Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Кръщението на знанието

Написана от Санфранциски и Западноамерикански архиеп. Йоан (Шаховски)

Archbishop John of San Francisco„Тогава жителите на града казаха на Елисея: ето, както виждаш, господарю, положението на тоя град е добро; но водата е лоша и земята безплодна. И той каза: дайте ми нова чаша и турете в нея сол. И дадоха му. И той отиде при извора на водата, хвърли в нея солта и каза: тъй говори Господ: Аз направих здрава тая вода; занапред няма да иде от нея ни смърт, ни безплодие”.

(4 Цар. 2:19-21)

„В каквато степен тялото се освобождава от веществените връзки, в такава степен се освобождава и умът. И в каквато степен умът се освобождава от връзките на грижите, в такава се просвещава; а в каквато се просвещава, в такава се възвисява над понятията на този век, носещи в себе си образа на тлъстината. И тогава умът се научава да съзерцава в Бога съобразно на Него, а не както ние виждаме. Ако човек първо не стане достоен за откровение, то не може да го види. И ако не достигне чистота, неговите понятия не могат да станат просветени, за да разкрият съкровеното. И докато не се освободи от всичко видимо, виждано във видимото творение, няма се освободи и от понятията за видимото и няма се очисти от затъмнените помисли. А дето има тъма и обърканост на помислите, там има и страсти. Ако човек не се освободи, както казахме, от това и от причините за това, то умът няма да прозре в съкровеното”.

(Преп. Исаак Сириец, Слово 39)

1

Земните, човешки понятия, върху които по необходимост лежи печатът на греха на прародителите, по своята същност не са прости. Те са сложни. И в тази необходима сложност на всички въведени в света човешки понятия се разкрива несъвършенството на старата философия като наука. Основата на научността – знанието за точните закони на света и причастността към тази точност – отсъства в мислено-изграденото пространство, което се стреми да бъде наричано „научна философия”.

Картината на света

Написана от Преп. Мария (Скобцова)

2 St Maria SkobtsovaОт демократично-еснафска гледна точка съвременната картина на света би могла да бъде изобразена с един много обикновен образ – някакъв страшен дракон. Като че ли триглава боа варди попаднала в неин плен невинна царска дъщеря. Всичките три глави на дракона охраняват всяко нейно движение, като не откъсват очите си от нея.

Могъществото на дракона е безмерно: с едно свое движение той може да унищожи царската дъщеря, да омагьоса погледа ѝ, да я задуши с обръчите на тялото си, да я уязви с отровните си жила. Царската дъщеря е невинна и безсилна. И няма кой да я избави. Тя е във властта на дракона. И драконът трябва да предизвиква ужас и ненавист, а царската дъщеря – съчувствие и любов. Никаква ненавист обаче не е в състояние да го обезсили и никаква любов не може да спаси царската дъщеря. Възможно е донякъде и тя сама да се превъзпита по драконовите методи на възпитание – така да се каже да се одракони. Или пък драконовите глави да започнат да се изяждат една-друга и така да се унищожат във вражда сами със себе си, в някакъв пристъп на самоизтребление.

Тази картина, несъмнено наподобява обкръжаващото ни – нещо, което всеки лесно може да разбере, каквито и да са имената на тези три глави и която и да би била царската дъщеря. Обществените симпатии се разделят между дракона и царската дъщеря. Едни се прекланят пред могъществото на дракона и са убедени, че само той сам е в състояние да властва в света, а други съчувстват на царската дъщеря и вярват, че рано или късно тя ще се освободи от дракона. На мен пък ми се струва необходимо някак безпристрастно да се ориентирам в действителната същност и на дракона, и на царската дъщеря, и може би да произнеса нравствена присъда и над двамата.

„Българският въпрос” и кризата на Папството през последната третина на 9 век

Написана от Лиляна Симеонова

St Boris MichaelВ представите на масовия читател у нас обвързването на „българския въпрос” с проблемите на Римската църква и латинския християнски свят приключва през 870 г. – тогава българите, с помощта на Константинопол и източните патриарси, се сдобиват с лелеяната вътрешноцърковна автономия, но остават под върховенството на Константинополската патриаршия. От този момент насетне България е трайно въвлечена в сферата на източното християнство и на византийската цивилизация. Десетгодишните опити на папа Йоан VIII (872-882 г.) да върне българите в лоното на Рим пък са само един досаден – и неуспешен – епилог в папската политика за разширяване влиянието на Римската църква на изток.

Но по отношение на Папството действителността е друга: чак до началото на 10 в. „българският въпрос” присъства, пряко или косвено, както в политиката на папите спрямо външния свят, така и в непрестанните раздори, скандали и политически убийства, които се случват в самия Рим. Още при Йоан VIII, Формоза – епископ на Порто и папски мисионер в България – е обвинен, че се е опитал да заграби българския диоцез.

Това обвинение, състоятелно или не, заема централно място в поместния събор от 876 г. на Римската църква. Същото обвинение ще бъде повдигнато и посмъртно срещу папа Формоза (891-896) на т. нар. Ужасяващ събор (897 г.) – най-отвратителния епизод в цялата история на Папството, когато по инициатива на лудия папа Стефан VI (VII) полуразложеното тяло на предшественика му Формоза е извадено от гроба и докарано на съд пред нарочно свикан събор.

Бележки върху историята на Православната църква в Албания през 20 век и нейното възкръсване след 1991 г.

Написана от Тирански и на цяла Албания архиеп. Анастасий (Янулатос)

Archbishop Anastasios YanoulattosИзключително интересното положение на Албанската автокефална православна църква през 20 в. привлече вниманието на световната общественост. В течение на почти половин век комунистическото и атеистично правителство на диктатора от сталински тип Енвер Ходжа (1944-1985) правеше всичко възможно, за да унищожи и най-малкия признак за религиозност, като гонеше и преследваше православното духовенство и тероризираше вярващите. Стотици храмове и множество манастири бяха разграбени, разрушени или превърнати в барове и ресторанти, в обори за добитък.

През 1967 г. всички храмове бяха закрити и богослуженията забранени. Между 1967 и 1990 г. хората извън пределите на Албания смятаха, че Албанската православна църква съвсем е изчезнала под гнета на държавния и атеистичен абсолютизъм и че историята ѝ принадлежи изцяло на миналото. Но през декември 1990 г., 23 години след закриването на всички църкви, в южното село Дервичан беше отново отслужена св. Литургия. И само месеци по-късно, в 1991 г. се отбеляза началото на едно удивително възраждане в много области на духовния и обществен живот.

Алексей Хомяков: учението за съборността и Църквата

Написана от Сергей Хоружий

A S Homjakov1

Мисълта на философа трябва да изразява жизнения му свят – Lebenswelt.[1] Ако това бе единственото условие, което се изисква от философията, то руските философи биха били сред най-изтъкнатите фигури, а А. С. Хомяков би бил сред първите между тях. Не веднъж вече сме отбелязвали прякото и тясно съответствие, единството между неговата мисъл и живот. Това единство обаче, уви, не гарантира зряла философия. Нещо повече – клубно-салонната среда по-скоро е пречела на задълбочаването на мисълта му, отклонявайки го от строгите задачи да се създадат понятия и метод. Мисълта на Хомяков в неговия славянофилски етап е само „клубна философия”, изказваща свежи, понякога плодотворни идеи, които обаче в своята съвкупност образуват само идеология, но не и пълноценно философско или богословско учение. Тук всъщност отсъства религиозно-философски дискурс, а философският е на повърхностно и дилетантско равнище.

След това обаче настъпва нов, зрял етап, в чийто стимули и източници откриваме отново това единство. За Хомяков висшите ценности, движещите начала на битието не са в абстрактното мислене, а в живота, в живия велик организъм, към който принадлежи човекът и който за самия него е православната Рус. Затова и мисълта му се насочва не към развиване на теоретични проблеми, а към жизнените въпроси, които той, поради прочутата войнственост на духа си, е разглеждал главно в полемичен план: в защита на правата, в отстояване на смисъла и ценностите на великия организъм. Първо място сред тези полемични въпроси все по-често заемат религиозни и богословски проблеми, а обсъждането им придобива дълбочина, превъзхождаща с много дилетантското ниво и клубно-салонния дискурс. Централна роля в този преход изиграва един биографичен епизод: кореспонденция с дякона от Англиканската църква Уилям Палмър (1811-1879).

Вярност и творчество

Написана от Прот. Джон Бер

Fr John Behr 2Една от предпочитаните теми сред православните богослови от 20 в., особено след началото на тяхното освобождаване от „Западния плен”, е взаимодействието между вярност и творчество – нещо, което православното разбиране за традицията като жива традиция изисква. В 1934 г., например, о. Георги Флоровски определя традицията като „не само съгласие с миналото, но в определен смисъл дори свобода от миналото като от някакъв външен формален критерий. Традицията не е само защитен, консервативен принцип – преди всичко тя е принцип на растеж и обновление”. В другия край на века еп. Калистос (Уеър) също говори за традицията като за „съзидателна вярност”, която подтиква християните да „преживеят отново значението на Преданието по начин, който е изследователски, смел и изпълнен с творческа съзидателност”.

Още много примери могат да бъдат приведени в посока на това разбиране. В частност то отразява динамиката на мисията на Църквата, която е призвана да проповядва Евангелието на всички народи (Мат. 28:19). Това откровение на Бога в Христос, което се проповядва в Евангелието, остава като постоянен обект за богословски размисъл. Неговата неизменност обаче не отнема възможността за изразяване на една и същата истина по множество начини – разнообразие, за което свидетелства както източната, така и западната църковна история. Възможността за това разнообразие е заложена в самия императив: контекстът, в който бива отправян Христовият призив към Църквата, непрекъснато се променя, а призивът и неговото обяснение трябва да бъдат винаги в съответните нови форми, да използват, според израза на св. Григорий Богослов, „изнамерените нови думи”.

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме