Международно право, морал и християнство

Ваши Величества!

Ваши Царски Височества!

Господа Министри!

Ваши Високопреосвещенства!

Госпожи и Господа!

И във времена по-спокойни и мирни мнозина смятат международното (т. е. междудържавното) право за едно псевдо-право или за право не в собствения смисъл на думата, и че дори изобщо нямало правово уредено междудържавно общежитие[1]). А пък във времена на международни смутове и сътресения да се говори за международно право някои мислят, че е най-малко парадоксално. И все пак, без да се отрича известно несъвършенство и значителната непълнота на международното право, както и несъвършенството в международните отношения, тъкмо поради тоя характер или това състояние на международното право и на международните отношения и тъкмо в големи гранични епохи от развитието на народите, е особено инструктивно спирането на вниманието ни върху международното право, защото такива епохи дават богат материал за разкриване природата, целта и функциите, а също и за възможностите и значението на международното право.

Както съществуването на народите, тъй и техните взаимни отношения, са една природно дадена действителност. Отношенията между народите, па и на държавите, не се създават от правото. Правото – както във всяка държава, тъй и между държавите, – само урежда тия отношения. Една естествена необходимост е да се постави един ред в отношенията между държавите. Туй се явява толкова по-необходимо в ново време, когато, вследствие от многото и важни изнамервания, съобщителните средства все повече сближават и свързват хора, народи и държави. Но това е така не само поради лесните съобщителни средства, а и поради повдигащото се културно равнище и зараждащите се по-високи духовни задачи и нужди почти на всички народи.

Уредбата на взаимните отношения между народите и държавите не е резултат само – първично или главно – на голите факти, не е резултат и от едно механическо уравновесяване. Големите и горещите социални и идейни борби около всяко важно реформиране на правото ни показват, че стимулите на тия борби, на преобразуванията в правовия ред, на раждането на едно важно правово начало лежат дълбоко в духа на човека и в психиката на народите. От тук – при подобни епохи и борби наблюдаваното дълбоко раздвижване на духовете, сгорещение на сърцата и напрежение на волите. Правото – еднакво дали е вътрешнодържавно или междудържавно право – е един социално-регулативен феномен, който се корени дълбоко в духовните основни сили на човека и народите – сили, които лежат във и извират изобщо от неговата духовна природа и особено от неговото нравствено битие. И затова, винаги във времена на особени вътрешни и социални сътресения, на големи идейни и светогледни движения, създаващи нови социални или международни ситуации, един от най-важните резултати е и правното преобразуване чрез възприемане в него на правни идеи, съответстващи на възтържествувалите в общежитието нравствени или нравствено-религиозни идеи. И именно при такива епохи и преобразования най-лесно се разкрива идейната същност на всяко право и природните негови връзки с нравствения и религиозен свят на човека. Така е това и с международното право. И нашата епоха е епоха на големи духовни, социални и международни вълнения, създаващи нови отношения и предизвиквани от нови идейни сили и съотношения. Те са същевременно един напор срещу статуквото на досегашното международно право и едно върховно усилие за създаване на един нов международен ред, и във всичко това се чува общият повик – за повече социална справедливост, за повече международна правда. А гласът за правда е, очевидно, глас на човешката съвест, на изостреното нравствено чувство и, следователно, глас на оная християнска култура, която – въпреки всички трудности и колебания – е създадена и расте от всемирното явление на християнството. Ръководен от тия съображения, аз си позволих да привлека просветеното Ви внимание – тъкмо в преживяваното сега историческо време – върху вътрешните връзки между международното право, морала и християнството.

Що е международното право? В основите и формите си и то поначало е като всяко друго право, т. е. то е сумата от нормите за поддържане на надлежно установен ред във външните отношения на известни държави или изобщо между държавите.

Правото е право на човеци и за човеци. Няма право между животните. А правото е от и за човеци, защото те са разумни и свободни същества. Правото е средство за служба на човеците в техния социален живот – в служба за постигане целите на човека, като лично и социално същество, или на човеците, като общество; или, общо казано, за постигане и поддържане на общественото благо. И понеже за всякакъв обществен живот естествена и основна предпоставка е съществуването на известен ред в отношенията между отделните членове на общежитието, то именно с правото се установява и поддържа тоя ред. Затова и една от целите на правото е: да дава и обезпечава този ред. Това е формално-функционалната страна на правото. От тая страна правото, т. е. носеният и поддържаният от него ред, могат да са повече или по-малко добри или дори лоши, съдено за тях от друга една страна, но и в такъв случай правото си остава право и редът – ред, защото: без ред настава хаос, разстройство и разпадане; и само при ред има възможност за живот и напредък. Но само с това никак не се изяснява природата, нито се изчерпва задачата на правото. Правовият ред именно за това е необходим, за да служи на човеците като разумни и свободни същества, на техните по-високи жизнени цели. Във връзка с това, един от основните вътрешни елементи на правото – това е, излизайки от природния стремеж на всеки човек към свобода, да обезпечи свободата на всекиго, като се внесе и чрез него едно разграничение на свободните сфери на дейност между членовете на общежитието. А от тук вече произтича и задължението за взаимното респектиране на тия свободни сфери: това е корелатът в правото, като правомощие, от една страна, и като правова длъжност – от друга. Ето затова, правото е звеното между свободата и съзнатата необходимост в общежитието. И ненапразно правовото понятие се схваща толкова като понятие за свободата, колкото и като понятие за дълга; възможността да действам свободно, без да увреждам свободата на другите. И ето затова правото, гарантирайки такава свобода, се стреми да парализира своеволието. Вече от тоя пръв кратък анализ на правото се вижда, че то, колкото и да е за това – да поддържа един ред във външните отношения между членовете на дадено общежитие, има тая функция не за друго, а за да се постигне една по-висока, съществена цел: да изрази и запази едно върховно духовно благо – свободата, чрез появата на друга една велика сила в човека: дълга. Ако първата – формално-функционалната – страна на правото можем да наречем негова форма, то втората негова страна трябва да наречем съдържание. Не е от значение как ще назовем това съдържание: дали „правова идея“, дали „социален идеал“ и т. н. Но от съществено значение е, че това съдържание на правото стои в органическа връзка с нравственото съзнание, с морала, понеже е очевидно, че вече тия два основни елемента в правото – свобода и дълг – са сили от нравствената природа на човека. Колкото и формата и съдържанието на правото да стоят в надлежно съотношение, те все пак не могат да бъдат отъждествявани. И затова не само в живота, но и в правната литература с основание се говори или прави разлика между прав и крив ред или между справедливо или несправедливо право. Правото не е нравственост, но то черпи съдържанието си от нравствеността и има за съществена задача да се стреми да се реализират, при дадени условия, нравствени норми или, чрез поддържания от него ред, да се улесни това реализиране. Иначе самият или само формалният ред става напълно безсмислен. Затова (както ще видим и от съпоставките, които се правят по-долу) мярката за оценката, т. е. критерият на правото, стоейки в съществена връзка с морала, а тоя последният – с религията, е мярка, която с нищо не може да се поддържа, ако не е априорна, абсолютна. Критерият е абсолютен, а само неговото реализиране или приспособяване в историческата среда е относително. Забележително е, като белег и на нашето време и в юриспруденцията, че и една голяма редица от бележити нови юристи – като Макс Хубер, Валтер Симонс, Рудолф Щамлер, Валтер Шьонфелд, Юлиус Биндер, Ернст фон Хипел, Карл Ларенц, Курт Шилинг, Николай Н. Алексеев и пр.[2] – говорят за априорно съществуващи принципи в правото; за мистичното и ирационалното в правото; за метафизичен идеал на обективното право; за трансцендентална идея на правото.

Ако се спрем без предубеждение по-специално на същината на правовия дълг, не можем да не дойдем до заключението, че той собствено не е чисто юридическо понятие, а се корени в началата на нравствеността, понеже стои в органическо съотношение със свободата, от една страна, и със своеволието (или самоуправството) – от друга. Без това ние не можем с нищо да оправдаем правовата длъжност – нито с хедонистическото, нито с утилитаристическото, нито с т. нар. позитивистическо разбиране на правото. Безразлично е дали това нравствено съдържание на правовата длъжност го наричат с това или друго име. Правовата длъжност, очевидно, не е само една наказателна заплаха. Иначе ще трябва да приемем, че правото и толкова повече – правното задължение са голата сила или пък че правовият ред е чиста полицейщина. Действителната санкция на правовата длъжност лежи в съвестта на подчинените на правото членове на общежитието. Това важи изобщо за всяко право, а най-вече за международното право – където респектирането на чуждата земя и живот, задължителната сила на договорите („pacta sunt servanda“[3]) и т. н. не се опират на нищо друго толкова, колкото на доверието, съвестта и изобщо на нравственото съзнание. И изобщо всяко право и по-частно всяка правова длъжност, а особено в международното право, са дотолкова жизнеспособни, доколкото почиват на нравствените сили, на истиннолюбието и искреността, а не на лъжата и фарисейството; на вярата и доверието, а не на измамата и коварството; на готовността за следване общия ред за опазване на общото благо; на солидарността, а не на егоистическата и анархическа безогледност. Ето защо, съвършено основателно е да се твърди, че правото – държавно или междудържавно, все едно – е по своето съдържание минимумът морал. Чрез правото и неговите специфични санкции за задължителност се поддържат ония елементарни нравствени норми, които се указват необходими да се следват, за да се запази едно спокойно съвместно живеене – основата на всякакъв личен и обществен напредък. Това – нравствено – съдържание на правото въобще има обсег и интензивност в зависимост от общото нравствено равнище между хората и народите. Статичното в правото (в нравственото съдържанието на правото) е онова, което е, т. е. което действа по позитивното право. А динамичното в него е онова, което трябва да е и което постепенно зрее, за да стане утре и то позитивно право. Ето защо, променливостта в правото (и от гледище на нравственото му съдържание) не е признак на неговата условност, а доказателство за неговата потенциална абсолютност, за неговата нравствена жизнеспособност и напредък.

*   *   *

За да изтъкнем по-специално и още по-нагледно органическата връзка между международното право и морала, нека се спрем – като примери – на няколко само от основните проблеми на международното право.

Международното право урежда външните отношения (права и длъжности) между държавите. Наред с обичайното право, това става чрез договори между държавите. А идейната предпоставка на тия договори е равенството (респективно дори индивидуалното неравенство) на държавите, а от тук – свободата и независимостта на държавите при сключване на договорите. Всякакъв диктат при тия договори може да създаде временно един формално-правов (макар и наречен „позитивен“) ред, но тоя ред е порочен и краткотраен, защото противоречи на основните нравствени начала. А и самото равенство, свободата и независимостта, както и самоограничението чрез принципа на солидарността и жертвата между държавите стоят в зависимост от нравствения напредък на народите. И затова международното право е там и дотолкова възможно, доколкото и гдето чрез общия духовен и нравствен напредък е създадена сред народите (или сред част от тях) една духовна и културна общност.

Ако пък се спрем на сигурността или гаранцията на международното право, то тъкмо тук констатираме, че международното право (в отличие от вътрешното държавно право) не разполага за своята действеност с такава принудителна физическа сила, както отделната държава вътре в себе си, и тая сила в края на краищата за международното право се оказва една фикция без стойност. Ако нямаше други действащи сили в международното общежитие, тогава неминуемо би трябвало да настъпи чист хаос и голо самоуправство, както впрочем не веднъж и достатъчно, но все пак не винаги и не напълно е ставало и става в историята на международните отношения. И затова, при уреждане на международните отношения не са важни толкова правовите договаряния, институти и принудителни средства, колкото духът, който живее в хората и народите и се отразява в политиката и институтите на държавата. Ако бихме изразили тоя дух с думите солидарност и добра воля, ще бъде ясно защо истинските, дълбоки гаранции на международното право – това е пак нравствената сила и санкция. Стремежът от по-рано и особено в най-ново време да се създаде едно „общество на народите“ или дори една колективна свръх-държава (една всемирна държава), снабдени, разбира се, и с една самостоятелна физическа сила (международна армия) за принуда на нарушаващия международното право (или правото на всемирната държава) се оказва химеричен. Защо пропада „обществото на народите“? Защото беше свързано с диктатите – договори за мир, диктати аморални както по реда на сключването им, тъй и по своето съдържание. Защото в „обществото на народите“ се допускаше, че е възможно чрез външната институция да може да се поддържа един ред, противонравствен по своя дух. На обществото на народите липсваше духа на истинската, на нравствената солидарност. И затова срещу неправедната насока на тая така изградена международна институция се опълчи не само съвестта на онеправданите, но и будната съвест навсякъде, гдето тя живееше из широкия свят на човешкото общежитие. А и идеята за една всемирна държава, като гаранция за право между народите, остава не само химера,[4] но от нравствено гледище едва ли подобна всемирна държава е надеждна; тя би била дори и общоопасна. В такава една тоталитарна концентрация на силата всемирната държава не би имала граница и спирачки в никакво подобно на себе си тяло. И понеже и държавата, като човешко дело, подлежи на изкушението на демонизма, то човечеството в такава всемирна и всесилна държава би дошло или до края на онзи опит на подобна държава, за който ни говори Библията (Бит. 11 гл.), т. е. до вавилонското стълпотворение и разпад, или пък до всемирната държава на онзи „велик звяр“, за страшната демония на който ни говорят и Христос (Мат. 24:7-9) и Апокалипсисът (13 гл.).

Но въпросът за гаранцията на международното право стои в тясна връзка и с друг един важен проблем в това право, който в основата си има пак моралния елемент, а именно – проблема за възможността и желателността за промяна в международното право. Позитивното международно право има тенденцията да бъде стабилно. Всички придобити права за една държава почиват или на владение, или на договори. Но както и да е понятно, тези владения или договори често дотам противоречат или стават противоречиви на нравственото съзнание или на действителните жизнени нужди на други народи, че една промяна в тях става наложителна. Между това такава промяна може да стане само със съгласието на правоимащата държава, а опитът ни показва, че рядко се случва една държава доброволно да отстъпи от придобити права, особено ако те засягат територии. И така идваме до дилемата: стабилност на правото – за едни държави, промяна на това право – в полза на други държави. Къде е изходът? Рядко той е в доброволното споразумение, защото липсва добрата воля; най-често тоя изход е – във войната. Само засилването на нравствено-динамичното в международното съзнание и право може да доведе до налагащите се промени в това право по пътя на мирното и доброволно споразумение.

Или да вземем друг един важен проблем в международния живот и в международното право. Той е от областта на социално-стопанския живот. За да може една държава да разреши вътре в себе си социалния въпрос чрез един по-добър или справедлив ред и така да запази по-лесно и сигурно и вътрешния правов ред, тя се нуждае от по-голямо богатство, а затова и от повече земя, т. е. това, което днес наричат „жизнено пространство“. Това толкова повече е оправдано, когато в същото време други държави, по един или друг начин, са завладели подобни обширни пространства, при това с богати сурови материали, които използват почти или често само за своя полза. Това запазване или пък придобиване на жизнени пространства от разните държави е вече остър проблем на международния живот и на международното право. Как да се разреши той? Ако няма чувство за международна справедливост и солидарност – остава пътят на международните сътресения и кървави борби, при които, при липса на тоя нравствен мащаб, се идва често и до другата морална крайност: „стани ти да седна аз“ – крайност, която се оформя и чрез диктаторското право на победителя и която води в по-близко или по-далечно бъдеще до нови международни сътресения и кървави борби.

Нека накъсо да се спрем, във връзка с нашата теза, и на този централен проблем в международния живот – войната. Международното право собствено за това се създава, за да се осигури международният мир, т. е. за да се избягва войната. Между това ние сме свидетели на почти постоянно избухващи и водени войни. Безспорно е, че от абсолютно или християнско гледище съдено, войната е едно зло, но зло поради съществуването на злото в човека и между народите. „Мечът“ или прибягването до меча само по себе си или без друго не е осъдително. Решаващо е: против кого и за какво се употребява тоя меч? И в Св. Писание на Новия Завет св. апостол Павел казва: „Ако пък правиш зло, бой се, защото той [началникът] не напразно носи меч: той е Божий служител и отмъщава с гняв ономува, който прави зло“ (Рим. 13:4). Така е това във вътрешния държавен, така е то и в международния живот. Но ето, че мнозина от носителите на меча, като не се смятат за Божии служители, употребяват меча, отварят и водят войни не за защита на потъпканата правда, за отбиване на заплашващото зло, а за да извършват зло и неправди, ръководени от миражите на греха. По тоя път почти всички завоевателни войни завършват във формата на един диктат или на един несправедлив и в духовната си основа нищожен международен договор. И защото такъв договор е роден в грях, той и умира по-късно от неминуемите последици на греха. Колкото и парадоксално да звучи това, реакцията срещу такива войни дохожда най-често или най-сетне пак чрез войни: за да се възстанови потъпканата правда. Ето защо и християнството, и християнските църкви, познавайки дълбоко на тоя свят греховната човешка трагедия, са осъждали само несправедливите войни и са допускали т. нар. справедливи и оправдани войни, каквито са отбранителните и освободителните войни, които поради това често са били наричани и „свещени“ войни. Впрочем, войната в действителност не е едно правно отношение, понеже тя се води и решава не чрез началата на правото, а чрез силата на меча. Войната дори не е и едно без-правно отношение, защото в много чести случаи на една от воюващите страни не може да се припише никаква вина. Войната е по-скоро едно деяние отвъд сферата на правото.[5] В действителност войната е едно явление от нравствения ред в света. Тя е само въпрос или на съвест, или на безсъвестност.

И така, като вървим от повърхността към дълбочината на правните – държавни или междудържавни – явления и към дълбочините на човешката душа, както и прониквайки във вътрешния смисъл на фактите, ние дохождаме до заключението, че, съзнателно или несъзнателно, във всички времена и народи, а толкова повече в християнските, дълбоко в основите на всяко право живее коренящият се в религията морал и че именно нравствените сили са давали и дават смисъл, цел, защита, граница на всяко право.

*   *   *

Ако бихме изразили тая нравствена основа и сила на правото с една дума, тогава трябва да кажем, че тая абсолютна и универсална критическа норма на правото – това е справедливостта. Вече от древно време до днес в съзнанието и езика не само на почти всички велики мислители, но и в духа и изявите на широките народни маси, чувството за справедливост е било мерилката на всяко право, а и още нещо: че тая мерилка има своя извор в религията, в Абсолютното, в Бога. Наистина, има и юристи, и мислители, които разделят – поради едно недоразумение или предубеденост – правото от морала и справедливостта, вместо – само от известни страни – да ги различават. Но затова пък при тях правото остава гол факт, лишено от единствената му жизнеспособност, от върховния му обективен критерий, идеята и идеала на правото, т. е. – справедливостта, неугасимата божествена звезда, „водач над разнообразния смут на страстите“.

Що е справедливостта или правдата? Макар с нея да са се занимавали най-великите човешки умове още от Древността насам, като Аристотел, който – накъсо изразено – я определя като „всекиму да се дава неговото“, като се проявява човеколюбие, или Платон, който я определя като „хармония“ лична и обществена, т. е. хармония в душата и хармония между душите, свързана с доброжелателство и крепяща мира в личностите и държавите, въпреки всички досегашни опити да се определи що е „справедливост“, тя безостатъчно мъчно може да бъде рационално схваната.[6] Във всички случаи тя е основната социална добродетел, върховният критерий на правото, лежащ зад всяко право или като семе дълбоко в съдържанието на всяко право. Това се вижда от вечното ѝ възраждане в съзнанието, като абсолютно изискване на вечната жажда за нея. Правдата изисква – взето негативно – да се изключи всякакво самоволие или самоуправство, особено под формата на юридическо фарисейство, т. е. тогава, когато егоистическият интерес се облича във формата уж на общоползващо право. А позитивно взето правдата изисква на всеки член на общежитието правата и задълженията така равномерно да са разпределени, че да се дава всекиму дължимото, зачитайки високата ценност на единичната или колективната личност и запазвайки всекиму максимум от свобода за развитието му. Така, в правдата са включени и съответното равенство, и солидарността, и доброжелателството, и човеколюбието, и жертвата, и така – отбягвайки „суетни сенки и празни мечти“ – насочваме личния и обществения си живот към вечността. Затова, от древно време до днес, справедливостта се схваща като основното социално начало и същевременно и като всеобхващаща добродетел. От християнско гледище правдата е да се живее по Божията мярка, по Божия ред. За тая правда като чада Божии трябва да гладуваме и да жадуваме, и когато бъдем гонени за тази Божия правда да се чувстваме щастливи, защото така сме се приближили до Царството Божие (Мат. 5:6, 10).

*   *   *

Какво е отношението на християнството към международното право и какво е значението му за това право? Вече от изтъкнатата дотук органическа връзка между международното право и морала и от факта, че християнството е една от най-великите идейни и нравствени сили в света, може да се извлече един общ положителен отговор на поставеното питане. И все пак е необходимо да се спрем и по-конкретно на проблема, излизайки от установеното по-горе положение, че както правото изобщо, тъй и международното право и международният живот в особеност се нуждаят от животворните сили на морала и справедливостта.

Християнството (като конкретно под него разбираме най-първо и най-често Христовата църква) влезе в историята на човечеството и на народите като една нова сила в тях. Проблемите на живота изобщо и на международния живот по-специално станаха негови собствени проблеми. За християнството историята не е само един природен процес, нито една безсмислена трагедия, която води до безнадежден песимизъм, нито пък едно човешко самопоклонство, което отвежда до безрезултатен розов оптимизъм, като и трите повече или по-малко разкъсват единството между Бога и човека и оттук – и между самите човеци и народи. Християнството още от самото начало вля в човешката история трансценденталния идеал на човешкото братство в името на вярата в Бога – като небесен Баща – и, същевременно, с вътрешното морално проникване на тръгналите след Христа народи поведе и духовна борба срещу опасностите и силата на демонизма в човека. Нравственото пречистване и възобновление между християнските народи чрез Християнската църква вървя и върви бавно и постепенно, но, безспорно, и резултатно. Също и в областта на международния живот и в създаването и развитието на международното право. Едва християнството създаде предпоставката за създаване на едно международно право. Това не можаха да сторят нито мозаизмът,[7] който – въпреки библейския монотеизъм – е изпаднал в тясна национална затвореност; нито будизмът – гдето равенството е само религиозно, а любовта – средство за потъване в нирвана, т. е. не дейна любов, а благочестив егоизъм; нито гръцката философия, която остана безсочна теория; нито пък юридическият гений на римляните, който свършва с концентрацията на грубата сила и след това с разпадането. Затова в древния свят зачатъците на международното право се изчерпват с посланичеството и единични търговски и мирни договори. Само християнството можеше да даде на човечеството общността на нравствените основни убеждения – в двойния образ на Християнската църква и на християнската държава. Въз основа на тая постепенно създавана духовна общност, в която зрее и принципното признаване на вечната ценност и етическата равностойност на личността, а и принципното равенство и обща солидарност на народите и държавите, израсна съзнанието за Corpus christianum и за Respublica christiana и се положиха в Средновековието основите и за правната общност между християнските народи. Особено Папството на Запад става в това време една обединяваща народите миротворческа сила, а между тринадесетото и петнадесетото столетия разцъфтяват международният арбитражен съд и мирните съюзи между християнските държави,[8] от които съюзи и до днес е останал съюзът на швейцарските държавици-кантони. Началото на подобно развитие наблюдаваме и в православния европейски Изток, особено между отделните княжества в Русия.[9] За съжаление, това основоположение и развитие на международното право между християнските държави се пречупва или пък отклонява поради редица исторически обстоятелства, чийто произход да се посочи е инструктивно (но, по липса на време, сега трябва да се изостави). Не може обаче да не се отбележи, че и тогава, както и до днес, главната причина за това пречупване и отклонение лежи в недостатъчната още нравствено-религиозна християнска зрялост на самите християни и на техните църковни и държавни водачи. И тук достойнството на християнството е, че то разкрива еднакво висотата и пътя на идеала, към който трябва да се върви, както и силата и дълбочината на злото в човека, което спъва и което трябва да се изкоренява, а недостойнството на християните е, че крачат тромаво и бавно към тоя идеал и не са отдадени с всичката сериозност и смелост на тежката борба с греха и порока, често забравяйки Бога и Христа и осланяйки се на своята самодостатъчност. По тоя път в западноевропейското човечество – главно в лицето на повечето от неговите светски и държавни водачи, започва постепенна дехристиянизация в международните отношения и в междудържавното право: чрез Ренесанса – с възраждането на езическите начала, завършвайки с наивния, но трагичен антропоцентризъм, със секуларизацията между религия и обществен живот, с грубата сила и коварството и с Макиавели; по-нататък – чрез интеграционния процес на териториалните господарства, прекомерните папски претенции за светско-държавна власт, увлеченията на държавите в борбата им за отбиване на тия претенции и зараждането на jus volontarium-а, т. е. на абсолютния суверенитет на всяка държавна власт и в областта на междудържавния живот; и успоредно с това – чрез философските, политическите и правните школи на иманентизма на човешкия живот, които пораждат тесногръдия утилитаризъм, аморалния либерализъм, капитализъм и марксизъм, т. е. разделянето на правото от морала, и завършват с теорията на голите факти и господството на грубата сила.

Този дехристиянизиращ, особено обществения и международния живот, процес продължава чак до наше време. И неговите опустошителни последици са налице: вътрешно разяждане и разпадане на християнското единство и взаимно-общение на народите; разстилане на зломислени и злонамерени сили между народите; недоверие, страх, самозатвореност и тревоги при едни, които водят до парализата на скептицизма и отчаянието; циничен егоизъм, високомерие, самовъзвеличение, стигащо до самоообожаване, омраза, ненавист и вражди при други; безогледност и безпощадност и в духовната, и в стопанската области на живота; лицемерие, лъжа, коварство и измама, като обичайни средства на борба в международния и междудържавния живот – ето я дехристиянизираната и даже антихристиянска атмосфера, в която се задушава международното общежитие и се пресушават вътрешните сокове и на международното право. При това тая демония не се показва в своята собствена отворена физиономия, а често прибягва до фарисеизма – под маската на една псевдо-етика и на едно фрагментарно и изопачено християнство да служи за разнебитването на морала и на самото християнство в обществения и международния живот. Разбира се, че това всичко далеч не означава повсеместно и окончателно тържество на демонизма или пресекване на животворните сили на християнството в международния живот. Наличността на кризиса още не значи смърт. Кризисът при една болест често завършва с основното възобновяване на болния организъм, стига изворът на жизнените сили да не е загубен. Височината на тоя кризис човечеството изглежда да преживява в нашата епоха. Но отровните сили на тоя кризис се разливат от столетия. Тяхната разрушителна сила се видя също не само в несправедливите договори от преди двадесет години, но и в самото „Общество на народите“ – хетерогенно по състав и дух, създадено в неправда за поддържане на други още по-големи неправди, а се видя не по-малко и в жестокото отнасяне с малцинствата. Реакцията срещу тая отрова в международното общежитие преживяваме в наши дни. И все пак, това още не ще рече, че днес международното общежитие вече се изтръгва от парализиращия антиморален и антихристиянски процес, за който говорим. То може да почва да се изтръгва само при предпоставката, че животворната сила на християнството ще почне с нова сила да се влива в жилите на международното общежитие.

Би изглеждало наистина странно да се задава в едно християнско общество питането: защо тъкмо силата на християнството е тук така необходима? И все пак, фактическата дехристиянизация в съвременния – особено обществен – живот под разни маски е проникнала в много отношения до там, че често да не се забелязва на кой дух служи; и затова, накъсо и накрая трябва да се спрем и на това питане. Върховна жизнена необходимост, казваме, се явява вече от самата историческа ситуация един нов християнски ренесанс в международното общежитие и, от тук – в международното право, вече и поради това, че, както виждаме от плодовете, дехристиянизацията на тоя живот и на това право доведоха и водят до безчислени и неизмерими бедствия и катастрофи. Както е необходим въздухът за живота, така необходима е за международното общежитие една средоточна сила на духовно и нравствено единство; и, за да бъде това единство фундаментално, трябва да е (както ни показва и житейският опит) и единство религиозно, трансцендентно. Християнството излиза от Бога – като средоточие на света и живота, и води към Бога – като върховен извор на всичко истинно, добро и прекрасно в света, и е като Бога – Баща на всички човеци и народи. Християнството е теоцентрично. Християнският Бог не е Бог на разделението – като в езичеството, нито Бог на господството – като в юдаизма и исляма, нито Бог на обезличаващата нирвана – като в будизма, а е Бог на единството, на обединението, на съгласието. Затова християнството изповядва и следва като основна своя догма началото на единството на човешкия род. Това единство е извод не по природа, не по история, не по социология, а по вяра в единия християнски Бог. То е единство както по единия произход, тъй и по еднаквото призвание на всички народи. Само тая жива вяра ни отдалечава от разединението, което иде от злото и води към греха; и само тая вяра единствено дава здравата основа за един Бог, за едно човечество, за един морал, за едно право. И затова, вече исторически погледнато, само въз основа на тая вяра е създадено в миналото идейното и нравствено единство на християнските народи и на тяхното международно право – разбира се, само дотолкова, доколкото вътрешно са се издигнали тия народи до тази вяра.

Християнството е още христоцентрично, защото това върховно начало на единство между Бога и човека и между всички човеци и народи е дадено в богочовешката личност на Христа, разкрито в Неговото учение и показано в Неговия живот.

Без вярата в единството на човешкия род и в Бога, като общ Баща – именно Баща, така, както Го е разкрил Христос, – нямало е и не може да има каквато и да било здрава основа и за равенството, братството и свободата на човеците и народите – по произход и призвание. И тези три велики начала и идеали в човечеството и основи за всякакъв справедлив обществен, национален и международен ред си остават завинаги достояние на християнството и те могат да бъдат реално достигани в живота на народите само дотолкова, доколкото народите се проникват от тая християнска вяра и стават нейни творчески носители.

А живецът на тая велика вяра е любовта, християнската любов. Бог е един и Баща на всички, защото е любов – над всичко друго Любов, и е създал човеците в любов и ги е призвал за любов. Тая вяра е и ирационалният, трансцендентният, вечният източник за любов между човеците. Само на тая основа чувството на човеколюбие в света е постоянно и зиждително, и само с това чувство солидарността между хора и народи има смисъл и притегателна сила. Зер, иначе, солидарност между хората може да има и има също и в злото, в ненавистта и в разрушението. И пак въз основа на християнската любов получават здрав смисъл, истински живот и обществена плът и справедливостта – като нравствен критерий на всяко право, и мирът – като цел на всяко право. Древният езически свят мъдруваше високо за справедливостта, но защото му липсваше вярата в единия Бог – като Баща на всички, и вярата и възторга в любовта – като божествена споителна сила на всички, той не дойде до никакви резултати, до никакво въплъщение на справедливостта. И ония от езическите мъдреци, които най-дълбоко по човешки мъдруваха за справедливостта, смятаха все пак другите народи за чужденци, за варвари, и поддържаха робството в човечеството.

*   *   *

Ето, прочее, тоя дух и тая свръхземна инспирация на християнството са необходими като единствено животворен елемент за по-нормален и благоденствен живот във всяко човешко и в общочовешкото общежитие и, следователно, за всяка държава, както и за междудържавния живот и за междудържавното право. А че тоя дух и тая вяра не навсякъде, не винаги и не достатъчно са ги поддържали самите държавни управления и водачи, то е защото и те, податливи на греха и злото, са ставали жертва на превратни идеологии и увлечения, но заедно с това са ставали и вредители на живота на народа и държавата си, както и на живота на общонародното общежитие и на правилния и цялостен развой на международното право. Една от причините за това е и тая, че, вследствие от настъпилото дехристиянизиране, при мнозина народи и международни водачи е отслабнало съзнанието, дори чувството за лична отговорност – не само въобще, а отговорност като християни пред Провидението – за делата им в уредбата и управата, за ръководството в живота на народите. А още по-велика и тежка е отговорността на духовните, църковните водачи за общественото и международното безредие и за международните бедствия и катастрофи. Християнската църква влезе в света и историята, за да им служи в тяхното прераждане и превъплъщаване в името на Бога и чрез християнския морал. И затова най-първи изпълнители на тая велика мисия и въплътители на тоя християнски морал за единство, правда и любов между хора, общества и народи трябва да бъдат самите пастири на Църквата. И това трябва да вършат те безусловно, при всички условия, ясно и категорично, неустрашимо и самоотвержено, със слово и с дело, и преди всичко – с дело, и винаги конкретно, във всички случаи на личния, обществения, националния и международния живот. Църквата и нейните духовни служители и водачи не могат и не трябва наистина да вземат страна в споровете и борбите за тая или оная форма в политическия – държавен или междудържавен – живот. Но те могат и са длъжни винаги да се застъпват ясно и енергично за евангелските истини и добродетели, които служат и за основни духовни начала на обществения, държавен и междудържавен живот, и да се борят срещу неправдите в тоя живот. За съжаление, не са така рядко в църковната история случаите, когато църковните служители и водачи, – оттеглили се в зад-облачна отнесеност или самодоволна дрямка, – предоставят света на самия него във всички жизнени обществени проблеми и нужди, и по тоя начин сами са ставали причина за секуларизма между религията и обществения живот. Не са редки в църковната история и примерите, когато увлечението подир изяснението или защитата на човешки формулировки на религиозната истина е отивало до там, че е била забравяна или пък поставяна на заден план основната истина на християнството: любовта, дейната любов, от която излиза и чрез която се потвърждава всяка друга истина. Ето в голяма степен на това обстоятелство в миналото и днес се дължат разделението и антагонизмът между църквите и християните, религиозният фанатизъм, пък и религиозните войни – прескръбни факти, които неминуемо са се отразили и се отразяват и върху отчуждението, разделението, антагонизма и войните при самите християни.

Успоредно с това, разбира се, се наблюдава и при отделните християни намаляването, а нерядко и изчезването на съзнанието за отговорност пред християнската им съвест и пред Провидението за делата им, несъгласни с морала и с християнския дълг – дела тъкмо от обществен и международен характер, в които те вземат ръководно участие, като управници – дипломати, военни от високи чинове и обществени дейци. Тук всичко се покрива и се дири лесно успокояване във формулата за т. нар. „реална политика“, т. е. в линията за незадължителността или за въобразената невъзможност да се следва кодекса на християнския морал. От друга страна пък колко рядко и слабо самите църковни водачи дирят постоянен пастирски контакт с такива държавни и обществени дейци за непосредствено духовно въздействие върху тях.

А колко самата Църква има първостепенен жизнен интерес да се създава и поддържа един по-добър, по-справедлив обществен и международен ред. Колко много това ще ѝ създава по-широко и по-достъпно поле за изпълнение великата ѝ евангелска мисия между народите.

*   *   *

С току-що казаното се изтъкват някои само недъзи, на които трябва да спрат вниманието си и пастири, и общественици-християни, а се посочва чрез тях и на големи и отдавна назрели задачи на Християнската църква и общественост по отношение на международния живот.

Наистина, над християнския и изобщо над международния небосклон вият големи бури и са се надвесили черни и гъсти облаци. Но зад и над тия черни и гъсти облаци не е престанало да съществува и да грее слънцето. Делото на международната справедливост и на християнската общественост е дело велико и тежко. То е отблясък на голготския кръст, на любовта и жертвата. Борбата за това дело за християнския свят сега се слага вече не толкова за запазване, колкото за създаване или пресъздаване на християнската култура и международност. На християнския международен небосклон ние имаме не само тъмните и зловещи облаци, но и светли прорези и надеждни знаци – както между самите църкви, тъй и между широките християнски народни среди. Възникналото напоследък и широко развиващо се икуменическо движение, т. е. междуцърковното и междухристиянското движение за вътрешно единство в християнския свят и за организирано сътрудничество на християнските църкви и на всички предани и дейни християни за положително християнство, за социално-етическо въздействие в света и за социална международна справедливост в човечеството, е един от тези светли прорези и надеждни знаци на неугасимата светлина и непреодолима сила на християнството. А и самите държави и мнозина от техните ръководни мъже, колкото и спънати от разлялата се нашироко обществено-политическа аморалност, далеч не са загубили всички сокове на дългостолетното християнско въздействие. Въпреки всичко, и днес християнските държави не отричат правната идея за международното общежитие и често се позовават и на самата справедливост. А това отговаря още и на горещата жажда на човешката душа, на душата на всички народи – да дирят право, да искат справедливост. А справедливостта е, която свързва правото с морала и тях двете – с Христовия морал и с християнската вяра на братска солидарност и разбирателство.

Затова и от света на велики съвременни, западноевропейски правници се чуват гласове като тия: „Правото не е нищо друго, освен социално осъществяване на идеята за справедливостта“ (Пийе).[10]

Или друг: „Висшата ни цел си остава винаги изключително справедливостта – тайнствен и върховен идеал, понякога обезсърчителен в своята огромност, но винаги привлекателен с незатъмнимата си хубост“ (Женѝ).[11]

Или трети: „Справедливостта е само, която блести като сигурен водач над разнообразния смут, над страстите. Без справедливост нито животът би бил възможен, нито, ако би бил възможен, би заслужавал да бъде живян. За нея през всички времена не се поколебаха да умрат най-избраните духове, на които човешката история дължи своето върховно благородство“ (Джорджио дел Векио).[12]

Ваши Величества!

Уважаеми госпожи и господа!

И ние всички знаем, че и нашият православен и благочестив български народ във всички времена на своето историческо съществуване е живял с дълбока вяра в правдата, във великата Божия правда. Живял е той и живее още и в своята държава, и в чужди държави и под реда и в рамките на позитивното право – право, което през дълги епохи на неговото робуване под чужди народи и държави е било стъкмявано, за да бъде [той] потискан и даже заличен като народ от лицето на земята. Живял е нашият народ и част от него и сега още живее под реда на актове и на международното право – актове, създадени за него със същата нечиста цел. Но нашият народ и през тия тежки времена не само че не е загубил вярата си в правдата, но и той, и неговите водачи, с вдъхновение, упоритост и самопожертвователност са се борили против тия неправди, с дълбока, с религиозна вяра в тържеството на правдата. И тази вяра, подир достойно носеният от него мъченически кръст за правдата, не го е измамвала и пак не ще го измами.

Нашата отечествена история ни говори още, че в тая жива и непоколебима вяра в правдата нашият народ е бил кърмен, закален от нашата родна Българска православна църква, от нейните велики просветители и подвижници, като се почне от св. братя Кирила и Методия и от св. Климента Охридски, и, през плеядата други техни продължители, се дойде до великите родолюбци и самоотвержени борци за Божията правда за българския народ – Паисия Хилендареца и Неофита Бозвелия, Илариона Макариополски и т. н. до най-ново време. Ако бихме премахнали от душата и от историята на нашия народ тая светла вяра на самия ни народ в силата и тържеството на правдата и героичните подвизи на неговите духовни водачи – мъченици за тая правда, върху страдалческите жертви на които за тая правда се положи основата за свободата и независимостта на нашия народ и на нашата държава – ако бихме заличили всичко това – какво би останало тогава сияйно и велико от нашата история и какво мощно и надеждно за неговото бъдеще?

Затова и из дълбочините на духа, и от цялата история на нашия народ се оправдава основното заключение от казаното до тука, а именно, че Божието звено между правото, морала и християнството, това е универсалната велика християнска добродетел – справедливостта, майката на всякаква социална норма и опората на човеколюбието.

А в духа на заветите на Покровителя на нашия Университет – Първосветителя Климента Охридски можем да заключим и със сентенцията на Евангелския морал, изразена в думите на Христа:

„… всичко, което искате да правят вам човеците, същото правете и вие тям“ (Мат. 7:12).

Или приложено, с други думи казано:

Човеци и народи, които или когато, търсейки своето право, са прекрачвали Божията мярка и са погазвали правото на ближния си, рано или късно са се опарвали люто и са плащали скъпо за това – по нелицеприятния[13] съд на Божията правда.

А благословени са човеците, които в живота си с ближните си, и народите, които в живота си с другите народи, вървят по пътя на правдата, защото така те заслужават своята чест и своето трайно благоденствие и стават Божи квас за съвършенството[14] на правото въобще и по-специално на международното право, които почиват на вечната Сила на справедливостта.[15]

* Академична реч на проф. протопрезвитер Стефан Цанков, произнесена на 8 декември 1940 г. в качеството му на ректор на Софийския университет „Св. Климент Охридски“; публикувана в: Годишник на Софийския университет (Официален отдел), 1939-1940, С. 1941, с. 105-125; в Живо Предание се публикува при частично осъвременяване на езика и пунктуацията (бел. ред.).