Идете, научете всички… Академичната година, в която ректорът на Софийския университет беше свещеник

Тържествено честваната неотдавна стогодишнина на родното академично богословие, освен цялата съпътстваща я празничност, повдигна и въпроси по същество. Един от тях има отношение към присъствието на православното ни богословие – в лицето на неговите представители – в обществения живот, в пространството извън зоната на уют, който затворената конфесионално-академична общност подсигурява. Въпросът е важен, защото богословието е не просто една от научните дисциплини, включени в програмата на висшето образование у нас, а има непосредствено отношение към вечния проблем за доброто, злото и човека, оттам – към въпросите на мирогледа и на ценностната система и, в крайна сметка, към състоянието на всяко общество. А затова и неговото присъствие в – или отсъствието му от – живия живот, участието му в големия обществен разговор, е показателно за самото богословие по смисъла на казаното, че „… по плодовете им ще ги познаете“ (Мат. 7:20).

Погледната от този ъгъл, въпросната стогодишнина всъщност не предлага големи поводи за радост. Голямата картина открива по-скоро отсъствие или поне недостатъчно присъствие, и това се отнася не само до четирите десетилетия, през които Богословският факултет е отстранен от Софийския университет и трансформиран в Духовна академия (1950-1990), и когато по обясними причини няма и как да очакваме нещо различно.[1] Като цяло православното богословие у нас стои встрани от сериозния дебат върху значимите теми и проблеми или, когато присъства, посланието му по-често се чува през гласовете на хора (хуманитаристи и не само), които чисто формално не са свързани с него. При все това налице са някои изключения, на едно от които е посветен и настоящият сборник.

Утвърден и всепризнат библеист и филолог, проф. Иван Желев Димитров никога през дългото си поприще на православен богослов и човек на Църквата не се ограничава до едните академични занимания и преподаването на Новия Завет. Дългата му визитка включва още позициите на: официален преводач на Св. Синод за гръцки език (1975-2012) и началник кабинет на Българския патриарх Максим (1986-1990); участник във всичките всеправославни предсъборни съвещания и подготвителни към Светия и велик събор на Православната църква комисии (1976-2016); редактор (1980-1985) и главен редактор на в-к Църковен вестник (1992-1995) и редактор на сп. Духовна култура (2000-2005); членство в – Богословската комисия при Св. Синод (1982-1991), екипа за нов превод на Библията на български език (1991-2003), Дружеството на православните богослови-библеисти (1988-) и Световния съюз на новозаветните учени (SNTS), където е и първият (и засега единствен) представител на България (1996-); заместник-декан (1991-1993) и декан (2000-2003) на БФ на СУ, заместник-ректор на СУ (1995-1997) и член на Академичния съвет на същия (1995-1999); учредител и председател на Изпълнителния комитет на Световната конфедерация на асоциациите на богословските институти и неин регионален представител за Европа (1998-2012), основател и председател на фондацията „2000 години Рождество Христово“ (1998-2016); учредител и председател на Управителния съвет на Сдружение „Библейски колегиум“ (2002-2017) и председател на Управителния съвет на Ефория „Зограф“ (2002-2018); директор на Дирекция Вероизповедания на Министерски съвет (2002-2008), основател на Центъра за проучване на нови религиозни движения и негов председател (2008-2024) и др.[2] Освен всичко изброено дотук, за целите на настоящата публикация е важно да се подчертае и това, че след политическите и обществени промени от есента на 1989 г. той е и един от най-редовните и активни събеседници на радио- и телевизионни предавания, посветени на въпроси на вярата и Църквата, постоянен участник в редакционния екип на интернет-портала Двери на православието (https://dveri.bg/), автор и водещ на рубриката „Православен календар“ на страницата на БТА и др. под.

Всички тези длъжности и позиции, членства и активности са свидетелство за едно: стремеж към максимално възможно присъствие и участие в живия живот на обществото и на отделния човек – във всички възможни измерения на този живот, и, в крайна сметка, към оделотворяване на онова идете и научете, което е и вечният мисионерски императив за всички изпратени от Христос в света (Мат. 28:19).

В това впечатляващо с всеобхватността и с многофункционалността си служение проф. Иван Желев обаче не е пионер в гилдията. Тонът в това отношение е зададен от не по-малко „полиипостасния“ негов предшественик – като ангажираност едновременно с Православната ни църква и с академичното богословие у нас: проф. протопрезвитер д-р академик Стефан Станчев Цанков (1881-1965) – първият и засега единствен представител на родното православно богословие, който е бил, освен всестранно ангажиран по научна, църковна и обществена линия, също така и удостоен с честта да бъде ректор и съответно проректор на първото висше учебно заведение в България: Софийския университет „Св. Климент Охридски“.[3]

Паралелът между двамата се налага от само себе си. Налице е приемственост на, ако си позволим подобна игра на думи, всъдеприсъствието на богословието и проповедта и модел, заслужаващ обстойно изучаване. Предвид самата идея на университета (от лат. universitas) и мисията на университета, това изучаване едва ли би намерило по-подходяща отправна точка от погледа в дълбочина към академичната година, през която начело на първия български университет е стоял тъкмо богословът и пръв протопрезвитер на Българската православна църква акад. Стефан Цанков. Настоящата статия представлява опит за такъв именно поглед, предложен през: 1) това, което е официално известното за ректорството на о. Цанков, и 2) онова, което се открива в неговия Личен архив, съхраняван днес в Църковноисторическия и архивен институт при Българската патриаршия.[4]

*   *   *

В историята на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ проф. протопрезвитер Стефан Цанков е неговият тридесет и пети ректор, осъществил петдесет и третия поред ректорски мандат.[5] Преди да бъде удостоен с честта да бъде първият богослов, стоял начело на СУ, той е бил и първият декан на Богословския факултет, като е изпълнявал тази длъжност в продължение на общо три мандата – през учебните 1922-1923, 1923-1924 и 1938-1939 години. Бил е, разбира се, и заместник-ректор (проректор) на СУ – през учебната 1941-1942 г., след изтичането на ректорския му мандат.

Официалната информация за годината на ректорство на о. Стефан Цанков е достъпна в два от томовете на Годишника на Софийския университет (Официален отдел) – за 1939-1940 и за 1940-1941 г. Речи и приветствия до о. Цанков[6] и от него,[7] подробен отчет за дейността на университета в годината на неговото ректорство[8] и статистически данни[9] са публикувани там заедно с Академичната реч на о. Стефан Цанков от 8 декември 1940 г. – на български[10] и на немски език,[11] и с други речи и слова, за някои от които ще стане дума по-нататък. Става ясно, че той е избран за ректор на СУ на 8 юни 1940 г. – от „преподавателската колегия“ – и е утвърден на тази длъжност от министъра на народното просвещение, със заповед № 1378 от 20 юни 1940 г.[12] Две седмици пък след началото на учебната година о. Цанков е на лична аудиенция в царския дворец, за което съобщава Църковен вестник.[13]

Отваряйки една скоба, тук е мястото да се кажат няколко думи и относно ролята на Българския цар Борис Трети в живота на Софийския университет. На 28 ноември 1928 г. той е удостоен със званието doctor honoris causa на СУ, ставайки третият поред почетен доктор на първия ни университет – след Българския екзарх Йосиф (1902 г.) и Иван Вазов (1920 г.). На пръв поглед подобно удостояване може да изглежда формално, но, предвид задълбочените и всепризнати познания на този ни владетел в областта на ботаниката и орнитологията,[14] то е напълно заслужено. Като цяло, царят присъства редовно и активно в живота на първия български университет, за което свидетелства и самият о. Ст. Цанков, който в речта си като проректор от 8 декември 1941 г. изтъква, че „… както в миналото, тъй и през миналата учебна година, особено топли чувства и дълбока привързаност към Университета ни и искрена готовност да се подкрепят всички работници в него показа Негово Величество Царят – нашият височайши и скъп honoris causa d-r. Видими знаци на това Августейше внимание към нашия Университет са постоянното присъствие [тук] на Негово Величество… на днешното наше празненство, както и на други тържествени чествания, каквото беше миналата година тържественото събрание… в памет на светите славянобългарски братя Кирил и Методий, или също редовните Височайши помощи за нашите бедни студенти“.[15] Във връзка с последното, в отчета си за годината на своето ректорство о. Цанков съобщава, между другото, че „… Негово Величество Царят подари на бедните студенти 55 000 лв.“.[16]

*   *   *

Две събития от годината на ректорството на о. Стефан Цанков заслужават особено внимание от гледна точка акцента в настоящата статия: Академичната реч, произнесена от него на 8 декември 1940 г. – св. Климент Охридски по стар стил и официален празник на Софийския университет, и Академичният съвет на СУ, проведен през юли 1941 г. в гр. Охрид, и по-конкретно словото на отец-ректора след богослужението в тамошния храм „Св. Богородица“. Една реч и едно слово, които носят заряда на истински събития: както по своето съдържание, така и по отзвука, който предизвикат. И двете речи са произнесени колкото в контекста на академичното, толкова и в контекста на политическото, с което е особено наситена цялата първа и единствена до днес академична година, в която начело на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ е стоял един православен богослов и свещеник на Православната ни църква.

Исторически погледнато, годината на ректорството на о. Цанков в СУ се разполага почти поравно преди и подир съдбоносното за Царство България включване във Втората световна война – на страната на Тристранния пакт. Когато о. Цанков става ректор на СУ, войната отдавна бушува, без обаче страната ни да е част от нея, а в края на академичната 1940-1941 година България преживява своя най-висок – макар и кратковременен – подем, достигайки до почти съвършеното осъществяване на отколешния си национален идеал. Като истински „народна“ църква, каквато от възстановяването си през 1870 г. претендира да бъде, Българската православна църква и в онова време стои максимално близо до своя народ и управляващото го политическо и военно ръководство, споделяйки и доброто, и лошото – и успехите, и провалите на държавната политика. А всичко това прави особено интересно личното свидетелство за времето и духа на времето на един от най-активните и автентични гласове на БПЦ в онова време, какъвто е бил о. Стефан Станчев Цанков, особено от позицията му на ректор на Държавния университет (както бива наричан тогава СУ).

Академичната реч на ректора проф. протопрезвитер Стефан Цанков от 8 декември 1940 г.

Без преувеличение може да се твърди, че тази реч е достойна за всяка антология с текстове, представителни за християнското разбиране върху правото и справедливостта, междудържавните и църковно-държавните отношения, мира и войната. Произнесена „в Народния театър“,[17] пред аудитория, включвала и научната общност, и държавното ръководство, включително царското семейство, тя е била повече от отлична възможност за артикулиране на базови християнски и църковни послания. Възможност, която е използвана максимално от отец-ректора Стефан Цанков. Със забележителна вещина в юридическата материя и със задълбочено вникване в сложността на междудържавните отношения – като следствие от междучовешките, с ясна и последователна мисъл и език, лишен от морализиране и наставничество, той успява по въздействащ начин да изложи – в рамките на отреденото за една академична реч време – есенцията на християнския възглед върху Бога, света и човека, заедно с фундаменталните принципи и правила на човешкото общежитие, в съответствие с оставения от Христос и проповядван от Църквата Нов закон и Завет на любовта.

Самият избор на темата на тази академична реч, прицелването ѝ в онова, което е владеело най-силно съзнанието на отделния човек и на цялото тогавашно общество, вече свидетелства за едно богословие, което не е отвлечено разсъждение върху християнската вяра или върху общи положения от каноничното право (тясната област на експертизата на о. Цанков), а е силно ангажирано с реалния живот и проблемите на деня. Далеч от всякакви опити да игнорира бушуващата вече втора година нова световна война и с ясно съзнание за предизвикалите я причини, както и за историческото призвание на българския народ и държава, о. Цанков остава твърдо в рамката на евангелската норма и на християнското разбиране за войната като зло, чийто дълбок корен е в „съществуването на злото в човека и между народите“.[18] Така че войната е „само въпрос или на съвест, или на безсъвестност“.[19] Без да пренебрегва „… повдигащото се културно равнище и зараждащите се по-високи духовни задачи и нужди почти на всички народи“,[20] той определя станалата впоследствие печално известна претенция за „… това, което днес наричат „жизнено пространство“… [като] остър проблем на международния живот и на международното право… [на принципа] „стани ти да седна аз“ – крайност, която се оформя чрез диктаторското право на победителя и която води… до нови международни сътресения и кървави борби“.[21] (Убеждение и позиция на о. Ст. Цанков, категорично опровергаващи повдиганите му по-късно обвинения в едва ли не симпатии към фашизма, но за това накрая.)

С ясно съзнание за провала и несъстоятелността на международното право – пред лицето на трагедията на още една световна война, новоизбраният ректор на Държавния университет не избира нихилистичното отричане на правото въобще, включително и на международното право, а търси източника и здравата основа на самата идея за правото, които открива в идеята за справедливостта, в гласа на правдата, който е глас на човешката съвест, в морала и в трансцендентното единство на човешкия род. Все неща, които – като човек на християнската вяра и Църквата, като богослов и свещеник – намира не другаде, а в Бога: „Както е необходим въздухът за живота, така необходима е за международното общежитие една средоточна сила на духовното и нравственото единство; и, за да бъде това единство фундаментално, трябва да е (както ни показва и житейският опит) и единство религиозно, трансцендентно. Християнството излиза от Бога, като средоточие на света и живота, и води към Бога – като върховен извор на всичко истинно, добро и прекрасно в света, и е като Бога – Баща на всички човеци и народи“.[22]

На безплодните в опитите им да регулират междучовешките и междудържавните отношения концепции от Античността (старозаветния монотеизъм и будизма, гръцката философия и римското право) о. Стефан Цанков противопоставя християнството, което „… още от самото начало вля в човешката история трансценденталния идеал на човешкото братство в името на вярата в Бога“. Против „грубата сила“ и „демонизма в човека“ той издига „… принципното признаване на вечната ценност и етическата равностойност на личността, а и принципното равенство и обща солидарност на народите и държавите“, които са осъществими в „Corpus christianum“ и в „Respublica christiana“.[23] На мястото на провалилото се Общество на народите[24] предлага Икуменическото движение, с което и сам е силно ангажиран и което описва като „… междуцърковното и междухристиянското движение за вътрешно единство в християнския свят и за организирано сътрудничество на християнските църкви и на всички предани и дейни християни за положително християнство, за социално-етическо въздействие в света и за социална международна справедливост в човечеството“ – движение, което със самото си съществуване е вече свидетелство за „неугасимата светлина и непреодолима сила на християнството“.[25]

Особено въздействащи са думите, посветени на личната отговорност на държавните и международните „водачи“, която е отговорност „… не само въобще, а отговорност като християни пред Провидението – за делата им в уредбата и управата, за ръководството в живота на народите“. Като отсъда, особено актуална в наши дни, звучи констатацията, че „… още по-велика и тежка е отговорността на духовните, църковните водачи за общественото и международното безредие и за международните бедствия и катастрофи“.[26] Съзнанието за тази лична отговорност, според автора, е отслабнало като следствие от „дехристиянизацията“ – процес, който има своето отражение и върху международните отношения и междудържавното право. Този процес, който видимо продължава и днес, в третото християнско хилядолетие, започва с Ренесанса и с възраждането на езическите начала и стига до „наивния, но трагичен антропоцентризъм, … секуларизацията между религия и обществен живот, грубата сила и коварството и… Макиавели“, за да завърши с „разделянето на правото от морала, … (с) теорията на голите факти и господството на грубата сила“.[27]

По този начин Академичната реч на първия и все още последен в историята на СУ „Св. Климент Охридски“ негов ректор – православен богослов и свещеник, е насочена не толкова към общите теоретични положения на проблемите на вярата и науката, правото и политиката, мира и войната, колкото към конкретния човек и неговата християнска и чисто човешка съвест, и към проблемите на деня. Макар през цялото време да говори за морала, нравствеността и справедливостта – като извор и фундамент на всяко право, той не морализира по наставнически начин, а търси пътя „… от повърхността към дълбочината на правните… явления и… дълбочините на човешката душа“.[28] Подобно на археолог на човешката душа и сърце, канонистът копае в най-дълбокото и съкровеното, за да открие там единството на човешкия род, което е „… както по единия произход, тъй и по еднаквото призвание на всички народи“,[29] и да заключи накрая, че: „Без вярата в единството на човешкия род и в Бога, като общ Баща – именно Баща, така, както Го е разкрил Христос, – нямало е и не може да има… здрава основа и за равенството, братството и свободата на човеците и народите – по произход и призвание… А живецът на тая велика вяра е любовта, християнската любов. Бог е един и Баща на всички, защото е любов – над всичко друго Любов, и е създал човеците в любов и ги е призовал за любов“.[30] А това е така, защото: „… абсолютна и универсална критическа норма на правото, това е справедливостта“, тъй като винаги „… чувството за справедливост е било мерилката на всяко право, а… тая мерилка има своя извор в религията, в Абсолютното, в Бога“.[31]

В настояването на о. Стефан Цанков, че в действителността истината и величието, силата и достойнствата на християнството вървят ръка за ръка с неспособността дори на самите християни да достигнат до тяхното реализиране в пълнота в живота на човеците и народите, няма нищо ново. За същото говорят не едно и две от най-големите имена на Църквата от всички времена – констатират го и далеч по-именити негови съвременници и хора, които той е познавал лично, като св. Мария (Скобцова), философът и религиозен мислител Николай Бердяев и мн. др. И все пак, според о. Стефан Цанков християнството е и остава единствената надеждна идейна основа както на междучовешките отношения, така и на всеки международен ред и всяко междудържавно право, тъй като „… равенството, братството и свободата на човеците и народите… остават завинаги достояние на християнството и те могат да бъдат реално достигани в живота на народите само дотолкова, доколкото народите се проникват от тая християнска вяра и стават нейни творчески носители“.[32]

Един отзив от литературния критик и публицист Йордан Бадев, публикуван във всекидневника Зора – вестник, който по онова време е известен като вестникът на интелигенцията – създава отлична представа за въздействието на Академичната реч на о. Ст. Цанков от 1940 г. Този отзив заслужава да бъде приведен изцяло. Ето какво четем в него:

„Истинско идейно и морално просветление идеше от речта на новия ректор протопрезвитер Цанков… Тя не беше само академична. Строгата научност просветеният духовник свързва умело с практически проблеми на нашето време: война, жизнено пространство, мирни договори – и правно-философското му изложение получи отсянка на парлива актуалност. Навярно поради този ѝ характер и още поради искрено реторичната динамика на изпълнението – академичната реч на новия ректор на Университета бе изслушана от всички с напрегнато внимание. Не е тук мястото нито за преценка, нито дори за просто преповторение на научно-философските доводи на ерудирания богослов върху правдата, справедливостта като висше християнско и божествено начало. Протопрезвитер д-р Цанков свърза научната си теза с жизнени въпроси, които се отнасят до бъдещето на българския народ и българската държава. В пътя на размишленията си той потърси и намери нравствения и обществения смисъл на подвига на дейците от нашето възраждане, като подчерта в заключение и дълга на днешните първенци на Българската църква: не със слово, а с живо дело, с личен пример да сочат пътя на християнина и, борейки се за тържество на висшата божествена правда, никога да не вземат страна в борбите за преходни земни блага и суети – за една или друга политика, за една или друга власт. Широки знания, ценни мисли и навременна поука за миряни и лични духовници – ето богатството на празничната академична реч на новия ректор на Университета – протопрезвитер д-р Стефан Цанков“.[33]

Към оценката на интелектуалеца Бадев авторът на дописката за празника на СУ в Църковен вестник (подписан като „Ст.“) добавя – с неприкрита радост и гордост – и гласа на тогавашната църковна общественост: „Тържеството на Университета тази година, в по-специален смисъл, бе и тържество на нашата Църква, защото начело на това най-висше учебно заведение в страната тази година ще стои един от най-достойните представители на църквата ни и на нашата богословска наука – о. проф. протопрезвитер д-р Ст. Цанков“.[34]

Охридското слово на ректора проф. протопрезвитер Стефан Цанков от 2 юли 1941 г.

Безспорно най-значимото, като съдържателност и като обществен отзвук, събитие от годината на ректорството на о. Стефан Цанков е Академичният съвет на СУ от 1941 г. в гр. Охрид. Охридското заседание е проведено в рамките на поклонническо пътуване на професори от университета, осъществено след като Царство България влиза във Втората световна война и тези земи са присъединени към територията на страната, и което, освен Охрид, включва още градовете Битоля, Прилеп, Велес и Скопие.[35] Този Академичен съвет е заключителен за учебната 1940-1941 г., увенчавайки първата учебна година, в която ректорът на Софийския университет е бил представител на богословието и Православната църква в България.

На 2 юли 1941 г., в охридския храм „Св. Богородица Перивлепта“, където по това време се покоят мощите на първия епископ на българския език, о. Стефан Цанков, заедно с проф. протойерей Иван Гошев – през същата учебна година декан на БФ на СУ, и цялото охридско духовенство, отслужват литургия (на която о. Цанков държи и своето Охридско слово), последвана от благодарствен молебен – в двора на храма, пред близкото Основно училище „Св. Климент Охридски“[36] – и от самото тържествено Охридско заседание на Академичния съвет на СУ, което е проведено в една от залите на същото училище.[37]

Заедно с Охридското слово на проф. протопрезвитер Стефан Цанков, паметни от това поклонническо пътуване остават също така и Академичната реч „Делото на св. Климента Охридски“ на проф. Иван Снегаров, изнесена в същия ден на Тържественото заседание на Академичния съвет,[38] беседата „Македония като българска земя“ – изнесена от проф. Михаил П. Арнаудов в гр. Битоля на 4 юли 1941 г.,[39] както и речите „Прилеп в нашето минало“ – изнесена от акад. Иван Дуйчев на същия ден в гр. Прилеп,[40] и „Историческата съдба на Македония“ – от проф. Петър Мутафчиев, на 6 юли 1941 г. в гр. Скопие.[41]

Последните две страници от Академичната реч на о. Стефан Цанков от 8 декември 1940 г. са посветени на православния български народ и неговите исторически съдбини. Без нотка реваншизъм или призиви към териториални завоевания, изтъквайки, че и към онзи момент огромна част от българите живеят „в чужди държави, … под реда на актове и на международното право“, създадени с нечистата цел „да бъде [той] потискан и даже заличен като народ от лицето на земята…“,[42] като основно достойнство на нашия народ о. Стефан Цанков изтъква, че той „… във всички времена на своето историческо съществуване е живял с дълбока вяра в правдата, във великата Божия правда…“;[43] че и в най-тежките времена на своето историческо битие този народ „… не само че не е загубил вярата си в правдата, но и той, и неговите водачи, с вдъхновение, упоритост и самопожертвователност са се борили против тия [причинени му] неправди, с дълбока, с религиозна вяра в тържеството на правдата. И тази вяра, подир достойно носеният от него мъченически кръст за правдата, не го е измамвала и пак не ще го измами“.[44] Ето защо, когато през лятото на 1941 г. всичко сякаш говори на българите, че тази правда е вече възстановена, би следвало да очакваме и голяма част от Охридското слово на отец-ректора да е посветена именно на това. Противно на всички очаквания обаче, казаното от него на 2 юли 1941 г. в храма в Охрид по точно този въпрос е на практика пренебрежимо малко.

То се ограничава само до споменаването, още в началото, на „придобитата отново свобода на тая древна светиня на българския народ – старопрестолния град Охрид“,[45] и до призива, в самия край на Охридското слово: „Нека да бъде вечна славата и вечна животворната духовна сила на св. Климента Охридски – за духовния напредък и всестранното благоденствие на единна и свободна България, за достойно изпълнение на нейното историческо призвание и за разрастването на Божието царство“.[46] Всичко останало в това слово е съсредоточено – единствено и само – върху личността и делото на Охридския чудотворец, върху неговото място и историческата му роля в живота на българския народ и на неговата Православна църква.

Тук пред нас е само образът на св. Климент, в пълнота и в цялото му величие: Климент просветителят, родоначалникът „… на българското училище, на българската просвета и на българската култура“;[47] Климент българският първоапостол, който „… се е борил срещу паганизма – срещу невежеството, суеверието, суровостта, срещу многобожната измама и греховния мрак“;[48] Климент обединителят който „… е поставил началото и здравата основа, както за духовното и националното единство на българския народ, така и за неговата народностна индивидуалност“;[49] Климент пастирът и светителят, който е „… въздигнат и като първия българин – епископ в родната му нова православна църква“;[50] Климент аскетът, живял като истински „… воин Божи в света за духовното издигане и спасение на своя народ; чист и възвишен в мислите и желанията си; … образец на добродетелите и подвижник в добрите дела; … скромен във всичко и към всички; дръзновен в смирението“;[51] Климент най-сетне и като апостолът на свободата и любовта, „… защото е бил проникнат и движен от Христовото благовестие“, като е живял и работил за свободата „… за всеки човек и народ, и, значи, свобода за всеки българин, за българския народ, за България, тъй застрашена тогава… отвътре и отвън, от Изток и от Запад. Апостол на свободата – в истината!“.[52]

Една част от Охридското слово на о. Стефан Цанков заслужава да бъде приведена изцяло, тъй като е особено показателна за неговото цялостно богословско и християнско виждане за света и човека, и в частност за българския народ – в духа на визията на самия св. Климент Охридски:

„Но свободата в истината и в братство е една Божия даденост и една зададеност. Тя е Божия мисъл за осъществяване от човека, от народите. А това е единствено възможно само чрез силата и подвига на любовта. Няма и не е имало, и не може да има – според разкритието на Богочовека Христа – свобода, ако тя не се корени и оживотворява в любовта, както и обратното: любовта, закърмена и живяна – в свободата. Затова и всичката сила в идеала и в делото на св. Климента за българския народ е в неговата любов – в любовта му към Бога, в любовта му към ближния, в любовта му към българския народ…

Към всичко това ние почитаме и славим, най-сетне, св. Климента Охридски и за това, че с полагане у българския народ здравите основи на осъществяването на свещените завети на първите наши славяно-български светители св. равноапостолни братя Кирила и Методия, той даде смисъла, насоката и силата на историческото духовно призвание на българския народ в средата и живота на всички останали народи, създавайки от българския духовно-единен и силен народ люлката на нова самобитна духовна култура.

На тая култура да служи е предназначен и нашият университет…“.[53]

Тук вече виждаме не просто прославата на светеца и първостроителя на Църквата Христова за новопокръстения български род, но и един философско-исторически, и още по-точно богословско-исторически възглед и теория за християнския народ изобщо, и в частност за българския. Вместо възхвала на териториалните разширения на държавата, е изложена автентично християнската идея за възход чрез просвета, т. е. чрез светлината на Евангелието, и чрез образование – формирането както на отделната личност, така и на целия народ според образа на Бога, Чиято творческа мисъл са призовани да осъществяват и отделният човек, и всеки народ. Вместо тържествуване от факта, че отдавна лелеяният от българите Охрид, заедно с прилежащите му земи, е най-сетне в българските предели, е изваян в своята пълнота образът на новия Павел за българите – св. Климент, съвършеният изпълнител на визията на Покръстителя Борис-Михаил за духовен и културен напредък чрез о-Слове-сяване. Визия, която – както е добре известно от историята – онази българска Държава на Духа (акад. Дмитрий Лихачов) успява да осъществи повече от успешно.[54]

Накрая, в Охридското слово на отец-ректора Цанков е засвидетелствано и съзнанието за приемственост на първия и всебългарския Държавен университет, който не просто носи името на св. Климент, но и „… се е посветил на продължение на свещеното дело на тоя светилник на българския народ, следвайки вярно и неуморно неговите свещени завети…“, предназначен „да служи“ на същата тази „самобитна духовна култура“, чиито основи са положени в зората на християнска България от Охридския български светител Климент, и които са продължавани от всички негови ученици и приемници във времето.[55] Все в същия дух е и заявеното на няколко пъти намерение за учредяването в гр. Охрид, „престолният град на св. Климент“, на едно ново духовно и просветно средище, „огнище за наука и широка народна просвета“, което да е в тясна връзка със Софийския университет, „… чиито духовни основи лежат в свещения за българите град Охрид“.[56]

Разбираемо, отзвукът от поклонническото пътуване на Академичния съвет на СУ в Македония е бил огромен. За това свидетелства както фактът, че сам о. Цанков го извежда като един от най-значимите моменти в годината на неговото ректорство,[57] така и целият набор съхранени в личния му архив отзиви и богат снимков материал от периодичния печат, илюстриращ епизодите от това пътуване: изрезките от в-к Зора – броеве от 1 юли, 4 юли, 5 юли, 9 юли, 10 юли и 12 юли 1941 г., и от в-к La Parole Bulgare (издание на френски език на Министерство на външните работи и изповеданията на Царство България) – от 5 юли 1941 г., и целият брой 34 от 6 юли 1941 г. на в-к Целокупна България.[58] Разбира се, тези дописки лесно могат да попаднат под подозрения в някаква казионност, пристрастност и преувеличено представяне на действителността. И все пак тяхното единодушие, изцяло съвпадащо с думите на самия о. Цанков, както и с казаното от други негови съвременници, говори по-скоро за обратното. Радостта от срещата на местното българско население с цвета на тогавашната българска наука – в лицето на професорите от Университета на св. Климент Охридски – може само тенденциозно и с много насилие над историческата истина да бъде поставяна под съмнение.

Тази радост не е продължила дълго, но паметта за поклонническото пътуване на Академичния съвет на СУ, оглавен от свещеника и богослова протопрезвитер Стефан Цанков, и до днес вдъхновява със силата на своето послание. А тази сила идва преди всичко от самата идея на това академично поклонничество и от свидетелството на един български православен свещеник – отдалечен във времето от св. Климент, ала близък до духа на неговите завети. И това е така, защото в основата на това свидетелство лежи светлият евангелски идеал за света и човека. За света, като плод от Божията любов, и човека, като венец на творението, носител на Божия образ и на високото призвание за богоуподобяване. Този светъл идеал често бива помрачаван. Често „… над християнския и… международния небосклон вият големи бури“ и се надвесват „черни и гъсти облаци“, ала и никога „… зад и над тия черни и гъсти облаци не е престанало да съществува и да грее слънцето“.[59] И това съзвучие на словата и на целия достоен живот на о. Стефан Цанков със словото и делото на св. Климент Охридски и с цялата въобще хилядолетна християнска традиция е още едно ярко свидетелство за силата и жизнеността на автентичната християнска надежда.

Послепис

Броени години след описваните събития ситуацията в България претърпява добре и печално известната коренна промяна. След преврата от 9 септември 1944 г. и налагането в страната на тоталитарен режим от съветски тип, личности като проф. протопрезвитер д-р Стефан Цанков неизбежно попадат под подозрението на новата власт. Сам о. Цанков казва за себе си, че при новите условия се чувства като „човек под въпросителна“, а от следящите го агенти на Държавна сигурност бива определян като потенциален „враг на народната власт“, който до 9 септември 1944 г. „бил смятан за човек, близък до царя“, и „заклет враг на всичко прогресивно още на младини“; който „злостно хулил Съветския съюз“, и дори „… поддържал тесни връзки с германците по време на войната“ – нещо, което автоматично го превръща и в „заклет враг на ОФ и Народната власт“.[60]

По всичко личи, че обвиненията против него са включвали също и някаква привързаност към фашизма. За това поне говори поредицата документи, обособени от самия него, в личния му архив, като: „Книжа около задирянията срещу мен като „фашист“!“.[61] Сред тях има призовки, различни по характер обяснения и показания, писма от о. Цанков до колеги и официални лица, както и свидетелства на негови колеги за него,[62] а немалка част от обвиненията имат отношение именно към годините, през които той е ректор и проректор на Софийския университет.

И така, независимо от всички ясни свидетелства за политическа неутралност на о. Стефан Цанков, за отстранеността му от всички идеологии на неговото време и неговата искрена привързаност единствено към християнството, към Църквата и икуменическото движение,[63] неговите колеги е трябвало да припомнят и да обясняват на новата власт, че „… в нашите среди о. Цанков се е изказвал винаги ясно и категорично против всякакъв хитлеризъм и фашизъм, особено срещу новоезическата борба на хитлеризма против християнството, като е писал и статии по този въпрос“; че „… всички опити на германската пропаганда (предвид международното име на о. Цанков) да го използва, … той категорично е отблъсквал“; че „когато Италия нападна малката, но древна християнска Абисиния, о. Цанков написа статия, в която осъди това нападение…“; че „… вътре в България [той] открито е говорил и работил в църквата, обществото и пред властите срещу преследванията на евреите, срещу закриването на християнските дружества от международен характер и пр.“.[64]

На свой ред проф. Илия Цоневски през 1948 г., когато се е обсъждала съдбата на о. Стефан Цанков като преподавател във (все още) Богословския факултет при СУ, припомня, че – като ректор и проректор на университета – той винаги е бил на страната на академичната свобода, против всеки опит за нейното ограничаване в миналото, и по-конкретно: „… 2. През време на миналите режими той се прояви, особено като ректор и проректор… като решителен борец срещу разтурянето на академическите дружества в Университета, … срещу превръщането на университетските власти в полицейски органи на минали режими… 3. Като ректор на Университета през 1940-1941 г. той енергично се противопостави на тогавашния министър-председател [на опита] чрез закон да посегне върху основните начала на научната и научно-обществената дейност на университетските професори[65]“.[66]

Всички тези обективно проверими факти и обстоятелства донякъде спомагат о. Цанков да доживее дните си сравнително спокойно в новите условия, без да бъде подлаган на репресиите, на които са били подлагани други български църковници, интелектуалци и въобще хора от елита на тогавашното общество.[67] При все това, последните две десетилетия от живота му са време, в което огромният му научен и църковно-обществен, наистина космополитен потенциал е все по-слабо използван, затворен и строго охраняван в границите, поставени през онзи период на Църквата и всичко свързано с нея в българското общество. Така, учебната година на неговото ректорство на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, заедно учебната година на неговото проректорство, т. е. периодът от есента на 1940 г. до лятото на 1942 г., остават като един своеобразен връх на цялото негово десетилетно поприще на учен, църковник и общественик.

Християнското свидетелство на проф. протопрезвитер Стефан Цанков, което получава особена сила във времето, когато той е ректор на Софийския университет, звучи особено актуално в днешното време, когато отдавна забравени реалности се завръщат с цялата си грозна сила в живота на човечеството. Примерът, оставен от него за необвързване на гласа на Църквата и на отделния християнин с дневния ред на временно притежаващите политическата и военната власт в дадено общество и държава, е безценен. Свободата, която е дарена и завещана от Христос на Неговите ученици и последователи, тяхната освободеност – по силата на вярата им в Него и на принадлежността им към Неговата Църква – от всякакви земни обвързаности, е възможна, включително и тогава, когато християнинът, независимо дали той ще бъде духовник или мирянин, се окаже на най-висок пост в обществената йерархия. Тази свобода обаче винаги е и въпрос на осъзнаване и личен избор.

* Текст от сборника Един е нашият учител – Христос, посветен на осемдесетгодишнината на проф. Иван Желев Димитров, под печат (бел. ред.).