Отношението на патриарх Михаил Керуларий към императорската власт след разрива с Рим

Като закрива латинските църкви в Константинопол и прилага спрямо римските легати своя собствена политика, противоположна на императорската, принуждавайки императора публично да се отрече от своята политика и да се признае за победен, Керуларий достатъчно ясно показва, че имперското правителство може да намери в негово лице силен съюзник, но и опасен противник. И наистина, ние ставаме свидетели как през останалото време от управлението на Константин IX, както и при имп. Теодора, Михаил VI Стратиотик и Исаак І Комнин (който, утвърдил се на императорския престол, вече не се нуждае от съдействието на патриарха), Керуларий е в опозиция на правителството, представлявайки страшна сила. Правителството се вижда принудено или да му се подчини, или пасивно да унижава неговата надменност, пренебрегвайки изискванията му, но без да се осмели открито да предприеме нещо решително, поне до избухването на конфликта с Исаак Комнин, завършил с низложението и смъртта на патриарха. 

Периодът от време между 1054 г., когато се случва църковният разрив, и 1059 г., когато сваленият Керуларий умира, обхваща някакви си пет години, но колко събития и промени настъпват във Византия за това време! В края на своето царуване Мономах решава да попълни опразнената хазна, за чието опустошаване немалко съдейства и сам той, харчейки пари за своите метреси и за роднините си, а от друга страна – за църкви и манастири. Във Византия, както се е случвало и преди, щом правителството под една или друга форма решава да осъществи тази мисъл (при Никифор Фока и Василий II), това веднага предизвиква недоволството на духовенството (архиереите и манастирите).[1] Така и при Мономах недоволството на масите, включително на духовенството, е голямо. Аталиат представя действията на императора в най-мрачна светлина, разглеждайки ги като беззаконие, каквото те едва ли са били. Непредвиждани от никого, хитроумно измислени глоби и вземания, несправедливи процеси и постоянни разследвания, затвор за неизрядните данъкоплатци и страх от затвор за онези, които още не са били подложени на нападението на фискалните чиновници, но същевременно са чувствали, че всеки момент над главите им ще се спусне застрашително размаханият меч – такава, според Аталиат, е била участта на всички що-годе състоятелни хора. Що се отнася пък до църковните учреждения той добавя още нещо необичайно. Ужасното дело, разсъждава Аталиат, се било разпростряло и върху това, което било посветено на божествени места и учреждения, в които се съхранявали запаси от продукти, защото във всички епархии се изпращали укази за провеждането на следствие и разпити на служителите в храмовете с цел принудително отнемане на продоволствията, в случай че те не били предавани доброволно. И когато смъртта поразила царя преди той да пристъпи към това дело, то всички казвали, че небесното наказание го е постигнало заради опита да промени това, което е предназначено за благочестива употреба.[2] Имперските фискални инициативи рядко срещат съчувствието и положителната оценка на съвременниците, включително и на историците. Мерките на Мономах, както и на другите императори, без съмнение засягат не само заможните хора, владетелите (δυνατοί, personae potentiores), и тъй като на първо място между тези властващи са от едно време духовните земевладелци, то за патриарха не е било трудно, опирайки се на общото недоволство, да застане в открита опозиция на императорските мерки.

Псел, в надгробната си реч, т. е. в това си произведение, в което има за цел не да очерни, а да възхвали починалия патриарх, прави това така, че в хвалбите му да звучи ирония. Ето как той описва отношението на патриарха както към Мономах, така и към всеки „съгрещаващ” въобще. Той не правел разлика между бедни и богати, поданици и цар. Изобличавал, порицавал, „законополагал”. Коригирайки, той изглеждал тежък и неумолим. Той кротко приемал възражения от царя, ако онзи го оскърбявал, и щом царят се променял към правилното, той веднага забравял това словесно стълкновение. А ако се случело патриархът първоначално да бъде върнат без резултат, той все пак не изоставял започнатото дело, като човек, който е изпълнил онова, което е трябвало да направи, но продължавал да осъществява намеренията си. Мисълта, че не е направил всичко, не давала покой на душата му, все едно тя била ранена от ужасни стрели и тези рани не заздравявали, докато не успявал да доведе докрай своето дело. А императорът, който с неудоволствие посрещал първия опит, не оставал враждебен към човека, който се намесвал в нещата, от които трябвало да бъде удържан, а напротив – постепенно се променял към по-добро и подир като възвръщал своето здравомислие, благодарял за удържането и за промяната към по-добро. На някои той изглеждал труден в нападките си и упорит в гнева си. Всъщност обаче това било „икономѝя” (οἰκονομία), т. е. мъдро обмислена и уравновесена политика за връщане към пътя на доброто и на истината. Единственото и първото, което желаел, въодушевен от божествена ревност към доброто – било никой да не се отклонява от добродетелта, та всеки да може да се образова в Бога и чрез изкореняване на страстите да се обърне към спасение. И затова педагогически преследвал тази цел, поразявайки със словото си и действайки като бич на съзнанието на човека, сплашвайки и връщайки го към целомъдрието с „движението на брадвата”, което е присъщо и на евангелското учение. За да не изглеждат тези методи лицемерни и измислени на някои, той не избирал времето за вразумление и не бързал да въздава – поради това не познаващите характера на този мъж и строго премерената му система на „икономѝя” възприемали външното не като образ, а за самата истина, така че скритата същност на проблемите им убягвала и затова в очите на някои хора патриархът изглеждал сърдит и трудно скланящ към милост.[3]

Можем да си представим колко много се изострят отношенията цар-патриарх и колко опасно е било положението на първия, когато, той, бидейки по-рано развенчан от титлата защитник на православието, си позволява да добави към това и греховно посегателство към имуществото на духовните владетели и никак не мисли за разкаяние, но решава да доведе докрай замисленото дело. Смъртта на Мономах в самото начало на 1055 г. може би го избавя от политическа катастрофа. На Керуларий тя помага с това, че за известно време фискалните мерки на Мономах са забравени, но същевременно патриархът не се превръща в persona grata в двора, тъй като претенциите му са непоносими. В своята надгробна реч Псел говори съвсем малко за управлението на Теодора, но е показателно следното: при царица Теодора покойният патриарх бил идвал като „законодател”, ала тя законодателствала напреки законодателя, намирайки се под лошо влияние.[4] И даже причинили голяма неприятност на патриарха: като не посмели да сторят нещо лично срещу него, те изпратили в заточение неговите любими хиоски монаси с пророчицата им, като хора, чието учение било признато за неправилно, с което била хвърлена сянка върху православието на самия патриарх.[5] Псел даже дава да се разбере, че патриархът се опитал да организира брачен съюз между Теодора (вече много възрастна) с някой от генералите, за да се чувства в управлението мъжка ръка, а не женска.[6] Теодора даже не искала и да слуша за това и предпочела да привлече към властта, сиреч да направи съ-император, престарелия Михаил Стратиотик, без брак с него. Причина, достатъчна да направи личността на новия император неприятна за патриарха, което впоследствие се и ясно проявило. Към онзи момент обаче патриархът постъпил съвсем коректно, като уважил волята на императрицата, коронясвайки Стратиотик чак след смъртта ѝ (август 1056 г.), понеже не успели да извършат коронацията докато била жива. И решително взел страна на съществуващото правителство, когато племенникът на Константин IX – проедрът Теодосий Мономах – обиден, че Теодора не го е направила съ-император, събрал около себе си привърженици и замислил да завземе властта. Патриархът не се поколебал нито за минута относно този претендент, макар че последният явно разчитал на него. Възмутеният Теодосий се отправил към „Св. Софѝя”, която – при наличието на съчувствие от Керуларий – могла да стане център на революционното движение, което и става при скорошното сваляне от власт на Михаил VI Стратиотик от Исаак І Комнин. Патриархът наредил да залостят вратите на храма и злощастният претендент, лишен от подкрепата му, платил скъпо за своята авантюра.[7] В случая действията на патриарха би било погрешно да се обяснят с лоялност и желание за подкрепа на съществуващия ред. Трябва да търсим други причини. Първо, личността на племенника на Константин IX не би могла да вдъхва никакви симпатии или доверие на патриарха, а към момента други политически комбинации не е имало. Второ, патриархът много добре разбирал привързаността на народа към престарялата Теодора като към последен представител на славната македонска династия, управлявала почти 200 години – рядък случай във византийската история и, макар че Теодора умира още до коронацията на Стратиотик, волята ѝ е била достатъчно ясно заявена приживе, така че за патриарха е било най-благоразумно да действа според тази воля. Още повече той е разбирал, че при тези обстоятелства подкрепата на легитимността би увеличило много повече обаянието му сред народа, отколкото участието му в безумно начинание, и ще задължи Стратиотик да му бъде благодарен като на опора и покровител на императорската власт. Тъй като Стратиотик обаче нито приживе, нито след смъртта на Теодора не предприема онези предупредителни стъпки, които очаква от него патриархът, и действа под влиянието на съветници, които Керуларий не харесва, без да го пита, то и трагичната развръзка на краткотрайното управление на Стратиотик не закъснява. В Столетие на византийската история Псел съобщава нещо интересно. Между другите свои съвети, които Псел дал на Стратиотик, когато неговото положение започнало да се разклаща, бил и следният: да преустанови всички раздори с патриарха, на чиито желания императорът в много отношения се възпротивявал, и да се погрижи да установи единомислие и дружба с него, като с човек, който има към настоящия момент голяма сила и който, ако съветът му не бъде последван, ще започне да съдейства на бунтовниците.[8] Би било рисковано да търсим при Псел някакви нравствени достойнства, но едно нещо не трябва да му се отрича – познанията му за отношенията по онова време и огромният му политически опит. Съветът, който Псел дава на Стратиотик, е наистина на умен държавник, успял да се задържи в двора при управлението и на най-драматични дворцови преврати[9] и успял да оцелее, дори когато всичко е изглеждало свършено за него.[10] Съветът на Псел към императора бил без съмнение ценен и не е ясно как биха се развили отношенията между източния император и Константинополския патриарх, ако той е бил приет. Цялата история след това красноречиво говори, че съветът му не е бил приет (макар че Скабаланович твърди обратното), че Стратиотик не се е опитал да получи благоразположението на патриарха. Следвайки съветите на враждебната към патриарха партия и в същото време желаейки да направи промени във вътрешната политика,[11] той спечелва в лицето на патриарха не съюзник, а враг и то необичаен враг. Патриархът се оказва начело на опозиционна партия, радваща се на подкрепата на недоволните генерали, които Михаил VI сериозно е оскърбил.

Още преди Псел да даде споменатия съвет на императора се състои заговор, и то не къде да е, а в църквата „Св. Софѝя”. Кедрин разказва, че оскърбените от императора военачалници,[12] горейки от гняв и от желание за мъст, се събрали заедно във Великата църква и обещали с клетва за мълчание да отмъстят обидата, като скрепили договора с, както се казва, адамантови връзки. Когато поставили въпроса кой да бъде избран за император те решили да предложат властта на Кекавмен Катакалон (един от водещите военачалници), но той отклонил предложението, предлагайки Исаак Комнин (друг от водещите генерали). Случилото се този път във Великата църква не можело да остане неизвестно за патриарха, но този път вратите ѝ не били залостени, както за Теодосий Мономах. Даже да допуснем, че заговорническата среща се е състояла нелегално – без знанието на патриарха – все пак не можем да се съмняваме, че много скоро той е бил известен за нея от храмовите служители или от някой духовник и е трябвало да извести когото трябва за подозрително събиране на хора, разполагали със сила и популярност, чиито чувства към съществуващото правителство са добре известни. Не знаем нищо за такава стъпка на патриарха, но знаем само от приведените по-горе думи на Псел, че на императора е предложена алтернатива: или да се подчини на желанията на патриарха, или да го види в редиците на бунтовниците. Военачалниците напускат Константинопол, отиват при войските си и много скоро Комнин организира въстание, настъпвайки все по-близо към столицата и разбивайки изпратената срещу него императорска войска. Стратиотик е принуден да изпрати при него трима пратеници, от които – както скромно отбелязва Псел – нямало по-добри[13] (тъй като и самият той влизал в състава на пратеничеството като „консул на философите”). Патриархът нямал участие в организирането на това пратеничество и тримата посланици е трябвало да предложат на Комнин от името на Михаил VI той да бъде осиновен и да получи титлата цезар (с надеждата за приемственост на престола след смъртта на Стратиотик, но без осъществяване на правата на императорската власт приживе), като се обещавала и амнистия за всички привърженици на Комнин. Това предложение не удовлетворило никого: пратениците се върнали в столицата, но оттам отново били изпратени в лагера на Комнин с нови предложения – приети от всички, с изключение на Катакалон, който настоявал за свалянето на Стратиотик без никакви условия и уговорки. Кедрин казва, че, според слуховете, самите посланици подтиквали Катакалон да не приема никакви условия и под клетва уверявали Комнин, че цялото население в града го обича и че е нужно само да приближи града и населението ще свали „старика”, а него ще приеме с победни викове и химни.[14]

Междувременно Стратиотик, който по-рано бил започнал преговори с Комнин, се постарал да привлече към себе си благосклонността на гражданите чрез подаръци и почести, и, за да ги обвърже още по-силно, накарал византийците да се закълнат, и то със страшни клетви, че никога няма да нарекат Комнин цар или господар и няма да му въздадат почести, подобаващи на цар, а сенаторите принудил да подпишат документ, в който всичко това било описано. Когато става известно, че императорът приобщава Комнин към властта, а Комнин е вече съвсем близо до столицата, още в ранни зори пред Великата църква се събира тълпа народ, сред които и знатни лица, настоявайки патриархът да излезе при тях, защото имат да му съобщят нещо важно. Патриархът отначало отказва и заповядва да затворят вратата, водеща към горните части на църковната сграда, ограничавайки се само с изпращането на двамата свои племенници при вълнуващата се тълпа, а междувременно събралите се пред храма значително се увеличават, появяват се и зяпачи, жадни за всякакви новости, но и благоразумни хора, между които и сенатори, недоволни от Стратиотик. Чуват се заплахи, че ще удушат племенниците на патриарха, ако той самият не слезе. Тогава патриархът, под принуда или доброволно – както твърдят повечето, казва Кедрин – слиза в патриаршеското си облекло при тълпата с вид на дълбоко оскърбен човек. Но всичко това, „както показаха фактите, пише Кедрин, се оказа комедия”. Щом патриархът се появява, подбудителите на тълпата го грабват и като донасят трон, го слагат от дясната страна на амвона. В началото започват да го убеждават да иде като пратеник от тяхно име при императора и да поиска да му предаде клетвения документ, тъй като сега самият император е определил Комнин за престолонаследник и така заклелите се се оказват пред нерешима дилема – или да извършат клетвонарушение (величаейки Комнин като император, противно на заявеното в клетвата), или да бъдат подложени на наказание за престъпление срещу величеството (не провъзгласявайки името му като император, противно на споразумението между Стратиотик и Комнин). Патриархът обещава, че ще изпълни молбата, но малко по-късно за нея е забравено, Комнин е провъзгласен за самодържец-цар, непризнаващите го са наречени врагове на римляните и отстъпници, а домовете им са подложени на разграбване. Това е одобрено и от самия патриарх, от чието име присъства и одобрява (решенията) второстепенният свещеник Стефан, както и Антиохийският патриарх Теодор (приемник на известния ни Петър), който провъзгласил многолетствието за Комнин и нарежда да бъдат разрушени и разграбени домовете на онези, които не одобрявали случилото се. И всичко това – в храма! Сетне патриархът изпраща две пратеничества: едно при Комнин и друго при „старика”, приканвайки първия да бърза без всякакво забавяне и изисквайки награда за съдействието си, като за вече завършено дело, а втория – да напусне двореца, тъй като той не му принадлежал. Оттук за всички става ясно, че патриархът е не само съучастник, но и първовиновник за „апостасията”. Когато „старикът” пита пратените от патриарха митрополити: „Какво ще ми даде патриархът в замяна на царството?”, те отговарят: „Небесното царство” и той веднага сваля от себе си порфира и пурпурните обувки, облича проста дреха и напуска двореца. Всичко това ни разказва Кедрин, прибавяйки и собствени размисли, а именно, че Стратиотик без съмнение би получил обещаното му от митрополитите Небесно царство, ако се бил отказал от трона в самото начало на „апостасията”, но тъй като бил довел нещата до междуособна война и до смъртта на много граждани и се бил отказал от властта, принуден от необходимостта, то сега оставало съмнително, дали ще получи Небесното царство като еквивалент (ἀντιμισθία) за земното.[15] Кедрин завършва разказа си със съобщението, че след като старикът напуснал своя дом, намиращ се на Акропола, на 31 август сутринта Кекавмен Катакалон, възведен от Комнин в сан на куропалат, заедно с много знатни лица е бил изпратен да превземе двореца, а вечерта там се появил и самият Комнин, след което на другия ден, 1.9.1058 г., с тържествена процесия се отправил към Великата църква, където от висотата на амвона патриархът възлага на главата му царската диадема, и той е провъзгласен за цар-самодържец на римляните. Псел подробно разказва за двете пратеничества до Комнин, който е главно действащо лице в тях, тъй като Стратиотик много разчитал на неговото красноречие и софистична сила.[16] Разбираемо, ипатът на философите не казва нищо за вероломството на пратениците, което можело да бъде последица само от съгласуване с патриарха и с комниновата партия в Константинопол. Според разказа на Псел, нещата изглеждат така, че предложенията на второто пратеничество са одобрени от всички, започвайки от самия Комнин и завършвайки с войниците му. Комнин възнамерявал вече по мирен начин на влезе в столицата, без всякакви лоши намерения към престарелия Стратиотик, а константинополските пратеници вече се готвели да се върнат с тази вест в столицата, когато оттам дошла новината за свалянето на Стратиотик от престола.

Кедрин, който пише в 12 в., както вече установиха специалистите по византийска историография, повтаря в Кратка история Йоан Скилица – по-младия съвременник на Псел, който заемал високия пост куропалат в края на 11 в. и, следователно, пише 25-30 години след описаната константинополска революция. За нея обаче твърде подробно разказва друг, по-ранен историк, съвременник на Псел – Михаил Аталиат, който излага фактическата страна на събитията не с такива подробности като Кедрин, но обръща специално внимание на някои моменти.

На първо място, Аталиат разказва по-подробно за отношението на патриарха към константинополската революция. Според него, остава неясно дали той още от самото начало е бил участник в заговора срещу царя (т. е. не е ли била самата среща на бунтовниците във Великата църква уговорена първоначално от патриарха и от заговорниците, при това със знанието на самия Комнин); но предвид някои факти, съучастието на патриарха в случилото се изглежда правдоподобно на Аталиат. А тези факти са следните: 1) дружбата и приближеността на Константин Дука (женен за племенницата на Керуларий) към Комнин; 2) поведението на събралата се не на някое друго място, а именно в храма тълпа, която след като заговорът престава да бъде таен, се държи противоречиво – първоначално държейки на това, че царят е нарушил по-ранното споразумение, според което Комнин не е трябвало да бъде признат за цар, а самият той влязъл в преговори със същия този Комнин и го приобщил към властта, а след това пък същата тълпа провъзгласила Комнин за император и 3) присъствието в храма на племенниците на патриарха, уж заради чието спасение и заради опасността от междуособна война патриархът бил поел ролята на съдия и застанал на страната на мнозинствата, заповядвайки на свещениците да произнесат славословие за Комнин.

Второ, казвайки, че партията на Комнин в града нараствала все повече и повече, а властта на „старика” се разклащала, и че Комнин бил известен, че градските врати са отворени за него и че той ще бъде всенародно провъзгласен за император, Аталиат ни съобщава важен факт, за който, както ще видим, говори и Псел. Очаквайки идването на Комнин, патриархът поканил при себе си всички лица с власт (πάντας τοὺς ἐν τέλει), едни от които се явили доброволно, а други принудително (но може би благоразумно) – военното и гражданското съсловие, заедно с царската власт, неумело отместил[17] и назначил нови длъжностни лица, изглеждащи подходящи за това време, а на старика, по искане на тълпата, изпратил да съобщят незабавно да се постриже (за монах) – ако желае да остане жив.

И трето, Аталиат описва сцената на свалянето от власт на Стратиотик с някои нови черти. Въпреки, че дворцовата гвардия и неговите привърженици били готови да излязат срещу противниците му и да подкрепят властта му, Михаил не допуснал това, казвайки, че от негова страна би било човеконенавистно и егоистично да се съгласи столицата да бъда осквернена с убийства и човешки жертви и, поглеждайки червените обувки, промълвил: „Заради тях Михаил няма да измени на благочестието” след което, събувайки ги, навел глава пред пратениците, за да бъде постриган. Благодушно сменил царското великолепие с монашеско житие и скъпоценното облекло с проста роба, той бил заведен при патриарха, който го посрещнал с човеколюбив вид и усмивка, като му казал: „Радвай се” и го целунал. Старикът отвърнал на това приветствие следното: „Бог да ти въздаде, светителю, за твоето приветствие”, след което бил съпроводен до един от патриаршеските домове за съвършено уединение, царствайки само една година.[18]

Още един византийски историк, Йоан Зонара, писал в средата на 12 в., разказва подробно за обстоятелствата преди възцаряването на Исаак Комнин. Той подробно разказва за двете пратеничества от Стратиотик до Комнин и за решимостта на втория да сложи оръжие заедно с войските си и да прекрати „тиранията”, без да хвърля сянка на подозрение върху посланиците и да приписва задни мисли нито на Комнин, нито на неговите привърженици. След като споменава за неудачната стъпка на Стратиотик, преди да започне преговори с Комнин (наложената на византийците клетва никога да не признават Комнин) и за известните ни събития в „Св. Софѝя”, Зонара констатира – подобно и на останалите историци – наличието на слухове и мнения за притворство на патриарха, който уж против волята си бил принуден да иде при бунтовниците. Зонара смята за притворство и молбата, отправена към патриарха да отиде при царя като посланик, който да изиска клетвения документ, както и самото съгласие на патриарха да изпълни тази молба, защото след не много време, открито обявили Комнин за цар и самодържец при съгласието и съдействието на самия патриарх (αὐτοῦ τοῦ πατριάρχου συνευδοκοῦντος καὶ συμπράττοντος), който поканил Комнин да побърза и поискал от него възнаграждение за провъзгласяването, а на Михаил съобщил, че трябва да напусне двореца. Следва кратко описание (по Кедрин) на сцената на пострижението на Стратиотик и на тържественото влизане на Комнин в столицата.[19]

Сведенията за революцията, предшествала възцаряването на Комнин, съобщени ни от тримата историци, оставят недоизяснен въпроса за отношението на самия Комнин към тази революция и за честността на посланиците, чрез които се водели преговорите между Комнин и Стратиотик. Но независимо дали водачите на константинополското движение са действали в съгласие с Комнин и дали пратениците на Стратиотик са се присъединили на негова страна, тъй че в лагера на Комнин са разчитали на неговото сваляне преди влизането на Комнин в столицата, или пък пратениците не са предали Стратиотик и неговото сваляне от престола е било неочаквано за Комнин – и в двата случая личността на патриарха е представена в неизгодна светлина. Ако допуснем първото, то патриархът заставайки начело на заговорниците, подкопавал почвата под съществуващото правителство в полза на „тирана”, по споразумение с последния. Ако пък допуснем второто, то патриархът ще е извършил нещо, което и самият Комнин не е очаквал, макар че е било в негова полза. И в единия, и в другия случай е ясно, че патриархът е водел собствена политика, която би била още по-непростима, ако, както твърди Скабаланович,[20] Стратиотик бе приел споменатия по-горе съвет на Псел, т. е. би се помирил с патриарха. В още по-неприятна светлина е представен патриархът пък в обвинителната реч на Псел. Разказвайки за благоприятния развой на второто пратеничество, за съгласието на Комнин с отправените му предложения и за прекратяването на междуособиците, Псел споменава нещо, за което останалите само намекват. „Така реши Бог” – разсъждава обвинителят, разказвайки за съгласието на Комнин с предложенията, направени му чрез второто пратеничество.

… А великият сред патриарсите върши нещо ужасно, не понасяйки някой да царува без неговото съгласие, и въстава против Бога за това, че Той не се е посъветвал с него как да се разпорежда с царството. Какво прави той? Не мислете, че си съчинявам: нека бъда проклет, ако прибавям нещо към действително случилото се. Той отваря вратите на храма за беснеещите бунтовници, пирували цяла нощ… Както винаги става в такива случаи, едни идват след другите, но не и знатни хора, не стоящи начело на войската и държавата, но преди всичко цялата негова партия и някои други, проклевани от народа. Когато повечето от тълпата, наистина скотско изчадие, се събра при великия пастир и архиерей, той първоначално показа неудоволствие от тяхното движение и сложи маската на лицемерието. След това много скоро го убедиха и той слезе при тях и дръзва да се изправи срещу двама царе, единият от които се намирал в царския дворец, украсен с всички императорски регалии [Стратиотик], а другият влизал в двореца, съпровождан от царска свита [Комнин]… Обвинявам архиерея, че не той не трябваше във времето, когато скиптърът се намираше, както бе казано, в ръцете на двама царе, да се намесва в държавните дела и да се грижи за избора на царя. Той стана тиран по отношение на двама царе и вдигна ръка срещу двамата, като отстрани единия отдалеч, а другия прогони оттук, за да утвърди властта и двореца за себе си. Той и в предишните времена се стремеше към това (има се предвид заговорът срещу Пафлагон), но плановете му тогава не успяха, но той не се отказа от своята надежда. Защо отвори вратите на храма пред заговорниците? Защо не заплаши събралите се и не ги прогони? Защото в началото те не бяха голяма тълпа, но отначало 16 души или малко повече… Стремежът към царствата власт, желанието да царства над всички и чрез движението на брадвата да разтърсва небето и Олимп го принуждавало да пренебрегва и най-свещените неща. И така владиката слиза с пастирския жезъл, за да насочи паството към пасбището и към водния източник. С обичайната си жестокост, той възнамерява да подгони дивите зверове и да им предаде за изяждане свещеното паство на Господа, за което Той е положил душата Си. И, идвайки, той нищо не казал, не попитал, не възразил, не изказал своята мисъл, но както тираните, които, щом се окажат зад стените, веднага се качват на акропола, за да може от високото място да разкрият своя тираничен начин на мислене, така и този свещенически тиранин веднага по разбойнически и неприязнен начин се хвърли в тайното светилище под непристъпния покрив, към мястото, непристъпно за тълпата.

След това, като сравнява Керуларий с Юда, Пилат и Каяфа, Псел продължава:

Обсъждали избора на царя, защото той еднакво ненавиждал и двамата императори. Той желаел веднага да умъртви намиращия се в двореца, а на намиращия се далеч да попречи да влезе, за да може или самият той да стане тиран, или да ръкоположи някого за тиран. Даже и да допуснем, че той не искал да стане сам цар, не можем да свалим от него обвинението в оскърбяване на величеството, защото той се надигна срещу царя, има намерението да убие императора, а имайки такова намерение, дръзна да извърши това [принудителното замонашване на Стратиотик]… Когато столицата признаваше двама императори, единият живеещ вътре в нея, а другият идващ отвън по съизволение Божие, на когото възлагаха все повече надежди, нямаше повод за някакво ново движение, случилото се се харесваше на всички и никой от знатните и имащите власт не замисляше нищо, но всички седяха мирно, предоставяйки делото на Божия произвол. Божественият Владика събра разбойническа войска, направи ги копиеносци и каменометци. О, дързост, о наглост! Той не само въоръжи тази шайка, но отначало се опитваше да привлече знатните, а след това събра народната тълпа. Той заповяда да сринат до основи домовете на тези, които не желаеха това и предпочитаха да живеят спокойно. Какви ли не ужасни неща се вършеха! Какви ли не нелепи дела! Разрушаваха се домове, техните пазачи бяха нападани, едни падаха мъртви, защитавайки се, а други се предаваха пред такъв начин на действие. Всичко бе преизпълнено със смут и безпорядък… [Псел сравнява Керуларий с Нерон, който, като запалил града, гледал на пожара като на игра]. Патриархът пък заплашвал тези, които не искали да застанат на негова страна. Той се представя за цар, върши назначения, раздава чинове, един поставя за глава на народа [прави го димарх], на друг връчва властта над морето, на трети поверява полето, а на самия себе си присъжда достойнството на цар. Той възнамерявал скоро да се украси с диадема и навсякъде да се появява като венценосец. След като организира всичко, той изпрати хора да убият императора, ако той тутакси не слезе от престола и не преклони глава пред него. А той, изплашен от тираничната жестокост и боейки се, да не би да му се случи нещо по-ужасно, без дълги убеждения се отказа от престола поради уплаха и отиде при тирана… Като укроти по този начин единия, той се насочи срещу другия. Но когато видял, че Провидението скланя на страната на този [Комнин] и всички го признавали и не искали да слушат за никого другиго, той самият поради необходимост стана негов привърженик… Архиреят нападна свещената особа на царя и от двамата царе единия унищожи, а другия не можа да унищожи… Когато Бог отделил свещенството от царството, поставил последното начело на светските дела, а на свещенството поверил грижата за душите, божественият Самуил не се противил на Саул, не негодувал и не се съпротивлявал на царската власт, смятайки, че тя му е отнета, а напротив, синът на Анна се подчини на Кисовия син; а нашият велик Владика посегна на царската власт, опитвайки се да съедини властите, от Бога разединени, и единия от самодържците свали от римския престол, а другия се стараеше да не допусне…[21]

Охотно допускайки, че обвинителната реч на Псел страда от преувеличения от типа на сравняването на Керуларий с Пилат, Нерон и пр., че авторът изопачава факти, като например потвърденото от всички историци, че в „Св. Софѝя” са присъствали не само обикновени хора от населението на Константинопол, но и хора от сенаторското съсловие и други знатни лица, читателят все пак трябва да съзнава, че тази реч създава повече впечатление за истина, отколкото посмъртния панигирик на същия този Псел в чест на Керуларий, в който текст виждаме само набор от думи и липса на историческа перспектива. По-горе се запознахме с откъси от този панигирик, отнасящи се до разделението на църквите и видяхме в каква степен разказаното не съответства на действителната история. Неисторичен характер носи и онова място в панигирика, което се отнася до революцията, предшествала възцаряването на Комнин. Много красноречиво е описана междуособната война – с нейните ужаси и с бездействието на Стратиотик,[22] събирането на народа във Великата църква; но няма и дума за разрушаването и разграбването на домовете на хората, които не са желаели Комнин да бъде прогласен за император, след събранието в „Св. Софѝя”. Даже в своето похвално слово Псел не може да се сдържи да не прояви известна ирония, заявявайки, че патриархът, хванал с умела ръка кормилото в момента на разпад на всяка власт, се явявал с такова величие, че тези, за които благоволил да се изкаже, били признавани за по-добри от другите,[23] и че мъдро осигурявал на всекиго от съперничещите си императори онова, което им било необходимо – на единия спасение на душата, а на другия – власт и усмиряване на въстанието.[24] За желанието му обаче да царства и да заплашва всичко и всички се говори не само в обвинителната реч на Псел, но и в други източници, с които вече отчасти се срещнахме,[25] а отчасти предстои да се запознаем. Затова едва ли би било правилно да смятаме за несмислена клевета или ексцес на прокурорското увлечение към онези моменти от обвинението, където на Керуларий се приписва опит да вземе в свои ръце царската власт и че едва по-късно и по принуда той преминава на страната на Комнин. Когато пише обвинителната реч Псел, разбира се, няма предвид онова, което се е случило по-късно, вече по време на управлението на Комнин, и характеризира патриарха не само с онези черти, с които той се разкрил до възцаряването на Комнин, а и с проявилите се по-късно, така че обвинителят обхваща, така да се каже, цялата психология на Керуларий. А изхождайки от този цялостен образ, дори съвременният изследовател може да си зададе въпроса: действително ли Керуларий веднага е заел страната на Комнин или е имал предвид друга политическа комбинация, от която обаче е побързал да се откаже, виждайки, че осъществяването ѝ е невъзможно? Ако Псел казва, че патриархът искал или сам да стане тиранин, или да ръкоположи някого за тиранин, то било ли е лишено това обвинение от фактическа подкрепа? Не е ли замислял още тогава патриархът същото, което след две години се осъществило след неговата смърт по пътя на интригата, благодарение на която Исаак Комнин, човек на военната доблест, умен и честен управител, е трябвало да напусне престола, освобождавайки го за неспособния Константин Дука? С други думи, не е ли разчитал патриархът, оглавявайки движението срещу Стратиотик, да го насочи в полза на кандидата, когото самият той би посочил? А Константин Дука би бил, разбира се, много по-желателен кандидат за Керуларий, отколкото Исаак Комнин, не само защото бил мъж на племенницата на Керуларий, но и защото бил изцяло способен да действа на императорския престол като креатура на патриарха, а този последният би получил реалната възможност да съедини и в този смисъл в ръцете си двете власти – светската и духовната. Може би и за самия Комнин тази комбинация не е изглеждала невъзможна. Поради тази причина той и направил, или обещал да направи, Константин Дука цезар – в отплата за съдействието на патриарха при възкачването му на престола.[26] Във всеки случай два немаловажни факта остават безспорни, които са потвърдени не само от Псел в неговата обвинителна реч, но и от Скилица-Кедрин: 1) че патриархът ръководел терора срещу онези, които не се присъединили към решението, взето във Великата църква[27] и 2) че със своята власт патриархът заместил длъжността за държавното управление, макар че на следващия ден се очаквало тържественото влизане на самия Комнин в столицата и следователно нямало никаква необходимост да се предприема този правителствен акт даже от гледна точка на държавните интереси, да не говорим, че патриархът се заел с несвойствени за него дела.

Дали веднага и искрено, или след известно колебание, но след като освободил императорския престол за Комнин, Керуларий се чувствал в правото си да разчита на благодарността на новия император: сам Комнин също осъзнавал своята задълженост, която и проявил най-нагледно, веднага след качването си на престола. Наистина, и при Аталиат,[28] и при Скилица,[29] и при Зонара[30] се говори за чувството на благодарност, проявено от Комнин към съдействалите за възцаряването му и особено към патриарха, който сам, според разказа на историците, поискал от Комнин еквивалент на оказаната му услуга, когато изпраща при него пратеници с предложение да побърза да влезе в столицата (след като Комнин вече е провъзгласен за император във Великата църква). Благодарността на Комнин се изразявала в особената почит, с която новият император се отнасял към патриарха, като към свой баща, в това, че патриаршеските племенници били издигнати до висши длъжности, хиоските монаси върнати от заточение, а императорът се отказал от правото да назначава служители за управлението на имуществото на Великата църква и от контрола над това управление. Последната точка изисква особено внимание. По думите на Аталиат и Скилица, императорът принесъл в жертва на Великата църква своите царски права спрямо свещенството, като изцяло отстранил двореца (т. е. светското правителство) от стопанската сфера, от контрола и от управлението на свещените съкровища (църковната хазна) – никой от чиновниците към храма не можел да бъде назначаван от царя, но и назначаването на хората, и управлението на делата трябвало да зависи от патриаршеската власт.[31] Зонара назовава и самите длъжности, заемането на които досега е зависело от императора, а занапред се е предоставяло на патриарха, и така от това дело изцяло се отстранявал фискът: длъжността на великия иконом и скевофилакса.[32]

Не е известно с достоверност, откога във Византия е съществувал редът, отменен от Комнин – в знак на благодарност към патриарха. Още в средата на 5 в. имп. Маркиан издава закон, постановяващ отчетност на църковно-имуществената администрация към фиска. Както вече отбелязахме, срещу този закон протестира папа Лъв Велики, но е възможно и по-късното императорско правителство да се е върнало към идеята на Маркиан и, с цел по-добрия фискален контрол над администрирането на църковното имущество, да е взело в ръце назначаването на главните длъжности в това управление. Гфрьорер допуска, че императорите дълго преди Василий ΙΙ назначавали икономите и твърди, че при Василий ΙΙ този ред не е съществувал и че неговото възстановяване е било резултат от преговорите между Константин Мономах и Керуларий, предшествали качването на последния на патриаршеската катедра.[33] Като непосредствен повод за тези преговори е можел да послужи фактът, че след смъртта на предшественика на Керуларий, патр. Алексий, останала огромната сума от 25 центинария злато, които Мономах конфискувал. Отказът на Комнин да назначава споменатите вече длъжности трябва, според Гфрьорер, да има следните последици: 1) патриархът получавал изцяло в свои ръце управлението на църковното имущество; 2) по свое усмотрение определял издръжката на подчиненото духовенство и 3) можел да натрупва каквито иска парични капитали.[34] Това обяснява и наличието на случаи като този, че след смъртта на Алексий останали няколко милиона рубли, в наши пари, а Солунският митрополит притежавал чувствително по-голяма сума. Кедрин разказва,[35] че местното духовенство подало жалба срещу Солунския митрополит Теофан до имп. Михаил Пафлагон, който по онова време бил в Солун. Жалбата била по повод това, че митрополитът не дал на местното духовенство дължимата издръжка в натура (хляб). Императорът убеждавал митрополита да не обижда клириците, а когато убежденията не дали резултат, употребил хитрост. Чрез един от своите служители помолил митрополита да му даде в заем един центинарий злато, докато получи пари от Византион, а когато митрополитът под клетва го уверил, че той нямал повече от 30 фунта злато, наредил да бъде освидетелствано съдържанието на архиепископската каса. Проверката показала, че в нея имало в наличност огромната сума от 33 центинария (т. е. 3300 фунта) злато. От тази сума императорът платил на клириците всичко, което не били получавали от първата година на управлението на Теофан до настоящия ден, останалото раздал на бедните, а самия Теофан отстранил от длъжност. Тези два факта, които почти съвпадат по време, дали основание на Гфрьорер да мисли, че те са били възможни благодарение на това, че имп. Василий II, по споразумение с патриарх Сисиний и неговите най-близки приемници, се отказал от всяка намеса в църковно-имуществените дела във всички окръзи на империята, давайки така на патриарха и на епископите възможността да държат духовенството в глад и да натрупват големи капитали.

В предположението на Гфрьорер има много произволност. Едва ли може да се докаже, че архиереите трупали капитали, защото държали духовенството полугладно, изхождайки от общото положение, характерно за всички епископски катедри. Още по-малко може да се обясняват отделни случаи на любостяжание сред висшите епископи със споразумението на Василий ΙΙ с патриарха. Остава обаче неоспорим факт, че по времето на възцаряване на Исаак Комнин длъжността на велик иконом и скевофилакс са се назначавали от императора. После, от казаното от Кедрин, и особено от Зонара, които описват управлението на Роман Аргир, може да се направи извод, че в периода, предшестващ неговото възцаряване, правото да назначава иконома е принадлежало на императора,[36] а при Роман това вече не е било така. Изглежда при някой от неговите приемници то е било възстановено, след като по време на възцаряването на Комнин то отново се оказва в ръцете на императора. Затова може да допуснем заедно с Гфрьорер, че: 1) Роман Аргир, който се възкачва на престола на 60-годишна възраст, в младите си години е бил иконом на Великата църква и, разбира се, не с патриаршеско назначение, а с императорско, тъй като е бил светско лице., т. е. това се е случило приблизително към края на 10 в., през първата половина на управлението на Василий ΙΙ, 2) че през втората половина на управлението на Василий ΙΙ назначаването на иконома е било предоставено на патриарха и 3) че императорското право да назначава иконома е било възстановено в периода между Аргир и Исаак Комнин – най-вероятно при Константин Мономах, когато на патриаршеската катедра е възведен Михаил Керуларий.

Гфрьорер, който си поставя за цел да разбере връзката между привежданите от историците откъслечни сведения, за да стигне до известния извод за смисъла на отказа на императора от правото му върху църковно-държавната администрация, не обръща внимание на изразите, които използват Аталиат и Скилица, а именно: „πρόνοια” и „προστασία”. Тези изрази навеждат на мисълта, че правата, от които се е отказал Исаак Комнин, са били важни за патриарха не само поради тяхната материална или икономическа ценност, а по принципно-юридически причини.

На византийския юридически език прония означава това, което при славянските народи се нарича кормление,[37] и има известен паралел със западноевропейския лен – точно както и византийският прониар, иначе наричан харистикарий (предоставената на когото власт често наричат προστασία[38]) съответства на западноевропейския бенефициат-ленник.[39] Предмет на пронията са били населените земи, принадлежащи на царя и дарявани от него на служещи нему хора в знак на милост и като награда.[40] И тъй като Великата църква е притежавала множество населени имения и немалко патриаршески манастири, които на свой ред също са притежавали населени имения, то отказът на императора от всяка намеса в църковно-имущественото управление е трябвало да означава неограничена власт на патриарха да раздава църковните земи на свои прониари, харистикарии, подобно на това, което правел царят със своите царски земи спрямо своите служители, а отчасти и подобно на западноевропейския сеньор от същото време, който раздавал ленове на своите васали. По този начин положението на патриарха се оказвало паралелно на царската власт в сферата на земевладението и затова отказът на Исаак Комнин да осъществява императорските права в тази област е повече от това, което предполага Гфрьорер. Ако при Комнин се отменя същото, което е възстановено при Мономах, както смята Гфрьорер, би следвало да очакваме не само патриархът, но и всички епископи да получат правото на неограничено управление на имуществото на своите епископски църкви. Докато историците, както вече показахме, не говорят нищо за епископите, а представят отказа на Комнин да реализира правата на императора като негова лична благодарност към патриарха, еквивалент на услугите на последния при заемането на императорския престол. Фактът, че точно в 11 в. думата πρόνοια се превръща в технически термин за обозначаване на царските дарения, може да бъде само потвърждение на нашето предположение, че патриархът е получил равносилна на царската власт в разпореждането с всички имущества, принадлежащи на Великата църква. Към този извод ни води и събитието, случило се веднага след смъртта на Керуларий, по повод на което Кедрин и Зонара използват думата πρόνοια. Сега ще видим, че скоро след своето възцаряване Исаак Комнин е трябвало рязко да измени своята политика към църковното земевладеене, което предизвиква конфликт с патриарха, оказал се със съдбовно значение за последния. Във връзка с тази променена политика трябва да разглеждаме и оригиналната мярка, предприета от Исаак Комнин спрямо Константин Лихуд. Според разказа на Кедрин и Зонара, избраният на мястото на Керуларий Константин Лихуд[41] е поставен от императора в изключително трудно положение. Императорът пожелал да му отнеме т. нар. Мангана[42] – прония на Лихуд. Като не може да измисли по-добър начин да постигне целта си, Комнин се възползва от момента, когато Лихуд се отказва от сенаторското си звание и светските длъжности и е ръкоположен за презвитер, но все още не е бил посветен в патриаршество. В този промеждутъчен момент Комнин обявява на Лихуд, че знае за него нещо, което да възпрепятства посвещението му и то трябва да се разгледа от синода, но ако Лихуд се съгласи да се откаже от Мангана, императорът няма да пречи да посвещаването му в патриарх. По израза на Зонара, това „създание на дяволски-хитрия ум”[43] принудило Лихуд да изпълни императорското искане, защото видял, че в предното си положение (на мирянин, сенатор и сановник) вече не може да се върне, а да остане презвитер било срамно.[44]

Исаак Комнин не успява дълго да се радва на популярност. И преди примерът на Никифор Фока бил показал колко опасно е за императора да засяга интересите на духовенството, и особено да се сблъсква с поземлените интереси на голямата класа на духовните владетели и земевладелци и да предизвиква тяхната ненавист, а в онова време общественото мнение се е повлиявало от ненавистта на духовенството, което виждало в императорските действия нечестие и така рушало популярността и на най-популярния император. Същото се случва и с Исаак Комнин, макар че той бил по-справедлив и по-малко едностранчив от Фока – действащ с известно пристрастие в полза на светските владетели. Както казва Аталиат, щом се утвърдил на престола, Исаак видял колко са недостатъчни средствата за военни цели в условия на постоянна опасност от вражески нападения и станал неумолим в попълването на хазната – пръв съкратил платените длъжности и навсякъде, като ненаситен ловец, ловял пари. Грижел се за пестеливостта и увеличаването на държавната поземлена недвижимост, при което мнозина частници били лишени от владения, без да обръща внимание на дарствените грамоти (хрисовули), на които тази собственост се крепяла. Нахвърлил се даже и срещу някои учреждения с големи и богати владения, не по-малки от тези, които принадлежали на царската хазна. Отнел много от тях и оставил само това, което било достатъчно, според неговото мнение, за съществуването на манастирите и монасите, а излишното отписал в царската хазна, което за хората, склонни към прибързани съждения, изглеждало като беззаконие или безчестие, светотатство, но в очите на солидно съдещите за нещата, не носело нищо неуместно, тъй като било полезно и за едната, и за другата страна: монасите, посветили себе си на бедност, се освободили от несъвместими с техния начин на живот грижи и мисли, а в същото време не били лишени от онова, което за тях било действително необходимо, а от друга страна освобождавало от техния гнет съседните земевладелци. Защото монасите, при разкошни и скъпоструващи владения, страдайки от ненаситност, която при тях се обърнала в привична страст, принуждавали съседите да оставят земите си, а в случай на процес побеждавали противника, благодарение на множеството си владения и богатства, тъй като били свободни от всякаква отчетност и поради лицемерието си. И държавната хазна, която по необходимост често минавала в различни ръце, нараснала и получила немалка утеха, без да причини на други някаква вреда.[45]

Подобен трезв поглед над дейността на Исаак Комнин има и куропалатът Йоан Скилица. Поради недостига на пари, без които, според оратора, нищо не може да се направи, и вземайки предвид, че военното дело именно по тази причина се развивало неудовлетворително, и че всички и навсякъде надигнали глави срещу римляните, за голям срам на последните, Исаак станал неумолим в събирането на всичко, което трябвало да постъпи в държавната хазна и самият той първи намалил заплащанията за длъжностните лица, и т. н., както пише и Аталиат. Начинът му на действие – пише Скилица – може да изглежда плод на нечестие и несправедливост, и насочен към светотатство само на хората, които съдят без да размислят и прибързано. И обратно, той не изглежда нелепо в очите на хората, способни да гледат сериозно и духовно на нещата (τοῖς ἐμβριθῶς σκοποῦσι καὶ πνευματικῶς). Отнемайки от монасите възможността за разкошен живот и в същото време, без да ги лишава от необходимото, и при това избавяйки и съседите от злобата и любостяжанието на монасите, Комнин действал разумно – смята Скилица. Този автор даже възкликва: „О, ако бе успял да доведе до щастлив край своето дело и не само по отношение на манастирите, но и по отношение на цялото духовенство!”.[46]

В своето Столетие на византийската история Псел описва Комнин в симпатични черти, като неуморим и разумен управител, макар и да се опитва да го иронизира от висотата на своето блудливо „красноречие и софистична сила”. Според описанието на Псел, Комнин не знаел почивка, нито умора – например, връщайки се от битка вечер в двореца, даже без да смени прашната си дреха и без да губи време за заповед сутринта да го изчистят, се захващал с военните и граждански дела. Не знаел почивка ни денем, нито нощем. Не бил приказлив и не губил време за говорене, изразявайки обикновено мисълта си със знаци, кимване на главата, движение на ръцете. Бил почти незапознат със законите и затова не бързал да изказва свое мнение по законодателни въпроси, а оставял другите да се изкажат и приемал най-доброто от техните мнения, придавайки си вид, че и по-рано е бил на същото мнение. За да не изобличи своето неправилно произношение, не се впускал в ораторски упражнения, но или писмено изразявал решението си, или и това смятал за излишно. Псел видимо не одобрява политиката на Комнин спрямо църковното имущество, но порицава императора най-вече за това, че се опитвал да унищожи предишните порядки без необходимата предпазливост и без да се допитва до ничии съвети. Според ироничната забележка на Псел, Бог създал света за шест дни, а Комнин смятал за непоносимо за себе си, ако не създаде всичко за един ден.[47]

От своята монашеска гледна точка Зонара се изказва неблагоприятно за Комнин, макар че и той е критичен по-скоро към метода, отколкото към принципната страна на управлението му. Представя го като самонадеян и в доказателство привежда факта, че онзи заповядал да се секат монети с негово изображение с гол меч в ръка – ясен знак, че приписва успехите си не на Бога, а на самия себе си. Тъй като приемниците на Василий ΙΙ се разпореждали хаотично с фискалното имущество и държавната собственост, като давали една част за лични удоволствия и за манастири, а друга раздавали на когото им хрумне, царската съкровищница опустяла и хазната се изпразнила. Комнин желаел да поправи това зло, но, разсъждава Зонара,

не се зае с това дело постепенно и, с последователноста по същия начин, както на монетите заповяда да го изобразят с меч във вдигната ръка, така и в този случай се захвана направо с нещата, за да отсече веднага гнилото, вместо да опита да смекчи и сложи лек на болните места. След като неговата „тирания” се превърна в законна власт, той не само безразборно отмени всичко, извършено от предшествениците му, отнемайки онова, което те бяха подарили някому, но и анулира и унищожи много дела на други свои предшественици, отнасящи се не само до обикновени хора, но и до сенатори, като накрая стигна и до божествените неща. Отне много от дареното на основаните от предшествениците му учреждения и по-добре да кажем остави на монасите само онова, което им бе необходимо, за да преживеят, а всичко останало отписа и прибра в хазната. Всеки ден правеше нововъведения, едно след друго, и накрая стана по тази причина ненавистен за всички – и за множеството, и за сената, и за военното съсловие, тъй като намали средствата и за последното, а особено за живеещите в манастирите. Нищо не го спираше от неговото начинание – нито думата, нито страхът, нито ненавистта, нито порицанието – дотолкова се бе превъзнесъл в мислите си и възгордял в душата си.[48]

Това, че в своите начинания царят е трябвало да се изправи срещу патриарха, не е удивително. Всички историци говорят за надменното поведение на патриарха, който, възгордял се над всички, които смятал за по-нисши от себе си, – както пише Аталиат – и превъзнасяйки се не по достойнство над всички, разчитайки на благоволението на императора, често успявал да удържи последния от неговите намерения, които не му харесвали като понякога прибягвал към бащинско разположение и увещание, друг път сменял забранителните и заплашителни заповеди с похвали, лъстиви слова и падания, така че царят, едва ли не като на война започнал да смята за оскърбителни безкрайните му увещания. Като не могъл да издържи дълго на такива речи, той решил да низвергне патриарха, за да приключи веднъж завинаги със свещеническата гордост и така да се избави от изобличенията му.[49] Много по-рязко описва поведението на Керуларий Йоан Скилица.

Според него, надявайки се на неизчерпаемото благоволение на царя, патриархът започнал да се превъзнася над него, като не прибягвал само до прошения и убеждение, веднага щом се нуждаел от нещо лично за себе си или за някой друг, но и към заплахи и неуместни епитимии, които прилагал щом не получавал удовлетворение на своите безкрайни и натрапчиви молби. Плашел го, че ако царят не слуша, ще бъде лишен от царска власт, като употребявал вулгарната поговорка: „Печко, аз съм те направил, аз и ще те разруша” (Ἐῶ, σὲ ἔκτισα, φοῦρνε, ἐῶ ἵνα σε χαλάσω). Решил се даже да си сложи пурпурни сандали, казвайки, че това е обичай на древното [старозаветното] свещенство и от тях може да се ползва и архиереят на новото свещенство. Защото казвал, че между свещенството и царството нямало никаква разлика, или ако има, тя е съвсем малка, а в по-ценното [в най-важните неща] свещенството може даже да стои по-високо и изисква повече почит, отколкото царската власт.[50]

Без такива подробности, но повтаряйки същото, Зонара описва отношението на Керуларий към Исаак Комнин. След като изобразява самонадеяността и гордостта на Комнин, Зонара продължава:

И патриархът обаче не му отстъпваше по гордост, но искаше да му заповядва и ако понякога не получаваше просимото, му досаждаше, заплашваше и забраняваше, а най-накрая го заплашваше, че както му е дал царството, така и ще му го отнеме![51]

Дори и Псел, в своя панигирик, не може да скрие, че именно високомерието на патриарха е довело до сблъсъка му с императора и до падането му от патриаршеския престол. По думите на Псел, сблъсъкът между тях е между двама изключителни мъже, спорещи помежду си за първенство. А съгласието им е било възможно, само ако всеки от тях е бил отстъпчив и се е подчинявал на другия като на по-добър. Но този, който имал властта, не може да бъде убеден да заеме второстепенното място, а великият архиерей поставял също толкова високо своето патриаршеско достойнство. Първият се стремял да контролира и него наравно с останалите, но той не се поддавал. Единият дръзвал да затвори устата на другия, а той, съпротивлявайки се ставал още по-дързък. Патриархът действал праволинейно, загрижен за общата полза (!), а онзи гледал с подозрение на тази му неотстъпчивост и се страхувал, че ще се предприемат мерки и против самия него, виждайки, че множеството бързо се събира при него и действа по негова заповед.[52] Любопитно е писмото на Псел до патриарха, писано при управлението на Комнин,[53] вероятно като отговор на упрек от патриарха, че е започнал да страни от него и да стои по-близо до царя; всеки случай то е написано още когато патриархът изпълнявал своето служение и нямало нужда Псел да съчинява нито обвинителна, нито похвална реч – едностранна и пристрастна. Псел пише:

Ти се отнасяш пренебрежително с царете и въставаш против всяка власт. Такъв е нашият архиерей, сражаващ се за нас и защитаващ ни не само с меч и копие, но и със слово и заповед, показвайки колко по-силна от порфирата е ризата и митрата от царския венец. Аз никого не презирам и не ненавиждам; а ти, като различен от нашето естество, смяташ човешкия род за чужд на себе си, разкриваш позорните постъпки на едни, други изобличаваш, така че аз се съмнявам дали да те нарека бог или човек, или нито едното, нито другото, но нещо средно между бог и човек. Като демократ, ти не одобряваш монархията, а аз постоянно повтарям омировите думи, станали след това аристотелеви: да бъде един повелител, един цар.[54] Защото в древност един и същ е бил и молитвеник за народа, и негов защитник, а сега тази власт е разделена на части – на един е заповядано да царства, на друг да свещенодейства. Вдигни към Бога умоляващи ръце, излей мир над хората и Бога, а с държавните дела нека се занимава този, комуто е отредено. Не заповядвай, не царствай над нас, защото мнозинството не го желае.[55]

Ето защо, ако по-късно, – в своята обвинителна реч, – Псел назовава Керуларий „царененавистник”,[56] то едва ли епитетът е преувеличен в сравнение с използваните от него в другите му произведения, както и у вече цитираните историци.

Нашият руски учен Скабаланович (в своята между впрочем много ценна работа) дава ярък пример за пристрастност в отношението си към Керуларий и, по-специално, за конфликта му с императора. Според него,

поводът за конфликта е бил аналогичен с причината, предизвикала недоволството на Керуларий от Мономах в последните години от неговия живот – политиката на Комнин към Църквата и одържавяването на църковни и манастирски имущества. Защитник на църковния интерес, патриархът не е могъл да остане безучастен към тази постъпка (sic); той смело говорил с императора и се стараел да го отклони от намерението му, искал отначало да въздейства с пастирско вразумление и кротост, а, като не помогнало, заплашил с епитимии. Неизвестният източник, принадлежал на перото на автор от лагера на недоволните от Керуларий, – каквито, разбира се, е имало немалко сред духовенството – изпитал строгостта на патриарха, ни предава крайно съмнителни подробности как онзи заплашвал да свали поставената от него печка и че обувал пурпурни обувки… В тези подробности ясно личи тенденцията Керуларий да бъде обвинен в очите на народа и да се оправдае низвержението му. Без съмнение, Керуларий е имал голяма популярност между константинополското население поради заговора срещу Пафлагон, ревността за вярата при конфликта с Рим и енергичността в борбата за правата на Църквата. И враговете заговорили на разбираем за народа език: появили се вулгарната пословица и пурпурните обувки. Керуларий обаче не бил толкова тривиален и прост, за да говори и постъпва така.[57]

Да започнем с това, че, макар и поводът за конфликта с Комнин и да прилича на случилото се по време на управлението на Константин Мономах, историците от онова време не оставят и едно съчувствено слово към мерките на Мономах, докато действията на Комнин, според Аталиат и Скилица, са можели да заслужат само одобрението на сериозните хора. След това, ако сведенията на Скилица за заплахите на патриарха и за пурпурните обувки се смятат за заимствани от неизвестен източник и съмнителни, то какви исторически свидетелства въобще могат да се нарекат несъмнени? Скилица е бил почти съвременник на събитията, които описва, и е получавал сведения за тях от хора, съвременници и очевидци на случващото се при Исаак Комнин. А личният характер на Керуларий, доколкото успяхме да го разкрием в хода на гореизложеното, не ни дава никакви основания да се съмняваме в способността му да употреби вулгарна поговорка, нито да обуе пурпурни обувки. За човек като него, δημοκρατικός ἀνήρ, употребата на вулгарни поговорки не е нещо учудващо и необяснимо. В споменатото писмо на Псел до Керуларий се казва, че той нямал нищо общо нито с книгите, нито с образованието, нито с науката, ни със самата мъдрост.[58] Вече бяха приведени откъси от обвинителната реч на Псел, отнасящи се до липсата на интерес при него към всякакви книги,[59] и тази атестация наистина изглежда пристрастно-едностранчива.[60] Ала се оказва, че буквално същото Псел пише и в посланието си до патриарха, когато все още не е имало никакъв съд срещу него, нито пък е бил поканен да пише обвинителна реч срещу Керуларий. Колкото до пурпурните обувки, то тук става дума вече не за невъзпитана постъпка, а за изключително важен акт, в който патриархът най-нагледно бил изразил своите мисли. Присвояването на правото да носи тези обувки – както справедливо отбелязва Брейе – е било почти толкова предизвикателна узурпация, колкото ако бе пожелал да се украси със скиптър и с диадема. Пурпурните обувки са се смятали за отличителен и, заедно с това изключителен знак на императорско достойнство. Всеки узурпатор или „тиран” – веднага щом вдигнел открито въстание – на първо място бързал да нахлузи пурпурни ботуши и да свали своите обувки с тъмен цвят, каквито носели византийските архонти, т. е. аристократите.[61] Когато Варда Склир вдига въстание, правителството на Василий ΙΙ изпраща при него един уважаван митрополит с увещание да сложи оръжие. Варда му показва краката си – в пурпурни обувки – и промълвя: „Епископе, нима си мислиш, че е лесно да се откажа от тези императорски обувки, след като веднъж съм ги обул пред лицето на цялата империя?”.[62] Според Аталиат червените и царски обувки са знаци за царска власт.[63] Така и събуването им е означавало отказ от императорско достойнство и лишаване от него. Вече се каза, как Михаил IV Стратиотик, преди своето принудително замонашване свалил пурпурните обувки и казал: „заради тях Михаил няма да измени на благочестието”. Сведенията, които получаваме от Скилица, съответстват изцяло на всичко, което ни и известно и което беше вече казано за патриарх Михаил Керуларий. Нещо повече – канонистът Валсамон, който е писал във втората половина на 12 в. и без съмнение е ползвал историческите си сведения не от вулгарни източници, а от живата традиция на Константинополската патриаршия, където е заемал високото официално място на хартофилакс, потвърждава думите на Скилица. В коментар към първия титул на Номоканон VIII той възпроизвежда текста на Константиновия дар (без изобщо да се съмнява в неговата автентичност), подир което казва:

Да отбележим, че на основата на този едикт или царска заповед папата на Рим има правото да се възвеличава с всички царски преимущества, с изключение на венеца (στέμμα) и затова при всички свои излизания и свещенослужения покрива главата си с царски покров (λῶρον), слага истински царски обувки (ἀληθινὰ ὑποδήματα) и язди с истински царски юзди, а подчиненото нему духовенство възвежда в царски чинове. А понеже Вторият събор даде на архиепископа на Константинопол всички преимущества на Римския папа, някои патриарси, като г-н Михаил Керуларий и др., се опитваха да се украсят с тези същите преимущества; но този опит не им се удаде.[64]

Видно е, че Валсамон не говори за отвлечени политически принципи и правила, а за видими, нагледни знаци на императорско достойнство. Колкото до царския венец (στέμμα), в дарствената грамота на Константин се казва, че папа Силвестър сам се бил отказал от него, задоволявайки се с по-скромното покритие за главата (φρύγιον, λῶρον, μίτρα). Така, и Керуларий не е могъл се опитва да се краси с царски венец и да излиза на кон на тържествени шествия, какъвто обичай патриарсите не са имали. Съвсем пък друго нещо е било всекидневното носене на подобни атрибути към облеклото, които, в очите на византийците, е трябвало нагледно да символизират царственото достойнство на патриарха.

Както вече видяхме, даже в своята похвална реч Псел твърди, че императорът се е страхувал от враждебните инициативи на патриарха, виждайки, че народът бързо се събира около него и действа по негов знак. Припомняйки казаното от историците за заплахите на патриарха, можем да предположим, че е имало несъмнени признаци на бунт, раздухван от разгневения патриарх. По повод революцията, която е трябвало до избухне в Константинопол по знак на патриарха, Брейе задава въпроса, какво е желаел да постигне Керуларий, ако бе успял да изпълни заплахата си да отнеме царската власт от Комнин: да промени характера на царската власт, като я подчини на патриарха или, може би, сам да завладее императорската корона като осъществи мечтата на младостта си, че и повече – да стане вече стопанин и на църквата, и на държавата, разпореждайки се и със светските, и с духовните дела на империята, т. е. да подчини целия Изток под своя власт? Брейе е склонен да приеме второто, защото ако патриархът е възнамерявал само да свали Исаак Комнин и го смени с друг император, то историците биха ни дали името на предполагаемия кандидат за императорския престол, но никъде не се среща дори и намек за предполагаемо приемство.[65] На тези разсъждения можем да възразим, че, първо – макар в обвинителната си реч Псел да уверява, че още преди възцаряването на Комнин Керуларий „възнамерявал да се украси с диадема и навсякъде да се появява като венценосец” той не е бил фантазьор, способен дотолкова да се увлече от утопията, че да смята за възможна отмяната на императорската власт.[66] Ако патриархът е можел да привлече на своя страна значителна част от народа чрез ореола на православието си, който придобил при конфликта с Рим, както и чрез посочване на неблагодарността на Комнин, забравил кому дължи качването си на престола, то по-образованите хора биха вероятно изпитали неприятно чувство от опит да се превъзнася над царя, да заповядва и да царства. „Не заповядвай и не царствай над нас” – му пише Псел, защото „повечето не го желаят” (не могат да го вместят: μὴ ἂρχοις, μὴ βασιλεύοις, ἡμῶν, οὐ γὰρ χωρητὸς τοῖς γε πλείοσιν). И това предупреждение се е отнасяло, разбира се, не до стремежа на Керуларий да отмени царската власт, а до желанието му да постави царя в подчинено положение. Та какво ли е могъл да очаква Керуларий, ако, както предполага Брейе, политическите му планове били стигнали толкова далече? А той бил пресметлив и всеки случай не теоретик-утопист, а практик. Второ, липсата на исторически известия за предполагаем кандидат за императорския престол след Комнин далеч не изключва възможността изследователите да се досетят, кой би могъл да бъде този кандидат; чие име патриархът е можел да има наум, а може би не само той, но и много други. Става дума за същия онзи Константин Дука, мъж на племенницата на Керуларий. Това име е можело и да не се изрича на глас, но се е подразбирало мълчаливо както по време на революцията, предшествала възцаряването на Комнин, така и в подготовката на новия държавен преврат срещу Комнин. Мисълта за Константин Дука не изчезнала даже след смъртта на Керуларий. И в крайна сметка той става император след отстраняването на Исаак Комнин, и това не е било случайност, а защото Константин Лихуд – приемникът на Керуларий, както ще видим, е бил верен последовател и подражател на политиката на своя предшественик. В похвалната реч на Псел, произнесена вече при управлението на Дука, има любопитно място, от което става ясно, че патриархът отдавна е набелязал мъжа на племенницата си за кандидат за императорския престол. Обръщайки се към умрелия, ораторът възкликва:

Теб те облажаваха и царете, които те виждаха, и патриарсите, съзерцавайки те, се целуват и облажават. Същият този император, който – ще си позволя този умерен израз – те почете с изгнание [Исаак Комнин], дойде на твоя гроб, и като те молеше за прошка за извършеното, прегръщаше те, сякаш си жив, и проля много сълзи, молейки те за прошка, каквато и получи. А какво да кажа за другия самодържец [Дука], комуто ти бе и приживе отец по дух, и такъв ще останеш и след смъртта си – образец за добродетел, ръководител към по-доброто, чиято власт ти отдалече предчувства и по тайни признаци я разпозна, и подготви за племенницата си царствено украшение и съчета божественото съпружество, като че съзвездие от няколко светила, които тогава не бяха така ярки, а сега светят сияйно над царските чертози, и сега ти служиш като гарант за спасението и приемството на царската власт в рода [на Дука].[67]

Струва ми се, че от тези думи на Псел можем сравнително уверено да заключим, че Керуларий отдавна е носел мисълта да качи на императорския престол Константин Дука, и не само защото е бил мъж на племенницата му, а и понеже е откривал в него качествата, които е желаел да види у бъдещия император.

И така, патриархът, недоволен от Комнин, замислял държавен преврат, с цел да свали упорития, горд и във всичко задължен нему неблагодарен император – и, което е твърде вероятно, да сложи на негово място Константин Дука. Комнин обаче, слушайки постоянно тези заплахи и разсъждения за превъзходство на свещенството над царската власт, побързал, по израза на Скилица, по-добре да действа, вместо да търпи (ἔσπευσε μᾶλλον δρᾶσαι ῆ παθεῖν). И като не смеел да арестува патриарха в самата столица и в патриаршеските покои, използвал случая, когато в навечерието на Архангеловден онзи отишъл извън града – да се уедини и подготви за тържествената служба. Като разчитал да се освободи от патриарха без шум и без смутове,[68] той изпратил на мястото, където онзи бил, отряд варяги. Войниците безчестно свалили патриарха от трона и го качили на муле, пращайки по морския бряг до Влахерна както него, така и племенниците му, откъдето рибарски лодки ги поели за заточението им в Проконес, а оттам – на един от островите на архипелага. Историците твърдят, че при този удар на съдбата Керуларий се държал с безупречно достойнство; че изпратеният в заточение патриарх оставал все така страшен за Комнин, както и когато бил в столицата. Аталиат разказва, че вярата на патриарха не се поколебала от дръзката постъпка и невярност на царя към него и че понесъл страданията изключително мъжествено и благородно, а с твърдостта си дори надминал Йов, като не преставал да благославя и да благодари на Бога за изпитанието, което го очиствало и водело към съвършенство и висша добродетел. Не паднал духом и ревността му не намаляла.[69] Дори напротив – много по-трудно се оказало положението на императора. Все според Аталиат той започнал да се кае за постъпката си и бил готов да възстанови патриарха, само че не знаел как да му съобщи на глас за злия си умисъл. Очевидно, всяка минута е можел да очаква избухването на народните страсти, които се подклаждали от Керуларий още от времето, когато той водел борбата си с Комнин от патриаршеската катедра. Опасността от взрив била още по-голяма, защото патриархът бил изпратен в заточение без съд и в очите на народа оставал законен, така че не могло да се избере друг на негово място. Царят събрал на съвет в двореца висшите сановници. Според Зонара в този съвет участвали и няколко архиереи: било решено да се образува формален съд над патриарха и философът Псел получил задачата да събере материал за обвиненията и да състави обвинителната реч.[70] В панигирика, който впоследствие му се налага да съчини, Псел е имал смелостта да твърди, че, при вида на богоподобната душа на човека, който се качил на небето със своите добродетели, който помазвал царе и йереи не от рог, от по-висш източник и който бил подложен на безчестие, насмешки и хули от всеки желаещ, започнал да плаче от цялата си душа, а и как да не плаче[71] – та това е зрелище, което не може да не предизвика потоци от сълзи. Псел го сравнява с подложения на присмех и хули Йов и патетично възкликва, че все пак у онзи останали трима приятели, а на патриарха и толкова не останали.[72] Но както иронично отбелязва Брейе, паметта тук е изменила на философа, тъй като той не бил от последните, които изоставили патриарха.[73] Все според Псел, на свикания от императора съвет отсъствала свободата на мненията, защото императорът свел всички мнения до своето собствено, а съветниците, като се съгласили с него, взели под внимание интересите на династията и обстоятелствата на времето.[74] Скоро ще имаме случай да се уверим доколко Псел е бил загрижен за интересите на династията на Комнин, а съставената от него обвинителна реч сочи, че не е могла да бъде написана по принуда, от някой, който се страхува. В нея Псел се раздал изцяло, употребил цялото си „красноречие” и „софистична сила”.

Все пак императорът не се решил веднага да свика събор за съд и низвергване на Керуларий, а изпратил при него няколко митрополити, които смятал за по-разумни от останалите – да го уговорят доброволно да се откаже от патриаршеското достойнство и така да избегне съборното осъждане и публична разгласа на обвиненията против него. Патриархът не искал и да чуе за отказване и отправил такава огнена и бурна реч към посланиците, че ги засрамил и ги принудил да молят за прошка. Като се върнали при царя, архиереите докладвали: „Ние сме победени, царю. Този човек стои по-високо от всякакви заплахи, думи, увещания и слабости. Ако ти желаеш да нападнеш безупречен и непреодолим човек, правилно прецени предстоящото поражение и неговия резултат – разкаянието”.[75] Царят се колебаел, не знаейки, по думите на Аталиат, как ще свърши всичко, а Зонара пише, че той все пак бил загрижен да доведе до край започнатото и да свали патриарха.[76] В своята похвална реч пък Псел създава впечатление, че съборът за осъждането се бил провел в малко населено място в Тракия, тъй като, поради страх от народни вълнения, те не посмели да заседават в града,[77] така че била издадена заповед Керуларий да бъде заведен там. Неочакваната вест за смъртта на патриарха, по пътя от мястото на неговото заточение към Тракия, сложило край на затрудненото положение на Комнин – оставало му само да засвидетелства публично своята скръб, да организира великолепно погребение, да помоли за прошка починалия патриарх, да реабилитира неговите племенници и да пролее сълзи, което – по ироничния израз на льо Бо – било много по-лесно, отколкото да го търпи жив.[78] Веднага плъзнали слухове, че умрелият патриарх се бил явил насън на един архиепископ (при когото той отседнал на път за Тракия и който го подкрепил с утешителни думи) – в пълно патриаршеско облачение, със сияещо от радост лице и с думите: „Бог ме призовава при Себе си и ме изтръгва от вашите ръце”. Това казва Псел в своята похвална реч.[79] Отново той, както и историците съобщават, че пръстите на ръката на починалия патриарх изобразявали кръст, с който сякаш благославял народа.[80]

Така нито на Керуларий се наложило да застане обвиняем пред предполагаемия съд, нито пък философът Псел успял да изнесе обвинителната си реч. Обвинителят бил повдигнал пет пункта: 1) ерес или нечестие (ἀσέβεια); 2) тирания (τυραννίς); 3) убийство (φόνος); 4) светотатство (ἱεροσυλία) и 5) безразличие (ἀδιαφορία). Под ерес той схващал привързаността на патриарха към хиоските монаси, заедно с тяхната пророчица, и към заниманията с алхимия и астрономия. Под тирания – незаконното заграбване на власт, с погазване законната власт на двама царе, Стратиотик и Комнин (до възцаряването на последния). Щадейки скромността на господаря, обвинителят не се разпростира върху тиранските замисли на Керуларий срещу управлението на Комнин, довели и до ареста на патриарха и се ограничава само до:

Питам те, о най-божествени и човеколюбиви от царете, да разкажа ли за беса на архиерея против твоята власт, за съставяния срещу теб заговор, поради който едва не загина цялата държава? Не казвам, че това дръзко дело се е случило, – все още не съм се побъркал – но владиката отново събира войска против твоята свещена личност. Да разкажа ли и за това велико обвинение и да хвърля в потрес цялото свещено събрание? Струва ми се обаче, че ти не обръщаш достатъчно внимание на това; не желаеш поради тази причина архиереят да бъде низвергнат. Струва ми се, че ти не би свикал синедриона само заради това…[81]

Под убийство обвинението схваща съпричастността на патриарха като движеща причина (κινητικὸν αἰτίον) за известното кръвопролитие – предшествало влизането на Комнин в столицата. Под светотатство – разрушаването на храмовете и нарушаването неприкосновеността на погребални места (гробокопателство). Повод за това обвинение дала заповедта на патриарха да се разруши храмът в чест на апостол Андрей, на чието място той вероятно искал да издигне нов, но така и не пристъпил към строителството – може би, понеже не му стигнало време. Картината на разрушението е описана от Псел с голямо ораторско майсторство. Обвинителят възклицава:

Имайки по-добро зрение от други, търся светилище, кадилница, чаша, жертвеник, Господен престол. Къде са подпиралите сградата колони? Ако обаче ги няма, ако всичко е съборено и разрушено, нима той не е преградил някак олтара – да остане недостъпен за тълпата? Съвсем не. За да се убедите в правдивостта на думите ни, всички идете там, при храма на апостол Андрей. Ако искате, аз ще ви поведа; ако пък знаете къде в града е бил издигнат храмът, аз ще дойда след вас и ето, там сме! Уви, каква промяна, в какво положение са познатите ни места! Никъде нищо, навсякъде тъмнина, пустота, даже няма ясни следи от храма. Ето олтарът, където под краката ни попада ту едно, ту друго куче; където е бил жертвеникът в земята рият свине. О, мъка! Тук мулета, там впрегнати волове и всичко е пълно със зловония: там, където някога се кадеше тамян…

Във тази връзка се оказва и „гробокопателството”. Обвинителят продължава:

Но да обърнем очи и да видим какво има зад храма? Празни гробове. Преди т. нар. места за погребения бяха изкопани под земята, но великият отец откри скритото от самата природа и яви всичко това на показ, за да могат всички да гледат. Уви, какво зрелище! Виждам, как телата на някои са разрушени, разкъсани, оставени за разкъсване от лешояди и кучета. Ето глава, отделена от тялото, ето прешлените на гръбначния стълб, тук ръце, там крака, тук гръдна кост, там колена. Как да знаеш дали са части от мъжко тяло или от женско? А за какво е тази веялка? Виждате ли рова под големия път? Там работи веялка и стои човек, който я управлява? Какво може да бъде по-противозаконно от това? Какво е това, о, приятели и глашатаи на благочестието? Не знам как да изразя страданията; и вие страдате с благочестиви и блажени страдания. Отново беснее Нерон и пристъпва към своето нечестие, отново Домициан замисля гонение, а Траян го усилва и преследва подвижниците. Отново изгарят и превръщат в пепел костите на Предтечата и тялото на апостола. Боя се, не са ли лежали тук тела на мъченици, боя се да не би тук да е била скрита част от тялото на св. Андрей, на когото е посветен храмът, или част от брат му Петър или от Павел – великите борци за правда и поборниците на благочестието, единият от които в древност е бил разпънат, а другият – обезглавен, и които сега, може би, са разсечени на части от великия патриарх и даже не са почетени със св. Погребение, но са изровени от земята и се въргалят, все едно са тела на проклети хора…[82]

Сравняването на патриарха с Нерон и Домициан и опасението да не са поругани костите на апостолите, е, разбира се, въпиющо преувеличение, но като цяло картината очевидно представя действителността и илюстрира самовластието, с което Керуларий се е разпореждал с храмовете, без да пита никого – така, както постъпвал по-рано и със затварянето на латинските храмове в Константинопол. Последният обвинителен пункт пък – в „безразличие” – се отнася до различни недостатъци и пороци на този патриарх – противоположни на очакваните от епископ добродетели, като лъст и коварство, а, от друга страна, гордост и високомерие, жестокост, подозрителност, невежество, вулгарен език. Псел привежда даже справки за характера на патриарха, взети от прислугата му и констатира, че никой не могъл да се задържи при него повече от месец.[83]

Въобще речта създава впечатление за пристрастност и преувеличение – особено що се отнася до квалификациите и осветляването на различни събития. При все това, навсякъде се чувства реалната основа, на която твърдо стои обвинителят и въз основа на която може да заяви на слушателите-членове на съда, че едно или друго „е известно на всички”, смело описва картината на събитията с конкретни подробности, смело твърди „нека съм проклет, ако съм прибавил нещо излишно” и т. н. Съвсем различно е обаче впечатлението, което създава надгробното му слово – произнесено в чест на починалия Керуларий, вече при царуването на Дука. Твърде много място там заемат ораторските словоизлияния и обратно, твърде малко е отделено на фактите – при това на какви? Не тези, за които Псел е бил принуден пространно да разказва в обвинителната реч (така че те остават неопровергани) и по повод на които би могъл да се окаже в положението на лъжец-софист, който днес твърди, а утре отрича едно и също. В похвалното слово той се старае да открие такива факти, които не е засягал по-рано, пък и тук често звучи така, сякаш в думите му се чува или може да бъде предположена ирония – например, за добродетелите, оставащи неизвестни на останалите, за „икономѝята”, благодарение на която недалновидните приемали суровата му маска за самата истина, за поемането на държавното кормило от него, предоставяйки на всеки император онова, от което се нуждаел: на единия душеспасение, на другия – управлението на държавата. Крайният резултат, до който ни водят описаните исторически данни, може да бъде формулиран така: Керуларий не само че навлизал в чужда област и си присвоявал отделни права на императорската власт, но и се е стремял да постави тази власт в зависимо положение. Пита се обаче: не са ли всички тези факти биографични свойства, не се ли обясняват те само с неговата лична съдба, с личния му характер и с конкретната обстановка, в която са протекли неговият живот и дейност, започвайки от неосъществения заговор против Михаил IV Пафлагон, или трябва да оценим всички изложени факти по-общо и, без да отричаме важното значение на личността, на индивидуалния характер и конкретната обстановка, да видим в тях разкриване на някаква принципна страна на византийския църковно-държавен ред? Казано с други думи, неочаквано ли на византийска почва се появяват всички тези факти, от управлението на Керуларий, или в тази почва вече са се намирали зърна, и не само зърна, а и прораснали семена, на чието развитие особените условия, в които е протекла дейността на Михаил Керуларий, само са съдействали?

Следващите разсъждения имат за цел да покажат, че поставеният въпрос трябва да бъде решен не в първия, а във втория смисъл.

Дълго преди 11 в. във Византия е била формирана представата за равенството на епископа на новия Рим с този на стария. Основите на този възглед са поставени още на Втория и Четвъртия вселенски събор. В Правило 3 на Втория вселенски събор се казва: „Константинополският епископ да има преимущество по чест след Римския, тъй като този град е нов Рим”.[84] А в Правило 28 на Четвъртия смисълът на цитираното правило е изложено като че отците от Втория събор са предоставили равни преимущества на светейшия престол на новия Рим като правилно отсъдили, че градът, получил честта да бъде град на царя и синклита, трябва да има равни права със стария царствен Рим и в църковните дела да се възвеличи като него, и да бъде втори след него.[85] Мисълта за равните права буквално се възпроизвежда в Правило 36 на Трулския събор от 692 г., а още по-рано – като отличие на Константинополския епископ – тя поражда титлата на вселенския патриарх. Според канонистите от 12 в. във Византия не са се е задоволявала с буквалния смисъл на каноните, според които все пак Римският епископ се признавал за първи по ранг, а константинополският за следващ след (μετά) него, и са се стараели да изтълкуват това μετά като последователност не по чест, а по време, т. е. в смисъл, че и Константинополският епископ е първи по ранг, само дето го е получил по-късно от Римския. В своите тълкувания на тези правила Зонара и Валсамон не одобрявали този подход, но Аристин твърдо се е придържал към него, разсъждавайки така: „Предлогът „след” тук означава не „чест”, а „време” – все едно някой да каже, че подир много време и Константинополският епископ получи равна чест с Римския епископ”,[86] повтаряйки с това мнение, изказано далеч преди него.[87] И понеже историческите съдбини все повече отделяли стария Рим от Християнския изток, особено след 9 в., когато патриарх Фотий нанесъл тежки удари върху православието на Рим, мисълта за равенство на двата Рима трябвало да бъде заменена от друга идея – че Рим е загубил положението си и примата на свещенството, заедно с властта над всички диоцези на вселената, – както се изразява малко по-късно от Керуларий Анна Комнина, – се пренася в новия Рим.[88] Така че няма нищо удивително, че т. нар. дарение на Константин, от което папа Лъв ΙΧ черпи своите аргументи, намира съчувствен прием и в Константинопол. И макар в този документ на епископа на Константинопол да е отредено последно място, дори след Йерусалимския, за византийците е било по-важно, че на епископа на стария Рим са дадени извънредни права, които трябвало да преминат към епископа на новия Рим. Идеята за пренасянето на тези права канонистите представят по различен начин. В тълкуванието към Правило 12 на Антиохийския събор безапелационността на решението на Константинополския патриарх е доказана така:

Тъй като грамотата на св. Константин, дадена на св. Силвестър, определя, че папата има всички императорски права, а Вторият и Четвъртият вселенски събор са дали на патриарха на Константинопол преимуществата на папата и са определили, че той трябва във всичко да бъде почетен като него, то неговата присъда по необходимост не трябва да подлежи на апелация, както и императорската. Затова изглежда, синодните укази се издават със същите преимущества, както и императорските.[89]

В тълкуванието си на Глава 1, титул 1 на номоканона Валсамон разсъждава върху влиянието на духовния сан над гражданската правоспособност, и по конкретно – върху отношението към освобождаване от родителска власт. Става дума за Новела 81, която е намерила място във Βασιλικά, 1, 5, 31, където ни се казва, че всички лица, почетени от императорската власт с достойнства или началнически длъжности, се освобождават от бащината власт над тях – даже и при нежелание на бащите. Предвид този закон, някои казват, съобщава Валсамон, че и църковните „архонти”,[90] възведени в длъжност, стават същите магистрати и се превръщат в sui juris, позовавайки се при това на същата тази грамота на Константин Велики към папа Силвестър, в която се казва, че Римският папа има право да въвежда подвластните му клирици в длъжности, с каквито императорите награждават своите поданици, и че Св. Синод съответства на императорския синклит, и че, накрая, Константинополската църква има, както е известно, привилегиите на древния Рим. Други, напротив, основавали се на края на Новела 81 (Βασιλικά, 1, 5, 31) и разсъждавали така: „На всеки е известно с очевидност, че епископите заедно с хиротонията придобиват самовластие (τὴν αὐτεξουσιότητα, т. е. стават sui juris), защото, като стават духовни отци на всички, по какъв начин биха могли още да се намират под властта на други? Именно предвид това е казано, че само епископската длъжност прави лицето sui juris, а не църковните архонтства, в които въвежда патриархът с грамота”. Валсамон смята това мнение за неправилно, позовавайки се, че грамотата, или законоположение (θέσπισμα), на Константин Велики до папа Силвестър, приравняваща Римската църква с императорската власт по отношение на длъжностите, не е отменена от юнистиановата новела. А тъй като епископската длъжност се дава не само от патриарси, но и от някои митрополити, то у някои е възникнало съмнението, дали всички епископи не стават sui juris: ето защо (!) юстиниановата новела трябвало да изясни, че всички епископи, дори да не са възведени от патриарси, стават sui juris.[91] Затова и не подлежи на съмнение, че законът на Константин се разпростира върху архонтите на Великата църква, като че те са членове на свещения сенат. Това е специалната привилегия, дарувана от Константин само за магистрати от Великата църква, защото от нея не се ползват длъжностните лица на другите патриаршии, още по-малко митрополитите и епископите. Така че единствено архонтството на Великата църква прави подвластния самовластен.

В тълкуванието на Валсамон към гл. 1, титул 8 на Номоканона, и в Разсъждения за двете длъжности на хартофилакса и протекдика мисълта за пренасяне привилегиите на Римската църква към Константинополската е изразена в приравняването хартофилакса на Константинопол към римските кардинали и в защита на обичая (съществувал и по-рано, но който по времето на Валсамон за негово голямо съжаление вече не се спазвал) хартофилаксът да има право да си слага златна „тиара” и в публичните процесии да излиза на патриаршеските, по царски украсени коне.[92] Вече бе казано как Керуларий си извежда правото да се украсява със знаците на императорското достойнство именно от грамотата на Константин. Валсамон констатира, че опитите в тази посока не са били успешни, за което видимо съжалява, също и за изчезването на обичая да се възвеличава хартофилакса. В тълкувание към Правило 28 на Халкидонския събор той казва:

Правилото определя Константинополският архиепископ да има преимуществата на Римския папа… Някои обаче, виждайки, че той не се почита с нито едно от тях (не украсява главата си с царски покров – λώρος, и ходи без царски скиптър, знаци и знамена, не се украсява със знаците на царското достойнство, не носи пурпурни одежди и не язди кон, както му се предоставя в царското постановление на светия Константин Велики до Римския папа Силвестър и неговите приемници), казват, че съдържащото се в тези правила вече е загубило сила и доказват мисълта си с това, че Василиките, съставени много по-късно и очистени, не съдържат законите, които определят Константинополския патриарх да има преимуществата на Римския папа… А аз, от своя страна, бидейки най-чист гражданин на Константинопол и по Божията благодат част от св. престол на Константинополското благопотребие,[93] искам и моля Константинополския патриарх да има без съблазън всичките, дадени му от божествените правила преимущества.[94]

Покойният А. С. Павлов, едва ли е разбрал правилно горните думи на Валсамон, придавайки им смисъл, все едно онзи е желаел патриархът да се ползва само от тези привилегии, за които се говори в каноните, а не от тези, за които се говори в θέσπισμα-та на Константин. Тъй като византийският език е наричал „божествени” и каноните, и императорските закони, по-вярно би било да се предполага, че Валсамон причислява и грамотата на Константин към божествените правила, желаейки само патриарсите да се ползват от привилегиите не като Керуларий, а без съблазън. Трудно е да предположим наличие на такава наивна непоследователност у Валсамон, както прави проф. Павлов,[95] а именно че канонистът извежда от грамотата на Константин правото на хартофилакса, сиреч на себе си, да притежава външните знаци на отличието, а отричал такъв извод от грамотата за патриарха. Любопитно е, че Валсамон е имал още една възможност да се изкаже за външните знаци на царското достойнство на Константинополския патриарх, само че не го е направил, за да не изпадне в непоследователност в друго отношение. В Разсъждение за патриаршеските привилегии, където подробно развива теорията за петте сетива, като „заемащи мястото на главата в св. църкви”,[96] в духа на известния ни Петър Антиохийски, Валсамон се бил изправил пред въпроса, защо Римският папа се нарича „вселенски”, Константинополският архиепископ – „вселенски патриарх”, а останалите патриарси – бидейки с еднакъв ранг, звания и чест (τῆς αὐτῆς ὂντες τάξεως, κλήσεως τε καὶ τιμῆς) – не се ползват с правото да носят това величание. Този въпрос го изправил пред голямо затруднение – ако аргументирал в полза на титлите „вселенски папа” и „вселенски патриарх”, той рискувал да подкопае теорията за петте сетива, която току що подробно бил развил; аргументирайки пък против тези титли, той би изпаднал във въпиющо противоречие с нещо, което многократно и по различни поводи бил твърдял за привилегиите на стария и на новия Рим. И той, може да се каже, заобикаля трудния въпрос чрез следното разсъждение:

Демонът на самолюбието откъсна Римския папа от общение с другите светейши патриарси и го ограничи само на Запад, а що се отнася до Константинополския, то аз виждам, че той не е украсен с нито една от привилегиите на папата (защото не се увенчава с царска диадема, според закона на Константин, нито обува пурпурни обувки, нито се ползва от някоя от другите привилегии на древния Рим и затова нозете му стоят на прав път и главата му е побеляла както на Давид от всяка мъдрост, и не се подписва като вселенски отец (!), макар че ние го наричаме и го прославяме с тази титла) и затова не виждам смисъл да се впускам в безсмислено изследване.[97]

С други думи, канонистът отклонява въпроса, твърдейки, че, така да се каже, по това време фактически няма нито вселенски папа – отделен от християнско общение от демона на самолюбието, нито вселенски патриарх – ползващ се с някакви привилегии, който дори не се наричал така, а само другите го наричали вселенски, а правилно ли е това, канонистът не обяснява, позовавайки се на „безполезност” на изследването. Може само да съжаляваме за това, още повече, че при самото това „разсъждение” Валсамон е готов фактически да забрави за откъснатостта на западния свят и – „впит като кърлеж” – настоява върху единомислието на Римския папа, скърби от сърце за отделянето му и всеки ден очаква неговото обръщане.[98]

Сравнявайки Правило 3 на Втория вселенски събор и 28 на Четвъртия с изводите, които на Изток правят въз основа на дара на Константин, не може да не забележим, че пренасянето на привилегиите на стария Рим върху новия е имало не само, така да се каже духовно-йерархична страна, но е трябвало непременно да има още и църковно-политическа. Ако Римският епископ е получил не само духовно-йерархични права над останалите патриарси, но и знаците на императорското достойнство, и ако всички негови привилегии с времето са станали достояние и на новия Рим, то рано или късно на източна почва е трябвало да се появи и въпросът не само за отношенията на „вселенския” патриарх към останалите източни патриарси, но и за отношенията му с императорската власт. Това е неизбежното логично развитие на понятията. В периода на вселенските събори императорите съдействали много за издигане достойнството на своя столичен патриарх, без да подозират последствията, до които е щяло да доведе то. Любопитно е, че идеята за пренасянето на правата от стария Рим към новия е изказана за пръв път от имп. Михаил III в посланието му – или по-правилно на патриарх Фотий, защото несъмнено той е съставил това послание – до папа Николай Ι. Самото послание не е достигнало до нас, но неговото съдържание може отчасти да бъде възстановено въз основа на отговора на папата до императора, а също и на други писма на Николай Ι, в които засяга това послание. Опит да възстанови текста прави кардинал Хергенрьотер – в известното си изследване върху патриарх Фотий.[99] В периода на вселенските събори са твърдели, че епископът на Новия Рим следва непосредствено този на Стария в реда по чест и има равни с него права, но никъде не са казвали, че епископът на стария Рим ги е загубил и те са преминали върху епископа на Новия Рим. Както вече казахме, тази мисъл е изразена за първи път в средата на 9 в., т. е. когато Старият Рим вече се бил отделил от Източната римска империя, а на Запад възникнала друга – Западна римска империя, и когато са били налице всички условия за разрива между Изтока и Запада. В периода на вселенските събори е нямало нито основания, нито поводи за сравняване патриарха на Константинопол с императора, тъй като, – ако са сравнявали царската власт (βασιλεία, imperium) със свещенството (ἱερωσύνη, sacerdotium), то те са разбирали свещенството в събирателен смисъл, а ако за някого е било нужно, като например за православните в борбата им с източните еретици, да намери едноличен връх на свещенството, той го е виждал в епископа на Стария Рим. От 9 в. Константинополският патриарх започва вече да се сравнява с царската власт. Тази съпоставка намира официален израз в Епанагога-та, която има два специални титула или раздела: За царя (περὶ βασιλέως)[100] и За патриарха (περὶ πατριάρχου)[101]. Като под патриарх тук се разбира само Константинополският, тъй като за останалите източни патриарси се говори само мимоходом като второстепенни и подчинени на него, а за Римския епископ няма и дума. Тъй като едва ли може да има съмнение, че титулите в Епанагога-та за царя и патриарха са съставени от Фотий,[102] то тук можем да видим, така да се каже с очите си, знаменателно историческо съвпадение: как издигането на Константинополския патриарх над другите патриарси и поставянето му до царската власт вървят ръка за ръка, предполагайки в същото време разрива с Рим и имайки го за свое условие.

Ако вникнем в съдържанието на двата титула на Епанагога, ще се окаже, че там са развити същите принципи, които лежали в основата на борбата между sacerdotium и imperium, разтърсила западноевропейския свят в средните векове. Макар в Епанагога да липсва ясна йерократична тенденция и двата „най-велики дара” – на царството и на свещенството, да са представени на еднаква висота, то от това, че царят „управлява чрез телата”, а патриархът „чрез душите”, че царят трябва да опазва вярата и каноните, а тълкуването на каноните се предоставя на патриарха – като „жив и одушевен образ на Христос”, в Средните векове не е било трудно да се стигне и до извода за превъзходство на свещенството над царството. Нека забележим, освен това, че съвременните явления в западноевропейския свят, отношенията, формирали се между западното свещенство, т. е. папството, и създадената от него западноевропейска империя, не са могли да останат неизвестни на Изток, а напротив – били са твърде добре известни и са служили като образец на подражание, от една страна, и като повод за притеснение и предприемане на определени предохранителни мерки от страна на императора – от друга. Епанагога се появява при Василий Ι, но не на него принадлежи мисълта, която е била приведена в изпълнение след смъртта на неговия син Лъв Мъдри, а именно – за съединяване в едно семейство на царството и патриаршеството. По-малкият син на Василий – Стефан, още от детството си е предназначен за духовно звание и получава съответното възпитание, като даже е кастриран.[103] Ако Василий беше живял по-дълго, то той би дал на патриарх Фотий да умре от естествена смърт, след което да въздигне сина си в патриаршеството. Младият Лъв VI, имащ свои и достатъчно сериозни причини да ненавижда Евхаитския архиепископ Теодор Сантабарено, с когото патриарх Фотий е свързан в близка дружба, започнал своето управление с низвержението и на двамата. Любопитно е, че при това второ и окончателно низвержение на патриарх Фотий, са му вменили във вина, че той възнамерявал да качи на патриаршеския престол някой от своето семейство. Разпитите и следствието по това обвинение не дали никакви резултати, които да го потвърдят, а и самото обвинение,[104] най-вероятно, е измислено, за да подготви столичното население към съединяване на царската и патриаршеската власт в македонската фамилия на имп. Василий Ι. Идеята за съединението на двете власти в едно семейство се проявява и при сина на Лъв VI Константин Порфирогенет, чийто съуправител, поради непълнолетието на Константин, Роман Лакапин управлява империята и качва на патриаршеския трон един от синовете си Теофилакт. Но тези два факта нямат никаква връзка с политиката на предпазване срещу нежелателно укрепване на патриаршеската власт, а се обясняват единствено с желанието да се укрепи династията на императорския престол, тъй като Василий Ι тъкмо започвал своята Македонска династия, а и Роман замислял да положи начало на династия. От управлението на Лъв VI, историята на Византийската империя е белязана и от други явления, в които може да се види скритата мисъл за усвояване на духовни прерогативи от императора, които, според сравнението между епископите на Стария и на Новия Рим, би трябвало да принадлежат на Вселенския патриарх. Пихлер отбелязва, че учредяването на нова империя от папите е било и главната причина за цезаропапизма на Източната църква, тъй като източните императори, гледайки опита на самовластното разпореждане с императорската корона от епископа на Стария Рим, е трябвало с още по-голямо внимание да следят за епископа на Новия и да не допуснат никакви желания от негова страна да подражава западния образец.[105] Тази забележка едва ли може да се смята за неоснователна. И наистина, ние виждаме, че Лъв Мъдри се опитва систематично да изяви духовно-първосвещеническата страна на властта си – въз основа на по-ранни традиции на византийската империя, но в своеобразна форма. Той се занимава с църковна химнография, съчинява богослужебни стихири, проповядва на народа в Константинопол, издава редица новели от името на своя непълнолетен брат Стефан, „светейши архиепископ на Константинопол и вселенски патриарх”, посветени на условията за посвещаване в степените на духовния сан, за монашеския постриг, за извършването на църковни свещенодействия в домашните църкви, за допускането на родилки до причастие преди изтичането на 40 ден след раждането и т. н.[106] От времето на Лъв, а още по-ясно при Роман Лакапин,[107] се наблюдава паралелизъм на външните форми, в които византийският император издава законодателните актове по църковни дела (χρυσόβουλλοι и πιττάκια), и римският папа на Запад (були, breves). Описаните от Константин Порфирогенет тържествени шествия на императора към Великата църква, също показват стремеж към изразяване на духовния характер на императорската власт, като тези детайли от церемониала едва ли са запазени след македонската династия.[108] В богатата на превратности история на четвъртия брак на Лъв VІ отново се сблъскваме с твърде характерния факт, за който съобщава патриарх Николай Мистик в посланието си до Римския папа: Лъв сам се венчал за Зоя Карбонопсина, представяйки в свое лице и свещеник, и жених, макар че малко по-късно заповядал на своя придворен свещеник добавъчно богослужение – вероятно неуверен в правилността на извършеното от самия него венчание.[109]

Естествено обаче, примерът на Римския папа е трябвало да предизвика желание за подражание и у патриарсите – още повече, когато така ясно се открил стремежът на императорската власт да навлезе в чисто духовната област. Също толкова естествено е, че при липсата на ясни понятия за границата между духовната и недуховната области, патриарсите не само могли да отстояват независимостта на своята духовна сфера, но и сами можели да излизат от нейните граници, както правели императорите, излизайки от границите на своята собствена сфера. И, накрая – естествено е, че, още дълго преди Керуларий, отношенията между свещенството и царството на Изток са били изострени значително. Особено поучителни в това отношение са царуванията на Никифор Фока и Йоан Цимисхи – при малолетието на Василий ΙΙ и Константин VIII. От Фока до нас е достигнал удивителен по израза на покойния акад. Василевски,[110] закон – удивителен за времето си, за 10 в., с който този честен, суров и благочестив воин, носещ власеница под царските си одежди, горещ почитател и приятел на преп. Атанасий Атонски, успял да удиви набожна Византия и да предизвика жестока ненавист към себе си. Законът е бил насочен срещу любостяжанието на монасите и против страстта на византийците да си градят нови собствени манастири при съществуването на множество стари, пострадали от времето и нуждаещи се от помощ. Същността на закона се е състояла в следните две положения: 1) забрана за строителство на нови манастири и 2) забрана за придобиване на нова недвижима собственост от съществуващи манастири. Историците споменават и други инициативи на Фока по църковните дела. В История Лъв Дякон съобщава, че

Никифор – дали, за да изправи свещените дела по свое желание, след като те бяха подложени на нововъведения от някои йереи, или с цел да подчини божествените дела (това да не бъде) – принуди йерарсите да побързат със съставянето на съборно определение, че никакво църковно дело вече няма да става без негово решение”.[111]

У Кедрин откриваме още повече подробности. Като споменава закона на Фока, забраняващ по-нататъшното разширяване на църковното земевладение под предлог че епископите употребяват богатството за лошо, докато то е предназначено за бедните, а и войниците търпят лишения, историкът продължава:

… а най-ужасното от всичко е, че той издаде закон, под който се подписаха и някои от епископите – лекомислени и лъстиви – за това, че без императорска заповед не може да бъде избиран, нито ръкополаган епископ; а след смъртта на който и да е епископ, той изпращал царски човек, да направи разчет на разходите за издръжка и всичко останало [оставащото след покриването на разходите] да отнема.

Като не смята за нужно да привежда и други постановления на Фока, „отиващи отвъд пределите на всяка идея за необходимост” (διατάγματα… πᾶσαν ἰδέαν ἀωάγκη ὑπερεκπίπτοντα), Кедрин посочва следното мероприятие на Фока: той искал да издаде закон, войниците, умиращите на война, да бъдат удостоени с почестите на мъченици, полагайки така спасението само в едната война, а не в нещо друго, и принуждавайки патриарха и епископите да се съгласят с този „догмат”. Някои от тях обаче мъжествено се възпротивили и го убедили да не изпълнява това свое намерение, като му привели правилото на Василий Велики, според което убилите неприятел във война се лишават от причастие за три години.[112]

Краят на Никифор Фока е трагичен. Той е убит, въпреки че превърнал двореца си в крепост, а тази крепост – в постоянно убежище, а чрез убийството му на престола се възкачва Йоан Цимисхи. Настанал моментът, когато патриархът вече могъл да даде на императора да почувства силата на авторитета му и, наистина, престарелият патриарх Полиевкт изкусно се възползвал от него. Няколко дни след убийството на Фока Йоан Цимисхи се отправил към храма „Св. Софѝя”, та според обичая патриархът да сложи на главата му царската диадема, защото, както сочи Лъв Дякон,[113] обичаят постановявал този, който за първи път получава власт в Римската империя да се изкачи на амвона на храма, да получи благослов от патриарха и да бъде коронован от него с царския венец. Патриархът обаче отказал да го пусне в храма и поискал да изпълни ред условия: 1) да се очисти от греха в покаянието; 2) да открие имената на извършителите на убийството на Фока; 3) да изгони от двореца невярната жена на Никифор, вдовицата Теофано; 4) да отмени закона на Никифор, забраняващ на епископите да вземат решения и да заемат епископски катедри без волята на императора (също и този, ограничаващ църковното земевладение); 5) да върне от заточение всички пострадали заради отказ да се подчинят на законите на Фока и 6) да пожертва цялото имущество, което Цимисхи притежавал като частно лице, за бедните в столицата и за болниците.

Цимисхи е трябвало да се съгласи с всички тези изисквания, като настойчивостта на патриарха за отмяна новелата на Фока – както справедливо отбелязва Шлюмберже – е доказателство за огромната важност, която той ѝ е придавал по онова време от гледна точка отношенията на свещенството с царската власт.[114] Колкото до закона за забрана за църковни действия без волята на императора, той, по думите на Лъв Дякон, е даден в оригинал от Цимисхи на Синода (τόν τε τοῦ Νικηφόρου τόμον τῆ συνόδῳ ἐπέδωκε), а според Кедрин даже бил скъсан и на Църквата била предоставена предишната свобода (ἐνεχθεὶς δὲ ὁ τόμος ἐῤῥάγη, καὶ τῇ ἐκκλησίᾳ ἐχαρίσθη ἡ πρότερα ἐλευθερία). Законът пък на Фока относно църковното земевладение в някои древни преписи се съпровожда от забележката, че е бил отменен от Цимисхи,[115] но, тъй като Василий II Българоубиец (след като поема самостоятелно управлението на империята подир смъртта на Йоан) е трябвало формално да го отменя, следва да приемем, че Цимисхи се е ограничил само до обещанието за неговата отмяна или просто е обещал да не го прилага, запазвайки го за своя предшественик – като полезно оръжие при държавна необходимост. Възможно е, – ще кажем заедно с Шлюмберже – когато патриархът е поставял изискванията си, Цимисхи и съветниците му да са си мислели: само и само да стане коронацията, а след това пак ще можем да отнемем една подир друга църковните волности. В този момент обаче със сигурност не са имали избор – за да се извърши коронацията, е трябвало да изпълнят изискванията на патриарха. Лъв Дякон, както вече беше посочено, смята, че обичаят изисква качващият се на императорския престол да получи благослов и венец от патриарха. Участието на Константинополския патриарх в коронацията самò по себе си и особено според историческия си произход не е било юридическа необходимост, в смисъл че без слагането на венец на главата от ръката на патриарха, правителствените актове на императора са недействителни.[116] От втората половина на 9 в. обаче на Изток, по примера на Запада, все повече укрепвал възгледът, че новото правителство може да получи законен характер само след тържественото му освещаване от Църквата.[117] Още патриарх Игнатий на двукратния събор от 861 г. възразявал на твърденията на своите противници, че бил избран и възведен на патриаршеската катедра неправомерно, че в такъв случай и коронованият от него император не е император, и ръкоположените от него епископи не са епископи.[118] Предшественикът на Керуларий – патриарх Алексий – и можело да бъде низвергнат заради интригите на желаещия да стане патриарх Йоан Орфанотроф (брат на Михаил ΙV). Йоан привлякъл на своя страна няколко епископи и те започнали преговори с Алексий за оттеглянето му под предлог, че е заел катедрата неправомерно. Патриархът отговорил: „Ако съм се качил на трона неканонично, както твърдите – не по избора на архиереите, а по заповед на цар Василий – нека низложат и всички митрополити, които аз посветих, управлявайки църквата единадесет години и половина, а също и нека бъдат анатемосани (!) тримата императори, които короновах – когато това стане, тогава и аз ще отстъпя трона на този, който го желае”. Посрамени и уплашени, както разказва историкът,[119] от този отговор, пратениците (много от които били хиротонисани от Алексий) предпочели да замълчат, и в края на краищата Йоан трябвало да изостави въжделението си да стане патриарх.

В двата тези случая аргументацията на патриарсите Игнатий и Алексий е имала характер на отбранително средство срещу нападенията на противниците им. След като обаче веднъж една идея е могло да се използва за отбрана, защо същата да не се ползва и за нападение – когато обстоятелствата налагат това? Гфререр и Шлюмберже едва ли грешат, когато съпоставят Изтока през 10 в. със съвременния му Запад. Нека повторим: би било неправилно да мислим, че на Изток явленията от западноевропейския живот са оставали неизвестни и не са могли да оказват влияние върху развитието на източните дела. А какви явления са се наблюдавали в западноевропейския живот към края на 9 в.? Още в лицето на своя пръв император, Карл Велики, възстановената Западна империя е била създание на Папството. При първите Каролинги обаче императорската корона е преминавала от предшественика към приемника по линия на легитимността – от баща към син. Започвайки от Карл Плешиви обаче, папата вече започва да избира на кого от Каролингите да даде императорската корона, със званието, правата и задълженията на защитник на Римската църква, а с края на каролингската династия възлагането на тази корона започва да зависи в още по-голяма степен от това папско решение. Така, между Каролингите и Отоните виждаме няколко, така да се каже, дребни, местни италиански князе, получили короната си по решение на папата.[120] Така че нима е удивително, ако в 11 в. Михаил Керуларий – проникнат от мисълта за превъзходството на свещенството над царската власт и заел, особено след разрива с Рим, положението на източен папа – е смятал, че има правото да качва императори с коронация или по свое усмотрение да лишава от императорска власт?

Че мисълта за отношенията между свещенството и царската власт е занимавала сериозно и е притеснявала византийското имперско правителство в 10 в. свидетелстват два факта: един от управлението на Цимисхи и друг от първите години самостоятелно управление на Василий II. След смъртта на престарелия патриарх Полиевкт, който му слага императорската корона с вече известните ни условия, и преди да постави неговия заместник, Йоан Цимисхи държи забележителна реч пред епископите и сената, чието съдържание предава Лъв Дякон. Императорът започнал със съществуването на Единно Начало, по-висше и първенствуващо, което е привело от небитие в битие системата на видимия и невидим свят. И продължил:

В сегашния живот и в земното блуждаене обаче аз знам две власти – свещенството и царството, на едната от които Създателят на света е поверил грижата за душите, а на другата – управлението на телата, така че нито едната, нито другата страна (на човешкото същество) да не страда, а да запази благоустроеност и цялостност. Сега, тъй като управляващият църквата ни (патриарх) отдаде дан (на тленната човешка природа) нека предоставим на Всевиждащото око, от което не може да се укрие нищо и на което са известни всички човешки дела, още преди да бъдат замислени, да изведе на божественото служение човек, който превъзхожда всички останали.

Така, отдал дължимото на теорията за двете власти по начин, приемлив за всеки папа, царственият оратор обаче пристъпва към делото, за което е свикал събранието и е произнесъл въпросната реч. И заявява, че въз основа на дългогодишния опит познава откъм най-добрите му страни човека, когото и ще възкачи на църковната катедра, та да не крие живота си в ъгъла мъж, украсен с всички достойнства и на когото от Бога е бил даден дарът на прозрението, защото от опита си той знаел как онзи му бил предсказал много неща от бъдещето, които по-късно действително се и случили. Сетне Цимисхи заповядва да въведат в залата на събранието избрания от него кандидат и, за удивление на всички, царският кандидат се оказва не някой от митрополитите или от епископите, или другите известни лица, а необразован човек, в дрехите на монах-пустинник, живял доскоро в монашески подвизи на планината Олимп. Като представил своя кандидат на почтеното събрание от епископи и сенатори, императорът му заповядал да се отправи към патриаршеските покои. На другия пък ден този пустинник (Василий Скамандрин) получил първосвещеническо помазание (τὸ τῆς ἀρχιερωσύνης χρίσμα), провъзгласен за вселенски патриарх.[121] От този разказ на Лъв Дякон става ясно, че краят и резултатът на императорската реч далеч не съответстват на нейното начало. Императорът не спазил даже онзи ред на избор, който описва Константин Порфирогенет в своите Ἔκθεσις τῆς βασιλείου τάξεως и който се състоял в това, че императорът първоначално предоставял на митрополитите – членове на синода възможността да представят имената на трима кандидати и едва ако не откривал нито един от тримата, който да желае за патриарх, посочвал свой кандидат, с което онзи получавал наречение и посвещение.[122] Наистина, Цимисхи отменя закона на Фока, поставен пред тази необходимост преди коронацията си, а сега, след смъртта на патриарха, не го възстановява, но фактически действа в духа на своя предшественик, налагайки своята воля по толкова важен църковен въпрос като избора на нов патриарх. В този дух и още по-решително постъпва и четири години по-късно, когато сваля самия Василий Скамандарин, чийто добродетели и прозорливост така хвалел при възкачването му на катедрата. Причината била, че патриархът желаел да води своя политика, противоположна на императорската.

През първите пък години от управлението на Василий II се случило събитие, на което Гфререр и Шлюмберже се спират специално, а византийските хронисти оставят без всякакво разяснение: приемникът на Василий Скамандрин – Антоний Студит – бил заставен да се отрече от катедрата си и чак след 4 години и половина тя била заета от следващия патриарх – Николай Хрисоверг. Следователно, в Константинопол през този период е нямало патриарх. Факт – наистина немаловажен, който несъмнено е трябвало да има и своите немаловажни причини. Като съпоставят лаконичните съобщения за това на византийските историци Лъв Дякон,[123] Кедрин[124] и Зонара,[125] както и събитията в Рим,[126] двамата учени представят развоя на събитията по следния начин. Когато след смъртта на Цимисхи, (приписвана, едва ли без основания, на Василий Паракимомен,[127] т. е. на препозита – евнух, незаконен син на Роман Лакапин и роден чичо на младите василевси Василий ΙΙ и Константин VIII, а след смъртта на Цимисхи – могъщ управител на държавата), империята останала с двама млади василевси и опекун – Паракимомен, висшето духовенство спряло избора си на Варда Склир, шурей на умрелия император, когото, може би, умиращият Цимисхи е желаел за съимператор на младите василевси. Кандидатурата била във всички отношения нежелателна за Василий, който искал сам да управлява империята от името на младите императори и побързал на прати Склир извън столицата, да командва войските в Далечния изток. Отстраненият Склир вдигнал открито въстание, обявил се за император и въстанието продължило дълго – вероятно именно защото имал тайни привърженици сред духовенството. Така, след потушаване на въстанието, Антоний Студит трябвало сам да се отрече от патриаршеството, а скоро след това и починал. Причината, поради която Константинополската катедра останала незаета четири и половина година, се дължи вероятно на това, че духовенството твърдо стояло на почвата, отвоювана от патриарх Полиевкт, и отстоявало своята независимост в изборите за патриаршеската катедра, като последователно отхвърляло всички царски кандидати (сиреч, на Василий), а царското правителство отхвърляло всички кандидати, издигани от духовенството. Ако пък обърнем внимание на случващото се по това време в Рим, веднага прави впечатление едно любопитно съвпадение. Докато Бонифаций VII – протеже на Константинопол – не се бил утвърдил в Рим след десетгодишно изгнание, константинополските партии – духовната и придворната, никак не могли да постигнат съгласие за избора на подходящ кандидат, а щом онзи се утвърдил, партиите веднага постигнали съгласие и в резултат на катедрата в Константинопол се възкачил Николай Хрисоверг. Духовенството – според Шлюмберже – разсъждавало приблизително така: нека царското правителство да предлага който му е угоден кандидат – ние сме решени да признаем за патриарх само онзи, когото признае супремацията на Римския папа. А императорското правителство, дотогава отклоняващо тези претенции, сменило своята тактика от момента, когато в Рим се утвърдило византийско протеже.[128]

Предположенията на Гфрьорер и Шлюмберже за защитата на супремацията на папата от страна на константинополското духовенство са повече от хипотетични. Що се отнася обаче до разрива между политиката на духовенството и на правителството, едва ли в това отношение са възможни някакви съмнения. Само при подобен продължаващ конфликт може да се обясни и отричането на патриарха, и продължителната незаетост на патриаршеската катедра. Ако си припомним и отбелязаното по-рано колебание на императорското правителство по отношение длъжностите, отговарящи за църковното имущество, което се е разрешавало в полза ту на императорската власт, ту на духовната йерархия, то обстоятелствата от времето на патриаршеското управление на Керуларий не би трябвало да ни се струват неочаквани и необясними. Този патриарх съвсем не се е появил на византийския хоризонт ex abrupto, и поучителните събития от живота и дейността му не могат да обяснят само с едните индивидуални особености на неговата кариера и личен характер. Византийските отношения между свещенството и царската власт в 10 и първата половина на 11 в. далеч не били свободни от взаимно недоверие и взаимни опасения и с времето приемали формата на повече или по-малко напрегната борба. Би било грешка, следователно, в обстоятелствата от времето на Керуларий да се вижда само биографичен материал, обусловил първите стъпки в неговата политическа кариера (заговорът и перспективата да заеме императорския престол), своеобразното развитие на имперските дела и особеностите на характера му. Историческата почва, на която е стоял, съдържала достатъчно благоприятни условия не само за сравняване на свещенството и царската власт, но и за провъзгласяване на идеята за превъзходство на свещенството над нея. Особеностите на кариерата, характера и времето на Керуларий допринесли само за да му бъде по-лесно в сравнение с предшествениците му да опита да осъществи тази идея на практика.

Разкривайки вътрешната връзка между керулариевото папство с дотогавашната византийска история, не може да не забележим също, че Керуларий е оказвал немалко влияние и върху последващите събития, даже след своята смърт. По-горе бе приведена бележката на Валсамон, от която става ясно, че не само той извежда от Константиновия дар правото да украсява себе си със знаците на императорското достойнство, а и други са вървели по неговите стъпки. Кои са тези „други” на нас не е известно, но към тях, без съмнение, принадлежи непосредственият приемник на Керуларий, Константин Лихуд – близък приятел на Керуларий приживе, който след смъртта му продължава неговата политика. Самото издигане на Лихуд на катедрата е било, вероятно, отстъпка от страна на Исаак Комнин и изискване на мига. Смъртта на Керуларий го обкръжила с ореол в очите на народа и Комнин бил длъжен сам, заедно с другите, да пролива сълзи за своя опасен противник, след като се е освободил от когото бил готов да направи всичко за да удовлетвори общественото мнение, развълнувано от неочакваната смърт на патриарха: демонстративно да участва във всеобщия траур, да реабилитира племенниците му и да не предприеме никакви мерки за отстраняване на Константин Лихуд от кандидатурата за патриаршеския престол. Когато обаче нещата стигнали до избора на Лихуд, Комнин като че ли започва да се колебае в правилността на онова, което е допуснал под натиска на обстоятелствата. Като не бил хитроумен дипломат, той измислил вече споменатото оригиналното средство: поискал Лихуд да се откаже от пронията Манган, заплашвайки в противен случай да заяви на събора на епископите за съществуването на пречка пред посвещението му – може би разчитал, че Лихуд няма да се съгласи да отдаде Манган и така няма да стане патриарх. Лихуд обаче, както знаем, се съгласил и станал патриарх. Какви щяха да бъдат отношенията между цар и патриарх, ако Комнин бе управлявал по-дълго, ние не знаем и се въздържаме да гадаем. Знаем само един факт, който обаче не е маловажен: на Комнин не му се наложило да управлява дълго, така че, смятайки и това време, в което той е царувал, имайки за патриарх Керуларий, управлението му е продължило само две години (1057-1059), а главните виновници за това били патриарх Константин Лихуд и философът Михаил Псел. Комнин се простудил на лов и заболял. Псел отишъл при болния и като енциклопедист във всички отрасли на знанието, в това число и в медицината, участвал с придворния лекар в установяването на диагнозата на болестта. Разпространил се слух, че императорът умира, при него се събрали царицата с дъщеря си и брат му Йоан със своя син. Прощавайки се с умиращия, според тях, цар, те го помолили да се разпореди с властта. По същото време при него се явил патриарх Константин Лихуд и почнал да го уговаря да се постриже за монах. Царят се съгласил, а императрицата, като узнала за това, заподозряла, че той действа по чуждо внушение и се обърнала с гневен упрек към Псел, в присъствието на императора: „Много сме ти задължени за съвета, философе. Добре ни се отплати, като убеди императора да мине към монашеския живот”. Псел се опитал да убеди императрицата, че няма нищо общо с това и попитал царя действително ли е пожелал монашеството по нечий съвет. На това Комнин отговорил: „Тя, по своя женски маниер, иска да ни удържи от по-добрия живот и е готова да обвини всички, преди мен”. Следва съвещание между царя и Псел, чийто резултат е бил неочакван и необикновен – царят назначил за свой приемник не брат си, не племенника си, не дъщерята, която можела да се омъжи и да качи своя мъж на императорския престол, а чужд на него човек – Константин Дука, чието име често се споменаваше по-горе, като мъж на племенницата на Керуларий Евдокия. Веднага щом решението станало известно обаче здравето на Исаак рязко се оправило, а с това у него възникнало съмнение, дали трябва да се постриже за монах и да се откаже от престола. Сега обаче и Псел, и патриархът положили всички усилия, императорът да не отстъпи от това решение. Нещо повече, за да отреже всеки път назад, Псел (разбира се, заедно с патриарха) качил приемника Константин Дука на царския престол, обул му пурпурни обувки и събрал сановниците, които го приветствали с обичайното славословие и така го признали за император. На Комнин не оставало нищо друго, освен да се постриже и да се оттегли в Студийския манастир.[129]

И двамата руски учени, изследвали управлението на Комнин – Скабаланович[130] и Безобразов[131] – нямат съмнение, че отричането от престола и пострижението на Исаак Комнин е било последица от злостна интрига – само че, неясно защо, смятат за главен ръководител в тази интрига Псел, а патриарх Константин Лихуд са склонни да оставят встрани. А интригата наистина е била много изкусна и сцената – майсторски изиграна. Философът поставил диагнозата и не предвещал нищо добро на царя, патриархът след това започнал да го уговаря за постриг, разчитайки, че прямият, честен и несвикнал да си криви душата Исаак Комнин, след като веднъж са изтръгнали от него обещанието, ще го изпълни, а ако се поколебае, може да се предприемат и по-решителни действия. Псел добре познавал характера на Комнин, питайки в присъствието на императрицата дали не е имало външно влияние в решението му да даде такъв обет – знаел е, че гордият Комнин ще отговори отрицателно. След това двамата съветници – както патриархът, така и философът, отново разчитайки на впечатлителността на готвещия се за смъртта император, му предложили да обяви за свой приемник Константин Дука. Възможно е да е ползвал като аргумент, че назначаването на Дука ще заглади вината на императора пред умрелия патриарх Михаил Керуларий. От личността на Дука бил заинтересован не толкова Псел – той имал по-скоро своите основания да се страхува и страни от него, колкото патриарх Константин Лихуд, който трябва и да се смята за главен ръководител на интригата, имаща за цел да отстрани нежелания император и да освободи престола за лицето, отдавна набелязано от Керуларий. Псел лесно бил привлечен към този план с обещание, че съдействието му ще го избави от всякакви опасения за бъдещето, които биха могли да смутят философа при мисълта, че и той не е безгрешен към паметта на умрелия патриарх. Колкото и искусен да бил Псел в политиката, все пак не е възможно да предположим, че сам би решил да организира държавен преврат, да качи Дука на престола и да му сложи императорски обувки, да извика сановниците и да организира тържественото му прогласяване за император по време, когато самият Комнин още се колебаел и бил готов да се откаже от обещанието си за монашество. Всичко това – повтаряме – е невъзможно да се случи, ако зад Псел не е стоял патриархът.

С Дука на престола се качил човекът, когото и Керуларий отдавна искал да види там и който не можел да бъде неприятен за приемника му Константин Лихуд. Дука се отказал от смелата финансова политика на Исаак. При цялата му пестеливост и грижа за интересите на фиска, той бил, по израза на Аталиат, монахолюбив (φιλομόναχος).[132] Същата репутация имал и синът му Михаил Дука (Парапинекс), макар че министърът му, Никифорица – безсъвестен грабител – видимо не щадял и манастирите. Очевидно незаконните действия на министъра се обяснявали – според израза на покойния акад. Василевски,[133] с алчността и злонравието на всемогъщия силен на деня министър, а не с правителствената система на Дука. Не е безинтересен и краят на Михаил Дука – свален от престола, той получил духовно звание и се издигнал до митрополит. По-специално два документа от управлението на Дука ни предоставят възможност да уловим духа на църковно-държавните отношения по онова време. Първият е хрисовул на Константин Дука, предизвикан от въпроса за това, могат ли митрополитите, които са почетени от царя с титлите синкел и протосинкел, да заемат по-високо място от останалите, тъкмо поради тези дарувани им от царя титли (изобщо въпросът за местата често възниквал в средите на византийската йерархия). По този повод императорът изказвал принципно положение, не съвсем обикновено за византийски василевс: „Та каква власт има царят или даруваното от него звание с политически характер, за да променя „тронове”, които Бог е установил чрез светите и всехвални апостоли и богоносни отци? Ако той стои със страх и трепет (тъй като и царят е човек) когато йереят седи, то как стоящият може да дарува на седящия по-висш трон? И това може да се каже не само за митрополитите и архиепископите, но и за бедния свещеник, впрягащ воловете и пасящ стадото. Накрая, в Църквата, където има светейши и вселенски патриарх, на съборите, на заседанията, в съдилищата, на катедрите и пр. – нека всеки има трона, който му е поверила Светата Премъдрост, която е Божието Слово и Господ. Комуто Тя е дала трон, кой може да го отнеме или да го лиши от него? А в двореца (т. е. в светското управление) всеки ще има честта, определена му в синклита (на основата на дарените от царя титли)”.[134] Вторият документ, в който също се дава висока оценка на свещенството в сравнение с царството и със светския ред, е синодно определение на патриарх Константин Лихуд. Става дума за свещеник, подстрекавал своите синове да се присъединят към останалите членове на селската община и така съдействал за убийството на някой си Халеопул Катакалон – и така сам станал виновен за убийството. В синодното решение, издадено по този повод, са любопитни и аргументацията, и направеният от нея извод. За благоговението на предходните законодатели в храмовете – се казва в решението – знаем от много неща и особено от благочестието, обърнато на човеколюбие. Защото на хората, загубили всяка надежда за живот, поради тежестта на извършените от тях престъпления, са отворили оградата на божествената и велика църква, тъй че комуто от тях се удаде да я достигне, законодателите го освобождават от всяка отговорност и наказание като разсъждават, че само дето е стигнал до храма, не е било без Божия промисъл и спасение. Тъй като пък духовните лица са по някакъв начин храм на Бога, бидейки посветени Нему, то ако такъв падне в мерзостта на убийството, след низвергване от степента на свещенството, живее остатъка от дните си, прогонен в тълпата на миряните. И това прогонване трябва да е достатъчно изкупление за извършеното убийство.[135] Любопитното сравнение на йерея, като своеобразен храм, с храма в собствен смисъл, и разпространяването на санкцията от законодателството право на църковно убежище за потърсилите такова зад оградата на Църквата престъпници и над свещениците, които също са храм, посветен на Бога, заедно със следващия от тук извод, че престъпният свещеник се ползва от църковното убежище като обикновения престъпник и затова става неприкосновен за всеки светски съд и наказание, изкупвайки престъплението си само с низвержението от духовен чин, както и приведеният хрисовул на Дука, също свидетелства недвусмислено за висотата на идеята за свещенството по времето на Константин Лихуд.

Лихуд заемал патриаршеската катедра в продължение на пет години. Приемник му бил Йоан Ксифилин, за когото също имаме основание да го отнесем към „другите”, които следвали примера на Керуларий и продължавали неговата политика. Ксифилин бил още по времето на Мономах в партията на Керуларий и на Лихуд – на длъжността номофилакс, т. е. учител в юридическата школа, основана при Мономах, и началник на службата по гражданските дела. Когато Лихуд бил отстранен, скоро след падението му дошъл ред на Ксифилин.[136] Издигането му за патриарх след смъртта на Лихуд може да свидетелства единствено за верността на правителството на Дука към керулариевите традиции.[137] За това свидетелства едно, достигнало до нас копие с неговото решение по проблема, повдигнат от един от митрополит за брака в седма степен на родство. Брат желаел да се ожени за племенница по линия братовчеди на жената на другия си брат. Делото било гледано от константинополския хартофилакс, който решил, че такъв брак е невъзможен. Недоволните се обърнали към императора, но Михаил Парапинакс, син на Константин Дука, се въздържал от преразглеждане и разпоредил: „Определеното от достопочитаемия хартофилакс, още повече че е по въпроса за препятствията към брак, остава както е определено”.[138] Вероятно може да се каже, че Лъв Мъдри, Константин Багрянородни и Василий II, да не говорим за Никифор Фока, не биха се ограничили с такива лаконични потвърждения на съда на патриаршеския хартофилакс. Любопитна е и новела на Никифор Вотаниат, заел императорския престол в промеждутъка между сина на Дука, Михаил Парапинакс, и Алексей I Комнин – племенник на Исаак, който в 1081 г. утвърдил династията на Комнините на византийския престол за цяло столетие и така продължил традициите не на Керуларий и Дука, а на Исаак Комнин. В новелата на Вотаниат се потвърждава синодно решение, взето по времето на Йоан Ксифилин.[139] Вотаниат бил на мнение, че който не се подчинява на божествените и синодни закони е противник на Бога, отстъпник от Него, защото синодните закони, даже против волята на хората, водят към по-добро. Към синодните определения императорът причислил и своето утвърдително определение като съдействащо и участващо в това, което прекрасно е решено от епископите и патриарха,[140] а нарушаването на тези решения заплашвал с анатема и изключване от Великата църква. Следователно императорът представял себе си като член на Синода и по-скоро именно от това свое членство извеждал своето право да има глас по този въпрос, а не от върховната си императорска власт.

Не е лишено от исторически интерес и едно сведение, съобщено от Валсамон – в послание, адресирано от него до началника на съдилищата (ὁ ἐπὶ τῶν κρίσεων), в което става дума за ежегодното раздаване на тамян от патриарха в деня на оглашението.[141] От думите на Валсамон се оказва, че по негово време е съществувал обичай, според който в дните за оглашение (κατήχησις) патриархът раздавал тамян (θυμιάματα). Той обаче, по думите на Валсамон, нямал древен произход. По-рано съществувал друг обичай и то не в някакви митологични времена преди Евклид или в басните на стариците. Във втората половина на 12 век за него знаели все още някои живи сенатори – практикувал се при Константин Дука и се състоял в това, че както в Божия дом (т. е. храма „Св. Софѝя”), така и в императорския дворец, върховната власт на божествените самодръжци и величието на патриарсите се проявявали в ежегодно раздване на златни монети и палмови клончета. Всяка година, според Валсамон, патриарсите и царете сядали и с раздаването печелили привързаността на своите поданици. Кога е възникнал този обичай, в който намира нагледен израз паралелизмът на двете власти – това ние не знаем. Неговата древност, може би, не отива преди Константин Мономах, чието име се употребява от Валсамон като аргумент адресатът на писмото – началникът на съдилищата – да няма съмнения за този обичай. Канонистът се позовава именно на два закона на Мономах, с които е било определено длъжностното положение на началника на съдилищата и на номофилакса, и което ги задължавало, заедно с другите неща, ежегодно да предоставят и определено количество злато и върби. Ако това е така, то традицията от времето на Керуларий се била поддържала и при управлението на Дука, и при двамата патриарси – Лихуд и Ксифилин.

За началото на обичая хартофилаксът на Константинополския патриарх да носи „златна тиара” и в процесиите да върви отпред с царствена пищност няма исторически сведения. Но като имаме предвид, че е обоснован с дарствената грамота на Константин Велики, няма да сбъркаме, ако отнесем неговото възникване по времето на Керуларий, а отмяната му – даже по-късно от отпадането на обичая да се раздава злато и палмови клонки, както съдим от думите на Валсамон. В своите Разсъждения за двете длъжности на хартофилакса и протекдика той казва, че и по негово време „златотъканата тиара” се е намирала в хранилището (κιβώτιον) на хартофилакса, макар че за проф. Павлов, тя се пазела там като антика, безвъзвратно иззета от употреба.[142] И самият Валсамон видимо скърби, че бидейки хартофилакс, не може да украси главата си със златотъканата тиара и да излиза с царската процесия. Той заклева адресата на разсъждението, с най-истинска братска любов и религиозно чувство към Бога, да се съгласи, че нищо не може да бъде по-величествено от зрелището, когато хартофилаксът минава през площада на кон, със златотъкана тиара, украсен с бяло було, според патриаршеския обичай, и съпроводен от стражи.[143]

Валсамон е живял по времето на Комнините и промяната, настъпила през този период в разбирането за отношенията между свещенството и царската власт не само в сравнение с възгледите на Керуларий, но и в Епанагога, личи от неговите Разсъждения за привилегиите на патриарха. Там четем, че „… грижата на императорите се простира върху просвещението и укрепването на душата и тялото, докато високата длъжност на патриарсите се ограничава само до душевната полза, защото те се грижат много малко за телесното удобство”.[144] Така според Валсамон се обяснява фактът, че на императора се поднася светилник, украсен от двойно златно венче, а тези на императрицата и на патриарха се украсяват само със зъбци в един ред.

Така може да се каже, че т. н. „византинизъм” не е бил константна величина не само от времето на Константин и на Теодосий Велики, но и от времето на Юстиниан, а е търпял влиянието на времето и е минавал или е изпитвал различни стадии и форми. По-специално периодът от втората половина на 9 в. до Комнините – с кулминационна точка при Михаил Керуларий, представлява един от тези най-важни стадии.

*   *   *

В наши дни би било твърде безплодно да си задаваме въпроси, дали разривът между Източната и Западната църква би се случил без Керуларий, как биха се развили отношенията между Изтока и Запада, ако я нямаше схизмата и би ли се романизирала Римската църква, каквато тенденция и настъпва след схизмата? Задавайки си подобни въпроси, ние не по-малко основателно можем да отидем и по-назад в историята и да се запитаме: а какво би било, ако Изтокът не беше преминал в настъпление срещу Запада чрез Трулския събор и патриарх Фотий, ако иконоборците не бяха принудили папата да се хвърли в обятията на франките, ако не беше възстановена Римска империя на Запад и т. н.? Достатъчно е, че световната история се е развила по този именно начин, а не по друг. Това, разбира се, не освобождава изследователя ѝ от задължението да установява вътрешната връзка между явленията и да оценява дейността на лицата, действали на историческата арена като виновници за събитията. Но в оценката на личната дейност трябва да се имат предвид не само важните последствия, разкрили се по-късно, а и личните мотиви, които в дадения момент са били определящи за действащите лица. Гръцкият историк Димитракопулос вижда голямата историческа заслуга на патриарх Михаил Керуларий в това, че, – благодарение на осъщественото от него разделение на църквите, – е спасена гръцката народност. Твърде възможно е, от руска гледна точка да се намерят и по-важни от нея последици от това разделение на църквите. Лоран обаче отдавна е казал, че в историята човек иска не това, което желае Бог, а Бог не желае това, което иска човекът. Човек може да бъде движен от мотивите на личното си честолюбие и да не действа с безупречни средства, а Бог да обръща стореното от човека към други последици, за които онзи дори не е и мислил, когато е действал. И ако тези последици не са се оказали безполезни за човечеството, то всеки урок – дори и най-скръбният – се обръща от Божия промисъл в полза за човечеството и затова е така трудно да се говори за личните заслуги на дейците, по чиято вина прискръбните събития са се случили …

Превод: Златина Иванова