Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Обстоятелства, предшестващи разделението на църквите при патриарх Михаил Керуларий

Понеделник, 20 Април 2015 Написана от Николай С. Суворов

Michael I_CerulariusПо произхода си Михаил Керуларий е от знатен род. Исторически кариерата му започва, както отбелязват изворите, със заговор против имп. Михаил IV Пафлагон. По думите на Кедрин, който повтаря Скилица, глава – ἔξαρχος – на заговора е именно Керуларий с Йоан Макремволит, съпруг на сестра му, и с участието на немалко други граждани.[1] Заговорът е разкрит, заговорниците са заточени, а имуществото им – конфискувано. Цел на заговора – μελέτη τυραννίδος, по израза на Кедрин, е сваляне на законния император и възкачване на Керуларий. Според византийската терминология „тиранинът винаги е узурпатор на законната власт”, а μελέτη τυραννίδος е умисъл, насочен към такава узурпация. Заговорите и политическите преврати са били, както е известно, обикновено явление във византийската история, и от факта, че начинанието на Керуларий не успява, не следва, че само по себе си е било нереално. Историческата илюстрация е налице. Константин Мономах също е заточен при Пафлагон, а след това става император. В надгробен панигирик в чест на Михаил Керуларий Михаил Псел, който иска на всяка цена да прослави паметта на починалия,[2] представя участието му в заговора в много изкуствена светлина, запазвайки и честта на Пафлагон, срещу когото е насочен заговорът, и честта на Керуларий. С качването на престола на Пафлагон, казва Псел, се разкрива двойствения характер на режима: 

Сам Пафлагон стоял на страната на законността, но неговите роднини [родния брат на Пафлагон – известния монах-скопец Йоан Орфанотроф], водели тиранично и насилствено управление, от което мнозина искали да се освободят. И ето, че немалка част от жителите на града, в това число и знатните по род (τὰ πρῶτα τῶν γενῶν), по-смелите и мъжествени, и бързи на решение, преди да пристъпят към делото, се наговорили помежду си да свалят тиранията и да поставят на нейно място законна власт, а когато бил поставен въпросът за личността на бъдещия цар, заговорниците отказали тази чест за себе си и единодушно решили да изберат най-добрия от всички. Като такъв общият глас посочил Михаил Керуларий. Те нямали намерение да убиват царя, т. е. Михаил Пафлагон – продължава Псел. Желаели да го запазят, само отстранявайки го от властта и качвайки на престола този, когото смятали за най-добър, а на самия Керуларий нищо не казвали за това, опасявайки се, че не би одобрил мисълта им. И така Михаил стоял у дома, не знаейки какви са техните намерения, а след разкриването на заговора, именно той – най-невинен от всички – пострадал най-много. Двамата братя Керуларии изпратили на заточение, разделяйки ги, а Михаил започнали да принуждават да приеме монашество; но той мъжествено се съпротивлявал, не защото ненавиждал самото монашество, а защото не желаел близостта до Бога да бъде вследствие на наказание. Обаче онова, което не успели да постигнат с принуждение, извършила трагичната смърт на брата, след чиято загуба Михаил се постригал и така „се посветил на Бога този, който още от рождение бил посветен нему”.

Разказвайки сетне за издигането на Михаил за патриарх, след възцаряването на Константин Мономах, Псел заключава:

От двете неща, които украсяват живота – царството и архиерейството, той бил достоен и за едното, и за другото, и всеки от тях удивително му подхождал, а сам той не желаел нито единия път, ни другия, а единствено другите го признавали за достоен и за двата, и нещо повече – даже за по-висок и от двата.[3]

Почти идиличната картина, нарисувана от Псел, в която заговорниците искат да запазят действащия император, а лицето, в чиято полза се извършва заговорът, остава в неведение за плановете им, слабо съответства на прийомите, обикновено използвани от узурпаторите спрямо сваляния от тях василевс. Псел се опитва даже да се заиграе с понятията тирания и законна власт: че тиранията била характерна за управлението на Михаил Пафлагон, а заговорниците се опитвали да установят законна власт. По-рано обаче същият Псел говори различно, приписвайки на Керуларий желание за царството (τὴν βασιλείας ἔρωτα[4]) в обвинителната си реч, звучаща съобразена с обстоятелствата и съответстваща на сведенията на Скилица и Кедрин, които наричат Михаил Керуларий глава или началник на заговора (ἔξαρχος). Впечатлението, което създава приведеният разказ на Псел за пострижението на Керуларий в монашество, също противоречи на друго твърдение от обвинителната му реч, където той казва, че промяната в живота му е принудителна (τὴν κατηναγκασμένην τοῦ βίου μετάθεσιν[5]).

Всеки случай трябва да помним, че Керуларий за малко не става император и че едва ли е успял някога да забрави как колелото на съдбата е могло да се завърти и на негова страна, а сравнявайки себе си с другите щастливци, съвсем случайно попаднали на императорския престол, какъвто е бил самият Михаил Пафлагон, заговорът против когото завършва неуспешно, племенникът му Михаил Калафат, Константин Мономах, Михаил ΙV Стратиотик, можел е и не без основания да свята себе си за по-достоен за императорската корона в сравнение със споменатите императори.

Керуларий е върнат от заточение след смъртта на Пафлагон при племенника му Михаил Калафат, но е оставен далеч от двора: в своя панегирик Псел даже намеква, че Калафат започнал да съжалява, че е върнал Керуларий от заточение.[6] Обстоятелствата рязко се променят, когато няколко месеца по-късно нова революция сваля Калафат и имп. Зоя, която по-рано е омъжена за покойните императори Роман Аргир и Михаил ΙV Пафлагон, връща от заточение Константин Мономах и сключва с него трети брак. Мономах е заточен от същия Пафлагон, както и Керуларий, и естествено е трябвало да погледне на последния като на приятел по затвор. Керуларий пък, бидейки само прост монах, става най-приближеният и доверен съветник на Константин ΙΧ, с безгранично влияние върху делата на империята. По думите на Псел, императорът – познавайки в Михаил човек, сведущ в божествените и в човешките дела – му поверявал и едните, и другите,[7] и така не е чудно, че когато патриарх Алексий починал, Керуларий бил качен на патриаршеската катедра. Трудно да си представим с яснота по какъв начин е станал изборът му. В обвинителната си реч Псел казва, че Керуларий подкупил избирателите, а в посмъртния панигирик твърди, че той дълго време отказвал патриаршеството и се съгласил само след настойчивите увещания на Мономах.[8]

Папа Лъв ΙΧ, в посланията си до Керуларий, намира някакъв дефект в избора му за патриарх и го обвинява в неспазване на последователността и на законните срокове между отделните посвещения (ordinationpersaltumsinecanonocointervallo), наричайки го „неофит”.[9] Всеки случай, едва ли е имало нужда да подкупва някого, когато налице е ясно изразената воля на императора именно Керуларий, а не друг, да стане патриарх. От друга страна, едва ли може да се съмняваме, че процесът по намиране на заместник за патриаршеската катедра е бил много спешен, както и че по принцип историческите събития от периода са били много динамични (през 1040 г. е заговорът срещу Михаил Пафлагон на Керуларий, а в началото на 1043 г. той вече е патриарх), така че едва ли са спазени сроковете за въвеждане в различните духовни санове – от монах до патриарх. Промеждутъкът (около месец) между смъртта на патриарх Алексий и възкачването на Михаил сам по себе си не е дълъг и, освен това, не е невъзможно предположението на Гфререр,[10] че по това време са текли важни църковно-политически преговори между императорското правителство и бъдещия патриарх за назначаването от императора на висшите длъжностни лица по управлението на църковното имущество, във връзка със съобщеното от Кедрин, че Алексий оставил след смъртта си 25 центенария (2500 фунта злато или ок. 5 млн рубли)[11] злато.[12]

В първите години от патриаршеството на Керуларий избухва въстанието на Лъв Торникий, по време на което сам Мономах е готов да падне духом и да загуби главата си. Патриархът поддържа у него бодър дух и това обстоятелство допринася немалко за престижа му в очите и на императора, и на народа. В Пселовата похвална надгробна реч четем възхвала на Керуларий за тези му действия, които, макар и изхождащи от добри намерения, го разкривали като човек, свикнал да заповядва, без да се съобразява с императорската воля. Когато въпреки обещаната амнистия, бунтовниците започнали да бъдат наказвани, патриархът, според Псел, собственоръчно ги свалял от бесилките и освобождавал от затвора тези, които ги чакала сигурна смърт.[13]

Сам по себе си Мономах съвсем не е от най-лошите императори на Византия: понякога смел и до известна степен упорит, и човек на здравия разум – дотолкова, че да влиза в определени политически комбинации, нужни на интересите на империята. По израза на Рамбо обаче е повече гуляйджия, отколкото император. Очарователен кавалер и красавец, вероятно още приживе на Пафлагон имал връзка с неговата жена имп. Зоя, и, може би, именно поради ревност, според Зонара,[14] изпратен в заточение, а не поради участие в заговор, Мономах даже и след като е застигнат от тежката болест, продължава своя начин на живот и успява да постигне нечувани дотогава комбинации: на тържествените императорски шествия да излиза със своята съпруга – престарялата имп. Зоя и с любовницата си Склерена, официално въвеждайки за нея (а след смъртта ѝ и за следващата си любовница) титлата августа (σεβαστή), т. е. императрица.[15] И ако в отношенията му със Склерена могат да се намерят извиняващи обстоятелства – Зоя е вече 60-годишна старица, а Склерена, която можела да се смята за принцеса, поради родството си с имп. Йоан Цимисхи, доброволно го е последвала в мястото на неговото заточение и споделяла с него болката, то за отношенията му с любовницата му аланка няма никакви извиняващи обстоятелства. Така или иначе на Керуларий Константин ХІ поверява всички дела на империята – божествените и човешките. Затова не е чудно, че когато интересите на външната политика го принуждават да действа самостоятелно и въпреки патриарха, последният се проявил като решителен противник на политиката на императора и го принуждава да се признае за победен.

Преди да изложим действията на Керуларий, насочени срещу Рим, сме длъжни да хвърлим ретроспективен поглед към отношенията между двата Рима по времето на патриарх Фотий, който в прочутата си енциклика от 867 г. обвинява Латинската църква в заблуди като: пост в събота, приемане на мляко, сирене и яйца в първата седмица от Великия пост, целибата, непризнаване на миропомазването, извършено от обикновени свещеници и учението за изхождането на Св. Дух и от Сина.

Отношението на Фотий към Рим при излагането на тези обвинителни точки е отбранително, предизвикано – първо, от осъждането му от Рим, като незаконно заел патриаршеската катедра в Константинопол, и, второ, поради действията на латинското духовенство в България. В Рим, разбира се, изобщо не мислят да въвеждат латинската църковност в Гръцкия изток по начина, по който тя се е оформила тогава в западните страни. Но латинското духовенство смята България за девствена почва, на която могат да засаждат латинска църковност, още повече наистина е имало известни исторически основания да включат България, като част от Илирик, в сферата на властта на Римския епископ. А тъй като латинското духовенство е извикано от българския княз в неговата страна, след като гръцкото духовенство вече е започнало да разпространява гръцката църковност в България, то латинският клир започва да разграничава, така да се каже, извършеното вече от гръцкия клир в тази страна – или поне отчасти, тъй като по онова време за цялостно обръщане на България към християнството не можело да става и дума. Те не признавали миропомазването, извършено от обикновените свещеници и, следователно, отново извършвали това тайнство, внушавали презрение към семейните духовници и изисквали спазването на неща, на които гръцкото духовенство не е учило.

Най-правилно би било, разбира се, след като веднъж са открити до този момент незабелязваните църковни разлики между Изтока и Запада – чрез мирни преговори и съвместно обсъждане – да се изясни кое е било правилно и кое неправилно, или може би, и двете страни да останат bona fide със своята, оформяла се векове наред традиция. Уви, църковната история и до днес не е дораснала до мирното и спокойно разрешаване на спорните въпроси (да не говорим за средните векове): споровете по църковни теми винаги се усложнявали с политически съображения и човешки страсти. И така, нека да повторим още веднъж: макар че нападението срещу гръцката църковност е извършено не официално от страна на римското църковно ръководство, а от страна на латинските духовници, действащи в България и макар първият исторически пример за осъждане на обряди да е не от западната история, а от източната – Трулския събор от 692 г., еницкликата на патриарх Фотий има защитен характер, в контекста на обстоятелствата от онзи период, включвайки, редом с останалите теми и важният догматически въпрос за изхождането на Светия Дух.

Когато на събора от 879 г. Фотий е признат от Рим за законен патриарх, той за известно време забравя своите обвинения, а когато е окончателно свален, то и целият Православен изток, начело с императорската власт, също забравят за тези обвинения, или поне дотолкова, че да не прекъсват църковното общение със Запада. В своето слово Лъв Мъдри се обръща към народа на Константинопол и се възпротивява на латинското филиокве, повтаряйки аргументите на сваления от него Фотий,[16] но същият този Лъв Мъдри поддържа с Рим най-добри отношения и желае Рим да признае неговия брат Стефан за патриарх вместо сваления Фотий и да признае за законен четвъртия му брак. Същото се случва и при Роман Лакапин, който желае неговият син Теофилакт да бъде признат за патриарх, а сетне Рим да потвърди забрана на четвъртия брак, в противовес на решеното приживе на Лъв Мъдри, на събора в 906 г. Дошлите в Константинопол по покана на Лакапин папски легати и византийската църковна йерархия отбелязват даже взаимното общение със съвместно извършване на Евхаристия. Най-забележителното е, че патриарх Николай Мистик, свален от Лъв заради непризнаване на четвъртия брак и не срещнал подкрепа при римските легати, които одобрили неговото низложение, не прави и най-малък опит да възобнови религиозната полемика с Рим. Няма съмнение, че самият факт на съществуването на западна империя е във висша степен неприятно на Константинопол, което е пораждало и крайно неприязнени чувства към Запада като цяло, но никой не мислел сериозно за църковен разрив нито на Запад, нито на Изток, макар и понякога мисълта за такова разделение да се появявала на Изток. В отчета на Луитпранд Кремонски се разказва, че Никифор Фока (963-969) се отнесъл унизително към посланиците на западния император, че на Отон I му била отказана титлата август на римляните и му признали само крал – ρήξ, че във Византия искали изчистване на Италия и Рим от германците и възстановяването властта на римския император. Що се отнася до религиозните въпроси обаче, Никифор се ограничил само до иронията над „Саксонския събор, който в гръцките кодекси не се отбелязва, като груб и варварски, и който никога няма да влезе в тях”, и освен това забранява употребата на латинския обряд в Апулия и Калабрия, заповядвайки богослужението да се извършва по гръцкия обряд.

Същевременно Лиутпранд смята църковното общение на Изтока със Запада за безспорен факт, който няма нужда от обсъждане, и предлага свикване на събор за съд над Константинополския патриарх, който си позволява да носи палиум без позволение от папата. При Йоан Цимисхи (969-976) отношенията между империите се подобряват дотолкова, че е сключен брачен съюз между германския императорски принц Отон II и византийската принцеса Теофано – сестра на малолетните императори Василий II и Константин VIII. За преговорите по повод сключването на този съюз в Константинопол пристига Лиутпранд, но Никифор Фока не иска и да чуе за това. След това трябва да споменем случая от царуването на Цимисхи, за който кратко се говори при Зонара[17] и по-подробно при Лъв Дякон[18] – низложението на патр. Василий Скамандрин, който отказва да се яви на съд под предлог, че може да бъде съден само от вселенски събор, т. е. с участието на папата, според твърде правдоподобното обяснение на Гфререр[19] и на Шлюмберже.[20] Тези случаи свидетелстват за противоположностите във византийската политика по отношение на римските дела и германската политика, както и за това, че Византия охотно подкрепяла онази римска партия (на фамилията Кресценции), която е ненавиждала германската власт над Рим и над римския престол, както и подкрепяла издиганите от Кресценций папи. Но този случай свидетелства и за това, че църковното общение между Рим и Константинопол продължава. Случаят, описан от споменатите византийски историци, е в това, че римлянинът Бонифаций заел римския престол с помощта на Кресценций и месец по-късно бил принуден да бяга от Рим, като намерил убежище в Константинопол, а издигнатият от противната партия – тускуланската, с немска подкрепа Бенедикт VII произнесъл проклятие срещу избягалия Бонифаций.

Според разясненията на Гферер и Шлюмберже, конфликтът в Константинопол между царя и патриарха, завършил със свалянето на последния, е предизвикан от това, че Василий Скамандрин се противопоставил на императорската политика, отказвайки да признае за законен папа избягалия в Константинопол Бонифаций, признавайки за такъв Бенедикт VII, който се осмелил да изпрати проклятие на неговото византийско протеже. Подобен случай на подкрепа от страна на Византия на анти-папа се случва при Василий II Българоубиец, след като последният, след смъртта на Цимисхи, вече пълнолетен поема управлението на империята. Василий II (976-1025) привлича на своя страна и поставя за антипапа италийския грък Йоан Филагатос, епископ Пияченски – любимец на германската имп. Теофано, сестра на Василий II, който е изпратен като посланик в Константинопол от сина на Теофано, Отон III.[21] Но трагичната съдба на това византийско протеже, с когото германската партия се разправя изключително жестоко, щом попада в ръцете им, предизвиква такова раздразнение в Константинопол, че там си спомнят за религиозната борба, започната в началото на втората половина на 9 в. от патриарх Фотий. За Константинополския патр. Сисиний, в края на 10 в., се разказва, че публикувал отново и от свое име енцикликата на Фотий срещу латините. Справедливо Хергенрьотер[22] отбелязва, че ако това действително се е случило, то не е имало никакви последици, още повече че Сисиний е патриарх само три години – 996-999 г. Сигурно известното е само това, че в самото начало на 11 в. църковното общение между Рим и Константинопол е съществувало, а историята на следващия половин век остава засега неизяснена. В гръцки полемични съчинения срещу латините, за които ще стане дума по-нататък, времето на патриаршестването на Сергий (999-1019) се представя като най-решаващ момент, когато се е извършило фактическото разделение на църквите.

Сами по себе си тези източници са твърде ненадежден исторически материал и слабо съответстват на известните ни факти. В полза на твърденията на полемическите съчинения говори, разбира се, обстоятелството, че включването на filioque в латинския символ на вярата, което се смята в полемичните съчинения за съществена и за почти единствена причина за разделението, действително се случва при патриарх Сергий.[23] На Изток обаче налагането на този възглед за filioque като за съществена причина за разделението на църквите става не в началото на 11 в., а по-късно. Всеки случай, през първите години на 11 в. и първите години от управлението на патр. Сергий общение между църквите е имало. Италианските източници пазят епитафия от папа Йоан XVIII († 1009 г.), в която го хвалят, че след отстраняването на разкола с гърците е възстановил мира в Църквата.[24] Антиохийският патриарх Петър в своята кореспонденция с Михаил Керуларий, датирана 1054-1055 г. – за нея ще говорим по-късно – казва, че 45 години по-рано със собствените си очи е видял името на римския папа в константинополските диптиси.

Политическите отношения между Рим и Константинопол в първото десетилетие на 11 век категорично не са могли да станат повод за разкол. В този период домът на Отоните запада, Германия е в политически крах, в Рим господства Кресценций (1003-1012), клонящ към Василий II срещу германците и занимаващ се със смени на римския престол. Не е невероятно през следващото десетилетие да е възникнал и разрив, като Гфререр е даже напълно убеден в това.[25] Към средата на 1012 г. тускуланската партия завзема властта в Рим и главата на тускуланската фамилия в лицето на папа Бенедикт VIII влиза в съюз с германския крал Хенрих II и даже му слага императорската корона в 1014 г., а за да се защити от отмъщението на Василий II, извиква в Апулия норманите,[26] които след това създават немалко грижи на папството. И не е чудно, че при подобни обстоятелства името на папата е било заличено от константинополските диптиси. Не е убедително предположението на Брейе, че в Константинопол името на папата се било споменавало чак до Михаил Керуларий, който според посочения учен, започва своето настъпление срещу Рим именно с тихото и без шум изхвърляне на името на папата от диптисите. Нека отбележим, че Керуларий, в посланието си до Петър Антиохийски, го уверява, че уж още от времето на Шестия вселенски събор името на папата не е било включено в църковните диптиси. Никой не може да допусне, че едно и също лице е можело собственоръчно да задраска името на папата и да в същото време да уверява, че неговото име не е присъствало в диптисите от няколко столетия – това не го прави дори Гфререр, въпреки своята ненавист към Керуларий и към гърците изобщо, макар че приписката на неизвестен гръцки монах в полето на една страница от хрониката на Кедрин сочи през 1044 г. именно Керуларий като виновник за изключването на папата от гръцките диптиси. В приписката се казва:

„Новият патриарх [Михаил Керуларий] веднага след качването си на катедрата, задраскал името на папата от диптисите на Константинополската църква и направил това под предлог спора за опресноците. На страната на Михаил били Антиохийският патриарх Петър, Българският архиепископ Лъв и всички най-знатни лица от Църквата. Влязъл в конфликт и с игумена на Студийския манастир [известен с традиционните си тежнения към Рим от времето на прочутия Теодор Студит] Мерментул, като зачеркнал името на св. Теодор Студит от имената, които се възгласяват в църковните молитви. Но игуменът Мерментул не оставил така нещата, а се обърнал с жалба към императора. Резултатът от жалбата бил, че името на Теодор Студит започнало да бъде гръмко възгласявано от самия патриарх при богослужение.[27]

Авторът на приписката, отнасящ спора за опресноците и кореспонденцията с Петър Антиохийски към 1044 г., очевидно няма големи исторически познания и да се придава на неговото свидетелство голяма тежест е рисковано.

Не са еднозначни и западните автори относно преговорите на Константинопол с Рим в 1024 г. при приемника на патриарх Сергий Евстатий. Според свидетелството на Родулф Глабер,[28] Константинополският патриарх, заедно с императора, като желаел за римският епископ да признае и Константинополската църква за вселенска в нейния си кръг, както Римската се нарича вселенска в целия свят, изпратили пратеници с тази цел в Рим с богати подаръци както за папата, така и за останалите, които можели да допринесат за изпълнението на византийските желания. Буквалният смисъл на това съобщеното позволява най-различни тълкувания: че в Константинопол били желаели патриархът да бъде признат за вселенски в кръга на Източната империя, не отричайки в същото време и висшия авторитет на папата в цялата Църква, включително и за Източната империя.[29] Но може да се тълкува и в смисъл на пълно равенство на двамата епископи, с премахването на всякакъв авторитет на папата над Изтока. Византийското послание по онова време е разбрано на Запад именно в този смисъл, какъвто е бил и в действителност.

Гърците уверявали Анастасий Библиотекар, че наричайки Константинополския патриарх вселенски, те разбират под вселена не целия свят, а онази част от вселената,[30] която е културна, обитаема, цивилизована и която се противопоставя, следователно, на некултурния, варварски свят, така че в това на пръв поглед скромно ограничение се е криела мисълта за превъзходство на гръко-римската вселена над целия останал свят и за невъзможността източната Вселенска патриаршия да се подчини на западната. Ако например, византийският историк казва за патриарх Игнатий, че при качването му на престола, му се поверяват браздите за управление на вселената,[31] то друг византиец – Прокопий Кесарийски – на събора от 879 г. изразява същата мисъл така: че патриархът получава попечителски надзор над целия свят по образа на архипастиря Христос Бог.[32]

Затрудненото положение, в което се е намирал папа Йоан XIX действително го е принуждавало да приеме византийското предложение: нуждаел се е и от пари, и – още повече – от византийската подкрепа. И така, той взема подаръците и започва да търси начини да удовлетвори гръцкото желание без много шум, но се оказва невъзможно – слуховете за предложената комбинация скоро се разчуват из цяла Италия и по целия Запад и предизвикат негодувание. Според Глабер и подкрепящия думите му западен автор Хюго, настоятел на абатството Флавини,[33] в Рим започват да пристигат послания с упреци; от Клюни и други места, а някои и лично, за да вразумят папата. Западната гледна точка по въпроса е ясно изразена в писмо до папата на един абат, който твърди, че ако политическата власт в някога единната Римска империя, понастоящем се оказва разделена между безбройни скиптри, връзващата и развързващата власт обаче трябва завинаги да принадлежи на папата, така че той трябва да размисли и следва законите и дисциплината в Църквата, както подхожда на вселенски предстоятел. Този изблик на негодувание изплашва папата и византийските пратеници е трябвало да се приберат обратно, без да получат желаното.

Трудно е да се предположи, че такива преговори е можело да се водят с папа, смятащ се вън от общение с Източната църква, което подлага на съмнение и църковния разрив по времето на предшественика на Евстатий, патриарх Сергий. От друга страна, раздразнението, което изпитали в Константинопол от неуспеха на преговорите, само по себе си е било достатъчен повод, за да се зачеркне името на папата от църковните диптиси, така че Михаил Керуларий нямало нужда да извършва сам този акт.

Наистина, византийските историци не споменават и дума за преговорите от 1024 г., но това не е основание да подозираме западните писатели в неверни свидетелства. Както ще видим, византийските историци дори и не говорят за обстоятелствата около разделението на църквите при Михаил Керуларий. Нито Йоан Скилица, нито Михаил Аталиат, нито Кедрин, нито Зонара, нито даже Псел, в неговата официална, така да се каже, история,[34] не споменават и дума за сблъсъка на Керуларий с Рим, защото не са придавали на случилото се в 1054 г. важността, която се изяснява в по-късната църковна история,[35] или понеже, според други, фактическият разрив на източната със западната църква вече е станал по-рано, така че събитията от 1054 г. им се струват маловажни.[36] Само в своята похвална надгробна реч в чест на Керуларий, където ораторът трябвало да каже всичко, което могло да се каже в прослава на героя, Псел, възхваляйки неговата ревност във вярата, казва, че старият Рим се възбунтувал не срещу нещо друго, а срещу първото слово на благочестието – богословието за Светата Троица, развивайки нечестието на Арий и Евномий. За другите, отбелязва Псел, това не изглежда ужасно, но за поборника за благочестието и за ревностния за Божието слово борец това е било нетърпимо.

Патриархът вразумявал, писал послания, убеждавал, привеждал доказателства от Писанието, съставял силогизми, прибягвал до всякакви способи и мисли; но тъй като вразумяваните се оказали дръзки и безсрамни, то възхваляемият патриарх противопоставил на безсрамното нечестие акривията на благочестието. По думите на Псел, римските легати веднага претърпели поражение от великия наш вожд и решили да бягат; посрамени, те не се решили да се явят на събранието и да бъдат хванати, а стояли далеч от нашето общество и пускали към нас някои словесни стрели, които се обърнали срещу тях. Патриархът, щом узнал за тези думи, или по-добре да кажем, за тези засади, отлъчил нечестивците от Църквата и ги подложил на страшно проклятие.[37]

Без съмнение риторичното упражнение на Псел – като съставено въз основа на действително случили се факти – съдържа исторически черти, но в същото време слабо съответства на истинската история, която ще представим по-късно, започвайки с това, че не учението за Светия Дух служи като повод за разрива. Като по-учен и образован от своите съвременници, при това пишещ панигирик със задна дата, когато вече е имало възможност да се хвърли ретроспективен поглед към случилото се, от всички различия с латините Псел извежда на преден план именно най-важното – имащо догматическо значение, което самият Константинополски патриарх Михаил Керуларий не прави.

На обща позиция с Псел са онези последователно появили се квазиисторически трактати, които са имали за цел да установят по кое време и по какъв начин латините са се отделили от истинската Църква и при кои личности се е случило това разделение. Такива са трите трактата, издадени от Хергенрьотер,[38] в които случилото се е смесено с небивалици, а на събитията от 1054 г. не се отдава значението, което те действително са имали, като центърът на тежестта в църковното разделение е поставен върху учението за Светия Дух,[39] споменавайки още спора за опресноците и за постенето в събота. Като разпространители на лъжливото учение в Италия са представени франките, които са пристигнали в Рим със свитата на крал Карл, когото папа Лъв III бил извикал, за да го защити от родствениците на умрелия Адриан и когото той коронясва. Лъжеучението бързо се разпространява в Италия, но папите твърдо му се противопоставят и всички римски епископи, до Формоза, са описани като ревнители на православното учение за Светия Дух, включително и Николай I и Йоан VIII, който е представен като действащ солидарно с Фотий на Константинополския събор за защита на истинското учение за Светия Дух, а Фотий – като пишещ своите канонични послания до разпространителите на лъжеучението в България, изгонени от Италия от папа Йоан VIII. За самия Формоза с неговите най-близки приемници се казва, че все още пазели лъжеучението в тайна и не се осмелявали да го изказват открито.

Първите, които са го провъзгласили открито, са папите Христофор и Сергий (в разглежданите извори се споменава ту единият, ту другият, ту двамата заедно), поради което са изключени от църковните диптиси на Константинополския патриарх Сергий. Именно този момент се определя и като решаващ за разделението на църквите. В един от трактатите се говори за анатемосването на латините от Михаил Керуларий, а в друг че имп. Константин Мономах и патриарх Михаил Керуларий пратили посланици при един от приемниците на папа Сергий – Лъв (очевидно Лъв IX), в желанието да узнаят, дали папите възнамеряват да изоставят своите заблуди. Посланиците обаче, като били подложени на унижение от Итал Аргир, се били върнали без резултат. Следователно, това, което се е случилото при Керуларий, се представя като опит да се съедини нещо, което вече се е било разделило.

В края на краищата виновен за появата на учението за опресноците и съботния пост е представен кралят „на вандалите, т. е. немците”, който уж научил италийците на тази практика, а в началото на третия трактат внасянето на лъжеучението в Италия от свитата на крал Карл се предхожда от разказ за виновника за разпространението на тази ерес в земите на самите франки. За такъв е посочен Левкий.[40] Любопитно е още, че в приписка към текста върху един от ръкописите се чете забележката, че изключването на папата от диптисите се е случило уж при Михаил Керуларий тъй като папата не му позволил да носи пурпурни обувки, смятайки носенето им за собствен изключителен прерогатив.[41] Веднага след тази приписка обаче следва друга, която сякаш опровергава твърдението, че Михаил е носил червени обувки, както и че пръв е зачеркнал римските първосвещеници от диптисите, но заедно с това се твърди, че патр. Фотий не е въставал срещу Римската църква. Ако не бе съхранена истинската кореспонденция между личностите, участвали в събитията от 1054 г. и някои други исторически документи, отнасящи се до периода, на основата на този квазиисторически материал не би било възможно да бъде представен ходът на историческите събития в епохата на окончателното разделение на църквите. Кореспонденцията и другите документи са издадени от абат Мин – в т. 120 на гръцката патрология и в т. 143 на латинската, както и от Корнелий Уил в специалното издание Prolegomena.[42]

Материалът в изданието на Уил, е: 1) Послание на архиепископ Лъв Охридски до Йоан, епископ на Трани – в Южна Италия; 2) Посланието на папа Лъв ΙΧ до Михаил Керуларий; 3) Пак негово послание до имп. Константин Мономах; 4) Друго до Михаил Керуларий; 5) Съчинен от кардинал Хумберт диалог на римляните (Romanus) с гърците (Constaninopolitanus); 6) Полемичен трактат на монах Никита Ститат (или Пекторат); 7) Отговор на кардинал Хумберт до него; 8) Отчет на Хумберт за действията на римските легати в Константинопол; 9) Формула за отлъчването във вид на грамота, положена от папските легати на главния престол на храма „Св. Софѝя”; 10) Друго отлъчване, устно произнесено от легатите в присъствието на императора и на сановниците; 11) Т. нар. „синодален едикт”, т. е. определението на Константинополския синод срещу легатите, с приложение посланието на императора до патриарха; 12) Послание на Лъв IX до Антиохийския патр. Петър; 13) Послание на Керуларий до същия; 14) Друго до същия; 15) Послание на Петър Антиохийски до Керуларий; 16) Послание на Доменик, епископ на Венеция (титулувал се и като Аквилейски патриарх) до Петър Антиохийски; 17) Послание на Петър до Доменик и 18) и 19) два документа от по-късно време, сред които и реч на Българския архиеп. Теофилакт. Хронологичният ред, в който се появяват тези документи, е обозначен с N 1-17 и техният смисъл се изяснява в следващите редове.

Превод: Златина Иванова



 

* „Обстоятельства, предшествовавшия разделению церквей при патриархе Михаиле Керуларие” – В: Суворов, Н. С. Византийский папа. Из истории церковно-государственных отношений в Византии, М. 1902, с. 7-25 (бел. прев.).

[1] Corpus Scriptorum Historiae Byzantinae, Georgius Cedrenus, t. II, p. 530, според бонското издание от 1839 г.
[2] Похвалната реч е произнесена пред Евдокия, дъщеря на назования в текста Макремволит, следователно племенница на Керуларий, която с качването на престола на мъжа си Константин Дука е императрица, а след смъртта на Дука даже сама управлява империята. Псел, който преди, по волята на Исаак Комнин, е съставил гръмогласна обвинителна реч против Керуларий, е толкова ловък, че с промяната в посоката успява да запази разположението на двора и според новото течение в политиката съчинява похвална реч в чест на починалия патриарх.
[3] “Ἐγκωμιαστικὸς εἰς τὸν μακαριώτατον πατριάρχην κῦρ Μιχαὴλ τὸν Κηρουλλάριον” – ἐν: Sathas, K. N. Μιχαλ Ψελλοῦ πιτάφιοι λόγοι ες τος πατριάρχας Μιχαλ Κηρουλλάριον, Κωνσταντνον Λειχούδην κα Ίωάννην Ξιφιλνον, Μεσαιωνικὴ Βιβλιοθήκη Δ´, Paris 1874, s. 313-328.
[4] Bréhier, L. Le schime oriental du XI siècle, Paris 1899, p. 56.
[5] Ibid., p. 58, n. 2
[6] Ἐγκωμιαστικὸς…, σ. 322.
[7] Ἐγκωμιαστικὸς…, σ. 325.
[8] Ἐγκωμιαστικὸς…, σ. 327.
[9] PL, 143, 764, 771. Изразът е употребен и в грамотата за отлъчването на Михаил, положена от папските легати на престола в „Св. Софѝя”.
[10] Gfrorer, A. F. Byzantinische Geschichten, Bd. II, Graz 1874, S. 275.
[11] Ок. 1250 кг. злато (бел. прев.).
[12] Cedren, 2, 550.
[13] Ἐγκωμιαστικὸς…, σ. 347.
[14] Ioannis Zonarae Epitomae historiarum, 3, Bonn 1897, p. 615.
[15] Ibid., p. 620, 648.
[16] PG 107, λόγος ιγ΄.
[17] 3, 536.
[18] Corpus Scriptorum Historiae Byzantinae, p. XI, 163
[19] Byzantinische Geschichte, II, S. 552 ff. Повече в: Idem, Papst Gregorius VII und sein Zeitalter, t. V, Schaffhausen 1860, S. 473, 554.
[20] Schlumberger, G. L. L’epopee Byzantine à la fin du dixième siècle, Paris 1896, p. 554
[21] Gfrorer, A. F. Papst Gregorius VII, Bd. V, S. 547-555, 598, 642-649.
[22] Hergenröther, J. Photius, 3, S. 727.
[23] Ibid., p. 728. Срв.: Gfrorer, A. F. Byzantinische Geschichten, 3, S. 107. Тук може да се има предвид разкола след издаването на енцикликата на Фотий от патриарх Сисиний, ако действително е имало такова.
[24] Ibid., S. 107.
[25] Ibid.
[26] Ibid., S. 108.
[27] Ibid., 3, S. 563. Не е известно защо Скабаланович (Христианское чтение, 2, 1884, с. 732) приписва това историческо известие на куропалата Йоан Скилица.
[28] Rodulf Glaber, Historiarum…, 4, 1.
[29] Виж: Pichler, A. Geschichte der kirchlichen Trennung zwischen dem Orient und Occident von den ersten Anfängen bis zur jüngsten Gegenwart, Bd. I, München 1864, S. 211; срв.: Hergenröther, J. Photius, 3, S. 730, n. 119.
[30] PL, 129, 195 sqq.
[31] Theophanes Continutatus, ed. Bonn, 1838, S. 193.
[32] Mansi, 17. Седмото заседание виж на с. 519 и сл.
[33] Виж: Pertz, G. H. Monumenta germaniae historica, t. 8, p. 392.
[34] Ἐγκωμιαστικὸς…, τ. 4.
[35] Bréhier, L. Op. cit., p. XVII. Това мнение трябва да признаем за по-вярно, предвид многото исторически свидетелства за фактическо общение на източното със западното християнство до средата на 11 в. Виж: Bréhier, L. Op. cit., p. 1 ff.
[36] Zeitschrift fuer wissensch. Theologie 32 Jahrg., S. 324.
[37] Μεσαιωνική βιβλιοθήκη, 4, 348-349.
[38] Monumenta graeca ad. Photium ejusque historiam partinentia quae ex variis manuscriptis, Ratisbonnae 1869, p. 154 ff. Тези текстове трябва да се различават от чисто полемичните съчинения, каквато, например, е статията за фризите и останалите латини, включена и в нашата „Кормчая книга”, в която не се излага историята на разделението, а само се изброяват латинските заблуди.
[39] Друг характер имат онези трактати, чиято цел е историческия обзор на случаите на разделение между Изтока и Запада и по-конкретно един от тях, който има различни редакции и проследява разделението ту до Фотий, ту до Сергий, ту до Керуларий и чийто автор в ръкописите е посочен веднъж като Фотий (Павлов, А. Критическiе опыты по исторiи древнейшей греко-русской полемики против латинянь, СПб. 1878, с. 132 сл.), а друг път Никита (PG 120, 713 ff). В този трактат исторически вярно се изброяват случаите на църковни разделения до Фотий, само с грешката, че редица от тях започват поради някаква причина с управлението на Грациан, а не на Констанций, както би било редно. Понеже във всички тези случаи като виновници за разделенията до Фотий са представени гърците, а не латините (както е в действителност), този трактат сигурно е пораждал странно впечатление у по-късните поколения гърци. Затова не е чудно, че в московския синоден ръкопис № 207, който по думите на проф. Павлов е бил изпратен в Москва от Йерусалимския патр. Доситей в края на 17 век, трактатът за схизмите (с името на Фотий) е подчертан и отдолу е написано, изглежда с ръката на самия Доситей: „παπιστικόν” (Критич. Опыты, с. 66, бел. 1).
[40] Левкий е споменат в декрета на папа Геласий De libris recipiendis 495 или 496, като „син на сатаната”, от чието име излизали различни апокрифни книги (Langen, J. Geschichte der romischen Kirche von Leo I bis Nicholaus I, Bonn 1885, S. 197). На римските различия се приписва произход от еретици, отхвърлени от самата Римска църква, като в този похват проличава същата полемична черта, която обяснява появата в полемичната литература на името на знаменития легендарен папа „Петър Заекващия”.
[41] Monumenta…, p. 181 – в бележките.
[42] Acta et scripta quae de controversiis ecclesiae graece et latinae saeculo undacimo composite exstant ex probatissimis libris emendatiora edidir, diversitatem lectionis enotavit, annotationibus instruxit D-r Cornelius, Will. Lipsiae et Marpurgi MDCCCLXI.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/94d9u 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме