О. Александър Шмеман – апостол на Америка

Апостол на Америка

Скъпи приятели, продължаваме нашите беседи върху руската диаспора.[1] Днес ще говорим за един от най-изтъкнатите нейни представители: протопрезвитер Александър Шмеман. За него са чували практически всички – вярващи и невярващи, православни и инославни, даже и тези, които са чували само фамилията, но не знаят към каква църква той е принадлежал, за какво е писал и какво е проповядвал. Едни живеят с щампата, че „Шмеман е либерал, а всичко либерално е лошо“. Други, обратно – възприемат неговите трудове твърде безкритично, забравяйки, че дори и сред светците е имало неточности и спорни мнения. Както едните, така и другите обаче често не познават биографията на о. Александър.

Към настоящия момент в нея почти не са останали „бели петна“, Така че, заемайки се с тази статия, трябваше много да размишлявам как да избегна повторенията на и без това известния материал, и, същевременно, максимално подробно да разкажа за живота на „апостола на Америка“. Ето защо, заедно с редакцията на портала, взехме решението да напиша две статии: една, за живота, и друга – за учението на о. Александър.

Шмеман – дете на емиграцията

О. Александър Шмеман, изтъкнат литургист и богослов, никога не е бил в Русия. За което мнозина силно са го критикували и ругали. В една от предишните статии, в която говорихме за политическите възгледи на руската емиграция, вече стана дума за това, че о. Александър сякаш е избягвал пътуването до Русия.

„За него Русия е била мечта, любов, стремеж, част от културата и още много. Той е обичал руската култура и литература, ориентирал се е в нея. Впрочем той се е обучавал в кадетския корпус във Версай и за цял живот е запазил любовта си към руската армия и руския офицер. Той обаче никога не е бил в Русия“.[2]

И така, Шмеман се е родил в Естония, а е починал в Ню Йорк. Между тези две точки са Белград и любимият на о. Шмеман Париж, където той учи, жени се и става свещеник. О. Александър винаги е възприемал себе си тъкмо като дете на емиграцията. И по този именно начин е говорил за себе си:

„От детство растях в емиграция, толкова слушах, толкова образи на Русия ми бяха показвани, толкова символи и образни изрази се използваха, които се превърнаха почти в клишета! Колко много бях слушал за Светата Рус, колко много триумфализъм имаше често в тези разговори, колко много беше повърхностното, а понякога и озлоблението, ожесточението!“.[3]

В тази статия предлагам да поговорим за по-малко известните факти от живота на о. Александър.

Историк на Църквата

В съзнанието на мнозинството от хората, чели или поне слушали за о. Александър Шмеман, той бива еднозначно асоцииран с литургическото богословие. Да, това е вярно. Литургиката е главното направление на неговите интереси. За себе си той казва: „Моят предмет в богословието е литургиката“.[4]

Впрочем сам о. Александър е обичал една интересна интелектуална игра – поставял е оценки на руските писатели. Ще рече, анализирал е такива откъси от произведения, в които се срещат сватби, погребения и всичко останало, което е свързано с религиозните обреди, и е проверявал доколко точно е описано то от гледна точка на богослужението. Удивително, но „петицата“[5] е само една: на Чехов. Всички останали или не успявали да издържат изпита, или се представяли лошо. Така например Пушкин, по отношение на Петдесетница говори за молебен, макар че по устав е положена вечерна, а не молебен. А Тургенев пише за извършено Миропомазване на смъртния одър на нихилиста Базаров, а не на Елеосвещение. И така нататък.

О. Шмеман обаче започва като историк на Църквата. Нещо повече: даже превежда – в качеството на текст за докторантски изпит – едно произведение на св. Марк Ефески. Трактатът „За Възкресението“[6] в превод на о. Шмеман и с негови коментари, е бил дори издаден и сега е достъпен.[7] От сериозното му увлечение по историята е останала книгата му Историческият път на православието, запознаването с която е задължително за всеки, интересуващ се от този аспект от живота на Църквата,[8] също както и отделни лекции – например: „Догматическият съюз“, встъпителна лекция към неговия курс по история на Византийската църква, изнесена на 11 октомври 1945 г.[9]

След това обаче о. Александър променя своето отношение към Византия.

„Аз обичам православието и съм все повече и повече убеден в неговата истина, и все повече и повече не обичам Византия, Древната Рус, Атон, т. е. всичко онова, което за всички е синоним на православието“.[10]

Тази фраза може да бъде разбирана по най-различни начини. Ако обаче прочетем внимателно трудовете на о. Александър, става ясно едно: той по никакъв начин не е обичал подмените. Подмените на православието с нещо друго – Русия, Атон, броениците, каквото и да било, но подмяна и изоставяне на главното – на Христос. В некритичното отношение към Византия, в нейното идеализиране о. Александър е виждал именно подмяна на вечните истини на православието.

Впрочем о. Александър е планирал да защити докторската си дисертация тъкмо по история, но става така, че му се налага да пише втора работа, вече по литургика.

Какво точно се е случило във възгледите и съжденията на о. Александър и защо така силно се е променило неговото отношение към Византия – това е въпрос, който изисква отделно изучаване.

Конфликтът с о. Флоровски

Една от съвсем не простите страници от биографията на о. Александър са неговите взаимоотношения и конфликта му с неговия учител прот. Георги Флоровски. Неотдавна беше отпечатана прекрасна книга на о. Павел Гаврилюк, посветена на преписката между двамата изтъкнати учени и богослови. Тази преписка хвърля светлина върху множество аспекти от живота на о. Александър.

Например, върху бедността и, заедно с това – неговата любов към живота. Матушка Уляна – съпругата на о. Александър, разказва как нейният мъж дълго време е заработвал като преподавател по превод и въобще се е залавял с каква ли не работа, която да би му помогнала да изхранва семейството си. И всичкото това – в допълнение към енорийското служение и към преподаването. „В института на о. Александър плащаха много малко и той заработваше някакви допълнителни средства с преподаване на превод в училището за бизнес „Hautes Etudes Commerciales“ в Париж“.[11]

И още: „Като погледна назад, през всички тези години от живота ни с малките деца, без отопление и топла вода, без средства от средата на месеца до неговия край, виждам, че въпреки всичко ние бяхме безкрайно щастливи. Бяхме много млади, безгрижни, и аз и днес смятам, че недостигът на материални средства и удобства води към едно истинско екзистенциално състояние“.[12]

Положението в института „Св. Сергий“ съвсем не е било просто. От преписката на о. Шмеман с о. Флоровски разбираме, че о. Александър твърде смело и дръзко е наричал „ККК“ („Ку-клукс-клан“) тройката ръководители на института: еп. Касиан (Безобразов), архим. Киприан (Керн) и проф. Антон В. Карташов.[13] Причината за подобно отношение обяснява матушка Уляна:

„Институтът „Св. Сергий“ в Париж се ръководеше от група професори, които подкрепяха дейността на о. Александър, но не смятаха за необходимо да привличат млади хора, както и внимателно се пазеха от всеки, който, не дай Боже, можеше да внесе в живота на института каквито и да са нови идеи или промени. Те не насърчаваха тясното общуване на преподавателите със студентите или с околните. Повечето от тях приемаха за истина само това, което по-рано е било в Русия и, според тяхното мнение, всичко трябваше да си остане такова и сега, и занапред. По-младите преподаватели не бяха допускани да участват в заседанията на професорския преподавателски състав, разрешено беше присъствието само на „вътрешни“ членове“.[14]

В тази ситуация о. Александър взема решението да напусне Париж и да замине за Америка – по покана на о. Георги Флоровски, който междувременно е станал декан, т. е. ректор на семинарията „Св. Владимир“. Тяхната преписка е пълна с обсъждания, с най-различни съмнения и още много относно предстоящото преплуване на океана. Но сем. Шмеман вземат това решение и о. Александър се оказва в Америка. В началото неговите отношения с о. Флоровски са гладки и о. Александър е главен помощник и подкрепа за о. Георги. Между двамата обаче е съществувало принципно противоречие, отнасящо се до самата същност на духовното образование.

Накратко, о. Флоровски е бил пример за аристократ на духа. За него богословското образование е било свързано с фундаментално изучаване на древните езици, с четене на св. отци и въобще е било мислено от него като нещо „елитарно“. О. Александър също е бил интелектуалец (следващия път ще говорим за неговите богословски трудове), но той винаги се е стараел да бъде по-открит към света. О. Александър е бил напълно справедливо критикуван за слаб интерес към наследството на отците на Църквата. Неговият ориентир е бил някъде тук, той е искал да проповядва на съвременния човек и за Америка това е било разбираемо. Ето един интересен пример, който свидетелства за мисионерското горене на о. Александър:

„Живеехме недалеч от Харлем, район, населен с негри, който започваше от „125-та улица“. Веднъж, когато Александър минавал по една от харлемските улици, до него се приближил слаб, висок черен мъж с добро изражение на лицето и му казал: „Свети отче, много Ви моля, искам да поговоря с Вас“. Александър бръкнал в джоба си и му подал някакви пари, за да си купи храна. „Не, не, свети отче – отговорил човекът – не са ми нужни парите Ви. Искам само да поговоря с Вас“. Александър го завел в близкото кафене, поръчал кафе и сладки и го попитал за какво иска да си говорят. „Свети отче, обяснете ми, какво е това Света Троица. Кои са Те и защо са Трима?“. И Александър завинаги запомни този разговор. Смяташе го за своята най-важна богословска, човешка и божествена среща в живота си и често си мислеше дали е бил на равнището на този разговор, дали е дал правилен, разбираем отговор на човека, дали онзи е получил това, което е търсил“.[15]

Общият извод е:

„За о. Флоровски винаги е било по-лесно да работи със студентите, които са имали сериозни интелектуални търсения, докато о. Шмеман е умеел да работи с всички“.[16] И така, конфликтът с о. Флоровски е назрявал. В резултат от това о. Шмеман става декан на семинарията и в много отношения определя курса на цялата Православна църква в Америка. През 1970 г., благодарение на усилията на о. Александър, тази църква получава своята пълна независимост и става най-младата в семейството на поместните православни църкви.

Да напишеш книгата си и да умреш

Смъртта на о. Александър говори много за неговия живот.

Той умира от рак, който е бил диагностициран в неоперабилен стадий. Знаел е за своята диагноза и за неизбежното. До последните дни на живота си о. Александър остава на поста декан на семинарията, а времето между известието за болестта и самия преход към вечността посвещава на написването на най-важната книга на своя живот – неговият труд Евхаристията. Тайнството на Царството. За неговите съчинения ще говорим и ще ги анализираме следващия път.

Матушка Уляна разказва: „Оказа се, че има рак на белия дроб, който отдавна е дал метастази в мозъка“. Но независимо от тежкото положение, о. Александър продължава да пише. „Силите постепенно го напускаха, сеансите химиотерапия го изтощаваха и той се чувстваше все по-зле. След година лечение, в средата на 1983 г., написа текст за радио „Свобода“, който трябваше да се излъчи в ефир за празника Сретение Господне“.[17]

Връщайки се към темата за руската емиграция, ще отбележа, че последният запис в Дневниците на о. Александър е посветен на Русия: „… през първите месеци – до Пасха – писах, работих, изведнъж страшно ми се прииска английските ми книги да излязат на руски, макар, уви, да не са писани в руската тоналност и вероятно преводът едва ли ще предаде онова, което ми се е струвало важно да се каже“.[18]

Следва

Превод: Борис Маринов

* Емролин, А. „Отец Александр Шмеман – апостол Америки“ – В: Вера 21. О православии сегодня; настоящият превод се посвещава на изпълващата се днес стогодишнина от рождението на о. Александър Шмеман (бел. прев.).