Разривът между Изтока и Запада при патриарх Михаил Керуларий

Без съмнение, преди да направи решителните си стъпки патриархът е обмислил плана за действие срещу Рим. Също така трябва да приемем за несъмнено, че повод за съставянето на този план е бил дългото пребиваване в Константинопол (от 1046 г.) на италиеца Аргир, който усърдно действа в полза на съюз между императора и папата срещу норманите. За времето на своето пребиваване в столицата Аргир – по думите на самия Керуларий от първо послание до Петър Антиохийски – е три или четири пъти отлъчен от причастие заради опресноците, т. е. вероятно понеже защитавал латинския обряд срещу обвиненията на патриарха, а при патриаршеските богослужения в храма „Св. Софѝя” желаел да пристъпва към Евхаристията наравно с останалите, по гръцкия обряд. По този начин предварително се набелязвал онзи момент, който след това щял да се постави начело на обвиненията срещу латините и за който Фотий, в енцикликата си, все още не е говорел. През 1051 г. Аргир е вече в Италия и по разказа на италийския хронограф, изпраща в Константинопол през 1053 г., като свой довереник за воденето на преговори за съюз, епископа на Трани Йоан, и трябва да предположим, че за престоя на Йоан в Константинопол, патриархът е успял да го привлече на своя страна.[1]

Междувременно в италийските дела настъпва изключително неблагоприятен за папа Лъв ΙΧ обрат – войската му е разбита от норманите недалеч от Чивитела и сам той попада в техен плен, при което обаче те се отнасят към своя пленник с подобаващото уважение. Керуларий намира този момент като напълно благоприятен за решителни действия против Римската църква, тъй като с поражението на папската войска папата е престанал да бъде онази политическа величина, съюзът с която би могъл да се смята за ценен за византийското правителство. За самия пък патриарх този съюз е нежелателен, защото сред условията за сключването му е трябвало да се засегне и признаването на власт на папата в цялата Църква и връщането на Римската църква на отнетите ѝ при Лъв Исавър и Никифор Фока обширни владения. Действията на патриарха се състоят в следното: закриване на латинските църкви в Константинопол; съставяне от страна на Лъв Охридски на послание до споменатия Йоан Транийски (който по онова време вече е успял да се върне в Италия)[2] и, малко по-късно, съставяне на полемичен трактат срещу латините от монаха на Студийския манастир Никита Ститат или Пекторат.

В Константинопол е имало латински църкви за живеещите там латини, както и в Италия и в самия Рим е имало църкви и манастири от гръцкия обряд. Така например, в началото на 11 в. унгарският крал Стефан основава, със съгласието на имп. Василий ΙΙ храм на името на своя патрон Св. Стефан; амалфитанците също имат своя църква; своя църква има даже норманската или варяжката императорска гвардия – близо до „Св. Софѝя”.[3] Закривайки латинските църкви, патриархът дава предписание на латинските свещеници, абати и монаси да следват гръцките обряди, заплашвайки ги, че, в случай на упорство, ще бъдат анатемосани като азимити, т. е. безквасници или опресноковци. Римските легати в своята екскомуникационна[4] була или грамота, сложена по-късно на престола на „Св. Софѝя”, констатират, че осветените Дарове на латините били тъпкани с крака при затварянето на техните храмове от патриаршеския сакеларий, с аргумента, че латинските опресноци не са Евхаристийни дарове. Това затваряне става в 1053 г., без съмнение по заповед на самия патриарх и без знанието на императора. Съдейки от по-нататъшното му поведение към папата и легатите, чак до напускането на столицата от тях, не е възможно да се предполага, че императорът е бил съгласен с това действие.

Патриархът, който по думите на Псел, бил държал в ръцете си „божествените и човешките дела”, се разпорежда самовластно. Но не се осмелява да застане самолично на литературно-полемичното поприще, предпочитайки да действа чрез други, чийто избор не е лишен от тънкост и съобразителност. Същността на полемичното послание на Лъв Охридски до Йоан Транийски е, на първо място, в това, че още от съборите от 9 в. папите не са спрели да доказват на императора църковните си права над България, а сега Охридският, т. е. Български архиепископ, който при Василий Българоубиец става поданик на византийския император – при това бидейки бивш клирик и хартофилакс на Великата църква в Константинопол – пише изобличително писмо, в което обвинява Римската църква в ереси, и, на второ – че писмото е изпратено в Трани до същия този епископ в Южна Италия (Апулия), който Аргир е бил изпратил в Константинопол за преговорите. Посланието няма характер на частна кореспонденция, която трябвало да бъде пазена в тайна. Обратно: в него непосредствено се казва, че то е предназначено „за всички франкски архиереи и за самия достопочтен папа”. На адресата се препоръчва да го прочете няколко пъти, в присъствието на своя народ, и, като усвои съдържанието му, да го препише в няколко екземпляра, за да „спаси душата си”, след което да го изпрати до всички архиереи на Италия, заклевайки ги „да се поправят”. Приписваните пък на латините заблуди, от които те са призовани да се откажат, са: извършването на Евхаристията с опресноци; спазването на съботен пост през светата Четиридесетница, употребата за храна на удавнина – животни, убити без проливане на кръв – например, насилствено удушени и не-пеенето на „Алилуя” през време на Четиридесетницата. За Йоан Транийски не е било трудно да изпълни това поръчение, тъй като в момента на получаването на константинополското послание в Трани се намира кардинал Хумберт – вероятно защото, според предположението на Гфрьорер,[5] по онова време в Рим не са се доверявали на Йоан и той е бил следен. И така, той предава посланието на Хумберт, който, знаейки добре гръцки език, го превежда на латински и праща на папа Лъв IX.

Друго полемическо съчинение – както вече казахме – съставя студийският монах Никита, може би вече след пристигането в Константинопол на римските легати, както твърди Уил.[6] Не е трудно да проумеем, защо патриархът е предпочел този полемист. Повече от всеки друг, Студийският манастир е известен с традиционното си тежнение към Рим и ако монах тъкмо от Студийския манастир се възправи срещу Рим, с това на Рим би бил нанесен, така да се каже, двоен удар. На първо място в трактата на Никита също стоят опресноците, след което още два пункта – постът в събота и безбрачието на духовенството. Аргументацията на Никита по тези три точки е любопитна, тъй като ни показва лекотата, с която с течение на времето са се смесвали и сливали историческите факти. Никита се позовава на правилата на Трулския събор, 692 г., наричайки го Шести вселенски и до такава степен смесва двата събора, че смята Трулския от 692 г. за състоял се при Константин Погонат и папа Агатон (нито единият от които не е жив през 692 г.), откъдето прави следния извод: ако вие, латини, твърдите, че вашите днешни обряди се основават на древното апостолско предание, то как папа Агатон на Шестия вселенски събор не се е възпротивил на установяването на канони, осъждащи опресноците, поста в съботен ден и безбрачието на духовенството? В същото време доста непоследователно – даже за византиец, наричащ Трулския събор от 692 г. „Шести вселенски” – Никита извлича аргументи против латините от Апостолските постановления, които са осъдени на същия събор от 692 г., със забрана за употребата им в Църквата. Външно погледнато, трактатът на Никита е написан сдържано, без полемичен плам – Никита даже нарича римските легати „най-мъдри и най-благородни от всички народи римляни” („omnium gentium sapientissimi ac nobilisimi romani”).[7] Във връзка обаче със споменатите от него „ужасни пороци” (horribiles infirmitates) на латините, той използва апостолските думи за антихристите, които „излязоха от нас, но не бяха наши” (1 Иоан. 2:19), за „псетата” и „злите работници” (Фил. 3:2), за мамливите духове и бесовските учения, и лицемерите, „които говорят лъжа”, които имат изгорена съвест и „…забраняват да се встъпва в брак и съветват въздържане от ястия, що Бог е създал да ги ядат с благодарност верните, и ония, които са познали истината” (1 Тим. 4:1-3) и за даващите „внимание на иудейски басни и на повели от човеци, които се отвръщат от истината” (Тит 1:14).

И така, и двата полемични или даже, може да се каже, официално-обвинителни трактата срещу Рим, които този път не са с нищо предизвикани от Рим, не споменават най-важното различие на Рим – учението за изхождането на Светия Дух и от Сина. От обвиненията, повдигнати някога от патриарх Фотий, се споменава само постът в събота и латинският възглед върху брака на духовенството, а всички останали пунктове (поне на официално равнище) се повдигат за първи път и, в пълно съответствие с действията на патриарха спрямо Аргир и константинополските църкви на „азимитите” – на първо място се поставят опресноците. Предвид съществуването на сериозни основания да се предполага повдигането в гръцката полемична литература на въпроса за опресноците и преди Михаил Керуларий – например, в написаното на гръцки съчинение на руския митрополит Леонтий († 1008 г.)[8] – не трябва да мислим, че Керуларий е бил воден от желанието да бъде оригинален с това ново обвинение, досега незабелязано от гръцката страна, макар че, като пряко обръщане към западната йерархия и под непосредствено инспириране от константинополското църковно управление, въпросът за опресноците дотогава да не е бил повдиган. Пита се обаче, защо именно опресноците са получили такова първостепенно значение в разглежданите документи? Скабаланович не допуска мисълта, Керуларий да не е разбирал разликата между догмат и обряд,[9] но и в същото време по никакъв начин не доказва, че наистина е правил подобна разлика. За гърците по принцип въпросите на култа са имали огромно значение, и даже по отношение на високообразования Фотий не трябва да се отрича, че в своята енциклика той поставя латинските обредни различия наравно с учението за Светия Дух, като даже не започва, а завършва с него изброяването на латинските заблуди. Още повече, далеч преди него, Трулският събор от 692 г. е искал да наложи на Запада гръцкия обряд, докато на Запад никой не е и помислял да налага латинския обряд над Гръцкия изток. Ако Керуларий нееднократно е отлъчвал от причастие заради опресноците, ако латинските църкви в Константинопол са били закривани именно като църкви на „азимитите”, ако, накрая, в посланието на Лъв Охридски западната йерархия бива призована да се поправи, т. е. да възприеме гръцкия обряд, в случай че желае спасение на душите си – то това може да свидетелства единствено за първостепенното значение, което Керуларий е придавал на темата за опресноците.

Няколкократното отлъчване на Аргир от патриарха Скабаланович е обяснил по един невероятен начин: че Аргир хулел гръцкия обряд за извършване на Евхаристията с квасен хляб и се стараел да пропагандира латинските опресноци в Константинопол, като дори изисквал и в гръцкия храм да го причастяват с опресноци.[10] Историческите документи обаче разкриват личността на Аргир като умен дипломат, а не като човек на риска, който – знаейки привързаността на гърците към обрядите – едва ли би се решил да рита срещу ръжена, като пропагандира насред самия Константинопол латинските опресноци вместо квасения хляб, че даже и да изисква специално за него да се доставят опресноци, за да се причастява с тях в гръцките храмове. Далеч по-естествено би било да предположим, – както беше отбелязано и по-горе – че патриархът, в личен разговор с Аргир, е нападал опресноците, а онзи е защитил латинската практика и когато – на богослужение в „Св. Софѝя” – е пожелал, заедно с другите, да пристъпи към гръцката Евхаристия, патриархът го е отстранил.

Други учени, допускайки принципно, че патриархът ясно е съзнавал разликата между догмати и обряди, обясняват предявените от него обвинения срещу латините по повод опресноците и пропускането на латинското учение за Светия Дух или с това, че той е оставял най-важния аргумент за накрая,[11] или че патриархът – добре познавайки народа, е знаел, че той не би се надигнал така лесно заради някакви отвлечени догмати, колкото за обрядни въпроси – още повече тогавашното общество е било такова, в което всички актове – и на политическия, и на гражданския и на индивидуалния живот – са били подчинени на строг етикет, не щадящ нито рангове, ни класи; общество, за което всеки, който не е спазвал религиозните и граждански обряди, е бил варварин – което е било още по-вярно за обрядите, свързани с най-важните църковни свещенодействия.[12]

Същевременно не би било невероятно, Керуларий наистина да е насочил срещу латините оръжието, което му е струвало най-съкрушително, и че Петър Антиохийски, който както ще установим лично е познавал много по-добре религиозните различия на Запада, съвсем сериозно е написал на Доменик Венециански, че Константинополският патриарх не смята латините за κακοδόξους, но за православни, бъркащи само в едно нещо – за опресноците (Ἑνὶ δὲ μόνῳ τόυτω σκάζοντας, τῇ τῶν ἀζύμων ἀναφορᾷ).[13] В своята обвинителна реч Псел представя Керуларий като човек, който не може да е заподозрян в по-просветени религиозни разбирания в сравнение с масите: той не се интересувал от философия и реторика, не четял божествените произведения, никога не отварял книга, не познавал нашите догмати, на знаел на какво да се покланя; никой никога не го бил виждал да чете съборните канони и постановленията на отците на Църквата – вместо това той се занимавал с астрология и алхимия, прекарвайки цялото си време с двамата хиоски монаси-шарлатани Никита и Йоан и пророчицата им Доситея, занимавайки се с тях непрекъснато – и при излизанията, и при връщанията си, където и да отидел и откъдето и да излизал – от храмовете, по време на жертвоприношенията – навсякъде.[14] Това описание без съмнение е преувеличено, но че прочутият патриарх е четял малко и е знаел малко, личи и от грубата историческа грешка, която допуска в посланието си до Петър Антиохийски, за която ще кажем сега.

Конфронтирайки се с Римската църква – проявено във вече споменатите мерки – Константинополският патриарх чува, че Антиохийският е започнал кореспонденция с Рим. Патриарх Петър, според древния църковен обичай, препращал до Римския папа известителна грамота за своето възкачване на патриаршеската катедра. В продължение на дълго време Антиохия е била под властта на неверниците, а от времето на Никифор Фока била отвоювана и присъединена към Византийската империя. Затова няма нищо невероятно в предположението на Гфрьорер,[15] че Петър Антиохийски си е спомнил за този древен обичай по знак, даден от Константин Мономах от Константинопол, който добре познавал непримиримия начин на мислене на Керуларий по отношение на Рим и се стараел да укрепи почвата за примирителната си политика. Керуларий, напротив, се е стремял да привлече Петър на своя страна. Така се обяснява посланието му до него – без конкретен повод или питане от страна на последния. Тъй като обаче посланието е било написано от Константинополския патриарх вече след пристигането в столицата на римските легати, то, за да не избързваме, ще погледнем отначало какви са мерките, които са били взети от латинската страна срещу обвиненията на Керуларий.

Запознал се с посланието на Лъв Охридски, в превод на Хумберт, папата разбира много добре кой е инициаторът му и към какво се стреми той. Керуларий не просто не допускал мисълта за по-висше положение на папата в Църквата, но и произнасял съд над Латинската църква, призовавайки я да се коригира. В края на ответното послание на Лъв до Керуларий ясно се посочва, че папата е имал намерение да подготви, а може би и е подготвил, опровержение по същество на обвиненията срещу Римската църква.[16] Във вида обаче, в който това послание е достигнало до нас, то не предлага аргументи в полза на римския обряд. Папата там само се удивява на невероятната дързост, с която Константинополският епископ и Лъв Охридски са си позволили да обвинят латините в неправилна употреба на опресноци и я уподобява на дързостта на звяра, повлякъл със себе си една трета от небесните звезди на земята.

„Римската църква – разсъждава папата – съществува повече от хиляда години след страданията на Спасителя и внезапно се оказва, че Отец, Който е на небесата, е скрил от Петър, княза на апостолите, култа или обряда на видимата жертва – от същия Петър, комуто Христос, Синът на Живия Бог, е казал: „Блажен си, Симоне, сине Йонин, защото не плът и кръв ти откри това, но Моят Отец, който е на небесата”, и върху когото Христос е основал Църквата с обещанието, че портите адови няма да ѝ надделеят. Същият онзи, за когото Христос се молел да не оскъдее вярата му, на когото поръчал да пасе Неговите овци и когото удостоил със Своето особено явяване в деня на Възкресението. Същият, по чието предложение е било възпълнен и броят на 12-те апостоли, който пръв излязъл с проповед пред юдеите и също пръв се удостоил с видение за приемането на езичниците в Църквата”.

После папата сравнява Римската църква с Гръцката, която постоянно се вълнува от ереси, и по-конкретно – с Константинополската.

„Колко ереси заглуши Римската църква! – възклицава папата. Евсевий, Македоний, Евдоксий, Демофил, Максим-циник, аполинаристите, Несторий, Евтихий, Акакий, Антим, горделивецът Йоан, нарекъл се вселенски, монотелитите Пир, Сергий, Кир и Павел. Всички – Константинополски еретици, от чиито ереси Римската църква е спасила християнството. Още Константин, заедно със Силвестър са провъзгласили, че първата катедра не подлежи на ничий съд (prima sedes a nemine iudicetur)”.

Нататък папата заема полемичното си оръжие от сборника с Лъжеисидоровите декреталии, в който първенството на Римската църква е представено като утвърдено на вселенските събори и възпроизвежда текста на лъжливия Дарствен акт на Константин Велики към папа Силвестър. След това папата изразява съмнение в справедливостта на слуховете, че някога на Константинополската катедра е била възведена жена, упреква Константинополските патриарси за носенето на гордия титул „вселенски патриарх”, а конкретно Михаил Керуларий обвинява за грешка при неговото посвещение,[17] както и го обвинява за отнемането на храмовете и манастирите на латините в Константинпол, припомняйки на патриарха, че Римската църква позволява свободното съществуване и в Рим, и извън него на гръцки храмове и манастири, при това не само никому не пречи да следва отеческите си предания и обичаи, но увещава и насърчава към това, знаейки че различните по време и по място обичаи не принасят никаква вреда на спасението на вярващите, ако е налице единство във вярата.

Дали папското послание е било изпратено и е достигнало своя адресат, е въпрос спорен според Хергенрьотер,[18] категорично отрицателно решен от Ланген[19] и по-скоро положително, отколкото отрицателно разрешен от покойния проф. Павлов.[20] Именно последният от назованите учени предполага, че посланието на Лъв ΙΧ до Керуларий е със сигурност пристигнало в Константинопол, макар и със закъснение, и не по прекия път, т. е. не официално, с легатите, а по частен път – например с някой от италийските гърци или дори със споменатия вече Йоан Транийски. Така или иначе, на съмнение не подлежат два факта: 1) Най-древната гръцка редакция на Константиновия дар, станала известна на Изток и възпроизведена в 12 век от Валсамон в коментарите му към Глава 1, титул 8 на номоканона, е сходна с латинската редакция, присъстваща в посланието на Лъв до Керуларий, и 2) Според историческите свидетелства, Керуларий се е опитал да обърне в своя полза този дарствен акт и, следователно, той не е бил неизвестен за него. Брейе[21] смята за несъмнено, че посланието е пристигнало навреме и е произвело силен ефект в Константинопол. От двете по-нататъшни послания на Лъв ΙΧ, – до императора и до архиепископ Михаил (за които след малко), става ясно, че в източната столица се е случило нещо, произвело промяна в настроенията на Керуларий, и че императорът е станал причина за тази промяна, тъй като му се е паднала честта да помирява църквите; че тази промяна се изявила даже в изпращане на помирително Керулариево послание в Рим, което той сега вече написал лично от свое име, а не чрез подставени лица.

Това послание не е достигнало до нас, но за примирителния му тон става дума в посланието до Керуларий на Лъв IX, а и сам Керуларий открито заявява до Петър, че – тъй като се е наслушал за добродетелите, благородството и просветеността на Римския епископ – му е изпратил писмо, пълно с умереност и внимание към неговите интереси. Трябва да смятаме, че – недоволен от самоволните действия на патриарха по закриване на латинските църкви и раздразнен още повече от съдържанието на посланието на Лъв Охридски и от впечатлението, което то е създавало на Запад – императорът е проявил необикновена енергия и е говорил на висок тон с патриарха. Не е невероятно и Аргир – като се ужасил от всичко случило се, тъй като всичко, което направил дотогава за съюза на Италия с Византия се е разпадало, защото как би могъл да скланя италийците към съюз с Византия след всичко случило се? – да е предприел всички мерки византийското правителство да предразположи патриарха към по-примирителен начин на мислене.

Не е невъзможно дори и императорът и Аргир, за да умиротворят патриарха, да са обещали, щото – след като въпросът за съюза се постави на основата на правилните преговори – Римският епископ да бъде уговорен да направи онова, което Евстатий не е успял при Йоан ΧΙΧ, т. е. да признае Константинополския патриарх за равноправен на Римския глава на Изтока. В отговора до Керуларий папата впрочем пише и следното:

„Ти ни писа, че ако Римската църква, чрез нашето посредничество, приеме твоето име, то и нашето име, чрез твоето посредничество би било прието в цялата вселена – нима това не е чудовищно, любезни брате? Римската църква – глава и майка на Църквите – да няма членове и дъщери? Че как тогава тя може да се нарича глава и майка?”.[22]

Ясно е, че Михаил Керуларий е очаквал установяването на такива отношения на Константинопол с Рим, при които Константинополската църква е нямало да се смята за член и за дъщеря на Римската – като глава и майка, а би била признавана от Рим за също такава глава и майка за Изтока. При изпълняването пък на подобно очакване, той е бил готов – въпреки опресноците и всичко останало – да прослави Римската църква в цялата вселена, т. е. да възнесе името на папата като на най-старши йерарх в цялото пространство на гръцката οἰκουμένη до края на пределите на Изтока. Папата обаче не открива в себе си никаква склонност да изпълни желанието на патриарха. Хвалейки го в началото на (второто) послание за примирителния и отстъпчив тон, след това той говори за неканоничността на издигането му от мирянин до епископ, за честолюбието, което го кара да лиши александрийските и антиохийски патриарси от техните древни привилегии и да ги подчини на своята власт, за светотайнственото узурпиране, което се изразява в това, че навсякъде, на думи и в писма, се нарича вселенски патриарх, докато дори апостол Петър не е наричал сам себе си universalis apostolus, а папа Лъв, макар и да му е бил предлаган този титул, го е отказал.[23] Посланието на императора до папата, както и това на Керуларий не са стигнали до нас, а в отговора на папата императорът е възхвален за неговото благочестие и за умиротворяването на църквите, като съименник и приемник на Константин Велики. И папата го моли и увещава да върне и да утвърди привилегиите, дарувани някога на Римската църква от великия Константин,[24] заедно с патримониите на Римската църква на територията на Източната империя и се оплаква от патриарха, започнал гонение срещу Латинската църква и не побоял се да анатемоса всички, приемащи тайнството с опресноци, стремящ се при това да лиши и останалите източни патриарси от древното им достойнство.[25]

Папата не можел да забрави и Петър Антиохийски, който известно време преди това се бил обърнал към него с общително послание. Хвалейки го за почитта му към апостолския престол и напомняйки, че Римската църква с апостолския престол е глава, към която всички трябва да се обръщат по най-важните и трудните дела на църквите, папата убеждава Петър да отстоява достойнството на своята църква, като трета по ранг и излага изповедание на вярата с включено filioque. Освен това, без съмнение по папска инициатива, с послание към Петър се обръща и архиепископът на Венеция Доминик. По всичко личи, че папата се е надявал, – както смята и Гфрьорер[26] – че едно откровено изявление от антиохиеца ще предразположи Керуларий към повече отстъпчивост, а че точно Доминик е избран от папата за кореспонденцията с Антиохия се обяснява първо с това, че папата бил оказал някакви услуги и на Венецианската катедра, и на самото венецианско правителство и следователно имал правото да разчита на благодарността на Доминик, който сам принадлежал към най-знатните семейства на Венеция, и, второ – с това, че тъкмо венецианците са поддържали живи търговски отношения със Сирия. И така, Доминик, наричащ себе си „патриарх” на Венеция (което, както ще видим, дава повод на антиохийците да го укорят), в своето послание защитава Римската църква от обвиненията срещу нея за опресноците.

Така, ако папата бил готов да прослави императора като съименник и приемник на Константин Велики, то в същото време не проявил и най-малко желание да направи каквито и да е отстъпки на патриарха. В този дух са съставени посланията на папата, в този дух трябвало да действат и легатите, изпратени в Константинопол с тези послания и със специалната мисия да решат всички спорни въпроси. Легатите са изпратени при императора, а не и при него, и патриарха – в посланията на папата до патриарха за тях не се споменава и дума, докато в посланията до императора се споменават имената им, а самите те се препоръчват на благосклонното му внимание и покровителство. А те са трима: известният ни вече кардинал Хумберт, канцлер на Римската църква (роднина на германския имп. Хенрих III), Фридрих и архиепископът Амалфи Петър, който, поради някакви причини, бил напуснал своята архиепископия и живеел в Рим, ползвайки се с близостта и доверието на папа Лъв IX.

Императорът приема легатите с подобаващата чест и ги отвежда в помещение в двореца на Източника (Πηγή). Както става ясно от думите на самия Михаил Керуларий от посланието до Петър Антиохийски, с папските легати той се е срещнал само веднъж и, както ще видим при излагането на съдържанието на това послание, на тази първа и единствена среща става очевидно, че между тях и патриарха не ще е възможно никакво мирно съглашение. Така, на мястото на мирните преговори, те организират защитно-нападателна кампания против нападението към Римската църква в посланието на Лъв Охридски. Кардинал Хумберт – без съмнение със знанието и съгласието на Константин Мономах – съставя диалог между Romanus и Constantinopolitanus, в началото на който се възпроизвежда текстът от посланието на Лъв Охридски, озаглавен направо: „Michael, universalis patriarcha novae Romae, et Leo archiepiscopus Acridae metropolis Bulgarorum dilecto fratri Ioanni Tranensi episcopo”. В дълга поредица от точки, римлянинът оборва посланието, започвайки от предисловието, при което от само себе си се разбира, че най-голямо място е отредено на опресноците, и на свой ред упреква гърците за техните различни обряди и обичаи като например, че съвкупяващи се с жени пристъпват към служение в олтара, че тежко заболели при раждане или менструация жени не могат да получат причастие, а младенците, умиращи до осмия ден, се обричат на вечни мъки, тъй като преди този ден не са допускани до кръщение и пр. В заключение разпаленият полемист заплашва гърците, че за тези и за още много други нередности, изброяването на които би било дълго, в случай на неразкаяние те ще бъдат предадени на необратима анатема и в този, и в бъдещия век – и от Бога, и от всички католици, за които Христос е положил душата Си. Гледна точка, която, както ще видим, далеч не е била по-добра от тази, на която са стояли съставителите на посланието на Лъв Охридски.

Веднага след това Хумберт трябва да отговаря на споменатия трактат на Никита Ститат, написан вероятно след пристигането на легатите в Константинопол, а може би и по-рано. Острото му възражение спрямо този полемичен трактат поразява със своята несдържаност. Той започва своята „responsio sive contradictio” с това, че – ако Никита е прочетял внимателно Правило 4 на Халкидонския събор – то той щял да се задоволи с монашеския покой, молитвата и поста в манастира, без да се намесва в църковни дела. Нарушавайки пък това постановление, той е и отлъчен от самия събор за греховете си. Никита – по-глупав от магаре (stultior asino), бил замислил да съкруши челото на лъва, адамантовата твърдиня; той не бил никакъв презвитер, а остаряло от злоба стогодишно момченце; по-скоро Епикур, отколкото монах, за когото било по-подходящо да живее в амфитеатъра или в цирка, отколкото в манастир (по повод обвиненията на Никита за безбрачието на латинското духовенство). Самото му прозвище Пекторат показвало, че на гърдите си (super pectus) носи древния змей. В своя трактат срещу латините Никита е не по-добър от развратените и бесновати кучета (perversis et rabiosis canibus) Юлиан и Порфирий. Заедно със своите съучастници Михаил и Лъв Охридски Никита е еретик и хулител, по дяволско внушение излагащ заразно учение (pestiferam doctrinam diabolica suggestione). Опровергавайки по същество учението му за опресноците и квасния хляб, Хумберт постоянно изпълва речта си с подобни комплименти. Реално той е можел да изобличи Никита в невежество – задето е приписал на Шестия вселенски събор и папа Агатон неща, които те не са решавали: съборът е бил свикан за опровергаване ереста на монотелитството, а не за налагане на римляните на нови учреждения. Но позоваването на актовете на събора, което той прави, – уж на имп. Константин Погонат била заявена римската традиция на опресноците – не се оправдава от съдържанието на тези актове.

С аргументите на Никита, основани на Апостолските постановления, Хумберт се справя успешно, посочвайки че книгите, приписвани на Климент, и приписваните на апостолите правила са просто апокрифи и от тях Църквата приема само петдесет. Тъй като защитавал брака на свещениците, Никита бил вероломен стеркоранист[27] (perfidus stercorianista), както и николаит – тъй като бракът на свещениците уж произхождал от ересиарха дякон Николай и не е брак, а прелюбодеяние. Римската църква, основана от първия от апостолите върху краеъгълния камък, Който е Христос, винаги е била чужда и на тази, и на други ереси, свойствени само на онази църква, която е повредил Арий, осквернил е Македоний и която е родила змии като Несторий, Евтихий, монотелитите, теопасхитите и др. Заключението пък е жалкият Никита, докато не се поправи, да бъде под анатема, заедно с всички упорстващи в превратното му учение – желаещ поради глупостта си да бъде учител, той не разбира онова, което учи и което твърди и за него, – който никога не се е учил да говори, е по-добре да изучи науката на мълчанието. Тъй като никъде в посланието на Лъв Охридски, нито в трактата на Никита не е засегнато латинското учение за изхождането на Светия Дух, то и Хумберт не полемизира с него. В полемиката преди финалното разделение на църквите този въпрос остава настрана и ако по-късно Керуларий говори за него в посланието си до Петър Антиохийски, както и той – в своя отговор до Керуларий (като ще видим, че и двамата не гледат еднакво на проблема), то на латините не се налага да спорят с източното учение по този въпрос и да защитават своето собствено.

Ефектът от това остро възражение на Хумберт срещу Никита е впечатляващ. На 24 юни 1054 г. императорът, с целия двор и легатите, посещава Студийския манастир, където пребивава Никита, който се признава за изобличен, сам анатемосва книгата си и всички хулители на Римската църква, а самата книга изгаря. На другия ден посещава легатите в двореца, където те живеят, и е приет дружелюбно. Възобновява и анатемите си срещу хулителите на Римската църква, така че легатите го приемат в общение и той става „приятел”. Така разказва Хумберт в отчета си за пътешествието. Димитракопулос оспорва този факт, основавайки се на това, че трактатът на Никита е оцелял в ръкописи и значи не е бил изгорен – ergo Хумберт е измислил нещо, което не се е състояло. Няма съмнение обаче, че този трактат е бил разпространен в копия още до дебата на Никита с легатите, тъй като е бил съставен точно с такава цел. А и самият Никита е могъл да остане „приятел” на легатите само за кратко, докато те са пребивавали в столицата под покровителството на императора – когато победата печели патриархът, без съмнение той е побързал да изглади вината си пред него и да възстанови текста на своя трактат – дори изгореният екземпляр да бил единственият, съществуващ към този момент.[28] А че скоро Никита престава да е „приятел на легатите”, става ясно от новите му полемични произведения за Светия Дух против латините и за опресноците – против арменците. Ето защо, ние нямаме основания да подлагаме на съмнение правдивостта на разказа на Хумберт и можем да си представим колко засегнат е бил патриархът при поражението и отстъплението на своя съюзник, принуден да анатемоса собственото си произведение и всички хулители на Римската църква. Това е бил удар право в лицето на патриарха, който е бил инициаторът и вдъхновителят на тези „хули”.

Вече беше казано, че патриарх Михаил Керуларий – като научил за преписката на Петър Антиохийски с папата (а и с Доменик Венециански) – сметнал за необходимо да вземе мерки, за да отклони симпатиите на Петър от Запада и да го привлече на своя страна. Справедливостта изисква да кажем, че писмото на Керуларий до Петър хвърля неблагоприятна светлина върху Константинополския патриарх и че гръцкият историк Димитракопулос, представящ историята на разделението на двете църкви с думите от това послание, е много далеч от истинската ἱστορία τοῦ σχίσματος[29].

„До мен дойде слух, – пише Керуларий – че както ти, така и Александрийският и Йерусалимският патриарх споменавате името на папата в църковните диптиси. Странно е, особено у теб, да видя подобно незнание. Известно е, че от времето на светия и вселенски Шести събор, и през цялото по-късно време, името на папата беше зачеркнато от нашите диптиси, тъй като тогавашният Римски папа Вигилий не пожелал да дойде на този събор и да произнесе анатема срещу съчиненията на Теодорит и на Ива. От тогава и до днес папата е отлъчен от Католичната църква и затова ни се стори невероятен слухът за споменаването му, особено от теб – мъж, отличаващ се със знание и разсъдителност”.

Керуларий съобщава на Петър, че, като се е наслушал за добродетелите и т. н. на папата, решил да му прати писмо, но това писмо хванал Аргир и от името уж на папата изпратил чрез самозвани легати в столицата писмо, което на практика било съчинено от самия Аргир.

„Самозваните легати, – продължава Керуларий – като пристигнали в столицата, се явили първо пред императора – с високомерен вид и походка (μετὰ σοβαροῦ καὶ γαύρου σχήματος καὶ φρονήματος καὶ βαδίσματος), а след това дойдоха при наше смирение, показвайки всяческа гордост, високомерие и самохвалство (ὑπερηφανία, ἀλαζονία καὶ αὐθάδεια), без изобщо да ни приветстват, нито да сведат глави за обичайния поклон (προσκύνησις).[30] Не искаха и да чуят да седят с нас на официално заседание (ἐν τῴ σεκρέτῳ) по-назад от митрополитите, както според древните обичаи би следвало, смятайки това за най-голяма обида. Даже и на императора не оказаха никаква почит, но, възвеличавайки се и въобразявайки си твърде много за себе си, влязоха в двореца с кръст и скиптър. И ето, като не изпълниха нищо от това, което следваше да направят, ни предадоха запечатано послание и веднага си тръгнаха”.

Счупвайки печата, патриархът веднага се убеждава, че посланието е лъжливо, тъй като в него се съдържа същото, което по-рано лично му е говорил и Аргир, когато е бил в Константинопол – особено по отношение на опресноците, заради което е бил трикратно и четирикратно изключван от божественото Причастие.

„Бе ни връчено – казва между другото Керуларий – от наместника и антиохийски дук Склир копие от твоето послание до Градския (Венециански)[31] епископ. Като го прочетох се оказа, че в посланието се говори особено много за опресноците (!), при изпускане на другите по-тежки заблуди на латините, а ако и той, Доминик, е писал така на твоя святост, то е понеже за това му писа наше смирение, но нищо такова не сме обявявали нито на самия папа, нито на някого другиго от епископите – с изключение на посланието, копие от което сега ти изпращаме”.[32]

Сетне в посланието до Петър Антиохийски се говори за различни други заблуди на латините, в това число такива, за които няма и дума в посланието на Лъв Охридски, нито в трактата на Никита, като например за употребата за храна на нечисти неща, за яденето на месо от монасите, за употребата от тях на свинско месо и даже на кожа, за изхождането на Светия Дух и от Сина, за позволяването на брак между двама братя и две сестри, за неправилния начин за причастяване, състоящ се уж в това, че единият вкусва опресноците, а другите го целуват, като чрез тази целувка и се причастявали, за носенето на пръстен от епископите като знак за съюза им с църквите, като техни жени, за самоличното участие на епископите в сражения, за кръщението с едно потапяне и с напълване на устата на кръщавания със сол, за непочитането от латините на мощите и даже на св. икони (малко по-късно Теофилакт Български нарича това обвинение срещу тях „σατανικὴ συκοφαντία” – „дяволска клевета”[33]), за уж непризнаването на великите учители Григорий, Василий и Златоуст за светци.

„Което обаче бе най-важно и тежко от всички техни заблуди – издава се Керуларий (макар и в обръщенията, пряко адресирани до Западната църква да не става дума за този важен пункт) – беше твърдението на легатите, че те са дошли тук не за да ги поучат или да спорят с тях, а да учат и задължават да се пазят техните догмати, като тези неща те говореха с власт и безсрамие (μετ᾽ ἐξουσίας καὶ ἀναισχυντίας)”.

Легатите, разбира се, са пристигнали в Константинопол като представители на епископа, смятащ се за висша църковна власт, при което изпратени не при патриарха, а при императора, така че Керуларий напразно е очаквал, че те ще му окажат същото „поклонение”, което му е оказвало общуващото с него гръцко духовенство. А мястото, което им е посочил Керуларий – по-назад от гръцките митрополити – било абсолютно нарушение на традиционния църковен ред. От историята е известно, че на вселенските събори легатите са заемали винаги място, по-високо от самите патриарси, а не само от гръцките митрополити, така че позоваването на Керуларий на „древен” обичай говори или за непознаване на историята, или за съзнателно отклоняване от истината. Тридесет и пет години преди сблъсъка на Керуларий с легатите, пак в Константинопол се случва любопитно събитие, описано от Кедрин.[34] В деня на Петдесетница възниква голям смут заради заеманите места по време на богослужението, понеже митрополитите не искат да допуснат патриаршеските синкели по-високо от тях. Твърде възможно е синкелите,[35] не без волята на патриарха, да са имали претенции за по-висш ранг от митрополитите, а те вероятно са усещали зад себе си подкрепата на двора.[36] Така, ако в Константинопол даже синкелите на патриарха не са били доволни да стоят по-ниско от митрополитите, а са се опитвали да получат по-висок ранг за себе си, то предложението към римските легати да заемат по-нисши места от митрополитите е било откровено оскърбление от най-предизвикателен характер.

Един факт би могъл да свидетелства в полза на Керуларий: легатите са тръгнали от Рим през януари 1054 г. и пристигат в Константинопол не по-рано от юни. В същото време през април умира папа Лъв IX и цяла година Римската катедра остава вакантна, така че престоят им в Константинопол съвпада с времето на вакантност на папския престол. Това обстоятелство е повод Скабаланович да каже че „… за Керуларий, който е бил възпитан във византийската формалност и етикет, е било трудно да разбере, как може да има посланик без този, който го праща, упълномощен без упълномощител, и той е бил убеден или поне е искал да убеди другите, че легатите не са били истински, а самозвани посланици на папа Лъв”.[37] Трябва обаче да се предполага, че византийският формализъм и етикет в императорския двор са били най-строго спазвани, а виждаме, че императорът е признавал легатите като посланици на папата, така че патриархът не е имало какво тук да разсъждава, още по-малко е трябвало да съчинява небивалици за фалшификации на Аргир. При това срещата на легатите с патриарха извън съмнение е трябвало да се състои в началото на пребиваването им в Константинопол, когато вестта за смъртта на папата все още може и да не е била пристигнала.

Керуларий не изказва личните си възгледи за висшата църковна власт; при него няма и намек за наивната теория за петте чувства, която достопочтеният Антиохийски патриарх развива подробно в посланието си до Доминик Венециански, макар че сам Керуларий разказва, че копие от това послание му е било дадено от антиохийския дук Склир и, следователно, познава съдържанието му. Теорията за петте чувства не е могла да намери съчувствие у Константинополския патриарх. Наистина, той не се решава да изрази открито несъгласие, но дава косвено да се разбере, че не ѝ е привърженик – той възлага да Антиохийския патриарх поръчението да проучи, верни ли са достигналите до Керуларий слухове, че в източните патриаршии, в църковните диптиси се споменава и името на папата и че до общение се допускат хора, „приемащи опресноци”.

Самата теория на Петър Антиохийски за петте чувства, изложена в посланието му до Доменик, заслужава да се разгледа отделно. Може да се каже, че в това послание тя намира своя класически израз. Петър изразява изненада от факта, че предстоятелят на Аквилея нарича себе си „патриарх” – при все че за целия свят Божията благодат е установила само петима: Римски, Константинополски, Александрийски, Антиохийски и Йерусалимски, а и от тях, строго погледнато, единственият, комуто принадлежи тази титла, е Антиохийският, тъй като и Римският, и Александрийският се наричат папи, а Константинополският и Йерусалимският – архиепископи. Изхождайки от мисълта, че всички те са равни помежду си, въпреки различните титли, Петър моли Доминик да приеме следното съображение: Тялото на човека се управлява от една глава; членовете в него са много, но всички се ръководят от пет чувства: зрението, слухът, обонянието, вкусът и осезанието. Същото е и с Христовото Тяло, т. е. Църквата на вярващите. Много народи влизат в него, като че са членове, и под ръководството на петте чувства, т. е. на великите престоли, се управляват от едната Глава – Христос. Както освен петте чувства няма друго, така и освен петимата патриарси не може да има друг. И така, от тези пет престола, като от чувствата, се ръководят всички национални църкви и всички местни епископи са под главенството на Христос, истинния Бог. И как тогава може някой да се нарича шести патриарх, когато човешкото тяло няма шесто чувство? Като примери тук се дават Българският архиепископ и йерарсите на Вивилон, Ромагирис или Хорасан и въобще епархиите в целия Изток.

„Там ние изпращаме – казва Петър – архиепископи и католикоси, които биват ръкополагани за митрополити в отделните части на тези страни, а тези имат на свой ред подчинени много епископи, но нито един от тях никога не се е наричал патриарх”.[38]

Достигналото до нас послание-отговор от Петър Антиохийски до Керуларий не е могло да бъде приятно за последния, макар Петър да останал с впечатление за намеса на Аргир в църковните дела, т. е. Керуларий е успял да го убеди в самозванството на легатите. Петър започва с поправка на грубата историческа грешка относно времето на изключване името на папата от църковните диптиси, като между впрочем, от учтивост, приписва това невежество не на самия Керуларий, а на неговия хартофилакс. И казва, че се срамува от съдържанието на полученото послание, особено ако такова е пратено и до останалите патриарси. С ирония говори за константинополския хартофилакс, че може би е силен в риторическата наука, но, поради младостта си, още не е достатъчно сведущ в църковните дела и го сравнява, употребявайки израза на Йоан Лествичник, с младото вино, което току-що е било източено. Вигилий – поучава Петър Керуларий – е по времето на Петия, а не Шестия събор, а между двата са минали 139 години.[39]

„Вигилий е бил само за кратко отделен от общение, тъй като е имал разногласие с патриарх Мина, но след уреждането му мирът между двамата бил възстановен. По време на Шестия събор папа бил Агатон, мъж най-достоен и мъдър в божествените дела. А и сам помня, – добавя Петър – че при блажената памет на предшественика ми Йоан Римският папа, който също бе Йоан, присъстваше в църковните диптиси. Нещо повече – и в самия Константинопол, когато аз бях там преди 45 години, при приснопаметния патриарх Сергий, името на папата бе включено в диптисите, а по какъв начин след това е било преустановено произнасянето му, не ми е известно”.

Прочел на Керуларий – уж на неговия хартофилакс – урок по църковна история, Антиохийският патриарх пристъпва към разглеждане на заблудите на римляните като различава такива, които подлежат на осъждане и трябва да бъдат избягвани, и такива, които допускат лечение, и, накрая такива, на които не трябва и да се обръща внимание.

„Какво е това, например, епископите да си бръснат брадите и да носят пръстени в знак на обручението си с Църквата? Нали и ние – казва Петър – в чест на върховния апостол Петър като основа на Църквата, бръснем темето си (ταράρα, παπαλήθραν, tonsuram, от което става ясно, че по онова време източното духовенство е стригало темето на главата, оставяйки отстрани коса). Що се отнася до сквернояденето и до употребата на сланина и свинско месо от монасите, то подобно може да се намери и при нас – във Витиния, Тракия и Индия; ядат врани, пуйки, гълъби, таралежи –та нали никое Божие творение не бива да се отхвърля, ако се приема с благодарност, за което свидетелства книга Деяния (известното видение на ап. Петър), и което се потвърждава от думите на Василий Велики и Пахомий”.

Друго нещо е добавката към символа. По този пункт Петър Антиохийски отново проявява своята собствена неувереност в историята, приписвайки на Първия вселенски събор установяването на учението за изхождането на Светия Дух от Отца и разсъждава така:

„Ако е вярно това, което пишеш – добавя Петър – римляните вероятно са загубили списъците на Първия Никейски събор при завоюването на Рим от вандалите, от които са се научили да арианстват и да кръщават само с едно потапяне”.

При все това Антохийският патриарх призовава Константинополския към мир и братска любов:

„Защото и латините – казва той – са наши братя, макар че поради недодяланост и необразованост често се случва да отстъпват от дължимото, следвайки собствените си желания, но от варварски народи не бива да се изисква това, което се изисква от възпитани хора. Достатъчно е, че правилно изповядват Светата Троица и тайната на Въплъщението”.

Петър строго порицава латинската забрана свещениците да имат жени, а също и употребата на месо и сирене в първата неделя на поста, а що се отнася до опресноците не повтаря своята аргументация в полза на гръцкия обряд, позовавайки се на своето послание до Доминик. Ако пък латините ядат удушено или двама братя се женят за две родни сестри, то това се прави, вероятно, не по заповед на папата или епископите, а поради злоупотреба, както и при нас без наше знание са възможни злоупотреби.

„В Студийския манастир например – да не те ядосва това, – казва Петър – дяконите си слагат пояси – съвсем несъобразно с църковното предание – и ти, който положи толкова усилия да изкорениш този обичай, не успя да постигнеш целта си. Тогава чудно ли е, ако ние не успеем да отвърнем гордия и надменен народ (т. е. латините) от свойствените му обичаи?”.

Обвиняването на латините в непочитане на св. икони Петър направо отхвърля, като се позовава на това, че папа Адриан, който е „председателствал (!) Седмия събор”, е анатемосал иконоборците, и че много икони от Рим са доставени в Константинопол и че франките-поклонници, когато са на Изток, посещават тукашните храмове и въздават на иконите всяческо почитание. След това още веднъж Антиохийският пастир горещо и усилено моли Константинополския да не довежда нещата до разрив. Посланието му е ценен исторически документ, който свидетелства, че по онова време на Изток е имало човек с християнско чувство и със здрав разум, който не само различава в латинските заблуди важното от неважното, но дори и не допуска мисълта за разрив – даже заради такива заблуди, които смята за важни. Тази чест и ще му остане завинаги в историята, въпреки че в конкретния случай достопочтеният Антиохийски патриарх е закъснял със своето помирително послание. Събитията в Константинопол тогава се развиват така бързо, че когато посланието е получено, разривът вече е бил факт.

От посланието на Керуларий до Петър видяхме, какво чувство са оставили у него легатите по време на личната им среща. Говорихме и колко неприятно е било за него отстъплението на Никита. Ще прибавим още, че – по всяка вероятност – с идването на легатите в Константинопол латинските църкви, които по заповед на патриарха са били затворени, сега са били отново отворени а може би са открити и други – по заповед на императора. За това съдим по отчета на легатите за тяхното пътешествие (по-долу), в който те пишат, че са напуснали столицата, „уреждайки делата в тамошните латински църкви”. Патриархът бил раздразнен, но и сдържан и изчаквал, следвайки приетата от него политика да избягва всякакви допълнителни срещи и обяснения с легатите. Пък и не му се наложило да чака много дълго. Римските легати се оказват недалновидни и невнимателни дипломати – хора несдържани и нетактични. Извадени от търпение от уклончивостта на патриарха, правеща невъзможно воденето на преговори и осланяйки се на императорската подкрепа, легатите решават да смирят Керуларий чрез публична демонстрация. Вероятно са разчитали, че с това ще възстановят общественото мнение срещу патриарха като виновник за злото и дори са предвкусвали удоволствието си да видят неговото низвержение – при отсъствието на съчувствие към него от страна и на императора, и на народа. Така, на 16 юли 1054 г. те влизат в „Св. Софѝя”, която е била изпълнена с молещ се народ, и, след като държат пред народа реч, в която се оплакват от упоритостта на патриарха, слагат на престола грамота – с присъда за отлъчване от Църквата на Керуларий и на неговите единомишленици, а сетне, излизайки от храма, отърсват праха от нозете си с възгласа „нека Бог види и съди” (videat Deus et judicet).

Дежурните дякони, които без съмнение не са успели да се окопитят веднага от небивалата случка, свалят грамотата от престола и я предават на патриарха, който след известно колебание я взема, за да не допусне нейното разпространение и заповядва тя да бъде преведена на гръцки език. В грамотата се заявявало, че светият Римски – първи и апостолски – престол, който – като глава – имал грижата за всички църкви, предвид църковния мир и полза бил изпращал тях – своите апокрисиарии – в царстващия град, за да узнае чрез тях истинни ли са или не достигналите до него слухове; че легатите се били радвали на благочестието на императора, клира, сената и народа и що се отнася до стълбовете на империята и най-почетните ѝ граждани, били видели този град като християнски и православен, но намерили един, който ги опечалил, а именно Михаил – поради злоупотреба наричан патриарх, и неговите привърженици, които всекидневно разпространявали в столицата плевелите на своите ереси. При него и привържениците му открили всевъзможни ереси: симонитство, валентинианство, арианство, донатизъм, николаитство, северианство, духоборство, манихейство и назорейство – отнасяйки към всяка от изброените ереси особеностите, по които Източната църква се отличавала от Западната. Заради заблужденията си Михаил бил поканен за разкаяние пред папа Лъв, но не се опомнил и отказал среща и разговор с тях – представителите на папата, които желаели само да изкоренят причините за тези злини. Забранил службите в латинските църкви, затваряйки ги още преди идването на легатите, обидно наричайки ги азимити и всячески ги преследвал, така че – в лицето на синовете на Латинската църква – осъдил самата Апостолска катедра, при което, в противовес на нея, наричал себе си Вселенски патриарх. Ето защо, легатите, с властта, дадена им от Светата и неразделна Троица и в името на Апостолския престол, когото представлявали, както и на православните отци от седемте вселенски събори на цялата Католична църква, провъзгласявали анатема на Михаил, поради злоупотреба наричан патриарх, а всъщност неофит и само от човешки страх станал монах, както и на Лъв Охридски, и на сакелария Константин – стъпкал с крака латинската Жертва, и на всички негови последователи, ако не се разкаят.

Тази грамота остава тъжен исторически документ и свидетелство за убожеството на представителите на Римската църква, които не са били в състояние да разберат, че обявяването на Михаил за еретик задето защитава източната практика и признаването в същото време за православни на императора и народа, които също са подкрепяли източната практика и не биха я нарушили в полза на западната, е същинско логическо противоречие, граничещо с липса на здрав смисъл. Ако се бяха ограничили с осъждане на непризнаващите Римската църква за църква, само защото има други особености от източната, то и правото, и здравият разум щяха да бъдат на тяхна страна. Така те биха останали в отбранителната позиция, в която латинският свят е поставен от действията на Керуларий. А сега сами – без да разбират какво правят, нападали Източната църква. Предавали на анатема Михаил, докато не се разкае (nisi forte resipuerit), ала в какво е могло да се състои това разкаяние? Не в това да спре да упреква Римската църква и да прекръщава латините, а в това да престане да проповядва учението за изхождането на Светия Дух от Отца, да защитава брака на духовенството и Евхаристията с квасен хляб. Запазила се е и още една формула на отлъчването, произнесена от легатите устно – в присъствието на императора и сановниците: на всеки, който упорито противоречи на вярата на св. Римски и апостолски престол и нейната Жертва, да бъде анатема маран-ата и да не се смята за католичен християнин, а за еретик-прозимит.[40] Тази формула е била малко по-обмислена, макар че и в нея някой пак е наречен еретик – прозимитите, в противовес на азимитите.

И последиците от тази необмислена стъпка на легатите не закъсняват. Ето какво разказват сами те в своя доклад или отчет за пребиваването си в столицата. След като били уредили нещата в латинските храмове в Константинопол и анатемосали всички, които ще се причастяват от ръцете на гърка, който бил обиждал латинската Жертва (а това вече е съвсем различно от казаното в отлъчителните формули!), легатите се били отправили по обратния път, богато надарени от императора. По настоятелната молба на Михаил обаче, който уверявал, че искал да проведе среща с тях, императорът ги бил върнал от път. Когато те отново се били настанили в двореца на Източника ересиархът Михаил започнал да се старае на следващия ден да ги завлече в храма „Св. Софѝя” и там, като прочете грамотата в изопачен вид, да настрои и насочи народната маса срещу тях. Умният император, като предвидил какво може да се случи, настоявал патриархът да организира заседание непременно в личното му присъствие и когато той решително отхвърлил това предложение, императорът заповядал легатите веднага да се отправят на път, което те и изпълнили. Михаил – разгневен, че успели да се изплъзнат от ръцете му – предизвикал бунт сред народа, така че императорът бил принуден да предаде на патриарха преводачите им Павел и Смарагд, които предварително били подложени на телесно наказание и остригване, и благодарение на това народното вълнение утихнало. По-късно императорът, като получил от града на русите най-достоверен екземпляр на отлъчителната грамота и като се уверил, че Михаил я е изопачил, лишил приятелите му от свойствените им длъжности, изгонвайки ги от двореца, а против самия Михаил и досега едва сдържал гнева си.

В синодния едикт, т. е. в постановлението или акта от заседанието (σημείωμα) на Константинополския синод, проведен под председателството на патриарха с участието на няколко епископи на 20 юли, т. е. петия ден след случилото се във Великата църква, също се разказва за този случай и за последвалите го събития. Отначало, със слова от енцикликата на Фотий се говори за хората,

„… излезли от мрака, т. е. от Запада, и които подобно на мълния, вихър, градушка или по-добре казано на див звяр се втурнаха в православната ни столица, за да я развратят с нечестивите си догмати. Тези хора положиха на престола на Великата църква грамота, която отлъчи нас и даже и цялата православна Божия църква и всички, които не приемат нечестивите им догмати, и, тъй като желаем да бъдем благочестиви и да разпространяваме православната вяра, те ни обвиниха в най-различни неща, а именно, че ние не допускаме подобно на тях бръснене на бради, извращаващо човешкия образ, приемаме причастие от женени презвитери и не желаем да повреждаме символа, утвърден от всички вселенски постановления”.

При това аргументите в полза на източното учение за изхождането на Дух Свети се излагат отново според енцикликата на Фотий, макар че този пункт въобще не е бил засегнат в предходната полемика и въпреки че самият Фотий, който пръв е повдигнал обвинение по този пункт, не е сметнал за нужно да повдига спорния въпрос на събора от 879-880 г. Синодният едикт на Михаил Керуларий вижда в латинското учение ереста на Македоний. За легатите се казва същото, както в посланието на Керуларий до Петър Антиохийски: че те са самозванци, че папата никога не ги е изпращал, а те се явили по собствена воля, подбуждани от коварните съвети на Аргир с послание с фалшив печат. Относно акта за слагането на грамотата на престола се обяснява, че иподяконите, като я съборили оттам, карали сложилите я да си я вземат обратно, а когато онези отказали, патриархът, за да попречи на нейното разпространение, я взел при себе си и заръчал на познавачи на италианския (Козма, Петър и монаха Йоан), да я преведат на гръцки. Сетне се възпроизвежда текстът на отлъчителната грамота, на който обаче се приписва това, което вече споменахме, а именно – alia excommunication in praesentia imperatoris et optimatum viva voce.

„Наше смирение – четем нататък в едикта – разговаряхме с императора по повод тази дръзка постъпка. Императорът изпрати да върнат тези хора, тъй като те ден по-рано си бяха тръгнали от града. Те обаче, връщайки се, отказаха да се видят с патриарха или да се явят на заседание на синода за обяснение на своята нечестива постъпка, заявявайки, че биха могли да кажат и още неща срещу православието на патриарха, отколкото е било казано в тяхната була, и заплашваха, че по-скоро ще вдигнат върху себе си ръце, отколкото да се явят пред патриарха или синода”.

Патриархът е известен за отговора на легатите чрез специално пратеничество на императора. Сетне императорът, като видял нежеланието на споменатите да се явят при патриарха и неговия синод, не желаейки, от една страна, да допусне насилие към представящите се за посланици, а, от друга – като не искал да остави ненаказана такава постъпка, изпратил ново посланичество при патриарха, в чийто състав между другото се споменава и „ипатът на философите” (Псел, който е носил този официален титул) и който връчва на патриарха собственоръчното послание на императора. Текстът на това послание се възпроизвежда дословно в синодния едикт. В него се казва:

„Светейши владико, изследвайки станалото, наше царско величество прецени, че коренът на злото са били преводачите и приятелите на Аргир, а също и някои от чуждоземците. Нямайки възможност да предприемем нещо по отношение на тези виновници за злото – след изпълняването върху тях на телесно наказание – ние ги препращаме към твоя святост, да се научат и други занапред да не вършат такива дързости. Самата грамота трябва да бъде изгорена в присъствието на всички, след като се предадат на анатема тези, които са дали съвет или са издали, или написали, или са се отнесли с одобрение към случилото се. Освен това, заповяда под стража да се заключат зетят на Аргир и неговият син”.

Въз основа на тази царска заповед, се казва в едикта, съставителите на грамотата и подстрекателите и помощниците са били предадени на анатема в присъствието на императорските пратеници на заседание на синода, но оригиналът не е бил изгорен, а съхранен в хартофилакия – за вечно безчестие и вечно осъждане на изреклите такива хули срещу Бога. В началото на едикта се отбелязва, че на заседанието са присъствали 12 митрополити и двама архиепископи, а в края се добавя, че при провъзгласяването на анатемата са присъствали още седем епископи, които по това време се намирали в столицата.

Без да губи време и вероятно без да дочака отговор на първото си послание към Петър Антиохийски, Керуларий бърза да изпрати в Антиохия ново послание, в което римските легати пак се представят като самозванци, пратени всъщност не от папата, а с фалшива грамота от Аргир. Техните обвинения са представени като насочени не към Керуларий, а към цялата Източна църква. Керуларий бил избегнал срещата с тях, тъй като „бил убеден в тяхната непоправимост” и защото „смятал за свой дълг да не влиза с римските легати (!) в преговори без другите патриарси”. Адресатът на посланието е уведомен за полагането на нечестива грамота на престола на „Св. Софѝя”, съдържаща анатема срещу цялата Православна църква за това, че православните не желаели да се бръснат като латините, че приемали причастие от женени свещеници, в Евхаристията ползвали квасен хляб и не изповядвали Светия Дух като изхождащ от Отца и Сина.

„По-добре щеше да бъде, ако тази нечестива грамота бе изгорена и не бе стигнала до очите ни, – пише Керуларий – но това не се случи, тъй като тя беше положена в присъствието на всички неделни иподякони и на някои други. Въпреки това ние не пожелахме да мъстим за хулата против нас, или по-добре казано, против всички православни, за да не дадем повод за съблазън в Рим (!) – още повече, че заемащият първото място в това посланичество наричаше себе си канцлер на Римската църква и братовчед на краля и на папата. Впрочем, тази хула и тези, които я произнесоха, ние с пълно право и по заповед на императора предадохме на анатема по време на заседанието на синода и много убеждавахме виновните да се явят пред нас и да се отрекат от всичко, съдържащо се в нея, както и от изопачаването на светия Символ. След като пък те отказаха да последват нашето увещание и заплашваха сами да се погубят ако бъдат принуждавани, ние сметнахме за необходимо да пристъпим към анатемосване на техните хули”.

Михаил твърди, че бърза да извести Антиохийския патриарх за станалото, тъй като оскърблението било насочено и срещу него; второ – защото става дума за вярата, а Петър е неин твърд защитник; и, накрая, защото е необходимо възможно най-скоро да бъде известен за събитията, за да не получи неверни сведения от Рим и така да може да им даде достоен отговор. На Петър е препоръчано да изпрати копие от това послание и до другите източни патриарси и да им припомни и от свое име, че трябва да горят от ревност по истинската вяра и при запитване от Рим да дадат достоен отговор.

Както видяхме сведенията, с които разполагаме за юлските събития през 1054 г. в Константинопол и които идват, от една страна, от отчета на легатите за пътуването им и, от друга – от синодния едикт и второто послание на Михаил Керуларий към Петър Антиохийски, се разминават в много отношения. Допускайки, че в своя отчет легатите са изложили развитието на нещата едностранчиво и невярно, както и че самата тяхна грамота и отлъчителна була е необмислена и пълна с противоречия, в същото време трябва да имаме предвид и това, че синодният едикт на Керуларий, заедно с неговото (второ) послание към Петър Антиохийски, правят тъжно впечатление. За да изградим възможно най-ясна представа за действителния ход на събитията, трябва да вземаме предвид и едните, и другите сведения, които, въпреки своето противоречие, взаимно се допълват. В синодния едикт се казва, че императорът върнал посланиците, за да дадат отговор на патриарха за проявената от тях дързост към него, а когато те отказали да се явят, заповядал да изгорят грамотата и да се анатемосат нейните съставители и всички причастни към това дело и одобряващи го. Освен това възложил вината за създалия се смут върху Аргир и излял гнева си върху членовете на неговото семейство, които били в Константинопол, а също и на преводачите. За самите легати твърде противоречиво се казва, че от една страна те не са легати, а самозванци, а от друга, че към тях не бива да се употребява насилие предвид техния лъжепосланически характер. Всеки случай те не са сред пострадалите и, следователно, им е дадена възможност да напуснат столицата. Изпращането на двете посланичества от императора до патриарха и собственоръчната заповед на императора са безспорни факти, но те се случват много бързо, спешно – в рамките на един и същи ден, когато протича и заседанието на синода, като при това те са в пълно противоречие с цялото предходно отношение на Константин Мономах към легатите. Рязката промяна е можела да бъде обусловена само от някаква крайна нужда и тя би останала необяснима за нас, ако нямахме на разположение отчета на легатите.

Те казват, че императорът ги бил върнал, не за да дадат отговор на патриарха за извършената от тях дързост, а защото патриархът бил изразил желание най-накрая да организира така дълго и напразно чаканата от тях среща. Напълно естествено е било те да се завърнат не като подсъдими, а в качеството на легати и заемат отново стаите си в двореца на Източника. Напълно естествено е било и императорът да настоява, срещата да се състои в негово присъствие и под негово председателство. Лично присъствайки, и, разбира се, не без внушителна сила, той се надявал, в случай на необходимост, да опази легатите от отмъщението на патриарха. Не е било нужно даже да променя грамотата им, както са подозирали легатите – достатъчно е било да бъде прочетен в присъствието на народа във Великата църква истинският текст, за да предизвика буря от негодувание у народа и тогава легатите едва ли биха успели да излязат живи от тази буря. Не може да има съмнение, че патриархът е бил отмъстителен и не е могъл да прости нанесената му обида. В своята обвинителна реч Псел много ярко представя тази черта от характера на Керуларий.

„Да предположим, – казва Псел – че някой го бутнел в тълпата, бидейки още десетгодишно момче – така се разсърдвал и проявявал своето злопаметство, че всеки ден, като виждал този човек, му напомнял за постъпката и нямал никакво снизхождение към него, нито кротост. Онзи молел за прошка, като казвал, че е минало много време от това дребно нарушение, че е нямал лош умисъл – всичко това само разпалвало неговия гняв. Той никога и с никого не се държал кротко. Сърдел се на мнозина, че преди 40 години, минавайки по улицата или по пътя, не го поздравили. Ако бил някой от клира, такъв веднага бил отстраняван от всички храмове – все едно бил извършил нещо забранено от закона. Ако пък принадлежал към синклита – обвинявал го в противозаконни действия и всеки път, когато виждал императора, го молел да накаже този човек и да го изключи от членовете на сената. Такова бреме бил той за тези, против които изпитвал злоба. И не обичал да обича никого, защото едни ненавиждал, а други преследвал…”.[41]

Напълно допустимо е в своята обвинителна реч Псел да е пресилвал нещата, но дори и при известен процент преувеличение, пак бихме получили характер, на когото е било неприсъщо да прощава жестоката и публично нанесена обида – и даже не една, а поредица такива, тъй като пребиваването на легатите в Константинопол е било една систематична обида за патриарха. В самия едикт, както и в посланието на Керуларий до Петър, се казва, че легатите били готови по-скоро сами да се погубят, отколкото да се явят пред патриарха. Даже Псел, в своя панигирик твърди, че легатите не пожелали συμμίξαι καὶ εἰς χεῖρας ἐλθεῖν,[42] т. е. ясно съзнавали очакващата ги участ и от тази участ императорът ги спасил. В отчета си легатите споменават важен факт, който не може да се смята за тяхна измислица, а напротив, потвърждава се от неоспорими исторически свидетелства – че са напуснали Константинопол с щедри дарове от императора, както за тях лично, така и за катедрата на св. Петър и за Монтекасинския манастир.

Историята на тези подаръци на Мономах е вече цяла епопея. Слуховете за тях се разпространяват далеч и възбуждат апетита както на източните, така и на западните.[43] От това се вижда, че до самия край легатите са се ползвали с благоразположението на императора и, следователно, още по-неочаквани са речите, с които сетне императорът се обръща към патриарха, както и езикът на императорското предписание. Очевидно, силите на Мономах стигат само за да спаси легатите, но сега вече сам трябва да спасява короната си: патриархът го развенчава като „защитник на православието” пред народа и организираният от него бунт, за който в отчета си говорят легатите, действително ще трябва да се е случил. Той спасява короната си, само защото патриархът обръща гнева си в милост, получил удовлетворение от двукратното посланичество, собственоръчно написания императорски рескрипт и предаването му на неколцина в качеството им на „козел отпущения”.[44] Рескриптът е включен даже в синодния едикт и така – по вярната забележка на Брейе – е сякаш забит на позорен стълб (comme cloué à un pilori honeux[45]), за публичното тържество на патриарха над легатите, над императора, а и над Аргир, защото за никого в Константинопол не било тайна, че легатите са действали солидарно с него и са се ползвали от явното покровителство на императора, който сега е трябвало да се отрече от тях и публично да признае предишния си начин на действие за грешен – с други думи, да се яви пред патриарха с наведена глава.

Още по-неприятно действа на читателя неискреният тон на последното писмо на Керуларий до Петър Антиохийски, където се казва, че Керуларий уж отказал среща с легатите, защото смятал, че няма право да влезе в диспут за вярата без участието на другите патриарси и поради въздържание, да не даде повод за съблазън на Рим и т. н. Най-правилно за него би било, ако наистина е бил убеден в тяхната нелегитимност, да се свърже с Рим и да проучи кои са тези лица. Но Керуларий, разбира се, няма нужда от това. В цялото му послание личи единствено желание да предупреди Антиохийския патриарх, че е възможно да получи сведения за константинополските събития от други източници и да го настрои негативно към Запада. Въпреки че ние не знаем нищо за по-късните възгледи на самия Петър, от факта, че неговият приемник, както ще видим, се явява на улиците на Константинопол по време на преврата в полза на Исаак Комнин, като личен агент на Константинополския патриарх, разбираме, че антиохиецът застава изцяло на негова страна. Не знаем вярно ли е свидетелството на легатите за станалото в столицата след тяхното заминаване, за което те са можели да знаят само по слухове – за фалшифициране на отлъчителната грамота от Керуларий, за уволняване от длъжност на приятелите и родствениците на патриарха и сдържания гняв на императора против самия патриарх. Известно ни е само, че наистина останалото време от управлението на Мономах преминава в глуха борба с патриарха, за която ще се наложи да говорим още.

Формулата на анатемата или на отлъчването от синодния едикт – съобразена със съдържанието на императорския рескрипт, е съставена по-внимателно и умно от тази на римските легати. Там няма осъждане на цялата Латинска църква – както пряко, така и косвено, и нещата се свеждат изключително до виновните за събитията на 16 юли и за причастните към това събитие с даването на съвети или изразяване на съгласие или одобрение на нечестивата грамота. Въпреки това, – както и в предходното съдържание на едикта, за „хората от Запад” се говори с езика от енцикликата на Фотий и в учението на латините за изхождането на Светия Дух се открива ереста на Македоний. И тъй като при тогавашните обстоятелства не може да съществува съмнение, че целият Латински запад би одобрил грамотата на легатите, то и сред съвременниците, а и въобще – в по-късната история на Източната църква на осъждането на Керуларириевия събор е било придадено общо значение – на осъждане на латините. Вече видяхме, че по този начин е разсъждавал още Псел, който е съвременник на Михаил и който представя осъждането на легатите като въздаване задето „старият Рим се възбунтувал срещу новия”.[46] През 13, 14 и 15 в. Керулариевият събор започва да се смята дори за вселенски. Такъв го нарича, например, Константинополският патриарх Йосиф, – в послание до Михаил Палеолог – доказвайки неговия вселенски характер сравнено с Третия вселенски събор, на който не е присъствал нито Римският папа, нито патриарсите на Константинопол и Антиохия,[47] като при това се забравя, че самият председател на Ефеския събор, св. Кирил, е облечен в пълномощията на папски викарий, без да отчитаме и другите трима легати, които са се намирали тогава в Ефес, а колкото до Константинополския епископ – на този събор той е бил подсъдим и Антиохийският патриарх го приема в общение едва след като св. Кирил подписва антиохийското Изповедание на вярата. Вселенски нарича Керулариевия събор и гръцкият историк Димитракопулос, но той повтаря аргументите на патриарх Йосиф.[48] Впрочем съществува и друг възглед – че, освен издалия едикта събор, Михаил Керуларий бил организирал и друг събор, който е бил вселенски,[49] но това мнение не е подкрепено от свидетелства от епохата на разделението на църквите. Разбираемо е, все пак, че „вселенски” събор не би могъл да се занимава със „самозвани” легати, съдени за дръзката си постъпка, а би се отнасял до цялата Латинска църква.

Според проф. Скабаланович, в сблъсъка на Рим с Константинопол от времето на патриарх Фотий преобладава чисто практическият въпрос – за властта и за правата на Римския и на Константинополския патриарх, – и че от постановката на този въпрос е зависел и начинът, по който са поставяни въпросите от дисциплинарно-обреден, но и от догматичен характер (за Светия Дух). Щом като веднъж се е стигнало до сблъсъка на папите, увлечени в техните безгранични претенции, с охраняващия самостоятелността си Константинополски патриаршески престол, тогава не само догматичните разлики получавали истинското си освещаване, но и църковно-обредовите и дисциплинарните разлики едва ли не се въздигали до степен на догмати. Ако пък папите мълчали за своя примат и не правели опити да подчиняват Източната църква, тогава не само църковно-обредните и дисциплинарните въпроси се тълкували в духа на снизходителността и на взаимното уважение, но и разликите в догматите не се превръщали в повод за раздор.[50] А на друго място четем: „Наистина, той (Керуларий) бил честолюбив, но честолюбието му не стигало до разрез със справедливостта, насочвайки се към защита достойнството и правата на Константинополския патриаршески престол”.[51] А тази защита – обяснява Скабаланович – се състояла в това, че патриархът не желаел да допусне връщането на патримониума на Римската църква в Южна Италия и възстановяване на властта ѝ над Апулия, Калабрия и Сицилия, опасявайки се, че успехът в това ще възроди и старите претенции на Римския престол за Българската архиепископия, и папските претенции изобщо за власт и подчинение на Изтока, както и че успех конкретно в Южна Италия би довел до отстраняване на гръцкия обряд от богослужението и замяна с латинския.[52]

Вярното в цитираните разсъждения на Скабаланович е само това, че движещата причина за разделението на църквите са били не обрядите и догматите, а въпросът за властта; че преди Керуларий, както и при самия Фотий и неговите приемници, всички различия – и обредни, и догматични – са се забравяли при подобряване отношенията между двете църкви. Всички останали твърдения изискват коригиране:

1. Трудно е да се посочи времето, когато римските папи, поне от Целестин насам (съвременник на Третия вселенски събор), не са предявявали претенции за първенство, ако не отчитаме неуспелите опити на Йоан ΧΙΧ да направи сделка с Константинопол. В този случаи различията са забравени, не защото папите са забравили за своя примат, а защото в дадения момент Константинопол е получавал удовлетворение от Рим, макар че в самото това удовлетворение – например, в признаването от папите на който и да било Константинополски патриарх (Фотий, Стефан, Теофилакт), папите от своя гледна точка виждали израз на все същия този примат, тъй като някой се нуждаел от тяхното именно признание. Така че и папа Лъв ΙΧ не предявява нови безгранични претенции. Формално погледнато, той стои на историческа почва и дори да е казвал, че в първите векове Римската църква е унищожила много източни ереси, това е вярно – най-малкото защото тя мощно е съдействала за победата на православието над ересите. Друга тема е това, за което ще говорим и по-долу – дали исторически обоснованите претенции на папството са оправдани в обстоятелствата в конкретния период и дали те съответстват на фактическите отношения между църквите в 11 в.

2. За Михаил Керуларий не може да се каже, че той е защитавал достойнството и честта на патриаршеския Константинополски престол от римските претенции, а и сам Скабаланович се отказва от това си разсъждение, казвайки по повод на едно послание на Керуларий до Лъв ΙΧ, което не е достигнало до нас: „Керуларий е убеждавал папата да пребивава в съгласие и в единство, но е давал да се разбере, че съгласието и мирът могат да бъдат здрави само при взаимно уважение достойнството и правата и на двете катедри… С други думи – че Константинополската не можела да бъде приравнявана до останалите патриаршии, че по своето достойнство и власт е повече от Александрийската, Антиохийската и Йерусалимската патриаршии, че в нейна юрисдикция е целият Изток, и че даже Западът трябва да се поучи от Константинополския патриарх, защото той не напразно носи титлата вселенски”.[53] Ако това е така, то въпросът очевидно не е засягал „достойнството и правата” на Константинополската катедра, а властта над целия Изток и „безграничните” исторически необосновани претенции за авторитет в западния свят. При това има голяма разлика: папата заявява пряко и открито възгледа си за Римската църква като глава на всички, но отстоява и традиционните права на другите източни патриаршии спрямо Константинополската; патриархът, от своя страна, не изказва така пряко и така откровено възгледа си за църковната власт, понеже не желае да отблъсне Антиохийския. Двамата източни патриарси са солидарни само в това, че не признават право на Римския епископ на висша власт в Църквата. Що се отнася до положителната конструкция на църковната власт обаче, единият говори едно, а другият не казва нищо конкретно, но косвено дава да се разбере, че мисли нещо съвършено различно.

3. Тъй като конфискуването на недвижима собственост и отчисляването на някои териториални окръзи от Римската църква и включването им към Константинополската патриаршия е било дело на императора, то и връщането на недвижимата собственост и на съответните територии в сферата на властта на Римския епископ би трябвало да зависи от императорската власт. Така например, Роман Лакапин, не много преди Фока, оставя Далмация под властта на папата, макар и политически тя да влиза в състава на Византийската империя.[54] Неподобаващата намеса на патриарха в политиката е довело само до това, южна Италия да бъде окончателно загубена и за Константинополската патриаршия, и за Източната империя, след като папите са принудени да сключат съюз със същите тези нормани, срещу които първоначално те са искали да действат, в съюз с императорите. Не бива да се смята за основателно и опасението на Керуларий или по-правилно да кажем – на Скабаланович, че възстановяването на папската власт в Южна Италия ще открие там път на латинския обряд на мястото на гръцкия. Нетърпимостта към чуждия, от векове вкоренен обряд е по-скоро източна, отколкото западна черта, а ако историята дава примери за римокатолическа нетърпимост в областта на култа, то подобни явления се обясняват не толкова с общите за римокатолицизма или римски тенденции, колкото с националните (германски, в епохата на дейността на славянските апостоли, или полски към православните и даже към униатите). Всеки случай именно в Южна Италия не се е случило насилствено въвеждане на латинския обряд, след като тя е била загубена за Източната империя и необратимо попада под властта на Римския епископ. Гръцкият обряд оцелява на много места в Южна Италия и до днес, и никой и не е мислел да повдига гонение срещу него. За действията на Керуларий по отношение на латинските църкви в Константинопол и на римските легати може смело да твърдим, че те нямат никакво оправдание.

Следва ли от казаното, че Рим е бил прав в своя конфликт с Керуларий? Няма нужда да казваме, че римските легати са се държали в Константинопол нетактично и необмислено. Но прав ли е бил и самият папа Лъв ΙΧ? Отстоявайки „достойнството” на Римската църква от нападките на Константинопол, той е бил безусловно и във всички отношения прав. В предявяването на претенции за висша църковна власт над Изтока обаче той е прав само формално, в смисъл, че не е говорел на някакъв нов, неизвестен дотогава език (като изключим позоваването му на Лъжеисидоровите декреталии и на Константиновия дар), а на езика на Целестин, Лъв Велики, Хормизд, Агатон и Адриан. От материална гледна точка, един папа от 11 век вече не е имал правото да говори на този език. Наистина, имало е време, – особено времето на Лъв Велики – когато грижата (sollicitudo) на Римската църква обхващала и Запада, и Изтока, когато зоркият поглед на папата е прониквал даже във второстепенните проблеми на църковното управление в Константинопол (назначаването на определена длъжност,[55] начинът на управление на църковното имущество[56] и т. н.), когато авторитетът и влиянието му са се чувствали и в Константинопол, и в Египет, и в Сирия, и в Палестина. За да се убедим в това даже не е нужно да изучаваме в дълбочина цялата кореспонденция на Лъв Велики. Достатъчно е да я опознаем, например, в труда на Ланген.[57] За властта на Лъв може да се каже, че тя е била попечителна и че е обхващала както Изтока, така и Запада. Може ли да се каже същото за Лъв ΙΧ? Още много преди него, в самата епоха на вселенските събори папите са били принудени да се оплакват от печалното състояние на църковния живот под напора на варварите, които ту се бият помежду си, то нападат всички и грабят, както и да се оплакват от упадъка на римската образованост, осъзнавайки недостига на високо образовани хора, с пищно красноречие и със способности да водят спорове, и т. н.[58] За Римския епископ вече е било време да се грижи за Запада и колкото повече е минавало времето, толкова повече той се е идентифицирал със западния свят, губейки живата си връзка с Изтока, особено след формирането на Западната империя. Западният свят без съмнение е криел в себе си семената на бъдещото си развитие в световната история, но все още несъмнено варварски, настойчиво е оказвал натиск върху папата, така че той да не може повече да следи развоя на църковния живот на Изтока и да разбира неговите потребности, бидейки в състояние само да претендира за спазването на голия принцип за властта, но без онази грижа, която следва да бъде съединена с тази власт.

Ние можем да оставим на богословите същността за въпроса на изхождането на Дух Свети, но от историческа гледна точка добавянето на filioque в Символа на вярата, макар и да е имало някакви основания, остава завинаги неопровержимо доказателство за подчиняването на папата на западния натиск и за игнорирането от него на Изтока, а и доказателство, че папите не са разбирали съпровождащите тази добавка последствия за Изтока, който тогава е имал неоспоримото право да се смята за по-компетентен по метафизичните въпроси в сравнение с варварския свят. Случаите на претенции и дори на реализиране на правото на висша църковна власт от папите след времето на Фотий са такива, че отново свидетелстват единствено за неразбирането, което папите са имали за възгледите и религиозните нужди на Изтока. Да вземем например, прочутото дело за четвъртия брак на Лъв Мъдри, събудило бурни религиозни страсти и предизвикало борба на партии, застъпващи низвержение и заточение на двама патриарси – отначало на Николай Мистик, който не допуснал този брак, а сетне и на приемника му Евтимий, който одобрил този брак. При което заедно с патриарсите в заточение са изпратени и много други епископи – техни съмишленици.

В 906 г. поканените от императора римски легати одобряват четвъртия брак и не само не подкрепят Мистика, но и признават неговото сваляне. Да допуснем, че в Рим са имали по-ясни юридически разбирания от Константинопол, че там по това време вече са разбирали разликата между общата норма и диспенсацията в конкретния, отделен случай,[59] което не се е било побирало главите на византийците, да допуснем и това, че Николай Мистик е защитавал невъзможна юридическа комбинация – родилото се дете да се признае за законен принц, а неговата майка да не се признава за законна жена на императора и да не се позволи тяхното съвместно занапред съжителство. Да допуснем, накрая, че в западното канонично право е нямало правило (каквото няма и до днес) за ограничаване броя на последователните бракове до три, защото източните правила на св. Василий Велики не са включени в западните канонични сборници. Трябвало е, при всичко това, да се отчете авторитетът, с който са се ползвали на Изток правилата на св. Василий – авторитет, приравнен до каноните на църковните събори, които изключват възможността за четвърти брак, и да се подходи внимателно към начина на мислене на Изтока и към източната практика, без да се прилага към нея западна мярка.

По-късно, в 920 г. това вече е било направено, когато папските легати са отново поканени в Константинопол, за да сложат край на смутовете и когато вече нито Лъв, ни Зоя са сред живите, а Константин Порфирогенет е безспорен император. Тогава вече и за самите византийци става по-ясно, че едновременно може и общото правило да се подкрепя, и да се допускат и изключения от него, или пък, обратно казано – че може в конкретния случай да се допусне отстъпление от общата норма, без това да разколебае самата норма. Но колко много са били конфликтите, борбите и даже драмите, преди да се стигне до т. нар. помирително решение (τόμος ἑνώσεως), колко много упреци е отправил почтеният патриарх Николай Мистик към римските легати, бидейки осъден от тях, и накрая колко много съблазни причинил този начин на действие сред строгата част от духовенството и монашеството!

Не по-добър е бил и друг случай – от 933 г., когато Роман Лакапин, сам бидейки император (при законен император – неговия зет Константин Порфирогенет), с цел да гарантира властта за семейството си, прави от синовете си съимперотори, като поставя единия от тях на патриаршеската катедра, макар да е само на 16 години. Този незрял патриарх, на име Теофилакт, който след това по своя начин на живот се оказва един от най-недостойните патриарси, е бил въведен и утвърден на своята катедра от специално поканените за целта римски легати. Подобни действия за осъществяване на „висшата църковна власт” на Изток нямат нищо общо с грижата за църковните дела там. Но не стигало само това.

Десетото и първата половина на единадесетото столетие са епоха в историята на Римската църква, за която западните писатели говорят, че тогава в Рим бил управлявал не апостол Петър, а Симон Влъхва; че устата, които трябвало да благославят, изричали проклятия и обратно. Време, когато, след отпадането на Рим от Източната империя и след краха на Каролингската империя, престолът на св. Петър се е превърнал в играчка в ръцете на враждуващи партии в римската аристокрация, когато на папската катедра се появявали фаворити ту на Тускуланите, ту на Кресценциевците, и дори 12-годишни момчета без представа за задачите на църковното управление, водещи разпуснат начин на живот и извършващи различни злодеяния. При това и феодализмът е оставил своя специфичен, дълбоко антипатичен за Изтока печат на цялото устройство на Западната църква и на цялата западна йерархия. Папа Лъв ΙΧ, например, лично води войските си срещу норманите. И, въпреки това, този папа, който сам по себе си е достоен човек, но е приемник на папи, отдавна забравили за своето призвание и слели се със западния свят, живеещи с неговите интереси и идеи, решава да говори на езика на Лъв Велики че и още по-силно. Защото Лъв Велики, който не познава Лъжеисидоровите декреталии и Константиновия дар, никога не е казвал, че църква, която не е подчинена на Римската катедра, не е църква, а „синагога на сатаната”, както се изразява Лъв ΙΧ в своето второ послание до Керуларий.

И накрая, при оценката на събитията не трябва да бъде пропуснато и още едно, твърде важно обстоятелство, случило се в началото на втората половина на 11 век. За да се въведе църковен ред в Рим, да се прекратят борбите между партиите и на катедрата на св. Петър да се възкачват само недостойни хора, отначало Отоните, а след това с още повече енергия и императорите от салическата династия, вземат в свои ръце Римската катедра и започват да поставят на нея свои протежета, без съмнение по-достойни хора в сравнение с кандидатите на римската партия. Лъв ΙΧ е протеже тъкмо на германския император – чистокръвен германец на име Бруно, който бил оставил епископската си катедра в Германия. Какво впечатление е създавала обаче на Запад подчинеността на Римския престол от германския император? В това време в Западна Европа все още не са образувани днешните европейски нации, които отчетливо излизат на историческата сцена едва към 15 век. Има само племена и феодални владения – отчасти на племенна основа, отчасти и без такава. Колко чувствителни са били обаче тогавашните племена и едри феодали към факта, че Римската катедра се подчинява на германския император! Историята предоставя поучителни факти в това отношение. При Отоните Хуго Капет – крал на Нейстрия и родоначалник на династията на Капетингите – на Реймския събор през 991 г. прави опит да прокара мисълта за образуване на Запад на самостоятелни патриаршии, които да бъдат независими от превърналия се в креатура на германския император Римски епископ. При салийците пък, не само внукът на Хуго Капет, кралят на Нейстрия Хенри Ι възобновява този опит, но неговият пример намира подражатели и на Пиринейския полустров.[60]

И съвсем естествено, на Изток речта на един поставен от германския император папа, – предявяващ претенции за висша власт над Изтока – е могла да намери още по-малко съчувствие отколкото на Запад. Гфрьорер, който допуска много грешки заради произволни преувеличения и тук преувеличава когато казва, че „… несъмнено, вината за разделението на Рим с Константинопол пада върху двете немски династии: Отоните и Салиерите”.[61] В действията на двете династии Гфрьорер вижда само властолюбие и ищах за подчиняване на Римската катедра като забравя, че без намесата на германските императори Римската църква не би могла да се изправи от дълбокото падение, в което се е намирала. В цитираните му думи обаче има и доза истина. Източната империя се е смятала за единствената законна Римска империя, а на Западната варварска империя гледала като на узурпатор, отказвайки да се примири даже със самия факт на нейното съществуване. Дори по-късно Комнините, които като цяло се отличават със – казано на наш език – западничество и са принудени да търсят подкрепата на Запада, изработват такива комбинации на възможен съюз с папата, в които да го припознаят като висша църковна власт, говорейки същевременно за унищожаване на немската императорска власт и предоставяне на короната на Западната империя на византийския император, комуто тя и без това по право принадлежи.[62] При което през 12 век папата вече не бил протеже на германския император, какъвто е Лъв ΙΧ, така че какво удивително в това, че сега гласът на германския папа не намирал съчувствие на Изток?

Та нали и по-рано, когато все още политическите връзки на Рим с Византия не са прекъснати, тежнението към Рим – като гарант на православието срещу еретиците – се е разглеждало като недостиг на патриотизъм (преп. Максим Изповедник), а римските симпатии на Теодор Студит и неговата партия предизвикват отблъскващо влияние над масите.[63] При такива обстоятелства, както през 9 така и в 11 в. за Михаил Керуларий не е било трудно да се възползва от настроението на масите за постигане на своите цели.

В 20-те години на 11 в. в Константинопол мислят, в мирни преговори с папата да получат признанието на Константинополския епископ за Източен папа. Когато това не успява и става ясно, че няма шансове за постигане на целта по мирен път, Керуларий решава по пътя на войната с Рим да получи това, което не е било постигнато по мирен начин. Фактически и без това той е бил единствена йерархична глава на Изток. Още по времето на Фотий Епанагога говори само за един патриарх като глава на свещенството, съпоставен с главата на царството. Египет и Палестина отдавна са извън границите на империята и патриарсите на тези страни дотолкова са престанали да бъдат фактори, с които е трябвало да се съобразяват, че Керуларий даже не е намирал за нужно да влиза в непосредствени отношения с тях, действайки чрез Петър Антиохийски, пък и самият Петър, оглавил след дълго прекъсване редът православни патриарси в присъединената към империята Антиохия (дълго време там има само монофизитски патриарси), е бил само сянка на някогашната Антиохийска патриаршия, а възгледите му за църковното устройство – наивен анахронизъм.

При Керуларий не съществува вече и Българска патриаршия, след като Първото българско царство е било унищожено от Василий ΙΙ. Дори нещо повече – Охридският архиепископ действа като първи вдъхновител и помощник на Керуларий във войната с Рим. Това свое фактическо положение на глава на цялата източна йерархия Керуларий утвърждава именно по пътя на разрива с Рим, тъй като никой след това не би могъл да предявява претенции за власт, по-висша от неговата. Опасността можела да дойде само от неговата, от източната власт – императорската. Керуларий обаче, – както може да се види отчасти от предходното изложение и както ще стане ясно от следващата глава, – извършва опит да предпази източното папство и от тази опасност, и дори да постави императорската власт в зависимост от духовната. Няма обаче нито необходимост, нито достатъчно основания да предполагаме, както предполага и дори твърде Брейе, че той е изготвил този план още преди да обяви войната на Рим.

Следва

Превод: Златина Иванова