Победата, победила света

Само веднъж през църковната година се дава вкусването на чистата, непримесена с нищо друго, бяла като слънчево сияние радост. Това се случва в Пасхалната нощ. Като от препълнена чаша тази радост се излива навън, отвъд църковната ограда и е готова да обхване със сияещ облак-нимб целия свят.

„Радвайте се!“ – такива са първите думи на Възсиялия от покривалото на гроба, от скръбната и окървавена плащаница Христос. „Чиста Дево, радвай се!“, звучи ангелското, вътрешноцърковно приветствие към тази, която сама е живо олицетворение на Църквата.

„Христос възкръсна, веселие вечно“ – гърми из целия космос църковният лик!

А Словото на св. Йоан Златоуст, произнасяно в края на Пасхалната утринна? Този бликащ, самозабравил се от радост, неизчерпаем източник на всеопрощение, на радост и любов – наистина огнено възвестяване на свещеното слово, което, макар и да не е било внесено в канона, заема обаче там царствено място по правото на първородството.

И се разкрива същността на християнските обетования, техният съкровен смисъл. Като плод, който е вързал, се открива смисловата същност на християнските символи – обетованията от Стария и от Новия Завет. Плодът от победата над греха е вечна радост. Звучи обаче и друг глас:

Като стон от глъбините,

протяжен и глух.[1]

Този глас ни възвестява, че същността на греха е вечната скръб. И Синът Човешки е дошъл в света, за да победи тази скръб чрез вечната радост. Той е и Синът Божи, Който, без Сам да е страдал от ярема на греха, е изминал целия страдален път на подяремното човечество. Такъв е обаче пътят на съвършената любов, която носи радостта. Такъв е бил и пътят на Твореца и Изкупителя на тварите, извикани към битие за свободна радост.

И наистина, драмата на творението, драмата на изкуплението е драма на любовта. Няма обаче любов без свобода. Несвободната любов съдържа в себе си едно най-жестоко вътрешно противоречие и на практика не е любов. Илюзията на несвободната любов е „данайски дар“, дар от княза на този свят. Той е и този, който е поставил препятствието пред свободата на полетялата от бездната на небитието към божествената светлина твар:

Пътя свободен пресичайки,

от бездната изви се адски дух…[2]

И е отишла тварта „в далечна страна“[3] – в образа на блудния син, и е изменила на своя Небесен Жених и на Неговия предвечен Отец: „… който се отмята от Мене, отмята се от Оногова, Който Ме е пратил“.[4] Изменила Му е отначало в образа или, по-вярно – в безòбразието на падението Адамово: „Приех печата на безобразието на моите страсти“.[5] Изменяла Му е след това и в символите на идолопоклонническите падения на избрания народ и вкостеняването му в законничеството. И тогава, в праведния гняв на любовта Си, отхвърленият Жених призовал „езичниците“: сакати, хроми, слепи, нищи. Колко много символика има в това! И се напълнил домът със сътрапезници.[6]

„Затова повече няма да търпя – ще призова Моите народи и те ще ме прославят с Отца и Светия Дух“.[7]

Това е драма на отхвърлената любов, изгаряща „до ада преизподен“,[8] и търсене на любимия – „и като не си го намерил на земята, си слязъл чак до ада“.[9]

За това възвестява скръбният и протяжен звън при изнасянето на плащаницата. В тази мистерия се разкрива тайната на Жениха, снеман от Кръста на любовта и погребван „в подземен ров, в тъмнина и смъртна сянка“.[10] Никой не е умирал, нито някой ще умре така, както е умрял Безгрешният, Който е приел в Себе си всички грехове и всяка смърт. И ако до мига на кръстната смърт се е разкривала тайната на състраданието на Твореца към тварите, то сега за тварите е настъпило времето да оплакват своя поруган и унизен Творец, времето на течащите сълзи на умилението, на плача на благообразния Йосиф с Никодим над Този, Който е „облечен в светлина, като в риза“.[11]

Великата вечерна на Велики петък[12] – снемането от Кръста.

Утринната на Велика събота – погребението.

Настъпва тържественият миг – мигът на всемирното мълчание – и Господ възкръсва в изпълнение на любящата молитва на Своята Църква в образа на Пресвета Богородица. Такъв е смисълът на канона „Плачът на Пресвета Богородица“ от повечерието на Велики петък. Господ не остава равнодушен към сълзите на най-святата от създадените от Него твари. И тази любов на Твореца, чрез мистерията на зачеването на новия живот и вечния покой, превръща мрака на Велики петък в тайната на Светата и Велика събота. „Като се упокои с плътта в гроба (букв. „съботства“), дарува ни ново съботство“.[13]

С колко дълбок предобразователен смисъл е изпълнено ветхозаветното опазване на покоя на съботния ден – та нали това е символ на чистотата на новата Христова събота в живота на бъдещия век, където няма да влезе нищо нечисто, където няма да проникне нито едно житейско попечение.

В света на светинята не внасяй

тревогите си робски…[14]

И в същото време Христос е осъден на смърт заради нарушаване на ветхозаветната събота, сторено от Него чрез тези Негови дела, които е трябвало да покажат целта, εἶδος-а на ветхата събота, а именно – Новата събота: „… като приемеш по-лошото, въздай ми по-доброто“.[15]

О, трагическа диалектика!

Колко особени стремежи, настроения и указания изпълват утринната на Велика събота – с нейните „непорочни“, с канона „С морската вълна“, с литията с плащаницата около храма и гръмовното пророчество на Йезекиил за Възкресението. Пророчеството, от което ще ни обземе неизказан ужас, заедно с неизказана радост. Непредаваем трепет ни прониква от ирмоса на Петата песен от канона „С морската вълна“, който е изпълнен със свръхчовешкото огнено томление по вечността на пребиваващия във времето:

„Исаия, като видя, невечерната светлина на ставащото поради Твоето милосърдие Богоявление, Христе, от нощта бодърствайки, викаше: ще възкръснат мъртвите и ще се изправят тези, които са в гробовете, и всички земнородни ще се възрадват“.

„Наближава утро, но е още нощ“ – обръща се към нас все този „пети евангелист“ Исаия.[16] И затова трябва да се изправят нашите наведени, оклюмали глави. Възлюбеният наш Господ е слязъл в ада, така щото „царски ревейки, като лъв“,[17] да разбуди спящите с кошмарния сън на смъртта. Защото спокойна смърт няма, има само спокоен живот. И вечен покой във вечния живот. Смъртта пък – това е апогеят на греха, неговият зъл живот, който се е превърнал във вечна агония, а адски огън. И в пасхалната Господня нощ всички ние отчетливо чуваме пробуждащия ни от митарствата на греха глас, защото в кошмар се е превърнал и животът ни, и всички ние се измъчваме като Исаия в очакване на утрото на Възкресението.

От времето на Въплъщението на Господа пътят на Сина Човешки и пътищата на света са тайнствено свързани и на тях повече не им е дадено да се разделят един от друг. Господните страдания ще се разкрият в края на света – като страдания на света, понеже Христос – Логосът – онтологически държи света и светът, често без дори да осъзнава това, състрадава с Христос, както и Христос, по благостта на Своето човеколюбие, състрадава заедно със света. Това обяснява и защо заминаването на Господа към Неговите страдания е предшествано от Неговата апокалиптическа беседа (Мат. 24-25 гл.; Лук. 21 гл.; Марк 13 гл.), с това се обяснява и защо Страстната седмица и Пасха са като две велики изражения на един единен апокалипсис – апокалипсис на агонията и на Възкресението.

Ще го има в света и възкресението на Лазар – може би в изпълнение на упованията на Фьодоров,[18] ще го има и входът му в Йерусалим – тайнственото хилядолетно царуване на светците на земята; ще я има и Тайната вечеря – излизането на Църквата вън от храма с Евхаристийната чаша; ще има и умиване на нозете – смирението на мъдрите и високата благотворителност, благодатно социално устройство. Ще има обаче и своя Гетсиманска нощ – тупикът и безизходността, изкушението на неверието; ще го има арестуването под стража, и Юдината целувка – предателите от своята среда; ще настъпи и неправедният съд, преторията на Пилат – рационалистическите и държавно-правовите напасти; ще се открият и Голгота, и гробът – избиването и измъчването на мнозина, разрушаването на плодовете от делата на верните, оттеглянето на останалите в катакомби, където също ще има разпри и взаимни изпояждания; ще настъпят дни, които в порядъка на естественото не би понесла никоя плът… А след това от бездните на космоса, от неговите раздвижили се светила – огнен апокалипсис – възкресение на мъртвите и живот в бъдещия век – нов, неизказан еон, несвършващ век. И Възкресението на Господа ще има своето отражение върху възкресението на света, върху явяването на новото небе и новата земя.

„Господ царува; Той е облечен с величие“.[19]

Величието – това е красотата, явяваща себе си като тайна на живота в бъдещия век. Господ възкръсна от мъртвите със силата на Този, Който е Светия Безсмъртен, беше явен във въплъщаването на страданията и бива разкриван – като образ на вечната красота, във възкресението и живота в бъдещия век. Красотата обаче е това, което движи любовта. А онова, което идва след апокалипсиса, е разкрито в кн. Песен на песните – в пира на вечната, еонична любов, която „никога не отпада“.[20]

Тъкмо красотата на Възкресението на Господа е победата, която побеждава света. Иисус Христос като Жених излиза от гроба, а Църквата, „като невеста, пременена за своя мъж“,[21] отива да Го срещне.

Христовото човечество е Неговата съпруга, невестата, предвечната Църква, Ecclesia perennis, „ковчег, позлатен от духа“.

„Духът и невестата“[22] – това е тайната на живота в бъдещия век, това е и плодът от Възкресението.

„Господ царува; Той е облечен с величие“.

Превод: Борис Маринов

* Ильин, В. Н. „Победа, победившая мир“ – В: Вестник РСХД, 5, 1932, с. 6-9 (бел. прев.).