Пастирските пътища

Призванието

Пастирът трябва да е призован от Бога. Стремежът апостолските ръце да низведат Божията благодат върху непризван, който търси свещенство със земни съображения и по сметка, е беззаконието на Симон Влъхва (дори и да не е съпроводено от симония). Божията благодат не трябва да се принуждава, с нея не можем да се разпореждаме по нашата човешка, още повече греховна воля.

Всеки посветен или стремящ се към посвещение трябва да бъде духовно изпитан от архипастир, който за възлагането на ръцете си ще отговаря пред Бога.

Обикновено изпитването се провежда само външно, научно: абстрактни познания за Писанието и историята, устава и каноните. Диплома от семинария или богословски факултет обаче все още не е свидетелство за пастирско призвание. Призванието към пастирство е Божия тайна, известна само в дълбоката съвест на самия човек („кой човек знае, какво има у човека, освен човешкият дух, който живее в него?” – 1 Кор. 2:11) и се открива пред проницателния взор на духовника или архипастира, който е отговорен за посвещаването.

Ето и някои от признаците за призвание:

1. дълбоко чувство за собственото недостойнство;
2. искрено разбиране за пастирството като жертвено служение и посвещение Богу през целия живот;
3. реален духовен опит във вярата;
4. опит в грижата за друга душа.

Това са общите признаци. Обикновено призивът за истинско пастирство идва не само от дълбочината на съвестта на самия призован, но и със съдействието на близките му хора, които по Божие внушение го убеждават да поеме по пътя на свещеническото служение.

Тайната на призванието е дълбока и разнообразна и определение за всички нейни изяви е невъзможно. Същественото е само да кажем, че тя винаги трябва да стои пред призования към пастирско служение, както и той да стои пред нея, оставяйки настрана своите човешки желания и вглеждайки се в пътищата на Промисъла.

Ръкоположението (хиротония)

Чрез ръцете на апостола – съответно епископа – божествената енергия на Светия Дух слиза над главата и цялото същество на посвещавания. „Твоите ръце ме сътвориха и устроиха” (Пс. 118:73). Както човекът е творение на божествените ръце (действия или сили), така и свещенството е нещо творимо, извършвано в тайнството на хиротонията – на ръкоположението, чрез Божията ръка, чрез ръката на епископа-апостол.

По време на херувимската песен, подобно на младоженец посвещаваният обикаля три пъти около Престола, при пеене на брачния тропар: „Свети мъченици, вие, които добре понесохте страданията и се увенчахте, молете Господа да спаси нашите души”.

„Слава Тебе, Христе Боже – похвала на апостолите и радост на мъчениците, които проповядваха единосъщната Троица”.

„Исаие, ликувай – Девицата зачена и роди Син Емануил – Бог и човек, и името Му е Изток. Него величаем, а Девицата облажаваме”.

Делото на свещенството представлява умножаване на благодатната Христова кръв в света. Свещениците, извършители на тайнството на Тялото и Кръвта, сами са страдащи „до кръв” (Евр. 12:4) – слуги са и са носители на Христовата кръв – посред „плът и кръв” (1 Кор. 15:50), из целия свят. Те са кръвта, оживотворяваща Тялото на Църквата.

Забележително е, че в началото на хиротонията не се казва никаква молитва към Господа Бога, а само се изповядва тържеството на изпълняването на Божията воля. Сам Господ си е избрал слуга и сега ще излее върху му Своите дарове. Църквата започва със славословие и Земната Църква моли Небесната за спасението както на ръкополагащия, така и на ръкополагания.

След трикратното обикаляне около Престола, целуване на неговите ъгли и поклон пред светителската власт ръкополаганият застава на колене и, като се покланя пред светинята на Престола, закрива лицето си с ръце (показвайки така че се срамува и се страхува от собственото си недостойнство[1]) и предава живота си във властта Божиите ръце. А носителят на божествената власт – епископът – поставя ръцете си на главата му с думите:

„Божествената благодат, която винаги изцелява немощните и възпълва онова, що не достига, посвещава благоговейния[2] дякон (името) в презвитер. Да се помолим за него, да слезе върху му благодатта на Всесветия Дух”.

Църквата трикратно възглася: „Господи, помилуй”.

Тогава старшият от присъстващите йереи започва да произнася особена ектения, със следните прошения: „За нашия архиерей (името), за свещенството, за закрилата му, пребъдването, мира, здравето, спасението и за делото на неговите ръце”, „за Божия раб (името), който сега се ръкополага за презвитер, и за неговото спасение на Господа да се помолим”… В това време архиереят чете тайна молитва, след което, все още държейки ръцете си на главата на посвещавания, изрича на глас следната молитва:

„Боже, Който си велик по Твоята сила
и неизследим по Твоя разум,
дивен в замислите си, повече от синовете човешки,
Сам, Господи, този, когото си благоволил да бъде въздигат в презвитерска степен,
изпълни с дара на Светия Твой Дух,
за да бъде достоен
да предстои непорочно пред Твоя жертвеник,
да възвестява Евангелието на Твоето Царство,
да свещенодейства словото на Твоята истина,
да Ти принася дарове и духовни жертви,
да обновява Твоя народ в купела на второто раждане.
Та и той, като срещне при Второто пришествие
великия Бог и наш Спасител Иисус Христос, Твоя Единороден Син
да получи отплатата на благото икономство, на своя чин,
по голямата Твоята благост…”.

Следва славословие.

В тази молитва е обрисувано пастирското дело: благословеният богочовешки труд, извършван от човека чрез Христовата благодат.

В свещенството се подразбират пет сили:

1. Предстоене пред Жертвеника на Изкуплението, имайки собствения живот, като жертва.
2. Разпространяване в света на Евангелието на Христовото Царство. Утвърждаване на Господ Иисус Христос като единствения истински Съдия и Цар на света.
3. Свещенодействане на Истината – нейното явяване при всякакви обстоятелства и случаи в живота. Повсеместно свидетелстване за Христовата правда.
4. Принасяне на духовни дарове и жертви – труд „с пот на челото” на своята душа. Извършване на Литургията – безкръвната жертва на славословието и благодарението за всичко.
5. Разкриване на Божието Бащинство по отношение на света (като символ на този аспект от делото си свещеникът приема и наименованието духовен отец). Кръщаване с вода, със Светия Дух и с огъня на вярата – в Името на Пресветата Троица. Раждане на хората за новия живот, служене на тяхното духовно раждане.

Ръкоположението завършва с многократни възгласи от всички служещи и целия народ: „Аксиос!”, „Достоен!” – знак за участие в тайнството на цялата община-църква, предстояща пред Бога като Негова Невеста.

След освещаването на светите Дарове, епископът дава в ръцете на новопоставения пастир Частица от Тялото Христово и му казва: „Приеми този залог и го запази. За него ще бъдеш изпитан при второто, славно пришествие на нашия Господ Иисус Христос”. И свещеникът, оставайки склонèн над лежащото в ръцете му Пречисто Тяло Христово, като се моли на Господа на Силите за своята любов към Него и за своето свещеническо служение…

Образование

Колкото по-духовен е пастирът, толкова по-малко значение има образованието му – неговата външна култура. Него го „образова” просвещаването Свише. Развиването на залога на Духа, даден му при неговото ръкоположение. Кръстната сила – като резултат от кръстния му път. Истинската духовност е универсалност. Такива универсални хора са светците на Църквата, независимо от земната си култура, които сега сияят на небесната твърд. На никого от вярващите не би хрумнала мисълта да се интересува „къде е учил” преп. Йоан Лествичник. „Какво училище са завършили” преп. Серафим Саровски или Сергий Радонежки. Каква дисертация е защитил в Петербургската академия о. Йоан Кронщадски и т. н. В свещената и в църковната история виждаме най-учени мъже като св. Киприан Картагенски, св. Атанасий Велики и др., наравно с Николай Мирликийски Чудотворец и Спиридон Тримидунтски, призвани за светителство от нивата. Ученият ап. Павел стои редом до простия Петър, ученият пророк Даниил – наравно до пастира Амос… Всичко това открива очевидната истина, че сама по себе си земната ученост не е нито добро, нито зло. Че не бива нито да се пренебрегва, нито да се издига до критерий за човешка мъдрост. При нашите условия семинарското и богословско-академичното образование несъмнено има голямо значение – то разширява умствените хоризонти на човека за злото, за доброто и за цялата културна сложност на този свят, но крие в себе си опасността да подмени реалното знание с абстрактно знание, което за земната наука е и истинско (и се почита като такова), но за духовната – неистинно. Чрез абстрактното знание на истината на Църквата мнозина са си затворили входа към Божието Царство, а и на други са попречили да влязат в него. Философската земна диалектика в областта на вярата е нещо опасно, тя крие в себе си огромна безплодна пустиня, която човекът може да изследва най-дълбоко и всестранно, но в крайна сметка да умре без вода. За този, който има истинския опит във вярата и знае Източника на нейното умножаване, отвлечената богословска наука е по-малко опасна, но и той в училището трябва да бъде въоръжен с един благословен скепсис по отношение на характера на това знание, което му се предлага в научна богословска аудитория. Непосредственото предназначение на висшите духовни школи днес е да укрепват пастира против тленните – чрез науката на този свят господстващи – идеи. В сравнение с богословското академично образование, за пастира може би още по-ценно е общото хуманитарно университетско образование. „Неутрално” по отношение на вярата, то няма да обвърже вътрешната духовна дейност в студентската душа и ще развие в студента органично отношение към цялата култура на този свят.[3] В духовните школи твърде много насочват вниманието на човека към изводи и аксиоми, до които сам той не е достигнал, и затова не може да се възползва истински от тях. В съвременните духовни школи човекът се научава и твърде леко да разсъждава и да философства за тайните на Божието битие и за Божието Слово. Ставайки някакъв „магистър” по богословие, той вече се чувства учен експерт в област, в която може да е направил едва няколко младенчески стъпки.[4] Истински пастир обаче – преминал през курса на систематичното богословско образование – може да бъде само „работещият върху вътрешния свят”, отдалият кесаревото кесарю, т. е. на абстрактната земна наука – нейното, или мястото на „двора”, а на вътрешната работа „светилището” на душата, от където само може да се влезе в „Светая Светих”, в истинското познание на Духа.[5]

Всяко самонадеяно знание е лъжливо. В ума на самодоволния даже православното вероучение ще бъде лъже-гносис.

Излизащият от висше училище човек, – ако иска да открие пред себе си простора на истинските духовни придобивки – трябва да се осъзнава като „малко знаещ и малко значещ”. Висшето постижение на земния разум е да разпознае своята несъстоятелност и бедността на всички стари умствени човешки постройки. До това съзнание са стигали най-великите учени в света – Нютон, Пастьор, Кеплер, Галилей, Лаплас, Агасис, Паскал и др. Още повече до осъзнаването на това би трябвало да стигне младият „магистър по богословие”, възприемайки всички свои теоретични знания за Бога и света единствено като тор за душата си или като семена, които трябва да умрат, за да възкръснат. Торта принася полза само изчезвайки в земята, а семето дава много плод само когато умира.

Тайното дело на пастирството

Пастирът е призван да върши делото си в различни културни слоеве в света. Ето защо пастирското му служение значително ще се облекчи, ако той съумява да овладява понятията на всяка среда. С философите да бъде философ, с простите – прост. В Китай използват за проповедите китайския език, а в Русия – руския… Така и пастирът, когато посещава различни домове и навлиза в различни културни области, трябва да умее да разговаря на разбираем за всекиго език. Дарът на езиците (1 Кор. 12:10) в наше време е дарът да умееш да се доближаваш до всяка човешка душа, като ползваш нейните понятия, нейната психология. „Духовния… изследва всичко, а него никой не изследва” (1 Кор. 2:15). Ще рече, че духовният човек може да разбира човешките души през различните им културни призми, възпитание, образование, нравствен облик, характер… Ако може да се каже така, истинският пастир винаги говори с човека на неговия собствен език, не на своя. „За всички станах всичко, щото по какъвто и да е начин да спася някои” (1 Кор. 9:22); „за иудеите” пастирът става „като иудеин” и за „подзаконните” – „подзаконен” (1 Кор. 9:20). В това се състои и дарът на любовта, и разбирането на Божието дело, и тук пастирът се уподобява на ангела, винаги говорещ със съвестта на всекиго и отчитайки в най-висша степен човешката личност, нейните особености, сили и слабости. Особено това важи на изповед и при даване на духовни съвети: пастирът не трябва да подхожда абстрактно, „от себе си”, а лично към всекиго… Тук се проявява и цялата дълбочина на пастирската мъдрост и любов.

В духовните съвети на пастира не трябва да има нищо стереотипно, „обичайно”, теоретично. Всеки съвет трябва да се изцежда – като нещо свежо, топло, извиращо от реалния опит на съприкосновението с всяка нова човешка душа. Пастирът е деликатен художник и скулптор, но не от мрамор, а от най-финия и скъп материал на човешката душа. От помръкналия образ Божи пастирът трябва да извае подобие Божие. Тази власт му е дадена от Бога и ако му я даде и човекът (приемайки духовното му ръководство), то пастирът не може да не осъществи своята цел. Това е благоприятната обстановка за пастирска работа: овцата слуша гласа на пастира и ако пастирът вярно ѝ предава гласа на Небесния Архипастир, то в човека се ражда Божието Царство. Пастирът обаче има и друга задача: да привлече заблудените души, увлечени от водачите и изразителите на духа и идеите на този век – души, отдали сърцето си на този дух и идеи. В този случай на пастира му предстои да измине кръстния път на борба за човешката душа, пътя на скърбите и молитвите за нея… и използване на всички възможности за отскубването ѝ от неверния път и насочването ѝ по верния. „Ако Господ не съгради дома, напразно ще се труди изграждащият го”. Спасението на душата става тогава, когато Божията воля се среща с човешката и я увлича. Увлечена от Божията воля, волята на пастира, който е човек, трябва да увлече тази на друг човек, за да се срещне тя с волята Божия… Колко разнообразни са фазите и моментите в духовната борба за душата! Пастирът от първо лице се убеждава, че борбата му не е само със злата човешка воля (която рядко е докрай зла), а наистина със злата воля на демоните. Пред него с цялата си яркост се разкрива смисълът на Глава 6 от посланието на ап. Павел до ефесяни и още по-дълбоко, още по-всестранно той започва да разбира, че целият негов личен опит, всичките му умения и знания, даже цялата му вяра имат малко значение в борбата с тези тъмни сили, ако я няма идващата отгоре благодат. Че само благодатта на Светия Дух е истинската сила и осъществяване на всичките му пастирски надежди и желания. Това съзнание не само не прави пастира пасивен, но и му дава особено дръзновение. Отсъствието на надежди в „собствените сили”, в „своята опитност” го учи да се уповава на Божията сила и знание: „кога съм немощен, тогава съм силен” (2 Кор. 12:10). Всички свои усилия – „царството небесно бива насилвано, и насилници го грабят” (Мат. 11:12) – пастирът насочва не към себе си, а към другия. Нашите „усилия” са молитвената и въплътена в живота любов към Бога и към човека, в отговор на която в света слиза Божието благословение.

Пастирът вярва, че няма сърдечни молитви, които да не достигат до Бога (макар и, може би, да не се изпълняват така, както се иска на човека). Няма и пастирски усилия, които да не съзиждат Царството Божие.

Съкровеното пастирско дело е и в покаянието за съгрешаващите… Пастирът може да развие способността да се кае за другия, ако всеки път когато му се наложи да слуша за греха или да вижда грях, обръща мислен взор към Божия престол: „Господи, прости му… Господи, очисти и укрепи Твоя раб”… Навикът на застъпничеството се превръща в свят сърдечен навик: да не се осъжда грешника, а да се более с него, да се принася поне една покайна въздишка за него.

В основата на тази скрита от външните погледи пастирска любов е и дълбочината на собственото покайно дело на пастира.

Външният вид на пастира

Пастирът трябва да има не само словесно, но и безмълвно свидетелство за своята вяра. Такова свидетелство е свещената одежда в света. Нея пастирът носи винаги – като постоянно напомняне на себе си за благодатта, а на хората – за това, че свещенството не свършва в храма. Чрез свещената одежда (ако тя бъде привична) пастирът не се отделя от човешкото общество, нито твърде много се слива с него. Заради паметта за одеждата си, която е символ на благодатта пастирът никога – нито с излишна дума, нито с излишно действие – не нарушава светостта и чистотата на своето служение. Одеждата е винаги в помощ на истинския пастир, и никога не е за него притеснение или неудобство. Дългите коси, които са естествени за монашеския лик, не винаги са нужни на бялото духовенство, но известна дължина на косите все пак е желателна. Необръснатата брада (при монасите) или късо подстриганата брада говорят за някакво духовно спокойствие на човека и обратно – обръснатата брада и съвсем тънките мустаци са свидетелство за светския дух на свещенослужителя. Дрехите и целият външен вид на пастира трябва да бъдат чисти, прости.

Пастирската чистота

Пастирът се опетнява, не само когато замърсява одеждата си и я прави неугледна. Опетнява се най-вече и най-дълбоко от невнимателна дума, от неумерен смях и плоска шега. А още повече, когато показва невъздържание за вино,[6] пристрастен е към тютюн, влиза в светско общество и става някакъв „елитен”, партиен човек, в храма и в света се държи неблагоговейно.[7] Признак за „пастирска чистота” (сама по себе си, чистотата на пастирството все още не определя чистота на човешкото сърце – тя е само в правилното поведение на пастира в света, съответстващо с целите на неговото служение) е да смяташ целия свят за Божи храм, в който свещеникът е призован да върши Неговото служение – на различни места и в безкрайни форми, навсякъде помагайки на душите да намират Божието Царство и да влизат в него.

Подготовка за служението в храма

Подготовката на пастира за служение в храма всъщност е предходното служение в храма и вън от него. Целият живот подготвя пастира да предстои пред Божия Престол. „Чрез непрестанна молитва в душата се подготвяй за предстоенето в твоята молитва, и скоро ще преуспееш” (преп. Йоан Лествичник). Необходимо ли е да се изчита цялото „Правило за Причастие”? О. Йоан Кронщадски свидетелства, че сам си бил определил като задължително да чете единствено самите молитви преди Причастие, които се четат на утринното Правило. Ние обаче знаем, че о. Йоан Кронщадски е имал непрестанната сърдечна молитва и че самият негов пастирски живот е бил молитва. Животът може да е молитва при всеки мирянин, колкото повече това е възможно при пастира. Тайнствата, различните просителни, благодарствени, покайни и заупокойни молитви, общуването с устремени към Бога хора, беседите за вярата, поученията, ободряването, утешението, четенето… Съзерцателното – благодарствено и покайно, самовглъбяване… Всичко това е реката на пастирската молитва – различни са само бреговете ѝ.

Ценен за мирянина, а още повече за пастира е и покайният Дневник, воден заради честата изповед пред Бога на волните и неволни грехове, за по-бързото им очистване, умиротворяване на съвестта и изостряне на чувствителността към греха. Всичко това е подготовка за служение. И самото истинско служение е всъщност най-добрата подготовка за следващото служение. Молитвено отслужената Литургия е най-добрата подготовка на пастира за следващата Литургия. Затова и на молитвеното правило не бива да се гледа формално – през призмата на старозаветната законническа психология. Молитвеният „дълг” на християнския пастир към Бога не е дозаконен, юдейски – от времето, когато хората са били товарени с всевъзможни правила и предписания, и тъй като не са били в състояние да ги изпълняват, са живеели постоянно с осквернена съвест. Ако дори за юдеите такова неразбиране на духа и живота на Божиите заповеди е било непростимо, колко повече то е непростимо за православния пастир.

Цялото вътрешно настроение на пастира трябва да изключва възможността да се „прецеждат комари”, т. е. наемническото изчитане на молитви. Синът се обръща към своя баща без да брои думите, които е „длъжен” да му изкаже. С баща си синът говори непосредствено, стараейки се да бъде винаги пред него – да открива и излива цялата си душа пред родилия го, да знае, че не по броя на думите, нито по тяхната красота баща му ще съди за любовта му към него.

Синовното отношение към молитвата, не принуденото, а свободното предстоене пред Бога е сила, която непрестанно привлича към себе си истинския йерей. Такъв пастир не само става лесно за молитва, но и трудно се откъсва от нея.

Ако това още не е постигнато (в практиката на постоянната вътрешна молитва), то йереят е длъжен да принуждава себе си всеки път, когато настъпва утро или наближава вечерта. Да принуждава себе си не само за правилото, но и за молитвеното предстоене, изпросвайки дара на самата молитва.

Целта на пастира не изпълнението на правила, а изпълнението на молитвата.[8]

„Правилото” в молитвослова е най-ценният материал за молитва, нектар от чудно духовно питие, разтворено от Духа, чрез опитно позналите Го св. отци. Този материал не задължава нито да не бъде съкращаван, нито, още по-малко – да не бъде увеличаван. „Законническата” съвест е спокойна само ако изпълни „предписаното“. Християнската съвест (още повече йерейската) е спокойна само при Божи отговор дори на най-кратката молитва. И тази спокойна, умирена в Бога съвест, освободена от Бога от всички земни дългове, е най-добрата молитвеница, която Бог слуша и която е призвана да благодари за себе си и за другите.

Служението в храма

Целта на това служение е да разшири, да изнесе храма отвъд неговите материални граници – в дома, в човешката душа... Нерядко се случва обратното: „този свят” да влезе в храма. В нашия век, може би не така ярко и грубо, както е било в Йерусалим, когато Господ, като си направил бич, изгонил търговците от храма, но и в наше време светът влиза зад църковната ограда. На някои места при молебените и панихидите нерядко се е внасял и все още се внася духът на земната демонстрация,[9] на сухата официалност, на празното звънтене, на непремерено многолетствие – на всички онези неща, които галят човешкия слух… О, ако хората винаги защитаваха и превъзнасяха преди всичко и най-вече паметта на Светлото и Всемогъщо Име на Разпнатия Цар, кротко раждащ се във Витлеем и отварящ небето за хората, за да чуят ангелското славословие. Та нали всеки, който идва в храма заради Разпнатия Господ, иска да чуе това славословие.

Степента на своята собствена църковна молитвеност свещеникът винаги може да провери, служейки в празен или почти празен храм… Ако особеното благоговение и трепетът се появяват при него само при изпълнен с хора храм (или в присъствието на някакви „височайши” особи), това е свидетелство за недостатъчно дълбока молитва и за известна осветскостеност на свещеника.

Както пчелите, летящи из полето и събиращи мед, го носят в своите кошери, така и човешките души, след истинската молитва, занасят от храма в домовете си небесната сладост и я раздават на света.

Свещена е красотата на православната църковност – на иконописта, дърворезбата, разните разпеви… Не толкова тази красота обаче, колкото молитвеността и служещите, и благоговението на всички молещи се вкарват човека в храма и го задържат там.

Клисари, певци

Към певците и клисарите, както и към момчетата при олтара пастирът трябва да е по-скоро строг, отколкото благ. Има клисари и певци, които с неблагоговението си буквално умъртвяват молитвата на хората. Хората ще престанат да разговарят в храма и по време на служба, ако не слушат разговори и в хора, сред клириците, в олтара.[10]

Молитвената сила на църковната община отслабва при „професионалното”, при показно пеене.[11] Църковното пеене (както и четенето) не бива да развлича хората, а да ги събира вътрешно. Колкото по-благоговейни и молитвени са певците по душа, толкова по-голяма е благодатната сила на тяхното пеене. Молещият се може да се увлече и дори да усети сладостно душевно вълнение от доброто, но театрално изпълнено пеене, само че напразно ще сметне това за молитва. Повишеното емоционално настроение все още не е молитва. Само ако се откъсне от тази емоция, човек може да премине към молитвата, като оттласнал се от видимите представи и да възходи към без-òбразната, „безвидната” молитва, издигаща се над земните чувства. Този процес – издигането от душевното към духовното, значително се облекчава от благоговейното и духовно пеене. Съдържанието на духовните песни трябва по възможност максимално да съответства на съдържанието в душите на самите певци. Искреността, т. е. съответствието между думите и звуците с движенията на душата, е истинското реализиране на православната култура – реална духовна енергия, без която Църквата престава да бъде Църква и става само неин образ. „Бог е Цар на цяла земя; пейте всички разумно” (Пс. 46:8). Опитът на разумното пеене и четене се отнася най-вече, разбира се, за самия пастир, но има своето непосредствено отношение и към всеки пеещ или четящ на клироса. Независимо дали певците ще пеят безвъзмездно или ще поддържат чрез пеенето си своя материален живот (което също е възможно), те трябва да помнят, че стоят сред ангелските ликове.

Служение в домовете

„Сладки мой Спасителю!” – говори о. Йоан Кронщадски в книгата си Моят живот в Христос – Ти излезе на служение на човешкия род и проповядва словото на небесната истина не само в храма, но обикаляше още и градове и села; от никого не странеше, във всички домове ходеше, особено при тези, чието топло покаяние Ти предвиди със Своя божествен взор. Ти не стоеше у дома, но имаше общение в любов с всички. Дарувай и на нас да имаме това общение с Твоите хора, за да не се заключваме, ние – пастирите, в своите домове, странейки от Твоите овци, като в замъци или тъмници, излизайки само за служба в храма или треби по домовете, само по задължение, казвайки едни заучени молитви. Да се отворят нашите уста за свободен в духа на вярата и любовта разговор с нашите енориаши. Да укрепва и да се разкрива християнската ни любов към духовните чеда чрез живо, свободно, отеческо събеседване с тях. О, каква само сладост Си скрил Ти, Господи, безпределна наша Любов, в сгрятата от духовна любов беседа на духовния отец с неговите духовни чеда, какво блаженство! И как да не се подвизавам на земята с всички сили за такова блаженство? А то е само слаби начатъци, само слабо подобие на небесното блаженство на любовта! Особено обичай благотворителното общение: както вещественото, така и духовното. „А благотворителността и щедростта не забравяйте…” (Евр. 13:16).

Това е домашното богослужение – посещението при енориашите, запознаването с техния живот, с техните души, установяването на духовна близост с тях – всичко това е продължение на богослужението в храма.

Като посещава семейството и се моли в неговия дом, пастирът обновява неговия живот, обновява самото Тайнство на брака, непрестанно помрачавано в малката църква – семейството, от караници и обиди, недоразумения и взаимно неразбиране. Пастирът оживява даденото от Църквата благословение. Семейството се оживотворява и укрепва с пастирското освещаване на дома, с беседата, молитвата, поръсването със светена вода… Добре ще е, ако след кратко пребиваване в дома пастирът успее да доведе разговора до най-важното, и така, пряко или косвено,[12] да осоли душите с Христовия Дух, да им даде небесна храна. Всяко пастирско посещение, което не дава от тази храна, е в най-добрия случай безцелно. Като си избира дом за посещение, пастирът преди всичко отива при тези, чиито „уста са пресъхнали” от духовна жажда. Отчасти в наши дни вече се сбъдва тази предсказана от пророка жажда (Ам. 8:11). Енориашите, които са устремени към „най-главното”, когато са в енорията на истинския пастир даже забравят за трапези и угощения, и „седят в нозете” му, питайки за душевните си преживявания. Други, като желаят да изразят своята любов, започват да се суетят за чай, ястия и т. н., а ако знаят предварително, че пастирът ще дойде, масата вече е готова и основното внимание се насочва към угощението. Този вид любов също е радост за пастира, но малко различна. Тази любов усложнява неговото дело и го забавя. Ако угощението не преминава мярата на скромността, то, разбира се, е благословено. Желанието на някои хора, особено на по-заможните, да сведат общуването с пастира до обилна трапеза, е суетно и представлява неправилна, сляпа любов.

Истинската любов към пастира се проявява в желанието на неговите енориаши да се подкрепят духовно от него, да се осветят от него и да се помолят с него.

Пастирът, който носи винаги със себе си живо свидетелство за Божията правда, неволно научава и своите енориаши да мислят за Бога и за своята душа, и това е така при всяка среща с него. Дори видът на пастира вече ободрява и утешава. В лицето му хората срещат паметта за Бога и своите най-висши житейски ценности. И такава любов може да бъде блаженство, както за паството, така и за пастира.

Не във всеки дом обаче и не по всяко време той може да идва и да говори с хората за висшите духовни ценности. Случва се те да разговарят и по най-обичайни житейски въпроси. Те са възможни и са естествени, само че към тях пастирът трябва да се отнася с внимание. Много да внимава да не помрачи духа на самата беседа… С децата може да се говори и за незначителни неща, но само в мир и любов, предизвиквайки в тях добри, светли чувства… Такава е „делничната” педагогика на пастира към духовните му чеда и към околния свят.

Служение в обществото

Времето преминава, от една страна, под знака на оттеглянето на вярващите (или тяхното отстраняване) от ръководенето на социалния живот и организираното влияние на държавата, а от друга все по-ясно става желанието на някои държави да използват обществената сила на вярващите и силата на духовното влияние на Църквата за своите земни цели.

В тези условия пастирът трябва да бъде по евангелски мъдър и кротък. Кротостта му е неговото смирение и отсъствието на земно критикарство. Мъдростта трябва да се състои в мъжественото отстояване на вечните истини на Църквата, сред съвременното общество, което е по-лошо от езическото, защото е отстъпническо. Днешният езичник не е идеалният езичник от миналото, търсещ Царството Божие и на когото апостолите проповядвали новата за него Истина. Днешният езичник, който живее в християнските страни, е отстъпник от Христос, който ненавижда Евангелието и страни от него. Дори този по апокалиптически „хладен” (Откр. 3:15) човек обаче е по-добър от топлохладния, от равнодушния към всяка истина.

Като допуска и благославя изключително вътрешното съзерцаване на живота за души, наистина призвани към това, пастирът открива за останалите вярващи благите възможности за влияние в обществото и за осоляване на държавата.

Свободен от всяка суета на съвремието, пастирът знае в какви условия днес върви животът. Без сам да участва в никаква партия, той трябва да е готов да има сред своето паство хора с най-различни убеждения и даже от враждуващи помежду си партии.

Заставайки заедно пред светата Чаша, тези хора трябва да пренесат духа на своята свързаност в главното и в живота, и – като допускат социални спорове помежду си – никога да не допускат и социална вражда, да не посягат на живота – както на физическия, така и на нравствения на другата душа.

Пастирът не е аполитичен, той не е по същество неутрален, а метаполитичен. Той търси идващия град.

Затова трябва да бъде свободен от суетата на съвремието. Неговите очи не бива да бъдат замъглени от никаква земна прах, но подобно на орловите да са зорки в погледа от небесната висота към дребнавата земна реалност.

Пастирът не е „извън живота”, а само извън неговата суета… Пряката му задача е не да търси нови програми за социално устройство, а максимално да използва всяка от социалните форми, за да научи хората да са верни на Бога. Пастирът възпитава хората във всички състояния и по всички свои пътища да са последователи на Христовия дух.

Като Самия Господ Иисус Христос, пастирът учи хората не на социални форми, а на социални отношения.

Родината

За пастира – както и за всеки православен – Родината е Царството, в което Царят е Христос. Пастирът желае възможно най-голямото уподобяване на своята земна родина с Небесната. И служи на земната си родина както на Небесната. За него земната родина е предобраз, икона на Небесната, към която непрестанно го влекат мислите и чувствата му. „Видимото е временно, а невидимото – вечно” (2 Кор. 4:18). Пастирът обича своята земна родина и се грижи за нея така, както обича своя земен баща и се грижи за него. Той може да е езичник, невярващ, да бъде гонител на своето дете, да преследва душата и тялото му (както виждаме в житието на св. вмчца Варвара), защото детето е познало Своя небесен Отец. И понякога земната родина наистина несправедливо гони и убива своите деца. Преследваните и убивани деца обаче не могат да ненавиждат своя баща… Могат да ненавиждат неговото състояние, греха му, демоните, които са го завладели, но не и самия него. Син, който е просветен от вярата, естествено се грижи за невярващия или маловерен свой баща. Пастирът поема тази грижа не само спрямо своето малко семейство по плът, но и към голямото си земно семейство: държавата, националността. Както в малкото, така и в голямото си семейство той е призван да разпространява духа на Църквата, на Небесното семейство, на духовното и вечното… Чрез изпълняването на малкото той учи да се познава голямото. Чрез послушание към временното, да доведе до вярност към вечното.

Семейството

Както Господ Иисус Христос е Глава на Своята Църква, така и пастирът е глава на своята енория. Както Църквата е Тяло на своята Глава, така и енорията е живо духовно тяло на пастира. Причастяването със св. Тайни за пастира е в някаква степен причастие към Светинята на цялата енория. И пастирството, което е изпълнено с Христовия дух, е пастирство на Самия Христос в енорията. Велика е тайната на пастирското предстоене за хората, но тя се гради върху съвършената любов (виж Изх. 32:32). Заради това дълбоко, органично, кръвно (с Христовата Кръв) свързване на пастира с Енорията, и енориашите могат да направят много за пастира си, за да разкрият неговото пастирство – чрез своята молитва, изповед и причастие, чрез своето смирение, чувствителност и прикриване на бащината голота, когато тя се открива, както при праведния Ной.

Но освен духовното, пастирът има и своето плътско семейство. Когато благославя съединяването на тайнството на духовния брак с това на плътския брак, Църквата явява едната цел на всички благословени страни на живота. В последните години в Руската църква ясно се прояви желанието на пастирите, поемащи в служението си, да остават безбрачни (защото „ония, които имат жени, да бъдат като че нямат” – 1 Кор. 7:29). Това е ценно за Църквата в нашите апокалиптични условия, само ако изборът на целибата или на учителното монашество в света е плод на благодатен, зрял размисъл на човека, т. е. в основата на безбрачието се полага дълбок духовен фундамент. За другите йереи обаче – и за пастирското им дело – е било и ще бъде спасително сътрудничеството им с техните съпруги, най-отговорно съзнаващи положението си.[13] Сътрудничеството може да се изрази в това съпругата на свещеника да води енорийското училище, да участва в благотворителните дела на енорията, но главната и най-съществена помощ за пастира се изразява в устройването на материалния им дом така, че да е опазен от житейската суета и дребнотемие, в създаването на благоговейно чувство в дома и в жив интерес към потребностите на енориашите… За пастира делото на такава жена може да се сравни само с делото на ангел-пазител.

Училището

Училището е органична част от света на пастира, както и семейството. Задачата на пастира е да прокара в училището влиянието на духа на светлината. Както децата, така и педагозите са чеда на пастира в това училище, макар и светско, където той преподава. Както в един клас може да има непослушни деца, така и сред педагогическия персонал в светското училище може да има невярващи хора, които са извън Църквата. Пастирът не може да не обхване и тях в своята грижа, в своята молитва.

Законоучителството в светските школи е почти винаги съпроводено с трудности. Наистина, все още има училища, които могат да се нарекат „въ-църковени”, но те не са много. Обикновено на уроците по другите предмети педагозите сеят (грубо или фино) противоречие в детските души между вярата и знанието. Много малко са педагозите в средното училище, които смятат за необходимо (както правят вярващите професори в съвременните западни университети) да обясняват на своите ученици разликата между областта на вярата – на духовното знание, и знанието за материалното.

В съвременна Русия, както и във всички училища по света, педагози – проводници на демоните съзнателно рушат вярата в детската душа със софистични разкрития за уж противоречия между вярата и „точното знание”.

Пастирът не бива да се ограничава до шаблона и до безцветната в по-голямата си част програма на своя Закон Божи, а да бъде за своите ученици жив, близък и най-вече интересен човек, който разбира детската душа и не я потиска с „урочната” психология на учителя. И в училище пастирът е учител на живота, живо реагиращ на душевните движения на детето.

В училище пастирът не само разкрива положителната страна на вярата, но и слага някакви „ваксини” в учениците си срещу отровата на материализма, който обкръжава живота и науката.

Урокът на пастира в училище не трябва да бъде „урок”, а по-скоро „кръжок” или събеседване. Пастирът трябва да чувства, че органическото отблъскване от Закона Божи, преподаван безинтересно, може да стане за детето отблъскване от вярата за цял живот.

Може ли да се поставят оценки за духовните беседи-уроци? Да, оценки може да се поставят, но ръководейки се не от абстрактни съображения за онова, което е научено, а с психологическа догадка – отчитайки духовната полза за ученика.

Съзнанието, че по Закон Божи е лесно да се получи най-високата оценка, трябва да бъде поддържано от щедростта на учителя. Забелязано пренебрежение към предмета обаче трябва да бъде несъмнено показано наяве, чрез откровената неудовлетворителна бележка, която може отново да бъде лесно поправена с учене и поведение.

Учениците винаги трябва да имат съзнанието за изключителността на всеки урок по Закон Божи. Тези уроци не трябва да приличат на другите, където се изискват само външна дисциплина и външно знание.

Културата на пастирската училищна педагогика се нуждае от голяма реформа на духа и методите.

Чисто църковните училища (четвъртъчните, неделните) са изключително ценни в енорията. Тяхната култура е едно истински православно дело – отговор на Църквата на секуларизацията на живота и на училището.

Изповедта

По израза на о. Йоан Кронщадски, изповедта е „пробен камък” за пастирската любов. Колко любов и търпение, внимание и грижа за душата, дошла в „лечебницата” (молитвата преди изповед) трябва да прояви пастирът, за да заличи раните на дошлия при него. Има изповеди толкова покайни, толкова дълбоки, че за пастира остава само едно – благодарно безмълвно да прочете разрешението, сам поучавайки се от силата на човешкото покаяние и на Божията милост към човешката душа. След такива изповеди истинският пастир винаги чувства небесната радост в сърцето (Лука 15:7). Има обаче и други изповеди – мъчителни за пастира, когато каещият се няма какво да каже, мълчи или говори общи клишета: „нищо особено нямам”, „грешен съм като всички”… и т. н. Ленивият пастир се радва на такива изповеди и е недоволен, когато каещият се прояви малко по-голямо усърдие в покаянието, и твърде задълбочено възприема (непонятно за душата, стояща на по-ниска степен на развитие) явленията в духовния живот.

Голяма грешка на пастира е да мисли, че всеки изповядващ се при него, застава по този начин на едно по-ниско духовно равнище спрямо него и, следователно, има нужда от поучение. Както вече отбелязахме, не малко миряни са по-задълбочени в духовната си организация от пастира, към когото се обръщат, желаейки да получат благодатта на Тайнствата. Понякога йереят не разбира това веднага и незабележимо поставя себе си, своята психика, на мястото на благодатта, а друг път и твърде грубо троши скъпоценни клонки на духовен живот с неумелите си въпроси и съвети.

Свещеникът е длъжен да знае, че той не господарува „над Божието наследство” (1 Петр. 5:3) и не бива да съди, а да помага. А най-вече, трябва да създаде в човека духовно доверие. Авторитетът на пастира не бива да се основава само на външни фактори като сан, чин (това е римокатолическа директива). Авторитетът на православния свещеник пред човешката душа се основава, освен на сана, още и на проявената на дело отеческа любов, на реална духовна власт. Пастирската власт е дадена като духовна, а не човешка властност. Духовната власт е талант, който, ако не бъде умножен от практикуването на отеческа любов, губи силата си. На йереите е дадена власт не да нарушават и да връзват човешката свобода, а да ѝ помагат да се разкрие наистина, да я възпитат. Такъв е пътят на православното йерейство и архиерейство. Понякога православни йереи и архиереи изпадат в „господстване” над Божието наследство. Това са неопитни градинари, които заедно с тревите опъват и стъблата цветята, мислейки така да помогнат на растежа им, но всъщност ги изтръгват. Свещеникът трябва да знае, че развитието на човека е дело на Божията благодат, чрез слънцето, топлината, светлината, въздуха, храната, росата и водата, и работата на градинаря-свещеник е само да прекопава растенията в Божията градина и да ги полива с водите на Тайнствата.

Затова централният момент в изповедта е разрешението, произнасяно над каещия се и което е действено според мярата на принесеното покаяние.

С човека, който не е познал греховете си, но е дошъл за покаяние, внимателният, бдителен и благоговеен йерей може да извърши голямо и чудно дело. Може да помогне на душата да отрие покайната си дълбочина. С елея на любовта към душата на болния и загрубял в греха, йереят, като опитен лекар, може да възстанови правилното духовно усещане за живота в човешката душа, правилното отношение към своя грях и своето безсмъртно човешко достойнство.

Ако каещите се са много, е добре преди изповедта да се кажат и няколко топли думи, да се спомене за необходимостта от взаимно опрощение. След това да се разкрият различните прояви на греховността и да се посъветват хората да се каят на първо място за това, което най-остро чувства съвестта им и непременно да изкажат с думи греха си.

Малцина от миряните разбират цялата дълбочина на духовното значение тъкмо на изказването на греха. Грехът, останал неизказан поради „срам”, несъмнено ще загноява в душата и след време ще предизвика възпалителен, а може и смъртоносен процес.

Духовникът с истинска, състрадателна любов към човека и със сърдечна бащинска ревност за човешката душа (само такава) може и да изобличи грешника, когато това е необходимо. Опитен духовен хирург е само този, който познава в дълбочина духовната настройка на човека и владее собствената си ръка, когато тя държи страшното острие на изобличителните Божии думи. Духовната любов – казва св. Василий Велики – има недостиг, ако не се решава при нужда да причини скръб на любимия – за негова полза. Неопитният изобличител (не от любов) е „убиец” (Апостолско правило 27 и Правило 9 на Двукратния събор), неговото острие не е хирургично, а разбойническо.

Към пастирските грехове в собствен смисъл спадат преди всичко властолюбието, честолюбието, завистта… Против тези врагове на своята душа пастирът трябва да се бори непрестанно. По какъв начин? Чрез непрестанна бдителност над чувствата. Чрез възможно по-честа изповед.[14] Свещеник, пренебрегващ своята собствена изповед, никога няма да има благодатната сила да поучава хората на покаяние и изповед.

Честолюбието и властолюбието на йерея се подхранват постоянно от уважението и почестите, с които той се ползва по силата на своя сан. Уважавайки го, хората уважават преди всичко Божията благодат и самите себе си, прибягващите към този източник на благодатта. Непростима грешка на пастира е да отнесе това уважение към себе си и да нахрани с него собственото си себелюбие.

Свикналият с почетни места и особено внимание йерей може да започне сам да ги търси и дори да ги изисква… А това, разбира се, вече е нарушение на Христовия път в живота му, признак за изсъхването на неговата смоковница.[15] Завистта се поражда от ненаситното честолюбие и се проявява в осъждането или просто в недостиг на братска близост към събратята-йереи, особено към тези, чиито пастирски успех е очевиден.

Сребролюбието на свещеника нерядко се отнася към общия, материалистически украсен, църковен бит. Дори като такова обаче, то лесно превръща недостатъчно будно подвизаващите се срещу тази страст свещеници в „пукнати водоеми, които не могат да държат вода” (Иер. 2:13).

Апологетиката

Основите на пастирската православна апологетика са откриването и разкриването на православието. Словото на Господа е не само Истина, но още и Дух и Живот. Така че православието е не само истина, но и дух и живот Христови. Във Второто послание до коринтяни (1:20) ап. Павел пише, че Господ Иисус Христос е „да” и „амин”, … и с това ни е показал цялата дълбочина на православната апологетика като положително слово и действие.

Пастирът, който пази в себе си и в енорията си духа на Пастиреначалника, върши истинско апологетично дело, особено днес, когато разни вълци ползват и най-малкото петно на православните, за да отдалечат от православието търсещите светлината хора.

Убедени сме, че, бидейки разкрито по съответстващ начин в живота, православието е несъкрушима скала – не само в историята, но и в човешката душа. То е най-острото оръжие срещу неправдите в този свят, най-ароматното питие за изнемогващите в тази пустиня, най-целителното лекарство за всички, докоснали се до страданието.

Ако светлината на Христос се отразява в чистото огледало на душата, открива се и светлината на православието, чието тържество Църквата празнува в Първата седмица на Великия пост. Неслучайно на този ден светлината възсиява след молитва и пост.

Ако се вгледаме в евангелския образ на Господ Иисус Христос, ще видим как Той е говорил и как е мълчал. Ние изучаваме словата на Христос. Не по-малко поучително е обаче и Неговото мълчание. Апологетът, умеещ да мълчи, знае ценността на истинското слово и никога не го произнася напразно, никога няма да вложи в ярко слово безцветно духовно съдържание.

Православният апологет е пазител не само на догматическия символ, но още и на живота на духа и вярата. Символът на православната вяра е реален само в троичността на живота и духа. Ако върви религиозен спор за Истината или върху една или друга нейна страна, апологетът се подготвя за участие с проверка не само на мислите и знанията си, но и на своя дух. Ако той е затъмнен от тщеславие, злоба и гневливост, от горделивост и пренебрежение към човека (бил той и еретик), то православният апологет не може да смята себе си достоен да излезе в защита на православието.

Пристъпил към Истината, т. е. към божествената, горяща и никога не изгаряща къпина, апологетът сваля своите обувки, т. е. плътските си чувства, мисли и желания. Докосвайки се до горенето на Истината, т. е. ставайки неин проповедник, чрез огъня на Истината той изгаря всичко в своята душа, което не съответства на Нейния дух.

И тогава Истината става не само „двуостър меч” (Откр. 1:16), но и „пламенен меч” (Бит. 3:24), който пази Рая. И апологетът става ангел с убеждаваща, вдъхновяваща сила.

Истината се предава чрез свидетелство и чрез вдъхновение. И най-верните мисли и разсъждения остават мъртви и сухи абстракции, ако не бъдат предавани от жива душа – свидетелка на Истината. Закон, който се отнася до проповедниците в същата степен, в която и за апологетите. Живата душа е преди всичко любящата душа. Любяща човека, въпреки неговите заблуди и несъвършенства… Само такава душа има правото и силата да учи, поправя, защитава и предава Истината.

Апостолите са притежавали не само мъдрост, но и любов и духовна сила. Господ, Който е Любов е творил чрез тях чудесата на възкресения, на изцерения и обновления, които е вършел и Самият Той. Апостолите не само са убеждавали хората, уговаряли са ги да приемат Истината, но чрез тази Истина те вече са освобождавали човека от неговата лъжа. На човека е оставало само да се съгласи с това освобождение. Като елей Истината се е спускала в човешките сърца и ги е размеквала… Сгрявала е, осветявала е сърцата.

„Вие сте вече чисти чрез словото, що съм ви проповядвал” (Иоан 15:3). Това са изумителни думи на Господа! Ние сме свикнали да гледаме на „словото” като на нещо различно от „делото”. Божието слово обаче е едновременно и дело. Казано и чрез човек, то също е дело. Ето по кой критерий разпознаваме истинския проповедник и апологет.

В света и по храмовете се говорят много „слаби” слова. И не че тези слова нямат дълбоки мисли… (мислите може да са възвишени и красиво поднесени), но нямат духа, силата на духа, защото произнасящият ги не притежава тази сила. Можеш да дариш само това, което е в портфейла ти. Духовният портфейл, пълен с живот в правдата Христова, може да извади скъпа монета. А портфейлът, пълен само с „дълбоки” и „изтънчени”, но отвлечени мисли, е просто меден звън.

Хората, които търсят истинската правда, не могат да бъдат привлечени към нея с победоносни спорове и словопрение. Привлеченият така не е член на Църквата.

Апологетът никога не трябва да се гордее със своята истина. Това е много важна черта на православната апологетика. Истината никога не принадлежи на апологета, не може да бъде негова истина. Заблудилата се душа трябва да се съгласи не с човешката истина, а с Божията. В името на стабилността на истината в човешката душа. Това висше съгласие с Истината се постига в смирението на апологета, чрез неговото просто, открито отношение към човека.

Има апологети – митари (апостолска апологетика), а има и апологети – фарисеи, кичещи се с истината си, ползващи своята „правота”, не за да служат на другата душа, а за да господаруват над нея, да се превъзнасят над нея.

Такъв характер, такъв дух са имали нерядко и „противосектантските” диспути. От подобни срещи вярващи хора от всички направления са си тръгвали с разбити души. „Професионални мисионери” са спорели там с „професионални знатоци” – щундисти или старообрядци. Като с пръчка хората се биели един друг със Словото Божие …

Може и трябва да се срещаме с инакомислещи хора по отношение на Св. Писание или даже в търсенето на първичната Истина – Бога, Откровението. В тези срещи обаче от страна на православните нека винаги да има добронамереност и благопожелателност към човека, независимо дали той е еретик или сектант.

Православният човек трябва да е убеден, че Истината на Христовата Църква няма защо да бъде защитавана – трябва само да бъде разкривана. Да се защитава човешката душа – от нейните волни и неволни грешки. Никой не защитава светлината в света, нея я запалват… И слепия не го убеждават, а го изцеряват.

Знаменията на православните апологети са: „болните (по разум) да се изцеряват”, „прокажените (душевно) да се очистват”, „мъртвите (по сърце) да възкръсват”, „бесовете (от своята душа и от душата на другия) да бъдат прогонвани…” (Мат. 10 гл.). Истината те дават на човека даром – без да търсят никакво признание за „своята” правота. „По-големият” – в Истината – е „слуга на всички”...

Такива са пътищата на Божието царство, което е завещано на проповедниците и апологетите на православието.

Проповедта

Може ли да се докаже Истината? Не. Истината не бива да се доказва – може само да бъде благовестена. „Колко прекрасни са нозете на ония, които благовестят мир, които благовестят доброто!” (Рим. 10:15). Ето пътя на благовестника на Христовата Истина. Всичко, пред което ходи Христовият мир („Моя мир ви давам”, Иоан 14:27) е блага вест за Божията правда, за откриването на небесната действителност.

Всяка проповед е изливане на Божия дух над хората, в сърцето, в разума и волята. Жената в притчата сложила квас в „три мери брашно” (Мат. 13:33).

Проповедта може да се подготвя предварително; а може и да не се подготвя. За да стане двоустър меч (на едното острие да носи Истината, а с другото да разсича лъжата) тя има нужда от предварително осоляване с молитва. Ако свише бъде даден дух на сила проповедта ще „излезе” (ще убеди, ще изцели, ще освободи, ще помогне за съзиждане на Божието царство). Ако не е даден дух, проповедта ще развлече или ще умори.

Пастирското слово има три форми: проповедническа в храма, лекционна извън него и свидетелска в домовете (а в годините на гонения и в съдилищата).

Всяка от тях има словесните си граници. Което може да се каже в дома, не всичко може да се каже на лекция; което може на лекция, не следва да се казва в храма.

Формата на проповед в храма не бива да бъде „елейна”, наситена със славизми, с „общи” думи; още по-малко са нужни изкуствени риторични прийоми. Думите трябва да бъдат „непосредствени”, прости, духовно чисти, лишени от „светскостта” (не бива да са като извадени от вестник).

За чистия всяка дума е чиста и неосъдителна, а благоговейният ред на църковната служба, стилът на молитвения език създават не само вътрешна благовидност, но още и външна благоговейност, отвръщане от суетата на видимия свят и приближаване към невидимия, особен свят. И пастирът е призван да съхрани тази благоговейност, без да я разрушава със своето слово.

Проповедник в храма може да бъде само този, които е такъв в домовете, при всяко обстоятелство в живота си.

Проповед без подкрепа в живота е като картина на хляб вместо хляб.

Има мълчащи пастири; говорещи само със своя „живот”. Други говорят повече със слово, отколкото с живот… Разни дарове, разни сили – окриляващи и едновременно с това осеняващи човека.

Блажени са обаче хората, които не „прецеждат комара” в живота на пастирите.

Има говорещи пастири, има и четящи. Който не умее, не е измолил от Господа за себе си способността да говори, чете проповедите си. А понякога и умеещият да говори чете, предварително съставяйки слово или избирайки от друг проповедник. Пастирът е свободен в това, стига само неговото слово, независимо дали възниква по вдъхновение или е предварително подготвено, да е топло, горещо – „като прясно изпечен хляб” (по израза на о. Йоан Кронщадски), стига да излиза от сърцето, от пълнотата на вярата, от сладкото желание да утеши, укрепи, просвети и стопли човека.

Само онова пастирско слово просвещава и укрепва, което просвещава и укрепва самия пастир, което и за самия него е поучение. Защото Божиите ангели, възхождащи и слизащи към Човешкия Син (Иоан 1:51), са около всеки благоговеен пастир и влагат в него думи; ако той чете думите, те вливат животворяща сила в тях.

„Което чуете на ухо, разгласявайте от покривите” (Мат. 10:27). „Ухото” е сърцето, влязло в съприкосновение с невидимия свят. „Покривът” е амвонът, катедрата, … всяко място в света.

Пастирът има покрив… За да стане проповедник, му е нужно само слушащо сърце.

Молитвата на св. Василий Велики

На пастира предстои борба не с хора, но с греха и с безплътните сили на злото. С тях са се борили апостолите и са ги изгонвали, облечени в силата на Спасителя. В тази Господня сила се обличат и свещениците: „… давам ви власт да настъпвате на змии и скорпии и на всяка вражеска сила” (Лука 10:19). Змии и скорпии е най-точният образ за духовните сили на злото: безшумност, лазене в праха (осакатените земни ценности), смъртоносност на отровата…

Семето на жената от пророчеството на кн. Битие ще порази змията в главата (Бит. 3:15). На змията обаче се оставя възможност да жили в петата семето на жената. Иначе казано, на злия дух е оставена възможност да вреди външно на вярващия, да причинява на хората скърби, болести, смърт, да сгъстява облака на страстите и злото около тях и да се опитва да пренесе тези облаци даже вътре в тях… Но всичко това, което в света е прието да се нарича „нещастие” за човека, е само болест на петата – временна повреда, недълговечно съдържание на човечеството, стесняване или дори прекъсване единствено на земните пътища на човека. Змията не може да ухапе вярващия „по главата”, защото глава на вярващия е не сам той, а Господ Иисус Христос, в Когото и с Когото е цялата пълнота на живота на християнина. Нашият живот е „скрит с Христа в Бога” (Кол. 3:3).

В тази святая светих – в областта на волята, разума и сърцето на човека, умрял за себе си и започнал да живее в Христос, – врагът не може да пробие. „Роденият от Бога пази себе си, и лукавият го не докосва” (1 Иоан. 5:18).

Той успява в други области, в областите на „петата”; и напада – особено пастира – при всички външни обстоятелства на живота, и дори сърцето и разума; но не отвътре, а „отвън”, откъм страната на „петата”. Християните обаче са призвани да газят именно с тази уязвима пета гадината, пренебрегвайки като нищожни нейните ухапвания и да не я пускат „по-нагоре”, т. е. в своя духовен организъм, сърце, разум и воля.

Освен да пази сам себе си от лукавия, пастирът е призван да пази от него и своето паство, като ободрява хората в борбата и им вдъхва увереност, че областта, отделена за дявола е само в „петата” – външните отношения в света, и че те не бива да се боят дори от убиващите тялото (които обаче душата не могат да убият). И наистина, каквото и да би предприел лукавият, каквито и бедствия да праща на човека и цялото човечество, той е безсилен да поколебае „семето на жената” – вярващия човек, да го застави да се съгласи с греха, да въстане против Бога.

Той обаче се опитва да поколебае вярата, та човекът – оставил своята надежда и любов – да стане играчка на тъмните демонски вълни, наводняващи света. Да престане, подобно на благословения ковчег, да се носи над тези вълни, а да потъне в тях. Пастирът е призван да пази вярата, където я има, и да я насажда там, дето я няма; като и в двата случая спасява човека от гибел, въвеждайки го в Живота.

Освещавайки човека, пастирът го предпазва от силите на злото, сякаш освобождава свободата на човека – за свободна любов към Бога.

Много маловерни, подобно на Петър, стъпили в стихията на бушуващите води на живота, за да вървят към Христос, се изплашват и започват да потъват. Водата на този свят, плътта и дяволът, започват да се надигат над петите им и лукавият получава власт да мъчи тяхната воля, да насилва сърцето им… На тези души пастирът помага. На тези души той има власт да помогне.[16]

На тези души той чете заклинателни молитви, дава им светена вода, докосва до тях светините. Св. Тайни Христови са велико обезвреждане на лукавия и предпазват човека от действията му. За човек, започнал да страда от демонски нападения, изключително голямо значение има изповедта на целия живот.

Пастирът влива в страдащия-удържим сили за борба против демоничните духове, за неподчиняване на техните внушения, за презрение към тях и за свещена евангелска ненавист към тях и към греха, чрез който обикновено демоните държат в подчинение човека. Пастирът учи хората да не вярват на демоничните внушения и клевети – както срещу Бога, така и срещу хората, като не се съсредоточават върху онези зли и тъмни мисли, които демоните внушават и влагат в сърцето и в разума. Неприетите мисли и чувства остават „външни” за човека, в областта на „петата” – под човека. Приетите пък и одобрени демонични внушения се превръщат в семена на злото в човешката душа и органично я свързват във властта на лукавия.

Понякога самият човек не само приема, но и отглежда семето на злото с пълното си съгласие с него. Такива стават открито обладани (но има и тайно обладани – такива също има много в света).

Съблазненият от лукавите внушения може да бъде убеден, уговорен да се отвърне от това внушение, да му се помогне да се разкае за това. Но пастирът знае, че не може да „уговори” обладания, още по-малко бесноватия: че самият обладан жестоко страда от безумните и богохулни думи, що изрича, от действията, които върши. На обладания трябва да се помогне.

Не всеки пастир има благодатната сила веднага да забрани, да изгони демона от душата и тялото на човека. Пък и самите духове биват различни… едни могат бързо да изчезнат под „двуострия меч” на пастирската вяра и власт, а други са по-упорити: с тях е нужна методична, също упорита и търпелива борба – със силата Господня, дадена на пастира за тази борба.

Необходими са екзорцизми или заклинания. Измъчваният чрез тях демон напуска своята жертва. Всеки православен требник съдържа „молитва на св. Василий Велики”. В някои требници, например в издание на Сръбската църква, молитвата е значително разширена, съставен е особен заклинателен чин, което е нещо твърде ново.

Опитният пастир никога няма да се смути, ако веднага след заклинанията не види промяна в заклинаемия. Заклинанието, което е произнесено твърдо и мъжествено, от сърце, с пълна вяра и свещено негодувание (спрямо демоните), винаги има действие. Но понякога е незабележимо веднага.

За демона заклинателната молитва е мъчение. Което обикновено той и показва по време на молитвата. По израза на традиционната медицина, болният проявява особена „нервност” – чрез викове, жестове.

Формите на обладаност са различни – дълбока тема за специално изследване. Тук може накратко да кажем, че бесноватост (обсебване) може да се нарече състоянието на свързване на душата с един или няколко демона, когато човек губи всяко самосъзнание. Личността на човека е пленена изцяло. Обладаността обаче (обсесията) е само частично пленяване на човешката душа от злата сила, или пък на тялото. В случай на обладаност човек запазва пълно самосъзнание и възможност за нравствена оценка на постъпките си, но няма сили да се справи с „влечащата” го сила.

90% от самоубийците правят последната си стъпка под непосредственото влияние на духовете – открай време „човекоубийци” (Иоан 8:44). И почти всяко самоубийство е убийство на демоните над човека – чрез ръцете на самия човек.

Много пастири са отговорни за тези нещастни овци от тяхното стадо, похитени от безплътния злодей, не хранени от пастирска ръка.

Пастирът наистина има силата да се изправя не само против „вражеската сила”, обграждаща самия него, но и против такава, която пленява и убива другия. Пастирът е длъжен да отнема овците от вълците – не само от „идейните” (които са в плът), но и от безплътните.

Средството за спасяване на овците е целият живот на пастира, цялото пастирско служение… Специалното пък средство (което някои пастири напразно пренебрегват) е заклинателната – в името на прославяния в Светата Троица Господ молитва.

Тайнството на благодарението

Пастирят е призван към благодарение… Особено в нашите дни на ропот, на „тъга у народите от недоумение” (Лука 21:25)… Самото тайнство на Евхаристията, венецът на пастирското служение, представлява благодарение. Пастирът благодари за себе си и за всички молещи се, както и за онези, които още не са дошли на молитва. Благодари за живота и за всичко, вдигайки св. Чаша: „Твоето от Твоите на Тебе принасяме за всичко и за всички…”. Целият живот на пастира е като протягане към тази Чаша на Господа. Неговата именно Чаша да се даде на Него – най-великата възможна за човека проява на благодарност и любов.

Участието на енорията в свещеното дело на благодарението е в нейното участие в причастяването със светите Тайни, а в останалите дни – във вкусването на св. Антидор, след молитвено проведената Литургия.

Йереят постъпва правилно, когато ободрява миряните при тяхното пристъпване към светата Чаша. Макар за някои честото причастяване да е нещо нецелесъобразно, но енориашите, които трябва да бъдат задържани от Причастие, в енорията винаги са по-малко, в сравнение с тези, които трябва да бъдат насърчавани да пристъпват. Истинската пастирска практика се състои в постоянното привличане на хората към все по-често и по-често причастяване. Чрез изповедта и при запознаването с домовете на енориашите пастирът веднага ще забележи хората, които особено много се нуждаят от подкрепата на светите Тайни. Такива хора може и да са грешници, но искрено се борят със своята греховна природа. Същото е и с тези, които са подложени на особено силни нападения от злия дух. На такива св. Причастие е особено необходимо. За другите пък – победили проявите на своите страсти – св. Причастие е необходимо за благодатното укрепване на духовната им свобода и за по-голямо възпламеняване на любовта към Бога. Пастирът, който знае по собствен опит лечебността и силата на св. Тайнство на Тялото и Кръвта, никога няма да реши да отстрани от този велик Божи дар грешните, заради които този дар и слезе от небето.

Разбира се, може да има и случаи на недостойно, на непокайно пристъпване към Христовите Тайни – без решимост да се изостави греха, без искрено желание за борба с него.[17] Тук пастирът трябва да бъде твърд в защитата на св. Тайни от юдината целувка на човешката душа и в запазването на самата нея от страшния огън на Тайнствата. Най-важното обаче за всеки пастир е да повдигне общата култура на евхаристийния живот на енорията. И ако в неделния ден, когато в енорията се изнасят св. Дарове, с думите „Със страх Божи и вяра пристъпете”, няма причастници… нима цялата църква няма да бъде отлъчена от тях?

Материалното положение на свещеника

От гледна точка на Христовата вяра това е прост въпрос. От гледна точка обаче на „пастирската чистота” и на съвременната църковна психология е болен. Който съзнава себе си като член на Христовото войнство, няма да се заплита с „житейските работи”. Ще се постарае да е максимално „лек”: както в потребностите, така и в изискванията. А любовта ще свърши всичко останало: любовта към духовно ценното и безкористното ще обезпечи на пастира онова, което му е нужно, а неговата любов ще бъде вярната основа на енорийската любов към него.

Най-доброто и даже единствено разрешение на този въпрос е, когато енориашите обезпечават скромния живот на своя пастир чрез ежемесечни вноски – с максимален синовен такт.

По същество и според „вътрешната” правда, енория, която не желае да подели със своя пастир последното си, като му осигури възможността изцяло, без да се развлича с материални грижи да служи, е енория, недостойна за пастир. „Ако ние сме посеяли у вас духовното, много ли е, ако пожънем у вас телесното? ” (1 Кор. 9:11).

Отношенията с енорийските сътрудници

Енорийският устав от 1918 г. е бил въведен в Руската църква с целта да урегулира отношенията между пастира и енориашите. Истинските отношения обаче не са обект на регулиране и не могат да бъдат регулирани с Устав. Ако нещата стигнат до „законни искания” и търсене на „права”, това означава, че при хората липсва истински църковен живот, заради който са храмовете и съществуват пастирите. Енорийските отношения трябва да бъдат пренасяни от формалната плоскост на семейната, която се гради върху благоговейната духовна близост на пастир, ръководство, членове на църковния съвет и т. н. Ръководителят на църковното настоятелство [староста] трябва да осъзнава себе си като „дякон” в първоапостолския смисъл – грижещ се за „трапезите” (Деян. 6:2), т. е. за материалната страна на църковната община. Първата му грижа – както и на пастира – трябва да е служението на човешката душа. Престъпната е грубостта, неделикатността на староста, „хазяйниченето” в храма – като у дома (подобно греховно отношение на тези ръководители към работата им се е формирало чрез системното избиране за този пост на някой с много пари, без да се отчита духовната му подготовка за това служение. Това време трябва да отмине). Помощниците на пастира трябва да са – първият критерий за избор на староста или на членове на съвета – благоговейни и духовно-ревностни хора. Като втори критерий вече може да бъде поставена деловата им подготовка. По-добре е енорията да бъде лишена от едно или друго материално дарение, но да се избави от присъствието на демоничния дух на честолюбието, самолюбието, споровете и гордостта. Пастирът, староста, членовете на енорийския съвет трябва да са едно голямо сплотено семейство, изпълнено с взаимно доверие, обединено от обща цел: грижата за освещаването на хората.

Енорийското мисионерство

Един от признаците на православния характер на енорията е прозелитичността – апостолската черта на привличането към вярата на нови души. Външното привличане към Църквата е присъщо на почти всички енории, но малко енории привличат хората към църковната вяра заради тях самите, а не заради църковните им вноски. „Аз търся не вашето, а вас” (2 Кор. 12:14) – така говори апостолът на тези, към които се е обръщал в проповедта си. И православните енории трябва да искат не хорското имущество, а самите хора.

Вместо излишните и чисто материални разговори и сметки, енорийските съвети могат да отделят част от времето си, за да обсъждат най-важното дело на Църквата: как да привличат нови души към вярата.

Освен работата на пастира в тази насока, и всички църковни работници трябва да участват в мисионерските усилия – да организират лекции не само за енорията, но и за „външна” аудитория, да печатат ежеседмични или най-малко ежемесечни просветни и апологетични листовки, да създават енорийска религиозна библиотека с проверено от пастира съдържание, и читалня с абонамент за религиозни списания.

Енориашите, събиращи енорийските вноски, трябва да са тайни мисионери. Това е главната черта на техните срещи, на техните търсения на нови хора. Общувайки с тези, които доброволно[18] внасят лептата си за поддръжка на храма и пастира, те трябва със своята фина вярваща душа да влизат в досег с душите и на останалите енориаши, и да чувстват винаги своята отговорност за тях – за тяхното още по-задълбочено навлизане в църковния живот.

Като привличат нови членове към общината си и като им предлагат да подкрепят материално енорията, тези служители трябва да подчертават цялата доброволност и свобода на тази помощ – ценна само затова, защото идва от сърце.

Тези събирачи на дарения влизат в непознати на тях домове като представители на Църквата и затова трябва да умеят кротко и с любов да отговарят на въпроси, засягащи храма, богослужението, вярата – събирайки вноски, раздавайки непременно даром духовна литература, листовки, евангелия… И за цялата си тази вътрешна дейност тези енорийски мисионери трябва да разказват на пастира и да му посочват хората, особено много нуждаещи от неговото посещение.[19]

Енория, стремяща се към такава работа и такова автентично разбиране на целта и смисъла на битието на земната църква, ще бъде благословена за околния свят енория.

Охладнели и изгубени в света души могат да бъдат привлечени към Бога само със светло разбиране и изпълнение на Божието дело на земята.

Духът на енорийското стопанство

Енорийският живот представлява лествица за Божието царство. Възпитанието за това Царство и обучението за това Царство е в мислите, чувствата и волята на човека.

Всичко, което живее на земята, по своята мяра се подчинява на земните закони на живота, и съществуването дори на най-святото на земята – Христовата Църква, също не е свободно от тежестта на материалните отношения в света. Христовите апостоли, – обкръжаващи своя божествен Учител, можещ да превърне водата във вино и безкрайно да умножава хлябовете, – водят обаче със себе си ковчежник, където хората са отдавали доброволни дарения за техния собствен и на Господа живот. И в това е нямало грях, тук се е спазвал законът за материалния живот на падналото човечество и едновременно с това са се събуждали висши чувства на любов, милосърдие и жертвеност у всички тези хора, на които тези чувства са били проповядвани.

Човекът обаче, който е носел ковчежето, се заразява с духа на материализма, на скъперничеството и користта; досвидява му благовонното миро за Спасителя на света и загива като предател. Като не бил верен в малкото, се оказал неверен и в голямото. За нас това е житейски пример – всеки, който привърже душата си към парите, ще стане предател на Спасителя Христос. Отношението на християнина към парите трябва да е трезво, свободно, леко, без привързване на сърцето към тях. Ако безразсъдно не бива да се привързваме към земния живот, колко повече не трябва да правим това към отделни негови ценности, и особено материалните… Само свободната от материализъм душа може да е истински вярваща и да премине в другия свят – когато дойде времето ѝ – без смущение.

Като двор, църковният притвор (който символизира двора на скинията) може да се ползва за продажба на материални църковни предмети – за облекчаване на вярващите, защото да се купува от другаде хляб или свещи за приношенята би ги затруднявало.

Трябва обаче ясно да почувстваме и да разберем, че всичко материално, което се произвежда в Църквата – точно толкова, колкото и духовните неща там – има свободен и доброволен характер. Единството в енорията, като единството в започващото се Царство Божие, има напълно доброволен, чужд на всяка принуда характер. Предметите, които имат материална стойност – свещи, просфори и т. н. се купуват доброволно. Подносът за събиране на дарения върви из храма, привличайки само доброволно протегнатите ръце… И всичко, което се отнася до молитвата, трябва да се основава на също така ясни и доброволни отношения.

Прието е да се плаща за „треба”… Не всеки обаче си дава сметка, че това е само дарение по повод требата, а съвсем не „заплащане за требата”. Да се „плаща” за треба не бива, защото всяка треба е силна само от присъстващия в нея Дух Свети, а Божият Дух не бива да се получава, нито дава за никакви съкровища. Той слиза над хората само за безкористна молитва, за вярата, за любовта. Истинската треба е безкрайно по-скъпа от всяка материална отплата, даже да се равнява на всички земни съкровища. И обратно – неистинската, лицемерна треба не само не струва нищо, но е и грях пред Бога: както за мирянина, така и, в още по-голяма степен, за свещеника.

Как да се оцени свещеническото благословение, което дава благодатта на мира и здравето, и прогонва злия дух? Съвършено ясно е, че то е Божи дар и отношението към него, като към всяка молитва, може да е единствено като към дар, тъй като „Сам Духът ходатайствува за нас с неизказани въздишки” – свидетелства апостолът (Рим. 8: 26).

Всеки опит да се купи или да се плати за дух, е обречен не само на неуспех, но и на пълно отхвърляне от Бога. Достатъчно е да си спомним участта на Симон Влъхва (Деян. 8:18-23), който искал да плати на апостолите за благодатта и какво чул от апостола?…

Затова винаги и във всички случаи трябва ясно да разграничаваме:

1) молитвата, тайнството, благословението, т. е. „требата” (потребността на духа) и 2) паричното пожертвование, свързано с тази потребност.

Тъй като молбата и благодарението понякога са свързани с телесно ограничаване на себе си (пост, милостиня, обет – като средства за смекчаване и смирение на духа), то се е появил и обичаят тази материална жертва да се съединява и даже да се обвързва с църковната молитва. В очите и в разбиранията обаче на някои материално настроени хора този църковен обичай веднага се е превърнал в „заплащане за треба” – сякаш той е неотменимо свързан с нея. След което и открито започва да се говори, че плащането на требата е законна „заплата” на свещеника или певеца за техните „трудове” – сякаш молитвата е труд, като всеки друг човешки труд. Това вече е признак за оскъдяване на духа сред хората, за разложение на църковното общество. В апостолско време и в най-добрите времена от живота на Църквата вярващите не разсъждават така. Те подкрепят материалния живот на Божиите служители за тяхното цялостно служение, само че не въвеждат никакъв данък за отделните молитви.

Пастирското и всяко молитвено служение не е обичаен труд. То е служение на Бога – „богослужение”. Всяко, даже най-малкото служение Богу е вече награда за служещия само по себе си, и това е най-пълната отплата за труда, свързан с това служение. Трудът на свещеника и всеки църковен служител е ангелският труд на съзиждане на Небесната Църква.

Храната на християнската душа – още повече на пастирската – е да върши волята на Този, който я е пратил в света. И за това, дето душата вкусва от тази сладка храна, на нея не бива да ѝ се предлага материално възнаграждение. Молитвата е духовната храна на човека, тя е най-сладка скъпоценност за душата и не бива за нея да плащаме с нашите низши земни скъпоценности. Иначе ние ще останем само с тях, както и виждаме около себе си в света – всички купуващи и продаващи хора останаха само със своите тленни ценности и се задъхват в преддверието на страшните катастрофи в света. В църковната ограда е необходима борба против войнстващия материализъм, но не само на думи, а и на дело.

Молитвеността на пастира

Пастирският живот започва с молитва и на земята завършва с молитва, та отново да започне с молитва на небесата.

Пръв признак за молитвеност е събраността, положителната сила да ограничаваш себе си във външния свят, „тесният” (т. е. най-краткият, прекият) път на следването на Господа, „който въвежда в живота”.

Вторият е въздържанието („за такива няма закон” – Гал. 5:23). Пастирът трябва да е лек, необременен, с постоянна молитвеност. Който трябва да се грижи за вътрешното дихание на своето сърце, той никога не ще пренебрегне оръжието на въздържанието.

Третият – благоговейността на кръстното знамение. Своето благословение пастирът предава винаги съсредоточено, не небрежно, не посред шеги. В благоговейното кръстно знамение има велика сила.

И четвъртият признак – да не се произнася напразно името Господне. Името Божие, което движи света, което „превишава всяко име”, което е радостен трепет за ангелите (и праведните пастири), и огън, който изгаря силата на тъмнината… Това име не може да се произнася „по навик” – немолитвено, безтрепетно.[20]

Вътрешната постоянна молитва е условие за силата на пастира. Той е призван с нея да обгръща всеки, идващ при него (незримо за последния, но зримо за Бога и ангелите, които се радват на тази молитва, и осезаемо за силите на злото, изгаряни от нея). Бодърстващият пастир не пропуска нито едно общение с човека, за да го „обгърне” със своята вътрешна молитва и, ако се появи случай, да му каже някоя малка дума „със сол”. Това положително дело е същност на пастирството. Оскъдяването на църковния живот се случва най-вече защото пастирите произнасят множество безсолни, духовно безсолни думи, и, свикнали с тях, по-късно, когато пожелаят да кажат дума „със сол” – вече не могат. Това слово ще звучи не органично, а фалшиво-дидактически, отвлечено; от такава дума душата не се преражда. Пастирът пък, пазещ устата си от безсолността на този свят, вече със самото това въвежда себе си в сърдечната молитва, а тя сама пази устата и сърцето му от опустошение. „Който вярва в Мене, из неговата утроба, както е речено в Писанието, ще потекат реки от жива вода” (Иоан 7:38). Пастир, притежаващ духовно съдържание, се явява източник на жива вода за душите, търсещи не теоретични поучения на догмата или морала, а разкриване реалността на вярата. Това разкриване на небесната реалност се извършва не само в молитвата или в специална проповед, но и във всички отношения и слова на духовния човек. И, вградено в ежедневния живот, то става особено убедително.

Истинският йерей е събраният, непрестанно бодърстващ в молитвата човек, който в целия си живот, с всичките си слова и постъпки, волни и особено неволните, осолява света.

Своето дърво той познава „по плодовете” му (Мат. 7:16). Плодовете на пастирския труд преди всичко се проявяват в сърцето на самия пастир. Затова, защото „трудещият се… трябва пръв да вкуси от плодовете” (2 Тим. 2:6).

Смъртта

Умрелият свещеник не се измива от никого. Отеческата голота не бива да вижда никой от синовете му. Идват негови събратя, съпастири и помазват плътта с чист елей, обличат го в свещенически одежди. Покриват лицето му с воздух, за да бъде закрито то като на боговидеца Моисей – непоносимо сияещо подир боговѝдението… В ръцете му поставят Евангелието, на което пастирят служил на земята.

При погребение на мирянин се полага едно евангелско четиво. Тук са пет. Вместо Псалтир, над тялото на свещеника четат Евангелие. Както то е било сърцето на неговия живот, така е и на неговото погребение.

Пее се канон на гл. 6 „На морската вълна” – този, който пеят над Плащаницата преди Светлата утринна, по време на пасхалната полунощница, когато толкова бавно и трепетно се нижат минутите в очакване на Възкресението…

Отшествието е извършено. Пастирът Моисей се възкачи на Планината и там гледà своя Сладчайши Владика. Тук пък, останалите в подножието на Планината на Живота, пеят:

Обоготворен в представянето си,
с животворящото сега Твое, Христе, тайнство,
при Тебе дойде божественият Твой служител.
Приеми в ръцете Си душата му, като птица,
Устрой го в Твоите дворове и в ангелското ликостоене,
и упокой този, когото си приел,
по Твоето повеление, Господи, заради великата Твоя милост!

Странното тайнство на смъртта
намира всички в неблагоприятно време;
естеството се разтлява от нуждата
взема старци, игумени, книжовници,
учителите на суетното и мъдруващите изтлява
епископи, пастири… но да въззовем със сълзи:
По Твое повеление, Господи, си го приел,
упокой го по великата Твоя милост!

Със жителство в благочестието украсен,
Твоят свещеник, Христе,
жрец и приносител на божествените Тайнства
по Твое повеление
премина от житейските мълви при Тебе.
Него, като свещеник, Спасе, приеми, спаси и с праведните упокой,
когото си приел, поради голямата Твоя милост!”.

Следва

Превод: Златина Иванова

* Раздел втори (с. 32-91) от изданието Философия православного пастырства (Путь и действие) [„Философия на православното пастирство (Път и действие)”]. Раздел първи виж – тук. Цялата книга – тук (бел. прев.).