Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Моето пътуване с отец Александър (семеен живот)

Понеделник, 28 Декември 2015 Написана от Уляна Шмеман

Fr Al-J_SchmemannСватбата

В продължение на две години често се срещахме. Занимавах се с моята License as letters (степента след магистратура – преди докторат) във висшето училище на колежа „Св. Мария”, а също в Парижкия университет Сорбона, където учих гръцки, латински, филология и френска литература. Александър беше студент в Богословския институт „Св. Сергий”. Той тъкмо бе навършил двадесет, а аз бях почти на деветнадесет. Двамата бяхме бедни студенти – без работа, винаги малко гладни, но безгрижни и весели. Беше военно време.

Днес е трудно да се повярва на случилото се, но в един прекрасен ден, бъдещата ми свекърва се качила на метрото, след това на автобуса и неочаквано се появи на пътя за дома на моите родители в Кламар. Нито Александър, нито аз знаехме нещо за тази ѝ инициатива. По най-традиционния и старомоден начин тя поиска от родителите ми моята ръка за сина си. Баща ми нямаше нужда от убеждаване в това, че е дошло време за нашата сватба. „Срещахме” се вече две години и от това страдаха нашите училищни занимания. Беше необходимо и за двама ни да започнем да водим нормален живот. Не зная подробности около тази среща; това което знам е, че веднага всичко било решено, дори бил избран денят на сватбата и мястото, където да се извърши тайнството (събора на св. Александър Невски). Бях в дома на Александър, когато майка му се върна и леко изчервена обяви, че сме официално обручени. Александър трябваше веднага да отиде до Кламар и страшно се вълнуваше. И основание за това вълнение имаше! Баща ми не смяташе така лесно и бързо да му даде дъщеря си. Аз чаках в кухнята близо час, докато баща ми обясняваше на Александър как му е провървяло да получи такова съкровище; че както той, така и аз трябва постоянно да се уважаваме и да помним отговорностите на брака и т. н. А Александър нямаше още двадесет и една години!

От този момент и до самата сватба, която се състоя три месеца по-късно, всички приготовления и планове поеха върху си моята свекърва и моят баща. Гражданският брак оформихме седмица преди венчанието. В навечерието на венчанието майка ми за първи път пожела да премеря булчинския воал. Аз не исках, но мама настояваше и до днес помня, как се погледнах в огледалото, видях стоящия зад мен мой баща и напълно осъзнах случващото се. Разплаках се, с което ужасно изплаших родителите си, които не разбраха, че аз едва сега напълно разбрах сериозността на това събитие.

На 31 януари 1943 г. ние се венчахме в съборния храм „Св. Александър Невски” в Париж. Пееше прекрасен хор, дойдоха много гости, приятели, родственици – всички се радваха на нашата младост и изпълненост с надежда.

Не мога да се сдържа и да не разкажа малко и за сватбената си рокля. Една от моите лели, княгиня Мария Трубецкая, шиеше рокли от висшата мода и предложи, в качеството на сватбен подарък да ми ушие сватбена рокля. Тя облече разкошно старо палто и ме поведе към магазина за висша мода (магазин на марката „Пату”). Докато аз мерих една след друга различни сватбени рокли, като умирах от срам от износеното си и извън всяка мода бельо, леля бързо записваше размерите и детайлите на моделите. След месец имах истинска haute couture (висша мода) сватбена рокля! Много по-късно майка ми щеше да ушие от нея пелени за първото ни дете Анна, а воалът се превърна в завеса на нашата спалня.

Не успяхме да намерим автомобил и моят баща нае карета с впрегнати коне, с която се отправихме от Кламар към храма на „Rue Daru”. Пътят отне близо два часа, денят беше много хладен и ветровит, бързо прелитащи облаци ни съпровождаха до самия Париж. Спомням си, как у дома родителите ми ме благословиха с иконата на св. Богородица, как майка ми прикрепи воала с диадема от цветчета, традиционни за булчинския венец и как пристигнахме в храма и аз бавно се изкачих по стълбите. А в храма знаменитият хор на Афонски запя приветствено песнопение. Трима свещеници в белоснежно облачение извършиха тайнството, горяха свещи. Потресаващо венчание!

Моят млад младоженец, облечен в безупречен костюм (необичайно за него), бе блед и страшно се вълнуваше. Аз бях във възторг! Той беше смутен. Моят баща беше организирал всичко – свещи, набор песнопения, неговото любимо „Отче наш…” на Турчанинов. Александър имаше шест шафери, аз шест приятелки на невестата и те по ред държаха над главите ни венци. След службата седнахме в каретата и отидохме на празнично тържество.

Вместо истински меден месец, ние отидохме за една седмица в Буживал – малко градче, недалеч от Париж, и се настанихме в старомоден хотел, в който имаше малка градина с разцъфнали кокичета. Тези цветя и до днес са ми любимите. Ето и още една подробност от живота на Париж във военно време: Моята свекърва опакова и ни даде храната, която остана след сватбеното тържество и аз прекрасно помня, до какъв възторг ме доведоха пирожките със зеле, кифличките със сирене, еклерите, петифурите – такъв разкош по време на окупацията! Седнахме на земята и веднага изядохме всичко. Беше великолепно.

Не бяхме обаче свикнали да безделничим. И докато подгъвах кухненски кърпи, Александър четеше книги от конспекта за университета. Разхождахме се, но това беше предградие – нито град, нито село. Стопанката на хотела ни поднасяше скучни обеди и вечери, включени в цената. Нямахме търпение да се върнем в Париж и да започнем съвместен градски живот.

В момента на нашата сватба, Александър бе в трети курс, а аз се готвех да получа диплома по френска литература (по гръцки и латински вече бях получила). Сватбата, меденият месец, преместването в нова квартира на горния етаж в дома на родителите на Александър възпрепятстваха учението ни. Спомням си, как отивах към Сорбоната, за да положа последния си изпит: зле подготвена, абсолютно равнодушна и към всичко това се прибавяше една силна неразположеност, тъй като вече чаках първото си дете. (Помня как се бях притеснила, когато бременността ми не настъпи в първия месец след сватбата. Казвах на Александър: „Ще си останем бездетни!”. Беше забавно време…)

Семеен живот

Александър все повече се увличаше по занятията в института. Често беседваше със своите професори, особено о. Николай Афанасиев, който допринесе за развитието на интереса му към литургичното богословие. Здраво приятелство го свързваше също с о. Киприан (Керн), нашия духовник и настоятел на енорията в Кламар. В института, по време на междучасията, те всеки ден общуваха на чаша турско кафе. Отец Александър бързо привикна към семейния живот. Вече не беше необходимо да пътува до Кламар през почивните дни и да краде от времето си за срещите ни през седмицата. Не беше необходимо всеки ден да се разделяме. Александър беше много доволен от живота и се съсредоточи напълно върху учението.

Живеехме на седми етаж в дом без асансьор, точно над неговите родители. Беше скромно жилище, с малки прозорчета, точно под покрива. Първата нощ след като се върнахме от Буживал открихме, че леглото ни е пълно с дървеници: напълно обичайно явление за старите домове. Следващата седмица домът беше дезинфекциран, а на нас ни се наложи за известно време да се преместим при семейството на Александър и да спим на пода, в една стая с тях. Бях в ужас. Беше ми неловко, срамно, изпитвах разочарование и страшно исках да се върна у дома, при баща ми. Александър дори не забеляза моето състояние. Той си бе у дома, сред стените на дома, в който бе проживял голяма част от живота си и не виждаше в ситуацията нищо страшно.

След няколко дни, т. е. две седмици след сватбата ни, най-накрая окончателно се преместихме в нашия уютен дом, но миризмата на дезинфектанти не беше се разнесла и още дълго време бе причина за главоболие. Когато първата вечер легнахме да спим забелязахме, че иконата на Пресвета Богородица в ъгъла на нашата къща виси накриво и решихме да я изправим. Представете си ужаса, когато на гърба ѝ видяхме напълно здрава, огромна дървеница. Видимо, по някакъв начин бе преживяла дезинфекцията. Александър спокойно си легна в леглото и каза: „Утре ще разбереш, че това беше и последната жива дървеница в нашия дом!”. Оказа се точно така.

Нямахме абсолютно никакви пари! Хранеха ни неговите родители. В магазините храната беше малко, купоните – изключително скъпи. Моята свекърва Анна Тихоновна имаше удивителната способност да се сдобива с някакви продукти от месаря, млекаря и т. н. Живо си спомням как веднъж ни донесе у дома огромно телешко сърце, вонящо и кърваво и се опитваше да ни увери в неговата свежест и хранителност. И до днес още чувствам гадене само при спомена за това сърце – огромно и неапетитно. Телешкото сърце и бременността беше невъзможно да се съвместят.

Родителите на Александър ни даваха също някакви джобни пари, които веднага изразходвахме за кино и др. Александър даваше някакви уроци, за да изкара малко. Бяхме в невероятно безпаричие. Спомням си първото си посещение при лекаря, който потвърди моето предположение. Беше Велики четвъртък, втората половина на деня, близо до свечеряване. Беше започнала службата с четенето на дванадесетте Евангелия. Отидох в църквата, когато четенето вече беше започнало, и видях о. Александър, който държеше свещта на свещеника. Улових погледа му, радостно намигнах и беззвучно му казах: „Бременна съм!”.

Александър много и с увлечение се занимаваше с богословие и неговият учител, проф. Антон В. Карташев го увери, че след завършването му ще го помолят да остане в института като преподавател.

Спомням си, колко безброй много пъти ходих до Сорбоната и обратно. Който познава Париж, вероятно има представа от разстоянието между Монмартр, където ние живеехме, и Сорбоната. Понякога дори ходихме пеша до моите родители в Кламар. Транспортът беше скъп, а и почти липсваше в тези военни години.

Спомням си и как седяхме в подземието на нашия дом, след проницателния, страшен и повтарящ се неколкократно сигнал за въздушна тревога. Трепереща, сънена, прилепила се към Александър, повтарях непрекъснато: „Хвалим Те, благославяме Те, благодарим Ти, Господи…”. Пълна тъмнина във влажното подземие… След раждането на дъщеря ни Анна, по време на бомбардировките, разбира се, я носихме с нас и тогава цялото ми внимание беше насочено към нея – аз ѝ се усмихвах, прегръщах я, за да не почувства тя, колко ни е страх.

Помня, как отварях прозореца и се любувах на покривите на старите парижки домове. Живеехме в много старо здание, в подпокривна квартира, с кухня на квадратен метър площ, с тоалетна, чиято врата трябваше да се държи отворена, за да може да се седне! Без топла вода и без отопление.

Моето следване искаше все повече и повече време, а на мен постоянно ми беше лошо. Отец Александър всеки ден научаваше по нещо ново и пред него се откриваше огромен нов свят. В института имаше прекрасни професори, които се вдъхновяваха и наслаждаваха от общуването си с жадните за знание млади хора, изпълнени с нови идеи, енергични и щастливи. Почивните дни прекарвахме с моите родители в Кламар и там ходехме на богослужение, а след това се връщахме в Париж, в нашата скромна квартира и така, докато не настъпи времето да раждам.

Спомням си как поставях гирлянди върху огромния си корем, когато на 7 януари 1944 г. украсявах в Кламар елхата за Рождество Христово. А на 10 януари у дома на света се появи нашата Аня. У дома беше дошла акушерка, с огромна чанта с всякакви медикаменти, но наблизо нямаше нито болница, нито някакъв здравен пункт, но и да имаше, не бихме могли да достигнем до тях поради липсата на транспорт. Раждането продължи двадесет и шест часа, докато половин час след полунощ не видяхме нашето момиченце. Разбира се, нямаше никаква анестезия и аз и до днес считам, че бе пълно безумие да не извикаме лекар.

Помня как още бременна пътувах за някъде с влака. Повечето от седящите места бяха предназначени за немци, останалите бяха препълнени с пътници. Бях близо до припадък и бавно седнах на едно от „немските” места. Висок и красив немски офицер се приближи към мен и на безупречен френски ми каза: „Мадам, това място е заето”. Спомням си радостта, която изпитах, когато с труд се изправих и гордо демонстрирах огромния си корем. Офицерът бе объркан, умоляваше ме да седна, но аз не исках да му доставя това удоволствие и отговорих на немски (учих този език пет години и все още си го спомнях от детството): „Bitte sehr, седнете със здраве!”. Можете да си представите ликуването и ободряващите усмивки на останалите пътници!

А ето и още едно пътуване с влак от онова време. Приближаваме се към гарата, всички пътници вече са напуснали купетата и аз виждам до себе си доста голям пакет, загънат във вестник. Заглеждам се в него и виждам прясно масло, килограм, килограм и половина! Това беше цяло съкровище. У дома веднага развихме пакета и пробвахме маслото. По това време почти му бяхме забравили вкуса. Вероятно някой от пътниците го беше носил от село, за да го продаде, но като е забелязал немските войници или полицаи го беше оставил. По това време търговията на черния пазар водеше право в затвора. Като си спомням за този ден, се учудвам на своето безразсъдство и изпадам в ужас от риска, който поех. Но същевременно си спомням и за чудесния вкус на това масло.

Както вече писах, нашата Аня се роди у дома и веднага бе обкръжена от любовта на бабите и дядовците. Аз с удоволствие оставах в леглото и позволявах на мама да ми помага с гледането – с храненето, смяната на пелени и с разрешаването на безбройните въпроси, възникващи когато се появи новородено: гладна ли е? болна ли е? време ли е да се разбуди? и т. н. Моят млад съпруг бе горд и любящ баща, но не виждаше моите трудности, а само се радваше на красотата на новороденото ни момиче. И до днес съм сигурна, че тя бе най-красивият младенец на света. А в живота си съм виждала много младенци!

Няколко месеца след раждането на Ана аз разбрах, че отново съм бременна. Но в нашата малка квартира нямаше място за второ дете. И ние се преместихме в едно село близо до Париж – L’Etang la Ville, където наехме „изба” – дървена къщичка с външна тоалетна, с един кран на чешмата за студена вода, примитивна печка за дърва, която непрекъснато димеше. Лятото беше прекрасно, есента – цветна, но дните бяха трудни. Мръзнехме, гладувахме и очаквахме второто си дете. Сергей се роди на 12 април 1945 г., в дома на моите родители. Той дойде на белия свят само два часа след началото на раждането.

Обожавам своите дъщери – и по-малката и по-голямата, те ми дадоха и ми дават любов, грижа, близост, които е невъзможно да бъдат измерени. Но синът – това е нещо съвсем друго! Винаги го гледах, как да се изразя по-добре, отстрани, в перспектива. Той съществуваше, растеше, променяше се, развиваше се – а аз бях страничен наблюдател, винаги горд, винаги благодарен, че е това, което е. Александър просто се пръскаше от гордост: „Имам син!”. Един от приятелите му, като ни поздравяваше, се поинтересува: „А как е самочувствието?”. „Много по-добро! – отвърна Александър – Най-накрая се наспах и чувствам, че си починах”. „Саша, чудако, аз питам за твоята съпруга! Значи ти се наспа и си почина! Радвам се за теб”. Този отговор на Александър веднага влезе в семейния фолклор. Андрей – братът близнак на Александър, стана кръстник на Сергей и до днес го обича като собствен син.

Между всичко това, завърших своето образование, малко преподавах (гръцки и латински) като частен учител в Париж, но малките изискваха грижи и в голямата част от времето бях вързана у дома.

Едно утро, съвсем като в приказките, видяхме през прозореца възрастна жена, със завързана отзад и стегната на кок сива коса, облечена в черно, малко късогледа и подпираща се на една пръчка вместо бастун. Тя излезе от изоставения курник, който се намираше срещу нашия дом. Извикахме: „Коя сте Вие? Какво правите в курника?”. И тя ни отвърна на руски! Разбрахме, че е бежанка, дошла от Югославия със своята снаха, била в няколко лагера за бежанци, криела се от комунистите, нахлули в Югославия. Тя загубила връзка с двамата си сина, нямало къде да живее, нито пък смисъл да живее, а всичките ѝ вещи били това черно палто. Нейната снаха, която тук имала роднини, не я обичала много, още повече, че трябвало да я мъкне със себе си във Франция. Без дори да се замислим, ѝ предложихме да остане с нас. По някакъв начин разбрахме, че се е случило чудо. Ние ѝ бяхме необходими, но и тя беше необходима на нас и искахме да остане да живее с нас. Дори ѝ обещахме, че ще се постараем да ѝ плащаме заплата и ѝ платихме дори, за първия месец. Вторият месец взехме от нея парите, които ѝ дадохме назаем и след това повече никога не стана въпрос за пари.

Александра Николаевна Старицкая бързо се превърна в член на семейството. На нея съвсем спокойно можехме да доверим децата, което ми позволяваше да ходя на пазар и да давам уроци. Тя ги разхождаше до близката гора, разказваше им чудесни приказки на безупречен руски и събираше съчки за капризната ни печка. Обожаваше Сергей (по време на войната нейните двама сина се бяха загубили без всякаква вест) и по-късно той ѝ каза: „Вава (той не можеше да казва още баба), когато ти умреш, ще стоя около твоя гроб и дълго-дълго ще те викам”.

Александър често се нуждаеше да чуе някое частно мнение за своя статия или параграф от книга, която току-що беше написал и молеше Вава да чуе написаното и да го обсъдят. Аз никога нямах време за това. Вава затваряше очи и внимателно слушаше. Когато Александър свършваше да чете, тя неизменно казваше: „Прекрасно написано, както винаги, удивително изложено…”.

Така течеше животът в нашата „изба”. Веднъж открихме, че запасите от въглища за примитивната ни печка, със стърчащи от прозореца тръби на комина, са изчерпани. Александър взе един стар куфар, качи се на влака за Париж и върна куфара – пълен с въглища, които взел от свой приятел. Ключалката на куфара беше счупена и той го носеше на ръка като дете. Целият беше покрит с въглищен прах, но пък в къщи беше топло.

През ноември 1945 г. Александър подаде молба за дяконско ръкоположение, а три седмици по-късно и за свещеник. Беше толкова естествено, нормално и очаквано, така логично произлезе от целия наш досегашен живот, че в действителност реално нищо не се промени. Той винаги бе своего рода свещеник. Нашият малък син винаги викаше и се дърпаше, когато го носехме да се причасти. На първата св. литургия, която отслужи неговият баща, аз го вдигнах и му показах, кой държи Чашата. Сергей се засмя с беззъба усмивка и отвори уста. Отец Александър беше назначен за помощник на о. Киприан (Керн) в Кламар, енорията на моите родители. Но на Пасха през 1945 г. го пратиха далеч на север във Франция, в храм, който никога не бе имал свой свещеник.

В института на о. Александър плащаха много малко и той заработваше някакви допълнителни средства с преподаване на превод в училището за бизнес „Hautes Etudes Commerciales” в Париж. За нас всичко бе ясно, нуждаехме се от средства, но защо тези от бизнес училището го взеха на работа? Малко чудо, основано на успешно издържан изпит по език, оказал се достатъчно основание, за да го приемат като професионален преподавател. А веднъж ни се обадиха по телефона (разбира се, у нас телефон нямаше, но имаше у съседите ни, сем. Врун, които, когато спешно ни търсеха, удряха камбана). И на двама ни предлагаха да работим като преводачи на международна конференция, която се организираше от Лигата на нациите[1] в Париж, под председателството на Ла Пасионария,[2] генерален секретар на испанската комунистическа партия. Трябваше да превеждаме и устно, и писмено всички руски изказвания. О. Александър превеждаше устно от руски на френски, а аз писмено. И на двамата ни платиха невероятно висок почасов хонорар (в размер на заплатата за три месеца в института „Св. Сергий”), а храната беше превъзходна. У дома дори каймата беше лукс! Конференцията продължи седмица и това беше истинско чудо, празник, почивка. Много наши приятели – млади руски парижани, благодарение на знанието на руски и умението да превеждат – също работиха на конференцията. Беше толкова весело. Един от преводачите бе княз Георги Василичиков. Той мъчително заекваше, но въпреки това дойде на събеседване и каза: „А-з-з знам, вие сте у-у-удиве-е-е-ни, но а-з-з мо-о-ога да контро-о-о-лирам сво-о-е-е-то зае-е-екване-е-е”. Впоследствие стана известен преводач в Лигата на нациите в Женева.

Като погледна назад, през всички тези години от живота ни с малките деца, без отопление и топла вода, без средства от средата на месеца до неговия край, виждам, че въпреки всичко ние бяхме безкрайно щастливи. Бяхме много млади, безгрижни, и аз и днес смятам, че недостигът на материални средства и удобства води към едно истинско екзистенциално състояние. Живеем ден за ден! Благодарни за всяко малко благословение – чаша захар, подарена от някого, няколко купона за допълнителен пакет брашно и т. н., но главното беше, че у нас имаше – безусловната и постоянна подкрепа от нашите семейства. Когато, например, ни предложиха работата в Лигата на нациите, незабавно взехме Вава и децата и ги отведохме в дома на моите родители, без ни най-малко да се съмняваме, че те винаги са готови да приемат и нас, и децата ни. Не беше необходимо дори да им даваме инструкции и съвети.

Всички бяхме така щастливи! Добре помня именно това състояние на безкрайно щастие и свобода. О. Александър разработваше в института програмата за курса, който щеше да води, готвеше се за защита на докторска дисертация, участваше в различни конференции и срещи, където често го канеха като блестящ млад учен. В това време не мислехме за бъдещето, живеехме пълнокръвен живот и се наслаждавахме на събитията от деня, като на дар свише.

На 18 февруари 1948 г. се роди нашето трето дете – отново у дома, отново с кутията с медикаменти и акушерка, която дойде, взе една възглавница и дълбоко заспа, като дори похъркваше, но преди това ме увери, че имам още много време преди да настъпи раждането. Маша се роди напред с крачетата и беше доста едра и голяма, идеален младенец. Ана беше на четири, Сергей почти на три, а сега в семейството се появи още едно, спокойно и добро малко същество, което всички обожаваха. Спомням си как с малката Маша пътувахме с влака. Спомням си дори с какво беше облечена – в къса бяла рокля. Седеше на коленете ми, поставила напред босите си крачка. Срещу нас седеше дама, която много сериозно каза нещо, което прозвуча като пророчество: „Това дете винаги ще ви доставя само радост”. И се оказа права.

През тази същата година Сергей тежко се разболя от възпаление на дробовете и наши приятели ми предложиха да се възползвам от квартирата им в Кан, на френската Ривиера. И се отправихме натам – тригодишният Сергей, четиригодишната Ана и аз – в препълнения с хора влак за Кан, където се наслаждавахме на есенното слънце. А отец Александър, Вава и малката Маша се преместиха в неголемия дом на моите родители.

В института отец Александър започна да преподава църковна история, и подир първата му лекция проф. Антон В. Карташев гръмко казал: „Сега отпущаш Твоя раб, Владико, с мир…”. Със сълзи на очи поздравил о. Александър и му предсказал голямо бъдеще в богословието.

Всяка година, първоначално с едно дете, след това с две и накрая с три деца, ние успявахме да прекараме лятото извън града. Бях възпитана в духа на убеждението, че всяка година трябва да се прекарват два-три месеца на село, независимо от това имаме или не средства за подобно нещо. С помощта на приятели купувах евтини „семейни” билети за влака и се отправяхме към плажа в малките френски селца, където ядяхме тънки бретонски палачинки с разтопено масло и пиехме най-вкусния ябълков сайдер. Едно лято проведохме в Бретан, в място наречено „Перро-Пфек”. Като пристигнахме, бяхме неприятно изненадани, че кладенеца около наетия от нас на високо дом, току що е пресъхнал. Налагаше се два пъти на ден да ходим с ведра до най-близката ферма от дома ни, която беше на километър и половина. Веднъж с отец Алексъндар оставихме децата на Вава и се отправихме на дълга разходка по брега на мегалитите. Дълго и с интерес разглеждахме доисторически съоръжения, уморихме се и влязохме в селската кръчма, където си поръчахме по чаша сайдер, като разчитахме да утолим жаждата си с вкусния ябълков сок. Но като го изпихме, осъзнахме, че не можем да станем от масата – сякаш краката ни бяха налети с олово. А до дома трябваше да вървим още десетина километра. Оказа се, че в сайдера, който ни бяха сервирали, е имало прекалено много алкохол, добре замаскиран от наситения вкус на ябълките…

Същото лято в Бретан и трите ни деца тежко се разболяха от морбили. Ана дори (слава на Бога, не за дълго) загуби слух, а при Сергей откриха алергична реакция на сулфамид, с който се лекуваше болестта. Той непоносимо чешеше цялото си тяло и викаше от болка. При Маша, както обикновено се вдигна температура и трябваше да я поставяме в корито с хладка вода (а водата трябваше да носим от най-близката ферма). В това време о. Александър отсъстваше – бе заминал за четири седмици в Швейцария, за да чете лекции. Телефон също нямахме. Местният лекар беше пенсиониран лекар от армията с много лош френски.[3] Непрекъснато ми говореше за усложненията, които ще има след заболяването, но слава Богу при нас всичко приключи благополучно. С мен беше Вава и аз безусловно вярвах в живота.

Тази моя вяра в живота бе подхвърлена на сериозно изпитание, когато Маша на единадесет годишна възраст получи поредния пристъп с висока температура. Лекарят ме предупреди, че такава температура при децата може да предизвика гърчове. С мен бе майка ми. Когато видяхме, че у Маша започват конвулсии, незабавно наляхме ваната с хладка вода и поставихме детето вътре. Тя изведнъж пребледня и се отпусна. Жива ли е? Спомням си как си повтарях: „Господ дал, Господ взел; да бъде благословено името Господне!”. И изведнъж тя се размърда! Беше жива! Докторът ѝ предписа пеницилин, който трябваше да се инжектира на всеки пет часа. Нашият приятел П. Струве – млад лекар – веднага пристигна и не само че ѝ сложи инжекцията, но и остана с Маша през следващите четиридесет и осем часа, за да може да си починем. Много често бедните емигранти споделяха времето си и своите сили! Никога няма да забравя утрото, когато Маша се пробуди, хвана се за таблата на своето легло и с усмивка се изправи! По-късно младият П. Струве загина в автомобилна катастрофа и аз винаги го поменавам в моите молитви.

И нашият меден месец в Буживал, и в Париж или в Кламар при родителите ми, и по време на почивките в Бретан или Нормандия, ние с о. Александър често правехме дълги разходки. По-късно в САЩ, в Канада, ние също се разхождахме почти всеки ден. Разходките ни никога не бяха просто физически упражнения, това бяха приключения! Дори си измисляхме приказни наименования на нашите маршрути: Chemin des Ruines (пътеката на развалините) или Versailles (Версай). Защо Версай? Защото там дърветата растяха така, че много напомняха за пейзажа около прочутия дворец. Всеки маршрут имаше свои собствени, отличителни, неповтарящи се с другите черти. По „Версай”, например, ние винаги срещахме стадо крави, начело с огромен бик, който ни гледаше страшно. В други дни се отправяхме да събираме гъби и понякога нашите търсения се увенчаваха с цели кошници пачи крак или манатарки – любимите на всички руснаци гъби, или с други ядливи съкровища като малини, къпини и т. н. С отец Александър се запознахме твърде млади: аз бях на седемнадесет, а той – на деветнадесет – и любовта, уважението и близостта с природата растеше и се развиваше в нас заедно с нас самите. Мене ме бяха възпитавали в любов към селото, а о. Александър беше напълно градско момче – интелектуалец, който рядко се разделяше с книгите.

Тези разходки, които първоначално бяха предлог да останем сами, с течение на времето се превърнаха в неизменна част от нашия живот. Сменящата цветовете есен, първият зимен сняг, ароматите, носещи обещание за скорошната пролет, страшният грохот на разбиващите се в брега вълни, селската улица, в прозорците на чийто домове зад завесите можеше да се види картината на обикновения селски живот, срещата на пътя с някой фермер, връщащ се бавно у дома след тежък трудов ден, вкусът на топло мляко – всичко това стана част от нас, от нашето съвместно израстване, от съвместния ни живот. Ние никога не говорехме и не обсъждахме всичко това – просто го живеехме. Слънчевият лъч, пронизващата тишина на пустата кула заставяха отец Александър да изпитва неимоверно щастие и той дори се опитваше да улови тази красота в думи. Но не бяхме слепи и към красотата, създадена от човешки ръце. Обичахме Венеция, Рим, Париж и всичките съкровища, които те притежаваха. Тази любов и това уважение към природата предадохме и на нашите деца и за тях това стана нормален начин на живот, начин на съществуване, неотделима част от техния светоглед.

Времето течеше и ние дойдохме още веднъж лятото в Гранвил и се настанихме в малка къщичка. Веднъж видяхме през прозореца, как малката Ана (тогава беше на пет) с всички сили се опитва да задържи в ръце кофичката с пясък, която се опитваха да ѝ вземат двама малки хулигани. Дори не успяхме да излезем от къщи, за да ѝ помогнем, когато четиригодишният Сергей излетя през вратата и силно извика единствено известната му дума на френски „Non!” – Не! Свирепият му вид изплаши нападателите и те избягаха, а Ана беше спасена от своя по-малък брат. Друг път, година или две по-късно, Сергей си играеше с приятел и изведнъж виждам – няма ги. С отец Александър хукнахме да ги търсим, викахме и накрая започнахме да изпадаме в отчаяние. Децата се появиха чак няколко часа по-късно. „Къде бяхте?!” – попитах. „В гората, заблудихме се…” – „Ти знаеше, че не трябва да ходиш в гората, без да попиташ!”. – „Но, Ники ме помоли да отида с него”. Той дори и не можеше да помисли да откаже на приятел. И днес, петдесет години по-късно, съпругата на Сергей, Маня, страда от неумението му да казва „не”…

Това неумение да отказва беше свойствено и за отец Александър. През целия си живот той беше обкръжен от приятели, студенти, колеги, дори непознати хора, които искаха да говорят с него „само за минутка”. Той рядко се оплакваше от това, смяташе го за нещо съвсем естествено, но от записките в неговите Дневници се вижда, как всичко това го е притеснявало и как не му е оставяло свободно време за него самия. Веднъж го попитах: „Кой е моят ближен?”. Той отговори: „Много е просто. Ближен е този, който се намира в твоето зрително поле, сега, в момента”.

Почивните дни почти винаги провеждахме в Кламар, в дома на моите родители. Пристигахме в тяхната квартира с Вава, с децата и с няколко чанти и за мен това бе рай. Родителите ми се занимаваха с децата, храната се появяваше на масата, без да се налага да си блъскам главата над това, какво да купя, да сготвя. Бяхме обкръжени от любов, топлина и свобода. Родителите ми ни обичаха и боготворяха децата ни. Мама с часове можеше да разговаря с о. Александър за вярата, Църквата, философията и смисъла на живота. За своите двадесет и пет-шест години той умееше добре да слуша и никога не бягаше от съмненията, независимо дали това бяха съмненията на моята майка или на някого другиго. Спомням си добре, как майка ми, когато бях осем-годишна ме попита: „Уляна, ти понякога мислиш ли за смисъла на живота или си прекалено малка за този въпрос?”. Добре си спомням, как седях под звуците на сирените и мислех, какво е това смисъл на живота и много плаках, понеже съвсем не разбирах, какво е това.

За моя баща съмнения не съществуваха. Обичаше живота, природата, съпругата си (буквално я боготвореше), семейството си, Църквата. Можеше с часове да стои на прозореца и с наслаждение да наблюдава как се разкрива и проявява светът – в цялата си красота и слава, в нежните венчелистчета на цветята, които сам всяка година садеше. И това усещане за радостта от живота никога не го напускаше – независимо от всички трудности на ежедневието и прогресиращото заболяване, което му пречеше да диша свободно. Той беше невероятно, абсолютно свободен.

Какво още мога да добавя към описанието на моя чудесен живот във Франция, преди отпътуването ни за Америка? Тези години бяха като една прелюдия към живота в новия за нас свят, в който о. Александър можа напълно да посвети себе си на своето призвание и мисия – да служи на Бога на американска земя.

Превод: Венцислав Каравълчев



 

Schmemann, J. My journey with father Alexander, Montreal 22007, p. 37-53 (бел. прев.).

[1] Впоследствие – ООН (бел. прев.).
[2] Буквално – Цветето на страстта. Така са наричали Долорес Ибарури (бел. прев.).
[3] В провинция Бретан се говори съвсем различен от френския език – бретонски или, по-точно, келтски (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9fk3d 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме