Несвоевременна радост

Сигурно сте забелязали, че в началото на пасхалната литургия пеем: „… и сътвори Бог този ден, за да се възрадваме и развеселим“. Тези думи са стих от Псалом 117 и всяка година ги чуваме в патриаршеското пасхално възвание. Въпреки това от година на година радостта ни все повече помръква. На фона на войните и мизерията, на фона на личните и националните катастрофи, пасхалната радост ни изглежда някак ненавременна и сякаш напомня за късен априлски сняг, от който – точно сега – никой не се нуждае. И това е сериозно основание да бъда особено настоятелен и още по-категорично да повторя: радвайте се! Но добре знам, че думите ще звучат като лозунг и че лозунгите никому не носят радост и утеха. Затова най-добре би било да ви прочета пасхалното слово на св. Йоан Златоуст. То е публикувано в края на Служебника и отдавна е станало част не само от богослужебния ни, но и от личния ни живот. Ала точно затова вие го знаете като петте си пръста. Може би по-разумно би било да ви припомня четиридесет и петата омилия на св. Григорий Назиански. Тя също е пасхална. С нея завършват словата на най-великия богослов и вече шестнадесет века е най-съвършеният образец за църковно красноречие.

И да – защо не – ще започна с думите на Богослова: Ще застана на стража и ще кажа като чудния Авакум: ето мъж, издигнал се на облак – и видът му – вид на ангел. Той вдигна ръка на изток, възкликна с висок глас – и гласът му с глас на медна тръба. И рече: „Днес е спасение на света – за видимия и за невидимия свят! Христос възкръсна от мъртвите. Вдигнете се заедно с него и вие! Христос възкръсна от гроба, освободете се от веригите на греха! Портите на ада се отварят, смъртта е унищожена, старият Адам се отстранява, създава се новият, който е ново творение. Затова обновете се и вие!“.

Спокойно. Няма да ви чета цялото слово. То е дълго около тридесет страници и малцина от вас ще намерят търпение да го изслушат. Не защото св. Григорий е лош оратор. Не и защото вие сте лоши слушатели. Просто назианският светител живее в друго време и говори на друг език – език, безкрайно различен от онзи, с който сме закърмени. Ето защо за съвременния човек е трудно да влезе в радостта на Църквата. Днес и утре ще си кажем: „Христос воскресе“, ще си отвърнем: „Воистину воскресе“… После ще дойде вторник, почивните дни ще свършат и – както казва народът: всяко чудо за три дни.

Но въпреки това трябва да се научим да се радваме. Вероятно, ще кажете, че ако постът не ни научи да скърбим, то и празникът едва ли ще покаже що е радост. А се опасявам, че други учители в този живот нямаме. Може би, за да излезем от този омагьосан кръг, ще трябва да се оградим с хора по-умни, по-добри и по-мъдри от самите нас. Може би ще трябва да спрем да им говорим и да се опитаме да ги послушаме. Може би ще трябва да създадем у най-близките си усещане за общност, защото нали това е щастието: да бъдеш част от нещо по-голямо от теб; да си част от нещо, което не само ти дава живот, но и на което – въпреки немощта си – ти самият даваш пълнокръвие. Сигурно затова ап. Павел сравнява Църквата с човешко тяло. Сякаш, за да ни каже, че ако белите дробове не могат да дишат, то и сърцето не може. И че не може краката да мразят ръцете, защото – видиш ли – при вървенето те носели повече тежест. Подобно мислене води до инвалидност. Затова – приветствайки ви с празника на Пасхата Господня – ви пожелавам онова крепко здраве, чрез което – както на йерихонския слепец – ще се отворят нашите очи и ще бъде видна светлината. А съзрем ли онази Светлина, която в мрака свети и мрак я не обзе, ще преживеем и радостта; същата онази радост, за която говорят св. Григорий Богослов и св. Йоан Златоуст.

* За първи път този текст е публикуван в Портал Култура – тук (бел. ред.).