Поместната църква и измеренията на нейното достойнство

През настоящата 2013 г. се навършиха шест десетилетия от възстановяването на патриаршеския статут на Българската православна църква – добър повод за църковна и богословска рефлексия върху достойнството както на поместната ни църква, така и по-общо погледнато – на всяка друга църква в голямото семейство, което познаваме като Вселенско православие. Достойнството е измерение на духовния живот, чиято същност е добре известна в Църквата, но не и на широката аудитория. Днес мнозина – и с право твърдят, – че нашата поместна църква е достойна за своето звание, но влагат в подобно заявление различен смисъл. За едни достойнството се изразява в нейната древност, за други, в ролята ѝ за опазването на Кирилометодиевото дело, за трети – преди всичко в административното ѝ устройство и във възстановения автокефален статут. Има ги най-сетне и четвъртите, които продължават да са на мнение, че достойнството на БПЦ се състои преди всичко в опазването на българския народ или нация. Ако пък се запитаме, на какво се дължи това разнообразие от толкова различни по същността си мнения, отговорът може да се даде с малко думи: на недостатъчно познаване на Преданието на Църквата и на съответстващия подход към тълкуването на нейния исторически път.

Както сме изтъквали и на други места, когато говорим или пишем за Църквата и почти всичко, свързано с нея, следва да правим – и правим това – на първо място като православни християни. Казано с други думи, придържаме се строго към изискванията на вероизповедната принадлежност, изоставяйки всякакви претенции за някаква над-конфесионална валидност на изводите и интерпретациите, както и към методологията, която тази принадлежност предполага и ни налага. Отправна точка и – едновременно с това – рамка на изследването ни следва да бъде Преданието именно на Православната, а не на някоя друга църква.

Неведнъж е подчертавано, че всеки разговор за Църквата, – независимо от темата и от богословската област, в която ще бъде воден – ако ще се води сериозно, трябва да започва от исконното разбиране за нея като за Тяло Христово и Богочовешки организъм. И от следващото от това положение, че често изтъкваните две измерения на Църквата – земно и небесно, историческо и мистично, условно казано „материално” и „духовно” – са неразривно свързани. От това, че първото и най-важно предназначение на Църквата – нещо, което не се е променяло никога – е да благовести и свидетелства за Царството Божие и за спасителното дело на Господ Иисус Христос, отворило ни вратата към това Царство, както и чрез богоустановените си Тайнства да вгражда нови членове в Тялото Христово. Погледнато в историческа перспектива задачата и крайната цел на Църквата е да измине дългия и трънлив път до това царство, до настъпването на Невечерния ден и новото творение. В непосредствена връзка с изтъкнатото е и това, че Църквата няма нито количествени, нито географски, нито етнически или каквито и да било измерения от ограничителен характер – разбиране, което през последните две десетилетия и у нас се изтъква все по-често на теория – при това без сериозни опровержения, – ала не се живее, не се осъществява в църковната действителност. Още по-малко пък се осъзнава, че, както в древността и през столетията, така и днес, Църквата продължава да живее, неизменно напътствана от обещания ни от Спасителя Утешител – Дух Свети. А оттук и разпространяваното – както в миналото, така и в наши дни – мнение, че уж благодатта била вече намаляла, ако не и че съвсем се била оттеглила от вярващите. Забравяйки, че ако наистина нещо е намаляло, то не е благодатта, нито Божията грижа за творението, а единствено нашето здраво стоене във вярата и в Църквата.

Накрая, започвайки разговора за достойнството на Църквата – както по нашите земи, така и въобще – не трябва да изпускаме от внимание и факта, че Църквата е била, е и продължава да бъде католична, ще рече съборна Църква – не само на хартия, в добре известния текст от Символа на вярата, но и в богочовешката действителност – в това, че всички нейни членове са равноценни пред Господа, че между тях няма монархическа субординация от гледна точка на тази равноценност и Глава на Църквата е единствено и само Господ Иисус Христос. И че всички ние – независимо от принадлежността си в Църквата към клира или към лаоса – сме призвани към осъществяването на едната и съща неизменна мисия на Църквата: да бъде охристовено творението.

След всички тези – добре известни, но и често забравяни или просто изпускани от внимание изходни положения и истини на и за Църквата – вече можем да преминем по същество и към поставената тема: Достойнството на поместната църква въобще и, в частност – по нашите, днешните български земи.

*   *   *

Църквата е достойна пред Бога тогава, когато, според обстоятелствата, изпълнява зададената ѝ от Него Самия мисия. Тук няма място за определения от типа на полу или донякъде. Нейното достойнството се измерва на първо място от Бога – в съответствие с изпълнението на тази мисия. В този смисъл няма достойни или недостойни членове на Църквата, още по-малко едни имат правото да съдят за достойнството на други. Всички принадлежащи към Тялото Христово са еднакво достойни и еднакво се надяват както на Божията любов, така и на грижата на Църквата, ала има спасяващи се чрез благодат и лична аскеза и други – които отпадат от Църквата. Дори и тези духовни посоки обаче не са абсолютни. Евангелието и опитът на Църквата ясно ни учат, че и най-възвисеният може да падне от най-високото стъпало на лествицата, както и че видимо най-големият грешник може да се покае и да се въздигне до наследник на Царството Божие.

И така, главната характеристика на изминатия от Църквата – както изобщо, така и от всяка отделна поместна църква – исторически път е осъществяването на духовната ѝ мисия. Това осъществяване обаче не е безпроблемно. Във всички времена и навсякъде Църквата се е сблъсквала и продължава да се сблъсква – поради сама си природа – със сатанинска злоба, езичество, изкушения, ереси и домогвания от страна на всевъзможни идеологически, държавни и др. под. формирования, включително – в ново и в най-ново време – и със светската наука и с вървящия ръка за ръка с нея секуларизъм. И винаги е намирала адекватния начин как да отговори на тези домогвания. Административното устройство на Църквата – такова, каквото го познаваме в настоящето – е осъществявано постепенно и не е подчинявано на никаква друга идея, освен да спомогне за по-доброто функциониране на църковната организация с цел изпълнение на мисията на Църквата, макар понякога заслуга за същото да имат и външните фактори, какъвто е държавата. Слабите страни на човешкия фактор се проявяват на първо място в администрирането на Църквата в рамките на определена политическа или обществена система и в появата на нецърковни възгледи и действия, понякога застъпвани от дейци и на самата Църква. Историческите и житейските превратности твърде често са довеждали до положението канонични постановки и терминология да се ползват извън автентичния им смисъл – в подкрепа на користни каузи. Примерите за това също са достатъчно много.

С термина поместна църква, например, не обозначаваме една сред множеството (в количествено отношение), още по-малко „различна” или „отделна” църква, а само специфичното административно устройство на същата една, света, съборна и апостолска Църква от Символа на вярата в конкретна област на нейното действие, но колцина имат ясно съзнание за това? Колцина си дават сметка за последствията от начина, по който националистическият светоглед тихомълком се е настанил в православното съзнание – до степен да говорим за поместните църкви като за някакви „отделни”, нямащи почти нищо общо помежду си организации, всяка от които върви със собствената си история, собствената си традиция и т. н.? Еклисиологичният национализъм, – наричан на езика на Църквата филетизъм или етнофилетизъм – е сред темите, които в последно време се обсъждат най-много в православното богословие, но, както вече казахме, всичко остава, а, както по всичко личи, и още дълго занапред ще остава, само на ниво обсъждания, на нивото на академично-богословския разговор.[1]

Сетне терминът автокефалия. Понятие, което има предимно административен смисъл и което не предполага нито канонични, а още по-малко догматични своеволия. Всички глави на поместни православни църкви са епископи, които са равнопоставени пред небесния престол, а подреждането им във все повече придобиващите в последно време популярност диптиси,[2] макар да има за основа факти от историята, само по себе си нито предполага обособяване по какъвто и да било признак, още по-малко пък дава някакво право на въздействие (в смисъла на междудържавните отношения) или намеса в управлението, в катехизаторската дейност или друга функция на която и да било от поместните православни църкви. По думите на Брюкселския и Белгийски архиепископ Василий (Кривошеин),

Автокефалията е съвременният израз на поместната църква. Тя обаче не трябва нито да бъде абсолютизирана като такава, нито израждана в духа на най-новите еклисиологични теории за „националната автокефалия”. В тези теории автокефалията се разбира вече не като административно самоуправление и йерархично единство на дадена поместна църква, териториално ограничено в границите на дадена независима държава или на някоя обособена област, включваща в себе си всички живущи на нея православни християни, а като църква на хората от определена националност или език, които живеят не само на територията на своята родна страна, но и които са разпилени по света и поради това претендират за всемирна национална юрисдикция. Очевидно е, че подобни претенции за всемирна „универсална юрисдикция” се коренят в политическата идеология, в съгласие с която дадена църква претендира да включи в пределите на своята юрисдикция всички лица с еднакви политически убеждения, независимо от това къде живеят те по света. Всичко това е вече сериозно отклонение от каноничното устройство на Православната църква и противоречи на нейната католичност.[3]

Днес пък – във времето на масовите комуникации и изобилието от информация за всеки и за всичко – констатираното от изтъкнатия йерарх и богослов на Руската, но и на Православната църква въобще, положение се утежнява допълнително от това, че от вътрешния, от съкровения живот на Църквата до масовата аудитория стигат най-вече външните факти, с които именно Църквата най-често и бива свързвана, но тези факти много рядко подкрепят онова, което може да се научи за Църквата на теоретично ниво. Дори и най-съвестният и най-добронамереният подход към съвременното състояние на автокефалните поместни православни църкви неизбежно се изправя пред трудността да осъвмести съдържанието на понятието самоглав (какъвто е и буквалният превод на „ἀυτοκέφαλος”) с това, че – поне на теория – както поместните църкви поотделно, така Православната църква като цяло признават за единствен Глава в собствен смисъл само Господ Иисус Христос.

Така, в използваните главно от публицисти изрази като глава на някоя църква или първойерарх често влагат смисъл, нямащ за основа нито Преданието, нито фактическото положение в дадена църква. С подобни, а и с още много други термини в съвремието се спекулира твърде много, за съжаление не само от светски лица, а и от църковници в целия православен свят. Наистина, в различни времена в църковната административна терминология е бил влаган различен смисъл, но спекулативната ѝ употреба, макар да има корените си в миналото, започва в ново време, свързана с модерния национализъм – феномен на секуларното общество, нямащ нищо общо с Църквата, но, въпреки това, оказал огромно влияние върху нейния живот в Европа, а и отвъд нея след края на 18 в.

Националистично обусловеното съзнание възприема Църквата вече не като онзи над-световен, а в определен богословски смисъл дори и „извън-световен”[4] Богочовешки организъм, в който се вграждат спасяващите се независимо от своя пол и раса, а като инструмент за утвърждаване на народа и, още по-точно – на нацията.[5] Такива възгледи, приложени в действителността и примесени със сходни на себе си идеологически или политически идеи на Новото време, нанасят върху мисията на Църквата (но не и върху самата Църква) тежък удар, чийто последствия продължават да не са изживени и днес. На същото отчасти се дължи и проточилата се с десетилетия подготовка на Светия и велик събор на Православната църква, известен по-често като „Всеправославен събор”.[6] Разбира се, колкото и тежки да са ударите на външните фактори, колкото и трагични да са техните последствия и за дълги периоди да помрачават църковното съзнание, те в крайна сметка не надделяват над автентичната, жива вяра – още по-малко над истината за Църквата – и не успяват да разрушават конституиращото и спояващо Богочовешкия организъм евхаристийно общение.

*   *   *

Един кратък екскурс из историята на Църквата по българските земи ще помогне да разграничим духовната от административната страна на Църквата и нейния живот и да видим конкретното измерение на достойнството на поместната православна църква.

В духовна перспектива Църквата на Балканския полуостров и по-специално по българските земи има почти двадесетвековна история на непосредствена апостолска и епископска приемственост. Тук е важно да подчертаем, че Църквата на Балканите е по-малко смущавана от еретически движения като тези на Изток, които – още в древност – довеждат до не една и две схизми, а впоследствие и до отпадане от Църквата на големи групи християни.[7] Има достатъчно свидетелства за това, че Църквата изпълнява своята мисия през всички тези столетия като намира достатъчно сили да се противопостави на най-различни изкушения. Дори нещо повече: мисионерството на Балканите постига огромни успехи, а продължава и до днес, вече в новите условия, възникнали след края на студената война. Не е тайна, че днешните времена много приличат на апостолските.

В различно време Църквата успява да вгради в себе си идващите на полуострова езичници, да ги прави част от християнското семейство. Сред тях сме и ние, българите. По-късно християнската мисия надхвърля Балканите и достига до руските княжества, до Китай и Япония. Въпреки неизбежните отлики, на всяка от тези огромни територии се изгражда една и единна православна култура, живее се – както в собствено църковен литургичен смисъл, така, до голяма степен, и на ниво етос – в едната вяра. И този факт е дал основание на много от сериозните медиевисти, следвайки сър Дмитри Оболенски, прот. Йоан Майендорф и др.,[8] да говорят за православна общност или – доколкото чисто исторически като законодател на тази общност се налага Константинополската църква – византийска общност.

И така, Църквата в България има своя конкретен принос в споменатата мисия – най-вече с приемането, усвояването и подсигуряването на необходимите условията за продължаване на равноапостолното дело на св. братя Кирил и Методий.[9] Като приема това дело тя, от една страна, просвещава сама себе си, а от друга – подпомага и мисията на Църквата като цяло, сред православните славяни, власи и други, при това не само на теория, но и на практика, чрез писменост и проповедници. Епизод от нейното минало, който е безспорно похвален пред Бога и който може да бъде определен като особено важно измерение на достойнството на Църквата в България.

В административно отношение църковното устройство на Балканите се променя многократно. До 8 век полуостровът е част от диоцеза на Римската църква, а сетне – на Константинополската. Основаването на българска езическа държава върху територията на Византия не унищожава (както някога от идеологически съображения се смяташе и дори се настояваше) Църквата по тези земи. Когато България се покръства официално, или, с други думи – казано на езика на Църквата в собствен смисъл – когато българите се вграждат в Църквата, административно е уреден и новият автономен, а по-късно и автокефален статут и съответен диоцез. Без с това да е учредена някаква „нова” църква. Единствената промяна – от чисто църковна гледна точка – е в новото администриране на старите и на някои нови епархийски центрове. Исторически Църквата в България е и винаги ще остане дъщеря на Константинополската вселенска патриаршия – факт от историята, който следва винаги да бъде отчитан – независимо от конюнктурата на деня.

Административното устройване на поместна църква на територията на младата българска държава принципно не е в разрез с православната традиция,[10] но все пак има и някои съществени специфики. Новият диоцез се покрива с държавните граници на България и включва в себе си преимуществено българи (с всички възможни уговорки относно етническия състав на тогавашната българска държава) – факт, който придава особена тежест на народностния елемент. По-късно – когато държавата се разширява – се разширява и диоцезът, като българите ревностно не допускат на своята територия чужда църковна администрация (с малки изключения), нито пък издигането на други центрове, освен столичния, където резидира архиепископът, а по-късно – патриархът. Няколко столетия по-късно същото това положение се повтаря и в Сърбия. По-особено е положението в Русия и във Влашките княжества преди същите да бъдат изградени до централизирани единни държави. За разлика от Римската империя и Византия, у нас, в България, монархът е тясно обвързан с устройството и с живота на Църквата, а освен това, – както е добре известно – играе съществена роля и в църковната дипломация.[11]

На два пъти за продължителни периоди от време Църквата в България губи своя автокефален статут,[12] а освен това за период от три десетилетия е във формална уния с Рим.[13] Унията оставя канонични последствия, но не и догматически. Когато през 1235 г. е възстановена Българската патриаршия с център Търново, от административна гледна точка съществуват два „български” църковни диоцеза, с центрове в различни държави. Търновската патриаршия се изгражда до голяма степен върху дотогавашна канонична територия на Охридската архиепископия, но въпреки това между двата центъра няма вражда, а и българските владетели се съобразяват – в редица случаи – с установените междуцърковни отношения.[14]

В навечерието на завоеванието на българските земи от османските турци много от феодалните владетели присъединяват своите владения, при това съвсем доброволно, в църковно-административно отношение към Константинопол, с което постепенно се стеснява и диоцезът на самата Търновска патриаршия. След падането пък на Търново Патриаршията е завинаги унищожена и присъединена от Вселенския престол.

Означава ли всичко това обаче, че в дългите периоди, когато няма самостоятелна Българска църква, патриаршия, българите не живеят пълноценен християнски живот? Разбира се, че не! Именно тук трябва да търсим и следващата част от достойнството на поместната Българска църква. В това, че – макар и с небългарска висша администрация – тя продължава да живее своя пълноценен живот като църква на Христос.[15]

Така описаното положение се променя от края на 18 и началото на 19 век, когато цяла Европа е обхваната от национализма и църковната администрация започва да се разглежда основно като инструмент за утвърждаването на една нация над останалите.[16] Вследствие от това избухват и опитите за обезличаване на българите и на българската култура,[17] които продължават до края на Студената война. Не случайно преп. Паисий Хилендарски пише съчинението си точно в края на 18 век. Именно през този период се натрупват и всички, и до днес оставащи непреодолени, негативи в отношенията между православните християни на Балканите, а и не само там. Експонирани върху миналото и до днес те хвърлят сянка върху отношенията помежду им. Именно през този период, в противоречие с Преданието, започва все по-често да се говори за национални църкви и за самостоятелния – в смисъл на изолирания – живот на всяка от тях.[18]

В тази обстановка става необходимост независимата административна уредба на Църквата сред българите – ограда, зад която те да водят спокоен верови живот. И това е една от причините за избухването на църковно-националната борба, увенчана с успех с учредяването на Българската екзархия. Скоро след извоюването на тази уредба на БПЦ е наложена схизма, продължила до 1945 г. Така българите изпадат в изолация за дълъг период от своята история. Духовният живот обаче отново не пресеква, дори напротив – продължава да се развива дори при пренебрежителното отношение към Църквата на държавниците от Третото царство. След 1944 г. пък БПЦ попада в смъртната хватка на тоталитарната атеистична държава. Комунистическата власт я възприема единствено като инструмент за утвърждаване на новия режим и жив музей на „старината”, така че всячески се опитва да задуши автентичната ѝ дейност, макар и да не успява докрай в тези си намерения. Вечната истина на Христос и Неговата Църква продължава да бъде засвидетелствана от много от архиереите, от монаси, свещеници и миряни, мнозина от които заплащат за това с живота си. Трябва да отдадем дължимата почит и на жените в Църквата, които в усилните времена, когато много мъже и интелектуалци са се скрили, въпреки всички ограничения, не крият своята вяра и открито я изразяват, участвайки в богослужението на всяко ниво. Елементарно и повърхностно ще каже някой, но затова пък и действено, и с достойнство. От устата на кърмачета, а не от дебели трудове звучи Божията похвала (срв. Пс. 8:3; Мат. 21:16). Така благодатният живот не угасва, колкото и да са били правени усилия да бъде помрачаван, потискан и дори докрай унищожен.

*   *   *

След този екскурс из църковното минало на нашият народ можем ясно да видим в какво се състои достойнството на поместната църква и къде трябва да бъде търсено.

На първо място Църквата в България неотклонно изпълнява своята мисия – чрез свидетелство, просвета и служение. Най-силно удостоверение за това са просиялите в нея, знайни и незнайни, светци. Също и християнската духовна и материална култура, вдъхновявала поколения и изграждала православния светоглед. Това е, така да се каже, обективното, Божието потвърждение за достойнството на поместната ни църква.

На второ място: въпреки всички пречки Църквата продължава да върви по своя, посочен ѝ от Самия Христос път.

Накратко: достойнството е в неотклонното следване на църковната мисия. Макар и ограничавана, тази мисия е успешна и Църквата в България, както на всички други места по света, продължава по своя път, а това означава, че е достойна и за званието си.

В тази връзка и честването на годишнини като споменатата в началото е добре да бъде осмисляно, имайки като първа отправна точка изтъкнатите по-горе измерения на достойнството на поместната църква. Без тези измерения, без засвидетелстваното в тях и от тях достойнство тя – по какъвто и начин да би се титулувала – ще остава само една административна единица. И обратно – отчитайки тези измерения, и празникът ще се въздигне от просто възпоменание до мистично съ-преживяване в сгъстеното време на Църквата. Именно така осмислената духовна радост ще даде и правилната оценка на миналото, а и ще подтиква към още по-голямо усърдие на Господнята нива.