Пролог: Ориентирите по пътя

Аз съм пътят и истината и животът

Иоан 14:6

Църквата не ни дава система, а ключ; не план на Божия град, а начин да се влезе в него. Може някой да се загуби заради това, че няма план. Но всичко, което види, ще види лично и непосредствено, и то ще бъде истинско за него; докато който е разучил само плана, рискува да остане отвън и всъщност да не намери нищо.

О. Георги Флоровски[1]

Един от най-известните пустинни отци на Египет от 4 век, св. Серапион Сандонит, веднъж пътувал на поклонение до Рим. Там разбрал за прославена отшелница – жена, която никога не излизала от малката си стая. Скептично настроен към подобен начин на живот, тъй като той самият бил голям странник, Серапион я посетил и я попитал: „Защо седиш тук?”, на което тя отговорила: „Аз не седя. Аз пътувам”.

Аз не седя. Аз пътувам. Всеки християнин би могъл да отнесе тези думи към себе си. Да бъдеш християнин, означава да бъдеш странник. Намираме се, по думите на гръцките отци, в положението на евреите в Синайската пустиня – не живеем в къщи, а в палатки, защото духовно сме винаги на път. Пътуваме във вътрешното пространство на сърцата си – пътуване, неизмеримо с ударите на часовника или дните на календара, защото е вън от времето – във вечността.

Едно от най-древните имена на христянството е просто Пътят. „В онова време – разказва книга Деяния апостолски – биде голям смут за пътя Господен” (19:23). Феликс, римският управител на Кесария, „знаеше доста добре за това учение[2]” (24:22). Това име подчертава практическия характер на християнската вяра. Християнството е повече от теория за вселената, повече от написано учение; то е път, по който вървим – начин на живот, в най-дълбокия и богат смисъл на думата.

Има само един начин да открием същността на християнството: да стъпим на този път, да се посветим на този начин на живот и ще започнем да проумяваме. Докато стоим отвън, не можем правилно да разберем. Несъмнено, преди да започнем ще трябва да получим напътствия, ще трябва да ни кажат за какви пътни знаци да внимаваме и ще имаме нужда от спътници. Едва ли ще можем да започнем пътуването без ръководство. Но чуждите указания не могат да ни осведомят как изглежда пътят; те не могат да заменят непосредствения личен опит. Всеки е призван да провери сам това, което е научил от други, от всеки се изисква да преживее Преданието, което е получил. Митрополит Филарет Московски казва така: „Веруюто не ти принадлежи, ако не си го изживял”. Никой не би могъл да предприеме това най-важно пътуване от фотьойла си. Никой не може да бъде християнин чрез посредник. Бог има деца, но няма внуци.

Като християнин от Православната църква бих искал специално да подчертая необходимостта от жив опит. За много жители на Запада от 20 век Православната църква изглежда забележителна главно със своята атмосфера на древност и на консерватизъм. Посланието на православните християни към техните западни братя сякаш гласи: ние сме вашето минало. Но за самите православни предаността към Преданието не означава главно възприемане на формули и обичаи от предишните поколения, а по-скоро вечно ново, лично и непосредствено опитно познание на Светия Дух в настоящето, тук и сега.

Описвайки свое посещение в селски храм в Гърция, Джон Бетжемън подчертава този елемент на древност, но изтъква и нещо повече:

… В пространството под купола денят изчезва.

Тук, където запалената свещ е равносилна на молитва,

На пламъка на свещите се виждат бадемови очи

на тукашни светци; те спокойно наблюдават

картините на своите мъченичества по стените,

нежно осветени от процеждаща се светлина.

На пламъка се открояват пукнатини в боята – морско синьо,

пурпурно и златно, с прозиращи дървесни жилки –

на многократно целувани икони, от далечно минало,

вероятно още от четиринадесети век…

Тъй избуява старото дърво,

подкастряно с гонения, поливано с кърви,

простряло живи корени

в дълбока пра-християнска пръст.

Не се нуждае от протекции,

то само е вечното си възкресение…

Бетжемън обръща внимание на много неща, скъпи на православния вярващ: на стойността на символичните жестове, като паленето на свещ, на ролята на иконите да придадат на местната църква усещане за земен рай; на значимостта на мъченичеството в православния опит – след превземането от турците в 1453 г. и по време на комунизма, след 1917 г. В съвременния свят православието наистина е вековно дърво. Освен голяма възраст обаче то има и жизненост, вечно възкресение, и това е същественото – не просто древността. Христос не е казал „Аз съм обичаят”, казал е „Аз съм Животът”.

Целта на тази книга е да разкрие дълбоките корени на това вечно възкресение. Тя посочва някои от решаващите ориентири и знаци по духовния път. Тук няма опити за фактологическо излагане на историята или съвременното състояние на православния свят. Информация за тях може да бъде открита в по-ранната ми книга Православната църква (The Orthodox Church, “Penguin books”), първоначално публикувана през 1963 г. и издадена, в редактирана версия, през 1993 г. Доколкото е възможно, съм избягвал да повтарям казаното в нея.

Задачата ми тук е да изложа накратко основите на учението на Православната църква, подхождайки към вярата като към начин на живот и начин на молитва. Както Толстой е озаглавил един от разказите си „С какво живее човек?”, така и тази книга можеше да се нарече „С какво живее православният християнин?”. В една по-ранна и по-формална епоха тя би могла да излезе и под формата на „Катехизис за възрастни” – с въпроси и отговори. Тук обаче няма опит за изчерпателност. Много малко е казано за Църквата и за нейния съборен характер, за общението на светците, за тайнствата, за значението на богослужението. Може би това ще бъде тема на друга моя книга. Макар да споменавам от време на време останалите християнски изповедания, не съм правил систематични сравнения. Стремежът ми е по-скоро да опиша в положителни термини вярата, чрез която живея като православен християнин, отколкото да очертая области на съгласие или несъгласие с католицизма и протестантството.

За да може да се чуят гласовете и на други – по-добри от мен – свидетели, съм включил много цитати, особено в началото и в заключението на всяка глава. В края на книгата могат да бъдат открити кратки бележки за авторите и цитираните източници. Повечето от откъсите са от православни богослужебни книги, използвани всекидневно в богослужението или от автори, които наричаме Отци и които са писали главно през първите осем столетия от християнската история, а в някои случаи и по-късно – отец може да бъде наречен и някой съвременен писател. Тези цитати са словата, оказали се най-полезни лично за мен – като ориентири в моето собствено търсене на Пътя. Разбира се, има много други автори, които не са цитирани поименно и на които също съм се позовавал.

О, Спасителю, който си пътувал с Лука и Клеопа до Емаус, придружи и твоите раби, които се отправят на път, и ги запази от всяко зло (Молитва преди път).

26 септември 1978 г.

Св. апостол и евангелист Йоан Богослов

Превод: София Ангелова

* “Prologue: Signposts on the Way” – In: Bishop Kalistos (Ware) The Orthodox Way, Crestwood, New York: St. Vladimir’s Seminary Press 1998, p. 7-10. Книгата се превежда и публикува в "Живо Предание" с благословението на митр. Калистос (бел. прев.).