Подготовка за откриването на Богословския факултет

1. Идеята за откриването на богословски факултет у нас се е родила още преди освобождението. Идеалистичните пориви у дейците от онази епоха, основаването на Българската Екзархия (в Цариград) и наложилата се необходимост да се поставят навсякъде в нея български духовници и то по-подготвени и по-просветени, отколкото са били гръцките и да се подготвят преподаватели по религиозното обучение и възпитание в българските училища, планът на български водачи в Цариград (ок. 1874-1875 г.) да се основе в Цариград българска гимназия и български университет и обстоятелството, че някои от тогавашните видни български църковни дейци са имали висше богословско образование, получено главно в руските духовни академии, пък и гърците са имали вече свой богословски факултет в Атина – тези и подобни на тях обстоятелства и съображения ще да са породили идеята, при проектирания български университет в Цариград да се открие и богословски факултет. Ала тогавашните твърде примитивни наши условия и липсата на подготвени лица за преподаватели и на средства за издръжката на такъв институт, както и наскоро възникналите въстания по българските земи и избухналата след това руско-турска война са турили край на идеята за откриване още преди освобождението на богословски факултет у нас. Открито е било (11 май 1874 г.) от Иларион Макариополски и издържано от Екзархията средно богословско училище в Петропавловския манастир, при Лясковец (търновско).

2. Тежките условия в първите години след освобождението и зараждащите се нови отношения на охлаждане между духовни и светски водачи в България, а особено проникването на буржоазно-либерални и отрицателни идеи в средата на българската интелигенция от онова време отместват на заден план грижата за подготовка на просветен клир и на преподаватели по вероучение в нашите средни училища. А от около 90-те години на миналия век и нататък чак до войните почти цялата българска интелигенция и младеж е залята от голямата западноевропейска (пък и руска) вълна на религиозно равнодушие и даже на отрицание на вяра и църква и на секуларизация на народния и културния (от религиозния и църковен) живот в страната ни – така, че и теоретично се премахва от българското училище неговата нравствено-религиозна цел (и се въздига в култ чисто светското и сухото интелектуално образование), религията и църквата са атакувани като отживелици и предразсъдъци и се повдига поход изобщо срещу преподаването на „Закон Божи” в българските училища, като се премахва от средните училища изобщо религиозно-нравственото обучение и възпитание. Понятно е, че при такава атмосфера не е можело да се роди или вирее идеята за богословски факултет у нас. Самата църква в България, с големи усилия, едва успява да задържи съществуването на държавната духовна семинария в Петропавловския манастир (открита след освобождението, 1880-1881 г.), която, превърната за кратко в богословски класове на Търновската гимназия, е пренесена в 1885-1886 г. в Самоков (като „духовно училище”), която Св. Синод поема под свое ведомство и превръща в „Богословско училище” (1895-1896 г.) и която по-късно превръща в пълна „Духовна семинария” и пренася в София (1903 г.).

3. Резултатите от тогавашното – днес очевидно – увлечение на мнозинството от българските политически мъже и на българската интелигенция от арелигиозното и даже антирелигиозното умонастроение и от либертинско-еманципаторския и утилитаристично-евдемонистическия морал в нашите училища, закони, държавни институти, книжнина и т. нат. не закъсняха да се появят твърде масово и зловещо още преди настъпване на войните: създаване на поколения, загубващи или загубили вяра в себе си и в доброто, разнищване на нравите, на добродетелите и съвестта, липса на възпитание, характери и морал, телесно и душевно израждане – резултати, които взеха да стряскат по-дълбокогледни и по-далекогледни българи и да ги заставят критично да погледнат на поетия и следван дотогава път на новите (следосвободителни) начала на българското народно, обществено и държавно развитие и благосъстояние. Наред с това, с превалянето на 19 в. и началните години на 20 в. започнаха и у нас да проникват лъчите на преодоляването на материалистическото течение на Запад и на изгрева на новата културна ориентация в дух на идеализъм, религиозност и християнски етос. Поради това, още преди и непосредствено до войните у нас започна да настъпва един прелом и обрат във възгледите и исканията на – още малцина наистина – български дейци (у по-старите – повече от утилитарно-обществени, у по-младите – повече от индивидуално-идеалистични мотиви и съображения). Това заражда новите условия – новите предпоставки и кръгозори, в които постепенно изплуваха вечните ценности на религията и на християнството и улеснява тяхното постепенно проникване в душите и превръщането им в нов идеал на личното и обществено оделотворение.

Тази нова насока се засили и затвърди особено след войните (еднакво в чужбина и у нас) и след (и даже поради) катастрофите в нашето държавно и национално дело. Значението на вярата и ролята на Църквата изпъква толкова повече с наложителност, колкото повече върховете на градската интелигенция и на държавно-обществените водачи виждаха (от неумолимата логика на фактите) не само основната погрешност на дотогавашните (следосвободителните) начала на нашето народно и културно развитие, но и опустошението, което те извършиха и между нашия селски народ и което масово взе да се проявява тъкмо в периода след войните.

Така назряваше времето, в което осъществяването на идеята за откриване на богословски факултет у нас се явяваше постепенно не само една желателност, но и една необходимост за църквата, народа и държавата ни.[1]

4. Първа сериозна и настойчива постъпка за откриване на богословски факултет при нашия университет (именно богословски факултет, а не духовна академия или висше богословско училище) прави Св. Синод в 1908 г. Синодни архиереи тогава бяха: Врачански митр. Константин (председателстващ Синода), Варненски и Преславски митр. Симеон, Доростолски и Червенски митр. Василий и Търновски Антим – всичките те образовани и ученолюбиви архиереи, които гледаха със загриженост и трезвост на църковните ни и на народните и държавните дела и при които нямаше нито тесен клерикализъм или секуларистична църковност, които подеха делото на богословския факултет с цялото съзнание за неговата важност и необходимост, а и с ясната мисъл, замисленият и искан висш богословски институт да бъде не духовна академия, а факултет при университета, развиващ се и работещ вътре в нуждите и вълненията на българската университетска младеж, в тясна връзка с водачите и ковачите на българската научна и културна мисъл.

С писмо (№ 2295) от 24 юни 1908 г. до Министерството на изповеданията Св. Синод изтъква необходимата нужда от лица с висше богословско образование – за законоучители, преподаватели в духовните семинарии, чиновници при църковното управление и свещенослужители, а особено за последните, понеже нашето духовенство е останало, по разни причини, доста назад в просветно отношение. Да се удовлетвори тази нужда с изпращане на студенти в чужди висши богословски заведения е невъзможно, поради липса на необходимите за тази цел средства, вследствие от което твърде малцина са лицата, които завършиха такива заведения в странство. При това, поради липса на подобно заведение у нас и поради обстоятелството, че нашите семинаристи (твърде добре подготвени да следват висши богословски заведения), като свършват твърде млади (та не могат да станат свещеници скоро след завършване на духовната семинария), се отдават на друг род занятия и, по този начин, се отбиват от предназначението си. Поради тази въпиюща нужда за църквата (пък и за държавата) Св. Синод моли да се открие при университета богословски факултет. И понеже тъкмо в онази година се откриваше нов за Софийския университет (за народното просвещение) законопроект, Св. Синод настоява пред правителството да поиска, по този случай, от Народното събрание да постанови да се открие при университета богословски факултет. Министърът на изповеданията, С. Паприков (с писмо № 864 от 14 юли) отговаря на Синода, че е сезирал с въпроса министъра на народното просвещение (Н. Мушанов), който отговорил (с писмо № 8780 от 4 юли), че „този въпрос ще се има предвид от страна на повереното му министерство”. Св. Синод се отнася (чрез своя член Доростолски и Червенски митр. Василий) и до държавния глава княз Фердинанд, който погледнал твърде радушно на предложението и обещал да го подкрепи най-горещо пред надлежните правителствени места, което и сторил и даже получил уверение, че ще се направи необходимото. Известно е, че княз Фердинанд желаеше просветен клир за нашата църква и той даде похвална подкрепа за постройката и обзавеждането на зданието на Софийската духовна семинария. За да се изясни обществено и обоснове литературно нуждата от богословски факултет у нас, свещ. д-р Стефан Цанков напечата по същото това време в Църковен вестник (1908 г., броеве 46, 47, 48) три обширни статии за научните, идейни и практически съображения, по които е необходимо да се открие богословски факултет у нас. Обаче, въпреки направените обещания и дадени уверения, законопроектът за народното просвещение се внесе в Народното събрание без да се предвижда откриване на богословски факултет. Самият министър на народното просвещение Н. Мушанов беше, дотогава поне, типичен представител на светска и секуларистична Франция, а главни негови съветници в министерството бяха незасегнати от новия дух люде на арелигиозната и дори донякъде отрицателна политика на държавата към вяра и църква. Св. Синод се вижда принуден отново да отправи до министъра на изповеданията ново писмо (№ 3577 от 29 октомври 1908 г.), в което пак настоява да се открие реченият факултет. Но и подир това законопроектът се приема в Народното събрание (26.2.1909 г.) без да се предвиди в него богословски факултет.

Това обаче не обезкуражава Св. Синод. Той продължава да настоява пред правителството да се не протака с разрешаването на въпроса. С едно изложение до министъра на изповеданията (писмо № 1289, 24.4.1909 г.) той посочва разрушителното влияние на отрицателните идеи у нас, застрашаващи благосъстоянието на населението и мира в държавата, и налагащи самата държава да вземе мерки срещу него. Той изтъква въпиющата нужда на църквата да има образовано духовенство и на държавата – да си подготвя законоучители и т. н., и поради това настоява богословският факултет (за леснота откъм удобство и преподаване) да се открие при Софийската духовна семинария. А понеже е трябвало да се намерят средства, за да се построи специално здание за богословски факултет, Св. Синод, в същото писмо, предлага събираните от 1895 г. суми за въздигане „паметник на Българската екзархия” да се употребят за постройка на здание на богословски факултет, като паметник на Екзархията, понеже при наличността на колосалния и красив храм-паметник „Св. Александър Невски” не постройката на малък параклис (което се е проектирало), а едно здание за богословски факултет най-много ще съответства за паметник на Българската екзархия. Синодът моли, събраният вече за целта фонд да се възложи нему, с който да построи сградата за богословски факултет. И за тази си инициатива Синодът уведомил и Царя.

Но правителството все още продължава да се колебае и да недоумява, дали е вече назряла нуждата от висше богословско заведение у нас. Това заставя Св. Синод да подаде до министъра на изповеданията едно обстойно изложение (писмо № 2348 от 18.6.1909 г.), в което, между другото, изтъква каква голяма дисхармония е настъпила между образованието на държавните и обществените служители у нас, от една страна, и духовните служители, от друга (между които с висше богословско образование са едва неколцина), и какви пакостни резултати за църква и държава е дала и дава тази дисхармония. И понеже културна държава без просветено духовенство няма, и понеже нуждата от лица с висше богословско образование за църковното управление в България и Турция[2] и за народния напредък въобще е очевидна, и тъй като е изключено тази нужда да се задоволява с малкото наши младежи, завършващи чужди висши богословски училища, Св. Синод настоява да се не протака повече откриването на висше богословско заведение. Очевидно е обаче, че това протакане от страна на тогавашното правителство, да се удовлетвори една явна и въпиюща нужда на църквата (пък и на държавата) чрез откриване на искания от Синода богословски факултет при университета, е заставило Синода да промени вида на това заведение, та да може, при неговото ръководство и грижа, по-лесно и по-скоро да се открие заведението.

Тази е причината, поради която Синодът, в същото си писмо, предлага вместо богословски факултет (настоятелното му ходатайство за какъвто не е било удовлетворено), да се открие „Висше богословско училище”, под негово ведомство. Той още излага съображенията си, защо не ще бъде трудно да се намерят (и подготвят) преподаватели и студенти за Висшето богословско училище. И най-сетне, пак той настоява да се употреби и да му се предаде фонда за „паметник на Екзархията” за въздигане здание на „Висше богословско училище”, а за място на постройката на това здание предлага (даром) църковното (старо митрополитско) място на съборния площад (там, където по-късно и действително се издигна зданието на „Висшето богословско училище”.

Едва с идването за министър на изповеданията (и Министър-председател) на Иван Евстатиев Гешов,[3] чийто лични и държавни възгледи са били благоприятни за вярата и църквата и в близки приятелски връзки с когото е бил тогавашният секретар Стефан Костов (човек с големи заслуги за църквата и по-специално за откриване на богословския факултет) – едва подир това идване въпросът получава разрешение, в смисъл на последното предложение на Синода. Помолен за това със синодно писмо от 25.5.1910 г. (№ 2244), министър Ив. Ев. Гешов възприема идеята и внася синодното предложение в министерския съвет, който, с постановление от 28 април 1911 г. (първо постановление от заседанието му от речената дата, протокол № 33), решава: „1. Одобрява се, с помощите, събирани за въздигане паметник в спомен на учредяването на Българската екзархия, да се съгради здание-паметник в столицата, което да служи за помещение на висше богословско училище. Одобрява се тъй също общинските и окръжни съвети в продължение на три години да записват в бюджетите си помощи за въздигане паметник в спомен учредяването на Българската екзархия. 3. Държавното място – част от двора на бившата синодална палата срещу църквата „Св. Крал” – се отстъпва на Св. Синод за постройка на зданието за гореспоменатата цел”.

Св. Синод (с писмо № 4238 от 25.10.1918 г.) поисква да се прехвърли нему (за целта) фондът за въздигане паметник на Българската екзархия, като съобщава, че той желае да пристъпи незабавно към постройката на зданието и че всички наложили се разходи в повече от сумите на фонда за паметник на Българската екзархия той ще покрие от църковни средства (в края на 1911 г. този фонд е възлизал на ок. 200 000 лв. зл.). Във връзка с това министър Ив. Ев. Гешов внася в Народното събрание следния Законопроект за разрешаване на Св. Синод да построи здание-паметник в столицата, което да служи за помещение на Висше богословско училище:

Чл. 1. Разрешава се на Св. Синод да построи здание-паметник в столицата, което да служи за помещение на висше богословско училище, на обща стойност 500 000 лв.

Чл. 2. Нужната сума за покриване разходите до окончателното въздигане на зданието паметник да се вземе от капитала на фонда „за въздигане паметник в спомен учредяването на Българската екзархия”, възлизащ на 1 януари т. г. на 200 000 лв., както и от приходите, които впоследствие ще постъпят по същия фонд, а недостигът до цялата сума, необходим за окончателното довършване на зданието-паметник, да се покрие изключително със средства от Св. Синод, който ще има грижата да намери нужните източници за тях в духовните учреждения.

Чл. 3. Управляваният досега от Министерството на външните работи и на изповеданията фонд „за въздигане паметник в спомен учредяването на Българската екзархия”, заедно с целия капитал и архива, да се предаде в разположение и под управлението на Св. Синод, който в бъдеще сам да прибира всички приходи, постъпващи на името на споменатия фонд, както и сам да произвежда и оправдава всички разходи до окончателното въздигане на зданието-паметник.

Чл. 4. Произвеждането на разходите да става по общия ред на произвеждане и оправдаване на държавните разходи.

Чл. 5. Прибирането на приходите и оправдаването на разходите се възлага на счетоводителя при Св. Синод, който е отчетник, отговорен пред министъра на финансите и негов орган и подсъдим на Върховната сметна палата, със задължение да представя ежегодно на последната и отчет за операциите по фонда до окончателното въздигане на зданието-паметник. Гаранцията за длъжността на счетоводителя при Св. Синод се определя на 10 000 лв.”.

Законопроектът е бил придружен със следното Изложение на мотивите към законопроекта за разрешаване на Св. Синод да построи здание-паметник в столицата, което да служи за помещение на висше богословско училище:

„През 1895 г. е бил учреден при Министерството на външните работи и на изповеданията фонд за въздигане паметник в спомен учредяването на Българската екзархия. Целта на въпросния фонд, основан с одобрението на Негово Величество, е била да се въздигне в столицата монумент в спомен на освобождаването на Българската църква. С първото постановление на Министерския съвет от 14 май 1899 г., протокол № 31, е било постановено: определяне конструкцията на паметника да стане, когато фондът порасне до 200 000 лв. Понеже фондът пред 1911 г. порасна вече на 200 000 лв., то, на основание изказаното мнение от Св. Синод, подкрепено и от комитета, управляващ фонда, Министерският съвет, с първото си постановление от 28.4.1911 г., протокол № 33, като възприе мнението на Св. Синод, одобри, щото със средствата на фонда да се построи в столицата здание-паметник, което да служи за помещение на висше богословско училище. Въпросното здание да се построи на църковно място (старата митрополия). От направените обаче проучвания и изчисления от страна на Св. Синод, проектираното здание-паметник ще възлезе на общата сума от 500 000 лв., която сума ще се покрие от капитала на фонда „за въздигане паметник в спомен учредяването на св. Екзархия”, възлизащ вече на 200 000 лв., както и от приходите, които впоследствие ще постъпват, а недостигът до цялата сума от 500 000 лв. ще се покрие, според заявлението на Св. Синод, изключително със средствата на Синода, който ще има грижата да намери нужните източници за тях. Вследствие изложеното и съгласно чл. 18 от закона за отчетността по бюджета, моля г. г. народните представители да разгледат и гласуват приложения тук законопроект. София, 10 март 1912 г. Министър на външните работи и на изповеданията: Ив. Ев. Гешов”.

Този законопроект е бил приет от Народното събрание, утвърден с указ № 16 и обнародван в Държавен вестник, бр. 91 от 24 април 1912 г.

Въз основа на това фондът (в наличност от 228 358, 53 лв.) е бил предаден, за целта, на Св. Синод (на 21 ноември 1913 г.), а Св. Синод (при архитект Ф. Грюнангер) започва, още в началото на 1913 г., постройката на зданието за Висше богословско училище, което в грубата му част се привършва до участието на България в световната война, във вътрешните си части привременно се приспособява и употребява през тази война за военна болница, а окончателно се довършва след войната, едва през 1922 г.[4]

5. Още с отдаване на търг постройката на зданието за Висше богословско училище (юни 1912 г.) Св. Синод се заема и със самото уреждане и с подготовката за откриване на проектираното Висше богословско училище.

Той назначава една специална комисия, състояща се от ректора на Софийската духовна семинария, Величкия епископ (по-късно Видински митрополит) Неофит, протосингела на Св. Синод архимандрит (по-късно Неврокопски митрополит) Макарий, началника на духовно-просветителното отделение в Св. Синод прот. д-р Стефан Цанков и университетските професори Васил Н. Златарски и Беню Цонев, на която възлага да се произнесе: какви дисциплини да се изучават във Висшето богословско училище, с колко часа всяка една, как да се разпределят по катедри и курсове и при какви изпити. Комисията (на 30 юни 1912 г.) дохожда до следните по-главни заключения:

А. На първите две години да се изучават дисциплините: Първа катедра – 1) Св. Писание, Стари Завет (5 часа), 2) Библейска история с археология (5 часа), 3) Еврейски език (2 часа); Втора катедра – 1) Св. Писание, Нови Завет (7 часа), 2) Новозаветен гръцки език (1 час); Трета катедра – 1) Обща църковна история (6 часа), 2) Българска църковна история (2 часа); Четвърта катедра – Църковно-славянски език и литература (8 часа); Пета катедра – Философия (а. метафизика, 4 часа, б. психология, 2 часа, в. психология на религията, 2 часа); Шеста катедра – 1) Основно богословие с история на естествените религии (6 часа), 2) Енциклопедия и методология на богословието (2 часа).

Б. На последните две години: Седма катедра – 1) Догматика (5 часа), 2) Патристика (4 часа); Осма катедра – 1) Нравствено богословие (6 часа), 2) Древни и нови нравствени системи (2 часа); Девета катедра – 1) Литургика (5 часа), 2) Църковна археология с християнско изкуство (3 часа); Десета катедра – 1) Пастирско богословие (3 часа), 2) Омилетика (3 часа), 3) Катехетика (2 часа); Единадесета катедра – Църковно право (8 часа).

Всички тези предмети следва да се слушат от всички студенти, а изпит да се държи само по предметите: 1) Св. Писание, Стари Завет, 2) Библейска история с археология, 3) Св. Писание, Нови Завет, 4) Обща църковна история, 5) Българска църковна история, 6) Църковно-славянски език и литература, 7) Метафизика, 8) Основно богословие, 9) Догматика, 10) Патристика, 11) Нравствено богословие, 12) Литургика, 13) Пастирско богословие, 14) Омилетика и 15) Църковно право. Към всяка една от катедрите да се уредят семинари за практически упражнения.

Между това настъпва Балканската война (1912-1913 г.) и предвид на станалите във връзка с нея събития Св. Синод не е можел да се занимае с въпросите за Висшето богословско училище. Едва на 6 юли 1914 г. Синодът се занимава с доклада на комисията и го одобрява.

Малко по-късно (в заседанието си на 8 юли 1914 г. и по доклад на началника на Духовно-просветителното отделение в канцеларията на Св. Синод прот. Стефан Цанков) Св. Синод определя и бъдещата професорска колегия на Висшето богословско училище, както и катедрата на всеки професор. А за да даде необходимото на всекиго от отделните преподаватели време и както е необходимо да се приготви за достойно заемане на определената му катедра, Синодът още решава да командирова всекиго от тях в странство по на две години за специализация по определената му катедра. Така определените лица за бъдещи професори на Висшето богословско училище са: 1) Архимандрит Стефан (тогава протосингел на Св. Синод) – катедрата по Пастирско богословие, Омилетика и Катехетика; 2) Прот. Стефан Цанков (тогава началник на Духовно-просветителното отделение в Св. Синод) – катедрата по Църковно право; 3) Йеродякон Евтимий (командирован тогава, със стипендия, да следва философия в университета в гр. Берн, Швейцария) – катедрата по Основно богословие; 4) Минко Генов (тогава учител в Софийската мъжка гимназия) – катедрата по Църковно-славянски език и литература; 5) Иван Марковски (тогава учител в Софийската духовна семинария) – по катедрата Св. Писание, Стари Завет и 6) Александър Чучулайн (гимназиален учител в София) – катедрата по Църковна история. Последователно след това бяха още определени: 7) Прот. д-р Кръстю Ценов (тогава учител в Софийската духовна семинария) – катедрата по философия; 8) Ганчо Ст. Пашев (тогава гимназиален учител в Плевен) – катедрата по Нравствено богословие; 9) Данаил Ласков (тогава учител в Софийската духовна семинария) – Катедрата по догматика и 10) Христо Попов (тогава учител в Софийската духовна семинария) – катедрата по Св. Писание, Нови Завет.

През м. август 1915 г. Св. Синод командирова (със заплатите им на заеманите тогава от тях длъжности в Св. Синод) архимандрит Стефан и прот. Стефан Цанков в странство за специализация по катедрата им, където те остават до края на 1919 г. и през което време архимандрит Стефан завършва с титлата Доктор по философия Фрибургския университет и се занимава при Женевския богословски факултет, а прот. Стефан Цанков завършва по правото (с титлата Доктор по право) Цюрихския юридически факултет и продължава след това да се занимава научно със специалността си в Швейцария (главно Лозана) и Германия.

Подир свършването на войната и настъпилата след това възможност да се освободи (от военната болница) и довърши за собствената му цел зданието на Висшето богословско училище и подир завръщането от странство на командированите за специализация лица, Св. Синод, в заседанието си от 27.12.1919 г., назначава от 1.1.1920 г. за редовни професори при Висшето богословско училище архимандрит Стефан и прот. Стефан Цанков (на определените им вече по-рано катедри) и им възлага да се грижат за подготвителните работи по откриването (започване на учебните занятия) на Висшето богословско училище (по-скоро да се довърши постройката на Висшето богословско училище, да се тури основа за библиотека на училището и изобщо да се вземат мерки, за да се открие Висшето богословско училище през октомври същата 1920 г.). В същото време Св. Синод възлага на назначените задачата да разгледат въпроса и изработят условията за обявяване и провеждане на конкурс по заемане на редовни професури и доцентури, оставащи вакантни във Висшето богословско училище. Около средата на 1920 г. Синодът ангажира с контракт (по за две години) като професори на Висшето богословско училище дошлите по онова време като бежанци в България: 1) Прот. Александър П. Рождественский (професор по Стари Завет в Петроградската духовна академия) – на катедрата Св. Писание, Стари Завет; 2) Прот. Георги Шавелский (професор по богословие в Петроградския императорски историко-филологически институт) – на катедрата Пастирско богословие; 3) Проф. Александър П. Доброклонский (професор по Църковна история в Одеския университет) – на катедрата Обща църковна история (Доброклонский наскоро се отказва от назначението и остава професор в Богословския факултет в Белград); 4) Михаил Е. Поснов (професор по Обща църковна история в Киевската духовна академия) – на катедрата по Догматика; 5) Архимандрит Тихон (професор по пастирско богословие в Киевската духовна академия) – по Патристика и 6) Сергий В. Троицкий (доцент от Новоросийския университет по църковна история).

През март 1920 г. Св. Синод решил редовното и постоянно заемане на професурите и доцентурите на Висшето богословско училище (от наши български кандидати) да става (освен за вече назначените български духовници) чрез конкурс, а за кандидати за професори да се приемат само духовни лица или лица, които имат изискваните качества за духовни лица и са готови да приемат духовен сан. Той наредил да се обявят конкурси за свободните катедри и доценти, което и било направено чрез официални обявления, напечатани в Църковен вестник, бр. 8, 10 и 11 от 1920 г.[5] От това правило Синодът направил (на 30 март с. г.) изключение да учителя в Софийската духовна семинария Христо Попов, когото (по негова писмена молба), макар и мирянин, назначил направо за професор във Висшето богословско училище по Св. Писание на Новия Завет.

Между това завършването на зданието на Висшето богословско училище вървяло не тъй скоро и било съпроводено от мъчнотии. За откриването на Висшето богословско училище възникнала и една нова и голяма спънка: липсата на нужните за издръжката на училището средства. Сам Синодът за тази цел нямал необходимите средства. За тях той се обърнал към правителството, но то, въпреки нееднократните ходатайства през 1920 г., не предвидило в държавния бюджет никакви средства. По тази причина Св. Синод се вижда принуден (в заседанието си от 23.12.1920 г.) да прекъсне, начевайки от 1.1.1921 г., издръжката на целия назначен вече професорски персонал на Висшето богословско училище, като запазил на професорите местата и другите им професорски права, та щом настъпи благовремие за откриване на Висшето богословско училище всеки от тях да бъде призован да заеме професорската си длъжност.

Довършването на зданието на Висшето богословско училище траело и през 1921 и 1922 г., пък и правителството още не предвиждало в държавния бюджет кредит за издръжката на Висшето богословско училище.