Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Поместната църква и измеренията на нейното достойнство

Петък, 13 Септември 2013 Написана от Свещ. Петър Петров

Fr Petar_PetrovПрез настоящата 2013 г. се навършиха шест десетилетия от възстановяването на патриаршеския статут на Българската православна църква – добър повод за църковна и богословска рефлексия върху достойнството както на поместната ни църква, така и по-общо погледнато – на всяка друга църква в голямото семейство, което познаваме като Вселенско православие. Достойнството е измерение на духовния живот, чиято същност е добре известна в Църквата, но не и на широката аудитория. Днес мнозина – и с право твърдят, – че нашата поместна църква е достойна за своето звание, но влагат в подобно заявление различен смисъл. За едни достойнството се изразява в нейната древност, за други, в ролята ѝ за опазването на Кирилометодиевото дело, за трети – преди всичко в административното ѝ устройство и във възстановения автокефален статут. Има ги най-сетне и четвъртите, които продължават да са на мнение, че достойнството на БПЦ се състои преди всичко в опазването на българския народ или нация. Ако пък се запитаме, на какво се дължи това разнообразие от толкова различни по същността си мнения, отговорът може да се даде с малко думи: на недостатъчно познаване на Преданието на Църквата и на съответстващия подход към тълкуването на нейния исторически път.

Както сме изтъквали и на други места, когато говорим или пишем за Църквата и почти всичко, свързано с нея, следва да правим – и правим това – на първо място като православни християни. Казано с други думи, придържаме се строго към изискванията на вероизповедната принадлежност, изоставяйки всякакви претенции за някаква над-конфесионална валидност на изводите и интерпретациите, както и към методологията, която тази принадлежност предполага и ни налага. Отправна точка и – едновременно с това – рамка на изследването ни следва да бъде Преданието именно на Православната, а не на някоя друга църква.

Неведнъж е подчертавано, че всеки разговор за Църквата, – независимо от темата и от богословската област, в която ще бъде воден – ако ще се води сериозно, трябва да започва от исконното разбиране за нея като за Тяло Христово и Богочовешки организъм. И от следващото от това положение, че често изтъкваните две измерения на Църквата – земно и небесно, историческо и мистично, условно казано „материално” и „духовно” – са неразривно свързани. От това, че първото и най-важно предназначение на Църквата – нещо, което не се е променяло никога – е да благовести и свидетелства за Царството Божие и за спасителното дело на Господ Иисус Христос, отворило ни вратата към това Царство, както и чрез богоустановените си Тайнства да вгражда нови членове в Тялото Христово. Погледнато в историческа перспектива задачата и крайната цел на Църквата е да измине дългия и трънлив път до това царство, до настъпването на Невечерния ден и новото творение. В непосредствена връзка с изтъкнатото е и това, че Църквата няма нито количествени, нито географски, нито етнически или каквито и да било измерения от ограничителен характер – разбиране, което през последните две десетилетия и у нас се изтъква все по-често на теория – при това без сериозни опровержения, – ала не се живее, не се осъществява в църковната действителност. Още по-малко пък се осъзнава, че, както в древността и през столетията, така и днес, Църквата продължава да живее, неизменно напътствана от обещания ни от Спасителя Утешител – Дух Свети. А оттук и разпространяваното – както в миналото, така и в наши дни – мнение, че уж благодатта била вече намаляла, ако не и че съвсем се била оттеглила от вярващите. Забравяйки, че ако наистина нещо е намаляло, то не е благодатта, нито Божията грижа за творението, а единствено нашето здраво стоене във вярата и в Църквата.

Накрая, започвайки разговора за достойнството на Църквата – както по нашите земи, така и въобще – не трябва да изпускаме от внимание и факта, че Църквата е била, е и продължава да бъде католична, ще рече съборна Църква – не само на хартия, в добре известния текст от Символа на вярата, но и в богочовешката действителност – в това, че всички нейни членове са равноценни пред Господа, че между тях няма монархическа субординация от гледна точка на тази равноценност и Глава на Църквата е единствено и само Господ Иисус Христос. И че всички ние – независимо от принадлежността си в Църквата към клира или към лаоса – сме призвани към осъществяването на едната и съща неизменна мисия на Църквата: да бъде охристовено творението.

След всички тези – добре известни, но и често забравяни или просто изпускани от внимание изходни положения и истини на и за Църквата – вече можем да преминем по същество и към поставената тема: Достойнството на поместната църква въобще и, в частност – по нашите, днешните български земи.

*   *   *

Църквата е достойна пред Бога тогава, когато, според обстоятелствата, изпълнява зададената ѝ от Него Самия мисия. Тук няма място за определения от типа на полу или донякъде. Нейното достойнството се измерва на първо място от Бога – в съответствие с изпълнението на тази мисия. В този смисъл няма достойни или недостойни членове на Църквата, още по-малко едни имат правото да съдят за достойнството на други. Всички принадлежащи към Тялото Христово са еднакво достойни и еднакво се надяват както на Божията любов, така и на грижата на Църквата, ала има спасяващи се чрез благодат и лична аскеза и други – които отпадат от Църквата. Дори и тези духовни посоки обаче не са абсолютни. Евангелието и опитът на Църквата ясно ни учат, че и най-възвисеният може да падне от най-високото стъпало на лествицата, както и че видимо най-големият грешник може да се покае и да се въздигне до наследник на Царството Божие.

И така, главната характеристика на изминатия от Църквата – както изобщо, така и от всяка отделна поместна църква – исторически път е осъществяването на духовната ѝ мисия. Това осъществяване обаче не е безпроблемно. Във всички времена и навсякъде Църквата се е сблъсквала и продължава да се сблъсква – поради сама си природа – със сатанинска злоба, езичество, изкушения, ереси и домогвания от страна на всевъзможни идеологически, държавни и др. под. формирования, включително – в ново и в най-ново време – и със светската наука и с вървящия ръка за ръка с нея секуларизъм. И винаги е намирала адекватния начин как да отговори на тези домогвания. Административното устройство на Църквата – такова, каквото го познаваме в настоящето – е осъществявано постепенно и не е подчинявано на никаква друга идея, освен да спомогне за по-доброто функциониране на църковната организация с цел изпълнение на мисията на Църквата, макар понякога заслуга за същото да имат и външните фактори, какъвто е държавата. Слабите страни на човешкия фактор се проявяват на първо място в администрирането на Църквата в рамките на определена политическа или обществена система и в появата на нецърковни възгледи и действия, понякога застъпвани от дейци и на самата Църква. Историческите и житейските превратности твърде често са довеждали до положението канонични постановки и терминология да се ползват извън автентичния им смисъл – в подкрепа на користни каузи. Примерите за това също са достатъчно много.

С термина поместна църква, например, не обозначаваме една сред множеството (в количествено отношение), още по-малко „различна” или „отделна” църква, а само специфичното административно устройство на същата една, света, съборна и апостолска Църква от Символа на вярата в конкретна област на нейното действие, но колцина имат ясно съзнание за това? Колцина си дават сметка за последствията от начина, по който националистическият светоглед тихомълком се е настанил в православното съзнание – до степен да говорим за поместните църкви като за някакви „отделни”, нямащи почти нищо общо помежду си организации, всяка от които върви със собствената си история, собствената си традиция и т. н.? Еклисиологичният национализъм, – наричан на езика на Църквата филетизъм или етнофилетизъм – е сред темите, които в последно време се обсъждат най-много в православното богословие, но, както вече казахме, всичко остава, а, както по всичко личи, и още дълго занапред ще остава, само на ниво обсъждания, на нивото на академично-богословския разговор.[1]

Сетне терминът автокефалия. Понятие, което има предимно административен смисъл и което не предполага нито канонични, а още по-малко догматични своеволия. Всички глави на поместни православни църкви са епископи, които са равнопоставени пред небесния престол, а подреждането им във все повече придобиващите в последно време популярност диптиси,[2] макар да има за основа факти от историята, само по себе си нито предполага обособяване по какъвто и да било признак, още по-малко пък дава някакво право на въздействие (в смисъла на междудържавните отношения) или намеса в управлението, в катехизаторската дейност или друга функция на която и да било от поместните православни църкви. По думите на Брюкселския и Белгийски архиепископ Василий (Кривошеин),

Автокефалията е съвременният израз на поместната църква. Тя обаче не трябва нито да бъде абсолютизирана като такава, нито израждана в духа на най-новите еклисиологични теории за „националната автокефалия”. В тези теории автокефалията се разбира вече не като административно самоуправление и йерархично единство на дадена поместна църква, териториално ограничено в границите на дадена независима държава или на някоя обособена област, включваща в себе си всички живущи на нея православни християни, а като църква на хората от определена националност или език, които живеят не само на територията на своята родна страна, но и които са разпилени по света и поради това претендират за всемирна национална юрисдикция. Очевидно е, че подобни претенции за всемирна „универсална юрисдикция” се коренят в политическата идеология, в съгласие с която дадена църква претендира да включи в пределите на своята юрисдикция всички лица с еднакви политически убеждения, независимо от това къде живеят те по света. Всичко това е вече сериозно отклонение от каноничното устройство на Православната църква и противоречи на нейната католичност.[3]

Днес пък – във времето на масовите комуникации и изобилието от информация за всеки и за всичко – констатираното от изтъкнатия йерарх и богослов на Руската, но и на Православната църква въобще, положение се утежнява допълнително от това, че от вътрешния, от съкровения живот на Църквата до масовата аудитория стигат най-вече външните факти, с които именно Църквата най-често и бива свързвана, но тези факти много рядко подкрепят онова, което може да се научи за Църквата на теоретично ниво. Дори и най-съвестният и най-добронамереният подход към съвременното състояние на автокефалните поместни православни църкви неизбежно се изправя пред трудността да осъвмести съдържанието на понятието самоглав (какъвто е и буквалният превод на „ἀυτοκέφαλος”) с това, че – поне на теория – както поместните църкви поотделно, така Православната църква като цяло признават за единствен Глава в собствен смисъл само Господ Иисус Христос.

Така, в използваните главно от публицисти изрази като глава на някоя църква или първойерарх често влагат смисъл, нямащ за основа нито Преданието, нито фактическото положение в дадена църква. С подобни, а и с още много други термини в съвремието се спекулира твърде много, за съжаление не само от светски лица, а и от църковници в целия православен свят. Наистина, в различни времена в църковната административна терминология е бил влаган различен смисъл, но спекулативната ѝ употреба, макар да има корените си в миналото, започва в ново време, свързана с модерния национализъм – феномен на секуларното общество, нямащ нищо общо с Църквата, но, въпреки това, оказал огромно влияние върху нейния живот в Европа, а и отвъд нея след края на 18 в.

Националистично обусловеното съзнание възприема Църквата вече не като онзи над-световен, а в определен богословски смисъл дори и „извън-световен”[4] Богочовешки организъм, в който се вграждат спасяващите се независимо от своя пол и раса, а като инструмент за утвърждаване на народа и, още по-точно – на нацията.[5] Такива възгледи, приложени в действителността и примесени със сходни на себе си идеологически или политически идеи на Новото време, нанасят върху мисията на Църквата (но не и върху самата Църква) тежък удар, чийто последствия продължават да не са изживени и днес. На същото отчасти се дължи и проточилата се с десетилетия подготовка на Светия и велик събор на Православната църква, известен по-често като „Всеправославен събор”.[6] Разбира се, колкото и тежки да са ударите на външните фактори, колкото и трагични да са техните последствия и за дълги периоди да помрачават църковното съзнание, те в крайна сметка не надделяват над автентичната, жива вяра – още по-малко над истината за Църквата – и не успяват да разрушават конституиращото и спояващо Богочовешкия организъм евхаристийно общение.

*   *   *

Един кратък екскурс из историята на Църквата по българските земи ще помогне да разграничим духовната от административната страна на Църквата и нейния живот и да видим конкретното измерение на достойнството на поместната православна църква.

В духовна перспектива Църквата на Балканския полуостров и по-специално по българските земи има почти двадесетвековна история на непосредствена апостолска и епископска приемственост. Тук е важно да подчертаем, че Църквата на Балканите е по-малко смущавана от еретически движения като тези на Изток, които – още в древност – довеждат до не една и две схизми, а впоследствие и до отпадане от Църквата на големи групи християни.[7] Има достатъчно свидетелства за това, че Църквата изпълнява своята мисия през всички тези столетия като намира достатъчно сили да се противопостави на най-различни изкушения. Дори нещо повече: мисионерството на Балканите постига огромни успехи, а продължава и до днес, вече в новите условия, възникнали след края на студената война. Не е тайна, че днешните времена много приличат на апостолските.

В различно време Църквата успява да вгради в себе си идващите на полуострова езичници, да ги прави част от християнското семейство. Сред тях сме и ние, българите. По-късно християнската мисия надхвърля Балканите и достига до руските княжества, до Китай и Япония. Въпреки неизбежните отлики, на всяка от тези огромни територии се изгражда една и единна православна култура, живее се – както в собствено църковен литургичен смисъл, така, до голяма степен, и на ниво етос – в едната вяра. И този факт е дал основание на много от сериозните медиевисти, следвайки сър Дмитри Оболенски, прот. Йоан Майендорф и др.,[8] да говорят за православна общност или – доколкото чисто исторически като законодател на тази общност се налага Константинополската църква – византийска общност.

И така, Църквата в България има своя конкретен принос в споменатата мисия – най-вече с приемането, усвояването и подсигуряването на необходимите условията за продължаване на равноапостолното дело на св. братя Кирил и Методий.[9] Като приема това дело тя, от една страна, просвещава сама себе си, а от друга – подпомага и мисията на Църквата като цяло, сред православните славяни, власи и други, при това не само на теория, но и на практика, чрез писменост и проповедници. Епизод от нейното минало, който е безспорно похвален пред Бога и който може да бъде определен като особено важно измерение на достойнството на Църквата в България.

В административно отношение църковното устройство на Балканите се променя многократно. До 8 век полуостровът е част от диоцеза на Римската църква, а сетне – на Константинополската. Основаването на българска езическа държава върху територията на Византия не унищожава (както някога от идеологически съображения се смяташе и дори се настояваше) Църквата по тези земи. Когато България се покръства официално, или, с други думи – казано на езика на Църквата в собствен смисъл – когато българите се вграждат в Църквата, административно е уреден и новият автономен, а по-късно и автокефален статут и съответен диоцез. Без с това да е учредена някаква „нова” църква. Единствената промяна – от чисто църковна гледна точка – е в новото администриране на старите и на някои нови епархийски центрове. Исторически Църквата в България е и винаги ще остане дъщеря на Константинополската вселенска патриаршия – факт от историята, който следва винаги да бъде отчитан – независимо от конюнктурата на деня.

Административното устройване на поместна църква на територията на младата българска държава принципно не е в разрез с православната традиция,[10] но все пак има и някои съществени специфики. Новият диоцез се покрива с държавните граници на България и включва в себе си преимуществено българи (с всички възможни уговорки относно етническия състав на тогавашната българска държава) – факт, който придава особена тежест на народностния елемент. По-късно – когато държавата се разширява – се разширява и диоцезът, като българите ревностно не допускат на своята територия чужда църковна администрация (с малки изключения), нито пък издигането на други центрове, освен столичния, където резидира архиепископът, а по-късно – патриархът. Няколко столетия по-късно същото това положение се повтаря и в Сърбия. По-особено е положението в Русия и във Влашките княжества преди същите да бъдат изградени до централизирани единни държави. За разлика от Римската империя и Византия, у нас, в България, монархът е тясно обвързан с устройството и с живота на Църквата, а освен това, – както е добре известно – играе съществена роля и в църковната дипломация.[11]

На два пъти за продължителни периоди от време Църквата в България губи своя автокефален статут,[12] а освен това за период от три десетилетия е във формална уния с Рим.[13] Унията оставя канонични последствия, но не и догматически. Когато през 1235 г. е възстановена Българската патриаршия с център Търново, от административна гледна точка съществуват два „български” църковни диоцеза, с центрове в различни държави. Търновската патриаршия се изгражда до голяма степен върху дотогавашна канонична територия на Охридската архиепископия, но въпреки това между двата центъра няма вражда, а и българските владетели се съобразяват – в редица случаи – с установените междуцърковни отношения.[14]

В навечерието на завоеванието на българските земи от османските турци много от феодалните владетели присъединяват своите владения, при това съвсем доброволно, в църковно-административно отношение към Константинопол, с което постепенно се стеснява и диоцезът на самата Търновска патриаршия. След падането пък на Търново Патриаршията е завинаги унищожена и присъединена от Вселенския престол.

Означава ли всичко това обаче, че в дългите периоди, когато няма самостоятелна Българска църква, патриаршия, българите не живеят пълноценен християнски живот? Разбира се, че не! Именно тук трябва да търсим и следващата част от достойнството на поместната Българска църква. В това, че – макар и с небългарска висша администрация – тя продължава да живее своя пълноценен живот като църква на Христос.[15]

Така описаното положение се променя от края на 18 и началото на 19 век, когато цяла Европа е обхваната от национализма и църковната администрация започва да се разглежда основно като инструмент за утвърждаването на една нация над останалите.[16] Вследствие от това избухват и опитите за обезличаване на българите и на българската култура,[17] които продължават до края на Студената война. Не случайно преп. Паисий Хилендарски пише съчинението си точно в края на 18 век. Именно през този период се натрупват и всички, и до днес оставащи непреодолени, негативи в отношенията между православните християни на Балканите, а и не само там. Експонирани върху миналото и до днес те хвърлят сянка върху отношенията помежду им. Именно през този период, в противоречие с Преданието, започва все по-често да се говори за национални църкви и за самостоятелния – в смисъл на изолирания – живот на всяка от тях.[18]

В тази обстановка става необходимост независимата административна уредба на Църквата сред българите – ограда, зад която те да водят спокоен верови живот. И това е една от причините за избухването на църковно-националната борба, увенчана с успех с учредяването на Българската екзархия. Скоро след извоюването на тази уредба на БПЦ е наложена схизма, продължила до 1945 г. Така българите изпадат в изолация за дълъг период от своята история. Духовният живот обаче отново не пресеква, дори напротив – продължава да се развива дори при пренебрежителното отношение към Църквата на държавниците от Третото царство. След 1944 г. пък БПЦ попада в смъртната хватка на тоталитарната атеистична държава. Комунистическата власт я възприема единствено като инструмент за утвърждаване на новия режим и жив музей на „старината”, така че всячески се опитва да задуши автентичната ѝ дейност, макар и да не успява докрай в тези си намерения. Вечната истина на Христос и Неговата Църква продължава да бъде засвидетелствана от много от архиереите, от монаси, свещеници и миряни, мнозина от които заплащат за това с живота си. Трябва да отдадем дължимата почит и на жените в Църквата, които в усилните времена, когато много мъже и интелектуалци са се скрили, въпреки всички ограничения, не крият своята вяра и открито я изразяват, участвайки в богослужението на всяко ниво. Елементарно и повърхностно ще каже някой, но затова пък и действено, и с достойнство. От устата на кърмачета, а не от дебели трудове звучи Божията похвала (срв. Пс. 8:3; Мат. 21:16). Така благодатният живот не угасва, колкото и да са били правени усилия да бъде помрачаван, потискан и дори докрай унищожен.

*   *   *

След този екскурс из църковното минало на нашият народ можем ясно да видим в какво се състои достойнството на поместната църква и къде трябва да бъде търсено.

На първо място Църквата в България неотклонно изпълнява своята мисия – чрез свидетелство, просвета и служение. Най-силно удостоверение за това са просиялите в нея, знайни и незнайни, светци. Също и християнската духовна и материална култура, вдъхновявала поколения и изграждала православния светоглед. Това е, така да се каже, обективното, Божието потвърждение за достойнството на поместната ни църква.

На второ място: въпреки всички пречки Църквата продължава да върви по своя, посочен ѝ от Самия Христос път.

Накратко: достойнството е в неотклонното следване на църковната мисия. Макар и ограничавана, тази мисия е успешна и Църквата в България, както на всички други места по света, продължава по своя път, а това означава, че е достойна и за званието си.

В тази връзка и честването на годишнини като споменатата в началото е добре да бъде осмисляно, имайки като първа отправна точка изтъкнатите по-горе измерения на достойнството на поместната църква. Без тези измерения, без засвидетелстваното в тях и от тях достойнство тя – по какъвто и начин да би се титулувала – ще остава само една административна единица. И обратно – отчитайки тези измерения, и празникът ще се въздигне от просто възпоменание до мистично съ-преживяване в сгъстеното време на Църквата. Именно така осмислената духовна радост ще даде и правилната оценка на миналото, а и ще подтиква към още по-голямо усърдие на Господнята нива.



[1] Сред огромната литература по тази тема бихме откроили като особено ценни разсъжденията на проф. Николай Никанорович Глубоковски, в известната му студия „Същността на православието” – в превод на български: Християнство и култура, бр. 9 (44), 2009 г., с. 61-76; виж по-специално с. 63-68; целият текст е достъпен и в Интернет – в проекта Двери на православието. Виж и разсъжденията на архим. Григорий (Папатомас) в неговия доклад „Етнофилетизъм и църковна диаспора (една причинно-следствена връзка) – В: Живо Предание, както и „Етнофилетизмът – най-голямото историческо изкушение на православието” от Златина Иванова – В: Християнство и култура, 72, 2012, с. 38-44. Интересни гледни точки върху темата виж и в: „Размишления за патриотизма” от Игумен Пьотр (Мешчеринов) – В: Живо Предание и „Църква и нация в епохата на постсекуларизма” от Архим. Кирил (Говорун) – Пак там.
[2] Кратко въведение към понятието и съвременната подредба на поместните православни църкви в т. нар. „диптиси” виж в: „Богослов.ру”.
[3] „Католичност и църковно устройство: Бележки по доклада на С. С. Верховски” – В: Живо Предание.
[4] В смисъла на Евр. 13:14 и Послание до Диогнет, 5, 5-9, където четем: „[Християните] обитават собствената си родина, но като пришълци. Участват във всичко като граждани, но страдат като чужденци: всяка чужда родина е тяхна и всяка родина – чужда… В плът се намират, но не по плът живеят. По земята ходят, но са граждани в небесата”. Цит. по превода на С. Риболов – В: Светоотеческо наследство: Изборник, С. 2001.
[5] И това важи не само за Българската православна църква в цялата ѝ най-нова история (именно в цялата, а не само, както често сме свикнали да повтаряме, в годините на държавния атеизъм – за справка по този въпрос виж, например: Цанков, С. „Българската православна църква от Освобождението до настояще време” – В: ГСУ-Бф, т. 16, 1938-1939, С. 1939 и в Интернет – в Двери на православието, както и „Подготовка за откриването на Богословския факултет”, от същия автор – в: Живо Предание), но и за много от останалите – преди всичко сред поместните православни църкви от по-ново време: Еладска, Румънска, Сръбска, до голяма степен за Московска патриаршия, разпростираща юрисдикцията си и вън от самата Русия, и др.
[6] Запознатите са наясно, че в действителност несвикването на Всеправославния събор се дължи изцяло на влиянието на съвременни църковно-политически фактори и проблеми, но не и сериозни съображения от чисто богословски характер. По отношение пък на последните виж основно (в превод на български): Брюкселски и Белгийски архиеп. Василий (Кривошеин) „Символическите текстове в Православната църква” в Живо Предание, както и: Драгас, Г. „Осмият вселенски събор (Четвърти Константинополски) и осъждането на Fifioque” – В: Архив за средновековна философия и култура, 16, 2010, с. 71-88. Обобщение и анализ на чисто богословската страна на проблемите около бъдещия Свят и велик събор на Православната църква виж в: Маринов, Б. „Присъствието на Осмия вселенски събор (Константинопол, 879-880 г.) и на неговите решения в съвременното православно богословие” – В: Богословска мисъл, 1-4, 2008 (Въпроси на догмата), с. 153-171.
[7] Армено-григориани, несториани, монофизити, по-късно монотелити и др. На практика огромната част от Християнския изток, която и до днес е извън общение със семейството на православните църкви.
[8] Obolensky, D. The Byzantine Commonwealth: Eastern Europe, 500-1453, London: “Weidenfeld and Nicolson” 1971; Meyendorff, J. The Byzantine Legacy in the Orthodox Church, N.Y.: “St Vladimir’s Seminary Press” 1982.
[9] Не трябва да се забравя, че делото на светите братя има преди всичко църковно значение. Славянската азбука и книжовен език спомагат за консолидирането и за формирането на българския народ, но това е вторично явление, а не основна задача на мисията, още повече, че тя не е организирана, така да се каже, „за България”. Освен това трябва да се разбере и това, че няма „триезична ерес”. Споровете (особено на Изток) са свързани с това, дали славянският език може да изрази съкровената тайна на християнството.
[10] Още от първите столетия териториалното устройство на Църквата е изградено на поместен принцип. Постепенно се стига до утвърждаването на петте центъра на християнски живот: Рим, Константинопол, Антиохия, Александрия и Йерусалим, които имат самостоятелност (автокефалия), а предстоятелите им възприемат титлата патриарх. На Третия вселенски събор самостоятелност получава църквата в Кипър, а предстоятелят ѝ – титлата архиепископ. Така на територията на Римската империя вече съществуват и действат няколко самостоятелни, автокефални църкви. Помежду им съществува съперничество. Особено остро е то между Рим и Константинопол. След 7 век тежестта на източните патриаршии намалява, тъй като те попадат под властта на арабите. Което спомага за издигането на Константинопол, макар до края на живота на империята във Византия да действат и други самостойни църкви: архиепископията Първа Юстиниана, споменатата вече Кипърска архиепископия и Охридската архиепископия – последните две от които дори надживяват империята. Това, което е важно в случая е, че поместните църкви в границите на империята не са били градени никога върху националния принцип.
[11] Това не е довод за доказване съществуването на някакъв „цезаропапизъм” или на „държавна” църква. Цезаропапизмът е само тенденция, но Православната църква никога не се превръща в държавна църква и никога не се сраства докрай с държавата, дори и през синодалния период в Русия.
[12] На практика обаче, дори и това не е точно така. Макар и понижена в ранг и с предстоятели-гърци, като продължител на Преславска патриаршия, Охридската архиепископия почти запазва своя диоцез и своя самостоятелен статут.
[13] Българите приемат върховенството на Рим на два пъти: веднъж в 9 в. (когато обаче Римската църква не е в схизма с Християнския изток) и в началото на 13 в. Тези действия нямат еднакви последици. През 9 в. Църквата все още е една. Тогава става дума за подчинение спрямо един от центровете на християнството, докато в 13 век вече съществуват Римокатолическата и православните църкви, между които вече го няма евхаристийното общение, а оттам, следователно, и присъединяването към някоя от тях влече със себе си и догматически и канонични последствия.
[14] Първият Търновски предстоятел е ръкоположен от епископи на Охридската архиепископия, а когато започват църковните борби отначало българите търсят приемственост тъкмо с тази архиепископия. За началото на отношенията между Охрид и Търново виж, основно: Ников, П. „Принос към историческото изворознание на България и към историята на Българската църква” – В: СпБАН, 20, 1921, с. 1-62.
[15] На запознатите е добре известно, че в Средните векове народността не играе такава роля, каквато в по-късно време. В Османската империя населението също е разделено на религиозен принцип, т. е. всички православни се възприемат като един народ и до появата на национализма те действително живеят като такъв. Например, с благословението на Константинополската патриаршия се печатат славянски книги. В богословското училище на о-в Халки се преподава славянски език, а преподавател там е йером. Неофит Рилски. Много български културни дейци от Възраждането са образовани в гръцки училища, без това да вреди на националното им чувство и т. н., и т. н.
[16] Същите процеси протичат и на Запад, но по различен начин. При това със своя специфика в страните с преобладаващо римокатолическо и с протестантско население.
[17] Добре познат на интересуващите се, но малко известен за широката аудитория е фактът, че църковно-административен спор избухва дори сред самите гърци. Стига се дори до схизма между православните в новосъздадената гръцка държава и тези в Константинополската патриаршия. Следствие от тази схизма е съвременната Еладска православна църква, с ранг на архиепископия. По-късно схизмата е преодоляна, а днес на територията на съвременна Гърция има епархии, които са подчинени на Константинопол: нещо, което всъщност отразява древна практика.
[18] След освобождението на България на нейна територия остават гръцки епархии, които не подържат контакти с българите не само заради схизмата, а и заради принципното противоречие между гърците и българите. Тези епархии са унищожени окончателно след края на Първата световна война. За разлика от българите, румънци, гърци и сърби ликвидират българската църковна администрация веднага след като заемат съответните територии. Отглас от така описаната ситуация в днешно време, особено в страните с преобладаващо неправославно население, е наличието на епархии на поместни църкви, които заемат една и съща територия, но са подчинени на различни управления, т. е. в един и същи град резидират по няколко православни митрополити в противоречие с древния принцип един епископ в един град. Опитът на прот. Джон Бер да оправдае съществуващата ситуация с примери от миналото на Църквата („Единни в Христос: Исторически поглед” – В: Живо Предание) безспорно заслужава нашето внимание, но така или иначе църковният сепаратизъм в териториите на т. нар. диаспора и липсата на единство остават налице.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/xy3wc 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме