „римската” част на християнското общество са били дейците-идеолози и практици на „християнската държава”. Както знаем, тя е съществувала още от първите векове на християнството, – успоредно с първата – образувайки, заедно с нея, голямото историческо и културно лице на християнското общество. Вътре сред тези хора, които ревностно и праведно са се опитвали да въ-църковят света и го подчинят на Христовата правда, ги е имало техните подразделения, които мирно и творчески са се съединявали без сред тях да има страсти (св. Владимир, например, иска да накаже престъпниците, а епископите настояват за обратното – като негово задължение, вменено му от Бога във връзка с външното управление).

15. Цялото Тяло на Църквата трябва да живее в хармонията на членовете си, които имат различни предназначения – но не за противоречия, а именно за хармония.

16. В хода на историята Църквата откровено и ясно е благословила и двата пътя на социално светоусещане, покривайки и единия, и другия с вечните думи в евангелската истина: „Кесаревото кесарю, Божието – Богу”. С голяма радост тя е благословила както пълното откъсване от социалния живот, когато е ставало заради по-здравото единение с Господа Бога, с Пресветата Троица (пустинничеството), така и се е радвала на пълното потапяне на душата в делото на държавното строителство, когато също се извършвало в името на Отца, Сина и Светия Дух (царското помазание).

17. И двата пътя са се запазили в историята… „Римското” умонастроение сега е представено (както и другото) не само в „около-църковните” хора, но и в такива, които са дълбоко вкоренени в молитвеното и нравствено съзнание на Църквата. Последните вярват в осъществимостта на „християнската държава” – като някакво подобие на Царството Божие на земята, когато цялата сила бъде на страната на правдата и между държавата и Църквата изчезне границата, дори в юридическия смисъл. Този държавен православен идеализъм, който има своята добра традиция в руската история, на Запад се е проявил в римокатолическата система на църковност, в томистката философия на държавата и в протестантския „християнски социализъм”.

Лъжата, винаги криеща се някъде около истината, е предложила на отдалечилите се от Христос в света души свой атеистичен социален оптимизъм, опитът от който сега преживява Русия.

18. На взаимното разбиране на християните пречи също и замъгленият характер на самия термин „политика”. Едни разбират думата идеалистично (ако не даже и по аристотелевски), други – „реално”, в цялата нейна неблагообразна макиавелистична и интригантска користна реалност. Едни искат да преобразят и „оцърковят” политиката, като пребивават в нея, а други смятат това за безплодно – нещо като да черпиш вода от океана. Като цяло, едните вярват в културата на християнската политика, а другите – не вярват в нея. И едните, и другите търсят най-голямото уподобяване на земния живот на евангелския образец и най-малка профанация на социалното християнство. Ще речеш, че християните и от едното, и от другото направление би следвало да проявяват велико братолюбие един към друг и доброжелателност към жизнения опит на ближния! … В действителност обаче ние слушаме единствено взаимни обвинения и подозрения. Но защо? Казваме: само поради недоразбирането в любовта.

19. Било е време, когато Църквата е губила цялата човешка енергия на своите чеда в защита на своите душевни ризи от ересите против догматическото ѝ учение. Волевата енергия на християните е намирала изява в борбата против лъжеучителите. И Духът е удържал победа. Църквата е стъпила върху седемте стълба: съборите на православието. Изглеждало, че е настъпило времето за особено активна борба с нравствения грях, т. е. за осъществяване на нравствените „жизнените” страни на чистите и истински догмати. В действителност обаче в историята се е случило друго – наместо да се устремят срещу сатаната и седмоглавия грях (седемте смъртни гряха), християните тръгнали по пътя на най-малкото съпротивление – един срещу друг, търсейки умозрителни сламки в очите на ближните и без да забелязват духовните греди в собствените си очи.

Душевната раздразнителна енергия на християните сега вече се губела не толкова в борба с греха в самия себе си и в обществото, колкото в борба с мнения, нямащи дори теоретично догматично значение.

Това догматизиране както на своята правота, така и на чуждата грешност в полето на социално-държавния порядък е характерна черта и на съвременния църковен живот. Това отслабва борбата с безбожието. Това принизява културата на вярата.

20. Социалният въпрос на Църквата, като общество, придобива такава догматична острота, каквато никога не е имало в историята.

„Ереста” минава под знака на неправилното разбиране на социалното положение и политическо значение на Църквата… Разколите и разделенията имат свой определен църковно-логичен характер.

Всичко това доказва, че живеем в „политическата” епоха. Както е имало бронзов и каменен век, така сега има политически. Каква е обаче задачата на Църквата в този век? Несъмнено следната, съответстваща на истинския дух на православието: да не се поробва от политиката, но само да поробва нея. Това означава Църквата да стои над нея, над всяка социална форма в света, без да свързване дълбочина на своето битие с нито една от тях, а да подчинява всяка социална форма на своя дух.

Душа на социалната култура на пастира трябва да бъде културата на социалното умиротворение.

Националното служение на пастира

Извършвайки своя молитвен, тайноизвършителен и благовестнически живот сред човешките души, като им откриват Светлината на Христос, като ги умиват във водите на покаянието и ги учат на чистота и правда, пастирите извършват огромна социална и национална работа, невидима само за духовно-слепите утилитаристи, които доведоха в света марксизма. Скрият войнстващ материализъм на идейния утилитаризъм премина в открито-войнстващ материализъм, когато му бе осигурено широко разпространение.

За материалистично настроените хора е трудно разбират простата и очевидна за вярващия истина, че духовните пастири са носителите на най-острото оръжие не само против личното, но и против народното и световното зло. Колкото и да е парадоксално на пръв поглед, духовните пастири са най-предните борци за светлата националност на своя народ тогава, когато са чисто духовни авторитети (например, оптинските старци). Истинската пастирска молитвена грижа за скъпоценната човешка душа, която сквасва и освещава целия народен организъм, представлява истинската сила на националната култура, независимо от приемането или не от страна на пастира на едни или на други материални, обществени и държавни функции.

За национални работници не трябва да се смятат само онези, които се сражават с оръжие в ръце… Също толкова ценни за защитата и за спасението на своята страна са „безшумните” борци: инженери, химици, земеделци, лекари… Както и предстоящите пред престола на властта. Би бил непростим утилитаризъм и недалновидност да дадем меч в ръката на всички граждани.

В духовен план обаче към този утилитаризъм нерядко се придържат и вярващи, които желаят да сведат пастирската работа до сферата на светска обществена дейност, а пастира да превърнат в апологет на спорни и временни убеждения… Утилитарно разбираната Църква в най-добрия случай става надстройка на държавата. А това е само национална декорация. Духовното се превръща в „душевно”; вечните ценности биват замествани с временни… Това е едно огромно и твърде изтънчено зло. Съблазънта на светската обществена дейност е една от най-големите съблазни на пътя на пастира – и особено на ревностния, имащ влияние в обществото, устремен към служение на хората, който желае да бъде възможно по-близко до тях. Само Божият Дух може да предпази свещеника от делата, които, били те и добри, не са негови – от делата, към които същият този Дух призовава други…

Необходимо е с пределна отчетливост в християнското съзнание да се утвърди, че решенията за победа или поражение, за издигане или упадък на една или друга страна се вземат не само в земен план, но преди всичко на Престола на Единия и Пълновластен Господар на небето и земята… И на тези решения влияе преди всичко наличието в тази страна на чисто духовно труженици на Царството Божие.

Без да се отнасяме с пренебрежение към полето на временната дейност в света на поставените там от Бога работници (Рим. 13:4), знаейки, че завещаната от Бога борба с тръните и плевелите на земята обхваща всички области на земния живот, пастирите се научават да отдават всичко кесарево на кесаря, но самия кесар отдават на Бога, строго спазвайки йерархията на житейските ценности. И затова те са ангели-пазители на своя народ, на неговата истинска култура, на „солта” на света, свидетели на един друг живот, започващ още тук, в този.

Умиращото пшенично зърно дава „много плод”… Откъсналият се от временния житейски план пастир е най-действената сила на доброто в този свят.

Следва

Превод: Златина Иванова

* Раздел трети (с. 93-119) от Философия православного пастырства (Путь и действие). Раздели първи и втори виж – тук и тук. Цялата книга – тук (бел. прев.). 

[1] Авторът визира евангелския епизод с посещението на Господ Иисус Христос в дома на Марта и Мария: Лука 10:38-42 (бел. ред.).