Кръстът и сърпът с чук

Темата на тази статия като цяло се отнася до това, възможно ли е – при определени уговорки – между думата „кръст“ и думите „сърп с чук“ да бъде изписан съюзът „и“ или при всички обстоятелства там трябва да се постави „или“.

В нашето време сякаш окончателно се изяснява, че в света се борят две сили – силата на християнството и силата на безбожния, войнстващ комунизъм, а промеждутъчното пространство между тях все повече изчезва, пропада, при пълно отсъствие на воля и на творчество. От тази пък изключителност на казаните две сили все по-ясна става тяхната непримиримост, тяхната несъгласуемост. По такъв начин, като че ли съвършено ясно е и това че между символите на тези сили, между Кръста и „сърпа с чук“, трябва да съществува същата тази несъчетаемост, същата непримиримост, която съществува и между тези две сили. И това действително е така, в случай че придадем на символа на сърпа и чука онова условно значение, което са му придали комунистите, а именно „сърп и чук“ като символ на диктатурата на пролетариата, символ на въвежданата с желязо и с проливане на кръв система на принудителното щастие, на поглъщането на човешката личност от безличния колектив, на класовата война и на уравниловката. Към това можем да добавим и още много, което самите комунисти не биха добавили, ала което по същество днес трябва да бъде свързано с този символ – той говори за робство, насилие и мъртвило, за ГПУ[1] и Соловки,[2] той говори и дори крещи за гоненията срещу Църквата, за безбожната „петилетка“ и за всичко онова, което е пряко противоположно на християнското отношение към живота, човека и труда, към творчеството и към историческия процес, към отношенията между класите и пр. И така, изглежда като че ли в заглавието на тази статия трябва да се постави думичката „или“ и да се смята, че и самата тази тема – във вида, в който първоначално е озаглавена – не съществува? Междувременно обаче… междувременно на света в момента е необходима и е насъщна автентичната идея на сърпа и чука, само че очистена от своето комунистическо извращаване. Нещо повече – не само на света: на Кръста е необходимо тази автентична идея на сърпа и чука да бъде въплътена. С други думи, днес все по-ясно и по-ясно става, че известните думи от Интернационала, че „избавление не ще ни никой донесе, … с освобождението си със своите си ръце ще се сдобием“, се нуждаят от съществена корекция; че със своите собствени ръце никой с нищо не може да се сдобие!

Христос воскресе!

В пасхалната нощ, когато кръстният ход, обиколил храма, спира пред закритите двери и настъпва онази последна минута мълчание преди взрива на пасхалната радост, в сърцето ни, съзнателно или безсъзнателно, възниква същият въпрос, който – съгласно евангелския разказ – е бил в сърцата на жените, пристигнали в ранното утро, „докле беше още тъмно“,[1] при гроба на Христос. Този въпрос е: „Кой ще ни отмести камъка от гроба?“. Ще се извърши ли още веднъж това чудо? Ще стане ли още веднъж нощта по-светла от ден? Ще ни изпълни ли още веднъж тази, с нищо необяснима и от нищо в този свят независеща радост, която през цялата нощ и още толкова много дни ще звучи в размяната на пасхалното приветствие: Христос воскресе! Воистину воскресе!

Тази минута винаги идва. Дверите се отварят. Ние влизаме в залетия от светлина храм. Встъпваме в ликуващата пасхална утринна. Някъде в душата ни обаче въпросът остава. Какво ли означава всичко това? Какво означава да празнуваме Пасха в този свят, изпълнен със страдания, с ненавист, с дребнавост и войни, какво означават това пеене на „със смърт смъртта потъпка“ и чутото, че вече „нито един мъртвец няма в гроба“,[2] когато смъртта остава – въпреки цялата житейска суета – единствена абсолютна земна достоверност… Нима Пасха – тази светла нощ, това ликуване – е само минутно бягство от реалността, възможност за някакво духовно опиянение, след което – рано или късно – ще настъпят същите тези делници, същата тази сива действителност, същото броене на неумолимо отминаващите покрай нас дни, месеци, години, същото това надбягване към смъртта и небитието? Та нали отдавна вече твърдят, че религията е самоизмама, опиум и измислица, помагаща на човека в трудната му съдба, че е мираж, който през цялото време се разсейва. И не е ли по-мъжествено, не е ли по-достойно за човека да се откаже от този мираж и да срещне лице в лице простата и трезва действителност?

„Иди радостно“: тайната на смъртта и възкресението

Краят е там, откъдето започваме

Т. С. Елиът

„Знаех, че ще дойдеш…“

През време на подготвителните молитви преди началото на Евхаристийния канон в богослужението на Руската православна църква царските двери на иконостаса остават затворени. Сетне настъпва времето за самата божествена Литургия: вратите се отварят, олтарът се открива и свещенослужителят изпява началното благословение. Тъкмо това е моментът, който религиозният философ княз Евгений Трубецкой си е припомнил на смъртния одър. Ето и неговите последни думи: „Царските двери се отварят! Ще започне великата Литургия“.[1] За него смъртта е била не затваряне на врата, а нейното отваряне – не край, а начало. Подобно на ранните християни, и той е виждал деня на своята смърт като свой рожден ден.

Нека помислим за нашия човешки опит като за книга. Мнозина смятат настоящия живот за действителния текст на тази книга, за главния ѝ разказ, и разглеждат бъдещия живот – в случай, че вярват, че такъв изобщо съществува – като не повече от добавка към него. Само че истински християнското отношение е точно обратното на това. Нашият настоящ живот в действителност не е нищо повече от предисловие, от въведение, докато главният разказ се състои от бъдещия живот. Моментът на смъртта не означава финала на книгата, а началото на нейната Първа глава.

Изповедта и духовното ръководство в Православната църква

В Православната църква днес се наблюдава голямо разнообразие в практикуването на изповедта. Един наскоро проведен симпозиум[1] дори показа, че е възможно да съществуват разлики в разбирането на изповедта в различните региони. Разликите в практиките на изповедта, които наистина съществуват още от древността, поставят множество въпроси:

1. Къде се случва изповедта? В църквата или в друго помещение? Пред икона или пред Кръста и Евангелието? Каещият се стои ли или коленичи? Днес в повечето украински енории свещеникът изповядва в църквата, а каещият се често е коленичил. В Гърция е често срещано явление изповедта да се прави в канцеларията на храма, а каещият се да е седнал.

2. Кои „опростителни“ молитви трябва да бъдат използвани? Откриваме множество такива молитви във византийските евхологии (молитвослови). Някои използват подчинително наклонение („Нека Бог ти прости…“; други използват изявително наклонение („Аз ти прощавам и отпускам…“), както е например в требника на св. Петър Могила.

Духовната борба в текстовете на стареца Софроний

Животът на християнина е „скрит с Христа в Бога“.[1] Това достойнство на духовния живот, което подчертава св. ап. Павел, отличава може би в най-висока степен и живота на стареца Софроний. Той никога не говореше за духовните си борби със себеизтъкване или самореклама, нито позволяваше на хората, които бяха близо до него и го следваха, да говорят за неговите добродетели и харизми. Вярваше, че „не само словото на Бога ни повелява да крием нашия вътрешен живот от външни очи, но и здравият духовен инстинкт, подобно на „категоричен императив“ ни забранява да нарушаваме тайната на душата, която стои пред Бога“.[2]

Опитът беше научил стареца Софроний, че „молитвата на покаянието пред Всевишния е най-съкровеното място на нашия дух“, като той подчертаваше, че „е необходимо да избягваме и насочеността към самите нас, защото така ставаме жертви да духа на тщеславието или самодоволството“.[3] Едва към края на живота си, когато почувства, че става „все по-малко уязвим от човешките преценки за него“, той се реши на „по-голямо разкриване“[4] и излагане на своя опит от живота в тялото на Църквата. И така, в малкото минути на нашето изложение ще представим синтезирано основните етапи и стълбове на духовната борба, както се разкрива тя в текстовете на стареца, тъй като той вече не е между нас и „говори от книгите“.[5]

„А Иисус им думаше: Моят Отец досега работи, и Аз работя“ (Иоан 5:17)

Продължение от „Аналогичният изоморфизъм. Слоеве на реалността“

Областите на науките лежат далеч една от друга. Начинът на разглеждане на предметите им е коренно различен. Значението на тази разпаднала се множественост от дисциплини днес се поддържа както от техническата организация на университетите и факултетите, така и от практическото целеполагане на специалностите. По този начин се е загубило вкореняването на науките в тяхното същностно основание.[1]

Какво обаче е това същностно основание на науките? Има ли такова изобщо? Изглежда и това в частност има предвид Гадамер, когато говори за феномена на разбирането, който не само пронизва всички човешки връзки със света, но има самостоятелна валидност и в науката, като се противопоставя на опита да се превърне в научен метод.[2] Нужно ни е да удържим едно разбиране за единството, положено в самата тъкан или произход на различните научни дирения и дисциплини и което ни позволява да подвеждаме отделните науки под общо понятие извън границата на чисто методологическите принципи. Какво би било това единство и можем ли да го артикулираме в степен, която да ни даде някакво право да го ползваме като аргумент?