Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

История на Гръцката църква през 20 век

Написана от Архим. Григорий (Папатомас)

Archim Gregorios PapathomasНачало на историята на Гръцката църква през 19 в.

През 1950 г. Гръцката православна църква отбеляза 1900 години от пристигането на св. ап. Павел в Гърция. През 2000 г. празнувахме 2000 години християнство в Гърция. Първата църква в Гърция е основана от св. ап. Павел и св. ап. Сила в македонския град Филипи. След това е основана общината в Солун, сетне във Верия – всички в източната част на тогавашната провинция Македония. По-късно възникват църквите в Атина, в пелопонеския Коринт, в Никопол (Арта) в Епир, на гръцкия остров Крит.

В началото на 19 в. южната част на тогавашна Гърция е освободена от османска власт (15-19 в.). Тя провъзгласява политическа независимост през 1821 г. и в 1829 г. става суверенна държава, получила международно признание в 1830 г., с Лондонския мирен договор.

Великите сили поставят в Гърция крал Отон Баварски (1832-1862). През 1833-1834 г. регент на непълнолетния крал, който е немец по произход и римокатолик по вяра, е професорът по право в немския университет Георг фон Маурер, който е протестант по вероизповедание. По църковните въпроси в кралство Гърция, с преобладаващо православно население негов консултант е архим. Теоклит (Фармакидис). Това е само началото на бъдещите институционални усложнения в живота на Гръцката църква.

Беседа за боговластието (Книга на Царствата…)

Написана от Сан-Франциски и Западноамерикански архиеп. Йоан (Шаховски)

Samouil the prophet защото се приближи царството Божие

Господ царства в света чрез Своята сила и чрез любовта. Божието царство в света обаче още не е настъпило, волята Божия за нашия свят още не се е осъществила. В пълнота Господ царува в света само чрез Своята сила, а чрез любовта – само частично. Защото в хората все още я няма съвършената любов към Него. Защото Господ още не се е възцарил в сърцата им.

Божието вседържителство, Царството Божие във вселената, се изразява в това, че Господ, Който е създал всичко, без Когото даже и косъм не пада от главите ни, всичко и държи в Своята сила и власт. И в света се случва само това, което Господ или заповядва, или допуска да се случи, оставяйки на човешката свобода да действа. Божията сила на любовта се проявява в пълнота, в отношението към всичко и към всички. Но човешката сила на любовта не отвръща на Божията любов по същия начин и затова редът в света е такъв, какъвто го виждаме днес. Ние като че наследяваме един от друг, от поколение в поколение недостиг на любов към Бога, да не говорим за нелюбовта, за противенето, за ненавистта към Твореца, обхванали някои от нас, хората. Затова и царството Божие в света сега трябва да се взема насила, както Господ е казал и Сам: Царството Божие насила се взема и само тези, които упражняват усилие, го грабват. Защото, ако Царството Божие беше нещо напълно ясно за всички нас, то за него нямаше да е нужно дори да говорим. То би било живот и дело. Ние обаче, които се стремим към Божието Царство, сега сме длъжни и да мислим, и да говорим за него.

От едната страна е Западът. А от другата?

Написана от Сотирис Гунелас

Sotiris GounelasКогато мислим за Европа – старата или съвременната, и нейната култура, е нужно преди това да вземем предвид източното и западното предание, източната и западната римска държава, византийската империя и тази на Карл Велики, или византийската и западната култура – докато стигнем и до днешните икономико-центрични реалности и техните последици.

Имаме щастието всички тези проблеми да минават през нас, т. е. през народа ни и нашата страна. Те се интерпретират всеки път по различен начин – в зависимост от епохата, а след образуването на новата гръцка държава ни вълнуват още по-силно, като предизвикат по-голям смут в условията на една отчайваща зависимост от западните реалности. И така, нужно е да поговорим за тези неща. И когато го правим, трябва да имаме предвид – мисля, че и о. Н. Лудовикос ще направи същото – и богословските, и метафизичните реалности на духовната история, които обикновено се пропускат, особено когато говорим за Модерното време; сякаш Модерността, модерното време в западния свят, е дошло от нищото, сякаш е едно ново начало, без никаква връзка с предходното – нито с античния елинизъм, нито с християнството. Макс Вебер прави много добре, когато свързва религиозния живот на Европа с развитието на т. нар. „капиталистическа система”. Нека да проследим тази връзка в нейните общи прояви, в предевропейските ѝ форми.

Размишления за националността

Написана от Прот. Сергей Булгаков

Fr Sergij Bulgakov1

По отношение на проблема за националността, както и на други от проблемите на философията на културата, по необходимост се проявява характерът на общия светоглед или на тези общофилософски предпоставки, които неизменно съ-присъстват, понякога даже без участието на съзнанието на отсъждащите, а отчасти и предопределят хода на разсъжденията. Въпросът за националността – това трябва да се каже открито и с цялата възможна решимост – по никакъв начин не принадлежи към онези въпроси, които биха се разглеждали и изучавали извън тези предпоставки, „voraussetzungslos”[1] (ако такива въпроси въобще съществуват), при едното само прилагане на научни методи. Колкото и да е важно научното изучаване на различните проявления на националността, в него обаче не се поставя и не се вмества общият метафизичен проблем за нацията, т. е. въпросите за нейната природа, ценност, идея. Както и в други случаи, науката само води към тези въпроси, дава свой материал за тяхното поставяне, но на това място се и спира, стига само да е критична, т. е. да е в съзнание за своята действителна компетенция. Че националността въобще съществува като съвършено особена, своеобразна историческа сила, за това, разбира се, никой не спори, нито дори и този, който би желал да унищожи този факт. За това как нацията се изразява в историята, бита, нравите и учрежденията – за това ние разбираме все повече от разширяващия се жизнен и исторически опит и от научното изучаване. Въпросът обаче за това, какво е нация, прехвърля обсъждането към още по-обща почва. При отговарянето на този въпрос неизбежно трябва да се проявяват и основните метафизични разногласия. В историята на философията, естествено, са се обозначили две основни направления, възприемайки в нея различни формулировки – номинализмът и реализмът на средновековната философия, които в новата философия съответстват на позитивизма, емпиризма или идеализма (трансценденталния, разбира се), в тяхното противопоставяне на реализма – мистичния или спиритуалистичния. За първия светоглед битието се изчерпва до непосредствената даденост на състоянията на съзнанието, която в своето изразяване и логическа обработка се облича в символиката на общите понятия и съждения. За втория светоглед действителността е несравнено по-дълбока от опитната даденост, показанията на опита представляват само докосвания на истинските res до нашата субективност, нейни изменчиви и несъвършени, неадекватни символи („alles Vergängliche ist nur ein Gleichnis”[2]).

Християнските корени на песимизма в повестите „Призраци” (1864 г.) и „Достатъчно” (1865 г.) на И. С. Тургенев

Написана от Свещ. Дмитрий Барицки

I S TurgenevЗа това, че творчеството на Иван С. Тургенев съдържа в себе си множество дълбоки философски идеи вероятно никой не би спорил. Доколко обаче то е религиозно? Съвсем очевидно е, че както на самия Тургенев, така и на неговите съчинения е чужда онази религиозност, която срещаме, например, в произведенията на Николай В. Гогол, Фьодор М. Достоевски и Иван С. Шмельов. При тях тя носи ярко изразен характер – въпросите на вярата и неверието се поставят и понякога направо се решават. Достоевски говори за трагедията на атеизма, Гогол – за дълбочината и красотата на Литургията, Шмельов – за радостта от всекидневния живот в Църквата, когато самото време „изглежда еднакво на вечността”,[1] а битът – на битието. Тези автори мислят в контекста на Личния Бог, живата връзка с Когото в крайна сметка и определят като вътрешен релеф на своето творчество, на неговите основни теми, проблеми и идеи.

При Тургенев ние не срещаме нищо подобно. Означава ли това обаче, че неговото творчество е съвършено лишено от религиозната компонента? Или може би пред нас е някаква особена разновидност на религиозността? Тези въпроси съвсем не са празни. И за това има едно важно свидетелство. Там, където Тургенев е могъл в прав текст да каже нещо за Бога, за Неговите проявления в този свят и в живота на човека – подобно на вече споменатите автори, но е замълчал или пък се е изказал в отрицателен ключ – там ние усещаме не безразличие и равнодушие към въпросите на вярата и на висшия смисъл, а всепоглъщаща тъга.

Божествената литургия – средоточие на духа във Византия

Написана от Прот. Йоан Майендорф

Liturgy eternalСветските историци изучават християнството като чисто исторически феномен, а историята предполага изменения, промени. Християнският подход към историята не отрича съществуването на промени, но приема, че Бог, Който превъзхожда историята и, естествено, не е обусловен от нейните закони, също проявява Себе Си в историческите явления, вследствие от което тези явления придобиват нормативно, а следователно и надисторическо значение. Така в историческото събитие на боговъплъщението всички християни признават – или поне би трябвало да признават – едно несъмнено Божие действие. Това събитие обаче е свързано още и с историческа и културна среда, което, от своя страна, придава нормативен характер. Бог се проявява в света в даден момент от историята като юдейския Месия, така че приемането на историческия Иисус Христос за Спасител на човечеството е невъзможно без приемане и на библейско-еврейския контекст на Неговия живот и послание.

Макар въплъщението да е извършено веднъж и за всички и нищо да не може да бъде добавено към неговата спасителна пълнота, резултат от Христовата кръстна смърт и Възкресение е основаването на едно общество – Църквата, където дивите клони, т. е. езичниците (срв. Рим. 11:17) да могат да се присадят към първоначалните корени. Така между апостолското общество и Църквата от по-късните времена съществува и една нормативна приемственост – единството на Преданието, което, на свой ред, предполага последователност на вярата и опита.

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме