Пастирството

Едното пастирство

Няма нищо по-страшно и по-блажено от пастирското служение. Чрез земните и небесните пастири Господ пасе Своето стадо – и вече повярвалите, и все още не стигналите до вярата души.

Истинското пастирство е продължаващият в света живот на Христос. Ти си свещеник навеки по чина Мелхиседеков (Пс. 109:4).

Колкото и пастири да би имало и на земята, и на небето, Един остава Неизменният Пастир. Колкото и църкви да има в света, винаги остава Едната Църква – Православната, право-славещата Христос, непричастна на никаква слабост или сквернота.

Пастири на земята, както и на небето, могат да бъдат само онези, които познават Единия Пастир.

Господ е Пастир мой, от нищо не ще се нуждая: Той ме настанява на злачни пасбища и ме води на тихи води, подкрепя душата ми, насочва ме по пътя на правдата заради Своето име (Пс. 22:1-3).

Като пастир ще пасе Той своето стадо; агнетата ще взема Той на ръце и ще ги носи на гърдите Си, и ще води дойниците (Ис. 40:11).

Ето, Аз Сам ще издиря Моите овци и ще ги прегледам. Както пастир проверява стадото си в деня, кога се намира всред своето пръснато стадо, тъй ще прегледам Аз Моите овци и ще ги освободя от всички места, дето бяха пръснати в ден облачен и мрачен. Ще ги изведа измежду народите и ще ги събера от страните, ще ги доведа в земята им и ще ги паса по планините Израилеви, край потоци и по всички обитаеми места на тая земя. Ще ги паса на добро пасбище, и кошара ще имат на високите Израилеви планини; там ще почиват в добра кошара и ще пасат на тучно пасбище – по Израилевите планини. Моите овци Аз ще паса и ще ги отморявам, казва Господ Бог. Изгубената ще намеря и прокудената ще възвърна, ранена ще превържа и болна ще укрепя, а затлъстяла и буйна ще изтребя; ще ги паса с правда (Иез. 34:11-16).

Всеки, който е причастен на пастирския труд, знае колко радостно е да срещаш в света загубени, но спасени от ръката на Пастира вярващи. Тези души се срещат на разни житейски кръстопътища и в тишината на пълното уединение. Изглежда сякаш не ги е докосвал никой, никой не е пожелавал да ги плени в духовен плен, ни един земен пастир не е приближавал до тях, желаейки спасението им, и никога не са чували от човек думи на духовно ободрение. При все това те цъфтят духовно, растат, пътят им във вярата се прояснява, все по-отчетливи стават истинските пътища на живота им. Понякога такива не само не получават никаква помощ от човек през своя живот, но сякаш всичко около тях им пречи, съблазнява ги, отклонява ги от пътя… А те въпреки това цъфтят, от нищо не се съблазняват, светят с небесен огън, просветлявайки обкръжаващата ги тъмнина. Случва се и нещо повече от това: онези пастири и земни наставници, които са изпратени да поддържат и да ободряват душата, я отблъскват от благодатната светлина, със своето слово и живот не учат на това, което е учил Господ Иисус Христос. Тази съблазън нерядко започва още от детството, когато детето не вижда в дома си Христовата Светлина. Господ обаче води душата му, съгласила се на небесно ръководство. И ако тя се съгласи на това вътрешно, фино, съвместно ръководство, на това постоянно горене на сърцето, което се стреми към светлина и в страдание отблъсква тъмнината, то никой няма да грабне тази душа от ръцете Господни. И се сбъдва словото: Моите овци слушат гласа ми [говорещ в дълбината на сърцето, привличащ към небесната светлина], и Аз ги познавам, и те вървят подире Ми, … и никой не ще ги грабне от ръката Ми (Иоан 10:27-28).

Само този може да бъде пастир и да води хората към вечния живот, който сам знае Пастира, който е познат на Пастира. Аз съм добрият пастир; и познавам Моите Си, и Моите Ме познават (Иоан 10:14). Такова е първото условие на пастирство.

У пророците е писано: „И ще бъдат всички от Бога научени”. Всякой, който е чул от Отца и се е научил, дохожда при Мене (Иоан 6:45).

Бог на мира, Който чрез кръвта на вечния завет въздигна от мъртвите великия Пастир на овците – Господа нашего Иисуса Христа (Евр. 13:20).

Ако е изглеждало, а днес още повече, че народът на земята „няма Пастир” („те бяха като овци без пастир”), това означава, че Пастирът, стоящ около този народ, или не се забелязва, или е отблъскван от народа… Той обаче остава Пастир.

Както Господ е Спасител на всички човеци, а най-вече на верните (1 Тим. 4:10), така Той е Пастир на цялото човечество, най-вече на верните, т. е. на слушащите Го, на тези, които Му вярват и Го следват.

Моите овци слушат гласа ми, и Аз ги познавам, и те вървят подире Ми… Ето какви са отношенията между Пастира и овцете от Неговото стадо, от Неговата кошара.

Има и овце, които не са от този двор: Имам и други овци, които не са от тая кошара, и тях трябва да приведа; и ще чуят гласа Ми, и ще бъде едно стадо и един Пастир (Иоан 10:16). Има овце, които все още не следват Пастира си, които още не принадлежат към Неговата видима кошара, но те пак са Негови овци. Какво утешение за мнозина, тревожещи се за участта на народите и за душите, които не са във видимата за човешките очи ограда на Църквата. И какво предупреждение за всички, които се намират зад тази видима ограда. Първите сега не са от тази кошара (не са част от православието, може би дори не са част от християнството), но всички те, които живеят по съвест и с духа на Корнилий стотник, ще дойдат при Него и ще паднат в нозете Му… Някои пък от „тази кошара”, от оградата на видимата Апостолска църква, може да бъдат изгонени вън, както фарисеите (заради духовна гордост) и както садукеите (заради неверие).

Бл. Августин казва, че земната Църква е като серкме в морето. Не всички риби, що сега са в него, ще бъдат изнесени на брега (т. е. в Царството Божие); а някои риби, които сега не са в серкмето, ще попаднат в него.

Не всеки, който мисли, че следва Единия Пастир, наистина върви след Него; и не всеки, който не върви, наистина не върви. Даже такива Негови гонители, като Савел, са по-близко до Него, отколкото почитатели като Ананий и Сапфира (Деян. 5 гл.).

Истинският, Единствен Пастир не съди по лице, не гледа дали човекът е записан от човеци в Неговото стадо. Книгата на живота е Негова и там Той Сам записва човешките души, и никой освен Него не може да я прочете, нито дори да я отвори (Откр. 5:3-4).

Злите пастири

Ако на Мойсеевето седалище, оградено със стената на Закона, седели книжници и фарисеи (Мат. 23:2), то още повече те могат да седнат на седалището на Единия Кротък Пастир и от Негово име да започнат да преиначават Неговото слово на истината… Така и се случва в света. Вълци влезли в стадото на Пастира и започнали да разгонват овците Му, и досега ги прогонват, настанили се по църкви и народи.

Лъжепастирството е най-болезненият бич, раняващ пречистото Христово Тяло. С греха на лъжепастирството не могат да бъдат сравнени никакви човешки грехове.

Баща на лъжепастирите е дяволът, по думите на Христос: Ваш баща е дяволът (Иоан 8:44).

Всеки, който няма Христовия дух, евангелското благоухание, апостолското горене, не е Негов (Рим. 8:9), а който не е Христов, чий е?

Лъжливите пастири, които вършат своята воля (а не волята на Христос), които ходят след своите страсти и похоти, са истински бич за Църквата. Борбата с лъжепастирите е трудна, защото тяхното откъсване ранява Тялото, тъй като те са се укрепили в него. Но борбата с тях е нужна – с молитва и с действие. И особено голяма е отговорността на архипастирите, които прибързано възлагат ръце (1 Тим. 5:22).

Чрез пророците Божиите уста отправят огнени, страшни слова към пастирите, що не пасат Божието стадо и не служат на Единия Пастир. Не само пълното равнодушие на пастирите към пастирското дело описват пророците, но и техните престъпления.

По време на война врагът се стреми най-вече да овладее началниците на армиите, да проникне в щаба им, в управлението на войските, за да може, чрез предателството на един човек, да предизвика голямо опустошение в редиците на противника – много по-голямо, отколкото на откритото бойно поле. И в духовната война врагът, противостоящ на Пастира, насочва всичките си усилия да овладее пастирите на Църквата: преди всичко епископи, свещеници, клирици, монаси; сетне – учителите, писателите, началниците на държавите, родителите, възпитателите… за да може чрез тях да парализира силата на Църквата на Господа и по-лесно да извърши унищожаването на човечеството.

Добрал се до свещената катедра, врагът може да предизвика по-голяма разруха в стадото, отколкото ако воюва в съюз с войнстващите безбожници или чрез декрети на безбожното правителство. Неговата цел е да развали отвътре… И ето, той се приближава не само до спящите, но и до дремещите пастири, и завладява техните чувства и слова, и действия, дава им от своя дух – дух, от който духовно загиват хора, преставащи да вярват в святото.[1] Врагът има нуждата солта да загуби силата си (Мат. 5:13), та християните да загубят Божия дух, а пастирите – Единствения Пастир (Иоан 10:16).

При свещеника е еднакво страшно както набиващото се на очи негово беззаконие, което съблазнява мнозина, така и незабележимото за очите безразличие, равнодушие към Христовото дело, топлохладността (Откр. 3:16), при което той (незабележимо дори за себе си) застава на Божието място и започва да служи на себе си, не на Бога. Изпълнява формата, буквата на пастирското служение, без да има съдържанието, пастирския дух, без да участва в делото, извършвано в света от Единия Пастир.

Свещениците не казваха: де е Господ? – така Словото Божие обрисува равнодушието на свещениците – и учителите на закона Ме не познаваха, и пастирите се отметнаха от Мене (Иер. 2:8).

Защото пастирите оглупяха и не търсиха Господа, а затова те и постъпваха безразсъдно, и цялото им стадо се разпръсна (Иер. 10:21).

Много пастири развалиха лозето Ми, стъпкаха с нозе дела Ми; милия Ми дял направиха пуста степ, – направиха го пустиня, и той, запустял, плаче пред Мене; цялата земя е опустошена, защото ни един човек не взима това присърце (Иер.12:10-11).

Горко на пастирите, които погубват и разпъждат овците на Моето паство! казва Господ (Иер. 23:1).

Ридайте, пастири, и стенете, и посипете се с пепел, вождове на стадото: защото се изпълниха дните ви, за да бъдете заклани и разпилени, и ще паднете като скъпа съдина. И не ще има убежище за пастирите и спасение – за вождовете на стадото (Иер. 25:34-35).

И биде към мене слово Господне: сине човешки! изречи пророчество против Израилевите пастири, изречи пророчество и кажи на тях, на пастирите: тъй казва Господ Бог: горко на Израилевите пастири, които пасоха сами себе си! Нали стадото пастирите трябва да пасат? Вие ядохте тлъстина и се обличахте с вълна, клахте угоени овци, а стадото не пасохте. Слабите не подкрепяхте, болна овца не лекувахте, ранена не превързвахте, прокудена не връщахте и изгубена не дирехте, а ги управлявахте с насилие и жестокост. И пръснаха се те без пастир и, като се пръснаха, станаха плячка на всички полски зверове. Скитат се Моите овци по всички планини и по всеки висок хълм, и по цялото земно лице се пръснаха Моите овци, и никой не попитва за тях, никой не ги дири. Затова, о, пастири, изслушайте словото Господне. Жив съм Аз! казва Господ Бог; задето Моите овци бяха оставени да бъдат разграбвани и, нямайки пастир, станаха плячка на всички полски зверове, и задето Моите пастири не търсиха овците Ми, понеже те пасоха сами себе си, а Моите овци не пасоха, – затова, о, пастири, изслушайте словото Господне. Тъй казва Господ Бог: ето, Аз съм против пастирите, и ще изискам овците Си от ръцете им и не ще им дам вече да пасат овците, и пастирите няма вече да пасат сами себе си, и ще изтръгна Моите овци из техните челюсти, и те не ще бъдат тяхна храна (Иез. 34:1-10).

Колкото по-свято е мястото, толкова по-ужасна е мерзостта на запустението там. И тъй като най-святото място на земята е св. Православна, основана на камъка Христос и утвърдена на апостолите и св. отци – синове и братя Христови (Мат. 12:50) – Църква, то в нея е най-лесно (колкото и странно да е на пръв поглед) врагът да предизвика разруха.

Всяко свещенодействие е велика духовна реалност, въплъщение на Духа на Истината. Като такова то никога не е „неутрално”, но носи или Вечния Живот, или вечната смърт. Външното, формалното, бездушното ползване на свещените предмети, действия и слова поражда и натрупва в света смъртоносна отрицателна енергия. Човекът пък, от който тя излиза, става слуга на антихриста. На украсения със злато и с високи санове, но нямащ покайното горене на сърцето, любовта и молитвата, може наистина да се каже с думите на Апокалипсиса (3:17-18): казваш: богат съм,… а… си… сиромах, сляп и гол… съветвам те да си купиш от Мене злато, през огън пречистено.

Очистващо огнено бедствие постигна Руската църква. Невъзможно е да изчерпим дълбините на Господния Промисъл. Бедствието обаче застига хората заради спасението им и след изпращането на спасителното бедствие Господ открива зрението за човешките грехове.

Разбира се, целият православен народ е отговорен и за упадъка на православието сред хората, и за отпадането на много души от православието. Най-отговорни са обаче тези, които са знаели повече, отколкото простият народ. И те са всъщност свещениците – архиереи, йереи, дякони.

Поставени от Господ Иисус Христос като посредници между Него – Единствения Пастир – и овците от Неговото стадо, повечето от тях се оказаха стена между Христовата Светлина и народа. Бог ще тебе да удари, стено варосана – пророчески възкликва ап. Павел към архиерея (Деян. 23:3). И действително, както този архиерей, така и мнозина други в историята на Църквата и народите са били „варосани стени”, украсени и благоòбразни (по своя външен вид) стени между Бога и Божия народ.

Откраднали ключа на разбирането, те нито сами влизат, нито другите пускат (Мат. 23:13). Прецеждайки комара на обредността и формализма, те поглъщат камилата на Христовата правда и милост, простота и смирение.

Да не живееш според вярата си е по-лошо, отколкото да живееш според неверието си. Никой безбожник не може нанèсе на Църквата толкова вреди и такова опустошение в църковната ограда, колкото злият, користолюбив йерей, комуто е дадена и от когото не е отнета страшната благодат да извършва тайнствата и да носи свещена одежда. Тези йереи и епископи ще казват на Съда: Господи! не в Твое ли име пророкувахме? … Не в Твое ли име много чудеса правехме? А Кроткият Господ ще им каже: … махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие (Мат. 7:22-23).

„Вършещи беззаконие” са всички свещенослужители, които подменят Христовото благодатно пастирство с безблагодатно жречество. Служението на народа – с господство над народа. Които се грижат не за слабите, а за охранените овци, които се радват не на каещия се грешник (Лука 15:7-19), а на праведниците, които нямат и не чувстват нужда от покаяние, в случай че тези праведници обилно поддържат земния живот на пастира-жрец, извършващ свещенодействията на Църквата като езически ритуал, без вяра, без милосърдие, любов, сърдечна молитва, без служение Богу в Дух и Истина.

Православната църковност с всички свои свещенодействия и правила представлява величествено поле на духа и сила за живот за имащите воля и призвание към истинското пастирство. Но тази дивна църковност става камък не само за препъване, а и за падение на всеки пристъпил към нея не в духа на Христовото Свещенство и Христовото Царство.

Очиствайки златото, огънят на Божиите Тайнства изгаря сламата…

Много е лесно за слабата човешка душа да се увлече по подобието на свещенство, по външното извършване на „обредите”,[2] музикалността на пеенето, красотата на словото и архитектурата – от цялото устройство, от цялата телесност на Църквата, която, ако не е одухотворена и одушевена от Христовия Дух, се превръща в кощунство и представлява мъртво, не-възкръснало Христово Тяло… Тук е и беззаконието, което има своята тайна (Откр. 7:5). И това е наистина онази мерзост на запустението на св. прор. Даниил, стояща там, където не трябва (четящият нека разбира), за която е говорил Спасителят и която и досега не позволява на мнозина да приемат Неговата Светлина.

Недостойните пастири губят властта сами да извършват тайнствата. Невидимо, те биват свързани от ангелска ръка, която и извършва Светото Приношение на вярващите.

Пресвятото тайнство, Евхаристията, се принизява и осквернява не само от „магове” (заради които Църквата е престанала да дава св. Причастие в ръцете на миряните), но и от недостойните свещенослужители, които и в своя живот, и при църковното предстоене нямат нито вяра, нито воля да бъдат в Господа и Господ да бъде в тях.

Това е безблагодатното жречество, за което св. Йоан Златоуст пише в словата си: „Не мисля, че много йереи ще бъдат спасени”. Това е „професионализъм”, профанация на светинята. Животът и Словото Божие откриват с ужасяваща реалност, че пастирите понякога падат не само под нивото на свещенството, но и под човешкото ниво.

Как могат да бъдат пастири такива, които не са приели Единствения Пастир? Могат ли да предстоят за другите тези, които не преживяват вътре в себе си предстоенето пред Божието Лице?

Народът, който по вяра се е освещавал от извършваните от тях Тайнства, помръква, виждайки живота им, влизайки в допир с техните интереси.

Малко са в света душите, просветени от духа на Христовата мъдрост, които – като видят съблазън в свещеника – не се съблазняват за Христа, не се изкушават за Църквата, но още по-горещо се стремят към Христос, още по-пламенно обичат Църквата Му и с още по-голяма ревност се стараят да служат на Онзи, измяната към Когото виждат пред себе си. Повечето „вярващи” и от най-малката съблазън се поколебават във вярата: не само в Църквата, но даже в Бога, в Неговата сила и власт. И такива лесно отстъпват от Църквата. Това са „младенците във вярата”. Не бива строго да ги съдим. Трябва да им помагаме, да ги пазим. Затова, наистина, който съблазни едного от тия малките, които вярват в Мене, за него е по-добре да му надянат воденичен камък на шията и да го хвърлят в морската дълбочина (Мат. 18:6). Свещенството е велика сила на освещаването („водоем на благодатта” – по израза на отец Йоан Кронщадски), но то може да бъде и велика съблазън в света.

Злото пастирство може да се упражнява и от тези, на които е дадена каквато и да е власт на човека: родители, опекуни, ръководители, управници, началници, учители, възпитатели, учени, лекари, писатели, доктори, журналисти, артисти… Всеки в своята сфера, ако е непросветен от Христовата Светлина, става проводник на дяволската лъжа, гонител на Божията Правда в света и в човека.

Царството на „втората смърт” (т. е. духовната – Откр. 20:14) също привлича членове, както и Царството на Живота, даже много по-настойчиво, грубо и дръзко. Втората смърт има много слуги в света, съзнателни и несъзнателни. Ако на земята бяха оставени само нейните земни проповедници, отдавна земята би се превърнала в ад. Но Творецът даде за пръв Благовестник на земята самия Самия Себе си, в лицето на Своя Единороден Син, и Той, Агнецът заклан заради това преди всички векове, разпнат при Понтий Пилат и свещениците-пастири Анна и Каифа, Сам благовести в света Своята Истина. И никакви шепоти или крясъци на злото не могат да заглушат Неговия глас, да намалят любовта Му.

Божията Любов, като Светлина на Слънцето, пада върху цялото човечество и ако някои избягват от животворното слънце в мрачните подземия на мислите и чувствата си – нима за това е виновно Слънцето на Правдата, което сияе над злите и над добрите?

Някои признаци на лъжливото пастирство:

1. Користолюбие, практически материализъм, обвързване на молитвата и Тайнствата с парично възнаграждение, което е грях и извращение на Царството Божие.[3]

2. Помпозност, пищност, театралност… (Ангел предупредил св. Ерм за лъжливите пастири с думите: „Виж, Ерме, където има помпозност, там има и лъст”, т. е. лъжа пред Бога). Православното богослужение не е „пищност”, то не е „театралност”, а молитвено-благоговейна символична реалност, пеене на Бога с глас, цветове и движение – отдаване на Бога на цялата плът на този свят. Само с горящото от любов към Бога и хората сърце православната символика намира своето право на истина, става действително небесна.

3. Ласкателство пред силните и богатите. Пренебрежително отношение към бедните и незабележими хора. „Гледане на лице”. Боязливост и лъжлива кротост, когато се наложи изобличаване на греха на силните в този свят. Гневливост и грубост към хората, които са зависими и не могат да отвърнат.[4]

4. Проповядване в храма на каквито и да било земни ценности и висоти; увлечение извън храма от каквото и да е странично дело или идея – в ущърб на пастирското дело за лечение на душите и привеждането им към Единия Пастир. Неблагоговейност в храма.[5]

5. Търсене на слава и чест, тщеславие. Признак за атеизъм: как можете вие да повярвате, когато един от другиго приемате слава, а славата, която е от Единаго Бога, не търсите? (Иоан 5:44). Признак на пастирска вяра: който търси славата на Оногова, Който Го е пратил, Той е истинен, и в Него няма неправда (Иоан 7:18).

6. Нерадение за човешката душа… Наемникът, който не е пастир, комуто овците не са негови, вижда вълка, че иде, оставя овците и бяга; а вълкът разграбя и разпръсва овците. Наемникът пък бяга, защото е наемник, и не го е грижа за овците (Иоан 10:12-13).

Доброто пастирство

Това са на първо място духовете служебни, провождани да служат на ония, които ще наследят спасение (Евр. 1:14).

Господ прави ангелите свои духове и слуги на своя огнен пламък (Пс. 103:4).

Цялото Откровение е изпълнено с явления на общение на небето със земята. Както Яков видял ангелите да се качват и слизат, така постоянно се откриват видения на ангели, Божиите служители, пастири, учители, ръководители, вестители, воини. На сън и наяве, при различни обстоятелства се открива ангелската помощ и свидетелства, че дванадесет легиона ангели непрестанно са готови да се спуснат на земята и да застанат в защита на Името Христово, на Единородния и Възлюбен (уви, не от всички хора) Божи и Човешки Син.

Всеки човек е обкръжен от безплътни сили и всекиму се изпраща невидим ангел-пазител, говорещ в дълбочината на чистата съвест (в осквернената съвест небесният глас се губи) за спасението на човека, показващ му стъпка по стъпка пътя, сред външните и вътрешни трудности на земята.

Ангели-пазители са не само духовете, които не живеят на земята, но и душите на умрелите за земята праведници, една малка част от които Църквата е канонизирала за призоваване, изповядване и утвърждаване на връзката между небето и земята (а не за да получават светите небесни жители земна слава, тъй като те не търсят слава и повече от нея страдат, отколкото да се радват… тяхната единствена слава и радост е Господ Иисус Христос да се прослави сред хората, в Пресветата Троица; именно на тази прослава те служат, на това са предали изцяло себе си). Акатистът на „Светия Ангел, незаспиващия пазител на човешкия живот” разкрива във всички свои стихове същността на ангелското служение. По него всеки земен пастир може да научи духа на своето пастирско служение.

Във всичко, освен в безплътността и несклоняването към грях, земните учители са подобни на небесните духовни ръководители и учители, пастирите, които истинно учат хората на онова, което вечно ще бъде единствено потребното, единствено необходимото за вечността. Такива преди всичко са пастирите, приели с ръкоположението апостолска благодат. Това са епископите, презвитерите и дяконите, като последните са поставени в Божията Църква не само за храмовото молитвословие, но и като помощници на йерея в благовестието и свидетелството на истината. Рипидоносците, четците и певците са също свидетели на вярата, апологети на Църквата – както в своя собствен живот, така и в своето умение да защитят правата вяра пред хората, в умението да привлекат равнодушните и неверните. При хиротесията те получават благодат за това, точно както и за молитвите, които отправят.

Учител е и всеки християнин, защото, по думите на апостола, той трябва да е винаги готов с кротост и боязън да даде отговор за своето упование (1 Петр. 3:15). Делата на вярата, даже ако вършещият ги е безмълвен, винаги учат.

Особено обаче учители са тези, които носят отговорност като родители към своите деца, като управници към подсъдимите, като началници към подчинените. В широкия смисъл учители са също и художниците, писателите, композиторите, университетските преподаватели. По мярата на своята известност се увеличава и нравствената и духовна тяхна отговорност пред Бога, защото действие или слово на известен човек назидава или съблазнява мнозина.

В живата православна култура пастирството трябва да е на върха на пирамидата на учителите – разпространители на Христовата светлина в света, предаващи божествената мъдрост в света.[6]

За да стане обаче истинска сол за света – за всички негови слоеве – свещенството не бива да е каста, съсловие: всеки социален слой трябва да дава пастири на Църквата. Това е външното условие, постигано от Руската църква през огъня на огромните изпитания. Вътрешното условие, което е много по-съществено, е, че свещеникът трябва да бъде на по-високо духовно ниво от своето паство. Случва се (и нерядко) пастирът не само да не води пасомите си към небето, но и да ги сваля още повече към земята.

Пастирът не бива да бъде „о-светскостен”. Излишеството в храната, пиенето, съня, водещо до празна бъбривост, играене на карти, посещение на развлечения, занимание със злободневните политически въпроси, включването в която и да е партия или светски кръжок – всичко това са невъзможни явления в живота на пастира. Пастирът трябва да бъде светло-безпристрастен към всички хора, да съди за тях само с духовен, с евангелски поглед. Свързването му с каквито и да било земни човешки обединения, даже и с най-благородните за светския човек, но където кипят човешки страсти, превръща пастира от духовен в „душевен”, земен, кара го да съди превратно за хората, пристрастно, отслабва остротата на духовното му зрение и може даже да го ослепи.

Силата на евангелската необвързаност със света (в света, но не от света) трябва да бъде присъща на всеки пастир и на неговите помощници-клирици. Само тази необвързаност на пастира с каквито и да било земни ценности – както материални, така и идейни, може да го направи свободен в Христос. Ако Синът ви освободи (от всички призрачни и временни ценности на земята), ще бъдете наистина свободни (Иоан 8:36). Пастирът, който е призван да освобождава душите за Божието царство, затова е длъжен да бъде преди всичко сам той свободен от властта на света, плътта и дявола.

Освобождаване от света. Да стои извън всички земни партийни организации, извън всички земни спорове. Не само формално, но и със сърцето си. Да бъде безпристрастен към всички хора – знатни и унижени, богати и бедни, млади и стари, красиви и грозни. Да вижда безсмъртната душа във всеки случай на общуване с хора. Всеки човек, с каквито и да било убеждения, трябва да има лесен достъп до пастира. Пастирът трябва да знае, че безплътният враг ще използва всяка негова земна – не само греховната, но и житейска обвързаност, за да го рани, да отслаби работата му, да го отдалечи от неговата молитва, от неговата изповед хората с противоположни или различни възгледи. Разбира се, тези хора сами ще си бъдат виновни, че не са успели да видят пастира отвъд неговите човешки убеждения, но на него няма да му стане по-леко от това, че не е виновен, тъй като той е поставен не за силните духом, а за слабите, и трябва да направи всичко, за да помогне на всяка душа да стигне до очистване, до Църквата… Много неща, които са възможни за мирянина, са греховни за пастира.

Целта на пастира е да бъде наистина духовен отец, да води всички хора при Единия Небесен Отец; и той, разбира се, следва да направи всичко, за да бъде близък с всички и всички да постави близо до себе си.

Освобождаване от плътта. Ако духовното понятие за плът, плътскост означава не физическото тяло, а превесът на плътския живот над духовния – поробването на човека от стихиите на неговото тяло и угасването на духа, то, разбира се, е необходимо колкото освобождаване от „света”, толкова и от плътта.

Свещеникът не бива да е явен аскет, много строг въздържател. Подобно състояние ще изплаши мнозина, ще ги отблъсне от духовния живот. Безплътният враг плаши хората с „духовния живот”, смесвайки в съзнанието им „духовния живот” с „умъртвяването на своето тяло” и подобни, страшни и непоносими за обикновения мирянин, понятия. И човекът се отвращава от всякакъв духовен живот, изплашен от призрака на „аскетизма”. Затова свещеникът не бива да изглежда (още по-малко да се прави!) на строг аскет. Като чувстват това, някои йереи изпадат в друг грях: под вида на смирението и смирявайки себе си пред хората, за да не се „отличават” от другите, те отслабват и убиват себе си чрез невъздържание и даже вътрешно (а и външно) се хвалят с това свое „смирение”. Това смирение е, разбира се, призрачно и съвсем не е смирение. То е лукавство. Като оставим лукавството, трябва скромно да ползваме земните блага, нужни за живота ни.

Истинският духовен живот на пастира и неговата молитвеност сами ще му покажат мярата на въздържанието. Всеки излишък моментално се отразява върху вътрешното състояние на духовния човек, който се стреми да е винаги молитвен, лек, удобноподвижен към доброто, свободен от тъмни, раздвояващи и потискащи мисли, като неизменно облекчава душата си с въздържание от питие,[7] храна и сън.

Шест часа преди своето представление певецът престава да яде, за да е лек и гласът му да звучи леко. Борецът спазва строг режим и, укрепвайки тялото си, внимава да не го утежни. Ето го правдивият, жизнен, медицински аскетизъм – условие за здраве и пълна жизнеспособност.

Как пастирът, а и всеки християнин, да не се възползва от този аскетизъм, когато е повече от земен борец; той е постоянен борец със самия себе си, със своята греховност и с невидимите безплътни врагове, добре описани от ап. Петър[8] и ползващи и най-малката невнимателност на човека, а още повече на йерея. Духовният опит е най-добрият учител за борба с тялото заради блажената и свята свобода от страстите.

Освобождаване от дявола. Тоя род не излиза, освен с молитва и пост (Мат. 17:21). Постът е въздържание за живеещия в света. Същността му не се определя от външните норми, установени от Църквата. Църквата само отбелязва поста и определя кога трябва особено много да помним за него (сряда и петък, четирите годишни поста и т. н.). Всеки трябва сам да определи за себе си размера на поста, така че и тялото му да получава своето, и духът да възраства, намирайки се в равновесие и мир. Този мир (Мир ви оставям; Моя мир ви давам; Аз ви давам не тъй, както светът дава; Иоан 14:27) е място, недосегаемо за лукавия. Злият дух, който е лъжец и духовен разбойник, се стреми най-вече да извади човека от равновесие, да успее да го „възмути”, да го „разстрои”. Когато успее да наруши кристалността на водата на душата, да повдигне от душевното дъно някое изкушение или набег – най-често чрез друг човек, – тогава в тази „мътна вода” той започва да върши своя улов, да тласка отслабения от страстта (гняв, похот, завист, алчност) човек към престъпление, т. е. към нарушаване на Закона Христов. И ако човекът не разкъса тази паяжина с помощта на молитвата и покаянието, след известно време тя ще стане още по-здрава, ще се превърне във въже, а накрая във верига, свързваща го целия. И човекът се оказва прикован, като каторжник, към точката на разпространение на злото в света. Той се превръща в оръдие на лукавия. Робството и Божието синовство се заменят първо с робство, а след това и със синовство на лукавия.

Правило на духовната борба: всяка страст да се побеждава с Христовата сила веднага щом се зароди. Не можем да я изцерим, да я прогоним изцяло веднага, но можем през цялото време да я пращаме „на дъното”, за да умира там, под действието на благодатта, а душата да бъде винаги мирна, кристална, любяща, благопожелателна, бодърстваща, духовно трезва. Ако от някоя страна в душата се случи „пробив”, нека обръщаме натам цялото внимание на сърцето си и с усилие (Царството Божие се грабва с усилие, е казал Спасителят именно за това Царство Божие, което се придобива на земята или се губи вътре в човека), т. е. в молитвена борба трябва да възстановим мира на сърцето и душата си. Това е духовното трезвение. За духовно-трезвия човек врагът не е страшен. Давам ви власт да настъпвате на змии и скорпии и на всяка вражеска сила (Лука 10:19). Врагът е страшен и опасен само за сънливия, ленивия, разслабения душевно. Такъв не може да го спаси никаква праведност. Той може да извърши много подвизи на война, но ако всички те завършват с измяна няма да значат нищо. Който претърпи докрай, ще бъде спасен. Ако някой човек, а още повече йерей, отделя толкова време за грижи за душата си, колкото врагът отделя за нейното погубване, то разбира се, той може да е спокоен. В дълбочината на мирното и свободно свое сърце, даже и сред най-големите изпитания, той винаги ще чува ободряващия го глас: дерзайте! Аз съм, не бойте се! (Мат. 14:27).

Пастирят е духовен архитект, строител на душите, създател на Божия дом от тези души – чрез общението на мира и любовта… Защото ние сме съработници на Бога (1 Кор. 3:9). Най-великото блажено дело е да си участник в строителството на Царството Божие. Духовната просветеност дава – и особено на йерея – възможността да бъде не роб, който не знае какво прави Господ, а син в дома на Отца, разбиращ делото на Отца си.

Психологията на пастира е психология на стопанина на полета и градини. Всеки клас е човешка душа. Всяко цвете е човек.

Добрият пастир знае своето стопанство, разбира процесите на органичния живот, умее да помага на този живот. Той обикаля всяко растение и се грижи за него. Делото му е в обработката, в подготовката на почвата, в хвърлянето на семето, напояването на растенията, изгарянето на тръните, присаждането към дървета-дивачки, опазването на плодовете от крадци и птици, наблюдаването на растежа и своевременно събиране на плодовете…

Знанието на пастира е знание на лекар, готов да определи каква е болестта и умеещ да прилага различни методи на лечение, да предписва нужните лекарства и да ги прави дори. Правилната диагноза на болестта, верният анализ на организма и различните му психически характеристики е първата задача на добрия пастир.

Пастирът притежава и своята духовна аптека – лепенки, превързочни материали, подсушаващи и заздравяващи прахове, течности за дезинфекция, укрепващи средства, както и хирургичен нож (за използване само в най-крайни случаи).

Добрият пастир е воин и началник на воини… Кормчия и капитан… Баща, майка, брат, син, приятел, слуга. Дърводелец, шлифоващ скъпоценни камъни и златотърсач. Писател, който пише Книгата на живота…

Истинските пастири – като чисти огледала на Слънцето на Правдата – отразяват за човечеството небесното сияние и стоплят света.

Тези пастири могат да бъдат оприличени и на овчарки, пазещи стадото на Единия пастир.

Всеки, който е наблюдавал поведението на умна и добра овчарка, ревностно тичаща около стадото и кротка с овцете, с пастта си отбиваща всяка отклонила се дори и малко овца, като я подгонва към общото стадо, а щом се яви опасност, превръщаща се от мирна овчарка в грозен звяр… всеки, който е виждал това, ще разбере истинското поведение на пастира на Христовото стадо.[9]

Доброто пастирство носи силата на Единия Добър Пастир, излята в света, намерила своите синове в света. Синове „по сърцето си”. И ще ви дам по сърце Си пастири, – казва Господ – които ще ви пасат със знание и благоразумие (Иер. 3:15).

Колко ярко сияели тези пастири в света, оставяйки свидетелството на пастирството си в дела и слова – към света, а също и към пастирите в света:

Ония, които са между вас презвитери, моля аз, съпрезвитер техен и свидетел на Христовите страдания и съучастник в славата, която има да се открие: пасете Божието стадо, което имате, като го надзиравате не принудено, а доброволно (и богоугодно), не заради гнусна корист, но от усърдие, и не като господарувате над причта, а като давате пример на стадото; и кога се яви Пастиреначалникът, ще получите неувяхващия венец на славата (1 Петр. 5:1-4).

Бъди образец за верните в слово, поведение, любов, дух, вяра и чистота. Докле дойда, занимавай се с четене, наставление и поучаване. Не занемаряй дарбата, която е в тебе и ти бе дадена чрез пророчество с възлагане върху ти ръцете на свещенството. За това се грижи, в това пребъдвай, та успехът ти да бъде явен във всичко. Внимавай на себе си и на учението; постоянствувай в тия неща, защото, като постъпваш тъй, и себе си ще спасиш, и ония, които те слушат (1 Тим. 4:12-16).

Затова ти напомням да разпаляш Божия дар, който е в тебе чрез моето ръковъзлагане. Защото Бог не ни е дал дух на боязливост, а дух на сила, любов и целомъдрие (2 Тим. 1:6-7)

Какво да добавим към това? Първовърховните апостоли са казали всичко толкова просто и ярко… Но, разкриването на апостолското откровение за пастирството е цел на живота, а затова са и многото слова, с блага цел – за да кажат предишното и вечното по нов начин, да го приложат към новите условия в живота и в страданията на Църквата.

Следва

Превод: Златина Иванова

* Раздел първи (с. 11-30) от изданието Философия православного пастырства (Путь и действие) [„Философия на православното пастирство (Път и действие)”]. Книгата е отпечатана в Берлин през 1938 г., и подписана от бъдещия архиепископ Йоан с псевдонима „Священнослужитель”. Оригиналния текст на цялата книга виж – тук (бел. прев.).