Празничният календар на Православната църква: произход и развитие

Чрез този доклад ще се опитаме да дадем една обобщена картина на зараждането, развитието и промените в християнския празничен календар. Разбира се, акцентът е поставен върху действащия днес календар на Православната църква. Все пак историческите ретроспекции са неизбежни и целят да осветлят съвременната богослужебна практика. Връщането в историята не е нищо повече от връщане към традицията. Познаването на историята е познаване на традицията и следователно дава предпоставки за разбирането и правилното позициониране спрямо съвременния богослужебен и, съответно, празничен календарен ред на Църквата ни, която с право се възхвалява като исконната традиционна Църква.

Темата е изключително широка и сложна. Ще се опитаме да я опростим, доколкото е възможно, пропускайки подробностите, а при нужда – очертавайки само контурите. Ще се опитаме да останем в рамките на най-основното, което понякога не е привидно най-полезното. Вярваме, че човешкото знание е нещо божествено, белег на „образа Божи“, нещо, което отличава човека и го разграничава от останалото безсловесно творение. Върху това се изграждат теорията и практиката. Така ни се иска да вярваме, че този доклад ще придаде на конгреса нужния познавателно-исторически фундамент, върху който да се крепят теоретичните и практичните проблеми, които се отнасят до календара на Църквата и които, от своя страна, са обект на разискване в докладите на другите участници.

1. Формиране на календара

Започваме с Бога.

„И рече Бог: да бъдат светила на небесната твърд, за да осветляват земята ѝ, да отделят ден от нощ и да бъдат знакове и за времена, и за дни, и за години“ (Бит. 1:14). Още от първите редове на кн. Битие свещеният писател формулира една основна истина – Бог, чрез Словото Си, е творецът на небесните тела – на слънцето, луната и звездите – и определя целта на тяхното съществуване: осветяването на земята и измерването на времето. Ще рече, ролята им е в служба на хората, сътворени по образ Божи, като предоставят нужната за живота на света светлина и като определят промените в годишните времена, дните и годините или въобще промените в календара. Същото, но с други думи, повтаря и псалмопевецът: „Той направи луната да определя времената, слънцето знае своя заник“ (Пс. 103:19) и „Славете Господа, … Който сътвори великите светила… слънцето – да управлява деня, … луната и звездите – да управляват нощта“ (Пс. 135:7, 8, 9).

През времето, когато библейският писател е живял и е писал кн. Битие вече са съществували календари, т. е. опити на хората да установят границите в предаването на времето, да броят и отбелязват чрез общоприети знаци последователното редуване на времената. Тези мерки не са ни дадени от божественото Откровение. С други думи – календарът не е Божие подаяние. Той единствено подчертава зависимостта и подчинението на всички творения спрямо волята на единия и единствено истински Бог и техен Творец, отричайки всяка възможност за тяхно обожествяване. Това е „Великият“ Бог, „Който едничък прави чудеса“, а не творенията, които някои народи смятат за богове (Пс. 71:18).

Още във втората част на стиха от кн. Битие и в откъсите от псалмите, които споменахме, се отразяват и критериите, които хората от тази прастара епоха са използвали за измерване на времето. В началото това е ставало емпирически и постепенно, чрез наблюдения и пресмятане, а и с „научните“ астрономически знания, с познанията и средствата на всяка една епоха, като някои народи са успели наистина да достигнат до едни по-високи равнища. Бил е установен, значи, един цикъл на астрономически и физически феномени, които с математическа точност са се повтаряли през определени периоди. Смяната на деня и нощта, постоянното им нарастване и смаляване, редуването на годишните времена, слънцестоенията и равноденствията. Всички тези феномени са се повтаряли с точност – говорим за умерения пояс на земята, в който са се развивали древните цивилизации – в разстояние от 365 дни, с четири основни подразделения, които са били отбелязвани от двете равноденствия (пролетно и есенно) и две слънцестоения (лятно и зимно) и четирите сезона (пролет, лято, есен, зима), всеки от тях с продължителност от около 92 дни. Така са образувани „слънчевите календари“, обикновено с дванадесет месеца (30-31 дни), които са били използвани в множество области и градове на древния свят. Понеже тропическата слънчева година не е имала точно 365 дни, а малко повече, създалата се разлика е била покривана по различни начини – обикновено с прибавянето от време на време на един допълнителен ден.

Съществували са много слънчеви календари. За нас интерес представлява римският, в двете му основни фази: на Нума Помпилий, който е бил използван между 7 в. и 45 г. пр. Хр., и по-съвършеният, „Юлиански“, който е бил наречен така в чест на Юлий Цезар, император на Рим, и е бил дело на гръцкия астроном от Александрия Созиген. Този календар е въведен в 44 г. пр. Хр., бил е в употреба по времето на Христос и по същество е в употреба и до днес. Така нареченият „Григориански“ календар, който е наречен така в чест на Римския папа Григорий XIII и е дело на калабрийския астроном Лилий, е въведен през 1582 г. в Италия, през 1700 в Германия, през 1752 в Англия и от 10 март 1924 г. в една част от православните страни (Константинополска патриаршия, Гърция, Кипър и т. н.).[1] Този календар не е „нов“ – в противовес на „стария“ Юлиански, а само поправка и покриване на постепенно създалата се разлика (от 10-13 дни) от няколкото минути, които са останали извън измерването на времето въз основа на пресмятането според Юлианския календар. Това е нещо сходно на нагласянето на грешния час към точния, когато часовниците ни „изостават“.

Няма да се впускаме в повече астрономически подробности. На практика нас ни интересува единствено моментът, в който годината започва – денят на новата година – който не е бил винаги и навсякъде един и същ. В календара на Нума първи март е бил смятан за начало на новата година. От там са останали и имената на някои месеци, като септември (от лат. septum, седми месец), октомври (octo, осми месец), ноември (novem, девети месец) и декември (decem, десети месец). Според Юлианския календар, до 312 г. сл. Хр. за първи ден на годината е смятан 24 септември, денят на есенното равноденствие, който от тази година нататък е преместен на 23 септември, рожденият ден на Октавиан Август. От 462 г. сл. Хр. първият ден на годината е преместен на 1 септември, тъй че началото на годината да съвпадне с началото на месеца (индикта). По-късно е преместен на 1 януари – отново в началото на един от месеците – с идеята, че годината започва със зимното слънцестоене или с раждането на Христос.

Както вече казахме, според различните календари и в различните епохи са съществували различни определения за първи ден на годината – не само тези, които споменахме, но причината да имаме нужда от този първи ден е очевидна. В един цикъл като годишния не съществува точка за начало и край. Определянето им е било условно, според предпочитанията и значението, което е било отдавано на определени явления: слънцестоенето и кое от двете, равноденствието и кое от двете, сезонът и кой от четирите, или по-късно в християнския свят: празникът и кой от всичките (главно Рождество Христово, Пасха и Благовещение). Някои от тези решения са оставили своя отпечатък в християнския календар.

Заедно със слънчевите календари са съществували и „лунните“. Месеците в тях са имали точно по 28 дни – четири седмици – според фазите на луната, които пък, за да се синхронизират със слънчевата година, са имали по 13 месеца. Такъв е бил юдейският календар, където първият месец е бил Нисан (първият лунен месец през пролетта), а по-късно месец Тишри (първият лунен месец на есента).

Не са липсвали и смесени календари, „лунно-слънчеви“.

Излишно е да казваме, че освен римския и юдейския календар, поради липса на комуникации и съществуването на множество народи, държави и градове-държави, в употреба е имало множество календари. Ще споменем ориентировъчно най-познатите: египетски, вавилонски, атически, календарите на Кипър, Венеция, Ефес, Крит, Илиопол Сирийски и т. н.

От всички тези за нашата тема интерес представляват единствено двата основни календара, които са използвани по време на появата, установяването и развитието на християнството и на празничния му календар: лунния юдейски, понеже корените на християнството и християнската почит се намират в еврейска среда, и слънчевия римски, който поради Римската империя е успял да се наложи като официален календар за страните по Средиземноморието, където християнството се е предавало и е узрявало. Всъщност днес ние живеем нашата вяра и по-специално чрез нашия календар следваме историческата симбиоза или, ако предпочитате, полунезависимото паралелно съществуване на тези два календара, който факт се доказва лесно, ако с внимание анализираме съществуващата от векове до днес празнична схема. Трябва да отбележим, че разлики съществуват не само в календара и в определянето на новата година, но и в начина, по който се е смятало началото на следващия ден, т. е. дали начало на новия ден е залезът на слънцето – нощ, ден – нощедневие (по еврейското възприятие) или изгревът на слънцето – ден, нощ – денонощие (според гръцко-римското възприятие). Например, в богослуженията следваме еврейския порядък, а в поста – гръцко-римския.

2. Раждането на празничния календар

Хората по природа обичат празниците. „Живот без празник е като дълъг път без странноприемница“, както казва старата поговорка. Поводи за празник, отдих от работа и забавление е давал самият календар в началните и основните му моменти: начало на годината, на месеца, равноденствия, слънцестоения. Понеже тези дни са се повтаряли всяка година с математическа точност, смяната и редуването на тези моменти и периоди създава впечатление за цялост на времето от една година, което се превръща в образ на целия живот на света, самостоятелна брънка от една дълга верига. В натуралистичните идолопоклоннически религии тези моменти са обвити с религиозен оттенък. С тях са били свързани ражданията, смъртта и преражданията на измислените богове. С появата на християнството най-важните празници са свързани със слънцето – с център зимното слънцестоене, или раждането на непобедимото слънце (25 декември). Паралелно с това, различни исторически събития, раждането или смъртта на известни личности или на герои, победи над врагове, създаването на градове и пр., които са се случили в определен ден от някоя година, по същия начин са се повтаряли всяка година и са били празнувани на същия ден и през следващите години. Юдаизмът, от друга страна, е имал цялостна система от празници, за които по-подробно ще говорим във връзка със съответните им християнски празници.

Това е общ феномен, световен и общочовешки, природен, религиозен, политически, или смес от всичко това – все пак човешкият живот няма херметизирани отделения, както наивно понякога смятаме. Така са се появили всякакви по вид и по произход празнични календари: гръцки, римски, юдейски, египетски, по-късно мюсюлмански и т. н. От всички тях интерес за нас представлява най-вече юдейският празничен календар, но също и гръцко-римският – поради същите причини, които споменахме в предната точка.

3. Формиране на християнския празничен календар

Християнството е без съмнение религия „на Откровението“. Това откровение обаче не се отнася до такава степен за празниците и още по-малко до календара. Тези неща или са съществували още преди християнството, като календарите, или са се формирали чрез трудовете на Църквата, с хода на вековете, въз основа или чрез предпоставки, предшестващи самото християнство, или чрез нови такива. В Новия Завет, където Светият Дух чрез свещените писатели истинно е записал благата вест за нашето спасение, не е записано нито как да измерваме времето в света, нито е съставен празничен календар. Напротив, можем да разграничим едно недоверие спрямо тези светски модели, дори и спрямо тези, които са били облечени в свещената обвивка на религията на закона. Св. ап Павел, например, се изказва за съботата, новолунията и празничните дни така – той смята всички тях за „сянка на бъдещето“: „И тъй, никой да ви не осъжда за ядене, или пиене, или за някой празник или новомесечие, или събота: това е сянка на бъдещето“ (Кол. 2:16-17). Или: „Тачите дни, месеци, времена и години“ (Гал. 4:10). Християнството със сигурност преминава отвъд всички тези светски и несъществени форми, след като истинското „с Дух и с истина“ почитане на духовния Бог, Който се явява чрез Христос, издига истинския поклонник над всяко място и време. „Но иде час, и дошъл е вече, когато истинските поклонници ще се поклонят на Отца с дух и с истина, защото Отец иска такива да бъдат, които Му се покланят. Бог е дух: и тия, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и с истина“ (Иоан 4:23-24). Целта на новия Божи народ не е тленната обетована земя, а Небесният Йерусалим. На тази земя и в настоящия живот обаче живее „сянката на бъдещето“ и се опитва да преобрази текущото във формата на установеното. Така времето в света става модел на бъдещия век и предвкусване на бъдещия живот. Вярващият живее на земята, в преобразеното в Христос време, което е отпечатък на живота във вечното и невечерно царство на Бога.

Това преобразяване на светското време е постигнато от Църквата, несъмнено водена от Светия Дух, чрез нейния празничен календар. Преобразяването и въздигането се състоят именно в това, че календарът става празничен. Списъкът с дни се превръща в списък с празници. Всички дни в годината се изпълват със свещено съдържание и така смяната на дните се превръща в смяна на празниците. По този начин целият живот на вярващия става постоянен празник, както недвусмислено са подчертавали св. отци. Живей на земята, но бъди гражданин на небето. Празничният календар на Църквата изобразява и ни дава да се докоснем до небесната държава и неспирния празник, където „Бог… сред боговете“ (Йоан Дамаскин, канон на Преображение, песен 8) и ангелите заедно с хората празнуват.

Така или иначе, чрез празничния си календар Църквата предвкусва извън времевата реалност на небесното царство и по същество отменя светското време, след като събитията от миналото се възпоменават не като вече отминали, а като истински и мистично повтаряни ежегодно или дори ежедневно. Ще рече, че когато, например, Църквата празнува Рождеството, Кръщението, спасителните страдания, Възкресението на Христос, Петдесетница и т. н. повече или по-малко важни събития от историята на нашето спасение, тя не просто си ги спомня, а ги преживява отново като настояще, както и за Бога всичко е настояще, дори да се е случило в миналото, да се случва в момента или да е нещо, което ще се случи в бъдещето. Така тя преживява Христовото Възкресение в деня на Пасха всяка година сякаш то се случва днес, т. е. както е било в онзи исторически ден на Господнето Възкресение през 33 г. сл. Хр. Химнографията ясно дава отглас на това светоотеческо богословско разбиране за богослужебната година, като на всеки празник обширно повтаря и потвърждава, че празнуваното събитие не се е случило единствено през времето на Божието присъствие на земята, но – веднъж вече извършеното тогава – се случва, или преповтаря, и днес. Същото важи и за молитвите (характерен пример е началото на молитвата за освещаването на водата на Богоявление с честото повтаряне на думата „днес…“), и за свещените четива, синаксарите, свещенодействията и св. икони, които правят празнуваното събитие осезаемо.

Издигането над светското време и влизането в божественото литургично време има и други, още по-радикални последици. Думата „днес“ не се отнася единствено до годишното тайнствено повторение на свещеното събитие, но също и разкъсва времевата рамка и се влива в ежедневието на Църквата. Така празнуваме Възкресението на нашия Господ не само на Пасха, но и всяка неделя (виж „Днес спасение миру бист…“,[2] „Днес Христос смерт поправ, якоже рече воскресе…“[3] и т. н.). И то не само в неделя, а на всяка литургия, в който и ден от седмицата да се отслужва тя (виж „Като видяхме Христовото възкресение…“ след св. Евхаристия). Празнуваме смъртта на Господа не само всеки Велики петък, но и на Въздвижение на Честнѝя Кръст, и на Неделя кръстопоклонна, всеки петъчен ден и ежедневно в Деветия час. Празнуваме Петдесетница не само на годишното ѝ възпоменание петдесет дни след Възкресение, но и ежедневно в третия час, и при освещаването на св. Дарове по време на св. Литургия, при всяко миропомазване, при ръкоположение и при всяко призоваване на Светия Дух, при извършването на св. Тайнства, в който и ден или час те да се извършват. Самият живот на Църквата е една продължителна Петдесетница, постоянно пребиваване в чертога на Светия Сион.

Освен тези неща, немощта на човешката природа се лекува и обслужва основно чрез празничния календар, който въпреки гореописаната си богословски непреодолима относителност, запазва своята ненакърнена в Христа педагогическа и образователна стойност. За немощния човек ежегодното повтаряне на свещените спасителни събития и присъствието на свещените личности на светците в определения ден за годишното им възпоменание остава като утвърдена референция, причина да се привикне към паметта им и действително сближаване. Точно от това се възползва Църквата като натоварва тези дни с цялото дидактично съдържание, което е присъщо на всеки от тях. По този начин тя посвещава вярващите в тайната на спасението по всеки възможен огласителен начин – с четенето, пеенето, проповедта, иконите и дори с още по-осезаеми възстановки на свещените събития, където това е било възможно и уместно (Кръщението на Господа, Разпятието, погребението, Възкресението и т. н.). Така, както вече казахме, всяка година, чрез втъкания в нея празничен календар, се образува една миниатюра на световната история, на спасителното дело на Господа и на живота на Църквата през вековете, чрез разпръснатите Господски празници и паметите на пророците, праведниците, апостолите, мъчениците, йерарсите и преподобните, на всички угодили пред Божието лице св. мъже и жени. Ежегодното повторение на същите празнични теми не е причина за пресищане и създаване на отегчителна рутина, а повод за продължително оглашение и затвърждаване чрез повторението, което е „майка на знанието“, за ново задълбочаване във въпросите на вярата и води до обновена решителност и поощряване на живота в Христос. Така се дава допълнително значение на народното пожелание, което на места хората си казват по големите празници: „догодина, до амина“ или „за много години“. Не става дума единствено и само за пожелание за продължителен земен живот, но и за предоставяне на нови възможности за учение в училището на Църквата и възприемане на спасителните истини на вярата. Така, както иконите са „библия за неграмотните“, така и празничният календар е училището за вярващите – грамотни или неграмотни.

Очевидният недостатък на системата за оглашение на Божия народ чрез празничния календар е в неуспеха му да предостави огласителния материал в един подреден хронологичен порядък в потока на една астрономическа година, след като в тази система се развива „аналитичната“, бихме могли да кажем, „дидактична програма“ на Църквата. Особено с по-новото приемане на 1 януари като новогодишен ден объркването е чувствително: Обрезанието е следвано от Сретението, Благовещението, страданията, Възкресението, Възнесението и Петдесетницата, раждането на Предтечата, Преображението, Успението на св. Богородица, отсичането главата на Предтечата, Въведение Богородично, зачатието на св. Богородица и, накрая Рождеството на Господа.

Ако започнем обаче хронологичния ред от началото на индикта, т. е. 1 септември – датата белязала началото на празничния календар през вековете – можем да разграничим опита за запазване на историческата последователност поне на най-основните празници, където това е било възможно. Така, зачатието на Предтечата, първото събитие от евангелския разказ, се пада на 23 септември, старият първи ден от годината, а Рождеството на св. Богородица на 8 септември, вероятно след преместването на новогодишния ден на първия ден от този месец. Следват Въведение Богородично и празникът Рождество Христово, заедно с паметите на пророците, които се падат в предпразненствения период, Обрезанието, Сретението, страданията, Възкресението и Петдесетница, и годината приключва през август с успението на св. Богородица и смъртта на св. Йоан Кръстител. Пълна историческа последователност е практически невъзможна, след като с поставянето на Рождество Христово на 25 декември следва Благовещението да е девет месеца по-рано (25 март), а шест месеца преди това е зачатието на св. Йоан Кръстител (23 септември) – като прибавим девет месеца, рождението му е на 24 юни, а също така св. Анна зачева девет месеца преди Рождеството на св. Богородица (9 декември – 8 септември). В схемата на празниците винаги е съществувала една условност.

От друга страна, за хронологичното подреждане на празниците на светците поначало дори не е ставало и дума. С изключение на паметите на пророците и на старозаветните праведници, Христовите по плът прародители, които, както вече изяснихме, са поставени в дните преди Рождество Христово, паметите на светците са се определяли основно от деня на тяхната кончина – денят на тяхното раждане в Бога. Така, в един и същи ден са записани паметите на стари и нови светци без някакво разграничение, а единствено поради това, че смъртта им се пада в този ден. Това е било съвсем нормално, след като празничният календар е съставен върху такава основа, която не позволява запазването на историческата последователност спрямо смяната на дните в годината. Например: на 1 септември се чества паметта на св. Симеон Стълпник (5 в. сл. Хр.) и на Иисус Навин (13 в. пр. Хр.); на 2 септември е паметта на св. мчк Мамант (3 в.) и на св. Йоан Постник (6 в.); на 3 септември са св. свмчк Антим (4 в.), преп. Теоктист (5 в.), дякониса Фива (1 в.) и новомъченик Полидор (19 в.) и т. н. И тук по същество се издигаме над светското време, а това издигане е много поучително и допринася за това да бъдем защитени от абсолютизацията и издигането в култ на самото време и превръщането му от водено във водещо, от кон в ездач.

Няколко пъти споменахме, че има не малко празници, които предшестват християнството и са били възприети от него. Тези празници идват от „празничните календари“ – заимствайки термина – на двете големи религии на народите, населявали Средиземноморието, където се е родила и развивала християнската вяра: юдаизма и народните вярвания, идолопоклонничеството. В периоди на сериозни несъгласия между традиционното християнство и външни врагове или на вътрешни противоречия две крайни тези са се проявявали и са се поддържали с фанатизъм и от двете страни. Едните казват, че християнският празничен календар не е нищо повече от продължение и повърхностно християнизиране на юдейски и езически празници, а от друга страна се твърди, че няма никаква връзка с тях, като просто някои имена и дати по случайност съвпадат. Истината, както винаги, не се намира в крайностите, а в логичната и мъдра среда. Като изучаваме спокойно всеки отделен случай на празниците от християнския календар, можем единствено да останем удивени от уникалния феномен на истинната божествена премъдрост и прозорливост, с които Църквата се е разпоредила по тези въпроси, и също усвоителната мощ на духовния квас, който преобразява светското тесто. Това ще стане явно в продължението на нашето изложение.

4. Празнуването на Пасха и раждането на „подвижния празничен цикъл“

Хронологично първият християнски празник без съмнение е неделята, седмичната Пасха на Църквата. За юдаизма съботата е бил отреденият от Бога ден за почивка. Вярното му пазене се е смятало за потвърждение на вярата в Божия закон, заедно с обрязването – най-характерния белег за принадлежност към Божия народ, участие в Завета и в обещанията Му. Господ остро е реагирал срещу типизирането му и срещу подчинението на духа от буквата, на закона Божии от човешките традиции (Мат. 15:3-6). Най-голямото дръзновение на ранната Църква е преместването на Господния ден от седмия в първия ден на седмицата. Денят за почивка намира своето изпълнение в смъртта на Господа, който „съботства“ в гроба, давайки ни ново „съботстване“ (срв. самогласни стихири на „Хвалите“ от Велика събота, стихира 2). Съботата се превръща в пророчески модел на Господнето погребение, което води до възкресяването на мъртвите в първия ден от седмицата, „новата събота“, денят на сътворението на светлината и на новото сътворение в Христос. Ден първи, но и осми, образ на осмодневието на бъдещето и на вечността. С преместването на съботата по същество „става нужда да се промени и закона“ (Евр. 7:12), а също отваря за нас новия свят на благодатта и царството на Бога. Тъкмо присъствието на Христос, Който казва „бях мъртъв, и ето, жив съм вовеки веков“ (Откр. 1:18), в деня на Възкресението „посред“ учениците си (Иоан 20:19) и „след осем дена пак“ (Иоан 20:26) е дало възкресния елемент на събранието „в първия ден на седмицата“ (Деян. 20:7; 1 Кор. 16:2), който още в края на 1 в. вече е бил наричан „неделен“ (Откр. 1:10). От тогава до днес възкресното събрание в неделя, през който ден се извършва св. Евхаристия, е станал център на живота на Вселенската църква, нейната ежеседмична Пасха.

Постепенно и другите дни от юдейската седмица получават някакво празнично съдържание. Съботата, дали като продължение на юдейската традиция, главно сред юдеохристиянските общности, или от непосредственото по-късно влияние на Стария Завет, е запазила един полупразничен характер. В този ден не се е постело – поне на Изток – и св. Евхаристия се е извършвала дори през богослужебно незавършения период на Четиридесетницата. Първоначалната идея за почивка от делата, но още повече фактът, че този ден Господ е престоял в гроба, са довели до обособяването му като ден в памет на починалите. Сряда и петък още от времето след апостолите, според свидетелството в Учение на дванадесетте апостоли (гл. 8), са били посветени на спомена за страданията на Господа и като дни на пост, заменили поста „два пъти в седмица“ (Лука 18:12) на благочестивите евреи. По-късно понеделникът е бил посветен на ангелите, вторникът – на Предтечата, а четвъртъкът – на апостолите (и св. Николай).

Ежегодната Пасха е останала от юдейската традиция като главен и най-голям празник, „празник на празниците“ и „тържество на тържествата“ (св. Йоан Дамаскин, канон на Пасха, ирмос на песен 8). Преминаването на Червено море и бягството от египетското робство към земята на спасението, което е историческото съдържание на еврейската Пасха, се е възприело образно и се е препокрило от преминаването на Господа, а чрез Него и на целия човешки род, от смърт към живот чрез възкресението на мъртвите. Затова, като заобикаля датата 14 нисан, денят на еврейската Пасха, и определя тя да се празнува на следващата след този ден неделя – въпреки настояването за нейното спазване сред църквите на Мала Азия, т. нар. „четиринадесетници“ – всъщност Църквата е поставила основната тежест на празника не върху смъртта, а върху Възкресението Христово. Отличително е, че Църквата, на общохристиянска основа, е останала вярна на юдейския модел за изчисляване на Пасхата, въпреки трудностите свързани с намирането на четиринадесетия ден на месец нисан (пълнолунието на първия месец от лунната година според еврейския календар) и нагаждането на лунния календар спрямо римския слънчев календар.

С Пасхата като център, постепенно се е развила система от празници, които са били свързани с нея: Великата седмица на страстите Христови, заедно със спомена за вдигането на Лазар в предходната събота, триумфалния вход в Йерусалим на следващия ден (Неделя Вайя), три подготвителни и три главни дни, Велики четвъртък – денят на установяване на страшното тайнство, Велики петък – денят на страданията и кръстната смърт, Велика събота – денят на телесното погребение, и Светлата седмица като единен („ден един“) пасхален празник. Въз основа на разказа и хронологическите посочки в кн. Деяния на св. апостоли е било отредено в четиридесетия ден след Пасха да се празнува Възнесението Господне, а в петдесетия ден – едноименният празник. Средният ден от пасхалния период придобива особено почитане и се утвърждава като празник на Учителя Христос, Който „когато пък празникът се беше вече преполовил“ е поучавал в храма (Иоан 7:14; срв. химнографията и синаксара на Преполовение). Това е бил и храмовият празник на храма на Божията Премъдрост, на Великата църква в Константинопол. Юдейският празник на Петдесетницата, паметта за получаването на Моисеевия закон и ден за приношение на първите плодове от новата реколта, се е превърнал в рожден ден на Църквата и възпоменание на слизането на Светия Дух върху апостолите в горницата на св. Сион. И накрая, целият подвижен цикъл след Пасха е приключвал с празник „на всички мъченици“, вероятно като аналогия на приношението на първите плодове при юдейската Петдесетница, който по-късно се обособява като празник на всички светци (Неделя на всички светци).

Пасхата е била предшествана от първоначално малодневен пост, който бързо се е разгърнал до четиридесет дни, по подобие на Господния пост в пустинята, както и по подобие на други образи от Стария Завет (Моисей, Илия), но също като принасяне на една десета, „десятък“, от нашия живот на Бога (365 дена закръглени към 400, разделено на десет = 40). По-късно, преди тези шест седмици постепенно са обособени три подготвителни седмици – заради свещеното число и за създаването на една градация спрямо приближаващия велик четиридесетдневен пост.[4]

Неделите и седмиците на Четиридесетницата черпят материал за специфичните за периода празнични теми от четените по това време евангелски откъси (които не винаги и не навсякъде са били едни и същи), например, притчите за митаря и фарисея, за блудния син, за нападнатия от разбойници, за работниците на лозето. Дните след Пасха използват откъси от Евангелие според Йоан, което още от най-старо време се е чело заедно с кн. Деяния в периода до Петдесетница – например, за разслабления, за самарянката или за слепия. Някои са свързани с исторически теми, като първата неделя на поста за утвърждаването на св. икони, втората в памет на св. Григорий Паламà, третата – Кръстопоклонна, вероятно като прехвърляне на паметта за намирането на св. Кръст (6 март), първа неделя след Възкресение посветена на докосването на Тома, втората на жените-мироносици, шеста на св. отци от Първия вселенски събор в Никея. В по-късно време двете последни недели на поста са били посветени в памет съответно на преп. Йоан Лествичник и преп. Мария Египетска, преместени от 30 март и 1 април, които са популяризирали темите на Четиридесетницата.

5. Зараждане и развитие на „неподвижния празничен цикъл“

Целият този цикъл от празници, с център Възкресението, се основава на лунния юдейски календар, който, съпоставен със слънчевия римски, изглежда непостоянен, движещ се и поради това се нарича „подвижен празничен цикъл“. В контраст с него, „неподвижният празничен цикъл“ се образува от празници, възникнали без връзка с юдейския календар и имащи постоянна общоприета дата в римския слънчев календар. Много от тях са заели местата на езически празници, най-вече свързани със слънцето, с които имат една изцяло външна смислова и тематична еквивалентност. Така, празникът Богоявление, с всестранното си богословско съдържание, като памет на всички онези събития, чрез които Бог чрез Христос се е явявал в света (Рождеството, поклонението на пастирите и влъхвите, Кръщението, сватбата в Кана), е започнал да се празнува на Изток на 6 януари, ден на езическото празнуване на зимното слънцестоене според по-старото календарно определение. Обратно и паралелно с това, в Рим същият празник на слънцето се е отбелязвал според по-новите определения на 25 декември като празник на „непобедимото слънце“. Този празник в Рим е бил заменен от Рождество Христово, като тази дата бързо се предава и утвърждава на Изток. Така, първоначалната тема се разделя на две и вече е поставена на историческа основа (раждането на Господа на 25 декември, кръщението на 6 януари) и този нов празничен модел се възприема от всички църкви, с изключение на Арменската, която и до днес следва първоначалното общо празнуване на празниците Рождество и Богоявление на 6 януари.

Въз основа вече на Христовото Рождество и на хронологическите определения, както вече казахме, цялата серия от езически празници на слънцето според римския календар се подменя с християнски празници: пролетното равноденствие (25 март) с Благовещение, есенното (23 септември) – със зачатието на св. Йоан Кръстител и лятното слънцестоене (24 юни) – с рождението на Предтечата. Има и други подобни случаи на замяна на езически празници с християнски. С времето от езическия пласт се запазват само някои народни обичаи без особено значение, повечето от които придобиват някаква християнска външност или съвсем изгубват своето паганистично значение.

Също така, приемайки 25 декември – Рождество Христово – за отправна точка, стават ясни датите на празниците Обрезание (1 януари) и Сретение (2 февруари), докато в периода преди този празник, по подобие на Пасхата, се е обособил четиридесетдневен подготвителен пост, предпразнична „велика седмица“ и предпразнични недели („на св. Праотци“ и „пред Рождество Христово“), както и попразненствена неделя („след Рождество Христово“). В по-малка степен, поради съседството си с Рождеството, възниква и предпразничният период на Богоявление с една предпразненствена неделя („Неделя пред Богоявление“), сбита предпразненствена „велика седмица“ и един единствен ден на пост, както и попразненствената „Неделя след Богоявление“.

Другите Господски и Богородични празници са били определени в общоприети дати, най-често според празничните дни на големите храмове, които са били издигнати в Светите земи, където са станали и тези свещени събития. Така например, празникът Въздвижение на св. Кръст (14 септември), който е приравнен по чест до Велики петък, денят на кръстната смърт на Господа, е определен да се празнува в деня след освещаване храма на Възкресението в Йерусалим (13 септември), четиридесет дни преди това е празникът Преображение (6 август) – денят на освещаването на храма на Тавор; подобно на тях Успение Богородично (15 август) според датата на тържествата, посветени на Божията майка в Йерусалим, Въведение (21 ноември) – освещаването на храма „Святая Святих“ на мястото на Соломоновия храм и т. н.

6. Образуването на другите празници

Постепенно празничният календар се запълва с дописването на паметите на различни светци: пророци, праотци, праведници, мъченици, йерарси, царе, преподобни, мъже и жени, които са угодили пред Бога по различен начин, на различни места и в различно време. Дните на тяхната памет се определят според датата на смъртта им, „рожденият ден“ на усъвършенстването им в Христос, но също при пренасянето на мощите им или празници на храмове в тяхна чест. По принцип паметите на пророците и апостолите са условни дати и доста по-рядко денят на намирането или пренасянето на мощите им. Такъв случай, например, е паметта на първовърховните апостоли Петър и Павел, древен римски празник за пренасянето на мощите им, който се разпространява и на Изток.

В календара са записани и т. нар. „събори“, празнични събирания на вярващите в чест на ангели и светци, особено почитани икони или еднакви по вид светци, като св. Атанасий и Кирил, патриарси на Александрия (18 януари), Тримата светители (30 януари), двойките безсребреници (няколко пъти в годината), св. богоотци Йоаким и Анна, праотци, апостоли, отци от вселенските събори, дори и не винаги в календара тези дни да са посочени като „събори“, а просто като памети. Все пак, характерни са случаите на събори в памет на просияли личности, които са играли главна роля в празнувани събития от свещената история, като те се отбелязват в деня, следващ тези празници и по този начин се явяват тяхно продължение (Рождество Христово – Пресвета Богородица, Богоявление – Йоан Предтеча, Сретение – Симеон и Анна, Благовещение – арх. Гавриил и др.).

Не е непривично преместването на празници от делнични дни в неделни, за да се отличат и за да се даде възможност на народа да участва в празничното събрание. По този начин, например, винаги се празнуват паметите на св. отци от съборите. Във Великата църква много често паметите на патриарсите на Константинопол са се пренасяли в идната след деня на паметта им неделя. Същото важи и за паметите на отличили се светци, които са съвпадали с траурния период на св. Четиридесетница или на Страстната седмица. Те са премествани в съботите или най-близките недели или пък през Светлата седмица (св. Теодор Тирон, св. Четиридесет мъченици, намирането на честнѝя Кръст, преп. Йоан Лествичник, преп. Мария Египетска, св. Георги и пр.). Някои от тях – както вече казахме – се затвърждават на новото си място или се дублират.

Особено интерено, най-вече от пастирска гледна точка, е ограждането на големите празници с цикъл – обикновено осемдневен – от предпразненствени и попразненствени дни, възвеличаване на последния ден от попразненството („отдание на празника“) и на двата неделни дни, които ги обграждат („Неделя пред Въздвижение“ и „след Въздвижение“, „Неделя пред Рождество Христово“ и „след Рожество Христово“, „Неделя пред Богоявление“ и „след Богоявление“). По този начин се дава възможността за предварителна подготовка за празника чрез четивата, проповедта и химнографията, и асимилирането на поученията в попразненствените дни.

Накрая нека отбележим, че празничният календар на Православната църква е в основата си Константинополски. Там той е възприел крайната си форма и от там се е разпространил из целия православен свят. Поради тази причина в него особено място заемат празниците, светците и съборите, имащи конкретна връзка с Константинопол и неговите околности. Повечето празници обаче и най-важните от тях са се зародили в други области, главно сред най-важните центрове на християнската вселена – в Рим, Йерусалим, Александрия, Мала Азия и др., както видяхме за празника на първовърховните апостоли, Преображение, Сретение, Въведение и т. н. В него са вписани памети на светци от целия християнски свят: евреи, римляни, гърци, персийци, египтяни, сирийци. Византийският празничен календар е наистина вселенски, рожба и отражение на живота на св. съборна Църква.

От горното кратко прекосяване на историческото развитие и образуване на празничния календар става ясно, че не всички празници имат една и съща възраст. Някои са древни, други по-нови, а трети най-нови. Образуването на празничния календар се е случвало постепенно и продължава до днес с прибавянето на нови празници и нови светци, като новомъчениците, новопросиялите светци, преподобни и местни светци и ще продължава да се допълва и пренарежда до свършека на вековете. Църквата не спира да ражда светци. Това така или иначе е опората на Божия народ, който по този начин се уверява, че светостта не е въпрос и привилегия на една отминала епоха и на добрите стари времена, а е част от всяка епоха, всеки род и всяко поколение. Хората са винаги и навсякъде едни и същи, а времената си приличат. Светците не са рожба на времето или мястото, а на „силата на Всевишния“, Който укрепва Църквата, и на Светия Дух, Който я „засенчва“ и я поставя като майка на светците.

Превод: Илия Поповски

* Доклад, изнесен на 13 май 1990 г., пред свещеническия конгрес на Драмска св. митрополия. Публикуван като „Χριστιανικόν Εορτολόγιον“ – Πορίσματα Ιερατικού Συνεδρίου της Ιεράς Μητροπόλεως Δράμας έτους 1990, εκδ. „Ι. Μητροπόλεως Δράμας“ Δράμα 1990, σ. 21-45 (бел. прев.).